Френската писателка Катрин М.мОтл е автор на 15 романа, но най шИш тия м трилогията с първа част „Жьлтишя мчм на крокодилите" (ИК „Колибри", 2010), гнклсдПдна от „Бавният валс на костенурките" и „Няшарщ ците от Сентръл парк са тъжни 0 понеделник“ Още първият от тези три роман.I Иключам Л списъка на 15-те книги, които се четат ни един дь*
'КАТРИНЧ
РПАНКОЛ
БАВНИЯТ ^ ВАЛС НА КОСТЕНУРКИТЕ
(редом с „Милениум" на Ларшон и „I 1«1|>ф1< >г .........
Зюскинд) - носи на писателката нечуИян у< ме» и и нарежда сред най-четените автори Пянкил пм ведена на 25 езика, а от книгите и (.1 прпц |у1НН над три милиона екземпляра.
В „Бавният валс на костенурките" героите от първата члст ня трили гията продължават своя изпълнен с любов, омраза, страдание, |мдч> ш н
изненади живот. В Кения крокодил е изял Антоан, съпругата му /I1' •» .|.....
атинският автор на романа, който сестра й Ирис си е приписали, < е П<ч ла* дава на възтържествувалата справедливост, самата Ирис е нак.ияпд «я .и,.» згоизъм сжестока депресия. Прекрасният филип се влюбва в Жотфим, мш мс4(« 5и ще му отвърне с взаимност. Героите напредват по пътя на жиИомм ПнМнн упорито като малки костенурки, които се учат да танцуват 11и< типиннм нещата сякаш тръгват към щастлив завършек.
Цо деня, в който поредица от убийства нарушава задаващата се идилии
^ГКАТРИНЧ. ■
ЙГПАНКОЛЯ
БАВНИЯТ ВАЛС НА КОСТЕНУРКИТЕ
КАТРИН
ПАН КОЛ
БАВНИЯТ ВАЛС НА КОСТЕНУРКИТЕ
Превела от френски Румяна. Маркова
ИК „Колибри“ 2011
КаЛеппе Рапсо1
ЬА УАЬЗЕ ЬЕЖЕ ОЕ8 ТОКТОЕ8 © ЕШйопз А1Ьт МюЬе1 - Рапз 2008
© Румяна Маркова, превод © Стефан Касьров, художник на корицата
ИК „Колибри“, 2011
181М 978-954-529-970-4
На Роман
Ужасно е да се живее във време, в което чувството се възприема като сантименталност. Дано някой ден импулсивността да бъде призната за най-велико чувство и да се отхвърли превъзходството на интелекта.
Ромен Нари
ПЪРВА ЧАСТ
Имам колет - каза Жозефин Кортес на гишето в пощенския клон на улица „Лоншан“ в шестнайсети парижки район.
- Франция или чужбина?
- Не зная.
- Името?
- Жозефин Кортес... - тя произнесе буква по буква: - к-о-р-т-е-с.
- Носите ли известието?
Жозефин й подаде жълтото съобщение с отбелязано „Получаване колет“.
- Някакъв документ за самоличност? - вяло попита служителката, изрусена особа с мръчкав тен, зареяла поглед в празното пространство.
Жозефин извади личната си карта и я бутна към пощаджийката, която се бе заприказвала с колежка за някаква нова диета с червено зеле и черна ряпа. Тя взе картата и без да си дава много зор, си смъкна задника от високия стол и заразтрива с ръка кръста си.
Пое вяло по коридора и потъна някъде. Стрелката на минутите припкаше по белия циферблат на часовника. Жозефин хвърли с неудобство поглед към заформящата се опашка зад гърба й.
Не съм виновна аз, че са забутали колета и не могат да го открият, сякаш се оправдаваше тя, свила глава в раменете. Не съм виновна аз, че първо са го изпратили в Курбвоа, а едва по-юьсно са го доставили тук. И аз се чудя кой ли ми го изпраща. Дали не е Шърли от Англия? Но тя има новия ми адрес. Няма да се изненадам, ако в пакета има от прочутия чай, който си купува от „Фортнъм & Мейсън“, пудинг и дебели вълнени чорапи, за да ми топлят краката, докато работя. Шърли непрекъснато повтаря, че няма любов, а има само жестове на любов. Любов без жестове, добавя тя, е като море без сол, охлюви без майонеза, момина сълза без аромат. Шърли й липсваше. Двамата със сина й Гари бяха заминали да живеят в Лондон.
Чиновничката се върна, носеше пакет с размерите на кутия за обувки.
- Колекционирате ли марки? - попита тя Жозефин и се покатери на високия си стол, който изскърца жално под тежестта й.
-Не...
- Аз пък колекционирам. И мога да ви кажа, че тези са прекрасни!
Тя ги доразгледа с премигване, след което бутна пакета към Жозефин, която разчете името и стария си адрес в Курбвоа върху кафявата опаковъчна хартия. Грубият канап, с който беше овързан, се бе разнищил от двата края на мръсни масури от дългите митарства по рафтовете на пощенските клонове.
- Не можах да ви открия, защото сте се преместили. Колетът е отдалеч. От Кения. Доста дълъг път е пропътувал! То и вие впрочем...
Тя изрече последните думи със сарказъм и Жозефин се изчерви. Смотолеви някакво едва доловимо оправдание. Беше се преместила не защото не харесваше своето предградие, напротив! Тя харесваше стария квартал в Курбвоа, апартамента, балкона с ръждясалия парапет, с една дума, никак не харесваше новото си жилшце, чувстваше се чужда, не на място. Не, беше се преместила, защото по-голямата й дъщеря Ортанс се изприщваше от живота в предградията. А когато Ортанс си наумеше нещо, човек нямаше никакъв избор освен да го изпълни, иначе тя го унищожаваше с презрението си. С парите от романа си „Смирената кралица“ и със солиден заем от банката Жозефин купи чудесен апартамент в един от изисканите квартали. На авеню „Рафаел“ близо до Порт дьо ла Мюет, в края на улица „Паси“ с нейните луксозни бутици, непосредствено до Бу-лонския лес. Хем живеете в града, хем сте сред природата, беше натъртил с гордост агентът по недвижимите имоти. Ортанс се хвърли на врата на Жозефин, „благодаря, мамо, ти ме връщаш към живота, сега вече ще съм истинска парижанка!“.
- Ако зависеше от мен, щях да си остана в Курбвоа - измънка смутено Жозефин и усети как ушите й пламнаха.
Ново двайсет, преди не се изчервявах за най-малката дреболия. Преди си бях на мястото дори и когато не бях в най-добрата си форма, там винаги си бях на мястото.
- Така... А марките? Ще си ги вземете ли?
- Опасявам се да не повредя опаковката, ако я срежа...
- Не се притеснявайте, няма значение!
- Ще ви ги донеса, ако толкова ви харесват...
- Нали ви казвам, няма нужда! Казах го просто така, защото ми се сториха много красиви за момента... както и да е!
Погледът й се насочи към следващия на опашката и тя безце-ремонно игнорира Жозефин, заета да прибира личната си карта в чантата и да освободи мястото си на опашката.
Жозефин Кортес беше срамежлива за разлика от майка си и сестра си, които умееха да налагат подчинение и да печелят обич само с поглед и усмивка. Тя се държеше по начин, който я обезличаваше, свиваше се, сякаш се извиняваше, че съществува, изчервяваше се и мънкаше. За кратко повярва, че успехът ще й вдъхне самоувереност. Мина повече от година, откакто излезе на бял свят романът й „Смирената кралица“ и продължаваше да държи първо място в продажбите. Парите не й донесоха никакво самочувствие. Тя дори започна да ги ненавижда. Промениха живота й, взаимоотношенията с околните. Единственото, което остана непроменено, е отношението ми към мен самата, въздъхна тя, търсейки с поглед някое кафене, за да седне и да отвори тайнствения колет.
Сигурно има начин да превъзмогна мисълта за тези купища пари. Поне премахват тревогите за невеселото утре, но след като ги имаш, започват да те тормозят всякакви неприятни мисли. Къде да ги вложиш? С каква лихва? Кой да се нагърби да ги управлява? Със сигурност не аз, възропта Жозефин, която се движеше по пешеходната пътека и избегна на косъм някакъв мотор. Беше помолила банковия си съветник г-н Фожрон да ги внесе по сметката й и всеки месец да й отпуска сума, която смяташе, че ще й стигне, за да живее, да си плаща данъците, за нова кола, за обучението и издръжката на Ортанс в Лондон. Ортанс знаеше как да намества парите. На нея нямаше да й се завива свят от цифрите в банковите извлечения. Жозефин се примири: на седемнайсет години и половина дъщеря й се справяше по-добре, отколкото тя на четирийсет и три.
Беше краят на ноември и здрачът се спускаше над града. Духаше силен вятър, оголваше дърветата от последните листа, оцветени в ръждивокафяво, те се рееха в бавен танц, преди да докоснат земята. Минувачите вървяха, привели ниско глави, за да не ги удря вятърът в лицата. Жозефин вдигна яката на палтото си и хвърли поглед на часовника си. В седем имаше среща с Лука в бирарията „Льо Кок“ на площад „Трокадеро“.
Погледна пакета. Нямаше име на подател. Дали не е Милен? Или господин Уей?
Тя пое нагоре по авеню „Поанкаре“, стигна до площад „Трокадеро“ и влезе в бирарията. Имаше на разположение цял час до идването на Лука. Откакто се премести, те свикнаха да се срещат в тази бирария. Такова беше желанието на Жозефин. Своеобразен начин да спечели благоразположението на новия си квартал. Тя беше човек на навика. „Според мен кварталът е прекалено буржоазен или място за разходка на туристите - обясняваше Лука с приглушен глас, - липсва му душа, но като сте го избрали...“ По очите се разбира дали хората са щастливи, или са тъжни. Погледът не лъже и не се преструва. Погледът на Лука беше тъжен. Дори когато се усмихваше.
Тя бутна стъклената врата и потърси свободна маса. Откри една и седна. Никой не я гледаше и тя въздъхна с облекчение. Дали не беше станала вече истинска парижанка? Докосна с ръка бадемово-зелената вълнена шапка, която си купи миналата седмица, понечи да я махне, но се отказа. Ако я свалеше, щеше да се разроши, а нямаше да се осмели да се реши пред чуждите хора. Не е прието да се решиш на публично място. Един от принципите на майка й. Усмихна се. Въпреки че беше престанала да се вижда с нея, продължаваше да я усеща в себе си. Обемната плетена шапка приличаше на три наредени една върху друга гуми и завършваше с широка ивица едро рипсено кадифе, обрамчена с тънка лентичка като класическите барети. Забеляза я на витрината на един магазин на улица „Фран Буржоа“ в квартал Маре. Влезе, попита за цената и помоли да я пробва. Шапката й придаваше закачлив вид на отракана жена с вирнато носле. Кафявите й очи блестяха със златисти нюанси, моделът на шапката правеше закръглените й бузи да изглеждат по-слаби, олекотяваше целия й силует. Шапката й помагаше да си създаде индивидуалност. Предния ден отиде при госпожа Бертие, класната на Зое, да поговорят за обучението на по-малката й дъщеря, за новото училище, за способността й да се адаптира. В края на разговора госпожа Бертие си облече палтото и сложи на главата си същата бадемовозелена тумбеста плетена шапка.
- И аз имам такава - каза Жозефин. - Не я нося, защото не се престраших.
- Правите грешка, носете си я! Поне много топли и е съвсем различна от всичко, което се носи сега. Забелязва се отдалече!
- От магазина на улица „Фран Буржоа“ ли я купихте?
- Да, от едно съвсем малко магазинче.
- И аз. Какво съвпадение!
Това, че двете имаха еднакви шапки, ги сближи повече, отколкото дългият разговор за Зое. Заедно излязоха от училището и увлечени в приказки, поеха в обща посока.
- Идвате от Курбвоа, ми каза Зое.
- Живях там почти петнайсет години. Много ми харесваше въпреки проблемите...
- Тук проблемите не идват от децата, а от родителите!
Жозефин я погледна учудена.
- Всички без изключение са убедени, че са създали гении, и ни упрекват, че не откриваме у децата им бъдещ Питагор или Шато-бриан. Обременяват ги с частни уроци, уроци по пиано, тенис, децата прекарват ваканциите в чужбина в богаташки колежи и после изтощени дремят в час или се отнасят с нас като с прислуга...
- Наистина ли?
- Когато се опитвате да припомните на родителите, че са все още деца, те ви поглеждат пренебрежително и ви заявяват, че другите ако ще да са, но за техните и дума не може да става! Моцарт бил на седем, когато сътворил „Малка нощна музика“1 - между нас казано, доста досадна, - и техните дечица са до едно малки моцарт-чета! Вчера например се спречкахме с един татко, банкер с купища дипломи и отличия, който се оплака, че средният успех на сина му бил едва четири. Какъв ужас! Той е от групата на Зое... Отговорих му, че не е никак зле, а той ме изгледа така, сякаш го бях напсувала. Неговият син! Плът от плътта му! Някаква си четворка! Готов беше да ме изпепели. Да ви кажа, в наше време е опасно да си учител и не се страхувам толкова от учениците, колкото от родителите! - тя избухна в смях и здраво притисна с ръка шапката си, за да не я отнесе вятърът.
Двете се разделиха пред кооперацията на Жозефин.
- Живея малко по-нататък - каза госпожа Бертие и посочи една от улиците вляво. - Ще се грижа за Зое, обещавам ви! - след няколко крачки се обърна: - И утре да си сложите шапката! Така ще се разпознаваме дори отдалече. Подобна шапка не остава незабелязана!
Със сигурност, помисли си Жозефин: същинска кобра, която се надига от кошницата в очакване да чуе звуците на флейтата и да се заизвива. Тя се засмя, показвайки с жест, че обещава още утре да се натъкми със странната шапка. Хем ще види дали Лука я харесва.
Въпреки че се срещаха редовно от една година, продължаваха да си говорят на „вие“. Преди два месеца, в началото на новата учебна година, направиха опит да минат на „ти“, но се оказа, че са пропуснали момента. Все едно вкараха двама непознати помежду си. Двама души, които не се познават, а си говорят на „ти“. Затова се върнаха на предишния си начин на общуване, твърде странен, но пък им допадаше. И начинът на живот - всеки в своето жилище, педантична независимост - също им допадаше. Лука пишеше изследване, поръчано от университетско издателство: история на сълзите от средновековието до наши дни. Прекарваше повечето време по библиотеките. На трийсет и девет години продължаваше студентския си живот, обитаваше гарсониера в Аниер и в хладилника му се мъдреше само бутилка кола и някакъв пастет. Нямаше кола, нито телевизор и независимо от времето ходеше с дъфела, който му беше като втори дом. В дълбоките си джобове пъхаше всичко, от което се нуждаеше за деня. Имаше брат близнак Виторио, който го тормозеше. За Жозефин беше достатъчно да забележи бръчката между очите му, за да отгатне дали новините са добри, или лоши. Когато бръчката беше дълбока, това предвещаваше буря. Тогава не го разпитваше. Напоследък Лука беше мрачен и не проронваше ни дума. Вземаше ръката й, пъхаше я в джоба на дъфела при химикалките, ключовете, бележниците, бонбоните за гърло, билетите за метрото, телефона, пакета с хартиени кърпички, стария портфейл от червена кожа. Тя се научи да разпознава всеки предмет опипом. Успяваше дори да отгатне от кой вид са бонбоните за гърло. Виждаха се вечер, когато Зое отиваше да спи у приятелка, или в края на седмицата, когато ходеше на гости при братовчед си Александър в Лондон.
