Аз, Клавдий

Глава 19

Третата година, в която Германик воюваше с германците, за него по-успешна дори и от предишните две. Изработил беше нов план за нападение, с който изненадваше германците неподготвени и предпазваше войниците си от опасностите на дълги и измерителни походи, т.е. построил бе на Рейн флота от близо хиляда транспортни съда, натоварваше на тях повечето от сили си и потегляше надолу по реката, преминаваше по канала, който баща ни на времето беше прокопал, и през холандските езера и през морето достигаше до устието на реката Емс. Там закотвяше съдовете на близкия бряг, като си оставяше само няколко, колкото да му служат за построяването на понтонен мост. Тогава нападаше племената отвъд Везер, река, проходима на места, която течеше успоредно с Емс, на около петдесетина мили отвъд нея. Планът му се прилагаше успешно във всяко отношение. (16 г. от н.е.)

Когато авангардът достигнал Везер, намерили там на отвъдния бряг да ги чака Херман с някои от съюзническите главатари, Херман викнал отсреща, запитвайки дали Германик е предводителят.

Когато отговорили утвърдително, запитал ги готови ли са да му предадат едно съобщение. То било следното: „Почтителни поздрави от Херман на Германик и готов ли е да му разреши да говори с брата си?“ Това бил някакъв брат на Херман, наречен на германски Голдкопф или нещо от тоя род, толкова дивашко име, че било трудно да се преведе на латински, и тъй както „Херман“ бе превърнат в „Арминий“ или както „Зигмиргт“ в „Сегимер“, тъй и този беше наречен „Флавий“, което означава златоглав. Флавий се биеше в римската армия от години насам и понеже беше в Лион по време на злополучието с Вар, там бе изразил желанието си да бъде верен на Рим, отричайки се от всички роднински връзки, които го свързваха с измамния му брат Херман. В битките, водени на следващата година от Германик и Тиберий, той се бе сражавал храбро и бе загубил едното си око.

Германик попитал Флавий иска ли да разговаря с брат си. Флавий отвърнал, че нямал кой знае какво желание, но че това можело да се окаже предложение за предаване. И тъй двамата братя започнали да си подвикват през реката. Херман заговорил на германски, ала Флавий заявил, че докато не му заприказва на латински, разговор нямало да се подхване. Херман не искал да приказва на латински, език, който другите вождове не разбирали, страхувайки се да не го помислят за предател, а Флавий пък не желаел римляните да го вземат за изменник, защото те пък не знаели този език. От друга страна, на Херман му се искало да сащиса римляните, а на Флавий — да възхити германците. Херман се опитвал да продължи на германски, а Флавий — на латински, но понеже все повече се разгорещявали, заговорили на такъв объркан език, че както Германик ми писа, било същинска комедия да го слуша човек. Цитирам описанието на Германик за диалога:

Херман: Здравей, братко. Какво ти е станало на лицето? Този белег страшно те обезобразява. Око ли си загубил?

Флавий: Да, братко. Не си ли намирал някое? Загубих го в оня ден, когато ти препусна назад в гората и щитът ти беше тъй дебело намазан с кал, че Германик не можа да те познае.

Херман: Грешиш, братко. Не съм бил аз. Изглежда, пак си се пропил. Открай време си такъв преди битка: умираш от страх, докато не си пийнеш поне пет кани бира, та трябва да те връзват за седлото, когато изсвири бойният рог.

Флавий: Това естествено е чиста лъжа, но то ми спомня какво гнусно питие е нашата германска бира. Не я кусвам вече дори когато в лагера донесат огромна плячка от вашите пленени германски селца. Хората я пият само по принуждение: разправят, че била все пак по-хубава от блатната вода, вмирисана от германски трупове.

Херман: Да, и аз обичам римското вино. Останали са ми още няколкостотин стомни от плячката на Вар. Това лято ще си доставя пак хубавичък запас, ако Германик не си отваря очите. Между другото, какво получи в замяна на загубеното си око?

Флавий (с голямо достойнство): Личните благодарности на главнокомандуващия и три медала, включително Короната и Веригата.

Херман: Хо, хо! Веригата, а? На глезените си ли я носиш, римски робе?

Флавий: Предпочитам вечно да съм роб на римляните, отколкото да ги предам. Между другото, миличката ти Труснелда е много добре, момченцето ти също. Кога смяташ да прескочиш до Рим да ги споходиш?

Херман: След края на битките, братко. Хо, хо!

Флавий: Искаш да кажеш, когато се влачиш зад колата на Германик по време на триумфа и тълпата те замеря с развалени яйца? Ще има да се смея тогава!

Херман: Гледай да се насмееш предварително, защото, ако до три дни все още имаш гърло за смях, името ми да не е Херман. Но стига толкова. Имам вест за тебе от майка ти.

