Катрин Панкол - 2. Бавният валс на костенурките

- Ей, госпожо Мерсон, гладен ли го държите сина си? - провикна се Ифижени, пляскайки Пол през пръстите.

- Пол! Дръж се възпитано! - пропя провлачено госпожа Мерсон.

- Правят деца, а после не си дават труда да ги възпитават! - възмути се бурно Ифижени, пронизвайки с поглед Пол Мерсон.

Той направи гримаса по неин адрес, избърса ръце в дънките си и взе желирана пилешка кълка.

Госпожата с белия пудел изглеждаше силно заинтригувана от разказа на Зое, която й описваше първото истинско къпане на Дю Геклен и първата му купичка с кучешка храна.

- Нахвърли се върху крокетите, сякаш не беше ял от години, после дойде и легна в краката ми в знак на вярност и безпрекословно подчинение!

Тя поздрави Зое за изискания й речник, препоръча й своя ветеринар.

- Защо? Той не е болен. Просто беше много гладен.

- Трябва да го ваксинирате... Всяка година.

- А, така ли... - отговори Зое, без да изпуска от поглед вратата. - Всяка година?

- Ваксината против бяс е задължителна - потвърди госпожата, гушнала пудела си под мишница. - Артюр има всички ваксини, не е пропуснал нито една. Трябва също да го разресвате и подстригвате редовно, иначе ще завъди бълхи и ще се чеше постоянно.

- Чак пък толкова! - заяви Зое. - Дю Геклен идва от улицата, а не от салон за разкрасяване на кучета.

Една двойка, мъжът с развалени зъби, жената пристегнала тук-там преливаща плът в евтино костюмче, обясняваше колко са хвръкнали цените на недвижимите имоти в квартала на възрастна госпожа, която така се беше напудрила, че приличаше на гипсова маска, докато друга поздравяваше Ифижени, възхвалявайки небесата, че е била възнаградена с печалба от лотарията.

- Тези хазартни игри не са твърде морални, но във вашия случай смея да твърдя, че напълно сте заслужили! Толкова сили хвърляте да поддържате кооперацията!

- Кажете го на госпожица Дьо Басониер! - отвърна Ифижени. -Тя непрекъснато ми подхвърля забележки и се чуди какво да направи, за да ме уволнят! Само дето сега няма да напусна това жилище, стана истински дворец!

Господин Сандоз се изпъчи. Като чу думата „дворец“, сърцето му трепна от гордост. Той погледна разнежено Ифижени. Тя си беше измила косата с шампоан оцветител в бонбоненорозово с морскосини връхчета и си беше облякла рокля на червени карета. Каква оправна жена! Снощи, преди да подредят последните мебели, и беше пошушнал: „Ифижени, вие сте страхотна Валюора“, а тя беше разбрала погрешно „авантюра“ и беше издала обичайния си пръхтящ звук. Той я погали с очи, въздъхна и реши да се измъкне. Отсъствието му щеше да остане незабелязано. Никой никога не забелязваше дали той присъства, или отсъства.

. - Да не преувеличаваме! Госпожица Дьо Басониер не е толкова

страшна! Тя иска максимално добре да защити нашите интереси -намеси се господин с барета и лентичката на Почетния легион.

- Тя е дърта вещица! - заяви безцеремонно господин Мерсон. -Вие не бяхте вчера на събранието. Направи ми впечатление, че ви нямаше, да знаете...

- Бях я упълномощил да ме представлява - отговори мъжът и му обърна гръб.

- Чудесна идея, как не съм се сетил! - разсмя се господин Мерсон. - Но поне със сигурност тази вечер няма да я видим тук!

- А господин Пинарели, и него ли го няма? - осведоми се дамата с пудела.

- Майка му не е позволила да излиза! Тя му свива сармите, държи го много строго! За нея е още малко дете. Той се опитва да прави лудории зад гърба й, но тя го наказва! Самият той ми го е разказвал. Вие знаете ли, че няма право да излиза вечер? Убеден съм, че е девствен!

В един ъгъл, седнала на икейски стол, Ирис се оглеждаше и се самосъжаляваше, че е паднала толкова ниско. По това време трябваше да е в Лондон, в красивия апартамент на Филип, да размества разни дреболии, за да подчертае присъствието си, или да подрежда кашмирените му пуловери, а вместо това седеше в някакво си портиерско жилище да слуша жалки дрънканици, да отказва безвкусните хапки и евтиното шампанско, които й предлагаха. Нито един интересен мъж с изключение на този господин Мерсон, която я облизваше с очи. Всичко беше точно в стила на Жозефин, да се сприятелява с разни хорица. Господи! Какъв ли живот ме чака занапред? Струваше й се, че продължава да върви по безкрайния бял коридор в търсене на изхода.