Всеки втори петък от месеца Жозефин закарваше Зое на Северната гара. Филип и синът му Александър я посрещаха на Сейнт Панкрас. Филип беше подарил на Зое абонамент за високоскоростния влак Евростар и тя бързаше към стаята, която чичо й беше подредил в апартамента си в Нотинг Хил.
- Значи имаш собствена стая там? - беше възкликнала Жозефин.
- Имам си даже и гардероб с дрехи, за да не разнасям куфари напред-назад! Помислил е за всичко, Филип е чичо мечта!
За Жозефин тези прояви на внимание бяха доказателство за деликатността и щедростта на зет й. Всеки път, щом изникнеше някакъв проблем или се колебаеше как да постъпи, тя звънеше на Филип.
Той неизменно отговаряше: на линия съм, Жо, нали си наясно, че можеш да искаш от мен каквото пожелаеш. В ушите й звучеше доброжелателството му и тя се успокояваше на мига. Имаше желание да се потопи в топлия му глас, в нежността, която долавяше при леката промяна в интонацията, след като кажеше в слушалката: „Ало, Филип, аз съм, Жо“, но червената лампичка в ума й мигваше: „Внимание! Той е мъжът на сестра ти! Стой настрана, Жозефин!“
Антоан, нейният съпруг и баща на двете й дъщери, беше мъртъв от шест месеца. Умря в Кения, където управляваше развъдник за крокодили, собственост на китайския бизнесмен господин Уей, на когото бе станал съдружник. Работите му не вървяха, той беше започнал да пие, беше завързал странен диалог с огромните влечуги, които най-нагло отказваха да се възпроизвеждат и разкъсваха телените заграждения и гледачите. Той прекарваше нощите си, опитвайки се да разгадае посланията на жълтите очи на крокодилите. Опитваше се да завърже разговор, да се сприятели с тях. Една нощ влязъл във водата и жизненият му път приключил в зъбите на крокодил. Милен й бе разказала за трагичната кончина на Антоан. Милен, любовницата на Антоан, жената, която бе избрал да е с него в кенийското му приключение. Жената, заради която я бе напуснал. Не! Той не ме напусна заради нея, напусна ме, защото повече не можеше да кисне без работа, да се размотава по цял ден, да чака на моята заплата. Милен беше само претекст. Патерица, на която да се опре, за да продължи живота си.
Жозефин не знаеше откъде да намери сили да съобщи на Зое, че татко й бе мъртъв. Обясни, че е заминал за някаква отдалечена ферма за крокодили в джунглата, без да си вземе мобилния телефон, но скоро щял да им се обади. Зое кимаше и отвръщаше: „Значи само ти ми остана, мамо, не трябва да ти се случва нищо лошо“, и чукаше на дърво. „Не, нищо лошо няма да ми се случи, аз съм непобедима като Алиенор Аквитанска, която доживяла до седемдесет и осем години, изпълнена със сила и без да роптае!“ Зое се замисляше за миг, но отново подхващаше темата, водена от практичния си ум: „Ами ако ти се случи нещо, мамо, аз какво ще правя? Самичка няма да мога да открия татко!“ Жозефин се бе замисляла дали да не й изпраща пощенски картички с подпис „татко“, но се отвращаваше от мисълта да се превърне в измамница. Все някой ден трябваше да й разкрие истината. Удобният момент така и не идваше. Всъщност имаше ли удобен момент да съобщи на тринайсетгодишно момиче, че баща му е бил изяден от крокодил? Ортанс бе разбрала. Плака, нападаше Жозефин, докато най-после стигна до извода, че всяко зло за добро, защото баща й страдаше твърде много от своя провал. Ортанс не беше по емоциите, за нея си беше загуба на време, на сили, проява на съмнителна съпричастност, която водеше до самосъжаление. Тя имаше една-единствена цел в живота: да успее; и никой, никой не беше в състояние да я отклони от нея. Естествено, обичаше баща си, но не можеше нищо да стори за него. Всеки е отговорен за съдбата си, той беше пропуснал своя шанс и плати с живота си.
Дори да изплаче реки от сълзи, нямаше да го върне.
Това се случи през юни.
На Жозефин й се струваше, че е било преди цяла вечност.
С гимназиалната си диплома с оценка „много добър“ в джоба Ортанс замина да следва в Англия. Случваше се заедно със Зое да гостува на Филип някоя събота, но обикновено влетяваше като вихър, целуваше малката си сестричка и в следващия миг вече я нямаше. Беше се записала в „Сент Мартинс Колидж“ в Лондон и работеше неуморно. „Най-доброто дизайнерско училище на света -уверяваше тя майка си. - Зная, скъпо е, но вече можем да си го позволим, нали? Няма да съжаляваш за вложените пари. Ще стана световноизвестен моден дизайнер.“ Ортанс не се съмняваше в това. Както впрочем и Жозефин. Тя винаги бе вярвала в първородната си дъщеря.
Колко събития за по-малко от година! За няколко месеца животът ми се преобърна. Бях сама, съпругът ми ме беше напуснал, банката ме тормозеше заради натрупани дългове, току-що бях написала роман, поръчан от сестра ми, за да блесне името на скъпата ми Ирис Дюпен в светските кръгове.
А сега...
Сега авторските права на моя роман са купени от Скорсезе и името на Никол Кидман се спряга за ролята на Флорин, главната героиня. Вече губя сметка на преводите на чужди езици и току-що получих договор за китайско издание.
Сега Филип живее с Александър в Лондон, Ирис лекува депресията си със сън в клиника близо до Париж.
Сега търся сюжет за втори роман, понеже издателят ме убеди да продължа да пиша. Търся, търся, но без резултат.
< Сега съм вдовица. Смъртта на Антоан бе установена от местното полицейско управление, регистрирана във френското посолство в Найроби и в Министерството на външните работи на Франция. По документи сега се водя Жозефин Плисоние, вдовица на Антоан Кортес. Вече мога да мисля за Антоан и за ужасния му край, без да избухвам в сълзи.
И продължавам живота си: чакам Лука, за да отидем на кино. Той е купил „Парископ“ с програмата на кината и заедно ще изберем някой филм. Изборът е винаги негов, но Лука го прави така, сякаш аз съм му предоставила инициативата. Ще сложа глава на рамото му, ще пъхна ръка в джоба на палтото му и ще кажа: „Изборът е ваш.“ Той ще отговори: „Добре, аз ще избера, но после да не се сърдите!“
Тя не роптаеше никога. Винаги се учудваше, че нейната компания му е приятна. Когато преспиваше при него, когато го чувстваше до себе си, спокойно заспал, затваряше очи и оставаше да лежи дълго време, сетне ги отваряше и откриваше, сякаш винаги й беше за първи път, строгата мебелировка в гарсониерата, бялата светлина, която се процеждаше през щорите, купищата книги по пода. Отгоре на всеки куп небрежна ръка беше оставила чиния, капак на тенджера, вестник, готов да падне всеки момент. Жилище на стар ерген. Харесваше й да се мисли за стопанка на дома. Тук е неговият дом, аз спя в неговото легло. Тя се притискаше към Лука, крадешком целуваше ръката му, която я беше прегърнала, суха като почерняла лозова пръчка. Имам любовник. Аз, Жозефин Плисоние, вдовицата на Антоан Кортес, имам любовник. Ушите й пламнаха и тя скришом огледа кафенето да провери дали някой я наблюдава. Дано да хареса шапката ми! Ако сбърчи нос, ще я сплескам и ще я префасонирам на барета. Или ще я натъпча в джоба си и няма да я сложа никога повече.
После пак погледна колета. Развърза грубия канап и отново прочете адреса: госпожа Жозефин Кортес. Не бяха успели да се разведат. Човек не се жени само за хубавите неща, жени се и за грешките, и за слабостите, и за лъжите, и за подлите измъквания. Вече не беше влюбена в Антоан, но той си оставаше неин съпруг, бащата на Ортанс и Зое.
Отгъна деликатно хартията, погледна отново марките - дали да ги занесе на пощенската служителка? - повдигна капака на кутията. Най-отгоре видя писмо.
Госпожо,
Ето какво открихме от съпруга ви Антоан Кортес след нелепия инцидент, който му коства живота. Приемете нашите съболезнования и знайте, че ще запазим топъл спомен за нашия приятел и колега, винаги готов да услужи и да почерпи по едно питие. Животът няма да е същият без него и столът му на бара ще остане празен в знак на нашата вярност.
Приятелите и колегите от „Крокодил Кафе “ в Момбаса.
Следваха нечетливите подписи на всички бивши познати на Антоан. Дори да успееше да ги разчете, нямаше да й бъде от особена полза, бездруго не познаваше никого от тях.
Жозефин сгъна писмото и разгърна вестника, в който бяха увили вещите на Антоан. Извади красив часовник за гмуркане с голям черен циферблат, украсен с римски и арабски цифри, една маратонка 39-и номер - той страдаше, че има малки крака, - медальон от кръщенето му, ангелче в профил, подпряло брадичка на ръката си; на гърба бяха гравирани името и рождената му дата, 26 май 1963. И накрая залепен с тиксо върху парче пожълтял картон дълъг кичур светлокестенява коса с надраскано на ръка пояснение: „коса на Антоан Кортес, френски бизнесмен“. Именно този кичур коса развълнува дълбоко Жозефин. Контрастът между фината копринена коса и вида, който се стремеше да си придаде Антоан. Той не харесваше името си, предпочиташе да го наричат Тонио. Тонио Кортес. Докарваше го на външност. Външност на самохвалко, на ловец на хищници, на мъж, който не се страхува от нищо, а в действителност непрекъснато го глождеше страх, че ще се провали, че няма да е на висота.
Пръстите й докоснаха кичура. Клети ми Антоан, ти не беше за този свят, ти беше за по-деликатен и лежерен свят, оперетен декор, в който съвсем безнаказано да надуваш перки, свят, в който хвалбите ти биха могли да уплашат крокодилите. А те са те хапнали на един залък. Не само влечугите в блатата. Всички крокодили от живота, раззинали паст, за да ни погълнат. Светът гъмжи от тези гадни животни.
Това бе единственото останало от Антоан Кортес: картонена кутия, която се побираше на коленете й. Всъщност тя го беше дундур-кала на коленете си. Беше подхранвала у мъжа си илюзията, че той е шефът, а винаги тя беше поемала отговорностите.
- За вас, госпожо, какво да бъде?
Изправен до нея, сервитьорът чакаше.
- Една кола лайт, ако обичате.
Мъжът се отдалечи с пружинираща походка. За нея беше наложително да спортува. Започваше да трупа килограми. Избра този апартамент именно да може да тича по алеите на Булонския лес. Тя изправи гръб и си глътна корема, обещавайки пред себе си да издържи възможно най-дълго време в тази поза, за да стегне мускулите си.
По тротоара минувачите се движеха бавно и безцелно. Някои се разминаваха с блъскане. Не се извиняваха. Двойка млади вървяха прегърнати. Младежът с ръка на рамото на девойката, а тя стискаше книги до гърдите си. Той й шепнеше нещо на ухото, а тя го слушаше внимателно.
Какъв да е сюжетът на следващия ми роман? Дали да се развива в наши дни, или да го оставя в скъпия ми XII век? Него поне го познавам. Познавам духа на онази епоха, любовните правила, обществения живот. Какво зная за днешния живот? Не много. В момента се уча. На взаимоотношенията между хората, на отношението към парите, уча всичко от а до я. Ортанс знае повече от мен. Зое е още дете, нищо че се променя пред очите ми и копнее да прилича на сестра си. Когато бях дете, и аз гледах да подражавам на сестра си.
Боготворях Ирис. Тя беше моят наставник, тя формираше мисленето ми. Днес се рее в мрака на болничната стая. Големите й сини очи гледат кухо и празно. Едва-едва ме поглежда с едно око, а другото ме избягва с отегчение. Почти не чува какво й говоря. Веднъж, когато я насърчих да направи малко усилие да бъде по-любезна към персонала, след като всички са толкова внимателни с нея, тя отвърна: „Как може да искаш от мен да се науча да съжителствам с околните, след като не мога да живея със себе си?“ - и ръката й безсилно се отпусна върху завивката.
Филип й ходеше на посещения. Плащаше на лекарите, плащаше престоя в клиниката, наема на апартамента им в Париж, заплатата на Кармен. Всеки ден Кармен, търпелива и вярна бавачка, правеше букети за Ирис, носеше й ги след час и половина пътуване с градския транспорт и две прекачвания. Силният мирис на цветята уморяваше Ирис и те вехнеха в коридора пред вратата й. Кармен купуваше дребни чаени сладки от луксозна сладкарница, разстилаше розовия кашмирен шал на бялото легло, оставяше до ръката на Ирис книга, пръскаше лек парфюм да освежи въздуха и сядаше да чака тя да се събуди. Ирис спеше. Кармен си тръгваше на пръсти към шест привечер. На другия ден отново се появяваше, понесла нови дарове. Жозефин страдаше заради безмълвната преданост на Кармен.
- Покажи й със знак, че знаеш, че е тук, кажи й няколко думи... Тя идва всеки ден, а ти дори не я удостояваш с поглед. Не си много любезна.
- Не съм ддъжна да съм любезна, Жозефин, аз съм болна. А и нейната любов ме уморява. Остави ме на мира!
Когато изпаднеше в мрачно настроение, леко живваше и страните й порозовяваха, понякога проявяваше голяма злоба. Последния път, когато Жозефин я посети, отначало говореше сдържано и овладяно, но много скоро повиши тон.
- Имах една-единствена дарба - заяви Ирис, докато се оглеждаше в малкото огледало, което държеше винаги на нощното шкафче, - бях красива. Много красива. А сега дори и това започва да ми се изплъзва! Забеляза ли тази бръчка тук? Снощи я нямаше. Утре ще имам още една, после още една и още една... - тя рязко го остави и огледалото изтрака на лъскавия плот, приглади черната си коса, подстригана на черта. Тази прическа я подмладяваше с десет години. - На четирийсет и седем години съм и се провалих изцяло. Като жена, като майка, направо с целия си живот... А ти искаш от мен да се събудя. Защо ми е? Предпочитам да спя.