Флавий (изведнъж става сериозен и въздъхва дълбоко): А, моята мила, мила майчица! Каква вест ми праща моята майка? Имам ли още свещената й благословия, братко мой?

Херман: Братко, ти нарани нашата мъдра и благородна плодовита майка до дъното на душата й. Тя казва, че ще превърне благословията си в проклятие, ако продължаваш да бъдеш изменник на рода си, на племето и расата и ако веднага не се прехвърлиш към нас и не станеш вожд наравно с мене.

Флавий (избухвайки в гневни сълзи): О, тя никога не е казвала подобно нещо, Херман. Не може да го е казала. Тази лъжа ти си я измислил, за да ме огорчиш. Признай, че е лъжа, Херман.

Херман: Дава ти два дни да вземеш решение.

Флавий (на слугата си): Хей ти, грозно прасе, дай ми коня и оръжието! Отивам през реката да се бия с брат си. Хермане, отвратително човече, идвам да се бия с тебе!

Херман: Хайде ела де, едноок чорбар, жалък роб такъв!

Флавий скочил от коня си и се готвел да преплува реката, когато един римски трибун го опипал за крака и го смъкнал от седлото: знаел германски и познавал невероятното обожание, което германците изпитват към съпругите и майките си. Ами ако Флавий в същност възнамерява да избяга? Затова му казал да не обръща внимание на Херман и да не се вслушва в лъжите му. Но Флавий държал да има последната дума. Избърсал сълзите си и викнал към отсрещния бряг:

— Миналата седмица срещнах тъста ти. Добре се е наредил край Лион. Каза ми, че Труснелда избягала при него, защото не можела да изтърпи позора да бъде съпруга на мъж, който нарушил свещената си клетва за вярност на Рим и е предал приятеля, от чийто хляб е ял. Казала, че единственият начин, по който можеш да си върнеш благоволението й, е да спреш да използуваш срещу клетвените си приятели оръжията, които ти е дала на сватбения ви ден. Все още не ти е изменила, но това нямало да трае дълго, ако не дойдеш на себе си тозчас.

Сега дошъл редът на Херман да плаче, да се гневи и обвинява Флавий в лъжа. Германик тайно наредил на един офицер да следи Флавий много внимателно по време на следващото сражение и при най-малкия признак за предателство да го убие.

Германик пишеше рядко, но пишеше ли ми, писмата му бяха дълги и в тях той излагаше, както казваше, всички интересни и забавни неща, които не му се стрували достатъчно сериозни, за да ги отбележи в официалните си съобщения до Тиберий: с какво нетърпение чаках тия писма! Никога не се тревожех за живота на Германик, когато воюваше с германците: справяше се с тях така уверено, както опитният пчелар с пчелите — той смело приближава кошера и вади меда, а пчелите, кой знае защо, никога не го жилят, както биха ужилили мен или вас, ако се опитаме да сторим същото нещо. Два дни след като прекосил Везер, той водил решителна битка с Херман. Винаги съм проявявал интерес към речите, произнасяни преди сражение: нищо не хвърля по-ясна светлина върху характера на един военачалник. Германик не се опитваше да омайва войниците си с красиви словоизлияния, нито пък се шегуваше с тях нецензурно, както Юлий Цезар. Той винаги оставаше сериозен, много точен и много делови. В речта си при този случай той им разказал какво мисли за германците. Казал, че те не са войници. Притежавали известна самонадеяност и се биели смело, когато били в голяма група, както се бият дивите животни; притежавали и известна животинска хитрост, което изисквало от човека да не пренебрегва обикновената предпазливост, когато воюва с тях. Но лесно се изморявали след първото стремително нападение и не притежавали дисциплина в истинския военен смисъл на думата, а ги крепяло само чувството за военно съревнование. Вождовете им никога не можели да разчитат те да изпълнят онова, което се изисквало от тях, правели или повече, или по-малко. „Германците — казал — са най-нахалната и най-самохвална нация на света, когато нещата им се нареждат както трябва, но сразиш ли ги веднъж, стават страхливи и жалки. Никога не се доверявай на германеца, когато е зад гърба ти, но и не се страхувай от него, когато ти е пред очите. Освен туй искам да ви кажа следното: голямата част от утрешната битка ще се води сред тези гори, където, доколкото разбирам, враговете ще бъдат разположени толкова нагъсто, че няма да имат място за придвижване. Тръгнете право насреща, не се страхувайте от техните асъгаи и бързо преминете към ръкопашна схватка. Удряйте право в лицата им: от всичко най-много те мразят това!“

