Аз, Клавдий

Глава 29

Калигула беше двайсет и пет годишен, когато стана император. Едва ли някога в световната история е имало друг принц, който да е бил по-възторжено приветствуван при идването му на власт, едва ли другиму се е падала по-лесната задача да изпълни скромните желания на своите поданици, които искаха само мир и сигурност. С претъпкана съкровищница, добре обучени армии, отлична административна система, за която бе нужна още малко грижа, да заработи отново безупречно — защото въпреки небрежността на Тиберий, империята все още процъфтяваше след тласъка, даден от Ливия, — с всички тези предимства, прибавени към наследството от обич и доверие, с което той се ползуваше като син на Германик, и с неописуемото облекчение, усетено след смъртта на Тиберий, той имаше великолепните възможности да се запомни от историята като „Калигула Добрия“ или „Калигула Мъдрия“, или „Калигула Спасителя!“ Ала безсмислено е да се пише по този начин. Защото, ако наистина беше човекът, за какъвто го взимаха, той никога нямаше да надживее братята си, нито пък Тиберий щеше да го избере за свой приемник. Клавдий, спомни си как се присмиваше старият Атенодор за подобни невероятни случайности. Той казваше:

— Ако дървеният кон от Троя се беше разплодил, храната на конете днес щеше да струва много по-евтино!

Отначало Калигула се забавляваше да поддържа нелепата грешна представа, която всички освен мене, майка ми, Макрон и още един-двама имаха за него, и дори извърши няколко неща, за да я подхранва. Освен това искаше да закрепи положението си. Две пречки спъваха свободата му на действие. Едната беше Макрон, чиято власт го правеше опасен. Другият беше Гемел. Когато прочете завещанието на Тиберий (за по-голяма тайна то беше освидетелствувано само от неколцина освободени роби и неграмотни рибари), установи се, че старикът, просто за да създаде затруднения, не бе посочил Калигула за свой пръв приемник, а Гемел за втори — в случай на злополука; не — той ги бе направил съвместни приемници, да се редуват в управлението. Но, тъй или инак, Гемел още не беше пълнолетен и не бе допускан дори в Сената, докато Калигула, преди да е достигнал законната възраст, беше вече въздигнат за магистрат от втори ранг, както и за понтифекс. Затова Сенатът с готовност възприе мнението на Калигула, че Тиберий не е бил със здрав разсъдък, когато е правил завещанието си, и без никакви спънки даде цялата власт на Калигула. Като изключим тази част с Гемел, комуто той отне и правото да дели с него средствата за лични разходи на императора, обяснявайки, че тези средства били неделима част от суверенитета, Калигула спази всички други клаузи на завещанието и изплати до стотинка завещаните суми.

Преторианците трябваше да получат по петдесет златици на човек; Калигула, за да си осигури верността им за оня час, когато щеше да премахне Макрон, удвои сумата. Изплати на римското население завещаните им четиристотин и петдесет хиляди златици и додаде по още три златици на глава; обясни, че смятал да им ги даде още на времето, когато станал пълнолетен, но старият император му бил забранил. Войската се даряваше със същите суми както в завещанието на Август, но този път й ги изплатиха начаса. Нещо повече — той изплати всички суми, дължими по завещанието на Ливия, които ние, наследниците, бяхме отписали като загубени пари. За мен двете най-интересни клаузи от завещанието на Тиберий бяха: специалният посмъртен дар от исторически книги, които Полион ми беше оставил, но които не ми бяха предадени, както и други някои ценни томове, и сумата от двайсет хиляди златици; и дарението за главната весталка, внучката на Випсания, от сто хиляди златици, които да използува, както намери за добре — за себе си или за колегията. Главната весталка, като внучка на убития Гал, претопи златото и го превърна в златна урна за праха му.

С тези дарения от Ливия и Тиберий аз забогатях. Калигула ме изненада, като ми плати допълнително онези петдесет хиляди златици, които бях събрал за Германик по време на бунтовете: научил за това от майка си. Не ми позволи да се откажа от тях и заяви, че ако съм продължавал да ги отказвам, щял да ми плати и събраната им лихва — това го дължал на паметта на баща си. Когато разказах на Калпурния за новото ми богатство, тя по-скоро се разтревожи, отколкото да се зарадва.

