Аз, Клавдий

Глава 14

Макар да беше ясно, че силите на Август вече го напускат и че не му остават много години живот, Рим не можеше да свикне с мисълта за неговата смърт. Не ще е произволно сравнение, ако кажа, че градът се чувствуваше така, както се чувствува момчето когато загуби своя баща. Дали бащата е бил смелчага или страхливец, справедлив или не, щедър или свидлив, това не е от значение; той е бил баща на това момче и никой чичо, нито по-голям брат не са в състояние да го заместят. Защото управлението на Август бе продължило дълго време и човек би трябвало да е минал средната възраст, за да помни преди него. Затова не беше кой знае колко странно, че Сенатът се събра да размисли дали да му се отдадат и в Рим божествените почести, които още приживе му се отдаваха в провинциите.

Синът на Полион, Гал — мразен от Тиберий, защото се бе оженил за Випсания (първата съпруга на Тиберий, както си спомняте, с която бе принуден да се разведе заради Юлия) и защото никога публично не бе отрекъл оня слух, който го правеше същинския баща на Кастор, а и понеже имаше остър език, — та този Гал бе единственият от сенаторите, който се осмели да изкаже съмнение в уместността на предложението. Стана да попита каква божия поличба се явила, за да подскаже, че Август ще бъде желан в небесните селения — нима ще е достатъчна препоръката на смъртните му приятели и почитатели?

Последва неловко мълчание, но накрая Тиберий се вдигна тежко и каза:

— Преди сто дни, както си спомняте, постаментът на статуята на моя баща Август бе поразен от мълния. Първата буква от името му бе изличена, останаха думите ЕЗАР АВГУСТ. Какво е значението на латинската буква С? Тя е знакът за една стотица. А какво означава ЕЗАР? Ще ви кажа. Означава „бог“ на етруски език. Ясно, сто дни след удара на мълнията Август ще трябва да стане бог в Рим. Какво по-ясно знамение от това?

Макар Тиберий да си приписа славата за това тълкуване, всъщност аз бях, който пръв обясних значението на ЕЗАР (странната дума бе широко разисквана), защото аз бях единственият човек в Рим, който бе запознат с етруския език. Казал бях на мама за това и тя ме нарече фантазиращ глупак; но очевидно е била удивена, за да повтори думите ми на Тиберий, защото никому другиму не съм го казвал.

Гал запита: защо Юпитер трябвало да праща поличбите си на етруски, когато можел на гръцки или на латински? Никой ли не е видял друг някакъв, по-сигурен знак? Лесно било да се създават нови божества за невежи азиатски провинциалисти, но благородният Сенат трябвало да се замисли, преди да накара образованите граждани да боготворят един измежду техните собствени редици колкото и да бил виден той. И по всяка вероятност Гал щеше да попречи на декрета с този свой призив към римската гордост и здравомислие, ако не беше друг старши магистрат, наречен Атик. Той стана да заяви тържествено, че когато изгаряли тялото на Август на Марсово поле, бил видял облак да се спуща от небесата, а духът на покойния се покачил на него, също както легендата разказва, че духовете на Ромул и Херкулес са се възнесли. Готов бил да се закълне във всички богове, че говорел истината.

Тази реч бе изпратена с гръмки ръкопляскания и Тиберий тържествуващо запита дали Гал има други забележки. Гал отвърна, че имал. Спомнял си, каза той, друга една древна легенда за внезапната смърт и изчезването на Ромул, която се срещала в трудовете и на най-сериозните историци, като противоречие на оная, цитирана от неговия високоуважаван и честен приятел Атик: а именно, че Ромул бил толкова мразен заради тиранството си над един свободен народ, щото един ден, възползувайки се от внезапно падналата мъгла, сенаторите го умъртвили, нарязали го на парчета и изнесли парчетата под тогите си.

— Ами за Херкулес какво пък ще кажеш? — бързо се обади кой. Гал рече:

— Сам Тиберий в своето цветисто слово на погребението осъди сравнението между Август и Херкулес. Думите му бяха следните:

„В своето детство Херкулес се е борил само със змии, а дори и като зрял мъж — само с една-две сърни и с един див глиган, който убил, и с един лъв; и дори това сторил неохотно, под командата на друг. Докато Август се бори не със зверове, а с хора, и то по своя собствена воля“ — и прочее, и прочее. Но истинското ми основание да осъдя това сравнение се крие в обстоятелствата на Херкулесовата смърт.

