Аз, Клавдий

Глава 27

За нищо на света не бих повярвал, че тъй ще чувствувам липсата на Ливия след нейната смърт. В детството си тайно, нощ подир нощ, съм умолявал боговете от преизподнята да дойдат да я отнесат. А сега бях готов да принеса най-богати жертвоприношения — бели бикове, пустинни антилопи, безчет ибиси и фламинго, — за да се върне. Защото стана ясно, че от години насам единствено страхът от майка му е карал Тиберий да спазва приличието. Няколко дни след нейната смърт той удари по Агрипина и Нерон. Агрипина се беше съвзела от болестта. Не ги обвини в предателство. Написа до Сената оплакване за скандалните полови извращения на Нерон, за „надменното държане и интригантството“ на Агрипина и предложи да се вземат строги мерки за укротяването им.

След прочитането на писмото в Сената настъпила продължителна тишина. Всеки се питал доколко семейството на Германик би могло да разчита на народната подкрепа сега, когато Тиберий се готви да ги унищожи; и дали не би било по-безопасно да се тръгне срещу Тиберий вместо срещу населението. Най-сетне един приятел на Сеян станал да заяви, че желанието на императора трябвало да се уважи и да се издаде някакъв декрет срещу упоменатите личности. Имаше един сенатор, който изпълняваше длъжността на официален регистратор на решенията на Сената и чиято дума много тежеше. До този ден той гласуваше безропотно всяко предложение в писмата на Тиберий и Сеян бе докладвал, че е човек, готов да стори всичко, каквото му се каже. Но тъкмо този регистратор се възпротивил на предложението. Сега не му е времето, казал, да се повдига въпросът за морала на Нерон и поведението на Агрипина. Лично той смятал, че императорът е невярно уведомен и че е прибързал с писмото си и че в негов личен интерес, както и в интерес на Нерон и Агрипина, било да не издава декрет, докато не премисли тези тежки обвинения срещу близките си роднини. Вестта за писмото междувременно плъзнала из града, макар уж всички решения на Сената да представляваха тайна, докато не се обявяха официално с императорска заповед, и край Сената се струпала огромна тълпа, която викала в полза на Агрипина и Нерон. Чували се възгласи: „Да живее Тиберий! Писмото е подправено! Да живее Тиберий! Това го е скроил Сеян!“

Сеян изпратил бърз пратеник при Тиберий, който по този повод се преместил в една вила на няколко мили до града, да е наблизо, в случай че започнат неприятности. Съобщил му, че Сенатът, по предложение на регистратора, отказал да се съобрази с писмото; че народът бил на прага на бунта и наричал Агрипина истинска Майка на Отечеството, а Нерон — свой спасител; че ако Тиберий не се намесел безпрекословно и решително, щяло да има кръвопролития, преди още да е паднала нощта.

Тиберий се уплашил, но послушал Сеяновия съвет и пратил заплашително писмо до Сената, обвинявайки регистратора за тази нечувана обида на императорското достойнство и изисквайки правото съвсем сам да реши въпроса, тъй като те не взимали присърце неговите интереси. Сенатът се предал. А пък Тиберий, след като наредил на преторианците да преминат през града с изтеглени мечове и надути свирки, заплашил да намали наполовина безплатните дажби от жито, ако още веднаж се повторят подобни бунтарски демонстрации. Сетне пратил Агрипина в изгнание на Пандатария, същото островче, на което първоначално бе заточена майка й Юлия, а пък Нерон — на Понция, друг малък скалист остров, по средата между Капри и Рим, но далеч от брега. Заявил в Сената, че двамата затворници се готвели да бягат от града с надеждата да привлекат на своя страна рейнските войски.

Преди Агрипина да потегли за своя остров, той я извикал и й задал разни подигравателни въпроси: как смятала да управлява великото царство, което току-що наследила от майка си (непорочната му покойна съпруга), и дали смятала да прати посланици при сина си Нерон, в неговото царство, та да сключи мощен военен съюз с него. Тя не отвърнала нито дума. Той се разгневил и й ревнал да отговори, а когато тя продължила да мълчи, наредил на един преториански офицер да я удари по врата. Чак тогава тя се обадила:

— Прогизнала от кръв тиня — това си ти. Чух, че така те е нарекъл Теодор от Гадара, като си посещавал лекциите му по реторика в Родос.