- Сестра ви е очарователна - въздъхна господин Мерсон в ухото на Жозефин. - Може би малко студена, но с удоволствие бих се заел да я размразя!

- По-леко с желанията, господин Мерсон!

- Обичам трудностите, непревзимаемите крепости, които завладяваме и давим в сладострастие... Какво ще кажете за приятно изживяване в тройка, госпожо Кортес?

Жозефин страшно се смути и пламна цялата.

- Ох! Май докоснах чувствителната струна! Опитвали ли сте?

- Господин Мерсон!

- Би трябвало да опитате. Любов без чувство, без капчица зависимост и собственическо чувство е нещо прекрасно... Отдаваш се, без да се обвързваш. Душата и сърцето си отдъхват, а тялото се възбужда... Но вие сте прекалено сериозна!

- А вие недостатъчно! - прекъсна го Жозефин и се понесе към Зое, която не отлепяше отчаян поглед от вратата.

- Не се ли забавляваш, мило дете? Искаш да се прибереш ли? Да отидеш при Дю Геклен!

- Не, не.., - Зое й се усмихна с нежност и леко снизхождение.

- Чакаш някого?

- Не. Защо?

Наистина очаква някого, си каза Жозефин, забелязала непознато досега изражение на зрялост, изписано на лицето на дъщеря й. Сутринта на закуска си беше малкото ми бебенце, а тази вечер е станала почти жена. Възможно ли е да е влюбена? Първа любов. Мислех, че харесва Пол Мерсон, обаче тя не го поглежда. Малкото ми момиченце е влюбено! Сърцето й се сви. Чудеше се дали ще бъде като Ортанс, или като нея. Нежна и мека като желиран бонбон или твърда като бяла халва, с която можеш да си строшиш зъбите? Не знаеше какво да й пожелае.

Ифижени отваряше шкафовете, демонстрираше разните приспособления и подредби, разясняваше избора на цветове, показваше рамкираните постери и придружаваше всяко изречение със смръщ-ване на веждите, дебнейки най-дребната забележка или коментар. Лео и Клара сновяха напред-назад, натоварени с чинии, раздаваха хартиени салфетки на гостите. Чу се музика. Пол Мерсон търсеше нещо по радиото.

- Ще танцуваме ли? - попита госпожа Мерсон, протегна се, изпъчи бюст. - Празнуване на ново жилище без танци е все едно шампанско без мехурчета!

Точно в този момент се появиха Ерве Льофлок-Пинел, Гаетан и Домисий, последвани от семейство Ван ден Брок с двете им деца. Ерве Льофлок-Пинел висок, усмихнат. Ван ден Брок в обичайния им вид, той блед, размахал дългите си ръце като пипала на насекомо, тя добродушна, усмихната, въртеше объркано очи във всички посоки. Атмосферата внезапно се промени. Присъстващите едва ли не заеха за почест, единствено госпожа Мерсон продължи да се кърши.

Жозефин улови тревожния поглед на Зое към Гаетан. Значи е той.

Момчето се приближи до нея, прошепна й на ухото нещо, от което тя се изчерви и сведе очи. Сърцето й е меко като желиран бонбон, установи Жозефин, дълбоко развълнувана.

Засиленото присъствие на вход А леко охлади атмосферата. Ифижени го усети и се втурна да поднесе шампанско на новодошлите. Усмивката не слизаше от лицето й; Жозефин долови, че и тя беше объркана. Колкото и да се фукаше и да парадираше с „Интернационала“ в супермаркета, очевидно се чувстваше неловко.

Госпожа Льофлок-Пинел не беше дошла. Ерве Льофлок-Пинел поздрави Ифижени, семейство Ван ден Брок също. Скоро хората ги наобиколиха, сякаш бяха кралски величества. Жозефин остана силно изненадана. Властта на парите, престижът на луксозните апартаменти, отличната кройка на дрехите оказваха влияние и налагаха уважение въпреки злобните подмятания. Иронизираха само докато величествата стояха надалеч, щом дойдеха по-близо, започваха да се покланят.

Пот се лееше от господин Ван ден Брок и той непрекъснато подръпваше яката на ризата си. Ифижени отвори прозореца към двора. Той рязко го затвори.

- Страхува се от микробите, това вече е прекалено за лекар! -рече спретната дама от вход Б. - Когато те преглежда, си слага ръкавици! Усещането е странно: да те опипват гумени пръсти... Посещавали ли сте кабинета му? Всичко е излизано, свети... И сякаш те докосва с пйнсети!

- Аз бях един-единствен път и повече няма да стъпя. Стори ми се прекалено... как да кажа... настъпателен - намеси се друга и пъхна в устата си хапка с пушена сьомга. - Има страннен маниер: вторачи се в теб и мърда пръсти. Сякаш иска да те набоде на карфица и да те притури към колекцията си от пеперуди. Жалко, защото е удобно да имаш гинеколог в кооперацията!