Херман подбрал полето за сражение много внимателно: стесняваща се долина, разположена между Везер и низ от гористи хълмове. Наредил войските си в теснината на тази долина, зад гърба му имало голяма дъбова и брезова гора, реката му оставала отдясно, а хълмовете — отляво. Германците били разделени на три части. Първата, състояща се от млади бойци от местните племена, въоръжени с асъгаи, трябвало да настъпят в равнината срещу водещите римски части, които вероятно щели да се състоят от френски помощни войски, и да ги отблъснат. Тогава, когато римските подкрепления тръгнели напред, те щели да прекъснат борбата и да се престорят, че уж се оттеглят в паническо бягство. Римляните щели да ги подгонят към гората и тук втората част, съставена от съплеменниците на Херман, щяла да се втурне из засада откъм хълма и да ги нападне във фланг. Това трябвало да предизвика голямо объркване, а в същото време първата част щяла да се върне, следвана отблизо от третата част — опитните по-възрастни войници от местните племена, — и да подгони римляните към реката. До това време германската конница щяла вече да е обиколила хълма и щяла да хване римляните откъм гърба.

Планът би бил добър, ако Херман имал под командата си дисциплинирана войска. Но в същност всичко се объркало. Германиковият план за битката бил следният: първо, две части от тежката пехота на речния фланг и две части от помощни германски войски на хълмовия фланг, след това лъконосците-пехотинци, след тях четири редовни части, после Германик с две преториански кохорти и редовната конница, после още четири редовни части, след тях френските конни стрелци, а подире — френската лека пехота. Когато германските помощни войски потеглили по полите на планината, Херман, който следял събитията от върха на един бор, подвикнал развълнувано на племенника си, застанал отдолу, за да чака заповедите му:

— Ето го предателя, брат ми! Той не бива да излезе от тази битка жив!

Глупавият племенник хукнал напред, викайки:

— Херман заповяда да нападате веднага!

И се понесъл към долината, последван от половината племе. Херман едва успял да удържи останалите. Германик незабавно изпратил редовната конница да нападне глупаците откъм фланга, преди да са достигнали войниците на Флавий, и френските конни стрелци — да прекъснат отстъплението им.

Германският засаден отред междувременно бил излязъл от гората, но римското конно нападение подгонило бойците под водачеството на Хермановия племенник право върху му, паниката обхванала и тях и те също побягнали назад. Третата част на германците, главната им сила, излязла тогава от гората, очаквайки засадните войски да спрат и да се върнат назад с тях, както било уговорено. Ала единствената мисъл на засадните отреди била да се измъкнат някак си от конницата: и те продължили да бягат, промъквайки се между редовете на главната сила. В този миг се появило едно много радостно знамение за римляните — осем орли излетели от хълма, подплашени от шума, започнали да кръжат над равнината, надали високи крясъци и вкупом полетели към гората. Германик викнал:

— Следвайте орлите! Следвайте римските орли!

Цялата войска подела вика:

— Следвайте орлите!

Междувременно Херман се впуснал в атака с останалите си хора, нападнал неочаквано пешите стрелци и избил една част от тях; но тилният легион от френската тежка пехота се извил и отишъл в помощ на стрелците. Хермановите хора, които наброявали около петдесет хиляди души, все още можели да спечелят битката, като разбият френската пехота и по този начин се впият като ужасен клин между римския авангард и главните сили. Но слънцето блестяло право в лицата им, отразявано от оръжията и нагръдниците и шлемовете на дългите редици на настъпващата редовна пехота, и това сломило германците. Повечето от тях побягнали към хълма. Херман успял да задържи една-две хиляди, обаче в това време два ескадрона от редовна конница се врязали в групите на бегълците и по този начин пресекли отстъплението към планината. Как той самият се е измъкнал, е същинска загадка, (макар да се смята, че е пришпорил коня си към гората и е застигнал нашите германски помощни войски, които напредвали, за да я атакуват. Тогава викнал:

— Сторете път, говеда! Аз съм Херман!

Никой не посмял да го убие, защото бил брат на Флавий, а Флавий щял да се почувствува задължен, заради семейната чест, отмъсти за смъртта му.

Това вече не било битка, а истинско клане. Германските главни сили били отбити и подгонени към реката, която мнозина успели да преплуват — мнозина, но не всички. Германик изпратил втората редица на редовната си пехота към гората и вдигнал Хермановите засадни войски, които се спотайвали там с напразната надежда, че битката някак си ще се обърне в тяхна полза. (Нашите стрелци здравата се забавлявали да свалят германците, покатерени по дърветата и изпокрити между листата по върховете.) Всяка съпротива вече била сломена. От осем часа сутринта докъм седем вечерта, когато започнало да се здрачава, не спрели да избиват. На цели десет мили около бойното поле горите и равнините били осеяни с германски трупове. Сред пленниците била майката на Херман и Флавий. Тя се замолила да й пощадят живота, уверявайки ги, че непрестанно се опитвала да убеди Херман да прекрати безплодната си съпротива срещу римските завоеватели. Тъй че сега верността на Флавий била осигурена.