- Ами Алексанъдр? - прошепна Жозефин, без много да вярва в този аргумент.
- Не се прави на по-глупава, отколкото си, Жо, много добре знаеш, че никога не съм била истинска майка за него. Бях нещо като привидение, като позната, дори не мога да употребя думата приятелка: отегчавах се в неговата компания, а подозирам, че и той също се отегчаваше с мен. Чувства те по-близка теб, своята леля, отколкото мен, майка си, така че...
Въпросът, който глождеше Жозефин и който тя не се осмеляваше да зададе, засягаше Филип. Не се ли страхуваш, че ще заживее с друга? Не се ли страхуваш, че ще останеш самичка? Щеше да е прекалено грубо.
- В такъв случай се опитай да бъдеш добър човек... - рече тя. -Никога не е късно да станеш свестен човек.
- Каква досадница си, Жозефин! Сякаш си погрешно попаднала в бардак монахиня, която се опитва да спаси изгубените души!
Биеш толкова път, за да ме поучаваш. Следващия път си спести идването и си остани вкъщи. Била си се преместила? В хубав апартамент, в хубав квартал. Майка ми го съобщи. Впрочем умира от любопитство да ти дойде на гости, но отказва да направи първата крачка. - Устните й леко се разтегнаха в презрителна усмивка. Огромните сини очи, превзели цялото й лице, откакто я налегна болестта, потъмняха от завист и злоба. - Сега имаш пари. Много пари. Благодарение на мен. На мен дължиш успеха на книгата си, не го забравяй никога. Без мен нямаше да си намериш издател, нямаше да можеш да отговаряш на журналистите, да излезеш пред очите на всички, на живо, да се оставиш да ти отрежат косата, за да привлечеш вниманието върху себе си! Затова ми спести нравоученията и се възползвай от тези пари. Поне една от нас да се възползва!
- Несправедлива си, Ирис.
Тя изпъна рамене, ставаше все по-нападателна. Пред очите й беше паднал кичур коса и разваляше съвършената прическа. Насочила пръст към Жозефин, тя се провикна:
- Бяхме сключили договор! Аз ти давам всичките пари, ти оставяш на мен славата! Аз спазих уговорката. Ти не я спази! Ти искаше и двете: и парите, и славата!
- Много добре знаеш, че не е вярно. Аз нищо не исках, Ирис, нищичко. Не исках да пиша книга, не исках парите от книгата, исках само спокойно да отгледам Ортанс и Зое.
- Имаш наглостта да ми твърдиш, че не си изпратила малката чума Ортанс да ме издаде, така ли! „Леля ми не е написала книгата, майка ми я написа...“ Кажи ми го в очите! А! За теб беше добре дошло тя да разкрие всичко! Ти да стоиш настрана и преливаща от достойнство, да получиш всичко, уважение и пари, а мен буквално ме унищожи. Ти си виновна, Жозефин, да съм тук сега, в това легло, да се пържа на бавен огън, докато пукна, ти си виновна!
-Ирис... Моля те...
- Изглежда, не ти е достатъчно? Идваш да ми се подиграваш! Какво искаш още? Съпруга ми? Сина ми? Хайде, Жозефин, вземи ги, вземи ги!
- Не мислиш какво приказваш. Не е възможно. Толкова се обичахме двете, във всеки случай аз те обичах и още те обичам.
- Отвращаваш ме, Жо. Аз бях най-вярната ти съюзница. Винаги бях до теб, винаги плащах за теб, винаги се грижех за теб. Единствения път, когато те помолих да направиш нещо за мен, ти ме предаде. Ти си отмъсти! Опозори ме! Задаваш ли си въпроса защо съм затворена в тази клиника, натъпкана с приспивателни? Защото нямам избор! Ако изляза, всички ще ме сочат с пръст. Предпочитам да пукна тук. И тогава ще ти тежа на съвестта и ще видим как ще продължиш да живееш. Защото няма да те оставя на мира! Ще идвам нощно време да те дърпам за краката, малките ти топли ходила, преплетени в големите студени ходила на мъжа ми, към когото тихомълком се примъкваш. Нали не си въобразяваш, че съм в неведение? Нали не си мислиш, че не долавям как гласът му потреперва, когато заговори за теб? Не съм съвсем изкуфяла. Усещам, че е привлечен. Няма да ти позволя да мигнеш, няма да те оставя да надигнеш чашата шампанско, която той ще ти подава, и когато докосва с устни раменете ти, Жозефин, аз ще те хапя!
Измършавелите й ръце се показаха от ръкавите на пеньоара, стиснатата й челюст се вирна, изпънала кожата покрай устатата й, очите й горяха с неописуемата злоба на ревнива жена, която изпепелява съперницата си. От тази ревност, тази хищническа омраза Жозефин се вцепени. Тя прошепна, сякаш го осъзна едва сега:
- Ирис, ти ме ненавиждаш...
- Най-накрая го проумя! Най-накрая ще престанем да се преструваме, че сме две сестри, които се обичат! - закрещя, въртейки ярост-но глава. Внезапно понижи тон, вперила изгарящ поглед в очите на сестра си, и я отпрати със заповеднически жест. - Махай се!
- Ирис...
- Не искам да те виждам повече. Не си прави труда да идваш! Изчезвай! - натисна звънеца да извика сестрата и се отпусна на възглавницата, притиснала с две ръце ушите си, глуха за всякакви опити на Жозефин да поднови разговора и да се помирят.
Оттогава бяха минали три седмици.
Тя не разказа на никого. Нито на Лука, нито на Зое, нито на Ортанс, нито дори и на Шърли, която изобщо не харесваше Ирис. Жозефин не желаеше никой да осъжда сестра й, тъй като познаваше всичките й качества и недостатъци.
Сърди ми се, сърди ми се, че й отнех първото място, което й се полагаше по право. Не аз накарах Ортанс да разкрие всичко, не аз не спазих договора. Как да накарам Ирис да приеме истината? Тя беше прекалено наранена, за да я чуе. Обвиняваше Жозефин, че е опропастила живота й. По-лесно е да обвиняваш другите, отколкото да преосмислиш стореното. Ирис предложи на Жозефин да напише роман и да го издадат с нейното име на корицата, тя я подмами с идеята да вземе всички пари от книгата - тя беше в дъното на цялата интрига. Жозефин се остави да бъде манипулирана. Нямаше сили да се противопостави на сестра си. Не знаеше обаче къде свършваше слабостта и къде започваше подлостта. Слабостта и двуличието. Нима не се почувства щастлива, когато Ортанс заяви по телевизията, че истинският автор на „Смирената кралица“ е майка й, а не леля й? Вярно е, че страхотно се развълнувах, но то беше повече заради постъпката на Ортанс, която в нейния си стил ми доказа, че ме обича, че ме уважава, и ме обяви като писател. Дреме ми за романа. Дреме ми за парите. Дреме ми за успеха. Искам всичко да се върне по старому. Ирис пак да ме обича, да ходим на почивка двете, тя да е най-красивата, най-бляскавата, най-елегантната, искам в един глас да повтаряме: „Храс и Хрус схрускаха големия Хрис, който искаше да ги изхруска!“, както когато бяхме малки. Искам отново да стана онази Жозефин, пренебрегвана от всички. Чувствам се неудобно в новата си роля на прочула се авторка.
Точно в този момент забеляза отражението си в прозореца на кафенето.
Отначало не се позна.
Жозефин Кортес ли е тази жена?
Тази елегантна жена с красивото бежово манто с широки кадифени ревери в убито кафяво? Тази красива жена с черна лъскава коса, с фино очертани устни, със светнал, леко учуден поглед? Тя ли е? Щръкнала гордо на главата й, новата шапка предизвикателно показваше стила на новата Жозефин. Тя хвърли поглед към съвсем непознатата за нея жена. Приятно ми е да се запознаем. Колко сте красива! Изглеждате красива и свободна! Ужасно ми се иска да бъда като вас, искам да кажа, така красива и лъчезарна отвътре като отражението в прозореца. Наблюдавайки ви, изпитвам странното усещане, че имам двойник: вие и аз. А всъщност двете сме едно цяло.
Погледна колата пред себе си. Не я беше докоснала. Кубчетата лед се бяха разтопили, замъглявайки стените на чашата. Тя се поколеба дали да остави отпечатък от пръстите си по нея. Защо ли си поръчах кола? Мразя колата. Мразя мехурчетата, които гъделичкат носа ми отвътре като безброй червени мравки. Никога не зная какво да си поръчам, затова казвам „една кола“ като всички останали или „едно кафе“. Кола, кафе. Кола, кафе.
Тя вдигна очи към стенния часовник: седем и половина! Лука така и не дойде. Извади мобилния си телефон от чантата, набра неговия номер, попадна на телефонния секретар, който натъртено изговори „Джамбели“, разчленявайки сричките, и остави съобщение. Нямаше да се видят тази вечер.
Може би така е по-добре. Всеки път, щом си спомнеше скандала със сестра си, я обземаше отчаяние и силите я напускаха. Нямаше желание за нищо. Искаше й се да седне на тротоара и да наблюдава как минават покрай нея непознати, съвършено чужди хора. Задължително ли е да страдаш винаги когато обичаш някого? Това ли е откупът, който трябва да плати? Тя знаеше само да обича. Не знаеше как да накара другите да я обичат. Бяха две съвършено различни неща.
- Няма ли да си пиете колата, госпожо? - осведоми се сервитьорът, потупвайки се с подноса по бедрото. - Не е ли хубава? Да не би нещо да не й е наред? Да ви донеса ли друга?
Жозефин вяло се усмихна и поклати глава.
Реши, че повече няма смисъл да чака. Ще се прибере и ще вечерят двете със Зое. Преди да излезе, остави студена вечеря на масата в кухнята: бяло пилешко месо, салата от зелен боб, парче сирене с плодове и бележка: „На кино съм с Лука, ще се прибера към десет вечерта. Ще те целуна за лека нощ, обичам те, красавице моя, любов моя, мама.“ Тя не обичаше да я оставя сама вечер, но Лука беше настоял да се срещнат. „Трябва да говоря с вас, Жозефин, много е важно.“ Жозефин сбърчи вежди. Точно това бяха думите му, тя беше забравила.
Звънна вкъщи. Предупреди Зое да я чака, ще вечерят заедно, и направи знак на сервитьора да й донесе сметката.
- Оставих я под чинийката, госпожо. Май не изглеждате никак добре!
Остави щедър бакшиш и излезе от кафенето.
- Ей, забравихте си пакета!
Тя се обърна и го видя да размахва колета на Антоан. Беше го оставила на стола. Ами ако наистина се окаже, че съм безсърдечен човек? Забравих останките от Антоан, предадох сестра си, изоставям дъщеря си, за да ходя на кино с любовника си, на какво ли още ще се окажа способна?
Тя пое пакета и го притисна до сърцето си под палтото.
- Само исках да ви кажа, че... много ме кефи капелата ви! - подхвърли сервитьорът.
Тя усети как ушите й пламнаха.
Жозефин се оглеждаше за такси, но напразно. Беше уцелила най-неподходящия час. По това време хората се прибираха у дома или излизаха на вечеря в ресторант, на кино или на театър. Реши да се прибере пеша. Валеше ситен леден дъжд. Тя продължи да прегръща с две ръце пакета, който носеше все така под палтото си. Какво ли ще правя с него? Не искам да го държа в апартамента. Ако Зое попадне на него... Ще го занеса в мазето.
Беше тъмно. Авеню „Пол Думер“ беше съвършено безлюдно. Тя вървеше с бърза крачка покрай стената на гробището. Стигна до бензиностанцията. Светеха само витрините на магазините. Тя четеше имената на улиците, които излизаха на авенюто, и се опитваше да ги запомни. Улица „Шльозинг“, улица „Петрарка“, улица „Шефер“, улица „Дьо ла Тур“... Бяха й казали, че Бриджит Бардо родила сина си в тази красива кооперация на ъгъла на „Дьо ла Тур“. Била изкарала цялата си бременност затворена вкъщи, с дръпнати пердета на прозорците: фотографите били накацали по клоните на околните дървета, дебнели от балконите. Съседните апартаменти били наети на безбожно скъпи цени. Била затворничка в собствения си дом. Ако случайно си покажела носа навън, някаква вещица я преследвала чак до асансьора, заплашвайки да й избоде очите с вилица, наричала я мръсница. Горката жена, помисли Жозефин, ако това е отплатата за славата, по-добре е човек да си остане анонимен. След скандала, който Ортанс предизвика по телевизията, журналисти правиха опити да влязат в контакт с Жозефин, да я снимат. Тя замина в Лондон при Шърли, а оттам двете избягаха чак на остров Мустак, в голямата бяла къща на Шърли. След като се върна, смени жилището и така успя да запази анонимността си. Знаеха я по име, но в пресата не се появи нито една нейна снимка. Понякога, когато казваше името си Жозефин Кортес, произнасяйки буква по буква, се случваше някой да вдигне поглед към лицето й и да благодари за хубавия роман. Получаваше единствено мили и трогателни прояви на признателност. Никой не беше я заплашвал с вилица в ръка.
Там, където свършваше авеню „Пол Думер“, започваше авеню „Емил Ожие“. Тя живееше малко по-нататък, в градините на Ранлаг. Някакъв мъж се упражняваше, ритмично се набираше на клон и се спускаше. Елегантен мъж с бял шлифер. Представляваше комична гледка, толкова шик, как се спуска и вдига на клона със силата на ръцете си. Не виждаше лицето му, той беше с гръб към нея.
Беше подходящо начало на роман. Някакъв мъж, вкопчен в клон на дърво. Нощта щеше да е непрогледна също като тази. Той щеше да носи белия си шлифер и след всяко усилие да брои набиранията и спусканията. Забързани към дома, жените щяха да се обръщат и да го проследяват с очи. Дали щеше да се обеси, или щеше да скочи върху някой минувач? Тласнат от отчаяние човек или убиец? Това щеше да е началото на разказа. Вярваше, че животът ще й дава идеи, ще й праща знаци, ще й набелязва подробности, които да й помагат да съчинява историите си. Така написа първата книга. Отворила широко очи за околния свят, наострила слух, непрекъснато заета да наблюдава, да дебне. Това е рецептата за вечна младост. Остаряваме, ако се затворим в себе си, ако отказваме да виждаме, да чуваме, да дишаме. Често животът и писането вървят ръка за ръка.