- Аз пък не обичам две неща в лекарските кабинети: да си разтварям краката и да си отварям устата! Страхувам се от зъболекарите и от гинеколозите като от черна чума!

Двете избухнаха във весел смях и си взеха по чаша шампанско. Забелязаха госпожа Ван ден Брок, която ги гледаше и въртеше очи наляво-надясно, кой знае дали не беше чула какво си говорят.

- Тази пък, едното й око гледа на север, другото на юг! - отбеляза едната.

- Чувате ли я как се разпява? - във вход А всички са превъртели! Как ви се вижда новата? Постоянно виси при портиерката... Не е нормално според мен.

Ирис очакваше Жозефин да я представи. Тъй като сестра й очевидно не смяташе за нужно да го стори, тя пристъпи към Льофлок-Пинел.

- Ирис Дюпен. Аз съм сестра на Жозефин - обяви тя, свенливо и очарователно елегантно.

Ерве Льофлок-Пинел се поклони, целуна й ръка с рицарски жест. Ирис мимоходом отбеляза черния костюм от алпака, ризата на сини и бели райета, копринената вратовръзка с плътен възел, дискретната кърпичка в джобчето, атлетичната фигура, изисканата елегантност, самочувствието на красивия мъж, привикнал на светски събирания. Долови аромата на тоалетната вода „Арамис“ на „Армани“, който я лъхна от черната му пригладена коса. Когато вдигна очи към нея, тя се понесе на вълните на щастието. Той се усмихна и тя прие усмивката му като покана за танц. Жозефин ги наблюдаваше смаяна. Той се навеждаше към нея, сякаш се опиваше от аромата на рядко цвете, тя беше възприела идеално премерена поза на резервираност. Двамата не отвориха уста, но между тях прехвръкнаха искри на взаимно привличане. Безмълвни, изненадани, усмихнати. Не отделяха очи от един от друг, въпреки че разговарящите ги блъскаха. Те се накланяха ту в една, ту в друга посока и отново се събираха и трепетно се докосваха.

Когато Жозефин се върна от пазара, Ирис я попита кой ще присъства на тържеството у Ифижени и наистина ли се налага и тя да ходи.

- Постъпи както желаеш.

-Не! Кажи ми...

- Това е просто събиране по съседски. Няма да присъстват нито Путин, нито Буш! - я беше срязала тя, за да престане с въпросите.

Ирис се вкисна.

- Не ти дреме, че страдам! Не ти дреме, че Филип ме изхвърли като стара дреха! Всъщност ти си егоистка, която си придава вид на закрилница!

Жозефин я изгледа смаяна.

- Аз съм егоистка, защото не се интересувам само и единствено от теб, така ли?

- Аз страдам. Едва не умирам от мъка, а ти през това време ходиш на пазар с някаква си...

- Ами ти? Ти попита ли ме как съм? Не. Как е Зое? Ортанс? Не. Каза ли поне дума за новия ми апартамент? За новия ми живот? Не. Единственото, което те занимава си ти, ти и пак ти! Косата ти, ръцете ти, краката ти, парцалите ти, бръчките ти, душевните ти терзания, настроенията ти.- тя се задъха. Не подбираше думите си. Изплю-ваше ги като вулкан, бълващ лавата, която е задръстила кратера му и го притиска да спи. - Последния път, когато обядвахме заедно, след като беше отлагала три пъти срещата по такива незначителни причини, че направо ми идеше да се разрева, ти през цялото говори единствено и само за себе си. Ти всичко свързваш с теб. Винаги. А аз съм всеки път насреща, за да те изслушам, да ти прислужвам. Съжалявам, Ирис, уморих се да ти сервирам. Бях те предупредила за събирането при Ифижени... Бях решила да излезем за вечеря двете, с радост си представях как ще бъдем двете, а ти замина за Лондон! Забрави за мен, забрави, че се надявах да се видим, че бях нетърпелива да ти покажа новия си апартамент! И сега се сърдиш и настояваш за справедливост, защото съпругът ти, за когото пет пари не даваше, се умори и си взе шапката... Искаш ли да бъда откровена с теб: напълно е прав и се надявам това да ти бъде обица на ухото! Бих те посъветвала отсега нататък да започнеш да се интересуваш малко и от другите хора. Защото, след като досега нищо не си дала, а само си вземала, накрая ще останеш сама и ще си изплачеш прекрасните очи.

Ирис я изслуша с потрес.

- Никога не си ми говорила по този начин!

- Уморих се... Сили не ми останаха да понасям влудяващото ти желание да бъдеш вечно център на внимание. Остави малко място и за другите, дай си сметка, че и те са живи същества, и ще се почувстваш по-щастлива!