Тиберий сграбчил лозовата пръчка от офицера и започнал да я шиба по тялото и главата, докато паднала в несвяст. Загубила едното си око вследствие този побой.

Наскоро след това Друз бе обвинен в заговорничене с рейнските легиони. Сеян представил за доказателство писма, които уж бил хванал, но които в същност били подправени, както и писмено свидетелство на Лепида, съпругата на Друз (с която имаше тайни любовни връзки), че уж Друз я бил помолил да се свърже с моряците от Остия, които, надявал се, още помнели, че Нерон и той са внуци на Агрипа. Сенатът предаде Друз на Тиберий, за да го накаже, а Тиберий нареди да го затворят в една таванска стая на двореца под надзора на Сеян.

Следващата жертва беше Гал. Тиберий писал на Сената, че Гал завиждал на Сеян и правел всичко по силите си, за да го злепоставя пред своя император с иронични възхвали и други злосторни средства. Сенаторите били толкова разстроени от вестта за самоубийството на регистратора, за което научили в същия тоя ден, че незабавно изпратили един магистрат да арестува Гал. Когато магистратът отишъл в дома на Гал, научил, че Гал е вън от града, в Бай. В Бай го насочили към вилата на Тиберий и не щеш ли, заварил го там да вечеря с Тиберий. Тиберий тъкмо вдигал наздравица за Гал, а Гал отвръщал верноподанически, наоколо царяло такова добро настроение и благоразположение, че магистратът се смутил и не знаел какво да каже; Тиберий го запитал за какво е дошъл.

— За да арестувам един от твоите гости, Цезаре, по нареждане на Сената.

— Кой гост? — запитал Тиберий.

— Азиний Гал — отвърнал магистратът, — но, изглежда, е станала грешка.

Тиберий се престорил на разтревожен.

— Щом Сенатът има нещо срещу ти. Гал, и щом изпраща този служител да те арестува, страхувам се, че приятната ни вечер ще трябва да свърши. Разбираш, не мога да се противя на Сената. Но знаеш ли какво ще сторя — понеже много се сприятелихме с тебе, ще пиша на Сената и ще помоля да ми сторят тази лична услуга и да не предприемат нищо по твоя въпрос, докато не им кажа. Това ще означава, че ти си само задържан по обвинение на консулите — без пранги, без унизителни неща. Ще уредя да те освободят колкото може по-скоро.

Гал бил принуден да благодари на Тиберий за проявеното великодушие, но усещал, че има скрита уловка, че Тиберий му отвръща на иронията — с ирония; и бил прав. Завели го в Рим и го хвърлили в една подземна стая в сградата на Сената. Не му позволявали да вижда никого, дори и слугите, нито да изпраща съобщения до приятелите и семейството си. Храна му подавали всеки ден през някаква решетка. Стаята била тъмна, светлина се процеждала само през решетката, покъщнина нямало — само един сламеник. Обяснили му, че тук ще остане временно, понеже Тиберий скоро щял да разгледа неговия случай. Но дните се превръщаха в месеци, месеците в години, а той все стоеше там. Храната била много лоша — внимателно пресметната от Тиберий така, че да остава вечно гладен, но никога — умиращ от глад. Не му давали нож да я реже, от страх да не се самоубие, нито каквото и да било остро оръжие, нито пък нещо, с което да се развлича, като, да речем, средства за писане, книги или зарове. Давали му съвсем малко вода, за да пие, но не и да се измие. Колчем и станело дума за Гал пред Тиберий, старецът отвръщал ухилено:

— Още не съм се одобрил с Гал.

Когато научих за арестуването на Гал, съжалих, че наскоро се бях скарал с него. Беше литературно спречкване. Написал беше някаква глупава книжка, озаглавена: „Сравнение между баща ми, Азиний Полион, и неговия приятел, Марк Тулий Цицерон, в качеството им на оратори“. Да беше взел за мярка на сравнение човешките им качества или политическите им способности, та дори тяхната ученост, победител щеше да бъде Полион. Ала Гал се опитваше да докаже, че баща му е бил по-сладкодумният оратор. Това беше същинска нелепост и аз от своя страна написах една книжка, за да го изясня; но тъй като тя се появи наскоро след критиката ми на Полионовите нападки срещу Цицерон, Гал много се ядоса. На драго сърце бих спрял издаването на книгата си, ако с това можех да облекча с нещичко тъжния затворнически живот на Гал. Глупаво е било от моя страна, струва ми се, да разсъждавам така.

