Аз, Клавдий

Глава 11

Годината преди да стана пълнолетен и да се оженя, беше тежка година за Рим. Няколко последователни земетръса в Южна Италия разрушиха цели градове. Пролетта беше суха и реколтата беше лоша: а сетне, тъкмо преди жътвата, заваляха проливни дъждове, които смазаха посевите и унищожиха и малкото узряло зърно. Пороят беше толкова силен, че Тибър отнесе моста и в долната част на града цели седем дни се движеха само с лодки. Заплашваше ни глад, та Август изпрати търговци в Египет и в други страни да закупят огромни количества зърнени храни. Обществените житници бяха изпразнени поради предишната лоша реколта — а тя беше къде по-добра от сегашната. Търговците успяха да закупят известно количество храна, но недостатъчно и на много висока цена. Голямо отчаяние настъпи през тази зима най-вече защото Рим беше пренаселен — в последните двайсет години населението му се бе удвоило: а пък Остия, пристанището, бе опасно за акостиране през зимата, тъй че зърнените флотилии от Изтока не успяха да разтоварят със седмици. Август стори, каквото можеше, да ограничи глада. Временно изсели всички освен собствениците на къщи и семействата им — изпрати ги в провинциите, най-малко на сто мили от града, назначи група от бивши консули да разпределят дажбите, забрани обществените пиршества дори и на собствения си рожден ден. По-голяма част от житото внесе на свои разноски и го разпредели безплатно сред нуждаещите се. Както става, гладът доведе бунтове, а бунтовете — палежи; цели търговски улици биваха подпалвани нощем от полугладни плячкаджии от работническите квартали. Август организира бригада от нощни пазачи, всяка от по хиляда и двеста души, по една за два градски района, да предпазва от подобни издевателства; бригадата се оказа дотолкова полезна, че оттогава съществува. Ала бунтовниците нанесоха огромни щети. По това време въведоха нов данък за набиране средства за германските войни, а като притурим глада, пожарите и данъците, простолюдието започна да се вълнува и открито да говори за въстание. Нощем по вратите на обществените сгради започнаха да се явяват заплашителни надписи. Чу се, че се готви голям заговор. Сенатът обяви награда за всяко сведение, което би довело до задържането на някой подбудител, и мнозина се явиха за наградата, доносничейки срещу своите съседи; а това създаде още по-голям смут. Очевидно не съществуваше заговор, а само слухове за въстание. Междувременно житото от Египет, където жътвата е много по-рано, започна да пристига и напрежението поотслабна. (5 г. сл.н.е.)

Сред хората, отстранени от Рим по време на глада, бяха и гладиаторите. Не бяха многобройни, но Август реши, че при един граждански бунт биха могли да изиграят опасна роля. Защото бяха хора отчаяни, някои от тях — бивши благородници, продадени в робство за дългове на купувачи, които бяха съгласни да ги оставят да откупят свободата си с мечоборство. Ако някой млад благородник задлъжнееше не по своя вина или от младежко лекомислие — а това ставаше често, — далечните му роднини го спасяваха от робство или пък Август се намесваше. Тъй че тези гладиатори от благородно потекло бяха хора, които никои не бе пожелал да избави от злата им участ и които, превърнали се в естествени предводители на гладиаторското сдружение, като нищо можеха да оглавят едно въоръжено въстание.

Когато нещата се успокоиха, повикаха ги обратно и се реши да се развесели народът с уреждането на големи публични гладиаторски игри и лов на диви животни в чест на Германик и на мене, в памет на нашия баща. Ливия желаеше да напомни на римляните за големите му подвизи и с това да привлече вниманието към Германик, който много му приличаше и скоро, както се очакваше, щеше да бъде пратен в Германия да помага на чичо си Тиберий, също прочут воин, в новите му завоевания. Майка ми и Ливия поеха част от разноските за игрите, но голямата тежест по тях падна върху Германик и мен. Сметнаха обаче, че Германик с неговото обществено положение повече се нуждае от пари, и майка ми ни заяви, че аз трябва да внеса два пъти повече от него Драго ми беше да сторя всичко по силите си за Германик. После, когато разбрах какво е било похарчено, смаях се; зрелището бе организирано, без да се мисли за разходите, и освен обикновени средства, необходими за гладиаторските борби и лова на дивите зверове, хвърляхме водопади от сребро на населението.