След тези думи той седна. Намекът бе съвършено ясен за всеки, който слушаше; защото легендата гласи, че Херкулес е умрял от отрова, поднесена му от собствената му съпруга.

Но предложението за обожествяването на Август беше прието. Издигнаха му се храмове в Рим и в съседните градове. Създадена бе жреческа колегия за извършване на неговите обреди, а Ливия, която едновременно с това бе удостоена с титлите Юлия и Августа, бе издигната за негова върховна жрица. Атик бе награден от Ливия с десет хиляди златици и назначен за един от новите жреци на Август, дори му опростиха високата встъпителна вноска. И мене ме направиха негов жрец, но трябваше да внеса по-висока такса от всички останали, защото бях внук на Ливия. Никой не посмя а запита защо пък това видение за Августовото възнесение е било забелязано само от Атик. Разправяше се шегата, че през нощта преди погребението Ливия скрила един орел в клетка на върха на кладата, а щом кладата пламнела, клетката трябвало да се отвори от някой долу, който тайно щял да дръпне връвта на вратата й. Тогава орелът щял да излети нагоре и всички щели да го вземат за духа на Август. За беда чудото не могло да се осъществи. Вратата на клетката не се отворила. Но вместо да си замълчи и да остави орела да изгори, офицерът, оставен на пост, се изкатерил по кладата и отворил клетката със собствените си ръце. Ливия била принудена да заяви, че орелът бил пуснат по нейно нареждане като символ.

Няма да разказвам повече за погребението на Август, макар по-величествено погребение да не е ставало в Рим, защото вече трябва да се отказвам от всичко онова в моя разказ, което е от второстепенно значение: достатъчно изписах в тези тринадесет свитъка най-хубав папирус — от новата хартиена работилница, която наскоро основах, — а още не съм изложил и третината от онова, което искам да кажа. Но не бива да отминавам съдържанието на Августовото завещание, чието прочитане се очакваше с всеобщ интерес и нетърпение. От всички най-нетърпелив да узная съдържанието му бях аз и ще ви кажа защо.

Месец преди смъртта си Август внезапно се бе появил на вратата на работната ми стая — ходил бе да посети майка ми, която се съвземаше подир тежка болест — и след като отпрати придружвачите си, заговори ми объркано, без да ме поглежда, стеснително, сякаш той беше Клавдий, а пък аз — Август. Взе една книга от своята история и прочете един пасаж.

— Великолепен стил! — възкликна. — А кога ще бъде завършена?

Казах му:

— Най-късно до един месец — а той ме поздрави и рече, че тогава щял да нареди да се организира публично четене на негови разноски, щял да покани приятелите си да слушат. Останах много изненадан от всичко това, но той продължи дружелюбно да ме пита дали не бих предпочел един професионален четец, който да я прочете, както този труд заслужавал, вместо да се моря сам: подхвърли, че публично четене на собствен труд сигурно било притеснително нещо — дори и коравият стар Полион си признал, че в такива случаи изпитвал голяма нервност. Благодарих му най-искрено и сърдечно и отвърнах, че един професионалист очевидно ще бъде много по-подходящ, ако действително трудът ми заслужава подобна чест.

Изведнъж той протегна ръка към мен.

— Клавдий, сърдиш ли ми се?

Какво да отговоря? Сълзи бликнаха в очите ми и промълвих, че много го уважавам и че той никога не е сторил нещо, с което да извика моята ненавист. А той отвърна с въздишка:

— Да, но и нищо, с което да заслужа обичта ти. Почакай още няколко месеца. Клавдий, и тогава, надявам се, ще мога да заслужа и обичта ти, и твоята благодарност. Германик ми разправя за теб. Каза, че оставаш верен на три неща: на приятелите, на Рим и на истината. Много бих се гордял, ако Германик си мислеше същото и за мене.

— Обичта на Германик към теб е равна почти на боготворене — обадих се. — Неведнъж ми го е казвал.

Лицето му просветна.