Най-после Сеян вече можеше да съобщи на Тиберий, че силата партията на зелените е сразена и че няма за какво повече да безпокои. Тиберий му се отблагодари, като му заяви, че е решил го ожени за внучката си Елена (чийто брак с Нерон той бе разтрогнал), намекна и за други някакви още по-големи благоволения. В този именно момент майка ми, която, както си спомняте, бе майка и на Ливила, се намеси. След смъртта на Кастор Ливила живееше при нея и вече бе станала дотолкова небрежна, че бе допуснала майка ми да разбере за тайната кореспонденция, която водела със Сеян. Майка ми открай време бе пестелива жена, а сега на старини голяма радост й доставяше да събира остатъци от свещи, да ги претопява и да излива нови свещи, да продава кухненската помия на свинегледачи, да смесва въглищен прах с разни течности, за да прави брикети, които, като изсъхнеха, горяха като същински дървени въглища. Ливила, от друга страна, беше голяма прахосница и мама вечно й го натякваше. Случило се един ден мама да минава край стаята на Ливила тъкмо когато един роб излизал оттам с кошче папирусови отпадъци.

— Къде го носиш, момче? — запитала мама.

— В пещта, господарке, така заповяда господарката Ливила.

Майка ми казала:

— Ама че разсипия — да се хвърлят в пещта такива чисти папируси; ти знаеш ли колко струва папирусът? Цели три пъти повече от пергамента. А някои от тия листове са почти съвсем празни.

— Господарката Ливила ми нареди…

— Господарката Ливила сигурно е мислела за друго, когато ти е нареждала да гориш този ценен папирус. Дай ми кошчето. На празните места ще се пишат списъци за домакинските нужди и разни други неща. Който пести, той има.

Отнесла папирусите в стаята си и тъкмо да изреже чистите части от един лист, минало й през ума да се опита да изтрие мастилото от целия лист. До този миг най-почтено се пазела да не чете написаното; ала когато започнала да го трие, невъзможно било да не се вгледа в думите. Изведнъж осъзнала, че това било черновката или незадоволителното начало на някакво писмо до Сеян; а веднъж като започнала, не могла да откъсне очи и още преди да е стигнала до края, цялата история й станала ясна. Ливила била разгневена и обхваната от ревност, че Сеян се е съгласил да се ожени за друга — на всичкото отгоре за собствената й дъщеря! Но се опитвала да прикрие чувствата си — всяка, нова черновка на писмото звучала все по-меко и по-меко. Пишела, че той трябвало да действува бързо, преди още Тиберий да е заподозрял, че не възнамерява да се жени за Елена; и че ако той още не бил готов да убие Тиберий и да узурпира монархията, не било ли по-добре самата тя да отрови Елена?

Майка ми пратила да извикат Палас, който работеше по мое поръчение в библиотеката във връзка с някои исторически източници за етруските, и му заръчала да отиде при Сеян и от мое име, уж пратен от мен самия, да поиска позволение да се види с Тиберий в Капри, за да му връчи моята „История на Картаген“. (Тъкмо бях привършил тази творба и бях пратил едно чисто копие на мама, преди да я публикувам.) В Капри трябвало да помоли императора, пак от мое име, да позволи творбата да се посвети на него. Сеян се съгласил с готовност; познаваше Палас като наш семеен роб и не заподозрял нищо. Но в дванадесетата книга на историята майка ми залепила писмата на Ливила, както и едно свое обяснително писмо, и наредила на Палас да не позволява никой друг да се докосне до книгите (била ги запечатала), а да ги даде лично на Тиберий със собствената си ръка. Казала му да предаде моите въображаеми поздравления, да измоли разрешение за посвещението и да додаде следното съобщение: „Господарката Антония, и тя ти изпраща преданите си поздрави, но смята, че тези книги от нейния син не представляват никакъв интерес за императора, с изключение на дванадесетата, където има едно странно отклонение, което, според нея, веднага ще те заинтересува.“