В процесията към амфитеатъра Германик и аз, по решение на Сената, стояхме в старата бойна колесница на нашия баща. Преди това бяхме принесли жертва в негова памет пред голямата гробница, която Август бе вдигнал за себе си приживе — там бе заровил пепелта на баща ни, до тази на Марцел. Преминахме надолу по Апиевия път, под възпоменателната арка на баща ни с огромната статуя, на която бе изобразен на кон: статуята бе украсена с лавров венец за тържествения случай. Духаше североизточен вятър и лекарите не ми позволиха да тръгна без наметка, тъй че с едно-единствено изключение бях единственият на борбите с мечове — седях до Германик като съпредседателстващ, — увит в наметало. Изключението беше самият Август, седнал от другата страна на Германик. Беше много чувствителен към големия студ и към жегата, затова през зимата ходеше с не по-малко от четири връхни дрехи освен много дебелото наметало и дългата жилетка. Някои от присъствуващите видяха знамение в тази прилика между моето и Августовото облекло и допълниха, че аз съм бил роден на първия ден на месеца, наречен на него, а при това в Лион, на същия оня ден, в който той посветил там един олтар на самия себе си. Във всеки случай след години твърдяха, че уж били казали така тогава. В ложата беше и Ливия — необикновена чест, оказана й, защото беше майка на баща ми. Обикновено тя седеше при девиците-весталки. По правило жените и мъжете сядаха отделно. Беше първият бой между гладиатори, на който присъствувах, а това, гдето се намирах и в председателската ложа, съвсем ме обърка. Цялата работа бе свършена от Германик с увереност и достойнство, но той се правеше, че се съветва с мене при вземане на решенията. За мое щастие това беше най-хубавата борба в амфитеатъра. Но понеже бе първата, на която присъствувах, не можах да оценя достойнствата й, защото нямах мярка за сравнение. Оттогава обаче не съм гледал по-добра, а сигурно съм присъствувал поне на сто големи игри. Ливия желаеше Германик да стане популярен като син на баща си и не пожали средства да наеме най-добрите борци на Рим, за да победят всички останали. Обикновено професионалистите гладиатори много внимаваха да не се нараняват един друг и хвърляха сили главно в лъжливи нападки, измами и удари, които приличаха и звучаха като героични подвизи, а всъщност бяха напълно безвредни, подобно ударите, които робите си нанасят с кухи сопи в театралните представления за простолюдието. Много рядко, когато се ядосат един на друг или пък имат стари сметки за уреждане, играта става достойна за наблюдение. Но този път Ливия бе извикала предводителите на гладиаторското сдружение и им бе заявила, че не иска да хвърля парите си на вятъра. И ако всяко счепкване не било истинско, казала тя, щяла да разтури сдружението; през миналото лято се била нагледала на лъжливи боеве. Тъй че гладиаторите бяха предупредени от предводителите си да не си играят на прескочи-кобила, защото ще ги изхвърлят от сдружението.

В първите шест срещи един гладиатор беше убит, друг един бе тежко ранен и умря още същия ден, а на трети ръката с щита бе отсечена чак до рамото, което извика бурния смях на зрителите. Във всяка от останалите три битки единият от биещите се успяваше да обезоръжи другия, но не преди оня да бе показал такива бойни достойнства, та да можем и Германик, и аз, когато се обръщаха към нас, да потвърдим одобрението на публиката, вдигайки палци в знак, че животът му трябва да бъде пощаден. Единият от победителите година-две преди това беше сред богатите членове на конническото съсловие. Във всички тези битки правилото бе противниците да се бият с различни видове оръжия. Най-често меч срещу копие или меч срещу бойна секира, или копие срещу боздуган. Седмата борба беше между един мъж, въоръжен с боен меч и старомоден, обрамчен с бронз щит, и друг един, въоръжен с тризъбец и къса мрежа. Мирмилонът или „преследвачът“ бе бивш войник от преторианците, неотдавна осъден на смърт, защото в пияно състояние ударил своя капитан. Германик ми обясни, че присъдата му била заменена с двубой с този рециарий с тризъбеца и мрежата — високоплатен професионалист от Тесалия, убил повече от двадесет противници през последните пет години.

Аз бях на страната на войника, който се яви на арената пребледнял и разтреперан — лежал бе в тъмницата няколко дни и силната светлина го заслепи. Но цялата негова рота, която, изглежда, много му съчувствуваше, защото капитанът им беше грубиян и скот, му викна в един глас да се съвземе и да защити честта на ротата. Той се стегна и отговори: „Ще сторя всичко по силите си, момчета!“ Лагерното му прозвище беше „Шарана“ и това привлече по-голяма част от зрителите на негова страна, макар, общо взето, преторианците да не бяха много обичани в града. Но ако един шаран успееше да убие един рибар, шегата щеше да е чудесна. А когато амфитеатърът е на твоя страна, все едно, че си спечелил половината битка. Тесалиецът, жилав, дългорък, дългокрак човек, пристъпи наперено зад него, облечен само в кожена туника, с твърда кръгла кожена капа. Беше в добро настроение, разменяше си шеги с предните зрители, защото противникът му беше любител, а пък Ливия му бе платила хиляда златици за следобеда и щеше да му даде още петстотин, ако убиеше противника си след хубав двубой. Двамата приближиха пред ложата и поздравиха първо Август, сетне Ливия, а после Германик и мен като съпредседател с обичайния поздрав: „Здравей, господарю! Тези, които отиват умрат, те поздравяват!“ Отвърнахме на поздравите им с обичайния знак, но Германик каза на Август:

— Я гледай, господарю, този преследвач е един от татковите ветерани. Добре го познавам. Спечели в Германия венец, защото беше първият, който успя да се покачи върху едно вражеско укрепление.

Август се заинтересува.

— Добре — рече той, — тогава ще гледаме хубава битка. Но в този случай боецът с мрежата би трябвало да е с десет години по-млад, а в тази игра годините са от значение.

Тогава Германик даде знак на тръбачите да изсвирят и боят започна.

