Аз, Клавдий

Глава 8

Ургулания беше единствената, на която Ливия се доверяваше, а нея пък с Ливия я свързваха най-здрави връзки на интерес и благодарност. Загубила беше мъжа си, привърженик на Младия Помпей по времето на гражданските войни, и тогава Ливия, все още съпруга на дядо ми, я прибрала с малкия й син и я опазила от жестокостта на Цезаровите войници. Когато се омъжила за Август, Ливия настояла да върнат на Ургулания конфискуваните имоти на нейния съпруг и я поканила да заживее с тях като член на семейството. По внушение от Ливия — защото Ливия от името на Август можеше да принуди Лепид, върховния понтифекс, да прави каквото му поиска — Ургулания бе поставена в религиозно отношение над всички омъжени благороднички в Рим. Сега ще обясня. Всяка година, в началото на декември, тези жени бяха задължени да присъствуват на едно важно жертвоприношение на Добрата богиня, ръководено от девиците-весталки: от правилното извършване зависеха богатството и сигурността на Рим през следващите дванадесет месеца. Никой мъж нямаше право да осквернява тези тайнства под страх от смъртно наказание. Ливия, която си беше спечелила благоволението на весталките, защото беше преустроила тяхната обител и беше я наредила богато, а освен това чрез Август им бе извоювала много привилегии от Сената, подхвърлила на главната весталка, че добродетелността на някои от жените, участвуващи в приношенията, била твърде съмнителна. Казала, че нищо чудно злощастията на Рим по време на гражданските войни да са били извикани от гнева на Добрата богиня поради развратността на ония, които участвували в нейните тайнства. Предложила на всяка жена, признала се в отклонение от моралните норми, да се дава тържествена клетва, че изповедта й не ще стигне до мъжки уши и следователно няма да я сполети обществен позор; по този начин, казала Ливия, ще съществува по-голяма вероятност на богинята да служат само добродетелните и тъй гневът й да премине.

Главната весталка, много религиозна жена, одобрила предложението, но поискала от Ливия да й каже основанията за това нововъведение. Ливия й обяснила: предишната нощ богинята й се била явила насън и я помолила — понеже весталките нямали опит по въпросите на любовта — да назначат за тази цел като майка-изповедница някоя вдовица от добро семейство. Главната весталка запитала дали изповяданите грехове ще се оставят ненаказани. Ливия отвърнала, че сама не би посмяла да изрази мнение, но за щастие богинята пак в същия сън се била изказала и по този въпрос: майката-изповедница можела да налага изкупителни покаяния, но тези покаяния щели да бъдат известни само на престъпницата и майката-изповедница. На главната весталка, обяснила тя, щяло да се съобщава, че еди-коя си жена не бива да участвува в тайнствата през тази година; или пък че еди-коя си вече се е покаяла. Главната весталка останала доволна от обяснението, но не посмяла да назове ни едно име, страхувайки се Ливия да не го отхвърли. Тогава Ливия заявила, че всъщност върховният понтифекс бил оня, който трябвало да направи избора, и че ако главната весталка й позволявала, тя щяла да му изясни нещата и да го помоли да назове някоя подходяща личност, след като извърши необходимите церемонии, за да подсигури избраница, подходяща за богинята. Така назначиха Ургулания и Ливия много естествено не каза нито на Лепид, нито пък на Август за властта, която й даваше длъжността. Тя само споменала, че довереницата й ще е нещо като съветничка на главната весталка по въпросите на морала, „понеже главната весталка, горкичката, не познава живота“.

Обикновено приношенията се извършвали в дома на някой от консулите, но сега вече ставаха само в двореца на Август, защото по ранг той бе над консулите. Това беше удобно за Ургулания, която призоваваше жените в своята стая, подредена така, че да събужда страх и да предразполага към откровеност, с най-страшни клетви ги заклеваше да казват истината, а след като й се изповядваха, отпращаше ги, докато намисли подходящо покаяние. Тогава Ливия, която присъствуваше в стаята, скрита зад една завеса, предлагаше какво да бъде то. Двете се забавляваха от сърце с тази игра, а пък Ливия измъкваше и много полезни сведения, които й помагаха в нейните кроежи.