— Кълнеш ли се? Много съм щастлив. И тъй, Клавдий, сега помежду ни има здрава връзка — доброто мнение на Германик. А онова, което дойдох да ти кажа, е следното: много зле се държах с тебе през тези години, искрено съжалявам и отсега нататък ще видиш как нещата ще се променят. — А после издекламира на гръцки: — „Който те е ранил, ще те излекува“ — и при тези думи ме прегърна. Когато си тръгна, подхвърли през рамо: — Току-що бях при девиците-весталки и нанесох важни поправки в един мой документ, който те съхраняват, а понеже ти сам си отговорен отчасти за това, изтъкнах те повече, отколкото досега. Но нито дума!

— Можеш да ми вярваш — отговорих. С всичко това той е могъл да каже само едно: че е повярвал Постумовата история така, както я предадох на Германик, и че сега го реабилитира като свой наследник в завещанието си (което се съхраняваше от весталките); и че и аз щях да се облагодетелствувам като награда за верността си към него. Тогава естествено не знаех за посещението на Август на Планазия, но уверено очаквах Постум да бъде върнат и да бъде приет с почести. Обаче останах измамен. Понеже Август бе запазил пълна тайна за новото си завещание, чиито свидетели бяха Фабий Максим и още неколцина грохнали стари жреци, не беше трудно то да се заличи в полза на онова, което бе направил шест години преди това по време на обезнаследяването на Постум. Началното изречение гласеше: „Понеже злата съдба ме лиши от Гай и Луций, моите синове, сега по своя воля определям Тиберий Клавдий Нерон Цезар за пръв мой наследник на две трети от моето имущество: а останалата третина, пак на първо място, по своя воля оставям на любимата ми съпруга Ливия, ако Сенатът благосклонно й разреши да наследи толкова много (защото то надвишава установеното по закона наследство за вдовица) и ако направи изключение в нейния случай заради големите й заслуги към държавата.“ На второ място — т.е. в случай, че споменатите на първо място наследници умрат или по друг начин станат неспособни да унаследяват — той поставяше ония свои правнуци и праправнуци, които бяха от рода на Юлиите и не бяха си навлекли публично опозоряване; ала Постум бе обезнаследен, тъй че ставаше дума за Германик, като осиновен син на Тиберий и съпруг на Агрипина, както и самата Агрипина и нейните деца и Кастор, Ливила и техните деца. В тази втора поредица Кастор трябваше да наследи една трета, а Германик и семейството му две трети от имуществото. На трето място завещанието назоваваше различни сенатори и далечни роднини; ала по-скоро като знак на благосклонност, отколкото на облагодетелствуване. Не е възможно Август да си е мислел, че ще надживее толкова много от наследниците си по първа и втора линия. Наследниците от трета линия бяха групирани в три категории: десетте най-привилегировани бяха определени за съвместни наследници на половината имущество, следващите по-привилегировани петдесет трябваше да си поделят една трета от имуществото, а третата група съдържаше имената на още петдесет, които щяха да наследят останалата шестина. Последното име в последния списък в последната група беше на Тиберий Клавдий Друз Нерон Германик, което означаваше Кла-Кла-Клавдий или Клавдий Идиота, или както синчетата на Германик вече се бяха научили да го наричат — „Бедния чичо Клавдий“ — всъщност моето. Юлия или Юлила изобщо не бяха споменати освен в последния параграф, където се забраняваше прахът им да бъде заровен в мавзолея до неговите собствени останки, когато и двете умрат.

Макар през последните двадесет години Август да се бе облагодетелствувал от завещанията на починали стари свои другари, които бе надживял, макар това да възлизаше на повече от сто и четиридесет милиона златици, макар да бе живял много пестеливо, той бе изразходвал толкова много за храмове и обществено строителство, за помощи и забавления на населението, за гранични войни (когато средствата на военната хазна биваха изчерпани) и за други подобни държавни разходи, че от тези сто и четиридесет милиона и други лични големи суми, събрани от разни източници, за дарение оставаха само петнадесет милиона, но по-голямата част от тях трудно можеха да се превърнат в пари. Това обаче не включваше известни важни парични суми, неотбелязани в завещанието и здраво вързани в торби в подземията на Капитолия, които бяха заделени като специални посмъртни дарения за съюзни царе, за сенатори и конници, за негови войници и за гражданите на Рим. Те надвишаваха два милиона. Имаше и сума, отделена за разноски по погребението му. Всички останаха изненадани от оскъдността на имуществото, плъзнаха най-различни грозни слухове, докато се прегледаха сметките на Август, и стана ясно, че няма измама от страна на изпълнителите на завещанието. Гражданите бяха много недоволни от малките дарения, а когато бе изпълнена една пиеса в памет на Август, на обществени разноски, в театъра се вдигна истински бунт. Сенатът бе определил толкова малки възнаграждения, че един от актьорите в пиесата отказа да играе за тази нищожна сума. За недоволството на армията ще разкажа по-нататък. Но първо за Тиберий.