Месец по-късно се състояла нова битка в гъстите гори край бреговете на Елба. Херман избрал място за засада и разположил хората си по такъв начин, че сигурно би спечелил победа, ако Германик не бил научил за всичко това само няколко часа по-рано от германски дезертьори. Онова, което последвало, било, че вместо римляните да бъдат натикани в реката, германците били набутани в гората, където се сблъскали толкова нагъсто, че не могли да приложат обичайната си тактика на бързо нападение и отстъпление, а вместо това навлезли в дълбокото тресавище, което заобикаляло гората, и там хиляди от тях бавно потънали, издавайки неистови викове на гняв и отчаяние. Херман, който в предишната битка бил ранен от стрела, не бил този път в бойна форма. Но все пак издържал сражението в гората с упорство, а когато случайно се срещнал с брата си Флавий, промушил го с едно асъгаи. Избягал през тресавището, подскачайки пъргаво от туфа на туфа, окрилян от щастието.

Германик издигнал голяма камара от трофейни германски оръжия и положил на нея следния надпис: „Войските на Тиберий Цезар, които покориха племената между Рейн и Елба, посвещават този паметник на своята победа на Юпитер, Марс и на Август“. Нито дума за него самия. Загубите му в тези две битки не надвишавали общо две хиляди и петстотин души убити и тежко ранени. Германците загубили най-малко двадесет и пет хиляди.

Германик сметнал, че е извършил достатъчно през тази година и изпратил някои от хората си обратно в земите край Рейн, а останалите натоварил на плавателните съдове. Тогава го сполетяла бедата: внезапна буря от югоизток връхлетяла върху флотата малко след като вдигнал котва и разпръснала плавателните съдове по всички посоки. Много от тях потънали и само личният кораб на Германик успял да се добере до устието на Везер, където той започнал да окайва себе си, че се е превърнал във втори Вар и погубил цялата римска армия. Приятелите му едва го удържали да не се хвърли в морето и да се присъедини към удавниците. Ала няколко дни по-късно вятърът променил посоката си, задухал към север и разпръснатите кораби се прибрали един по един, почти всички без гребла, а на някои имало вдигнати наметала вместо платна, като тия с повече възможности теглели на буксир ония, които едва се крепели над водата.

Германик незабавно наредил да започне поправката на повредените съдове и изпратил годните кораби да претърсват пустите околни острови за оцелели войници. Открили мнозина, полугладни, прехранващи се само с миди и с труповете на конете, изхвърлени на брега. Други се прибрали от по-далечни крайбрежни места; населението се отнесло с тях добре, защото неотдавна било принудено да се закълне във вярност към Рим. Около двадесет корабни товара се завърнали чак от Британия (която плащаше някакъв малък годишен данък, след като преди седемдесет години бе покорена от Юлий Цезар), изпратени от предводителите на Кент и Съсикс. Накрая по-малко от една четвърт от загубените хора останали в неизвестност и почти двеста от тях се намериха, години по-късно, в Централна Британия. Те бяха измъкнати от оловните мини, където били изпратени на принудителна работа.

Германците от вътрешността, като научили за това нещастие, решили, че боговете им са отмъстили за тях. Разхвърляли трофейната могила и дори започнали да се готвят за настъпление към Рейн. Но Германик внезапно отново ги връхлетял, изпращайки експедиция от шейсет пехотни кохорти и сто конни ескадрона срещу племената от Горни Везер, докато сам той потеглил начело на други осемдесет пехотни кохорти и още сто конни ескадрона срещу племената между Долни Рейн и Емс. И двете експедиции завършили съвсем успешно и — което бе по-хубаво дори от изтребването на хиляди германци — намерили знамето с орела на Осемнадесетия легион в някакво подземно светилище в една гора и победоносно го отнесли. Оставал неспасен само орелът на Седемнадесетия легион, но Германик обещал на хората си, че следващата година, ако все още им бъдел командир, щели да спасят и него. Междувременно го изпратил обратно в зимните им лагери. Тогава Тиберий му писал, настоявайки да се върне у дома, за да отпразнува триумфа, който му бе гласуван, защото наистина бе свършил много нещо, Германик отвърнал, че нямало да се успокои, докато не разбие докрай германската сила, за което не му трябвали още много битки, и докато не си върне третия орел. Тиберий му отговорил, че Рим не може да си позволи толкова много скъпи жертви, дори в замяна на такива блестящи победи; че не порицавал умението на Германик като пълководец, защото битките му завършвали почти без никакви жертви, но между загубите от битките и морското нещастие той бил загубил войници колкото два цели легиона, което било повече, отколкото Рим може да си позволи. Напомнял на Германик, че самият той бил пращан девет пъти в Германия от Август и говорел от личен опит. Според неговото мнение животът на един-единствен римлянин вече струвал много по-скъпо от живота на десет германци. Германия била като хидра: колкото повече глави й отсечеш, толкова повече израстват на тяхно място. Най-добрият начин да се справяш с германците бил да използуваш междуплеменните им вражди и да подклаждаш войни между съседни главатари, подтиквайки ги да се избиват едни други без странична помощ. Германик отговорил на това с молба да остане само още една-единствена година, в която да приключи покоряването. Ала Тиберий му заявил, че пак им бил нужен в Рим като консул, и го засегнал най-слабото място, казвайки, че трябвало да си спомни за брата си Кастор. Германия сега била единствената страна, в която се водела истинска война, и ако той настоявал да я завърши сам, Кастор нямало да има възможност да си заслужи триумф, нито титлата император. Германик спрял да упорствува, заявил, че желанията на Тиберий са за него закон и че ще се завърне веднага щом го освободят.