Шарана отстояваше мястото си, докато тесалиецът танцуваше около него. Шарана не бе такъв глупец, че да хаби сили и да подтичва подир леко въоръжения си противник или да бъде прикован с тризъбеца от него. Тесалиецът се опита да го раздразни с подигравки и обиди, но Шарана не се поддаваше. Само веднъж, когато тесалиецът го наближи твърде много, той показа готовност за защита, а бързината, с която реагира, изтръгна радостни възгласи откъм пейките. Ала тесалиецът избяга навреме. Скоро играта се оживи; тесалиецът нанасяше удари, високи и ниски, с дългия си тризъбец, които Шарана отбиваше лесно, а едното му око бе все в мрежата, обшита с малки оловни топчета, която тесалиецът размахваше с лявата си ръка.

— Чудесно! — чух Ливия да казва на Август. — Най-добрият метач на мрежи в целия Рим. Играе си с войника. Видя ли го? Би могъл да го омотае и тогава да нанесе удара, стига да искаше. Но предпочита да засили играта.

— Да — отвърна Август. — Страхувам се, че с войника е свършено. Не е трябвало да се напива.

Тъкмо Август се обади. Шарана отблъсна тризъбеца и подскочи напред, раздирайки кожената туника на тесалиеца между ръката и тялото му. Тесалиецът светкавично отстъпи и докато бягаше, метна мрежата връз лицето на Шарана. За зла участ едно от оловните топчета засегна Шарана в окото и тозчас го ослепи. Той забави крачка, а тесалиецът, схванал предимството си, се извърна и изби меча, който отхвърча от ръката му. Шарана се впусна да го вземе, но тесалиецът го изпревари, изрита меча до преградата и го подхвърли на един богат патрон, седнал на предния ред на местата, запазени за конническото съсловие. А сетне подхвана приятното занимание да подмамва и гони един обезоръжен противник. Мрежата свистеше над главата на Шарана, тризъбецът се опитваше да го прободе; ала Шарана бе все още невъзмутим, веднаж дори се опита да сграбчи тризъбеца и почти го докопа. Тесалиецът вече го беше подгонил пред нашата ложа, за да се насладим на убийството.

— Стига вече! — обади се Ливия отегчено. — Достатъчно си поигра с него. Сега вече да го убива.

Тесалиецът не се нуждаеше от подканване. Той едновременно заметна мрежата връз главата на Шарана и в същото време мушна към корема му с тризъбеца. Какви викове се подеха тогава! Шарана бе докопал мрежата с десницата си и отмятайки тяло назад, ритна с все сила дръжката на тризъбеца, на една-две стъпки от ръката на своя противник. Оръжието изхвърча над главата на тесалиеца, превъртя се във въздуха и се заби трептящо в дървената преграда. За миг тесалиецът остана като закован, а сетне изостави мрежата в ръката на Шарана и се стрелна край него да си вземе тризъбеца. Шарана се хвърли напред и встрани и докато оня тичаше, удари го в ребрата със заострения връх на щита си. Тесалиецът се строполи, задъхан, на четири крака. Шарана бързо се съвзе и с един рязък удар на щита го удари отзад по врата.

— Заешкият удар! — възкликна Август. — За пръв път го виждам изпълнен на арена, а ти виждала ли си го, мила Ливия? И на всичко отгоре го уби, бога ми!

Тесалиецът беше мъртъв. Очаквах, че Ливия много ще се ядоса, ала тя каза само:

— Падаше му се. Така е, когато подценяваш противника си. Разочарова ме този хвърляч на мрежи. Но нищо, поне си спестих петстотин златици, затуй май няма защо да се оплаквам.

Венец на следобедните забавления беше битката между двама германски заложници, които бяха от две враждуващи племена и доброволно се бяха хванали на смъртен двубой. Не беше красив бой, а някакво дивашко блъскане с дълъг меч и алебарда: всеки от тях носеше по един малък, богато украсен щит, преметнат през лявото рамо. Бе непознат начин на бой, защото обикновените германски войници водят всички сражения с тънкостебленото, тесноглаво асъгаи; широкоглавата алебарда и дългият меч са признаци на висок ранг. Единият от биещите се, русокос мъж, висок около два метра, набързо преби другия, като първо го наряза ужасно, преди да му нанесе поразяващия удар във врата. Тълпата го поздрави със силни викове, които го главозамаяха, защото той произнесе реч на някаква смесица от германски и лагерен латински, в която заяви, че бил прочут воин в своята родина и бил убил шестима римляни в бой, включително и един командир, преди да бъде пратен заложник от своя завистлив чичо, племенния главатар. И предизвика на бой всеки знатен римлянин, на бой с мечове, за да достигнел щастливото число седем.

Първият, който скочи в арената, беше един млад щабен офицер от обедняло старинно семейство, наречен Касий Херея. Той дотича до ложата за разрешение да поеме предизвикателството. Баща му, каза той, бил убит в Германия под знамената на същия тоя славен пълководец, в чиято памет се провеждали игрите: би ли могъл той смирено да принесе в жертва този самохвален глупак на духа на своя баща? Касий беше по-добър мечоборец. Често съм го гледал на Марсово поле. Германик се посъветва с Август, а после с мене, когато Август даде съгласието си и аз промърморих моето, каза на Касий да се въоръжи. Той отиде в съблекалните и взе от Шарана меча, щита и ризницата, за щастие и като похвала към Шарана. Скоро започна битка, много по-хубава, отколкото на професионалистите: германецът размахваше големия си меч, а Касий го отблъскваше със своя щит и все се опитваше да издебне германеца — но оня беше и силен, и внимателен и на два пъти повали Касий на колене. Тълпата стоеше безмълвна, сякаш следеше религиозен обред, не се чуваше друго освен сблъсъкът на стоманата със стомана и удрянето на щитовете. Август каза:

— Страх ме е, че германецът е по-силен от него. Не биваше да позволяваме това. Ако Касий загине, вестта ще повлияе лошо на граничните ни войски.