Август бе назначил Тиберий за свой съуправник и свой наследник, ала нямаше право да му предаде монархията или поне не по този начин. Имаше право само да го препоръча на Сената, към който сега се възвръщаше цялата власт, упражнявана доскоро от него. Сенатът не обичаше Тиберий, нито го искаше за император, но Германик, когото биха избрали, ако имаха тази възможност, не беше в Рим. А претенциите на Тиберий не можеха да бъдат отхвърлени току така.

И тъй, никой не се осмеляваше да спомене друго име освен неговото и всички единодушно гласуваха предложението, направено от консулите, с което Тиберий се поканваше да подхване работата на Август оттам, където Август я бе оставил. Той даде уклончив отговор, подчерта огромната отговорност, с която се опитваха да го натоварят, изтъкна, че нямал такива големи стремежи. Заяви, че единствен богът Август бил в състояние да поеме подобна тежка задача и че според него най-добре било да разделят Августовите задачи на три части и тъй да поделят и отговорността.

Сенаторите в желанието си да спечелят благоволението му викнаха, че триумвиратът (или управлението от трима) бил вече опитван неведнъж още в миналия век и че единствено монархията спасила страната от последвалите граждански войни. Разигра се срамна сцена. Сенаторите започнаха да плачат и да се вайкат, взеха да прегръщат коленете на Тиберий, да го умоляват да изпълни молбата им. Тиберий, за да сложи край на тази история, заяви, че не желаел да се изплъзне от задачите, които му поставят, но остана на становището, че не бил достоен за целия товар. Не бил вече млад — петдесет и шест годишен, а и зрението му било отслабнало. Но бил готов да поеме всяка друга служба, която му възложат. Всичко това бе разиграно, за да не може никой да го обвини, че е взел властта с прекалена охота; а най-вече, за да знаят Германик и Постум (когато се случеше той да отсъствува от Рим) здравите му позиции в града. Защото се страхуваше от Германик, чиято популярност в армията бе далече по-голяма от неговата собствена. Той бе уверен, че Германик не е човек, който ще се опита да завземе властта за своя лична облага, но съзнаваше, че ако някога научи за укритото завещание, ще се опита да върне Постум на законното му място и дори да го направи третия — Тиберий, Германик и Постум — в новия триумвират. Агрипина бе много предана на Постум и Германик се уповаваше на съветите й така, както Август — на Ливиините. Ако Германик тръгнеше с войските си към Рим, целият Сенат щеше с радост да го посрещне: Тиберий знаеше това. А случеше ли се най-лошото, със скромното си поведение в настоящия момент той щеше да има възможност да спаси живота си и да го преживее в почетно усамотение.

Сенатът разбра, че Тиберий всъщност от сърце желае онова, което привидно тъй скромно отхвърля, и тъкмо се готвеше отново и подхване молбата си, когато Гал се намеси с най-делови глас:

— Добре, Тиберий, кажи в такъв случай коя част от ръководството би желал да ти се повери?

Тиберий се смути от този неудобен и неочакван въпрос. Помълча малко, а сетне каза:

— Не е редно човек сам да разпределя и сам да избира; а и да беше възможно, нескромно би било от моя страна да си избера или пък да отхвърля който и да било определен клон от управлението, когато, както вече обясних, наистина искам изобщо да ме освободите.

Но Гал продължи настъплението:

— Единственото възможно разпределение на империята е следното: първо — Рим и цяла Италия; второ — армиите; и трето — провинциите. Кое от трите ще си избереш?