— Няма да ти донесе никакво щастие — рече тя. — По-добре да си бе останал средно заможен, както си беше, отколкото да те грози опасността цялото ти имущество да ти го измъкнат доносниците с обвинение за държавна измяна.

Калпурния, както знаете, беше приемницата на Акте. Беше твърде проницателна за възрастта си — седемнайсетгодишна.

Запитах:

— Какво имаш пред вид, Калпурния? Какви доносници? Няма вече в Рим подобно нещо, нито пък има процеси за държавна измяна.

А тя отвърна:

— Не съм чула доносници да са били натоварени на същия кораб със спинтриите. — (Защото изписаните „сирачета“ на Тиберий бяха прокудени от Калигула. С привидно целомъдрие, което трябваше да се забележи от всички, той беше изпратил цялата тяхна група в Сардиния, много нездравословен остров, и беше им заръчал да работят почтено като работници по пътищата. Някои направо се тръшнали и умрели, щом сложили в ръцете им търнокопа и лопатата, но останалите — дори и най-изтънчените — накарали с камшици да работят. Скоро обаче щастието им й усмихнало. Внезапно връхлетял пиратски кораб, пленил ги и ги отвел в Тир, където ги продал като роби на богати източни развратници.)

— Нима ще посмеят да хитруват както преди, Калпурния?

Тя остави ръкоделието си.

— Клавдий, не съм политик, нито учен, но с моя ум на проститутка мога да правя поне прости сметки. Колко пари остави старият император?

— Около двайсет и седем милиона златици. Това са много пари.

— А колко изплати новият за завещания и дарения?

— Около три милиона и половина. Да, най-малко толкова.

— А откакто е император, колко пантери, мечки, лъвове, тигри, диви бикове и какви ли не други неща е внесъл, за да ги избиват ловците в амфитеатрите и цирка?

— Около двайсет хиляди. А може и повече.

— А колко други животни са принесени в жертва в храмовете?

— Не знам. Вероятно между сто и двеста хиляди.

— Тези фламинго и пустинни антилопи, и зебри, и британски бобри сигурно ще са му стрували нещичко! И тъй, като сложим купуването на всички тези животни и заплащането на ловците в амфитеатрите, а сетне и гладиаторите естествено — чувам, че сега един гладиатор получавал четири пъти повече, отколкото по времето на Август — и всички ония държавни угощения и украсени коли и театралните представления — разправят, че като повикал обратно актьорите, които старият император беше пратил в изгнание, платил им за всичките години, гдето стояли без работа — много пристойно, нали? — ами парите, хвърлени за състезателни коне! Е — като сметнеш едно на друго, не ще да му са останали повече от двайсет милиона, така ли е?

— Мисля, че тука си права, Калпурния.

— Да, да — седем милиона за три месеца! Че как тогава ще му се задържат пари дори ако богатите, като умират, му оставят всичко? Годишният императорски приход сега е много по-малък, отколкото по времето, когато старата ти баба е въртяла работата и е преглеждала сметките.

— А може би ще започне да пести, след като му мине възбудата от това, че има пари за харчене. Той намери добро обяснение за вноските: казва, че паричната стагнация в съкровищницата по името на Тиберий се е отразила катастрофално върху търговата. Иска отново да пусне в обращение няколко милиона.

— Е, ти го познаваш по-добре от мене. Може би ще знае кога да спре. Но ако продължава по същия начин, само след няколко години няма да му остане пукната пара и кой тогава ще плаща? Затова и ти заговорих за доносници и обвинения в държавна измяна.

Казах й:

— Калпурния! Ще ти купя бисерна огърлица, докато все още имам пари. Ти си толкова умна, колкото си и хубава. Надявам се, че също тъй умееш и да мълчиш.

— Предпочитам пари — отвърна тя, — ако нямаш нищо против.