Тя стигна до средата на парка. Вечерта беше безлунна, беше тъмно като в рог. Почувства се изгубена във враждебна гора. Дъждът размиваше светлините от стоповете на колите, неясни пробля-съци, които придаваха странен вид на нощния парк. Разлюлян от вятъра клон стресна Жозефин, докосвайки я леко по ръката. Сърцето й задумка. Тя сви рамене и ускори крачка. Нищо не може да се случи в тези квартали. Всички са се прибрали, похапват вкусна зеленчукова супа или семейно гледат телевизия. Децата са изкъпани, облекли са пижами и режат месото, а родителите си разказват как е минал денят. Няма никакви луди, които да се размотават насам-натам, размахали нож. Наложи си да мисли за друго.
Странно, че Лука не я предупреди. Сигурно нещо се беше случило с брат му. Нещо сериозно, за да забрави за срещата им. „Трябва да говоря с вас, Жозефин, много е важно.“ В този момент вероятно се намираше в някое полицейско управление и се мъчеше да оправи кашата, която пак е забъркал Виторио. Обикновено зарязваше всичко и се втурваше при него. Виторио не желаеше да се среща с нея, не ми харесва тази жена, тя те е обсебила, на всичко отгоре е толкова смотана. Ревнува, заяви Лука развеселен. Не ме ли защитихте, когато каза, че съм смотана? Той се усмихна и отвърна, че бил свикнал, брат ми иска да престана да се занимавам с него, преди не беше такъв, станал е още по-уязвим, още по-раздразнителен, затова не ми се иска да се виждате, а от друга страна, държа на вас, много. Тя запомни само края на изречението и пъхна ръка в джоба му.
Така значи, скъпата ми майка иска да дойде на инспекция в новия апартамент, но отказва да си признае. Анриет Плисоние никога не правеше първата крачка. Всички й дължаха уважение и вярност. Онази вечер, когато й се изрепчих, бе първата ми крачка към освобождението, първата ми независима постъпка. Ами ако същата вечер бе отключила процеса? Статуята на Великата повелителка бе разрушена и Анриет Гробз бе вирнала петала. Оттам тръгнаха нещастията, които я сполетяха. Сега обитаваше самичка огромния апартамент, щедро оставен от съпруга й Марсел Гробз. Той беше избягал, намерил спокоен пристан при една по-снизходителна дружка, на която бе направил и бебе, Марсел Гробз Младши. Да не забравя да звънна на Марсел, се подсети Жозефин, защото обичаше повече пастрока си, отколкото своята родителка.
Клоните на дърветата се люлееха във вихрен заплашителен танц. Същински танц на Смъртта: черни дълги клони, дрипави като одежди на вещици. Тя потрепери. Вятърът я зашлеви с ледена дъж-довна плесница, тънки иглици боцкаха лицето й. Не виждаше нищо. От трите лампи над алеята светеше една. Сноп светлина, прорязан от дъждовните капки, се издигаше към небето. Дъждът се издигаше, снопът се разпадаше и се разпръскваше на фина мъгла. Бликаше, завърташе се във въздуха, изчезваше за миг и се разкъсваше, преди да се събере отново. Жозефин се опита да проследи с поглед светлата диря, докато потъна в мрака, взря се отново напрегнато, търсейки с очи дъждовния сноп, потрепваща светлинка в тъмното.
Не забеляза силуета зад гърба си.
Не чу забързаните крачки на мъжа, които се приближаваха.
Почувства как някой я дърпа назад, как силна ръка запушва устата й, докато другата й нанесе няколко удара право в сърцето. Тя реши, че този някой иска да й вземе пратката. С лявата ръка успя да задържи пакета на Антоан, опита да се отскубне, бореше се с всички сили, но не й стигаше въздух. Започна да се дави, да плюе, накрая пусна пакета и падна на земята. Успя единствено да зърне подметките на чифт градски чисти обувки, които я ритаха където заварят по цялото тяло. Помъчи се да се предпази с ръце, сви се на топка. Пакетът се изплъзна. Мъжът ругаеше през зъби, мръсница, мръсница, да ти го набутам, мръсна пачавра, няма да се надуваш вече, край, няма да си придаваш важност, тъпа курва, затваряй си устата, тъпачко, затваряй си устата! Той не спираше да бълва мръсотии и жестоко да я налага. Жозефин затвори очи. Отпусна се, предаде се изцяло, от устата й се стичаше струйка кръв, обувките се отдалечиха и тя остана да лежи на земята.
Измина доста време, докато стане, първо се подпря на ръце, после се вдигна на колене и постепенно се изправи. Отвори уста. Пое дълбоко въздух. Установи, че устата й кърви, кръв течеше и от лявата й ръка. Спъна се в пакета. Вдигна го. Горната му част беше разкъсана. Първата й мисъл бе: Антоан ме спаси. Ако не държах пакета до гърдите си, пакета с останките от съпруга ми, маратонката с дебела подметка, сега щях да съм мъртва. Сети се за чудодейната предпазваща сила на светите мощи от средновековието. Хората се предпазвали с медальони или кожени торбички с парченце от робата на света Агнеса, късче от подметката на свети Бенедикт. Тя докосна с устни амбалажната хартия и благодари на свети Антоний.
Опипа корема, гърдите, шията си. Не беше ранена. Внезапно почувства пареща болка в лявата ръка: беше я порязал и тя обилно кървеше.
Краката не я държаха от страх. Отиде до едно голямо дърво и се скри зад него, облегна се на грапавата кора и се опита да си поеме дъх. Първата й мисъл бе за Зое. Най-вече да не й казва нищо, нищичко. Малката не би понесла мисълта майка й да бъде изложена на опасност. Беше случайност, не беше насочено срещу мен, беше някакъв луд, не искаше да ме убива, именно мен, луд някакъв, кой би могъл да ме мрази толкова силно, че да тръгне да ме убива, беше някакъв луд. Думите се блъскаха в главата й. Тя се подпря на колене, постепенно се изправи, увери се, че здраво се държи на краката си, и се запъти към входната врата на кооперацията.
На масичката в антрето намери бележка от Зое: „Миличка мамо, аз съм в мазето с Пол, един съсед. Май си намерих приятелче.“
Жозефин отиде в стаята си и затвори вратата. Едва си поемаше дъх. Съблече мантото, хвърли го на леглото, после пуловера, полата, забеляза следи от кръв на ръкава на мантото, два дълги разреза отпред вляво, сгъна го, отиде да вземе найлонов чувал от онези, в които събираха боклука, напъха в него всичките си дрехи и го сбута в дъното на гардероба. Щеше да го изхвърли по-късно. Старателно прегледа ръцете, краката, бедрата си. Не откри никакви рани. Реши да си вземе душ. Минавайки покрай голямото огледало над мивката, прокара ръка по челото си и се погледна в огледалото. Беше бледа като смъртник. Изпотена. С обезумял поглед. Докосна косата си, почуди се къде ли може да й е шапката. Беше я изгубила. Вероятно се беше търкулнала някъде. Сълзи я задавиха. Дали да не се върне да я потърси, за да премахне всякакво доказателство, което би могло да я идентифицира? Не посмя.
Мъжът я беше намушкал. Право в гърдите. С остър нож. Можеше да си остана на място. Беше прочела в някакъв вестник, че в Европа имало четирийсетина серийни убийци, които се разхождали на свобода. Кой знае колко ли са във Франция. Мръсотиите, които бълваше по неин адрес, подсказваха, че имаше сметки за уреждане. „Ще престанеш да се надуваш, няма да си придаваш важност, уличница, затваряй си устата, тъпачко, затваряй си устата!“ Натрапчиво звучаха в ушите й. Сигурно ме сбърка с някоя. Платих вместо някоя друга. На всяка цена трябва да си го повтаря, иначе ще й е невъзможно да живее. Постоянно ще е нащрек. Ще се страхува от всеки и от всички.
Пусна душа, изми си косата, изсуши я, облече тениска, гримира се, за да прикрие евентуални следи, леко начерви устните си, хвърли поглед в огледалото, насила се усмихна. Нищо не се бе случило, Зое не биваше да научи нищо, щеше да се преструва, че всичко е наред. Нямаше да може да говори за това с никого. Ще й се наложи да живее с тайната си. Или трябва да я сподели с Шърли. На нея мога да казвам всичко. Тази мисъл я разведри. Пое си дълбоко въздух и издиша, освобождавайки се от напрежението, от тревогата, стегнала гърдите й като менгеме. Да си вземе превантивно малко арника, за да предотврати синините. Отвори вратичката на аптечната, извади флакончето, отвинти капачето, капна малко на езика си. Дали да не се обади в полицията? Да ги предупреди, че наоколо броди луд убиец? Да, обаче...Зое щеше да разбере. Да не отваря дума пред нея. Отвори вратичката на нишата зад крановете и пъхна вътре пакета от Антоан.
На никого нямаше да му хрумне да рови там.
Отиде в хола, наля си голямо уиски и слезе в мазето при Зое.
- Мамо, запознай се с Пол...
Момче на годините на Зое, тънко като чапла, с щръкнал кичур на темето, облечено с черна прилепнала тениска, поздрави Жозефин. Зое дебнеше одобрителния поглед на майка си.
- Добър ден, Пол. Тук ли живееш? - попита Жозефин с безизразен глас.
- На третия етаж. Казвам се Мерсон. Пол Мерсон. Една година по-голям съм от Зое.
Според него беше важно да отбележи, че е година по-голям от момичето, което не сваляше от него поглед, преливащ от обожание.
- Как се запознахте?
Тя се насили да говори, все едно не чуваше накъсаните и тревожни удари на сърцето си.
- Чух шум долу, бум-бум, слязох и открих Пол на барабаните. Виж, мамо, обзавел си е музикално студио в мазето.
Зое покани майка си да хвърли поглед на студиото на Пол. Беше инсталирал пълен комплект акустични барабани, чинели на висока стойка и още една двойка чинели. Черно виенско столче допълваше наредбата и на малкия барабан лежаха чифт палки. Нотни партитури бяха наредени на един стол. От тавана се спускаше гола крушка и пръскаше слаба светлина наоколо.
- Чудесно - Жозефин едва се сдържаше да не кихне, защото прахът гъделичкаше ноздрите й. - Много качествени инструменти. За истински професионалист. - Говореше наслуки. Нищо не разбираше от тези неща.
- Естествено. Нали са „Тама Суингстар“. Подариха ми ги миналата Коледа, а за следващата ще получа „Райд Джайънтбийт“.
Тя го слушаше, впечатлена от точните му разяснения.
- Шумоизолирал ли си мазето?
- Ми да... Налага се, когато свиря, се вдига ужасна тупурдия. Тук само репетирам, а ходя да свиря у един приятел, който живее в къща в предградието Коломб. У тях можем да свирим, без да безпокоим никого. Тука съседите мрънкат... Особено оня, дето е до нас. - С брадичка посочи съседното мазе.
- Може би не си изолирал достатъчно добре - предположи Зое, оглеждайки стените, покрити с дебели изолационни бели платна.
- Е да не се престараваме де, тук все пак е мазе. Не живее в мазето. Татко каза, че е направил максимума, но оня живее, за да недоволства. Никога не е доволен. На всяко събрание на съсобствениците успява да се скара с някого.
- Може да има някакви причини...
- Татко казва, че няма. Просто си е досадник. Нервира се от всяка дреболия. Ако кола е паркирана на пешеходната пътека, става буквално истеричен! Ние си го знаем, живеем тук от десет години, тъй че...
Той клатеше глава като възрастен, когото не можеш лесно да излъжеш. Беше по-голям от Зое, но лицето му си беше още детско и тесните му раменца издаваха крехката възраст.
- Майната му! Ето го! Скрий се! - прошепна Пол.
Дръпна вратата на мазето и Жозефин видя едър, хубаво облечен мъж, който се движеше със самоуверената походка на собственик, сякаш коридорите на мазетата му принадлежаха.
- Добър вечер - успя да каже тя, притиснала се към стената.
- Добър вечер - отвърна мъжът, без да я погледне.
Носеше тъмносив костюм и бяла риза. Костюмът очертаваше всеки мускул на силното му тяло, дебелият възел на връзката му проблясваше, белоснежните маншети на ризата му бяха закопчани със сиви перли. Извади ключ от джоба си, отключи вратата на своето мазе и я затвори след себе си.
Пол се появи отново, след като се увери, че онзи го няма.
- Нищо ли не каза?
- Не - отговори Жозефин. - Мисля, че дори не ме забеляза.
- Никак не е приятен. И не си губи времето в приказки.
- Баща ти ли го казва? - попита Жозефин, развеселена от сериозността на хлапето.
- Не, мама. Тя познава всички в кооперацията. Казват, че мазето му било страхотно оборудвано. Истинска работилница с всевъзможни инструменти! А в апартамента има аквариум. Много голям, с пещери, растения, флуоресцентно осветление, изкуствени островчета. Само че без рибки!
- Майка ти наистина е много осведомена! - заяви Жозефин с усещането, че ще научи най-много за съседите, разговаряйки с Пол.
- Още повече че никога не е ходила в неговия апартамент! Влязла един път заедно с портиерката, когато тях ги нямало вкъщи, защото алармата се задействала и се наложило да я спрат. Побеснял, когато разбрал. У тях никой не влиза. Аз познавам децата и мога да ти кажа, че никога не ме канят у тях. Родителите им не позволяват. Никога не слизат да играят в двора. Излизат, когато родителите им ги няма, иначе са заключени вкъщи! За разлика от тях винаги са гостоприемни семейство Ван ден Брок от втория етаж. Те имат огромен екран на цялата стена на хола с два усилвателя и долби стерео. Когато някой у тях има рожден ден, госпожа Ван ден Брок прави сладки и кани всички. Аз съм приятел с Фльор и Себастиен, бих могъл да ги запозная със Зое, ако тя иска.
- Те симпатични ли са? - попита Жозефин.
т Да, еупер симпатични. Той е лекар, а жена му пее в хора на операта. Има супер глас. Често пъти се разпява и се чува по стълбището. Винаги се интересува докъде съм стигнал с моята музика. Предложи ми да свиря на нейното пиано, ако искам. Тя свири на цигулка, Себастиен на саксофон...
- И аз искам да се науча да свиря на нещо... - каза Зое, която вероятно се бе почувствала пренебрегната.
Тя гледаше Пол с вид на пълна покорност, като момиченце, което ще припадне, ако не му обърнат внимание, и златистите й очи под златистокестенявата коса зовяха за помощ.
- Никога ли не си свирила на никакъв инструмент? - попита Пол с изненада.
- Ми не... - отговори Зое смутено.
- Аз започнах с пиано, солфеж и всичките му там екстри, после ми писна и се прехвърлих на перкусиите. По-гот е, ако искаш да си направиш група...
- Ти имаш група? И как се казва?
- „Скитниците“. Аз измислих името, яко е, нали?
Жозефин слушаше разговора на хлапетата и чувстваше как постепенно я обзема спокойствие. Пол - толкова самоуверен, с мнение по всички теми, и Зое - на ръба на отчаянието, понеже не успяваше да привлече вниманието му. Лицето й беше напрегнато, веждите смръщени, устните присвити в отчаяна гримаса. Жозефин буквално я чуваше как човърка в ума си, както се чегърта дъното на тавичка, за да измъкне нещо интригуващо, да се изфука пред момчето. Много беше пораснала през лятото, но тялото й още пазеше пухкавите нежни извивки на детството.