Като майка-изповедница в служба на Добрата богиня, Ургулания смяташе, че стои над законите. По-нататък ще разкажа как веднаж отказа да се яви пред магистрата в съдилището за длъжници, призована там от един сенатор, на когото дължеше голяма сума; и как, за да избегне скандала, Ливия се принуди да изплати дълга. При друг случай я извикаха като свидетелка в някакво сенатско следствие, но понеже не желаеше да бъде подлагана на кръстосан разпит, тя не отиде и те се принудиха да изпратят магистрат, който да вземе писмено показанията й. Беше отвратителна старица, с брадичка, цепната по средата, а косата си почерняше със сажди от лампата (бялото в корените се провиждаше съвсем ясно) и доживя до дълбока старост. Синът й, Силван, доскоро беше консул и той бе един от ония, които Емилий се бе опитал да привлече в своя заговор. Силван отишъл направо при Ургулания и й съобщил намеренията на Емилий. Тя пък съобщила новината на Ливия, а Ливия им обещала да се отблагодари за това ценно сведение, като омъжи дъщерята на Силван, Ургулания, за мене и тъй да ги сроди с императорското семейство. Ливия й доверявала всичко и Ургулания била съвсем сигурна, че чичо ми Тиберий — не Постум, макар да бе най-пряк Августов наследник — ще бъде следващият император; тъй че този брак бе далеч по-почетен, отколкото изглеждаше тогава.

Не бях виждал Ургуланила. Никой не я бе виждал. Знаехме, че живее с някаква леля в Херкулан, град в полите на Везувий, където старата Ургулания имаше имоти, но никога не идваше в Рим. Мислехме си, че е с крехко здраве, ала когато Ливия ми изпрати една от своите кратки повелителни записки в смисъл, че е решено на семеен съвет аз да се оженя за дъщерята на Силван Плавций и че този брак пред вид на недостатъците ми е много по-подходящ за мене от замислените два предишни, реших, че с тази Ургуланила бедата не ще да е в крехкото й здраве, а в нещо много по-лошо. Дали заешка устна или пък голям родилен белег връз половината й лице? Във всеки случай имаше нещо, което ги караше да я крият от хорските очи. Може би беше саката като мен? Това бих го приел. Може би беше и мило момиче, но неразбрано от другите? В такъв случай бихме могли да се разбираме отлично. Естествено бракът нямаше да е като с Камила, но все пак по-добър, отколкото един брак с Емилия…

Денят за годежа беше избран. Запитах Германик за Ургуланила, но и той знаеше колкото мен и някак се срамуваше, че се е съгласил на тази женитба без предварителни проучвания. Живееше щастливо с Агрипина, щеше му се и аз да съм щастлив. И тъй, денят настъпи, „щастлив“ ден, и ето ме пак с моя венец и госта тога пред семейния олтар в очакване на невестата.

— Третият път е щастливият — подхвърли Германик, — уверен съм, че е хубавица, добричка и разумна, тъкмо каквато ти трябва.

