Аз, Клавдий

Глава 18

През един летен следобед в Капуа седях на каменната пейка зад конюшнята на вилата ми, размишлявах над някакъв проблем на моята етруска история и небрежно подхвърлях зарове с лява длан, сключена над дясната, върху грубата дървена маса пред мене. Някакъв окъсан човечец приближи и ме попита дали аз съм Тиберий Клавдий Друз Нерон Германик: изпратили го тук, каза, от Рим. (16 г. от н.е

— Нося ти вест, господарю. Не знам дали струва нещо, но аз съм стар войник — един от ветераните на твоя баща, господарю, — та нали знаеш какво е, драго ми е да си намеря причина да поема един път, вместо някой друг.

— Кой те натовари с тази вест?

— Някакъв човек, когото срещнах в гората край нос Коза. Странен човек. Облечен като роб, а пък говореше като Цезар. Едър, набит, недохранен на вид.

— Как се нарече?

— Не си каза името. Щял си да го познаеш, каза, от думите, които ти изпраща, и щял си да се изненадаш, че ти се обажда. Накара ме два пъти да повторя съобщението, та да се увери, че съм го запаметил. Иска да ти кажа, че все още ловял риба, но че човек не можел да се изхранва само от риболов и че трябвало да се обадиш на зетя му, и че ако млякото наистина му било изпращано, то никога не било стигнало до него, и че му трябвала някаква малка книжка, поне от седем страници, да си я чете. И че не трябва да правиш нищо, докато пак не ти се обади. Има ли смисъл всичко това, господарю, или човекът е бил побъркан?

Като ми го каза, не повярвах на ушите си. Постум! Но нали Постум беше мъртъв?

— Какъв беше на вид? С голяма челюст, сини очи и малко накланя глава встрани, като те пита нещо — такъв ли?

— Същият е, господарю.

Налях му да пие, а ръката ми трепереше тъй силно, че излях толкова, колкото и налях. После, давайки му знак да ме чака, влязох в къщата. Намерих две хубави прости одежди и някои долни дрехи и сандали и два бръснача, както и сапун. После взех първата подшита книга, която ми падна подръка — последните речи на Тиберий пред Сената, — и на седмата страница изписах с мляко: „Каква радост! Веднага ще пиша на Г. Внимавай! Поискай, и ще ти пратя всичко, каквото ти трябва. Къде мога да те видя? Изпращам ти най-искрената си обич. Ето и двадесет златици, всичко, с което разполагам в момента, но навременният подарък е двоен подарък, надявам се.“

Изчаках страницата да изсъхне, а после предадох на човека книгата и дрехите, увити във вързоп, и една кесия. Казах му:

— Вземи тези тридесет златици. Десет са за тебе. Двайсет за човека в гората. Донеси ми обратна вест от него и ще получиш още десет. Но дръж си устата затворена и се върни скоро.

— Много добре, господарю! — отвърна той. — Няма да те измамя. Ала какво би могло да ми попречи да избягам с този вързоп и с тези пари?

А пък аз му казах:

— Ако беше някой нечестен човек, никога не би задал този въпрос. Затуй да изпием още по чашка и да тръгваш.

Накратко казано, той пое с вързопа и парите и след няколко дни ми донесе устна вест от Постум — благодарности за парите и дрехите и съобщение, че не бивало да го търся, но че майката на Крокодила го знаела къде е и че сега се наричал Пантера и дали бих могъл да му изпратя отговора на зетя му веднага щом го получа? Платих на стария войник десетте обещани златици и още десет за верността му. Разбрах кого има пред вид Постум под „майката на Крокодила“. Крокодила беше стар освобожденец на Агрипа, когото зовяхме така заради неговата апатичност и лакомия и заради огромните му челюсти. Имаше майка, която живееше в Перузия и държеше странноприемница. Знаех мястото много добре. Веднага писах на Германик да му съобщя новината; изпратих писмото по Палас в Рим, като му наредих да го препрати със следваща поща до Германик. В писмото казвах само, че Постум е жив и се крие — но не казах къде, — и молех Германик веднага да ми съобщи, щом получи писмото. После зачаках отговора, но той не дойде. Писах отново, по-подробно; но пак не получих отговор. Изпратих вест на майката на Крокодила по един тамошен разносвач, че още няма нищо за Пантера от неговия зет.