Слязоха при Ифижени в пълно мълчание. Зое бърбореше за трима. Разказваше за смайващия напредък на Дю Геклен, който невъзмутимо понесъл първото си къпане и дори не плакал, когато двете излезли. Бяха подготвили празника, Ирис остана нацупена, с голям зор извършваше нещо дребно, враждебна и мълчалива. Сърдита на първите гости, сърдита и на дошлите по-късно.

До момента, в който се появи Ерве Льофлок-Пинел.

Жозефин се доближи до Ифижени, пошушна й на ухото:

- Госпожа Льохфлок-Пинел никога ли не излиза от къщи?

- Знаете ли, не съм й виждала очите. Дори не отваря, когато нося пощата! Оставям писмата на изтривалката.

- Да не е болна?

Ифижени докосна с пръст слепоочието си и похвърли:

- Не е наред с главата... Горкият човек! Той се грижи за децата. Разправят, че по цял ден се разхождала по халат. Един ден я намери на улицата. Бълнувала, викала за помощ, разправяла, че била преследвана. .. Някои жени не си дават сметка какъв късмет са извадили. Ако аз имах такъв мъж, красавец като него, голям апартамент като техния и три руси дечица, бъдете сигурна, че нямаше да се мотая по пеньоар! И щях да си угаждам и да хапвам шоколад!

- Научих, че загубила невръстно детенце в ужасен инцидент. Сигурно не може да го понесе.

Ифижени състрадателно подсмръкна. Толкова огромно нещастие напълно оправдаваше размотаването по пеньоар.

- Тържеството стана много хубаво! Доволна ли сте?

Ифижени й подаде чаша шампанско и вдигна своята.

- Наздраве за моята вълшебница, за добрата ми фея!

Двете отпиха мълчаливо, наблюдавайки хората, който сновяха наоколо.

- Господин Сандоз си тръгна много бързо... Мисля, че сте го пронизали право в сърцето, Ифижени...

- Какви ги приказвате! Оня ден ме обиди и ми каза, че съм била „истинска авантюра“. Можеше да измисли по-хубаво обяснение в любов, нали! Както и да е, утре трябва да почистя и да излъскам основно. Ще напълня контейнерите с боклук!

- Ще ви помогна, ако желаете...

- И дума да не става! Утре е неделя и ще си отспите.

- Ще трябва да се подреди всичко, за да не мрънка Басониер!

- Ох, и тя е една! Да си кротува и да не се вре навсякъде! Ужас-на проклетия! Има такива хора, да се чудиш защо Господ бди над животеца им!

- Ифижени! Не говорете така! Ще й докарате някоя беля!

- Ами, тя е неизтребима като хлебарките...

Господин Мерсон, който минаваше зад гърба им, вдигна чашата си и пошушна:

- Е, дами... Наздраве за хлебарката!

Зое не слезе в мазето тази вечер. Остана с майка си и леля си. Идеше й да пее, да крещи. По време на сбирката у Ифижени Гаетан беше пошушнал: „Зое Кортес, влюбен съм в теб.“ Тя беше пламнала като факла. Той бе продължил да й говори на ухото, тикнал нос в чашата си, уж че пие. Беше й казал луди неща: „Толкова съм влюбен в теб, че ревнувам от възглавницата ти!“ След което се беше отдръпнал, за да не го забележат, а на нея й се беше сторил много голям. Възможно ли беше да е пораснал от вчера? По-късно отново се беше примъкнал и беше заявил: „Тази вечер няма да мога да сляза в мазето, ще оставя пуловера си под вашата изтривалка, за да мислиш за мен, докато заспиш.“ Тогава буцата, заседнала в гърлото й, изхвърча и тя каза: „И аз съм влюбена в теб“, той я погледна с толкова сериозно лице, че тя за малко да се разплаче. Преди да си легне, щеше да отиде да вземе пуловера, за да заспи с него.

- Изглеждаш ми умислена, мила моя - обърна се Жозефин към нея.

- Мисля си за Дю Геклен. Може ли да остане да спи в стаята ми?

Ирис допи бутилката бордо и подбели очи.

- Тъпо е да си вземеш куче, трябва да се грижиш за него! Кой ще го изведе тази вечер например?

- Аз! - провикна се Зое,

- Не! - отговори Жозефин. - Няма да излизаш по това време, аз ще го изведа...

- Ето на, започна се - обяви Ирис с въздишка.

Зое се прозя, каза, че била уморена. Целуна майка си и леля си и. отиде да си легне.

- Как му беше името на красивия ти съсед?

- Ерве Льофлок-Пинел.

Ирис допря чашата до устните си и едва чуто отбеляза:

- Красив мъж! Много красив мъж!

- Той е женен мъж, Ирис.