А когато Тиберий не се обадил, Гал продължи:

— Добре. Знам, че на това отговор няма. Затова и зададох въпроса. Исках с мълчанието си да признаеш, че е глупаво да се приказва за разделение на три на административна система, изградена и централно ръководена от една-единствена личност. Или ще трябва да се върнем към републиканската форма на управление, или ще продължаваме с монархията. С тия приказки за триумвират само губим времето на Сената, който, както изглежда, е за монархия. Предложиха ти монархията. Или я приеми, или се откажи.

Друг един сенатор, приятел на Гал, каза:

— В качеството си на народен трибун имаш право да наложиш вето на консулите, които ти предлагат монархията. И ако наистина не я желаеш, би трябвало още преди половин час да наложиш това вето.

И тъй, Тиберий бе принуден да помоли Сената за извинение и да заяви, че тази внезапна и неочаквано оказана му чест го е объркала: поиска позволение да обмисли отговора си.

Тогава Сенатът бе разпуснат, а при следващото му събиране Тиберий им разреши да му гласуват една по една всички длъжности на Август. Но никога не си послужи с името Август, с което също бе удостоен, освен когато пишеше до чуждестранни царе; и гледаше да възпре всякакви опити да му се оказват божествени почести. Имаше и друго обяснение за това негово предпазливо държане, а именно, че Ливия публично се бе похвалила, че той получил монархията като подарък от самата нея. Похвалила се бе не само за да закрепи позицията си като вдовица на Август, но и за да предупреди Тиберий, че ако престъпленията й някой ден излязат на бял свят, ще го сметнат за неин съучастник като лице, което лично се е облагодетелствувало от тях. Естествено той не желаеше да изглежда, че й е задължен, искаше всички да мислят, че монархията му е била наложена от Сената против волята му.

Сенатът заливаше Ливия с възхвали и искаше да я удостои с многобройни, нечувани досега почести. Ала Ливия, бидейки жена, нямаше право да присъствува на дебатите в Сената и по закон сега се намираше под опекунството на Тиберий — той бе станал, глава на рода на Юлиите. Понеже от своя страна се бе отказал от титлата „Баща на Отечеството“, той отказа и за нея титлата „Майка на Отечеството“, която й бе предложена, под предлог, че скромността не би й позволила да я приеме. Въпреки всичко обаче Тиберий много се страхуваше от Ливия и в началото, докато изучаваше тайните похвати на императорската система, бе напълно зависим от нея. Не ставаше дума само за усвояване на установения ред. Криминалните досиета на всички видни личности от двете съсловия и на повечето лични жени, докладите на тайната служба за различни неща, частната кореспонденция на Август със съюзническите царе и техните близки, копия от предателски писма — прочетени и съответно пак препратени до адресанта, — всичко това се пазеше от Ливия и бе написано с тайно писмо, та Тиберий не можеше да го разчете без нейна помощ. Но той знаеше също така, че и тя е много зависима от него. Помежду им съществуваше разбирателство за предпазливо съдружие. Тя дори му поблагодари, загдето бе отказал предложената й титла, каза му, че бил постъпил много правилно; а в замяна той обеща да накара да й гласуват всички други титли, които би пожелала, щом положението им се закрепи. Като доказателство за верността си поставяше името й до своето във всички държавни писма. В доказателство пък за своята вярност тя му предаде ключа за обикновения шифър, но не и за поверителния, чиято тайна, каза тя, била умряла едно с Август. А тъкмо с този таен шифър бяха написани досиетата.