Палас се отби в Капуа, за да ми каже накъде е тръгнал. Призна, че престъпвал нарежданията на майка ми, като ми разкривал своята мисия, но в края на краищата истинският му господар съм бил аз, макар тя да разправяла, че бил неин роб и че нямало да стори нищо, с което умишлено да ме вкара в беда; и че бил уверен, че аз самият не съм имал никакво намерение да предлагам посвещението на императора. Озадачих се отначало, особено като спомена за дванадесетата книга, затуй, докато той се миеше и преобличаше, счупих печата. Като видях приложението, толкова се уплаших, че за миг ми мина през ума да изгоря всичко. Но това щеше да е толкова опасно, колкото и да го пусна, затова за всеки случай отново му сложих печата. Майка ми бе използувала копието на моя личен печат, който й бях дал за делови нужди — кой нямаше да знае, че съм отварял книгата, дори и самият Палас. После Палас забърза към Капри, а на връщане ми съобщи, че Тиберий взел дванадесетата книга и я отнесъл в гората да я вгледа. Позволявал ми да му посветя творбата си, щом съм искал, но да съм се въздържал от пресилени изрази. Това малко ме поуспокои, но човек не можеше да вярва на Тиберий, когато се показваше дружелюбен. Съвсем естествено с голяма тревога очаквах по-нататъшните събития и се сърдех на майка си, загдето поставяше живота ми в такава ужасна опасност, намесвайки ме в спречкването между Тиберий и Сеян. Искаше ми се да избягам, но нямаше къде.

Първото, което се случи, бе, че Елена заболя — сега знаем, че нищо не й е било, но Ливила й дала възможността да избира между това да остане в леглото, като че ли е болна, или да остане в легло, защото е болна. Преместиха я от Рим в Неапол, където климатът се смяташе по-здравословен. Тиберий разреши сватбата да се отложи за неопределено време, но започна да се обръща към като към свой зет, все едно, че вече се е състояла. Включи го в сенаторското съсловие, направи го свои колега в консулата и понтифекс. После обаче стори нещо, което заличи това благоволение: покани Калигула в Капри за няколко дни, а сетне го изпрати обратно, въоръжен с едно много важно писмо до Сената. В писмото заявяваше, че бил огледал внимателно младежа, който сега бил негов наследник, намерил го съвсем различен по нрав и характер от неговите братя и вече отказвал да вярва в каквито и да били обвинения срещу неговия морал или верноподаничество. Поверявал Калигула на грижата на Елий Сеян, неговия колега в консулата, с молба да предпазва младежа от всякакви злини. Освен това го назначавал за понтифекс и жрец на Август. (31 г. от н.е.)

Когато гражданите научиха за това писмо, настана голяма радост. Сметна се, че натоварвайки Сеян с отговорността за живота на Калигула, Тиберий в същност го предупреждава да не прекалява повече с враждата си към семейството на Германик. Консулството на Сеян се тълкуваше като лош знак за него; това бе петият консулат на Тиберий и всеки един от предишните му колеги беше загинал при нещастни обстоятелства: Вар, Гней Пизон, Германик, Кастор. Тъй че възникнаха нови надежди за щастливи дни: син на Германик щеше да поеме управлението. Възможно е Тиберий да се готвеше да убие Нерон и Друз, но очевидно бе решил да запази Калигула: Сеян нямаше да бъде следващият император. Всеки, с когото Тиберий сега разисквал по въпроса, изглеждал толкова искрено зарадван от избора му на приемник — защото, кой знае как, бяха си внушили, че Калигула е наследил всички добродетели на баща си, — щото Тиберий, който умееше от пръв поглед да различи истинското зло и бе заявил на Калигула съвсем откровено, че го смята за отровна змия и тъкмо затова го е пощадил, бе много развеселен и напълно доволен. Можеше да използува нарастващата популярност на Калигула като спирачка за Сеян и Ливила.

Започнал да се доверява на Калигула и му възложил задача: да разбере при задушевни разговори с преторианците кой от техните командири се ползува с най-голямо лично влияние в преторианския лагер след Сеян; а после да проучи дали оня е също така жесток и безстрашен. Калигула са предрешил в женски дрехи и перука и заедно с група млади проститутки започнал да обикаля кръчмите в покрайнините на града, където вечер пиели войниците. С гримирано лице и подпълнен бюст, той минавал за жена — дръглива, не много привлекателна, но все пак жена. Версията, която разправял за себе си в кръчмите, била, че го издържал някакъв богат собственик на продавница, който му давал много пари — затова и черпел наред всички присъствуващи. Щедростта му го направила много популярен. Скоро научил куп новини и клюки от живота в лагера, а името, което най-често се споменавало, било на някой си офицер на име Макрон. Макрон бил син на един освободен Тибериев роб и — както се разбирало — най-якият и жилав човек в Рим. Войниците разказвали с възхита за неговите запои, за любовните му похождения, за надмощието му над другите офицери и за хладнокръвието му в тежки моменти. Дори сам Сеян се страхувал от него, казвали те: Макрон бил единственият, който можел да му се опре. И тъй, една вечер Калигула се запознал с Макрон и тайно му се представил: двамата излезли да се поразходят и дълго разговаряли.