Изведнъж кракът на Касий се подхлъзна в една кървава локва и той падна по гръб. Германецът пристъпи с победна усмивка и тогава… тогава в ушите ми нахлу някакво бучене, причерня ми и припаднах. Вълнението, гдето за пръв път в живота си виждах да убиват хора пред моите очи, а после боят между Шарана и тесалиеца, в който тъй много съчувствувах на Шарана, сега пък този бой, в който сякаш аз самият се борех на живот и смърт с германеца — това бе прекалено много за мене. Затова не видях чудотворното съвземане на Касий в мига, когато германецът бил вдигнал своя меч, за да строши главата му, светкавичното мушкане с острието на щита в слабините на германеца, страничното отмятаме и бързия решителен удар под мишницата му. Да, Касий го уби. Не забравяйте Касий, защото на два-три пъти той играе важна роля в тази история. Що се отнася до мене, известно време никой не забелязал, че съм припаднал, а когато ме видели, вече съм се съвземал. Подпряха ме на стола, докато игрите за този ден свършиха. Защото, ако бяха ме изнесли, позорът щеше да бъде голям.

Игрите продължиха и на другия ден, но аз не бях там. Съобщено бе, че съм болен. Пропуснах една от най-вълнуващите борби в този амфитеатър: между един индийски слон — те са къде по-големи от африканската порода — и един носорог. Специалистите залагаха на носорога, защото, макар да е по-дребен, кожата му е много по-дебела от еленската и всички очакваха набързо да умъртви слона с дългия си, остър рог. В Африка, казваха, слоновете се били изхитрили да заобикалят обиталищата на носорозите, които са пълновластни господари в своите земи. Но този индийски слон — след това Постум ми описа битката — не проявил нито вълнение, нито страх, когато носорогът се впуснал върху му в арената, а всеки път го посрещал с бивните си и подтичвал подире му с тромава стъпка, докато оня се оттеглял смутен. А като усетил, че не ще може да проникне в дебелата броня около врата на животното, когато го нападал, този невероятен слон употребил хитрост. Хванал с хобота си някаква груба метла от тръни, захвърлена от метачите на пясъка, и при следващото нападение я запратил в лицето на врага си: така успял да ослепи първо едното му око, а сетне и другото. Носорогът, влуден от гняв и от болка, започнал да се лута насам-натам да търси слона, докато накрая се блъснал с всички сили о дървената преграда, издънил я, разбил рога си и ударил глава в мраморната преграда отзад. Тогава слонът пристъпил зад него с отворена уста, сякаш се заливал от смях, първо разширил пролуката в дървената ограда, а сетне започнал да мачка с крака черепа на поваления си враг, докато го надробил. След това закимал с глава, като че тактувал, и спокойно се оттеглил. Индийският му водач дотичал с огромна купа ядки в ръка, а слонът ги изсипал в устата си под бурните аплодисменти на публиката. После животното вдигнало водача на врата си, подавайки хобота вместо стълба, и изтичало към Август; там надало императорския поздрав — тези слонове са обучени да тръбят така само пред монарси — и коленичило смирено. Но, както казах, пропуснах това зрелище.

Същата тази вечер Ливия пише на Август:

Откак Полион ми бе казал за отравянето на баща ми и дядо ми, много се бях объркал. Не можах да реша дали старецът ми бе надрънкал изветрели глупости, дали се бе пошегувал, или пък наистина знаеше нещо. Кой друг освен Август можеше да бъде тъй заинтересован от монархията, че да вземе да отрови един благородник само защото оня вярвал в републиканското управление? Но не можех да приема, че Август е отровител: отровата е подъл начин за убийство, робски начин, и Август никога не би се унижил дотолкова. А не беше и лицемер и всякога щом заговореше за баща ми, в думите му се четеше възхищение и обич. Порових се в две-три съвременни истории, но не открих нищо, което да не бях вече чувал от Германик за обстоятелствата на татковата смърт.

Няколко дни преди игрите разговарях с нашия вратар, който бе служил като ординарец при баща ми по време на походите му. Добрият човечец бе пийнал малко повече, защото името на баща ми бе в устата на всички в тия дни и ветераните, се грееха на отраженията от пламъците на татковата слава.

— Кажи ми каквото знаеш за смъртта на баща ми — смело го помолих аз. — Говореше ли се в лагера, че починал от друго, а не от раните си?