Прибра се в началото на пролетта и отпразнува своя триумф. Цялото население на Рим се изсипало да го посрещне на двайсет мили от града. Край храма на Сатурн била вдигната голяма арка й памет на намирането на орлите. Триумфалната процесия преминала под нея. Имало коли, накамарени с плячка от германските храмове, с неприятелски щитове и оръжия; на други имало живи картини, представящи битка или германски водни божества и планински божества, покорени от римски войници. Труснелда и детето й били качени на кола, с оглавници около шиите, следвани от огромна свита оковани германски пленници. Германик преминал, увенчан в своята колесница, заедно с Агрипина, седнала до него, и петте му деца — Нерон, Друз, Калигула, Агрипинила и Друзила, — седнали отзад. Посрещнали го с повече аплодисменти от всеки друг генерал, минавал в триумф подир Августовия триумф след Акциум. (17 г. от н.е.)

Но аз самият не бях там. Запилял се бях не другаде, а чак в Картаген! Месец преди завръщането на Германик получих записка от Ливия, с която ми нареждаше да се приготвя за пътешествие до Африка. Трябвало им някакъв представител на императорското семейство, за да освети нов храм на Август в Картаген, и аз съм бил единственият, който имал време да свърши тази работа. Щели да ми дадат точни указания как да се държа и как да извърша церемонията и се надявали, че няма отново да стана за смях, та макар и пред очите на африканските провинциали. Веднага се сетих защо ме изпращат. Все още нямаше смисъл да се изпраща който и да било, защото храмът щеше да бъде завършен чак след три месеца. Просто ме изритваха от пътя си. Докато Германик се намираше в града, нямаше да ми позволят да се върна и всичките ми писма до дома щяха да бъдат отваряни. Тъй че изобщо не ми се удаде възможност да разкажа на Германик онова, което толкова отдавна очаквах да му съобщя. От друга страна, Германик си поговорил с Тиберий. Заявил му, че знаел, че изгнаничеството на Постум се дължи на жесток заговор от страна на Ливия — имал сигурни доказателства за това. Ливия на всяка цена трябвало да бъде отдалечена от обществена работа. Действията й не можели да се оправдаят с никакви по-късни деяния на Постум. Съвсем естествено било за него да се опита да избяга от незаслуженото си изгнание. Тиберий се престорил на ужасен от разкритията на Германик; но казал, че не желае да предизвиква обществен скандал, като изведнъж опозори собствената си майка: щял насаме да я обвини в това престъпление и постепенно да й изземе властта.

А всъщност отишъл при Ливия и й разказал най-подробно какво чул от Германик, додавайки, че Германик е доверчив глупак, но намеренията му били съвсем сериозни, пък и римляните и войската толкова го обичали, щото може би щяло да бъде правилно Ливия да се опита да го убеди, че няма никаква вина за онова, в което я обвиняват, освен ако сметнела това под своето достойнство. Додал още, че ще изпрати Германик надалеч веднага щом станело възможно, най-вероятно в Изтока, и че щял отново да настои пред Сената да я нарекат Майка на Отечеството, титла, която тя напълно заслужавала. Намерил най-подходящия тон за този разговор. Тя останала доволна, че той все още се страхувал от нея дотолкова, че да й разкаже всичко, и го нарекла предан син. Заклела се, че не е измисляла обвинения срещу Постум: тази история била скроена вероятно от Агрипина, която Германик слушал сляпо и която се опитвала да го увещае да узурпира монархията. Планът на Агрипина, казала тя, очевидно бил да се създават недоразумения между Тиберий и неговата любеща майка. Прегръщайки я, Тиберий заявил, че въпреки дребните недоразумения, които понякога възниквали помежду им, нищо не било в състояние да скъса връзката, която ги свързвала. Тогава Ливия въздъхнала — тя вече беше старица, минала беше седемдесетте — и обяснила, че работата започвала да й тежи: дали той не можел някак си да я освободи от по-изморителните й задължения и да иска съветите й само за по-важни въпроси и назначения и декрети? Нямало да се огорчи дори ако престане да поставя името й над своето във всички официални документи — не искала да говорят, че живеел под нейно опекунство. Но, добавила, колкото по-скоро успеел да убеди Сената да й дадат тази титла, толкова по-радостна щяла да бъде. Така те изиграли сцената на помирението — ада никой не вярвал на другия.