След това Тиберий започна да пише поредица от странни писма до Сената, в които ту разправяше, че е зле със здравето и е на умиране, ту съобщаваше, че внезапно се е съвзел и всеки миг може да пристигне в Рим. Изказваше се много странно и за Сеян, примесвайки прекалени възхвали с ядовити порицания; а общото впечатление от всичко това беше, че е изпаднал в старческо оглупяване и губи разума си. Сеян и той беше толкова удивен от тези писма, защото не можеше да реши дали незабавно да вдигне бунт, или да задържа сегашното си положение, което беше все още много здраво, докато Тиберий умре или бъде свален от власт поради слабоумие. Искаше му се да отиде в Капри и да види с очите си как стоят нещата с Тиберий. Писа за разрешение да го посети на рождения му ден, но Тиберий му отвърна, че е консул и трябва да си стои в Рим; достатъчно нередно било, гдето самият той непрестанно отсъствувал. Тогава Сеян му писа, че Елена е сериозно болна в Неапол, и помоли да го пусне при нея — възможно ли е да стори това поне за един ден? А от Неапол до Капри е само един час по море. Тиберий отвърна, че за Елена се грижат най-добрите лекари, да бъде търпелив; и че той самият смятал да потегли за Рим и желаел Сеян да го посрещне. Пак по това време прекрати съдебното следствие срещу един бивш управител на Испания, когото Сеян обвиняваше в грабителство, защото смятал доказателствата за противоречиви. Всякога дотогава подкрепяше Сеян в подобни случаи. Сеян започна да се плаши. Срокът на консулството му приближаваше своя край.

В деня, определен от Тиберий за пристигането му в Рим, Сеян бил начело на една преторианска кохорта пред храма на Аполон, където заседавал Сенатът, защото по това време поправяха сградата на Сената. Внезапно Макрон пристигнал на кон и го поздравил. Сеян го запитал защо е напуснал лагера. Макрон отвърнал, че Тиберий го е натоварил да предаде някакво писмо на Сената.

— Защо пък тебе? — подозрително запитал Сеян.

— Защо пък не?

— А защо не мене?

— Защото писмото се отнася до тебе! — И Макрон му прошепнал: — Сърдечни поздравления, префекте. Писмото ти носи изненада. Ще ставаш народен трибун. Което значи, че ти си следващият император.

Сеян не вярвал, че Тиберий наистина ще дойде, но бил много притеснен от неговото мълчание напоследък. Затуй се втурнал, ликуващ, в сградата на Сената.

Тогава Макрон дал команда „мирно“. И казал на преторианците:

— Момчета, императорът току-що ме назначи за ваш командир на мястото на Сеян. Ето назначението ми. Сега вървете обратно в лагера, освободени сте от всички постове. Като се върнете, кажете на другите, че вече Макрон е префектът и всеки, който знае да изпълнява заповеди, ще получи от мен по тридесет златици. Кой е старшият офицер? Ти ли? Отведи хората! И без много шум.

Така преторианците се оттеглили, а Макрон наредил на началника на градската стража, който бил вече предупреден, да ги замени със свои стражи. После влязъл подир Сеян, предал писмото на консулите и излязъл навън, преди да са го прочели. Уверил се, че стражите са правилно разпределени, а сетне забързал подир преторианците да предотврати евентуални размирици в лагера.

Междувременно в Сената научили новината за трибунството на Сеян и всички взели да го аплодират и да му поднасят поздравления. Първият консул въдворил тишина и зачел писмото. То започвало с обичайните извинения на Тиберий, гдето не е успял да присъствува на заседанието — много работа, разклатено здраве, — и продължавало с разискване на някои общи въпроси, следвало оплакване от прибързаността, с която Сеян бил подготвил обвинението срещу бившия управител без убедителни доказателства. Тук Сеян се усмихнал, защото тази сприхавост на Тиберий обикновено водеше към удостояване с нови почести. Но писмото продължавало все в този укорителен тон, изречение след изречение, ставало все по-гневно и усмивката бавно се изтрила от Сеяновото лице. Сенаторите, които го възхвалявали, се умълчали и объркали, а ония, които седели край него, намерили извинение и се измъкнали чак в другия край на залата. Писмото завършвало с думите, че Сеян се обвинява в тежки престъпления, че двама от неговите близки, чичо му Юний Блез, който бе възтържествувал над Такфаринат, и друг един трябвало според него да бъдат наказани и че самият Сеян трябвало да бъде арестуван. Консулът, който бил предупреден от Макрон предишната вечер за онова, което Тиберий искал от него, викнал:

— Сеяне, ела тук!