- Искаш ли да ни покажеш малко как свириш? - заумилква се Зое, изчерпала всички маневри за свалка.
- Може би моментът не е подходящ - намеси се Жозефин, поглеждайки към съседното мазе. - Някой друг път може би...
- Аха! - разочаровано измънка Зое.
Беше готова за отстъпление и чертаеше кръгчета с върха на обувката си.
- Вече е време за вечеря - продължи Жозефин - и съм сигурна, че и Пол скоро ще се прибере у тях...
- Аз вечерях. - Той нави ръкави, грабна палките, разроши коса и взе да си подрежда нещата. - Може ли да затворите вратата на тръгване, ако обичате?
- Чао, Пол! - провикна се Зое. - До скоро!
Махна му свенливо и същевременно дръзко, с жест, който казваше: иска ми се пак да се видим... - ако нямаш нищо против, разбира се.
Той не си направи труда да отговори. Беше само на петнайсет и отказваше да бъде заслепен от неуверения блясък на едно момиче.
Беше в деликатната възраст, в която обитаваше все още недотам добре познато тяло, и за да прикрие смущението си, беше способен на неволни прояви на жестокост. Небрежното му държане със Зое показваше неговото желание да бъде по-силният, та ако трябваше да има жертва, тя трябваше да поеме тази роля.
Мъжът с елегантния сив костюм чакаше пред асансьора. Направи им път да влязат. Осведоми се на кой етаж отиват и натисна петия, после четвъртия.
- Значи вие сте новодомците...
Жозефин кимна.
- Добре дошли при нас. Да се представя: Ерве Льофлок-Пинел. Живея на четвъртия етаж.
- Жозефин Кортес, дъщеря ми Зое. Ние сме на петия. Имам още една дъщеря, Ортанс, която живее в Лондон.
- Исках да съм на петия, но апартаментът беше зает, когато се нанесохме. В него живееше възрастна двойка, господин и госпожа Льогратие. Загинаха в автомобилна катастрофа. Много хубав апартамент. Ваш бил късметът.
Може и така да се каже, помисли Жозефин, беше се почувствала неудобно от деловия тон, с който спомена за смъртта на предишните собственици.
- Качих се да го огледам, когато го обявиха за продажба - продължи той, - но решихме да не се местим. Сега съжалявам...
Той бегло се усмихна и си възвърна предишната деловитост. Беше много висок, строг. С груби черти, ъгловат, някак грапав. Черната му права коса беше разделена с безупречен прав път и падаше на челото му, тъмнокафявите му очи бяха силно раздалечени, широките вежди бяха като дебели черни черти, леко сплесканият му нос беше поизгърбен. Ослепително белите му зъби бяха доказателство за грижите на отличен зъболекар. Действително е много едър, си каза Жозефин, опитвайки се дискретно да прецени ръста му, сигурно е над метър и деветдесет. Широкоплещест и с плосък корем. Представи си го с тенис ракета под мишница и със спортна купа в ръка. Много хубав мъж. С разперени пръсти крепеше бяла платнена торба.
- Нанесохме се през септември, в началото на учебната година. Беше малко напрегнато, но сега вече всичко си дойде на мястото.
- Кооперацията е много приятна, ще видите, обитателите са любезни и кварталът е спокоен.
Жозефин направи лека гримаса.
- Не сте ли на това мнение?
- Да, да - побърза да се съгласи Жозефин. - Само дето вечерно време алеите не са достатъчно осветени.
Внезапно почувства как челото й се изпоти и коленете й се раз-трепериха.
- Дребна работа. Кварталът е хубав, спокоен и сме далеч от нахалните младежки банди и от драскачите на графити по сградите. Толкова харесвам светлия камък, от който са направени парижките сгради, че не бих могъл да понеса да ги видя обезобразени. - В гласа му прозвучаха гневни нотки. - Освен това има дървета, цветя, полянки, рано сутрин се наслаждаваме на птичи песни, понякога може да зърнете да пробягва катеричка, за децата е много важно да бъдат в досег с природата. Ти обичаш ли животните? - обърна се той към Зое.
Тя стоеше, забила поглед в краката си. Сигурно помнеше какво й бе казал Пол за съседа си по мазе и се държеше резервирано, со-лидарна с новия си приятел.
- Да не си глътна езика? - попита мъжът и се приведе над нея с широка усмивка.
Зое поклати глава.
- Срамежлива е - обясни Жозефин.
- Не съм срамежлива - възпротиви се Зое. - Резервирана съм.
- Охо! - възкликна той. - Дъщеря ви има дар слово и умее да се изразява нюансирано!
- Нормално, аз съм в осми клас.
- Също като сина ми Гаетан.... В кое училище учиш?
- На улица „Помп“.
- И моите деца учат там.
- Доволен ли сте от училището? - попита Жозефин, притеснена да не би учтивото мълчание на Зое да се изтълкува зле.
- Има прекрасни учители, но има и некадърници. В такива случаи родителите се оказват принудени да запълват пропуските на преподавателите. Не съм изпуснал нито една родителска среща. Със сигурност ще се видим там.
Асансьорът беше стигнал до четвъртия етаж и той излезе, крепейки внимателно бялата торба. Обърна се, кимна и ги дари с широка усмивка.
- Видя ли - попита Зое, - в торбата нещо мърдаше!
- Какви ги измисляш! Сигурно е взел от мазето някакво мариновано или осолено дивечово месо. Вероятно има фризер там. Сигурно е ловец. Чу ли как говореше за природата?
Зое не беше много убедена:
- Казвам ти, че нещо мърдаше!
- Зое, престани с тези измислици, непрекъснато си съчиняваш!
- Какво пък, обичам да си разказвам разни истории. Така животът не е толкова тъжен. Когато порасна, ще стана писателка, ще напиша „Клетниците“...
Хапнаха набързо. Жозефин успя да прикрие одраната си лява ръка. На няколко пъти Зое се прозяваше, докато довърши парчето крема сирене.
- Спи ти се, бебенцето ми... Бързо в леглото.
С несигурна крачка Зое се запъти към стаята си. Когато Жозефин отиде да я целуне за лека нощ, беше вече полузаспала. На възглавницата й, избеляла от пране, лежеше любимата й плюшена кукла Нестор. Зое винаги се приспиваше с него. Привързаността й към Нестор беше невероятна. Тя убеждаваше майка си колко бил красив. Ортанс беше заявила, че е грозен като куца въшка! На Жозефин й беше трудно да не се съгласи с Ортанс, но героично отричаше, търсейки безуспешно поне грам красота в опърпания, избелял едноок парцаливко. Все пак, мислеше Жозефин, на нейните години вече би трябвало да няма нужда от кукла, за да заспи, опасяваше се, че тя щеше да си остане малко момиченце... Златистокестенявите й букли се бяха разпилели на белия чаршаф, ръката й отпуснато лежеше и кутрето й галеше нещото, което някога е било крак на Нестор, а сега приличаше на едра смачкана смокиня. Ташак, твърдеше Ортанс и Зое възразяваше с отвращение и негодувание. Мамо, мамо, тя казва, че Нестор имал два големи ташака вместо крака!
Жозефин повдигна ръката на Зое и си поигра с пръстите й, целувайки ги един по един. Целувка за тати, целувка за мама, целувка за Ортанс, целувка за Зое, а за кутрето... безброй целувки за детето! -това беше техният приспивен ритуал. Още колко ли време дъщеря й щеше да предоставя ръката си за магическия рефрен, който правеше съня й спокоен и безоблачен? Заля я чувство на нежност, примесена с тъга. Зое все още си беше бебе: кръгли румени бузи, топчесто носле, издължени очи на лакомо коте, трапчинки и меки гривнички на китките. Така наречената трудна възраст все още не я беше деформирала. Жозефин сподели недоумението си с педиатърката, която побърза да я успокои, то става внезапно и неочаквано, но вашата дъщеричка не бърза. Една сутрин ще се събуди и няма да можете да я познаете. Ще има гърди, ще се влюби, ще престане да говори с вас. Радвайте се и се възползвайте сега, вместо да се притеснявате! А може би няма кой знае какво желание да пораства. Виждам все повече младежи, които се вкопчват в детството като в бурканче сладко.
Хитрата и безцеремонна Ортанс наблюдаваше и оглеждаше малката си крехка сестричка. Едната послушна и жадна за обич и признание, другата неотстъпчива, проправя си път, въртейки сабя. Зое - прозрачна, нежна. Ортанс - мрачна, непреклонна, твърда. Ако бях стрида, щях да съм съвършена с тези мои момичета. Ортанс за отвън, за черупката, Зое за сърцевината.
- Харесва ли ти новата стая, обич моя?
- Апартаментът ми харесва, но тукашните хора не особено. Иска ми се да се върна в Курбвоа. Хората, които живеят в тази кооперация, са странни...
- Не са странни, скъпа, различни са.
- Защо са различни?
- В Курбвоа ти познаваше всички, имаше приятели на всеки етаж в блока, беше лесно да се завързват приятелства, да се контактува. Ходехме си на гости без никакви превземки и строго утвърдени правила. Тукашните хора са по-... - тя потърси думата. Умората тежеше в клепачите й и притъпяваше сетивата й. - По-превзети, по-изискани... Не толкова непринудени.
- Искаш да кажеш, че са студени и вдървени? Като трупове.
- Не бих го казала точно с тези думи, но донякъде си права, скъпа.
- Господинът, когото видяхме в асансьора, чувствам го съвсем студен отвътре. Сякаш цялото му тяло е покрито с люспи, за да държи другите настрана и да си живее съвсем сам, единствено за себе си...
- А Пол? И той ли е такъв студен и скован според теб?
- А, не! Пол... - тя млъкна, след което прошепна задъхано: -Пол, сърцето му трепери, вълнува се от любовта, мамо. Искам да стана неговата приятелка.
- Ти наистина ще му станеш приятелка, скъпа...
- Как мислиш, дали и той мисли, че аз също се вълнувам?
- Нали говореше с теб, предложи ти да те запознае със семейство Ван ден Брок. Това показва, че иска отново да се видите, и намира, че си много сладка.
- Сигурна ли си? На мен ми се стори, че не успях да го заинтересувам много-много. Момчетата не се интересуват от мен. Ортанс е тази, която ги кара да се вълнуват.
- Ортанс е четири години по-голяма от теб. Чакай да станеш на нейните години и ще видиш!
Зое изгледа замислено майка си, сякаш готова да й повярва, само дето и беше много трудно да си представи как един ден би могла да настигне сестра си по красота и чар. Реши да се откаже и въздъхна. Затвори очи и заби лице във възглавницата, мачкайки крачето на парцаливко.
- Мамо, не искам да пораствам. Толкова се страхувам понякога...
- От какво?
- Не зная. И това още повече ме плаши.
Самонаблюдателността в думите й разтревожи Жозефин.
- Мамо... как разбираш, че си голям?
- Когато можеш да вземаш важни решения сам, без да се допитваш до когото и да било.
- Ти, ти си голяма... Ти си даже много голяма!
На Жозефин й се искаше да признае, че много често и тя се съмняваше, осланяше се на късмета, на случайността, на утрешния ден. Вземаше решенията инстинктивно, опитваше се да изправи мерника, ако нещо беше объркала, или си отдъхваше с облекчение, когато беше уцелила десетката. Винаги отдаваше успеха си на случайността. Ами ако човек така и не пораства истински? - се почуди тя, докосна нежно носа, бузите, челото, косата на Зое, заслуша се в дишането й, докато стана равномерно и спокойно. Докато заспиваше дъщеря й, нейното успокояващо присъствие й даваше сили да не си припомня премеждието, което изживя, после тя се прибра в стаята си.
Затвори очи и се опита да заспи; но щом се унесеше, в ушите й отекваха обидите на мъжа и тя усещаше ритниците му по цялото си тяло. Всичко я болеше. Стана и порови в една найлонова торбичка, която й бе дал Филип. Приспивателни, открил ги на нощното шкафче на Ирис. Не искам да й бъдат подръка. Не се знае какво може да стори. Вземи ги, Жо, прибери ги у вас.
Тя извади стилнокса, огледа внимателно продълговатото хапче, не знаеше каква е препоръчителната доза. Реши да пие само половинка. Глътна я с чаша вода. Не искаше да мисли за нищо. Да спи, да спи, да спи.
Утре е събота и ще звънне на Шърли.
Разговорът с Шърли щеше да я разведри. Тя щеше да сложи ред в нещата.
Не беше ли престъпление, че не съобщи в полицията? Може би трябва да отида да съобщя и да помоля за анонимност. Ако онзи тип нападне отново, може по-късно да ме обвинят в съучастничество. Тя се поколеба, понечи да стане, но се унесе.
На сутринта я събуди Зое, метна се на леглото й, размахала пощата. Жозефин вдигна ръка, за да се предпази от светлината.
- Миличка, колко е часът?
- Единайсет и половина, мамо, единайсет и половина!
- Боже, спала съм до това време! Отдавна ли си станала?
- Тралала! Току-що се събудих, отидох да проверя на вратата и познай какво да видя?
Жозефин седна в леглото и подпря главата си с ръка. Зое размахваше тесте пликове.
- Коледен каталог? Предложения за подаръци?
- Студено, мамо, студено! Нещо много по-хубаво...
Господи, как й тежеше главата! Сякаш по нея цял полк мар-
шируваше с подковани ботуши. Всичко я болеше и от най-лекото движение.
- Писмо от Ортанс?
Ортанс никога не пишеше. Тя се обаждаше по телефона. Зое тръсна глава.
- Студено, мамо, студено! Леденостудено!
- Предавам се.
- Сензация от най-голяма величина! Хипертурбомакси, неописуема сензация! Такава новина, че само да натиснеш копчето и се изстрелваш на Луната и във всички галактики на света! Клзз апй юуе апд реасе а11 агоипс! Ше \уогМ! Нека силата да е с теб, сестро. Уо! ВгоШег!
Извикваше всяка дума и подскачаше с всичка сила по матрака като ликуващ индианец, размахал вражески скалп.
- Престани да подскачаш, скъпа. Пръска ми се главата!