Тиберий обявил Германик за свой колега в консулството и му казал, че е увещал Ливия да се оттегли от обществените работи, макар за пред хората още да щял да продължава да се преструва, се съветва с нея. Това като че ли задоволило Германик. Но самият Тиберий не се чувствувал никак спокоен. Агрипина почти не разговаряла с него, а като знаел, че Германик и тя са едно цяло, не можел да вярва в искреното им верноподаничество. Освен това нещата в Рим се развивали така, че човек с характера на Германик трудно можел да ги приеме. На първо място — доносниците. Понеже Ливия не му давала достъп до криминалните досиета, нито му позволявала да участвува в контрола над нейната отлично уредена шпионска система — имала платен агент във всеки по-виден дом или институция, — той се принудил да възприеме друг метод. Издал декрет, че ако някой бъде намерен за виновен в заговорничество срещу държавата или в богохулство срещу бога Август, конфискуваните му имущества ще бъдат поделени между неговите обвинители. Заговор срещу държавата се доказваше по-трудно, отколкото богохулството срещу Август. Първият случай на богохулство срещу Август бе този с един шегаджия, млад собственик на продавница, който стоял до Тиберий на Пазарния площад, когато край тях минала някаква погребална процесия. Той изтичал напред и прошепнал нещо в ухото на мъртвеца. Тиберий полюбопитствувал да узнае какво. Човекът обяснил: помолил бил мъртвеца да каже на Август, като го срещне в подземия свят, че дарението му за римския народ все още не е изплатено. Тиберий накарал да арестуват човека и да го екзекутират, задето бил говорил за Август, като че ли той е някакъв обикновен дух, а не безсмъртно божество, и казал, че го изпраща в подземния свят да се убеди сам в грешката си. Месец или два по-късно между другото той изплати цялото дарение. В случай като този Тиберий имаше някакво оправдание, но по-късно и най-невинната обида на Августовото име бе достатъчна да изправи човека на съд за живота му.