- Което не го прави по-малко привлекателен... Познаваш ли жена му? Как изглежда?

- Руса, крехка, има някакви леки смущения...

- Значи не са много стабилна двойка. Той беше дошъл без нея тази вечер.

Жозефин започна да раздига. Ирис попита дали не е останало още малко вино. Жозефин предложи да отвори друга бутилка.

- Обичам да си пийвам по малко вечер. Действа ми успокоително.

- Не би трябвало да пиеш, след като вземаш толкова много хапчета. ..

От гърдите на Ирис се изтръгна безкрайна въздишка.

- Жо, може ли да остана при теб? Не ми се прибира вкъщи... Кармен ми действа на нервите, плаши ме.

Наведена над кофата за боклук, Жозефин остъргваше чиниите, преди да ги сложи в миялната. Ако Ирис остане, край на близостта ми със Зое, помисли си тя. Тъкмо нещата бяха потръгнали отново.

- Не се радвай така бурно, сестричке! - заядливо подхвърли Ирис.

- Не... Не е това, но...

- Предпочиташ да не оставам?

Жозефин се укори. Ирис я беше канила толкова често в дома си. Изгледа сестра си и излъга:

- Ние живеем много затворено. Страхувам се, че ще ти бъде скучно.

- Не се притеснявай, ще си намеря занимания. Освен ако наистина не ме искаш.

Жозефин възрази: не, не какви го приказваш. Получи се толкова неубедително, че Ирис се обиди.

- Като си помисля колко пъти съм ви приютявала и теб, и дъщерите ти вкъщи. А сега още при първата услуга, която ти искам, ти се запъваш...

Беше си наляла и езикът й се развърза. Замаяна от алкохола, не забеляза гневния поглед, изпълнен с болка, който й хвърли Жозефин. Ти не си ни „приютявала“, Ирис, ти ни „приемаше“ на гости, което е съвсем различно.

- Цял живот бях насреща! Помагах ти финансово, подкрепях те морално. Само един пример: дори и книгата нямаше да напишеш, ако не бях аз! Аз бях твоят живец, твоята амбиция. - Тя се засмя иронично: - Твоята муза! Без преувеличение! Самата мисъл, че съществуваш, те разтреперваше. Аз те накарах да извадиш на бял свят най-доброто от себе си, аз изнесох на свой гръб успеха ти и ето как ми се отблагодаряваш!

- Ирис, може би е по-добре да престанеш да пиеш... - подхвърли Жозефин, стиснала чиния със сгърчени от нерви пръсти. - Не знаеш какво приказваш.

- Да не искаш да кажеш, че не е вярно?

- Устройваше те да съм до теб. Момичетата бяха компания за Александър, аз бях буфер между теб и Филип!

- Да не си отварям устата за него пък! Сега сигурно се чука с мис Дулитъл! Доти Дулитъл! Какво име само! Сигурно се облича в розово и си прави косата на ситно къдрене!

Брюнетка ли е, или блондинка въпросната мис Дулитъл? - се почуди Жозефин и сипа прах в миялната. „Мимолетно“, бил заявил Александър. Което означава, че не е влюбен в нея. Че е с нея само колкото за прекарването. Че ще си намери друга, след това още някоя и още някои. Жозефин е била брънка от поредицата. Част от гирляндата в коледната нощ.

- Кой знае дали ми е изневерявал, докато живеехме заедно -продължи Ирис и пресуши чашата си. - Не ми се вярва. Прекалено много ме обичаше. Как ме обичаше само! Помниш ли? - тя се усмихна, загледана в нищото. - Но един ден всичко свършва и не разбираш защо. Голямата любов би трябвало да е вечна, как мислиш?

Жозефин рязко сведе глава. Ирис избухна в силен смях.

- Ти от всичко правиш трагедии, Жо. Това са неприятните обрати на живота. Но ти не можеш да го разбереш, защото нищо не си изживяла... - погледна празната си чаша и отново я напълни. - От друга страна, като си помисля: какъв смисъл има да си преживял толкова? Да се притъпят чувствата ли? - и въздъхна: - Болката обаче не се притъпява, не утихва. Странно е: любовта се изхабява, но болката остава жива. Налага друга маска, но остава. Любовта свършва един прекрасен ден, обаче продължаваме да страдаме до края и да ни боли. Животът не е устроен добре!

Не е толкова сигурно, мислено се възпротиви Жозефин, животът ускорява събития, които въображението не се осмелява да навърже. Тя дълго ще си спомня този ден. Какво беше поискал да й каже животът? Събуди се, Жозефин, не се унасяй. Събуди се или разбунтувай се?

- Вече не ми остана нищо. Не представлявам нищо. Животът ми свърши, Жо. Унищожена. Смачкана. Боклук.