Зое се оттласна отново и се тръшна на леглото с всичка сила. Разчорлена, победоносна, въодушевена, нахилена като тиква, сякаш бе спечелила голямата награда от лотарията, тя се провикна:
- Пощенска картичка от татко! Картичка от моето татенце! Той е жив и здрав, все още е в Кения, пише, че не успял да се свърже с нас, защото се бил изгубил в джунглата сред крокодилите, но нито за минута, мамо, чуваш ли? - нито за минута не престанал да мисли за нас! Целува ме силно скъпото ми миличко татенце! Тралала! Татенцето ми пак се намери! - накрая се хвърли с неистова радост върху майка си, която изкриви лице от болка: Зое й беше смазала ръката. - Щастлива съм, мамо, щастлива съм, нямаш представа колко! Сега вече мога да ти кажа: мислех си, че е умрял. Че са го изяли крокодилите. Нали си спомняш колко се страхувах, когато бях при него, като гледах тези отвратителни животни наоколо? И да ти кажа, бях сигурна, че някой ден щяха да го схрускат като стой, та гледай! - тя раззина широко уста, пое въздух и нададе злобни скърцащи звуци в желанието си да имитира щракащите крокодилски челюсти. - Той е жив, мамо, жив е! Скоро ще звънне на вратата... - след което изпадна внезапно в паника: - Оох, помощ! Той не знае новия ни адрес! Никога няма да ни открие!
Жозефин взе пощенската картичка. Действително беше от Кения. Щемпела върху марките показваше, че е била пусната преди месец в Момбаса и адресът, естествено, беше старият, в Курбвоа. Тя разпозна почерка на Антоан, приповдигнатия му стил на надут самохвалко.
Любими мои мъничета,
Пиша ви съвсем накратко, за да ви съобщя, че съм добре и се върнах отново в цивилизацията след продължителен престой във враждебната джунгла. Победих всичко, хищниците и треската, комарите и блатата, но никога, никога, нито за миг не преставах да мисля за вас. Обичам ви с цялото си сърце. До много скоро.
Татко
На седемдесет и седем години най-сетне Марсел Гробз бе станал щастливец, окрилен от неземно щастие. От ранни зори редеше неуморно молитви, кланяше се, прославяше, удряше чело в земята блаженството му да продължава вечно. Благодаря ти, Господи, благодаря ти за неизброимите добрини, с които ме даряваш, за това, че се къпя в щастие, че ме ръсиш с безчет наслади, че ме караш да подскачам от възторг, тъпчеш ме със сладост, караш ме да се премятам от щастие, да се търкалям в блаженство, да се нося в ураган от еуфория. Благодаря, благодаря, благодаря!
Казваше си го сутрин, на ставане. Повтаряше си го, докато се бръснеше пред огледалото. Тихо си го припяваше, докато си нахлузваше панталона. Призоваваше Господ и вси светии, докато си връзваше възела на вратовръзката, обещаваше да даде десет евро милостиня на първия срещнат просяк, пръскаше се с одеколон „Им-периал“ на „Герлен“, увеличаваше лептата, докато си пристягаше панталона с колана, след което се наричаше миризлив пор и посипвайки главата си с пепел, си обещаваше да отпусне по малко на още двама просяци. Щото и аз можеше да се озова на улицата, ако не бях успял да се измъкна от ноктите на Анриет и да се приютя на щедрата гръд на Душката. Колко нещастници се препъват и пропадат, защото не е имало някоя грижовна ръка, която да се протегне към тях в момента, в който затъват!
Накрая окъпан, избръснат, стегнат, ухаещ приятно на лавандула и дъхав пелин, се появяваше в кухнята, за да поднесе почитанията си на виновницата за всички гореизброени блаженства, на пухкавото олицетворение на женствеността, на най-висшата еманация на чувствеността: Жозиан Ламбер, неговата любима, съвършено правилно и уместно прекръстена на Душка.
Застанала пред луксозната емайлирана чугунена печка, Душката готвеше. Правеше пържени яйца за своя мъж. Наметнала розов ефирен пеньоар, потънала сред нежните воали, тя бдеше, сбърчила вежди, съсредоточена, за да поднесе възможно най-безупречния резултат от своите умения. Нямаше друг като нея, който да знае кога точно да чукне яйцето в сгорещения тиган, доколко да сгъсти белтъка, да докара жълтъка до златисто, но без да го препържва, да го пукне, да обърне яйцето, отново да го запече лекичко и накрая, в последната минутка, с деликатно завъртане на китката да ръсне отгоре струйка балсамов оцет и да сервира вкуснотията в чиния, която грижовно е затоплила предварително. В това време големи филии пълнозърнест хляб с ленено семе се препичаха в тостера с четири хромирани гнезда. Вкусното солено нормандско краве масло стоеше влажно в масленицата по стар обичай, резени свинска шунка на кокал и хайвер от сьомга го очакваха, наредени в бяла чиния със златен кант.
Всичко това изискваше страхотна концентрация, която Марсел Гробз много трудно успяваше да не наруши. Не бяха минали и двайсет минути, откакто се беше отлепил от Душката, и вече я търсеше като куче, заровило муцуна в падналите листа да надуши следата на елена: щом нанюха близостта на дивеча, то се заковава на място. Заковаването при Марсел Гробз означаваше да прехвърли ръка през рамото на Душката, да я щипне лекичко в кръста, шумно да я млясне по гладката сатенена кожа, която се показваше под нощничката.
- Остави ме, Марсел - измърмори Жозиан, без да изпуска от поглед финалната фаза на пърженето на яйцата.
Той се оттегли разочаровано и седна на масата пред бялата ленена покривчица, на която бяха наредени приборите му. Чаша прясно изцеден портокалов сок, шишенце с витамини „60 години и +“, малка чинийка от лакирано дърво с лъжичка с кестенов прашец допълваха декора. Очите му се навлажниха.
- Какви грижи, какво внимание, какъв финес! Да знаеш, Душко, най-прекрасното от всичко е любовта, с която ме даряваш. Без нея ще съм просто куха кратуна. Целият свят би бил нищо без любовта. Тя е неотразима ударна сила, която човеците пренебрегват. Вместо това тъпаците предпочитат да правят мангизи! Защото, ако се грижеха да поддържат любовта, която раздаваме на всички без никакви преструвки, смирената любов ден подир ден като рефрен, щяха да станат по-богати, по-издигнати и по-добри!
- Вече започна да говориш в рими, така ли? - попита Жозиан и сложи голяма чиния върху бялата ленена покривчица. - Както е тръгнало, няма да се учудя, ако скоро изобщо заговориш в мерена реч, а, Расин?
- Това е от щастие, Душко. Настройва ме лирично, блажено, дори бих казал, разхубавява ме. Не намираш ли, че съм се разхубавил? Жените се обръщат след мен на улицата, оглеждат ме. Правя се на разсеян, обаче се кефя, приятно ми е...
- Зяпат те, защото си приказваш сам!
- Не, Душко, не! Любовта, която получавам, ме кара да грея като слънце. Те искат да се отъркат в мен, за да се стоплят. Виж ме: откакто живеем заедно, се разхубавих, подмладих, разпръскам лъчи наоколо и дори направих мускули! - удари се по стегнатия корем и с гримаса залепи гръб на облегалката на стола.
- По-спокойно, по-спокойно, Марсел Гробз... Няма място за умиление, ставаш смешен и за начало гаврътни портокаловия сок, защото витамините ще се изпарят, а за теб ще остане единият гол въздух.
- Душко! Говоря ти сериозно. И съм щастлив, толкова съм щастлив...
Едва се сдържам да не полетя! - той подпъхна на шията си голяма салфетка, за да предпази бялата риза, и продължи с пълна уста: - Как е наследникът? Добре ли спа?
- Събуди се към осем, смених му пелените, нахраних го и хоп обратно в леглото! Още спи и дума да не става да ходиш да го будиш!
- Само една лека целувчица по дясното краче... - примоли се Марсел.
- Познавам те аз тебе. Ще зинеш с голямата си уста и ще го налапаш целия!
- Той го обожава. Гука от удоволствие, когато го повивам. Вчера го подсушавах три пъти. Намазах го обилно с лосион. Ама какви топки има! Жестоки! Синът ми ще стане мъжага с вълчи апетит, истинско бенгалско копие, арбалет със специално заточен накрайник и ще пробожда сърцата на девойките и другите им части! - той се разсмя и потри ръце при мисълта за бъдещите веселби.
- Засега спи, а ти имаш насрочена среща в офиса.
- В събота при това, представяш ли си! Да ми определи среща в събота сутрин по изгрев слънце!
- Вече стана обяд, какъв ти изгрев!
- Спали сме толкова дълго?
- Ти спа толкова дълго!
- Важното е, че снощи си прекарахме страхотно с Рьоне и Жи-нет! Добре му пийнахме! А Младши спеше като пън! Хайде, Душко. .. Позводи ми да го изям с целувки, преди да изчезна... - физиономията на Марсел Гробз се набръчка в умолителна треперлива гримаса, той долепи длани с дълбоко религиозен жест, обаче Жозиан Ламбер беше неумолима.
- Бебетата имат нужда от сън. Особено седеммесечните бебета!
- Ама той изглежда така, сякаш е на дванайсет месеца, че и отгоре! Нали виждаш: има вече четири зъбчета и когато му говоря, разбира всичко! Онзи ден например се чудех дали да правя нов завод в Китай, разсъждавах си на висок глас, като си мислех, че той си играе с крачетата си - нали знаеш как си подръпва крачетата, убеден съм, че се учи да брои! - а той вирнал муцунка и я поклаща, казва ми „прави, да“. Два пъти подред! Заклевам се, Душко, той ми каза два пъти: да, давай, не се колебай! Помислих, че ми се привижда.
- Ама наистина ти се привижда вече, Марсел Гробз. Ти съвсем се побърка.
- Дори ми се стори, че ми каза §о, дасМу, §о! Защото той говори и на английски. Ти знаеше ли го това?
- На седем месеца!
- Точно така!
- Понеже го приспиваш с метода за учене на чужди езици „Аси-мил“? Не ми казвай само, че вярваш на тези неща! Тревожа се за теб, Марсел, много се тревожа.
Вечер, след като сложеше сина си в леглото, Марсел Гробз му пускаше СБ, за да го учи на английски. Купи го от детския щанд на веригата ШН Зппйг на улица „Риволи“. Самият той се изхлузваше от обувките си, лягаше на мокета, подпъхваше под главата си възглавница и повтаряше на висок глас в тъмното изразите от първия урок. Му пате 18 Магсе1, \уЬа1’з уоиг пате? I Нуе т Рат, \уЬеге до уои Нуе? I Ьауе а \уИе... По-скоро а пеаг1у \У1&, почти съпруга де, поправяше се той в мрака. Нежният женски английски глас го унасяше. Той заспиваше и така и не стигна по-далеч от първия урок.
- Добре де, не говори свободно, съгласен съм, но вече гука няколко думи. Във всеки случай чух §о-Оа-ск1у-§о, главата си режа!
- Недей, ще останеш без глава! Марсел, вземи се в ръце. Синът ти е обикновен, просто обикновен, което не му пречи да е хубаво, живо, много будно бебе... Само не го изкарвай китайски император полиглот или бизнесмен! Кога смяташ да му определиш достатъчно дялове, за да получи право на глас в Управителния съвет?
- Аз само ти казвам какво виждам и чувам. Нищо не си измислям. Не ми вярваш, това си е твое право, но денят, в който ти каже: ЬеПо, тшпту, Ьо\у аге уои, или същото на китайски, защото съм твърдо решен да го науча да говори китайски, след като овладее английския, дръж се да не паднеш от удивление. Само те предупреждавам. - Той решително топна залък, намазан с масло, в пържените яйца и така нашироко забърса с него чинията, че чак омаза ръба.
Жозиан стоеше с гръб към него, но не го изпускаше от очи в отражението на стъклото. Той здраво се хранеше, преглъщаше натопените залъци, размахал ръце като Тарзан. Усмихваше се безметежно, за миг спираше да дъвче, наострил слух, за да долови гукането на сина си. След което разочаровано подновяваше дъвченето. Тя не можа да скрие усмивката си. Един ден Марсел Младши и Марсел Старши щяха да станат опасна двойка изпечени хитреци. Вярно е, каза си тя, че главата на Младши е натъпкана със сиви клетки и той чатка всичко с необикновена бързина. На седем месеца седи изправен на бебешкото си столче и властно сочи с пръстче избрания предмет. Ако откажеше да му се подчини, той смръщваше вежди и я пронизваше със смъртоносен поглед. Когато говореше по телефона, той слушаше, наклонил глава, и се съгласяваше. Понякога все едно искаше да каже нещо, но се нервираше, сякаш не можеше да намери точните думи. Един ден даже щракна с пръсти! Тя не беше много наясно с обичайното бебешко поведение, но нямаше как да не се съгласи, че Младши е много преждевременно развит. Все пак не стигаше дотам да му вменява компетентност по отношение на бащините дела, тази граница тя не желаеше да я прекрачва. Младши щеше да расте с нормалното темпо като всички деца. Не желая да става учен превъзходна степен, надут всезнайко. Искам да бъде омазан с каша, с гащеризонче, с голо дупе, за да си го гушкам и мачкам на воля. Прекалено дълго го чаках, та да го пусна в живота още по памперси.
Животът беше дал на Жозиан двама мъже, един голям и един малък, двама мъже, които й носеха безкрайно щастие. Не беше редно да й ги отнеме. Защото животът не винаги се беше отнасял щедро към нея. Един път и тя да получи добра карта, затова нямаше да позволи на никого да й открадне и най-дребното зрънце щастие, беше се подготвила да го оползотвори докрай. Натрупала съм доста квитанции за щастие, които чакат да бъдат осребрени. Дойде и моят ред да бъда тъпкана с пари! Длъжен е да ми се издължи с лихвите, хайде, давайте и не си мислете, че можете да ме прекарате. Мина времето, когато бях абонирана за нещастието! Мина времето, когато малката гладна секретарка прислужваше и в леглото на Марсел, шеф и собственик на веригата мебелни магазини „Каза миа“, милиардер от всевъзможни видове дървесина, аксесоари за дома, килими, осветителни тела и шарени дрънкулки. Марсел я издигна в ранг спътница на живота си и изгони злата си и кисела съпруга Анриет Дългоносата! Край на приказката, начало на моето щастие.
Тя беше зърнала Анриет да кръжи покрай тяхната кооперация, да наднича иззад ъгъла, за да не я забележат. Как не! С огромната си шапка във вид на мекица тя просто се набиваше на очи. След като искаш да се правиш на частен детектив, по-добре не ходи с шапка, защото тя беше като визитна картичка и Анриет не можеше да остане анонимна. Освен това беше излишно да се преструва, че се е запътила към луксозния гастроном „Едиар“ да си напълни тумбака с деликатеси. Един път може да мине, но три! Никак не й се нравеше мисълта, че тази точилка броди наоколо и шпионира тяхното щастие. Потръпна: навърта се тая покрай нас, души, търси нещо. Чака подходящ момент. Блокира развода с претенциите си. Запънала се е и не изпуска и най-дребната подробност. Ръси заплахи. Внимание, внимание, опасност, червен флаг, тази мисъл не даваше мира на Жозиан. Преди винаги беше падала в прегръдки, които я тласкаха към нещастни преживявания, и сега, след като се беше добрала до тих пристан, нямаше да се остави да бъде измамена и окрадена. Внимание, пропя добре познат в миналото глас. Да внимава и да бъде нащрек за всичко, което се движи и смърди на бунище.