Създаде се цяла класа от професионални доносници, на които можеше да се разчита да скалъпят съдебно следствие срещу всеки, за когото знаеха, че е неприятел на Тиберий. Тъй криминалните досиета, оформени вследствие истинско престъпление, станаха съвсем излишни. Сеян бе посредникът между Тиберий и тези мошеници. В годината преди завръщането на Германик Тиберий пратил доносниците да подработят случая с един младеж на име Либон, правнук на Помпей и братовчед на Агрипина чрез общата им баба Скрибония. Сеян предупредил Тиберий, че Либон е опасен и че подхвърля обидни забележки за него: ала Тиберий по онова време бе достатъчно внимателен да не позволява неуважението към него самия да бъде превърнато в наказуемо провинение, тъй че трябвало да потърси други обвинения. Сега Тиберий, за да прикрие собствените си връзки с Трасил, бе пропъдил от Рим всички астролози, магьосници, гадатели и тълкуватели на сънища и беше забранил да се иска съвет от ония, които тайно практикуваха професията си. Оставени бяха само неколцина, със знанието на Тиберий, при условие, че ще правят сеансите си само в присъствието на тайно скрит в стаята императорски агент. Либон бил увещан от един сенатор, професионален доносник, да посети един от тези гадатели-съучастници, който да му предскаже бъдещето. Въпросите му били записани от тайния агент. Сами по себе си не били заговорнически, а по-скоро глупави: поискал да узнае колко богат ще стане и дали някога ще бъде първият човек на Рим и други подобни. Но на съдебното му следствие бил представен фалшив документ, който уж бил намерен от робите в спалнята му — един списък, уж с неговия почерк, на който били имената на всички членове на императорското семейство и на най-видните сенатори а срещу всяко име стояли някакви странни халдейски и египетски, букви. Наказанието за съветване с магьосник беше изгнание, ала наказанието за правене на магия беше смърт. Либон отказал да е автор на документа, а показанията на робите, дори ония, изтръгнати с мъчения, не бяха достатъчни, за да бъде осъден: робските показания се приемаха само когато обвинението бе за кръвосмешение. Показания на освобожденци не могли да получат, защото не успели да склонят хората на Либон да свидетелствуват срещу него, а е забранено освободен роб да бъде подлаган на мъчение, за да се изтръгнат от него показания. По съвета на Сеян обаче Тиберий издал нов правен указ, който гласял, че когато някой е съден за углавно престъпление, робите му могат да бъдат откупени на умерена цена от главния съдия и по този начин да бъдат принудени след подлагане на мъчение да дадат показания. Либон, който не съумял да намери адвокат, достатъчно смел, за да поеме защитата му, разбрал, че е хванат в клопка и помолил да отложат съдебното заседание за другия ден. Когато му разрешили, той си отишъл у дома и се самоубил. Въпреки това обвинението срещу него минало през Сената със същите процедури, като че ли бил жив, и го признали за виновен по всички обвинения. Тиберий заявил, че младежът постъпил глупаво, като се самоубил, защото смятал да се застъпи за живота му. Имуществото на Либон било поделено между обвинителите му, сред които имало четирима сенатори. Подобен позорен фарс не би могъл никога да се разиграе по времето на Август, но при Тиберий той се разиграваше в различни вариации почти непрестанно. Един-единствен човек се осмелил да нададе глас на протест и той бил Калпурний Пизон, който станал в Сената да заяви, че бил дотолкова отвратен от атмосферата на политически интриги в града, от покварата на правосъдието и от позорната картина, която представлявали колегите му сенатори в ролята на платени доносници, щото решил да напусне Рим завинаги и да се оттегли в някое село в най-отдалечената част на Италия. След като казал това, той си излязъл. Думите му направили силно впечатление на Сената. Тиберий изпратил да върнат Калпурний и когато оня отново заел мястото си, казал му, че ако действително съществуват прояви на злоупотреба с правосъдието, всеки сенатор е в правото си да обърне внимание върху тях по време на свободните разисквания. Казал също, че в столичния град на империята, най-великата, откакто свят светува, политическите интриги са нещо неизбежно. Нима Калпурний е искал да намекне, че сенаторите не щели да излизат с обвинения, ако не съществувала надеждата за материалното облагодетелствуване? Заявил, че се възхищава от искреността и независимостта на Калпурний и завижда на дарбите му; но нима не ще е по-добре да се използуват тези негови благородни качества за подобряването на обществения и политическия морал в Рим, вместо да се погребат в някое окаяно селце на Апенините, сред пастири и разбойници? И тъй, Калпурний се принудил да остане. Но скоро изявил своята искреност и независимост, като призовал старата Ургулания да се яви пред съда за неизплащане на голяма парична сума, която му дължала за някакви картини и статуи; сестрата на Калпурний починала и имало разпродажба. Когато Ургулания прочела призовката за незабавно явяване пред съда за длъжници, наредила на носачите си да я отнесат с носилка право в двореца на Ливия. Калпурний я последвал и в преддверието бил посрещнат от Ливия, която му заповядала да се маха. Калпурний учтиво, но твърдо отказал, заявявайки, че Ургулания на всяка цена трябва да се подчини на повикването, освен ако е много болна. Дори девиците-весталки били задължавани да се явяват пред съда при повикване. Ливия казала, че държането му било лична обида към нея самата и че синът й, императорът, знаел как да му отмъсти заради нея. Извикали Тиберий и той се опитал да успокои духовете, обяснявайки на Калпурний, че Ургулания непременно щяла да се яви доброволно още щом се съвземела от неочакваната тревога от призовката, и казвайки на Ливия, че това било просто някаква грешка, че Калпурний в никакъв случай не искал да я обиди и че сам той, Тиберий, щял да присъствува на процеса и да се погрижи Ургулания да има добър защитник и справедлив процес. Напуснал двореца и тръгнал заедно с Калпурний към съда разговаряйки с него за това-онова. Приятелите на Калпурний се опитвали да го убедят да се откаже от обвинението си, ала той отвърнал, че бил старомоден: държал да си получи парите, които му дължали. Процесът обаче не се състоял. Ливия изпратила подире им пратеник на кон, в чиито дисаги се намирал целият дълг в златни монети; той настигнал Калпурний и Тиберий, преди да стигнат до дверите на съда. (16 г. от н.е.)

Но аз в същност започнах да пиша за доносниците и за деморализиращия ефект, който те оказаха върху живота на Рим. както и за корупцията в съдопроизводството. Тъкмо се готвех да отбележа, че докато Германик бил в Рим, в съдилищата не било повдигнато нито едно обвинение за богохулство срещу Август, нито пък за заговорничене срещу държавната власт, а доносниците били предупредени да мируват. Тиберий се държал безупречно, а речите му в Сената били пример за дълбока искреност. Сеян се оттеглил на заден план, Трасил бил преместен от Рим на завее в селото на Тиберий на остров Капри и по всичко изглеждало, че Тиберий няма други сърдечни приятели освен почтения Нерва, чиито съвети искал непрестанно.