Сега да кажа за Германик. Когато Германик научи в Лион за смъртта на Август и за условията в завещанието, както и за възцаряването на Тиберий, сметна за свой дълг да застане верноподанически на страната на новия режим. Беше племенник на Тиберий и негов осиновен син и макар между тях да не съществуваше истинска обич, можеха да работят без недоразумения както в Рим, така и на война. Той не подозираше Тиберий в съучастничество в заговора, който бе довел до изгнаничеството на Постум; нищичко не знаеше за укритото завещание, а освен това все още смяташе, че Постум е на Планазия — защото Август не бе казал другиму освен на Фабий нито за посещението, нито за замяната. Реши обаче да се върне в Рим колкото може по-скоро и откровено да обсъди случая на Постум с Тиберий. Смяташе да обясни, че Август му е съобщил поверително намерението си да прибере Постум и да му възвърне благоволението си веднага щом има достатъчно доказателства за неговата невинност, които да представи на Сената; и че макар смъртта да му бе попречила да изпълни намеренията си, те трябва да бъдат уважени. Щеше да настоява за незабавното връщане на Постум, за връщане на конфискуваните му имущества и за издигането му на почетна служба; и най-сетне и принудителното отстраняване на Ливия от държавните работи, загдето несправедливо бе причинила неговото изгнаничество. Но преди да успее да стори каквото и да било по този въпрос, от Майнц дойде вест за бунт в армията на Рейн, а после, докато бързаше нататък, за да го потуши, пристигна и вестта за смъртта на Постум. Постум, съобщаваха, бил убит от началника на охраната, който имал нареждане от Август да не позволи внукът му да го надживее. Германик бе поразен и опечален, че Постум е бил убит, но в момента нямаше време да мисли за друго освен за бунта. Трябва да знаете обаче, че бедният Клавдий преживя страшна скръб, защото бедният Клавдий в ония дни имаше излишък от свободно време. За бедния Клавдий по онова време дори бе много трудно да намери занимание за своя ум. Никой не е в състояние да пише история повече от пет-шест часа на ден, особено пък когато няма почти никаква надежда някой някога да прочете написаното. Затова се отдадох на скръбта. Откъде можех да знам, че убитият е бил Клемент и че убийството не само не е било наредено от Август, но че дори и Ливия, и Тиберий не са имали пръст в него?

Защото човекът, отговорен за убийството на Клемент, беше един стар член на конническото съсловие, наречен Крисп, собственик на Градините на Салустий и близък приятел на Август. В Рим още щом научил за смъртта на Август, той не дочакал да се посъветва с Ливия и Тиберий в Нола, а незабавно изпратил на началника на стражата в Планазия заповед за екзекуцията на Постум, заверена с печата на Тиберий. Тиберий му бил поверил този втори печат за заверка на някои служебни документи, които не успял да приготви, преди да тръгне за Балканите. Крисп знаел, че Тиберий ще се разгневи или ще се престори на разгневен, но обяснил на Ливия, чиято подкрепа потърсил веднага, че бил отстранил Постум, защото уж научил за заговора на някои преториански офицери, които искали да изпратят кораб да освободи Юлия и Постум и да ги отведе при легионите в Кьолн; там Германик и Агрипина щели да ги посрещнат и подслонят, а после офицерите щели да принудят Германик и Постум да настъпят към Рим. Тиберий много се разгневил, загдето са си послужили с името му по този начин, но Ливия запази самообладание и се престори, че убитият наистина е Постум. Крисп не беше наказан и Сенатът бе неофициално уведомен, че Постум е загинал по нареждане на своя обожествен дядо, който мъдро предвидил, че буйният младеж ще се опита да узурпира върховната власт веднага щом научи за смъртта му; както всъщност и направил. Подбудите на Крисп за убийството на Постум не бяха извикани от желание да се спечели благоволението на Тиберий или на Ливия, нито пък да се предотврати гражданска война. Той си отмъщаваше за една обида:

Крисп, който бе толкова мързелив, колкото бе и богат, веднаж се бе похвалил, че никога не се бил стремил към някаква служба, защото предпочитал да си бъде обикновен римски конник, а Постум му бе отвърнал:

— Обикновен римски конник, така ли, Крисп? Ами тогава най-добре ще е да вземеш няколко обикновени римски урока по езда.

Тиберий още не бе научил за бунта. Написа на Германик дружелюбно писмо със съболезнования за загубата на Август и с уверение, че сега Рим очаквал от него и осиновения му брат Кастор да защищават границите, защото сам той бил твърде стар за военна служба в чужди страни и Сенатът искал от него да ръководи работите в Рим. Съобщавайки за смъртта на Постум, той пишеше, че се ужасявал от нейната жестокост, но не можел да се съмнява, че Август е проявил мъдрост с тази си постъпка. Не споменаваше за Крисп. Единственото заключение, което Германик можеше да си извади, бе, че Август пак е променил отношението си към Постум вследствие някакви сведения, за които той самият не знаеше; и за известно време остави нещата така.