Още на другия ден й дадох петстотин златици. Калпурния — проститутка и дъщеря на проститутка, беше далеч по-интелигентна, предана, добродушна и пряма, отколкото коя и да е от четири благороднички, за които се бях женил. Скоро започнах да й доверявам личните си работи и нека веднага кажа — ни веднъж съжалих, че съм го сторил.

Веднага след погребението на Тиберий Калигула се бе качил на един кораб и въпреки бурното море бе отишъл на островите, където бяха погребани майка му и брат му Нерон; събрал обгорените им мощи, пренесъл ги обратно, изгорил ги както подобава и почтително ги положил в гробницата на Август. Той създаде нов ежегоден празник с гладиаторски борби и конни надбягвания в памет на своята майка и ежегодни жертвоприношения на нейния дух и на духовете на братята си. Нарече месец септември „Германик“, тъй както предишният месец беше наречен на Август. С един-единствен декрет отрупа моята майка с толкова почести, колкото Ливия бе получила за целия свой живот, и я въздигна във върховна жрица на Август.

Следващата му стъпка бе да провъзгласи всеобща амнистия, връщайки всички прокудени мъже и жени и пущайки всички затворници. Събра дори и един огромен куп от криминални архиви относно съдебните процеси на майка му и братята му и публично ги изгори на Пазарния площад, като се закле, че не ги бил чел и че никой, който бил доносничил или бил допринесъл с нещо ужасната съдба на скъпите му покойници, не бивало да се страхува — всички документи за ония тежки дни били унищожени. В същност онова, което изгори, бяха копия: оригиналите той си запази. Последва примера на Август, като прегледа внимателно списъка на съсловията и отхвърли всички недостойни членове, както и примера на Тиберий в това, че отказа всички почетни титли освен титлите император и народен трибун и забрани да се вдигат негови статуи. Питах се докога ли ще трае това негово настроение, докога ще сдържа обещанието, което беше дал на Сената в деня, когато му гласуваха императорската власт, а именно — да я дели с тях и да бъде техен верен слуга.

Шест месеца след възкачването му на власт, през септември, мандатът на действуващите консули изтече и той сам прие консулска длъжност за известно време. А кого, мислите, избра за колега? Не друг, а мене, представете си! И аз, който двайсет и три години по-рано бях умолявал Тиберий да ме удостои с истинска длъжност, а не с празни титли, сега бях готов охотно да се откажа от назначението си в полза на когото и да било друг. Не защото исках да продължа писателските си занимания (тъкмо бях завършил и допълнил „Историята на етруските“ и бях подхванал нова творба), а защото съвсем бях забравил правилата на процедурата и правните изрази и прецеденти, които някога бях проучвал тъй внимателно, и защото се чувствувах много неловко в Сената. А понеже почти не живеех в Рим, не знаех нито как да подръпвам конците, та работите да стават по-бързо, нито кои бяха хората с истинска власт. Почти веднага се сблъсках с Калигула. Той ми възложи да поръчам статуи на Нерон и Друз, които да бъдат издигнати и осветени на Пазарния площад, а в гръцката работилница, където ги поръчах, обещаха непременно да ги приготвят за деня, определен за церемонията, в началото на декември. Три дни преди това отидох да видя как изглеждат статуите. Мошениците още не ги бяха започнали! Измислиха някакво оправдание, че уж цветният мрамор, който им трябвал, току-що бил пристигнал. Разгневих се (както често ми се случва в подобни моменти, но ядът ми не трае дълго) и им заявих, че ако не намерят работници и не ги накарат да работят денонощно, цялата им работилница — собственик, управител и майстори — ще бъде изхвърлена от този град. Трябва и да съм ги сплашил здравата, защото, макар Нерон да бе готов в следобеда преди церемонията — и приликата да беше твърде близка, — един небрежен скулптор някак си бе отчупил ръката на Друз в китката. Има начини да се оправи подобно счупване, но свързването винаги си личи, а пък не можех да предам на Калигула счупена статуя в случай, тържествен като този. Единственото, което ми оставаше, беше веднага да отида и му съобщя, че Друз няма да е готов. Небеса, колко се разгневи този човек! Заплаши да ми отнеме консулството и не искаше да чуе никакви обяснения. За щастие той беше решил да се оттегли от своята консулска длъжност на другия ден и да ме помоли и да се откажа от своята в полза на хората, които в същност бяха избрани за това; тъй че нищо не последва от заплахата му, дори ме избраха за консул заедно с него за още четири години.