Не успях да обикна Кастор. Беше цапнат в устата, кръвожаден, буен, безпътен човек. Характерът му се бе изявил най-ясно по време на една гладиаторска борба, когато се наслаждаваше повече от вида на кръвта, бликаща от раните, отколкото от проявите на сръчност или смелост от страна на борците. Но длъжен съм да призная, че се отнасяше чудесно с Германик и като че ли изцяло се променяше в негово присъствие. Политическите партии в града се опитваха да въвлекат двамата в грозното положение на съперничество за приемничество на монархията, но те ни веднъж не се поддадоха на тези уловки. Кастор се отнасяше към Германик със същото братско чувство, с което го даряваше Германик. Кастор не беше всъщност страхливец, но бе по-скоро политик, отколкото войник. Когато бе изпратен отвъд Дунава в отговор на молбата за помощ от страна на източногерманските племена, които водеха отбранителна и кървава война срещу Хермановата западна конфедерация, той съумя с хитри интриги да въвлече във война племената от Бохемия, а и от Бавария. Продължаваше политиката на Тиберий — да подтиква германците да се изтребват едни други. Маробод („Оня, който върви по езерното дъно“), жрецът-цар на източните германци, потърси убежище в лагера на Кастор. Позволиха му да се оттегли на сигурност в Италия; и понеже източните германци бяха положили клетва за вечна вярност, той остана цели осемнадесет години като заложник за тяхното добро държане. Тези източни германци бяха по-жестоки и по-силна раса от западните и Германик имаше щастие, че не бе влизал във военен конфликт с тях. Но Херман се бе превърнал в национален герой след поражението, нанесено на Вар, а Маробод му завиждаше за успеха. И за да не стане Херман върховен цар на всички германски племена, което бе неговата мечта, Маробод му бе отказал помощ във войната му с Германик, не бе пожелал дори да извърши военна диверсия на някоя друга граница.

Често съм си мислил за Херман. Беше забележителен човек и макар да е трудно да се забрави предателството му към Вар, Вар е направил много повече, за да предизвика бунта, а Херман и хората му се бяха сражавали за своята свобода. Те истински презираха римляните. Не можеха да проумеят по какво строгата дисциплина в римската армия под водачеството на Вар, Тиберий и почти всички останали пълководци, с изключение на баща ми и брат ми, се различава от обикновеното робство. Бунтуваха се срещу наказателния бой с пръчки и намираха системата да се плаща на войниците определена дневна заплата, вместо да се привличат в бой с обещания за слава и плячка, за много покварена. Германците открай време са били много чисти в морално отношение, докато римските офицери открито проявяваха пороци, за които в Германия, узнаеха ли ги веднъж — макар то да ставаше рядко, — двамата провинили се биваха задушавани в кал под натиска на дебела греда. Що се отнася до страхливостта на германците, всички варвари са страхливци. Ако някога германците бъдат цивилизовани, чак тогава ще се прецени дали са истински страхливци, или не. Но те, изглежда, са много крамолен и нервен народ и все да още не мога да си изясня дали изобщо има близка възможност да бъдат цивилизовани в истинския смисъл на тази дума. Според Германик — няма. И това, дали неговата политика на унищожение бе оправдана, или не (във всеки случай, не такава бе обичайната римска политика по отношение на граничните племена), зависи от отговора на първия въпрос. Единствено пленените знамена с орлите трябваше да бъдат извоювани обратно, а пък Херман не бе показал някаква милост след поражението над Вар, когато бе прегазил провинцията; докато Германик, който бе много благ и човечен мъж и ненавиждаше всеобщи изтребителни кланета, сигурно е имал много сериозни причини да заповяда това.

Херман не загинал в битка. Когато Маробод бил принуден да избяга от страната, Херман си помислил, че сега вече пътят му към монархията, обединяваща всички племена в Германия, е открит. Но сгрешил: не успял да стане монарх дори на собственото си племе, което било свободно племе и вождовете нямали никакво право да заповядват, а само да ръководят, да съветват и да увещават. Един ден, година-две по-късно, той се опитвал да издаде заповед като истински цар. Семейството му, което до този миг му било дълбоко предано, тъй се възмутило, че без дори предварително да разискват въпроса, всички се впуснали върху му с оръжие в ръка и го съсекли на парчета. Бил на тридесет и седем години, когато загинал, тъй като бил роден една година преди брат ми Германик, най-заклетия му враг.