Звънът на телефона я изтръгна от мислите й. Тя протегна ръка и вдигна слушалката.
- Добър ден - поздрави, все още под впечатление на мрачните си мисли.
Обаждаше се Жозефин, по-малката дъщеря на Анриет Гробз.
- С Марсел ли искате да говорите? - осведоми се сухо.
И подаде слушалката на мъжа си.
Когато се жениш за мъж на тази възраст, трябва да го приемеш с всичкия му багаж. А Марсел не можеше да се оплаче, при него беше пълна програма: от кутийката с хапчетата до пълен дилижанс. Анриет, Ирис, Жозефин, Ортанс, Зое му бяха служили за семейство толкова дълго, че й бе невъзможно да ги изтрие от раз с едно замахване на гюдерията.
Марсел избърса устни и стана от масата, за да отиде до телефона. Жозиан предпочете да излезе от стаята. Отиде до мокрото помещение да вземе панера с прането. Зае се да разделя бялото от цветното. Домакинските задължения й се отразяваха добре. Анриет, Жозефин. Коя щеше да е следващата? Малката Ортанс? Онази, която караше мъжете да ходят на ръце?
- Беше Жо - съобщи Марсел от вратата. - Случило й се е нещо необикновено: мъжът й Анотан...
- Оня дето го изядоха крокодилите?
- Съшият... Представи си, днес Зое получила по пощата картичка от него, изпратена преди месец от Кения. Жив е!
- И какво те засяга това?
- Юни месец се срещнах с Милен, любовницата на Антоан, за да й дам малко информация за бизнеса в Китай. Искаше да се захване с козметика, имаше финансов съветник някакъв китаец и се нуждаеше от полезна информация. Поговорихме си цял час, след което повече не съм й виждал очите.
- Сигурен ли си?
Погледът на Марсел заискри. Обожаваше да подклажда ревността на Жозиан. Така се подмладяваше, чувстваше се по-блестящ.
- Сто процента...
- И сега Жозефин иска да й дадеш адреса на онази мадама...
- Точно така. Имам го някъде в кабинета. - Той направи малка пауза, драсна с нокът по рамката на вратата. - Може да я поканим на вечеря някой ден, това момиче винаги ми е харесвало...
- Тя е по-стара от мен!
- Е ти пък сега! По-голяма е с една-две години.
- Една или две години повече си е повече! Освен ако не смяташ обратното - засегна се Жозиан.
- Ама аз я знам от съвсем малка, Душко! По онова време косата й беше вързана на опашчици и си играеше с диаболото! Хлапачката израсна пред очите ми.
- Имаш право! Днес нещо съм много нервна. Не зная защо... Толкова ни е добре, Марсел, толкова ни е добре, страх ме е да не ни се случи нещо гадно, нещо мрачно и черно, някой черен гарван да не ни връхлети ненадейно...
- Няма, няма! Ние сме си заслужили щастието. Просто сега дойде нашият ред да празнуваме и да се веселим.
- И откога животът стана морален? Откога стана справедлив? Ти къде си го виждал това чудо?
Тя сложи ръка на главата на Марсел и се зае да му масажира черепа. Той се отпусна в ръцете й, потръпвайки от удоволствие.
- Още любов, Душко, още любов... Толкова те обичам, че съм готов да дам левия си тестис за теб.
- А защо левия?
- Левия за теб, десния за Младши...
Ирис се пресегна за огледалцето си. Ръката й опипваше плота на нощното шкафче, но напразно. Вбесена, тя се надигна и седна в леглото. Бяха й го откраднали. Вероятно от страх да не би да го счупи и да си среже вените. Ама за каква ме вземат тия? За някаква луда, която ще се накълца на парчета? А нима нямам право да сложа край на живота си? Защо ми отказват тази последна свобода? То пък един живот, какво ли още да чакам от него! Свърши на четирийсет и седем години и половина. Бръчките се задълбочават, еластичността на кожата се губи, мазнинките се трупат по разни места. Отначало не се забелязват, крият се, докато си свършат поразиите. После, след като са те окарикатурили тук и там, след като си се превърнала в отпусната и тресяща се плът, продължават необезпокоявано унищожителното си дело. Установявам го ден след ден. С малкото си огледалце проверявам свивката зад коляното, шпионирам тлъс-тините, които се ширят. Няма да успея да ги прогоня, ако лежа по цял ден. Скапвам се в това легло. Жлътнала съм като капеща вощеница. Виждам го в очите на лекарите. Не ме поглеждат. Говорят ми, сякаш съм градуирана мензура, която пълнят с лекарства. Вече не съм жена, превърнала съм се в лабораторна стъкленица - тя грабна чашата и я тресна в стената. - Искам да се огледам! - изрева. - Искам да се видя! Върнете ми огледалото!
То беше най-близкият й приятел и най-големият й враг. Отразяваше дълбокия променлив блясък на сините й очи или разкриваше някоя бръчка. Когато го обърнеше към прозореца, я подмладяваше, обливайки я в светлина, ако го насочеше към стената, й лепваше десет години отгоре.
- Огледалото ми! - кресна и заудря с ръце по чаршафа. - Огледалото ми или ще си прережа гърлото. Не съм болна, не съм луда, сестра ми ме предаде. Тази болест не можете да я излекувате.
Грабна супената лъжица, с която пиеше сиропа, обърса я с горния край на чаршафа и я обърна откъм гърба, за да се огледа. Видя единствено изкривеното си лице, сякаш нажилено от рояк пчели. Запокити я в стената.
Как стана така, че останах сама, без приятели, без съпруг, без дете, изолирана от света?
Жива ли съм всъщност?
Щом си сама, ти си нищо. Споменът за Кармен я опроверга, но тя го отхвърли, каза си: тя не влиза в сметката, тя винаги ме е обичала и ще ме обича. А пък и да си призная, Кармен ме отегчава. Верността ме отегчава, добродетелта ми тежи, тишината ме дразни. Искам шум, смях, шампанско, розови абажури, мъжки погледи, изпълнени с желание, приятелски клюки. Беранжер така и не дойде да ме види. Гузна е, затова си мълчи, когато говорят лошо за мен по време на изисканите парижки вечери, мълчи, докато й писне, и се провиква: „Колко сте злобни, горката Ирис не заслужава да гние в онази клиника, била е просто непредпазлива.“ Останалите крещят: „Непредпазлива? Колко си добра! Нечестна, ако искаме да сме точни! Направо нечестна!“ И понеже вече не се чувства обвързана от лоялността на приятелка, тя алчно продължава, наслаждава се на всяка дума, затъва все по-дълбоко в блатото на клюките: „Наистина не е постъпила добре. Ама никак!“ - и обезумяла се присъединява към хора на злословещите, сред които всяка по свой си начин добавя някой пореден недостатък на отсъстващата. „Така й се пада - тегли чертата най-устатата, - сега ще престане да ни мачка с презрението си, след като вече е никоя.“ Точка на надгробното слово и избор на поредната жертва.
Те са прави донякъде, призна Ирис, обхождайки с поглед бялата стая, белите чаршафи, белите щори. Коя съм аз наистина? Никоя. Абсолютно изпразнена от съдържание. Провалих се напълно, ставам за илюстрация на думата „провал“ в речника. Провал, съществително, мъжки род, виж Ирис Дюпен. Би трябвало да си върна моминското име, скоро ще престана да съм в графата омъжена жена. Жозефин ще ми отнеме всичко. Книгата ми, съпруга ми, сина ми, парите ми.
Може ли човек да живее откъснат от семейството, от приятелите, от мъжа си и от детето си? Откъснат от самия себе си? Ще се превърна в безплътен дух. Ще изчезна в небитието, ще осъзная, че винаги съм била куха, лишена от съдържание. Винаги съм била само куха форма.
Преди съществувах, защото околните ме гледаха, приписваха ми мисли, дарби, стил, елегантност. Преди съществувах, защото бях жената на Филип Дюпен, ползвах кредитната карта на Филип Дюпен, познанствата на Филип Дюпен. Страхуваха се от мен, уважаваха ме, обсипваха ме с фалшиви комплименти. Позволявах си да натривам носа на Беранжер, да впечатлявам майка си. Бях преуспяла.
Тя отметна глава и избухна в гневен смях. Колко е жалък успехът, който не ти принадлежи, който не си изковала, който не си градила камък по камък! След като го изгубиш, не ти остава нищо друго, освен да се настаниш на улицата и да протегнеш ръка за милостиня.
Не много отдавна Ирис, все още здрава, се прибираше една вечер, натоварена с покупки, и докато бързаше да хване такси, зърна някакъв просяк, той клечеше, склонил глава, свел поглед, и повтаряше с глух глас „благодаря, господине, благодаря, госпожо“ след всяка монета, която издрънкваше в чашката му. Не беше първият, когото виждаше, но този й се наби в очи незнайно защо. Тя ускори крачка, отклонила поглед. Нямаше време за милостиня, таксито я чакаше, вечерта щяха да излизат, трябваше да се освежи, да си вземе вана, да избере рокля сред десетките тоалети, окачени в гардеробната й, да си направи прическа, да се гримира. Прибра се вкъщи и каза на Кармен: „Нали няма да заприличам на просяк от улицата? Не искам да бъда бедна.“ Кармен й заяви, че това никога няма да й се случи, че ще се трепе да чисти по чуждите къщи, за да остане тя бляскава красавица. Беше й повярвала. Направи на лицето си маска с пчелен восък, излегна се в топлата вода и затвори очи.
А ето че почти съм заприличала на просякиня, помисли тя и вдигна чаршафа, за да види дали огледалото не се бе плъзнало отдолу. Може би съм забравила да го върна на мястото му и сега се е спотаило в някоя гънка.
Огледалото ми, върнете ми огледалото, искам да се видя, да се убедя, че не съм се изпарила, че съществувам. Че все още е въз-можно да бъда харесвана.
Лекарствата, които й даваха вечер, започваха да действат, за кратко се мярна баща й, който четеше вестник до леглото й, майка й, която проверяваше дали фуркетите здраво й крепят шапката, Филип, който я водеше, облечена в бяла рокля, към църковния олтар. Никога не съм го обичала. Никога не съм обичала никого, а искам да ме обичат. Нещастница! Ти си направо жалка! Един ден моят принц ще дойде, един ден моят принц ще дойде... Габор. Той беше моят приказен принц. Габор Минар. Режисьорът, когото всички обожават, чието име пръска толкова силни отблясъци, че ти идва да се свиеш на кълбо под тях. Бях готова да напусна заради него и съпруг, и дете, и Париж. Габор Минар. Тя изстреля името му като укор. Не го обикнах, когато беше беден и никой не го познаваше, хвърлих се на врата му, когато се прочу. Винаги съм имала нужда от нечие одобрение. Дори за да обичам. Каква жалка любовница се оказах!
Ирис мислеше ясно и трезво, а това я правеше още по-нещастна. Можеше да се прояви като несправедлива в изблик на моментен гняв, но скоро разумът й се връщаше и тя се проклинаше. Проклинаше своята подлост и суета. Животът ми даде всичко още с раждането ми, а аз го пропилях. Оставих се да се нося по пяната на леснината.
Ако беше имала малко самоуважение, щеше да успее, благодарение на безмилостния си трезв ум, който понякога я изкарваше по-черна, отколкото беше, да се коригира и да се научи да се обича. Самоуважението не се постига с декрети. То изисква усилия, труд, а самата мисъл за това я накара да сбърчи гнусливо нос. А и вече е късно, реши тя прагматично. Не можеш да започнеш от нулата живота си, когато си на четирийсет и седем и половина. Позакърпваш го, запушваш пробойните, но не можеш да го направиш чисто нов.
Не, каза си тя - чувстваше как сънят я надвива, правеше усилие да намери някакво решение, - бързо, спешно се нуждая от нов съпруг. По-силен, по-богат, по-важен от Филип. Внушителен мъж. Който да ме омайва, да ме подчинява, пред когото да коленича като малко момиченце. Който да поеме в свои ръце живота ми, да ме върне в живота. С пари, с връзки, със светски вечери. Още съм красива. Веднага след като изляза оттук, ще стана отново красивата и очарователна Ирис.
Първата ми положителна мисъл, откакто съм затворена тук, пошепна тя и придръпа чаршафа под брадичката си, може би съм на път да оздравея?
Лука звънна в неделя сутринта. Предния ден Жозефин остави три съобщения на мобилния му. Никакъв отговор. Не е добър знак, реши тя, почуквайки с нокти по зъбите си. Предния ден се бе обадила на Марсел Гробз да го помоли да й даде координатите на Милен. Налагаше се да говори с нея. Да разбере дали и тя не е получила картичка от Антоан. Знае ли къде се намира той, с какво се занимава и дали наистина е жив. Не мога да повярвам, не мога да повярвам, повтаряше си Жозефин. Писмото в колета съобщаваше за ужасния му край. Изказваха й съболезнования, не поздравления за радостно събитие.
Новината я притесняваше. Почти забрави за нападението. По-гочно двете неприятни събития се блъскаха в ума й, объркваха я и я плашеха едновременно. Беше й много трудно да реагира на хилядите въпроси на изпадналата в еуфория Зое относно скорошна-та поява на татко й, на плановете, които чертаеше, на целувките, прегръдките й, малката не можеше да се спре. Беше като танцьорка на канкан с разчорлени детски букли, изпаднала във френетичен ентусиазъм.
Двете тъкмо закусваха, когато телефонът звънна.
- Жозефин, Лука съм.
- Лука! Къде сте? Вчера ви търсих цял ден.
- Не можех да говоря с вас. Свободна ли сте днес следобед, може да се разходим при езерото.
Жозефин бързо премисли. Зое щеше да ходи на кино с една съученичка и на нея й се отваряха три свободни часа.
- В три следобед при лодките? - предложи Жозефин.
- Добре.
Той затвори, без да се сбогува. Жозефин остана с телефона в ръка и с изненада откри, че й е докривяло. Тонът му беше строг и рязък, без капка нежност. Сълзите напираха, но тя успя да ги спре, присвила очи.
- Добре ли си, мамо? - тревожно я погледна Зое.
- Беше Лука. Безпокоя се, че нещо лошо се е случило с брат му, нали го знаеш, Виторио.
- Аха... - отвърна Зое с облекчение: майка й се тревожеше за някакъв непознат.
- Искаш ли още филийки?
- О, да! Моля те, мамо.
Жозефин стана, отиде да нареже хляб и пъхна филиите в тостера.
- С мед ли? - осведоми се тя.