От мен се очакваше да се пренеса в едно жилищно отделение в двореца и пред вид строгите речи на Калигула срещу всякакви прояви на неморалност (в подражание на Август), не можех да взема Калпурния със себе си, макар да бях неженен. Колкото и да ми беше неприятно, тя трябваше да остане в Капуа, а пък аз твърде рядко щях да имам възможност да я посещавам там. Но проповедите му, изглежда, не се отнасяха до неговия личен морал. Жената на Макрон, Ения, с която Макрон се беше развел по негово искане и на която бе обещал да се оженят, беше започнала да му омръзва и той се измъкваше нощем да търси любовни приключения с група гуляйджии, които наричаше „веселяците“. Тази група се състоеше обикновено от трима млади щабни офицери, от двамина прочути гладиатори, от актьора Апелес и Евтих, най-добрия водач на колесници в Рим, който печелеше почти всяко надбягване, в което участвуваше. Калигула сега се беше изявил като голям привърженик на зелените и беше разпратил хора по целия свят да му търсят най-бързите коне. Измисли си някакво религиозно оправдание за организирането на народни надбягвания с колесници, с по двайсет надпрепусквания почти през всеки слънчев ден. Спечели сума пари, като караше богатите да приемат облозите му срещу другите цветове и те учтиво скланяха. Но каквото получаваше от това, беше само капка, както се казва, в океана на разноските му. Тъй или инак, с тези негови весели „веселяци“ той се измъкваше нощем преоблечен и посещаваше най-долните свърталища в града, обикновено се спречкваше с нощните пазачи и се впускаше в буйни лудории, които началникът на стражата грижливо гледаше да прикрива.

Сестрите на Калигула — Друзила, Агрипинила и Лесбия — и трите бяха омъжени за благородници; ала Калигула настоя да се преместят в двореца и да заживеят там. На Агрипинила и Лесбия той разреши да доведат съпрузите си, но на Друзила нареди да се премести сама; нейният мъж се наричаше Касий Лонгин и него го изпрати да управлява Мала Азия. Калигула изискваше и към трите да се отнасяме с най-голямо уважение и ги удостои с всички привилегии на девиците-весталки. Прибави имената им към своето в народните молитви за неговото здраве и сигурност, та дори в публичните клетви, които висшите чиновници и жреците полагаха в негово име при встъпването си в длъжност „… нито ще ценя собствения си живот или живота на моите деца по-високо от Неговия живот и живота на Неговите сестри“. Отнасяше се с тях по начин, който удивляваше всички — сякаш му бяха съпруги, а не сестри.