Така ли беше обаче? В живота са ми устройвали не една лоша шега, но струва ми се, че тази бе най-жестоката и най-ужасната. Ургуланила беше — да, тя тъкмо отговаряше на името си, което е латинското за Херкуланила — един млад женски Херкулес, това беше тя. Макар едва петнадесетгодишна, бе вече един и осемдесет и шест, но още не бе спряла да расте; беше плещеста и здрава, с най-големите крака и ръце, каквито съм виждал на човешко същество, като махнем оня огромен партиански заложник, който премина в един от триумфите години по-късно. Чертите на лицето й бяха правилни, но някак груби и беше вечно намръщена. Стойката й бе приведена. Приказваше бавно, като чичо Тиберий (на когото между другото много приличаше — дори разправяха, че му била дъщеря). Беше неука, тъпа, без чар, без нищо привлекателно. Странно, но първото, което си помислих, като я съзрях, беше: „Тази жена е способна да извърши жестоко убийство“ и още: „От самото начало трябва да се пазя да не усети отвращението ми към нея, да не й давам повод да стаи омраза към мен. Защото намрази ли ме веднаж, животът ми е в опасност.“ Добър актьор съм и макар че тържествеността на обреда бе нарушавана от кикот, прошепнати шеги и сподавен смях от страна на присъствуващите, Ургуланила нямаше повод да вини мен за това. Когато церемонията свърши, повикаха ни при Ливия и Ургулания. Затвориха вратата и двамата се озовахме пред тях — аз нервен и разтреперан, а Ургуланила, огромна и безизразна, само свиваше и разпущаше грамадните си юмруци; тогава тези две зли баби захвърлиха тържествените маски и избухнаха в несдържан смях. Не бях чувал никоя от тях да се смее така и въздействието беше ужасяващо. Не беше човешки, здрав смях, а някакво демонично хълцане и пищене, като че се смееха две дърти пияни проститутки, дошли на нечие публично мъчение или на екзекуция.

— Ах, красавци мои! — изпъшка накрая Ливия, изтривайки очи. — Какво не бих дала да ви видя в леглото през брачната ви нощ! Ще бъде по-смешно и от Девкалионовия потоп!

— Че какво толкова смешно се е случило тогава, мила? — запита Ургулания.

— Не знаеш ли? Бог унищожил целия свят с потоп, останали само Девкалион и семейството му и няколко животни, които избягали по върховете на планините. Нима не си чела „Потоп“ на Аристофан? Тази ми е любимата негова пиеса. Действието се развива на планината Парнас. Събрани са най-различни животни, за жалост по едно от всеки вид, и всяко се смята за единственото, оцеляло от своя род. И за да населят земята с животни, те трябва да се съвокупляват едно с друго, въпреки моралните си угризения и практическите неудобства. Така Девкалион сгодява мъжката камила за слоницата.

— Камила и слоница! Ех, че картинка! — изкикоти се Ургулания. — Гледай дългия врат, кокалестото тяло и глупавото лице на Тиберий Клавдий. Виж огромните крака, клепналите уши и свинските очички на моята Ургуланила! Ха-ха-ха-ха! Е, и какво се е излюпило от двамата? Жирафата! Ха-ха-ха-ха!

— Не се казва в пиесата. Ирис се явява на сцената с монолога на пратеника и съобщава, че на планината Атлас имало още една група оцелели животни. Ирис прекъсва сватбите съвсем навреме.

— Ами камилата разочарована ли е?

— Горчиво!

— А слоницата?

— Слоницата само се намръщва.

— Целуват ли се на раздяла?

— Аристофан не споменава. Но сигурно се целуват. Хайде, животинки. Целунете се!

Усмихнах се глуповато, Ургуланила се намръщи.

— Целувайте се, казах! — Ливия го изрече с глас, който показваше, че трябва да се подчиним.

Тъй ние се целунахме, а с това хвърлихме старите жени в нов пристъп на истерия. Като се намерихме вън пред вратата, прошепнах на Ургуланила:

— Съжалявам, вината не е моя.

Ала тя не отвърна, само се намръщи повече и от преди.

Имаше цяла година до истинската сватба, защото семейството ми бе решило, че аз ще стана пълнолетен едва на петнадесет и половина години, а дотогава всичко можеше да се случи. Ах, защо не се явеше Ирис!

Но тя не се яви. И Постум имаше тревоги: бе вече пълнолетен, оставаха само няколко месеца, преди той и Домиция да станат на възраст за женитба. Бедничкият Постум все още беше влюбен в Ливила, макар да бе омъжена. Но преди да разкажа историята на Постум, трябва да опиша срещата си с „последния римлянин“.