Той отвърна:

— Не бих го казал другиму, господарю, но на теб ще ти кажа, защото ти вярвам, господарю. Ти си син на баща си, а не знам някой, който да не е вярвал на него. Да, господарю, приказваше се, а в тези приказки имаше нещо повече, отколкото в другите лагерни приказки. Храбрият ти и благороден баща, господарю, беше отровен, в това съм дълбоко уверен. Една известна личност, чието име не ще спомена, защото ти ще се сетиш, без да ти кажа, завиждаше на баща ти за неговите победи и му изпрати заповед да се завърне тук. Това не са врели-некипели, не е слух, това е история. Заповедта пристигна, когато баща ти си беше счупил крака; не беше нещо кой знае колко опасно и вече се оправяше, когато едновременно с повикването пристигна оня лекар от Рим, а торбата му беше пълна с отрови. Кой го изпрати този лекар? Същото лице, което изпрати и заповедта. Две и две правят четири, нали тъй, господарю? Ние, ординарците, искахме да убием този лекар, ала той си се върна жив и здрав в Рим под специална охрана.

Когато прочетох записката на баба ми Ливия, в която ми се нареждаше да се откажа да пиша биографията на баща си, обърках се още повече. Нима Полион е искал да посочи баба ми като убийца на своя съпруг и своя син? Беше немислимо. А и защо да го направи? Но като размислих над въпроса, по-лесно ми бе да повярвам, че е била Ливия, отколкото Август.

През това лято Тиберий се нуждаеше от войски за своята война в Източна Германия, та започнаха да набират войници от Далмация, провинция, която през последните години беше спокойна и покорна. Но тъкмо когато бяха събрали необходимия брой, случило се тъй, че събирачът на данъци се появил в тоя край на ежегодното си посещение и поискал от провинцията сума, не по-голяма от оная, определена от Август, но повече, отколкото жителите можели да платят. Надигнали се шумни протести, хората заявили, че били бедни. Събирачът на данъци упражнил правото си да отбере по-хубавичките деца от селата, които не могли да платят, и ги отвел да ги продаде в робство. Бащите на някои от тези деца били сред новобранците и бурно се възпротивили. Цялата войска се разбунтувала и избила римските си командири. В нейна помощ се вдигнало и едно босненско племе и скоро всичките ни гранични провинции между Македония и Алпите бяха на крак. За щастие Тиберий успя да сключи мир с германците, по тяхна молба, а не по своя — и да потегли срещу бунтовниците. Далматинците не го срещнали в организирана битка, а се разделили на малки групи и започнали умела партизанска война. Били леко въоръжени, познавали добре страната си и когато настъпи зимата, намериха смелост да нахлуят чак в Македония.

В Рим Август не съумя да оцени трудностите, с които трябваше да се справя Тиберий, и го заподозря в умишлено отлагане на операциите в полза на някакви си негови лични цели, които той не проумяваше. Реши да изпрати Германик с негова войска да подтикне Тиберий към действие.

Германик, който по това време беше в двайсет и третата си година, току-що бе поел, пет години преди обичайната възраст, поста си на градски магистрат. Военното назначение предизвика изненада; всички очакваха избраникът да бъде Постум. Постум нямаше магистратско назначение, но бе зает на Марсово поле, където обучаваше новобранците за новата си армия — вече имаше чин на легионен командир. Беше три години по-млад от Германик, ала брат му Гай бе изпратен да управлява Азия на деветнайсет години и бе станал консул на следващата година. Постум съвсем не беше по-неспособен от Гай, тъй смятаха всички, и в края на краищата бе единственият оцелял внук на Август.

Личните ми чувства, като чух новината, която все още не бе публично оповестена, бяха разкъсани между радост за Германик и жалост за Постум. Запътих се към Постум и пристигнах в стаите му в двореца едновременно с Германик. Постум посрещна и двама ни сърдечно и поздрави Германик за назначението му. Германик каза:

— Тъкмо поради това идвам при теб, драги Постуме. Ти знаеш, гордея се и се радвам, че съм избран, но славата на военен би била нищо за мен, ако с това ще те огорча. Ти си войник, способен не по-малко от мене, и като наследник на Август би трябвало ти бъдеш избран. С твое съгласие предлагам да ида при него още сега и да се откажа в твоя полза. Ще изтъкна невярното тълкуване, което гражданите ще дадат на предпочитанието му към мен вместо към теб. Все още не е много късно да се направи тази промяна.

Постум отговори:

— Драги ми Германик, много си великодушен и благороден, затова ще говоря открито. Прав си, че градът ще приеме това като обида към мен. Фактът, че работата ти на магистрат ще се прекъсне от това назначение, докато аз самият съм напълно свободен и мога веднага да замина, още повече усложнява нещата. Но, повярвай ми, разочарованието, което чувствувам, е щедро възнаградено от това ново доказателство за твоето приятелство; желая ти бързо завръщане и най-големи успехи.

Тогава се обадих аз:

— Ако ми позволите, и аз искам да се изкажа: струва ми се, че Август е огледал положението много по-внимателно, отколкото си мислите. От онова, което дочух мама да казва тази сутрин, разбрах, че той подозира чичо Тиберий в умишлено протакане на войната. Ако изпрати Постум с новите войски, след онова старо недоразумение между чичо и братята на Постум чичо може да се настрои подозрително и да се обиди. Постум би се явил като шпионин и съперник. А Германик му е осиновен син и в този случай ще изглежда, че е изпратен само за подкрепление. Не мисля, че има какво повече да се каже, освен че Постум ще може да се прояви на друго място, и то без съмнение наскоро.

Те се зарадваха от това ново осветляване на въпроса, което ласкаеше и двамата, и се разделихме най-приятелски.