Не чух повече от Постум. Очевидно не искаше да ме излага на нова опасност, а сега, като имаше пари и можеше да се придвижва без страх да бъде задържан под подозрение, че е избягал роб, не се нуждаеше от помощта ми. Някой в странноприемницата го бе познал и той трябвало да се махне оттам. Скоро слухове, че бил жив, плъзнаха из цяла Италия. В Рим всички говореха за това. Неколцина, включително трима сенатори, дойдоха от града да ме питат тайно дали е вярно. Казах им, че лично аз не съм го виждал, но че съм срещнал някого, който го е видял, и че без съмнение това е бил Постум. В замяна ги попитах какво възнамеряват да сторят, ако той се върне в Рим и получи подкрепата на гражданството. Ала прямотата на въпроса ми ги смути и обиди и те не ми отговориха.

Чу се, че Постум е посетил няколко от градовете край Рим, но очевидно се пазеше да влиза в тях, преди да е паднала нощта, и винаги се измъкваше преобразен, преди да се съмне. Никой не го бе виждал лично, но обикновено след като нощуваше в някоя странноприемница, оставяше на отиване записка с благодарност — подписана с истинското му име. Най-сетне един ден слязъл в Остия от някакъв малък крайбрежен кораб. Пристанището знаело няколко часа преди това, че пристига, и като слязъл на кея, посрещнали го с гръмки овации. Избрал Остия, защото това бе лятната главна квартира на флотата, чийто адмирал на времето бе неговият баща Агрипа. На кораба му се развявал червеният флаг, който Август бил позволил на Агрипа да издига винаги когато бил в открито море (на него, както и на синовете му след него), в памет на морската му битка край Акциум. В Остия паметта на Агрипа беше почитана много повече, отколкото паметта на Август.

Животът на Постум се намираше под голяма заплаха, защото той все още имаше присъда за изгнание и следователно нямаше право да се появява в Италия. Той произнесъл кратка благодарствена реч пред тълпата за посрещането, което му устроили. Заявил, че ако съдбата бъдела благосклонна към него и ако успеел да си възвърне благоразположението на римския Сенат и на народа, което бил загубил поради неверни обвинения, отрупани върху му от неговите врагове — обвинения, които неговият дядо, богът Август, късно осъзнал, че са неверни, — той щял да възнагради верността на мъжете и жените от Остия най-щедро. Взвод преторианци присъствували там с нареждане да го арестуват, защото Ливия и Тиберий някак си също научили за пристигането му. Но войниците в никакъв случай нямало да успеят да изпълнят нареждането при тази огромна моряшка тълпа. Началникът им разумно не се и опитал; наредил на двамина от хората си да облекат моряшки дрехи и да следят неотклонно Постум. Ала докато се преоблекат, той изчезнал и те не успели да открият следите му.

На другия ден Рим бил претъпкан с моряци, които патрулирали по главните улици; от всеки срещнат конник или сенатор, или обществен служител изисквали паролата. Паролата била „Нептун“, ако оня още не я бил научил, карали го да я повтаря по три пъти, ако не искал да яде пердах. Никой не предпочитал да го напердашат, а и народните симпатии към Постум и омразата към Тиберий и Ливия били толкова накипели, че една само окуражителна дума от страна на Германик и целият град, включително преторианците и градските кохорти веднага били готови да преминат на негова страна. Но без подкрепата на Германик едно въстание в полза на Постум би означавало гражданска война; а никой не вярвал кой знае колко в успеха на Постум, ако се стигнело до борба с Германик.

В този критичен момент същият оня Крисп, който бе раздразнил Тиберий преди две години, като бе убил Клемент на острова (но след това бе получил опрощение), пак се появил и предложил да поправи грешката си, като този път наистина свърши с Постум. Тиберий му дал пълна свобода на действие. Крисп открил някак си къде е свърталището на Постум, явил се пред него с огромна сума, която, обяснил му, била за плащането на моряците му, които и без туй били загубили два цели дни да патрулират по улиците, и се наел да привлече на страната на Постум германците телохранители в мига, в който му подадял знак. Бил им дал вече огромни подкупи. Постум му повярвал. Уредили си среща в два часа след полунощ на ъгъла на някаква улица, където и моряците на Постум щели да се съберат. Щели да отидат в двореца на Тиберий. Крисп щял да нареди на охраната да пусне Постум. Тиберий, Кастор и Ливия щели да бъдат арестувани, а Крисп казал, че Сеян, макар да не участвувал явно в заговора, се бил наел да привлече преторианците в подкрепа на новия режим веднага щом бъдел нанесен първият сполучлив удар: при условие, че си запазел командирското място.

