Аз, Клавдий - читать бесплатно онлайн полную версию книги автора Робърт Грейвз (Глава 10) #11

Глава 10

Малко преди да стана пълнолетен, Тиберий, макар да имаше вече за наследник Кастор, бе получил нареждане от Август да осинови и Германик и по този начин да го прехвърли от рода на Клавдиите в рода на Юлиите. Така че сега аз възглавявах старшия клон на Клавдиите и имах неоспорима власт над парите и именията, наследени от баща ми. Станах опекун на майка си — която не се бе омъжвала повторно, — а тя пък прие това настойничество като унижение. Започна да се отнася с мен по-строго и от преди, макар че всички семейни документи трябваше да бъдат подписвани от мен и аз бях семейният жрец. Церемонията за влизането ми в пълнолетие се различаваше удивително много от церемонията по възмъжаването на Германик. Облякох мъжката си тога в среднощ и без придружвачи, без процесия бях занесен с носилка на Капитолия, където извърших жертвоприношението, а сетне ме отнесоха обратно в леглото. Германик и Постум искаха да присъствуват, но за да не се вдигне никакъв шум около мене, в същата нощ Ливия бе уредила пиршество в двореца и те бяха задължени да присъствуват на него. (6 г. от н.е.)

Същото се случи и когато се ожених за Ургуланила. Малцина знаеха за женитбата ни — научиха на другия ден. Церемонията беше извършена по всички правила. Оранжевите обуща на Ургуланила и огненото й було, разчитането на знамения, изяждането на светения сладкиш, двете столчета, покрити с овчи кожи, възлиянието, което извърших, миропомазването на пътната врата от страна на младоженката, трите монети, моят подарък за нея от вода и огън — всичко си беше както трябва, нямаше я само процесията с факлите и цялата процедура бе претупана нехайно, на бърза ръка и неохотно. За да не се препъне о прага в дома на съпруга си, когато влиза там за пръв път, римската булка бива вдигана на ръце. Двамата Клавдии, които трябваше да я вдигнат, бяха възрастни мъже и не издържаха тежестта на Ургуланила. Единият се подхлъзна на мрамора и Ургуланила се стовари с трясък, повличайки ги върху си. Няма сватбен знак, по-лош от този. И все пак невярно ще бъде, ако кажа, че бракът ни се е оказал нещастен — помежду ни не съществуваше достатъчно напрежение, за да се оправдае подобно определение. Отначало спяхме заедно, защото това се очакваше от нас, дори понякога имахме и полови сношения — тогава за пръв път познах половия живот, — понеже и те бяха част от брака, а не от страст или любов, Всякога съм бил с нея внимателен и учтив, тя пък ме възнаграждаваше със своето безразличие, а това беше най-доброто, което можеше да се желае от жена с нейния характер. Три месеца след сватбата ни забременя и ми роди син, наречен Друзил, към когото не съумях да изпитам никакво бащинско чувство. Приличаше по проклетия на сестра ми Ливила и на Ургуланилиния брат Плавций — по всичко останало. След малко ще ви разкажа за Плавций, когото Август ми бе посочил като образец и пример за подражание.

Август и Ливия имаха установения обичай да не вземат решения по ни един важен въпрос, отнасящ се до семейството или държавните работи, без да съставят писмен документ, в който, са отбелязани както решението, тъй и съображенията за това: документът се съставяше във форма на писма, разменени помежду им. От купищата кореспонденция, останала след тяхната смърт, преписах няколко, които свидетелствуват за отношението на Август към мен по онова време. Първият ми препис носи дата три години преди брака ми.