Същата тази вечер или по-скоро в ранните часове на следващото утро аз стоях и работех в стаята си на горния етаж на нашата къща, когато дочух далечни викове и веднага След тях шумолене, сякаш някой се влачеше отвън по балкона. Отидох до вратата и забелязах една глава да се подава над парапета, последвана от протегната ръка. Беше човек във военни дрехи, който прехвърли м крак през балкона и се изтегли вътре. За миг замръзнах и първата ми мисъл, която проблесна в ума ми, беше: „Това е убиец, пратен от Ливия.“ Тъкмо понечих да извикам за помощ, когато той тихо каза:

— Шт! Не се бой! Аз съм, Постум.

— О, Постуме! Как ме изплаши. Защо си тръгнал да се катериш по това време на нощта като някакъв крадец? И какво е станало? Лицето ти кърви, а наметката ти е разкъсана.

— Дойдох да се сбогувам, Клавдий.

— Не разбирам. Нима Август промени решението си? Мислех си, че назначението вече е широко оповестено.

— Дай нещичко да пийна, жаден съм. Не, не отивам на война. Нищо подобно. Пращат ме да ловя риба.

— Говори по-ясно. Ето ги вино. Пий бързо и ми кажи какво е станало. Къде отиваш да ловиш риба?

— О, на някакво островче. Мисля, че още не са го избрали.

— Нима искаш да кажеш… — Сърцето ми спря и ми се зави свят.

— Да, пращат ме в изгнание; като бедната ми майка.

— Но защо? Какво престъпление си извършил?

— Нещо, което не може да се съобщи официално на Сената. Предполагам, че ще го определят като „нелечима и дълбока поквара“. Спомняш ли си оня „Нощен дебат“?

— О, Постуме, нима баба ми…

— Слушай ме внимателно, Клавдий, защото времето е кратко. Арестуван съм, но току-що успях да съборя двамина от моите стражи и да избягам. Дворцовата стража е вдигната на крак и всеки възможен изход за бягство е заварден. Знаят, че съм някъде в сградата, и ще претърсят всички стаи. Реших, че трябва да те видя, защото искам ти да знаеш истината и да не вярваш на обвиненията, които са струпали срещу ми. Искам и на Германик да кажеш всичко. Предай му най-сърдечните ми поздрави и му разкажи всичко точно както ще ти го кажа сега. Не ме е грижа какво ще мислят другите за мен, но искам Германик и ти да знаете истината и да ме мислите с добро.

— Ни думичка не ще забравя, Постуме. Бързо, започвай от началото.

— Слушай: знаеш, че Август ме разлюби напоследък. Отначало не можех да проумея защо, но скоро ми стана ясно, че Ливия трови мислите му към мен. По отношение на нея той е необикновено слабохарактерен. Представи си само — да живее с нея близо петдесет години и все още да вярва на всяка нейна дума! Но Ливия не е сама в този заговор. И Ливила участвува.

— Ливила ли? О, как съжалявам!

— Да. Знаеш колко я обичах и колко съм страдал заради нея. Преди година ти ми загатна, че не била достойна да страдам за нея, и спомняш ли си колко ти се разсърдих? Не исках да ти проговоря дни наред. Сега съжалявам, че се разгневих, Клавдий. Но знаеш какво е, когато си безнадеждно влюбен в някого. Тогава не ти казах — преди да се омъжи за Кастор, тя ми заяви, че Ливия я била принудила към този брак и че всъщност тя обичала само мене. Повярвах й. Как да не й повярвам? Надявах се, че някой ден нещо ще стане с Кастор и тя и аз ще можем да се оженим. Оттогава насам все тази мисъл ме поддържаше. Днес следобед, веднага след като се разделихме, седях с нея и Кастор под лозницата край голямото шараново езеро. Той започна да ме дразни. Сега разбирам, че всичко е било внимателно подготвено преди това помежду им. Първото, което рече, беше: „И тъй, предпочетоха, значи, Германик пред тебе, а?“ Казах му, че намирам назначението за правилно и че току-що съм поздравил Германик. Тогава той подигравателно подхвърли: „Значи, дал си му одобрението си на престолонаследник, тъй ли? Между другото, все още ли очакваш да наследиш дядо си като император?“ Сдържах гнева си заради Ливила, но му отвърнах, че не смятам за прилично да се разисква престолонаследието, докато Август все още си е жив и здрав и в пълна власт на силите си. После иронично го запитах дали предлага себе си като кандидат-съперник. А той се обади с ехидна усмивка: „Дори да го направя, ще имам повече изгледи за успех от тебе. Обикновено получавам онова, което искам: работя с ума си. Спечелих Ливила пак с ума си. Смях ме хваща, като си спомня колко лесно ми беше да убедя Август, че не си подходящ съпруг за нея. А може и други неща да получа пак по този начин. Кой знае?“

Това вече ме вбеси. Попитах дали не иска да каже, че е дрънкал разни лъжи за мене. А той рече: „Защо пък не? Исках Ливила и тъй я получих.“ Обърнах се към Ливила и я попитах дали е знаела нещо за това. Тя се престори на възмутена, каза, че нищичко не знаела, но че смятала Кастор за способен на всякакви подли деяния. Пусна една-две сълзи и заяви, че Кастор бил покварен човек, никой не можел дори да предположи колко била изстрадала с него, извика, че предпочитала да умре.