Моряците били точни на срещата, ала Постум не се появил. По това време на нощта из улиците нямало жива душа и когато сборна дружина от германци телохранители и подбрани хора на Сеян нападнали изневиделица моряците — повечето от които били пияни и не в боен ред, — паролата „Нептун“ загубила силата си. Мнозина загинали на самото място, други, докато се опитвали да избягат, а оцелелите се спрели, като стигнали чак до Остия. Крисп и двама войници причакали Постум в една тясна алея между убежището му и мястото на срещата, ударили го с торба, пълна с пясък, за да го зашеметят, запушили му устата, вързали го, хвърлили го в закрита носилка и го отнесли в двореца. На другия ден Тиберий направил изказване пред Сената. Някакъв си роб на Постум Агрипа, на име Клемент, казал той, предизвикал голяма и ненужна тревога в града, представяйки се за своя мъртъв бивш господар. Този нагъл човек избягал от своя собственик, конник провинциал, който го бил купил след разпродажбата на Постумовото имение, и се укривал в някаква гора край Тосканския бряг, докато брадата му порасне достатъчно, за да прикрие малката му челюст — единствената разлика между неговото и Постумовото лице. Група буйни моряци от Остия се направили, че му вярват, но само за да могат да дойдат в Рим и да създадат безредици в града. Събрали се в покрайнините малко преди разсъмване същата тази сутрин, под негово предводителство, с намерение да потеглят към центъра на града и да ограбят продавниците и частните жилища. Нападнати от отред стражи, те се разпръснали и изоставили водача си, който веднага бил осъден на смърт: тъй че Сенатът не бивало повече да се тревожи по този въпрос.

По-късно научих, че Тиберий се престорил, че не познава Постум, когато го довели пред него в двореца, и го запитал подигравателно:

— Как така ти стана един от Цезарите?

На което Постум му отвърнал:

— По същия начин и в същия ден, в който и ти стана такъв. Нима си забравил?

Тиберий наредил на един роб да удари Постум през устата за нахалството му, а сетне го подложили на мъчения и му заповядали да разкрие съучастниците си. Но единственото, което той сторил, било да разказва скандални истории из личния живот на Тиберий, които били толкова отвратителни и тъй обстоятелствени, че Тиберий не се сдържал и заблъскал лицето му с огромните си кокалести юмруци. Войниците довършили кървавото дело, като го обезглавили и го нарязали на парчета в подземията на двореца.

Има ли по-тежка скръб от тая да оплакваш смъртта на любимия си другар — и то пред края на едно дълго и незаслужено изгнание, — а после, след кратката радост и удивление от вестта, то той някак си е съумял да изиграе палачите си, да трябва да го оплакваш повторно — без дори да го видиш в промеждутъка, — измамно хванат и срамно изтезаван и убит? Единствената ми утеха бе, че чуе ли Германик за станалото — а пък аз веднага щях да му пиша за случилото се така, както го знаех, — ще изостави войните си в Германия и ще се върне в Рим начело на всичките войски, които би могъл да отдели от Рейнските си походи, за да отмъсти на Ливия и Тиберий за Постумовата смърт. Писах му, но той не отговори; писах отново, пак не ми отговори. Изведнъж получих дълго мило писмо, в което се учудваше от успехите, които Клемент бе завоювал, представяйки се за Постум — как, за бога, е съумял да го стори? От това изречение ставаше ясно, че ни едно важните ми писма не бе достигнало до него: единственото, то беше получил, бе изпратено със същата поща, с която бях пратил второто. В него само му давах подробности за една служебна задача, която ме бе натоварил да извърша вместо него; благодареше за сведенията, които били тъкмо такива, от каквито се нуждаел. Осъзнах с ужас, че Ливия или Тиберий са обсебили останалите.

Храносмилането ми открай време не бе добро, а сега страхът от отрова във всичко, което поглъщах, не го подобри. Заекването ми се възвърна и започнах да страдам от афазия — внезапни празнини в съзнанието, които ме поставяха в смешни положения: случеше ли се по средата на някое изречение, завършвах го с безсмислени думи. Най-злощастното последствие от тази ми болест бе, че обърквах задълженията си като жрец на Август, които досега бях изпълнявал, без никому да дам повод да се оплаче от мен. Един стар римски обичай гласи, че ако в ритуала на жертвоприношението или в друг някакъв обред се извърши грешка, цялата процедура трябва да се започне от самото начало. Сега често се случваше така, че когато аз служех, забравях текста на молитвата и понякога започвах да повтарям многократно едно и също изречение по два-три пъти, преди да осъзная какво правя, или пък вземах кремъчния нож за разрязване гърлото на жертвата, преди да съм поръсил главата й с ритуалното брашно и сол — а това означаваше, че ще трябва да подхвана всичко отначало. Тягостно беше да прекъсваш три или четири пъти една служба, преди да я доведеш до успешен завършек, а и богомолците ставаха неспокойни. Накрая писах на Тиберий, в качеството му на върховен понтифекс, и го помолих да ме освободи от всичките ми религиозни задължения в продължение на една година поради заболяване. Той удовлетвори молбата ми без коментар.