Мила ми Ливия,

Бих искал да отбележа нещо странно, което преживях днес. Просто се чудя как го изтълкувам. Разговарях с Атенодор и му казах: „Страхувам се, че заниманията ти с Тиберий Клавдий са много отегчително нещо. Имам чувството, че с всеки изминат ден той изглежда все по-зле, става по-нервен и по-неспособен.“ Атенодор ми отвърна: „Прекалено суров си към младежа. Той много страда от разочарованието, което причинява на роднините си, и от обидите, с които се среща на всяка крачка. Но съвсем не е неспособен и ако искаш, вярвай, близостта с него ми доставя голямо задоволство. Ти никога не си го чувал да държи речи с патос, нали?“ — „Речи ли?“ — изсмях се аз. „Да, да — речи — повтори Атенодор. — Ще ти предложа нещо. Задай му някаква тема за реч, ела след половин час и послушай какво е направил. Ала ще трябва да се скриеш зад завесата, защото иначе не ще чуеш нищо, което заслужава да се чуе.“ Зададох темата „Римските завоевания в Германия“ и когато половин час след това се ослушах зад завесата, преживях най-голямата изненада в живота си. Всички факти му бяха в главата, отправните точки бяха добре подбрани, а изложението на подробностите бе в правилна връзка и съотношение към тях; и нещо повече — гласът му беше овладян и той не заекваше. Да ме убие бог, ако лъжа — изживях истинско удоволствие и извлякох голяма полза от онова, което чух! Но не мога да се начудя как тъй момче, което в ежедневието разговаря толкова глуповато, е в състояние да произнесе подобна реч почти без подготовка, на такъв смислен и дори учен език! Измъкнах се, заръчвайки на Атенодор да не споменава нито че съм бил там, нито че съм се изненадал, но се смятам задължен да ти съобщя за преживяното и дори да предложа понякога, когато имаме по-малко гости, да го извикваме да вечеря у нас при уговорката, че ще държи устата си затворена и ушите — нащрек. Ако все пак, както ми се струва, има някаква надежда от него да излезе достоен представител на семейството, трябва постепенно да свикне да общува със своите равни. Не може вечно да го държим затворен само с учители и освободени роби. Съществува естествено голямо различие на мнения по въпроса за умствените му способности. Чичо му Тиберий, майка му Антония и сестра му Ливила са единодушни, че е идиот. От друга страна, Атенодор. Сулпиций, Постум и Германия се кълнат, че стига да пожелаел, бил толкова разумен, колкото и всички останали, но че лесно се разстройвал, много бил нервен. Що се отнася до мен, пак повтарям, още не мога да си изясня въпроса.

На което Ливия отговаря:

Мили ми Август

Изненадата ти зад оная завеса не е била по-голяма от изненадата, която преживяхме веднаж, когато индийският посланик смъкна копринената кърпа от златния кафез, който господарят му, великият цар, ни беше изпратил, и за пръв път видяхме птицата папагал с нейните зелени пера и рубинена огърлица и я чухме да казва: „Здравей, цезаре, Баща на Отечеството!“ Учуди ни не фразата, защото всяко едва сричащо детенце може да я изрече, а това, че птицата я каза. Единствено глупакът би могъл да възхвалява папагала за остроумието му да се обърне към теб с подобаващи думи, защото сам той не познава значението им. Славата се полага на оня, който с невероятно търпение е обучил птицата да повтаря фразата, защото, както знаеш, в други случаи тя може да каже и други неща; но в един общ разговор папагалът дрънка същински глупости и ние се принуждаваме да закриваме кафеза, за да млъкне. Същото е и с Клавдий, макар да е обидно за папагала, безспорно красива птица, да сравняваме внука ми с него: онова, което си чул, е било без съмнение заучено наизуст. В края на краищата „Римските завоевания в Германия“ е много важен въпрос и нищо чудно Атенодор да го е накарал да заучи няколко такива неща. Повярвай, не искам да кажа, че не би ми било приятно, ако наистина е податлив на обучение: много ми е драго. Това значи например, че ще успеем да го подготвим за сватбената му церемония. Но предложението ти да се храни с нас е твърде странно. Не желая да се храня в едни стая с това същество: заболява ме стомахът.