Любимка му беше Друзила. Макар да се беше отървала от съпруга си, сега тя изглеждаше твърде нещастна и колкото по-нещастна ставаше, толкова по-мило внимание й оказваше Калигула. Омъжи я, в името на благоприличието, за един свой братовчед — Емилий Лепид, когото вече споменах като безделника-брат на онази Емилия, дъщерята на Юлила, за която едва не ме ожениха, когато бях момче. Този Емилий Лепид, известен с прозвището Ганимед заради женствената си хубост и раболепието си пред Калигула, беше изтъкнат член на „веселяците“. Бе седем години по-възрастен от Калигула, но Калигула се държеше с него като с тринайсетгодишен и това му беше приятно. Друзила не можеше да го търпи. Агрипинила и Лесбия непрестанно сновяха до спалнята му, смееха се, шегуваха се и вършеха лудории. Техните съпрузи, изглежда, нямаха нищо против. Животът в двореца ми се струваше много разпуснат. С това не искам да кажа, че не съм бил настанен удобно или че слугите не са били добре обучени, или пък, че не се спазваха приетите обноски и учтивост към посетителите. Но никога не бях съвсем сигурен какви нежни връзки съществуват между тоя и оня: по едно време Агрипинила и Лесбия май си бяха разменили съпрузите, после Апелес ми се струваше някак си интимно свързан с Лесбия, а пък водачът на колесници — с Агрипинила. Що се отнася до Калигула и Ганимед — но стига, достатъчно вече казах, за да обясня какво имам пред вид под „разпуснатост“. Бях единственият сред тях, преминал средната възраст, и не проумявах начина, по който живееше новото поколение. Гемел — и той живееше в двореца: беше подплашен, нежен юноша, който гризеше ноктите си до дъно и обикновено се гушеше из ъглите и рисуваше скици на нимфи и сатири и разни такива за украса на вази. Не бих могъл да разкажа повече за Гемел, освен че един-два пъти поразговарях с него — от съжаление, защото и той като мене нямаше нищо общо с останалите; но той може би мислеше, че се опитвам да го предизвикам да каже нещо против Калигула, защото ми отвръщаше само с „да“ или „не“. В деня, когато той облече мъжка роба, Калигула го осинови, направи го свой наследник и го обяви за Първенец на младежите; ала това в никакъв случай не беше същото, като да споделя управлението императора с него.

Калигула заболя и в продължение на цял месец животът му висеше на косъм. Лекарите обявиха, че има мозъчна треска. Тревогата сред римското население беше такава, че денонощно тълпа от десет хиляди души стоеше край двореца в очакване на добра вест. Тихо приказваха и шепнеха помежду си; шумът, който достигаше до прозореца ми, наподобяваше далечен ручей, ромолящ сред ситни камъчета. Някои дори залепиха обяви по портите на домовете си, в които заявяваха, че ако Смъртта възпре ръката си (пощади императора, те се заклеват да й дадат своя живот в замяна. По всеобщо съгласие шумът от превозните средства и от музиките спираше на половин миля и повече от двореца. Подобно нещо не се бе случвало преди, дори и по болестта на Август — онова заболяване, от което се предполагаше, че го е излекувал Муса. А сведенията неотменно гласяха: „Никаква промяна“. (38 г. от н.е.)

Една вечер Друзила почука на вратата ми и рече:

— Чичо Клавдий, императорът иска да те види. Ела веднага. Не се бави нито миг.

— За какво ме вика?

— Не знам. Но, за бога, опитай се да го развеселиш. До себе си има меч. Ще те убие, ако не му кажеш онова, което иска да чуе. Тази сутрин опря върха му до гърлото ми. Каза, че не съм го обичала. Колко пъти трябваше да му се закълна, че наистина го обичам! „Убий ме, ако искаш, любими“, казах. О, чичо Клавдий, защо, защо съм дошла на този свят! Той е луд. Открай време е луд. Но сега е повече от луд. Зли сили са го обзели.

Отидох в стаята на Калигула, която беше обвита с плътни завеси и покрита с дебели килими. Край леглото гореше мъждиво светилниче. Въздухът беше спарен. Посрещна ме сприхавият му глас:

— Пак закъсняваш, а? Казах ти да побързаш.

Не изглеждаше болен, а по-скоро нездрав. Двама мощни глухонеми със секири стояха на пост, по един от всеки край на леглото му.

Отвърнах, след като поздравих:

— О, ако знаеш как съм бързал! Да не бях куц, щях да съм тук, преди да съм тръгнал. Каква радост да те намеря жив и пак да чуя гласа ти, Цезаре! Смея ли да се надявам, че си по-добре?

— В същност аз не съм бил болен. Само си почивам. И преживявам метаморфоза. Това е най-забележителното религиозно събитие в историята. Нищо чудно, че градът е притихнал.

Почувствувах, че въпреки това очаква да му изразя съчувствие.

— Болезнена ли беше метаморфозата, господарю? Надявам се да не е била.

— Болеше тъй, сякаш сам раждах себе си. Много трудно се освободих. Слава на боговете, забравих вече всичко. Или почти всичко. Защото аз бях много развито дете и ясно си припомням възхитените лица на акушерките, когато ме къпеха след появата ми на този свят, и вкуса на виното, което сложиха в устата ми, за да ме ободрят след всичките ми мъки.