Сеян не можел да повярва на ушите си. Той очаквал да чуе края на писмото и съобщението за назначаването му за народен трибун. Станало нужда консулът да викне повторно, преди Сеян да го разбере. Казал:

— Кой, аз ли? Мене ли викаш?

Щом неприятелите му осъзнали, че Сеян най-сетне е паднал, взели гръмко да го освиркват и подиграват; а приятелите и роднините му, разтревожени за собствената си безопасност, започнали да им пригласят. Той изведнъж се озовал без ни един поддръжник. Консулът задал въпроса дали да се вслушат в препоръката на императора.

— Да, да! — викнал целият Сенат. Призовали началника на стражата и като видял, че неговите преторианци са изчезнали и че стражите са заели техните места, Сеян разбрал, че е бит. Повели го към затвора, а населението, поето усетило какво става, се насъбрало край него, всички взели да викат, да ругаят, да го замерят с мръсотии. Той скрил лице с наметката си, но те заплашили да го убият, ако не се покаже; като го сторил, започнали да го замерят още по-силно. В същия този следобед, като видели, че няма и следа от преторианците и че тълпата заплашва да нахлуе в затвора и да линчува Сеян, сенаторите решили да запазят славата за себе си и го осъдили на смърт.

Калигула изпратил вестта на Тиберий още начаса посредством сигнални огньове. Тиберий бил подготвил кораби, които да го отведат в Египет, ако плановете му пропаднат. Сеян бил екзекутиран и трупът му хвърлен по Стълбите на Плача, където тълпата го поругавала в продължение на три цели дни. Когато дошло време да го завлекат в Тибър с кука през гърлото, черепът бил отнесен в обществените бани и използуван като топка, а от трупа била останала само половината. Улиците на Рим били покрити с начупените части от безбройните му статуи.

Децата му от Апиката бяха осъдени на смърт с декрет. Имаше едно момче, вече пълнолетно, и друго едно — непълнолетно, а момиченцето, което бе сгодено за сина ми Друзил, по онова време беше четиринайсетгодишно. Непълнолетното момче не можеше да бъде законно екзекутирано, затова, използувайки един прецедент от Гражданската война, накарали го да облече мъжка роба. Момичето като девица бе още по-силно покровителствувано от закона. Не съществуваше прецедент да се екзекутира девица само защото била дъщеря на баща си. Когато я отнасяли към затвора, не разбрала какво се случва и извикала:

— Не ме карайте в затвора! Бичувайте ме, ако искате, но аз вече няма да го повторя!

Вероятно на съвестта й е тежало някакво детинско провинение. За да се избегне злощастното, което би сполетяло града, ако бъде екзекутирана като девица, Макрон разпоредил палачът да я обезчести. Щом научих за това, аз си казах: „Риме, ти си загинал; за престъпление, отвратително като това, изкупление няма“, и се обърнах към боговете да засвидетелствуват, че макар и роднина на императора, не съм участвувал в управлението на моята страна и че се отвращавам от престъплението колкото и те самите, макар да нямам власт да отмъстя.

Когато Апиката научила какво е станало с децата й и като видяла тълпата да обругава труповете им на Стълбите, самоубила се. Но първо написала писмо на Тиберий, съобщавайки му, че Кастор е бил отровен от Ливила и че Ливила и Сеян се готвели да узурпират монархията. Обвинявала Ливила за всичко. Майка ми не знаеше за убийството на Кастор. Тогава Тиберий повикал майка ми в Капри, поблагодарил й за големите услуги и й показал писмото на Апиката. Заявил й, че каквато награда поиска, стига да е по силите му, ще й се даде. Майка ми отвърнала, че единствената награда, която иска, е да не се петни семейното име: дъщеря й да не бъде екзекутирана и трупът й да не бъде хвърлен по Стълбите.

— А как тогава да я накажем? — остро запитал Тиберий.