Що се отнася до доказателствата за умствените му способности, прецени ги сам. Като дете Германик се закле пред умиращия си баща да обича и пази своето малко братче: познаваш душевното благородство на Германик, знаеш, че за да не измени на своя свят обет, той е в състояние да представи по най-благовиден начин умствените способности на брат си с надеждата един ден те наистина да се развият. Също тъй ясно е защо Атенодор и Сулпиций твърдят, че бил поправим: плаща им се прескъпо да го учат, а службата им дава възможност да се навъртат из двореца и да се надуват, че са ти лични съветници. Колкото до Постум, вече от няколко месеца ти се оплаквам, знаеш, че просто не мога да разбера този младеж. Смъртта постъпи несправедливо, отнемайки и двамата му по-надарени братя и оставяйки ни само него. Той обича да спори с по-възрастните тогава, когато спори е безпочвен, защото фактите са неоспорими, просто само за да ни нервира и да изтъкне собственото си значение като твой единствен оцелял внук. Защитата му на Клавдий е още едно доказателство. Оня ден направо ме обиди, когато подхвърлих, че Сулпиций само си пилее времето в обучаване на момчето: заяви ми, че според него Клавдий бил много по-умен от повечето си близки роднини — с което, предполагам, имаше пред вид и мене. Но Постум е друг проблем. Засега разискваме Клавдий; и аз не мога, повтарям, да го оставя да се храни с мен по физически причини, които, надявам се, ще уважиш.

Ливия

Едно трето писмо, писано наскоро подир женитбата ми, веднага след като бях избран за жрец на Марс, също не е безинтересно:

Мила ми Ливия,

Както ме посъветва, разисквах с Тиберий какво да правим с младежа Клавдий сега, когато се организират игрите в чест на Марс. Вече е пълнолетен, а и понеже дадохме свободното място в колегията на жреците на Марс, повече не можем да отлагаме решението си относно неговото бъдеще — разбрахме се по това, нали? Ако е достатъчно здрав телом и духом, за да бъде достоен член на рода — смятам, че е така, иначе не бих осиновил и Тиберий, и Германик и не бих го оставил него за глава на старшия клон от рода на Клавдиите, — то тогава очевидно трябва да се погрижим за него и да му дадем същите възможности за развитие, каквито даваме на Германик. Признавам, все още може би греша — напоследък той не се развива кой знае как. Но ако решим, че въпреки всичко телесните му недъзи са свързани и с умствени недостатъци, не бива да оставяме злонамерените хора да се присмиват и на него, и на нас. Повтарям, трябва веднъж завинаги да вземем бързо решение относно момчето — защото иначе ще имаме вечни тревоги, ако ще трябва при всеки изникнал случай наново да решаваме дали е способен да поеме онези обществени задължения, които подобават на произхода му.

И тъй, неотложният въпрос сега е какво да правим е него на тези игри. Не бих възразил да го назначим разпоредител в жреческата трапезария, но при категоричното условие да предостави всичко на шурея си, младия Плавций Силван, и прави само онова, което му се нареди. От това може да научи много и няма причина да се изложи, ако заучи урока си както трябва. Но естествено и дума не може да става да седи заедно с мен в ложата на председателя, до свещената статуя, защото всички в театъра ще гледат нататък и всяка странност в поведението му ще бъде разисквана. Другият проблем е какво да правим с него на Латинските празненства. Германик ще отиде на Албанската планина заедно с консулите да участвува в жертвоприношението и Клавдий желаел, доколкото разбрах, да иде с него. Но и тук не съм сигурен можем ли да смятаме, че не ще се изложи: Германик ще е погълнат от задълженията си и не ще може да се грижи за него през цялото време. Ако ли отиде, всички ще искат да знаят какво дири той там; ще се питат защо, докато траят тържествата и магистратите отсъствуват, не сме го назначили и градоначалник на Рим — почетна длъжност, с която, ако помниш, удостоихме последователно Гай, Луций, Германик, младия Тиберий и Постум още щом навършиха пълнолетие, за да усетят вкуса и отговорностите на властта. Най-добре ще се измъкнем от затруднението, ако го обявим за болен, защото естествено той в никакъв случай не може да бъде градоначалник.

Ако искаш, покажи на Антония писмото ми — не възразявам: увери я, че скоро ще вземем някакво решение за сина й. Съзнавам колко нелепо е за нея да бъде под негова опека.