Жозефин видя страха в очите на сестра си и гневът й се уталожи.

Ирис трепереше, притиснала силно с ръце гърдите си в отчаяна прегръдка.

- Страх ме е, Жо. Ако знаеш само колко ме е страх... Той ми каза, че ще ми даде пари, но парите не могат да заместят всичко. Парите никога не са ме правили щастлива. Чудна работа, като се замисля. Всички се борят за повече пари, а светът става ли по-добър от това? Хората по-добре ли живеят? Свирукат ли си весело по улиците? Не. Парите не носят удовлетворение. Винаги има някой с повече пари. Може би си права и само любовта може да ни изпълни наистина? Само че как да се научим да обичаме? Ти знаеш ли? Всички говорят за това, но никой не знае какво означава всъщност. Постоянно си повтаряш, че трябва да обичаш, да обичаш, но къде се научава човек на това? Кажи ми.

- Като забравиш за себе си - прошепна Жозефин, ужасена от състоянието на сестра си, която бълнуваше, изпиваше и пълнеше отново и отново чашата си.

Ирис се изсмя саркастично.

- Още един отговор, който не разбирам! Сякаш го правиш напук. Не може ли да се изразяваш по-ясно? - тя клатеше глава, играеше с косата си, подръпваше някой кичур, увиваше го на пръста си, развиваше го, пускаше го, закривайки лицето си. - Във всеки случай вече е много късно да се науча. Прекалено късно е за всичко! Скапах се. Нищо не зная да правя. И така ще си умра, съвсем сама... Стара жена като стариците, които срещаме по улиците. Разказах ли ти за просяка, когото видях преди години? Тогава бях млада и го подминах, защото бях натоварена с пакети. Той остана на тротоара под поройния дъжд. Хората го блъскаха, настъпваха го, а той се свиваше, за да не им се пречка... тя се удари с юмрук по челото. - Защо споменът за този просяк непрекъснато ме преследва? Непрекъснато го виждам и заставам на мястото му на улицата, протягам ръка към минувачите, които не ме поглеждат. Мислиш ли, че ще свърша така и аз?

Жозефин я изгледа продължително, опитваше се да разбере доколко искрен беше ужасът на Ирис. В краката й Дю Геклен се прозина толкова широко, че едва не си разчекна муцуната, и я погледна изпитателно. Кучето скучаеше. Намираше Ирис жалка. Тя си припомни девиза на истинския Дю Геклен: „Смелостта дава това, което красотата отказва.“ Всъщност, реши Жозефин, на нея просто й липсва смелост. Тя мечтае за решение, което да й падне наготово. За щастие, което само да й пасне като вечерна рокля. Тя се вижда като принцеса, която очаква своя принц. Той ще я хване за ръка и всичко ще се подреди без никакво усилие от нейна страна. Тя е страхлива и мързелива.

- Хайде идвай, имаш нужда от почивка...

- Ще бъдеш с мен, Жо, няма да ме оставиш, нали? Ще остареем заедно като две малки спаружени ябълки... Кажи „да“, Жо, кажи „да“.

- Няма да те изоставя, Ирис.

- Мила си. Винаги си била такава. Това беше твоят коз, добротата. И сериозността. Всички казваха: „Жо е усърдно, сериозно момиче“, за мен оставаше всичко друго. Но не внимаваш ли, това другото изчезва като дим... Животът всъщност е капитал. Капитал, който можеш да умножиш, да разработиш или не... Аз нищо не успях да умножа, да разработя. Напротив, всичко пропилях!

Започна да плете език, да говори неразбираемо. Не можеше да стане от масата, търсеше чашата с тромава ръка.

Жозефин я подхвана, успя да я вдигне и полека я заведе в стаята на Ортанс. Сложи я да легне, съблече й дрехите, събу й обувките и я претърколи под завивките.

- Ще оставиш ли да свети лампата в коридора, Жо?

- Ще оставя да свети в коридора...

- Знаеш ли какво ми се иска? Нещо огромно. Огромна любов, мъж като онези твоите от средновековието, безстрашен рицар, който да ме вземе, да ме закриля... Животът е много суров, прекалено много. Страхувам се от него...

Тя продължи да пелтечи още малко, обърна се настрана и се унесе в тежък сън. Малко по-късно Жозефин я чу да хърка.

Тя отиде в хола. Легна на канапето. Подпря гърба си с възглавничка. Събитията се блъскаха в главата й. Трябва да ги подредя едно по едно. Филип, Лука, Антоан. Тя се усмихна тъжно. Трима мъже, три лъжи. Три призрака с бели дрехи, които се появяваха в живота й. Свита на кълбо, тя затвори очи и видя трите призрака да танцуват под клепачите й. Танцът свърши и Филип изплува. В съня й черните му очи блестяха, тя забеляза и червеното огънче на пурата му, вдиша дима, отброи едно кръгче, две кръгчета, които излитаха от отворената му уста. Видя го под ръка с Доти Дулитъл, той я придърпа за яката на палтото, притисна я до печката в нейната кухня и я целуна с топли нежни устни. В корема й зейна празнина, студена болка, която се надигна, разрастваше се неудържимо. Тя сложи ръка на корема си, за да попречи на празнината да расте.