— Удивителна памет, господарю. Но смея ли покорно да запитам в какво точно се изразява тази славна промяна, която си преживял?

— Нима не си личи от пръв поглед? — запита той разгневено.

Думите на Друзила „обзет от зли сили“, както и разговорът с баба ми Ливия на смъртния й одър ми помогнаха изведнъж. Проснах се по лице и му се поклоних като на бог.

След минута-две запитах от пода дали аз съм първият смъртен, който е удостоен да му изрази почитта си. Отвърна, че съм първият и аз го засипах с благодарности. Той замислено ме пободваше по тила с върха на меча си. Помислих си, че това ми е краят.

Калигула каза:

— Вярно е, че все още съм в образа на смъртен, затуй не е толкова чудно, че не забеляза моята божественост от пръв поглед,

— Сам не разбирам как можах да съм дотолкова сляп. Лицето ти сияе в този здрач като същинска лампа.

— Така ли? — запита той с интерес. — Стани и ми дай онова огледало.

Подадох му едно излъскано стоманено огледало и той се съгласи, че сияе много ярко. И в този прилив на добро настроение взе да ми разправя подробно за себе си.

— Открай време съм знаел, че ще се случи — каза. — Всякога съм се чувствувал божествен. Помисли само. На двегодишна възраст потуших един бунт в армията на баща ми и спасих Рим. Това беше изумително, подобно на историите, разправяли за бог Меркурий като дете или за Херкулес, който удушил змиите в люлката.

— Но Меркурий е откраднал само няколко вола — отвърнах — и подрънквал на лира. А това е нищо в сравнение с теб.

— Нещо повече — на осемгодишна възраст аз вече бях убил баща си, а самият Юпитер дори не го е сторил — той само прокудил стария си баща.

Приех това като налудничави приказки, но все пак запитах с делови тон:

— Защо го направи?

— Препречваше ми пътя. Опитваше се да ме възпитава — мен, младия бог, представяш ли си? Затова го уморих от страх. Промъквах мъртви трупове в дома ни в Антиохия и ги пъхах под плочите на пода; драсках магически заклинания по стените; и скрих и петел в стаята си, за да му даде знака за умиране. И му откраднах неговата Хеката. Гледай, ето я! Винаги си я държа под удавницата.

Той ми подаде ясписовия талисман. Сърцето ми се вледени, когато го познах. Изрекох ужасено:

— Значи ти си бил този, така ли? И пак ти си се вмъкнал в заключената стая през малкото прозорче и си надраскал знаците на стената?

Той кимна гордо и продължи да бърбори:

— Но аз убих не само родния си баща — убих и осиновителя си Тиберий. И докато Юпитер е спал само с една от сестрите си — Юнона, аз съм спал и с трите си сестри. Мартина ми каза, че точно така трябва да направя, ако искам да съм като Юпитер.

— Значи, познаваше се отблизо с Мартина, тъй ли?

— Разбира се. Когато родителите ми бяха в Египет, ходех при нея всяка нощ. Беше много мъдра жена. Друг път ще ти разправям. Друзила — и тя е божество. Ще го възвестя едновременно със съобщението за моята божественост. Ах, колко обичам Друзила! Почти колкото и тя мене.

— Смея ли да попитам какви са божествените ти намерения? Тази метаморфоза несъмнено дълбоко ще се отрази върху Рим.