— Да, това е стара нейна хитрост. Може да плаче, когато си поиска. Всички се хващат. Ако ти бях разказал онова, което знам за нея, щеше да ме намразиш може би за известно време, но то щеше да ти спести всичко останало. Какво се случи после?

— Тази вечер тя ми изпрати устна вест по своята прислужница, че Кастор щял да бъде по всяка вероятност навън през цялата нощ, на някой от обичайните си гуляи, и щом видя светлина на прозореца й, веднага след полунощ да ида при нея. Точно под светлината прозорецът щял да бъде отворен, трябвало да се изкатеря тихо. Викала ме да ми каже нещо много важно. Това естествено можеше да означава само едно — сърцето ми щеше да изскочи от радост. Часове чаках в градината, докато съзрях светлината да се появява за миг на нейния прозорец. Намерих долния прозорец отворен и се покатерих. Прислужницата на Ливила беше там и ме преведе горе. Посочи ми как да стигна до стаята на Ливила — да прескоча от единия балкон на другия, докато стигна прозореца. И това било, за да се избягнат стражите в коридора до нейната врата. И тъй, намерих Ливила да ме чака по домашна роба, с разпуснати коси и невероятно красива. Описа ми колко жестоко се отнасял с нея Кастор. Каза ми, че не му дължала нищо като съпруга, защото според собственото му признание бил се оженил за нея с измама и се отнасял към нея много грубо. Обви ръце около шията ми, аз я вдигнах и я отнесох до леглото. Бях луд от желание. Тогава изведнъж тя започна да крещи и да ме отблъсква. За миг помислих, че е полудяла, и сложих ръка върху устата й да я усмиря. Но тя успя да се освободи, събаряйки една малка масичка, на която имаше лампа и стъклено шише. Сетне започна да вика: „Насилват ме! Насилват ме!“ Тогава вратата беше разбита и вътре нахлу дворцовата стража с факли. Познай кой ги предвождаше!

— Кастор ли?

— Ливия. Отведе ни, както си бяхме, при самия Август. Там беше Кастор, макар Ливила да ми бе казала, че вечерял някъде в другия край на града. Август освободи стражата, а Ливия, която до този миг не беше продумала, започна нападките си срещу мене. Каза му, че по негово предложение била отишла в моето жилище, за да ме запознае лично с обвиненията на Емилия и да ми поиска обяснение за това.

— Емилия ли? Коя Емилия?

— Моята племенница.

— Не знаех, че има нещо против тебе.

— Но тя няма. Просто и тя е в заговора. Та Ливия каза, че като не ме намерила в къщи, запитала за мен и й съобщили, че патрулът ме зърнал да седя в градината под прасковата в южната част. Изпратила войник да ме извика, а той се върнал и казал, че не съм там, но че имал да разкаже нещо подозрително: някакъв мъж се прекатервал от един балкон на друг, над слънчевия часовник. Тя знаела чии стаи са там и много се разтревожила. За щастие пристигнала тъкмо навреме. Дочула виковете на Ливила за помощ: бил съм се вмъкнал в стаята й през балкона и тъкмо съм се готвел да я похитя. Стражите разбили вратата и ме откъснали от „ужасената и полугола млада жена“. Довели ме тук веднага и Ливила — за свидетелка. Докато Ливия разказваше историята, Ливила хълцаше и криеше лице. Робата й беше разкъсана — тя сигурно я е раздрала нарочно. Август ме нарече скот и сатир и ме запита дали не съм полудял. Естествено не можех да отрека, че съм бил в стаята й или че съм се любел с нея. Обясних, че съм отишъл по нейна покана, опитах се да разкажа всичко от самото начало, но Ливила започна да крещи: „Това е лъжа! Лъжа е! Аз спях, а той се вмъкна през прозореца и се опита да ме изнасили.“ Тогава Ливия каза: „Сигурно и племенницата ти Емилия те е поканила да я насилваш, а? Изглежда, много си търсен от младите жени.“ Беше хитър ход от страна на Ливия. Трябваше да започна да се оправдавам за Емилия и да оставя случката с Ливила. Разказах на Август, че предишната вечер съм вечерял със сестра си Юлила и че Емилия също е била там, че това е първата ми среща с момичето от шест месеца насам. Запитах как според тях е станало така, че да се опитам да я нападна, а пък Август ми отвърна, че много добре съм знаел как е станало — след вечеря, по време на краткото отсъствие на родителите й, които бяха излезли, защото се бе вдигнала тревога за крадци — и че единствено завръщането на родителите й ме било спряло. Историята беше толкова нелепа, че колкото и да бях разгневен, не успях да сдържа смеха си; а това увеличи яда на Август. Готов беше да стане от стола си от слонова кост и да ме удари.

— Не разбирам — обадих се аз, — наистина ли е имало тревога за някакви крадци?

— Да, и Емилия и аз останахме сами за няколко минути, но разговорът беше най-невинен, а и прислужницата й беше там! Говорехме си за плодни дръвчета и за градински вредители, докато Юлила и Емилий се върнаха и обясниха, че тревогата била напразна. Юлила и Емилий не са подвластни на Ливия, в това бъди уверен — мразят я, — тъй че сигурно Емилия е уредила всичко. Веднага започнах да си блъскам ума какво би могла да има срещу мене, но не се сетих. Изведнъж видях обяснението. Юлила ми бе доверила, че напоследък Емилия постигнала онова, към което се стремяла: щяла да се жени за Апий Силан. Знаеш ли го това младо конте?