Почувства се много самотна, много нещастна, подпря глава на страничната облегалка и заплака без глас, отброявайки всяка сълза като стиснат счетоводител, който не иска да загуби нито петак. Това беше нейният начин да не позволи на мъката да я удави в ридания. Тя поплака, свряла нос в ръкава, и по едно време до слуха й стигнаха други ридания. Протяжни стонове, бавен речитатив сякаш в. отговор на нейната жалба.

Тя вдигна глава и видя Дю Геклен. Прибрал чинно лапи, притворил очи, проточил врат, той се оплакваше, насочил мъката си към тавана, модулираше я, усилваше я, намаляваше я, отново я подемаше, протяжен и еднообразен вой, отчаяна песен на сирените. Тя се хвърли към него. Прегърна го, обсипа го с целувки, повтаряйки: „Дю Геклен, Дю Геклен“, докато се поуспокои и докато той млъкне; двамата се спогледаха, изненадани от ненадейния поток от сълзи.

- Кой си ти? Кажи ми кой си ти? Не може да си куче! Ти си човешко същество.

Тя го галеше. Беше топъл и по-твърд от бетонна стена. Клекнал на задните си силни и мускулести крака, той я наблюдаваше внимателно като дете, което се учи да говори. Стори й се, че я имитира, за да я разбира по-добре, да я обикне по-силно. Не я изпускаше от очи. Единствено тя го интересуваше. Тя прие пламенната му любов и се усмихна през сълзи. Той сякаш я питаше: „Защо плачеш? Не виждаш ли, че съм тук? Не виждаш ли колко те обичам!“

- Като си помисля, че още не си излизал! Наистина си забележително куче! Хайде, ще тръгваме ли?

Той завъртя задница. Тя се усмихна, помисли си, че той няма как да завърти опашка, за да се знае дали е доволен, или не. Каза си, че трябва да му купят каишка, после реши, че е излишно. Дю Геклен нямаше да се отдели от нея. Видя го в погледа му.

- Нали ти няма да ме предадеш, кажи?

Той въртеше задница и чакаше тя да реши да го изведе най-сетне.

След разходката открехна вратата на Зое и Дю Геклен легна на пода до леглото. Той се повъртя на голямата възглавница, подуши я оттук-оттам и накрая се отпусна тежко с дълбока въздишка.

Зое спеше, увита в нещо вълнено. Жозефин се доближи, видя, че е пуловер, и леко го докосна. Погледна щастливото лице, усмихнато в съня, и позна пуловера на Гаетан.

- Не прави като мен - прошепна тя на Зое. - Не подминавай любовта, защото не си свикнала с нея и не си я разпознала. - Леко духна към челото на Зое, към бузите й, към залепналите по врата й коси. - Ще бъда до теб, ще следя да не изгубиш и трошичка, ще направя така, че късметът да е изцяло на твоя страна...

Зое въздъхна в съня си и пошепна: „Мамо?“ Жозефин целуна върха на пръстите й:

- Спи, красавице моя, спи, любов моя. Мама е тук, обича те и те закриля...

- Мамо - смънка Зое, - толкова съм щастлива... Той каза, че бил влюбен в мен, мамо, влюбен бил в мен...

Жозефин се наведе, за да разбере какво говори детето й насън.

- Даде ми пуловера си... Май наистина в стомаха ми пърхат пеперуди и...

Тя потрепери и се отпусна в дълбок сън. Жозефин придърпа завивките, оправи пуловера и излезе, затвори тихо вратата. Облегна се на стената: „Това е то щастието, любовта на моето момиченце, преплетените пръсти, слелия се дъх, спрелият миг, ако можеше да се задържи, за да му се насладя докрай бавно, много бавно, иначе щастието ще отмине, преди да съм го вкусила напълно.

Младши навърши годинка. Беше решил, че е крайно време да стане независим. Стига вече. Достатъчно се прави на бебе, за да се забавлява. Дойде моментът да застана на командния пулт, защото светът започна да се върти като луд пумпал.

Изправи се, направи няколко несигурни крачки, тръсна се на подплатеното си с памперси дупе - и те му бяха омръзнали, скоро щеше да ги метне в кофата, откъде им е хрумнало да оставят ангелче с пълна торба ако между крачетата? - отново се надигна, закрепи се и пак направи крачка напред. И така, докато мине безпроблемно през цялата стая. Не беше кой знае колко трудно да местиш крак подир крак, пък и доста си улесняваше живота. Кожата на ръцете и на коленете му беше започнала да почервенява от лазене.