— Разбира се. Първо ще накарам целия свят да благоговее пред мене. Не ще позволя да ме управляват повече разни изветрели старци. Ще им покажа… но ти нали помниш баба си Ливия? Е, това беше много смешно. Кой знае как, беше си внушила, че именно тя ще е вечният бог, за когото всички в Изтока през последните хиляда години предсказват, че ще се яви. Май Трасил я бе подвел да повярва, че именно тя щяла да бъде. Трасил никога не изричаше лъжи, но обичаше да подвежда хората. Ливия обаче не знаеше подробностите на предсказанието — че богът ще бъде мъж, а не жена, и няма да бъде роден в Рим, макар че ще властвува в Рим (аз съм роден в Анциум), и то роден по време на пълен мир (като мене), но комуто е съдено да стане причина за безброй много войни след своята смърт. Той ще умре млад и отначало ще бъде обичан от своя народ, а сетне — мразен, и накрая ще умре окаяно, изоставен от всички. „Неговите слуги ще пият от кръвта му.“ После, след смъртта си, ще господствува над другите богове на този свят в земи, неизвестни на нас. Това може да съм само аз. Мартина ми каза, че напоследък в Изтока били забелязани много знамения, които несъмнено доказвали, че богът най-сетне се бил родил. Евреите били най-възбудени. Те, кой знае защо, смятали, че това засяга именно тях. Предполагам, защото веднъж посетих града им Ерусалим заедно с баща си и там за първи път проявих своята божественост.

Той замълча.

— Много бих се интересувал да чуя за това — обадих се аз.

— А, не беше кой знае какво. Ей тъй, просто на шега влязох в една къща, където техните жреци и лекари разговаряха за теология, и изведнъж им викнах: „Вие сте шайка невежи стари измамници. Нищичко не разбирате от това!“ Думите много ги развълнуваха и един белобрад старец каза: „Така ли? А кой си ти, дете? Нима ти си предреченото?“ — „Да“ — отвърнах аз смело. Той рече, разплакан от възторг: „Тогава научи ни!“ Отговорих: „В никакъв случай! То е под моето достойнство“, и изтичах навън. Трябваше да видиш лицата им! Не, Ливия беше умна и способна жена — същински женски Одисей, както й го казах веднъж в лицето — и някой ден може би ще я обожествя, както й бях обещал, но няма защо да бързам. От нея няма да излезе значително божество. Можем да я направим богиня-покровителка на служителите и сметководците, защото разбираше от сметки. Да, и ще прибавим и отровителите; подобно на Меркурий, който е покровител на крадците, както и на търговците и пътешествениците.

— Много справедливо — обадих се. — Но онова, което искам да разбера, е следното: с какво име да те боготворя? Неправилно ли ще е например, ако те наричам Юпитер? Не си ли ти по-велик от Юпитер?

Той отговори:

— О, по-велик от Юпитер, разбира се, обаче още анонимен. Но засега все пак ще се нарека Юпитер — латинският Юпитер, за да се отличавам от гръцкия. Ще трябва да се оправя с него в някой от близките дни. Твърде дълго си разиграва вече коня.

Попитах:

— А как е станало тъй, че баща ти не е бил бог? Не съм чувал за някой бог, който да не произхожда от божествен баща.

— Много просто. Богът Август е мой баща.

— Но той не те е осиновявал, нали? Осинови само по-големите братя, а теб остави да продължиш рода на баща си.

— Не казвам, че ми е баща по линията на осиновяването. Аз съм му син от кръвосмешението му с Юлия. Сигурно съм му син. Това е единственото възможно обяснение. Но в никакъв случай не съм син на Агрипина: нейният баща е бил нищожество. Това е невъзможно.

Не бях толкова глупав да му изтъквам, че в подобен случай Германик не му е баща и следователно сестрите му са просто негови племеннички. Започнах да му се умилквам, както ме бе посъветвала Друзила, и заявих:

— Това е най-славният час в живота ми. Позволи ми да се тегля и веднага да ти направя жертвоприношение с малкото сили, които ми останаха. Божественият въздух, който издишваш, е твърде силен за смъртните ми ноздри. Усещам, че ще припадна.

Стаята бе непоносимо задушна. Откакто беше на легло, Калигула не беше позволил да се отворят прозорците.

Отговори ми:

— Върви си с мир. Смятах да те убия, но се отказвам. Кажи на „веселяците“ за това, че съм бог и че лицето ми сияе, но повече не казвай. За всичко останало ти налагам свято мълчание.

Тръшнах се пак на пода и се измъкнах заднишком. В коридора ме спря Ганимед да пита за новини.

— Току-що се е превърнал в бог, и то много велик, както ми каза. Лицето му излъчва сияние.