— Дай я на мен — казала мама. — Аз ще я накажа.

Тъй че Ливила не бе подложена на официален съд. Мама я заключила в стаята, съседна на нейната, и я оставила да умре от глад. Чувала отчаяните й викове и клетви, ден след ден, нощ подир нощ, все по-слаби и по-слаби; но я държала там, докато умряла, вместо да я затвори в някое мазе, откъдето не би могла да я чува. Сторила това не защото е изпитвала наслада от чуждите мъки, тъй като и за нея е било неизказано тежко, а за да накаже сама себе си, загдето е родила подобна отвратителна дъщеря.

Цяла поредица екзекуции последваха от смъртта на Сеян — всички негови приятели, които не съумели своевременно да се отвърнат, и голяма част от ония, които сторили това. Тия, които не предварили да се самоубият, били хвърлени от Тарпейската скала на Капитолийския хълм. Имуществата им бяха конфискувани. Тиберий платил на обвинителите незначителни суми: ставаше пестелив. По съвета на Калигула повдигна обвинения срещу ония от обвинителите, които трябваше да се облагодетелствуват повече, и тъй съумя да конфискува и техните имущества. Около шестдесет сенатори, двеста конници и хиляда или повече обикновени граждани загинаха по това време. Роднинството ми по брачна линия със семейството на Сеян лесно би могло да ми струва живота, ако не бях син на майка си. Сега ми позволиха да се разведа с Елия и да задържа една осма от нейната зестра. Но аз й я върнах цялата. Сигурно ме е сметнала за глупак. Аз обаче го сторих като отплата, загдето й бях отнел малката ни дъщеричка Антония още като се роди. Защото Елия се остави да забременее от мене веднага щом усети, че положението на Сеян става несигурно. Реши, че това ще я предпази, ако той падне от власт: Тиберий не би я екзекутирал бременна с дете от неговия племенник. Зарадвах се на развода с Елия, но едва ли бих й отнел детето, ако майка ми не беше настояла: майка ми искаше Антония за себе си, за да я отгледа като своя собствена рожба — бабин глад, както го наричат.

Единственият член от Сеяновата фамилия, който успя да се отърве, беше брат му и той се измъкна поради странната причина, че се бе подиграл с плешивостта на Тиберий. На последния ежегоден празник в чест на Флора, който случайно оглавявал, той повикал само плешиви мъже да изпълняват церемониите, които продължили чак до вечерта, а зрителите били изведени от театъра от пет хиляди деца с факли в ръце, чиито глави били обръснати. Тиберий бил осведомен за това в присъствието на Нерва от някакъв сенатор, дошъл на посещение, и само за да направи добро впечатление на Нерва, казал:

— Прощавам му. Щом Юлий Цезар не се е дразнел от шегите за неговата плешивост, аз имам още по-малко право на това.

Предполагам, че когато Сеян е паднал, Тиберий е решил, пак по същата прищявка, да поднови великодушието си.

Но Елена, само защото се бе престорила на болна, бе наказана да встъпи в брак с Бланд, много прост човек, чийто дядо, провинциален конник, бе дошъл в Рим като учител по реторика. Това се сметна за злостна постъпка от страна на Тиберий, защото Елена му беше внучка и с тази връзка той опетняваше собствения си дом. Разправяха, че не било нужно да се връщаш кой знае колко назад в родословието на Бланд, за да се натъкнеш на предци-роби. Сега Тиберий осъзна, че преторианците — на които платил по петдесет, а не по трийсет златици, както им бе обещал Макрон — са единствената му сигурна защита срещу народа и Сената. Казал на Калигула:

— Няма човек в Рим, който с радост да не би ме изял.

Преторианците пък, за да изтъкнат верността си към Тиберий, се оплакали, че ги обидили, като предпочели пред тях стражите за тъмничари на Сеян, и в знак на протест напуснали лагера и се втурнали да грабят покрайнините на града. Макрон ги оставил да се навилнеят цяла нощ, но когато на разсъмване дали сигнал за сбор, и наредил ония, които не се върнали два часа след това, да се напердашат с пръчка почти до смърт. (32 г. от н.е.)