— Да. Но не разбирам.

— Много е просто. Казах на Ливия: „Наградата на Емилия за тази лъжа ще бъде бракът й с Апий, нали? Ти сигурно си обещала да отровиш настоящия й съпруг и да я снабдиш с друг, по-хубавичък.“ Още щом споменах думата отрова, знаех, че съм обречен. Затуй реших да кажа колкото може повече, докато имах тази възможност. Запитах Ливия как точно е уредила отравянето на баща ми и на братята ми и дали предпочита бавно действуващите отрови или по-бързите. Клавдий, мислиш ли, че тя ги е убила? Аз съм сигурен.

— Нима се осмели да я запиташ това? Много е възможно. Мисля, че е отровила баща ми и дядо ми — отговорих. — И смятам, че не са единствените й жертви. Но нямам доказателства.

— Нито пък аз, но си доставих удоволствието да я обвиня. Крещях с пълен глас, тъй че половината дворец ме е чул. Ливия изтича из стаята и повика стражата. Видях Ливила да се усмихва. Сграбчих я за гърлото, но Кастор застана между нас и тя избяга. Тогава се сборичкахме с Кастор и аз му счупих ръката, избих му и два-три зъба о мраморния под. Но с войниците не се бих. Би било недостойно. Освен това бяха въоръжени. Двама ме държаха за ръцете, докато Август ме заливаше с обиди и заплахи. Каза, че щели да ме заточат до живот на най-пустия остров в неговите владения и че само една чудовищна дъщеря можела да му роди подобен чудовищен внук. Аз пък му заявих, че той по име може да се нарича император на римляните, но че в действителност е по-заробен и от робинята на пиян сводник, че един ден очите му ще се отворят за чудовищните престъпления и измами на неговата отвратителна жена. Но междувременно, казах, и обичта, и верността ми към него си остават непроменени.

Тупурдията и виковете сега вече долитаха от долния етаж на нашия дом. Постум каза:

— Не искам да те излагам, мили мой Клавдий. Не бива да ме намерят в твоята стая. Да имах меч сега, бих го употребил. По-добре да умреш в бой, отколкото да изтлееш на някой остров.

— Търпение, Постуме. Подчини се сега, за да ти се усмихне щастието после. Обещавам ти, тъй ще стане. Когато Германик узнае истината, няма да намери покой, докато не те освободи, а и аз също. Ако, сега се оставиш да те убият, ще дариш на Ливия една евтина победа.

— Ти и Германик не ще можете да оборите техните доказателства срещу мен. Самите вие ще си навлечете беля, ако се опитате.

— Казвам ти, ще дойде и нашето време. Твърде дълго вече Ливия прави каквото си поиска, затова скоро ще започне да действува небрежно. Непременно ще се подхлъзне. Не би била човешко същество, ако не го стори.

— За мен тя не е никакъв човек — отвърна Постум.

— А тогава, когато Август изведнъж осъзнае как е бил лъган, не смяташ ли, че ще постъпи с нея също тъй безпощадно, както тя постъпи с твоята майка?

— Преди туй тя ще го отрови.

— Германик и аз ще се погрижим да не го стори. Ще го предупредим. Не се отчайвай, Постуме. Накрая всичко ще се оправи. Ще ти пиша колкото може по-често, ще ти изпращам книги да четеш. Аз не се страхувам от Ливия. Ако не получаваш писмата ми, знай, че са били задържани. Взирай се внимателно в седмата страница на всяка книга с пришити свитъци, която ти изпращам. Ако имам някакво частно съобщение за теб, ще го написвам там с мляко. Това е стара египетска хитрост. Написаното е невидимо, докато не го нагрееш на огън. О, чуй как се тръшкат вратите. Трябва да вървиш. Сега са в края на съседния коридор.

В очите му имаше сълзи. Прегърна ме нежно без нито дума и бързо излезе на балкона. Прехвърли се през перилата, махна за сбогом и се спусна по старата лоза, по която се беше качил. Чух го да тича през градината, а миг след туй долетяха виковете на стражата.

Не си спомням да се е случило нещо особено през следващия месец. Пак бях болен: толкова болен, че говореха за мен като за умрял.

По времето, когато взех да се съвземам, Германик беше вече на война, а Постум бе обезнаследен и изпратен на доживотно изгнание. (7 г. от н.е.)

Островът, избран за него, беше Планазия. Намираше се на дванадесет мили от Елба в посока на Корейка и не се помнеше да е бил обитаван. Но имало там някакви праисторически каменни хижи, които превърнали в жилище за Постум и в помещения за стражите. Планазия бил във формата на триъгълник, най-дългата му част била около пет мили. Бил без растителност, каменист, посещавали го единствено лодкарите от Елба, когато идвали през лятото да залагат кошове за раци. По нареждане на Август тях ги отпъдили, да не би Постум да подкупи някого и да избяга.

Сега Тиберий бе единственият наследник на Август, а Германик и Кастор трябваше да продължат линията подир него — рода на Ливия.