Август

Освен гдето това бе първата ми обществена длъжност, друго нищо особено не може да се каже за работата ми в трапезарията на жреците. Плавций, един суетен, гиздав, наперен петел, свърши всичко вместо мен и дори не се помъчи да ми обясни начина на продоволствието, нито правилата за жреческото първенство; направо отказа да отговаря на подобни въпроси. Единственото, което стори, бе да ме научи на някой ритуални жестове и фрази, тото изричах при посрещането на жреците и по време на различните моменти и храненето; и просто ми забрани да обеля друга дума. Това бе крайно неприятно за мен, защото неведнъж бих могъл да участвувам в разговорите, а тъй мълчанието и подчинението ми пред Плавций създадоха лошо впечатление. Самите игри изобщо не видях.

Забелязали сте вероятно злепоставящите забележки на Ливия относно Постум. От тоя миг нататък те зачестяват в писмата й и Август, макар отначало да се мъчи да защищава своя внук, постепенно започна да се разочарова от него. Предполагам, че Ливия е наприказвала на Август много повече от онова, което проличава в писмата им, защото иначе Постум не би загубил благоволението му тъй скоро; но и там това се долавя. Първо, съобщава Ливия, Тиберий се бил оплакал, че Постум се изказал нахално за родоския университет. Сетне пише, че Катон се бил оплакал от лошото влияние на Постум над младите ученици, като ги подтиквал да не го слушат; после му препраща поверителния доклад на Катон, обяснявайки, че го била задържала, защото все се надявала младежът да се поправи. Следват разтревожени отзиви за неговата мълчаливост и мрачен характер — това бе по времето, когато Постум се бе разочаровал от Ливила и скърбеше за смъртта на брат си Гай. В едно писмо се препоръчва, когато стане пълнолетен, няколко години поне да не му се дава цялото наследство на баща му Кастор, защото то „би могло да го подтикне към още по-голямо безпътство и от онова, в което се е впуснал вече“! Когато го включват в редовете на младите военни, назначават го в гвардията на преторианците като обикновен офицер и не го удостояват с ни една от извънредните почести, дадени на Гай и Луций. Самият Август е на мнение, че така ще е най-безопасно, защото Постум е амбициозен; не бива да се повтори онова неудобно положение както на времето, когато младите благородници застанаха зад Марцел срещу Агрипа или пък Гай — срещу Тиберий. Скоро след това четем, че Постум реагира и заявява на Август, че не желае почестите заради тях самите, но това, гдето не са му ги дали, се тълкува зле от приятелите му, които смятат, че в двореца не го обичат.

Следват остри бележки. Постум се спречква с Плавций, но ни един от двамата не желае да каже на Ливия каква е била причината за това скарване — грабнал го и го хвърлил в един шадраван пред очите на неколцина видни римляни и техните прислужници. Повикват го да даде обяснения на Август, но той не се покайва, а твърди, че Плавций си бил заслужил къпането, защото се държал обидно с мене; в същото време се оплаква на Август, че наследството му било несправедливо задържано. Наскоро след това Ливия го порицава за промененото му отношение и за враждебността му към нея. „Какво те трови?“ — пита го тя, а той отвръща: „Може би слагаш нещо в супата ми!“ Когато му иска обяснение за тази необикновена шега, той отговаря, усмихвайки се още по-цинично: „Да слагат разни неща в супата, е стара хитрост на мащехите!“ Не много след това Август получава оплакване от Постумовия началник, че не дружал с другите млади офицери, а прекарвал цялото си свободно време край морето в ловене на риба. Това му донася прозвището „Нептун“.

Не бях особено ревностен в изпълнение на обязаностите си като жрец на Марс и Плавций, който бе жрец в същата колегия, бе натоварен да ме наблюдава при всяка церемония. Започнах да намразвам Плавций. Обидната забележка, заради която Постум го бе метнал в шадравана, бе само капка в морето. Нарече ме веднаж полумаймуна и каза, че само почитта му към Август и Ливия му пречела да ме заплюва при всеки мой глупав и безсмислен въпрос.