След известно време Тиберий обяви амнистия. Никой вече нямаше да бъде съден заради политическите си връзки със Сеян и всеки, който би пожелал да носи траур за него, припомняйки си добрите му дела сега, когато бе наказан за злините си, би могъл да го стори спокойно. Мнозина го направиха, очаквайки, че тъкмо това е желанието на Тиберий, но се излъгаха. Не мина време, извикани бяха на съд по най-безпочвени обвинения, обикновено за кръвосмешение. Екзекутираха ги всичките. Сигурно ще се запитате, нима след всички тия кланета все още са останали сенатори в конници? Но отговорът е, че Тиберий поддържаше живота на съсловията с постоянни нови удостоявания. Да си син на свободен гражданин, да имаш неопетнено име и да можеш да платиш еди-колко си златици — тези бяха единствените изисквания за влизане в благородното съсловие на конниците и затова постоянно имаше желаещи, макар първоначалната вноска да беше много голяма. Тиберий ставаше все по-алчен: очакваше богатите да му завещаят поне половината от имуществата си, а когато откриеше, че не са го сторили, обявяваше завещанията за технически неиздържани поради една или друга несъобразност със закона и си присвояваше цялото имущество, а наследниците оставаха с пръст в устата. Не даваше почти никакви средства за обществени строежи, не завърши дори храма на Август и намали даренията от жито и сумите за обществени развлечения. Плащаше редовно на войската, това беше всичко. Колкото до провинциите, спря да прави каквото и да било за тях, стигаше му данъците и налозите да се внасят редовно; не си правеше труда дори да назначава нови управители, когато старите умираха. Веднъж някаква делегация от испанци дошла да му се оплаче, че от четири години нямали управител и че хората на бившия управител безсрамно грабели провинцията. Тиберий им казал:

— Нима искате нов управител? Но един нов управител ще си доведе и нови хора, а тогава ще сте по-зле и от преди. Ще ви разкажа следната история. Тежко ранен войник лежал на бойното поле в очакване на лекаря да превърже раната му, която била покрита с мухи. Друг, по-леко ранен, видял мухите и решил да ги прогони. „О, недей — извикал тежко раненият, — не ги пропъждай! Тези мухи са вече преситени от моята кръв и ме хапят много по-малко, отколкото в началото — отпъдиш ли ги, на тяхно място ще дойдат нови и по-гладни, а това наистина ще ме умори!“

Позволи на партите да нахлуят в Армения, на отвъддунавските племена — да нападнат Балканите, на германците — да извършат набези през Рейн, във Франция. Конфискува имуществото на неколцина от дребните съюзнически царе във Франция, Испания, Сирия и Гърция под най-неблаговидни предлози. Задигна съкровището на Вононес — припомнете си, че Вононес беше бившият цар на Армения, заради когото брат ми Германик се скара с Гней Пизон, — като изпрати хора да подпомогнат бягството му от оня град в Киликия, където Германик го бе въдворил под охрана, а след това им нареди да го преследват и убият.

По същото време доносниците започнаха да обвиняват богатите, че при отпущане на заеми вземали лихва, по-голяма от законната — нямаха право да получават повече от един процент и половина. Постановлението за това бе отдавна отпаднало от употреба и едва ли имаше сенатор, който да не го бе нарушил. Но Тиберий отново го върна в сила. При него се явила депутация и помолила на всекиго да се даде срок от година и половина, за да оправи личните си сметки така, че да са съобразени с буквата на закона, и Тиберий като голямо благоволение удовлетворил молбата. В резултат на това всички поискаха да им се изплатят задълженията, което пък доведе до намаляване на монетното обращение. Неизползуваните запаси от злато и сребро в държавната съкровищница, трупани там от Тиберий, бяха първопричината за увеличаване на лихвите, а сега пък се създаде финансова паника и стойността на земята се обезцени съвсем. Тиберий най-сетне се принуди да отпусне на банкерите заем в размер на един милион златици от обществените пари, и то без лихва, които да се дадат на длъжниците срещу гаранция от поземлена собственост. Той не би сторил дори и това, но тъй го посъветвал Кокцей Нерва. Все още понякога се съветвал с Нерва, който, живеейки в Капри (където го пазели грижливо от разгулните прояви на Тиберий и не му позволявали да получава много новини от Рим), беше май единственият човек в света, още вярващ в добротата на Тиберий. На Нерва (това ми го разказа Калигула няколко години по-късно) Тиберий обяснил изрисуваните си любимци като бедни сирачета, които бил съжалил, защото повечето били малко смахнати, което пък обяснявало странния начин, по който се обличали и държали. Но възможно ли е Нерва да е бил дотолкова наивен, че да повярва, и тъй късоглед?