Стараеше се да говори с безгрижен тон, за да не долови Зое тревогата й. Чувстваше се така, сякаш сърцето й беше останало празно. С Лука съм щастлива на интервали. Открадвам си щастието на мънички порции. Влизам в него с взлом. Той затваря очи, преструва се, че не ме забелязва, и ме оставя да го обера. Обичам го въпреки волята му, насила.
- От хубавия мед на Ортанс?
Жозефин кимна.
Втора част
- и§Ь1!
- Всичко започна тогава, в онзи ден... Нали? В ден
- С кого друг си говорил за това?
Четвърта част
Неделята на 24-ти май беше като всички останали не
Учудване. Най-трудната част от ролята. Особено ког
- Онази вечер й се обадих. Поканих я на вечеря и т
Пак ще ме измамят, помисли Жозефин, но този път бе
Когато се обърна, забеляза как мъжът извади от пак
1
В детска възраст създава първите си творби; „Малка нощна музика“ е композирана през 1787 г. - Б. р.
Жозефин кимна.
- Няма да е доволна, ако разбере, че си хапваме от него в нейно отсъствие.
- Нали няма да го изядеш всичкия?
- Не мога да ти обещая - отвърна Зое с лакомо светнали очи. -Бурканчето е почти пълно. Откъде го купи?
- От пазара. Продавачът ми обясни, че преди да го отворим, трябва да го затоплим леко на водна баня, и ще се запази течен, след като изстине.
Мисълта да се подложи на сложната процедура за втечняване на меда, за да достави удоволствие на Зое, прогони спомена за Лука и тя се успокои.
- Много си сладка - усмихна се Жозефин, разрошвайки косата на Зое. - Трябва да си срешиш косата, иначе ще се заплете.
- Искам да съм коала... Няма да се налага да се реша.
- Изправи се!
- Животът е труден, ако не си коала! - въздъхна Зое и изпъна рамене. - Кога се връща Ортанс, мамо?
- Не зная...
- А Гари, той кога се връща?
- Нямам представа, скъпа.
- Ами Шърли? Чувала ли си се с нея?
- Вчера й звъннах, но не отговори. Вероятно е заминала някъде за уикенда.
- Липсват ми... Мамо, ние нямаме много роднини, а?
- Вярно е, нямаме. Твърде сме бедни откъм роднини - отвърна Жо шеговито.
- Ами Анриет? Не може ли да се сдобриш с нея? Така ще имам поне една баба. Дори да не иска да я наричаме така!
Всички се обръщаха към Анриет по име, тя отказваше да й казват баба или маминка.
Зое наблегна на „поне“. Антоан нямаше близки. Единствен син, родителите му отдавна бяха покойници, той се беше изпокарал с чичовците, лелите и братовчедите си и не поддържаше връзка с тях.
- Имаш чичо и братовчед все пак.
- Не ми стигат. Момичетата от класа имат истински семейства и роднини...
- Наистина ли Анриет ти липсва?
- По някои пъти, да.
- Не се казва „по някои пъти“, обич моя, а „понякога“, скъпа...
Зое кимна, но не се поправи. За какво ли мисли, почуди се Жозефин, като гледаше дъщеря си. Беше помръкнала. Потънала в размисъл. Изцяло се бе съсредоточила върху някаква своя идея и безмълвно я оглеждаше от различни ъгли, подпряла брадичка с ръце, издала напред упорито чело. По лицето на малката Жозефин следеше хода на размислите й с уважение към нейната изолация.
Очите й се присвиваха, изсветляваха, тя бърчеше вежди, после челото й се проясняваше. Накрая Зое прикова очи в очите на майка си и тревожно попита:
- Кажи, мамо, смяташ ли, че приличам на мъж?
- В никакъв случай! Защо питаш?
- И не съм широкоплещеста?
- Не, не си! Откъде го измисли!
- Защото си купих „Ел“. Всички момичета от класа го четат...
-И...
- Човек изобщо не трябва да отваря „Ел“. Момичетата от списанието са прекалено красиви... Никога няма да стана като тях.
Тя говореше с пълна уста и дъвчеше четвъртата си препечена филийка.
- Аз пък смятам, че си хубава, и не те намирам широкоплещеста.
- Ти не, това е нормално, нали си ми майка. Майките винаги мислят, че дъщерите им са красавици. Анриет не ти ли го е казвала?
- О, не! Казваше ми, че не съм красавица, но ако човек се загледа, може да намери нещо интересно в мен.
- Каква беше ти като малка?
- Грозна като плужек!
- Мислеше ли за свалки?
- Почти не.
- Тогава кво направи, че татко да те хареса?
- Да кажем, че той долови „интересната“ ми хубост.
- Татко има набито око, а, мамо? Кога, мислиш, ще се появи?
- Не знам, обич моя... Имаш ли да учиш нещо за училище за понеделник?
Зое кимна.
- Свърши го преди киното, защото след това ще си разсеяна и няма да ти се иска.
- А довечера ще изгледаме ли заедно някой филм?
- Два филма в един и същ ден?
- Добре де, ама ако гледаме някой шедьовър, не може да се прави сравнение, защото той е за обща култура. Ще стана режисьорка. Ще снимам „Клетниците“...
- Какво ти става Зое, постоянно споменаваш „Клетниците“ тези дни?
- Много ми харесва, мамо. Козет ме разплаква с ведрото и с куклата си... И после изживява такава прекрасна любов с Мариус и всичко се нарежда. И вече няма никакви рани в сърцето.
А какво ли правим, когато любовта направи голяма рана в сърцето, толкова голяма, сякаш е дупка от снаряд, толкова огромна, че можем да видим небето през нея? - се замисли Жозефин, докато отиваше към мястото на срещата с Лука. Кой може да ми каже какво чувства той към мен. Не се осмелявам да му кажа „обичам ви“, опасявам се, че думата е прекалено голяма. Защото зная, че моето „обичам ви“ прикрива „а вие обичате ли ме?“, което не се осмелявам да изрека, за да не се отдръпне, пъхнал ръце в джобовете на дъфела. Дали влюбената жена е винаги тревожна, изпълнена с болка?
Той я чакаше при лодките. Седеше на пейка с ръце в джобовете, изпънал крака, дългият му нос го придърпваше към земята, кичур тъмна коса закриваше лицето му. Тя спря и го погледна, преди да го заговори. Нещастието е, че не мога да възприемам любовта по-върхностно. Искам да се хвърля на врата на любимия, но толкова се страхувам да не го уплаша, че смирено подавам лице за целувка. Обичам го крадешком. Когато вдига очи към мен, когато улавя погледа ми, аз се нагаждам към неговото настроение. Ставам любовницата, която той очаква да бъда. Паля се от разстояние, контролирам се, когато ме доближи. Това не ви е известно, Лука Джамбели, вземате ме за уплашена мишка, но ако можехте да докоснете с ръка любовта, която клокочи в мен, щяхте да получите изгаряния трета степен. Тази роля ми допада: да извиквам у вас усмивка, да ви успокоявам, да ви очаровам, дегизирам се като нежна и търпелива медицинска сестра и приемам трошиците, които благоволявате да ми подхвърлите, за да ги превърна в дебели филии. Стана година, откакто се срещаме, а не зная за вас нищо повече от това, което ми прошепнахте при първата ни среща. Приличате ми на мъж, който няма апетит към любовта.
Беше я забелязал. Стана от пейката. Целуна я по бузата, леко, почти братски. Жозефин се отдръпна, почувствала вече смътната болка, породена от тази целувка. Днес ще говоря с него, реши тя със смелостта, присъща на много срамежливите хора. Ще му разкажа преживелиците си. За какво ми е да имам любим, ако ще крия от него притесненията и божите си?
- Как сте, Жозефин?
- И по-добре съм бивала...
Хайде, каза си тя, давай смело, бъди естествена, говори му, разкажи му за нападението, за пощенската картичка.
- Изживях два ужасни дни - подхвана той, без да й даде възможност да отвори уста. - Брат ми изчезна в петък следобед, когато се бяхме уговорили да се видим в онази бирария, която никак не харесвам, а вие много обичате - той се извърна към нея и се усмихна подигравателно. - Имаше час при лекаря, който го лекуваше от пристъпите на агресия, но не се явил в кабинета. Навсякъде го търсиха, а се появи едва днес сутринта. Беше в ужасно състояние.
През цялото време се опасявах, че се е случило най-страшното. Съжалявам, че напразно сте ме чакали. - Държеше ръката на Жозефин и допирът на фината му ръка, топла и суха, я развълнува.
Тя допря буза до ръкава на палтото му. Отърка буза, сякаш да му каже: няма нищо, прощавам ви.
- Чаках ви, после се прибрах да вечерям със Зое. Помислих, че сигурно имате някаква неприятност с... хм... с Виторио.
Изпитваше странно чувство да нарича по име човек, когото не познаваше и който я ненавиждаше. Създаваше й усещане за фалшива близост. Защо ли ме мрази? Нищо не съм му сторила.
- Когато се прибра днес сутринта вкъщи, бях там и го чаках. Прекарах целия вчерашен ден и цялата нощ на канапето в очакване. Изгледа ме, сякаш не ме разпозна. Беше обезумял. Втурна се към банята, без да продума. Убедих го да вземе приспивателно и да си легне, едва се държеше на крака. - Ръката му стисна ръката на Жозефин, сякаш да й предаде отчаянието, което бе преживял през изминалите два дни в очакване на най-ужасното. - Виторио ме тревожи, вече не зная какво да предприема.
Две млади слаби жени, които правеха джогинга си, спряха до тях. Останали без дъх, погледнаха часовниците си, за да видят колко още им остава да търчат. Едната се обади ядосано:
- Тогава му казах: какво по-точно искаш? И той ми отвърна, знаеш ли какво има смелостта да ми каже: да престанеш да ме преследваш! Аз съм го преследвала! И ще ти кажа, че наистина смятам да престана. Повече не мога да го понасям. Какво иска? Да стана гейша? Да ме смачка? Да му въртя вкусни ястия и да разтварям крака, щом ми щракне с пръсти? Предпочитам да си живея сама. Така поне ще ми е спокойно и ще имам и по-малко задължения! -младата жена притисна гърди с ръце в знак на непоколебима решителност, издължените й кафяви очи искряха гневно.
Приятелката й я подкрепи, подсмърчайки. След което махна с ръка да продължат джогинга.
Лука ги изгледа, докато се отдалечаваха.
- Не съм единственият, който има проблеми!
Сега е моментът да му разкажеш за неприятностите си, хайде, насърчи се Жозефин.
- И аз... И аз имам проблеми.
Лука повдигна изненадано вежда.
- Случи ми се нещо много неприятно и нещо много учудващо -заяви Жо престорено небрежно. - От кое да започна?
Черен лабрадор се втурна и се бухна във водата точно пред тях-ната пейка. Лука се разсея, следейки го с очи как се гмурка в зеленикавите води на езерото. Повърхността беше толкова мазна, че кръговете, които се образуваха, бяха във всички цветове на дъгата. Раззинало муцуна, кучето пухтеше и плуваше. Стопанинът му беше хвърлил топка и то се втурна да я улови. По черната му лъскава козина се търкаляха течни перли, псето пореше шумно водата и пръскаше всичко наоколо; патиците рязко се отклоняваха от пътя си и недоверчиво се паркираха встрани.
- Ах, тези кучета, направо са невероятни!- възкликна Лука. -Вижте!
Животното се връщаше. Изтръска се, опръска всичко наоколо и пусна топката в краката на стопанина си. Завъртя опашка и излая, подканвайки го да продължи играта. А как да продължа аз, запита се Жозефин, проследявайки с очи топката, която полетя отново, и кучето, което пак се бухна в езерото.
- За какво ми говорехте, Жозефин?
- Казах, че ми се случиха две неща, едното ужасно, другото -странно. - Тя се насилваше да се усмихва, за да потръгне разказът. - Получих картичка от Антоан.. .мъжа ми... както знаете...
- Но мислех, че е...
Не се осмеляваше да произнесе думата и Жозефин му я подсказа:
- Мъртъв?
- Да. Бяхте ми казали, че...
- И аз така мислех.
- Странно наистина.
Жозефин изчака да й зададе някакъв въпрос, да изкаже някакво предположение, да изрази учудването си, нещо, каквото и да е, за да обсъдят новината, обаче той се задоволи да свъси вежди и попита:
- А другата новина, ужасната?
Ха! - каза си Жозефин, съобщих му, че мъртвец пише картичка, купува марка, залепва я на картичката, пуска я в кутията, а той ми отвръща: „И какво друго?“ Струва му се нормално. Мъртъвците стават нощем да си водят кореспонденцията. Всъщност мъртъвците не са мъртви, те се редят на опашка в пощата, затова винаги се налага да чакаме. Тя преглътна и изтърси неочаквано:
- За малко да ме убият!
- Да ви убият, вас, Жозефин? Не е възможно!
А защо да не е? Няма да съм красив труп, така ли? Нямам вид на човек, който може да бъде убит?
- В петък вечерта, когато се прибирах след несъстоялата се среща, бях намушкана с нож право в сърцето. Тук!
Тя се удари по гърдите, за да подчертае драматизма на съобщението, и се усети смешна. Ролята на жертва на улично произшествие май не й подхождаше особено. Смята, че се правя на интересна, за да съпернича на брат му.
- Направо невероятна история! Ако ви бяха намушкали с нож, шяхте да сте мъртва...
- Спаси ме една обувка, обувката на Антоан...
Тя му обясни спокойно какво й се беше случило. Той я изслуша, загледан в ято прелитащи гълъби.
- Съобщихте ли в полицията?
- Не. Не исках Зое да разбере.
Той недоверчиво я изгледа.
- Жозефин! Ако сте станали жертва на нападение, трябваше да отидете в полицията!
- Какво искате да кажете с това „ако“? Бях нападната.
- Представете си, че този човек нападне някой друг, отговорността ще падне върху вас! Нечия смърт ще тежи на съвестта ви.
Не само не я прегърна, за да я успокои, да й каже: с вас съм, ще ви пазя, а на всичко отгоре й създаваше чувство за вина, намеквайки за вероятна нова жертва. Тя го погледна объркано, какво ли трябваше да му се случи на този човек, за да се развълнува?
ТЕЛЕГРАМКанал с обзорами, анонсами новинок и книжными подборками
Книжный Вестник
Бот для удобного поиска книг (если не нашлось на сайте)
Поиск книг
Свежие любовные романы в удобных форматах
Любовные романы
О психологии, саморазвитии и личностном росте
Саморазвитие
Детективы и триллеры, все новинки
Детективы
Фантастика и фэнтези, все новинки
Фантастика
Отборные классические книги
Классика
ВКОНТАКТЕБиблиотека с любовными романами, которая наверняка придётся по вкусу женской части аудитории
Любовные романы
Библиотека с фантастикой и фэнтези, а также смежных жанров
Фантастика
Самые популярные книги в формате фб2
Топ фб2
книги