— Лоша е тази вест за нас, смъртните — каза Ганимед. — Но аз я очаквах. Благодаря за предупреждението. Ще го предам на другите. Друзила знае ли? Не? Тогава ще й кажа?

— Кажи й, че и тя е богиня — додадох аз, — в случай че още не го е забелязала.

Върнах се в стаята си и взех да размишлявам: „Това се случи за добро. Скоро всички ще разберат, че е луд и ще го затворят. Други потомци на Август, на възраст да станат императори, няма освен Ганимед — но той не е нито достатъчно популярен, нито достатъчно силен характер. Ще се възстанови Републиката. Тъстът на Калигула е тъкмо човекът за това. Той е най-влиятелният в Сената. Аз ще го подкрепя. Само да се отървем от Макрон и да намерим свестен командуващ на преторианците на негово място, всичко останало е лесно. Най-голямата пречка са преторианците. Знаят много добре, че никога не ще получат дарения , по петдесет-сто златици на човек, ако трябва да им се гласуват от един републикански сенат. Да, Сеян го измисли, за да ги превърне в нещо като лична армия на чичо ми Тиберий, която придаде на монархията този ориенталски абсолютизъм. Ще трябва да разтурим лагера им и пак да разквартируваме хората из частни жилища, както на времето.“

Колкото и да ви се види невероятно обаче, божествеността на Калигула се възприе от всички най-единодушно. Отначало той се задоволяваше с това вестта да се разпространява от човек на човек, а пък официално да си остане все още смъртен. Щеше да навреди на свободните му и приятни отношения с „веселяците“ и да сложи край на забавленията му, ако всеки трябваше да се просва по корем на земята, щом той се появяваше. Но само десет дни след оздравяването си, което бе посрещнато с неописуемо ликуване, прие за себе си всички смъртни почетни титли, които Август бе приел през време на целия си живот, та дори и още една-две. Беше Цезар Добрият, Цезар — Бащата на армиите и Най-милостивият и могъщ Цезар, и Баща на Отечеството, титла, която Тиберий упорито бе отказвал цял живот.

Първата жертва на терора беше Гемел. Калигула повика един от военачалниците на преторианците и му нареди:

— Убий оня предател, сина ми — веднага.

Преторианецът отиде в стаята на Гемел и му отсече главата. Следващата жертва беше тъстът на Калигула. Беше от рода на Сипаните — Калигула се бе оженил за дъщеря му Юния, но тя бе умряла при раждане, една година преди той да стане император. Силан бе известен с това, че бе единственият сенатор, когото Тиберий не бе заподозрял в нелоялност: Тиберий всякога бе отказвал да изслушва каквато и да било молба по този въпрос от онези свои покварени съдии. Сега Калигула му изпрати съобщението:

„До разсъмване утре сутринта ти трябва да си мъртъв.“ И нещастникът съответно се сбогувал със семейството си и си прерязал гърлото с бръснач. Калигула обясни в едно писмо до Сената, че Гемел е срещнал смъртта на предател: по време на неговата собствена тежка болест момчето не било отправило нито една молитва за оздравяването му и се опитвало да се подмилква на началниците от личната му охрана. Освен това приемал лекарства против отрова всеки път, когато идвал да се храни в двореца, та цялото му тяло миришело на тях. „Но нима съществува противодействуващо средство срещу Цезаря?“ Тъстът му, писа Калигула, бил също предател: отказал да се качи на кораба в оня бурен ден, когато той заминал за Пандатария и Понция, за да прибере останките на майка си и брата си, а останал в Рим с надежда да вземе властта, ако бурята разбие кораба.

Сенатът прие тези обяснения. А истината беше, че Силан бе толкова лош моряк, щото едва не умираше от морска болест, щом стъпеше в лодка, дори в най-тихо време, и сам Калигула мило отклонил предложението му да го придружи при това пътуване.

Що се отнася до Гемел, той страдаше от упорита кашлица и миришеше на лекарството, което вземаше да облекчава гърлото му, за да не пречи на сътрапезниците си.