После вдигна очи към дръжката на вратата на стаята си. Защо ли го бяха затворили? Наистина не го улесняваха никак. Вероятно е някаква мания на онова смотано момиче, което му бяха натрапили за бавачка. Потайна глупачка, заета единствено да чете списания за дебили и да прибира в джоба си банкнотите, които й буташе Летящата чиния, за да й се отплаща за доносите. Вкъщи всичко беше оставено на автопилот. Майка му по цял ден оставаше в леглото, изнемощяла до крайност. Баща му се оплакваше, лееше сълзи и се чешеше навсякъде заради екземата от нерви по врата, лактите, ръцете, веждите, краката, гърдите, дори по левия тестис, от страната на сърцето. Можеше да се чуе муха да прехвръкне, толкова беше тихо и смехът беше напуснал дома им! Никакви гости, никакви обилно полети обеди, в стаите не се носеше дъх на пури, който го караше да киха, татко беше престанал да разхожда палави ръчички по мама, която му позволяваше и щастливо се смееше с дълбок смях, този смях той най обичаше да слуша. Ох! Марсеел! Марсеел! - гъргореше в гърдите й и звънтеше като щастлива мелодия. Пълна тишина. Дълбоко мълчание, физиономии на мъртъвци и потиснати ридания в свитите им гърла. Клета моя мамо, направили са ти магия, зная аз. Само лекарите дрънкат за депресии. Глупаци! Забравили са откъде идваме, забравили са, че сме свързани с

Небето и че сме само посетители тук, на Земята. Както повечето хора всъщност! Въобразяват си, че са много важни, и смятат, че всичко е в техните ръце: небето и земята, огънят и вятърът, морето и звездите. Каква самонадеяност. Само да ги чуеш: и света, и него те са създали! Дотолкова са забравили откъде идват, че се хвалят: били по-силни дори от Злото и от Доброто, от ангелите и от дяволите, от Бога и от Сатаната. Дрънкат от висотата на жалките си човешки мозъчета. Позовават се на Разума, на едно плюс едно, на това, че което е невидимо, не може да му се вярва, кръстосали ръце на шкембетата си, надсмивайки се на наивниците, които вярват на глупостите им. Аз, който доскоро бях редом с ангелите и си карах кефа, го зная. Зная, че идваме от Там Горе и ще се върнем пак там. Зная, че трябва да избереш своя лагер, зная, че трябва да се сражаваш срещу противниковия лагер, както зная, че лошите отсреща са омагьосали Жозиан и желаят смъртта й. За да може Анриет да си върне мангизите. Това ми е ясно, зная го. Нищо че сега правя първите си крачки, аз не съм забравил откъде идвам.

Когато ме попитаха Там Горе дали искам отново да се върна на Земята при една очарователна най-обикновена двойка, бездетна, която толкова силно страдала и горещо се молела да й изпратят хубаво пухкаво и златно детенце, дълго наблюдавах Жозиан и Марсел и се умилих, защото бяха ужасно трогателни. Великодушни, достойни, меки, бели и дундести, не глупави. Затова се съгласих и казах „да“. Но това е последната ми мисия. Защото Там Горе е доста по-приятно, защото имам толкова много занимания, толкова книги за четене, филми за гледане, а на Земята, знае се, животът не е лек и безгрижен. Тук си е почти като в ада. Постоянно ти създават неприятности и спънки. Наричат го ревност, завист, злоба, подлост, сре-бролюбие, наричат го с всякакви имена, също както седемте смъртни гряха, и това те бави и те дърпа назад. Ако успееш да докараш докрай един-два замисъла, си късметлия! Да вземем Моцарт. Добре го познавам. Там Горе ми беше съсед. Спомнете си как свърши на Земята: обект на завист, на плагиатство, охулен, осмян, умря в мизерия. Като се замисля всъщност, не познавам по-очарователен и по-засмян човек от него! Олицетворение на щастието! Симфония!

Обаче...

Беше споделил с Моцарт за пътуването си, а той го беше насърчил, защо не, те са читави хора... Самият аз, ако не се налагаше да преработвам моя „Турски марш“, защото си позволих някоя и друга волност и се поддадох на леснината, драснах няколко претенциозни арпежи, с удоволствие бих слязъл да им изсвиря на пианото една мелодия, някоя малка „Соната за двама щастливи старци“ в си ма-жор. Той вярваше на Моцарт. Беше готин тип. Скромен и жизнерадостен. Всички му идваха на гости, Бах и Бетовен, Шуман и Шу-берт, Менделсон и Сати и кой ли още не, а той разговаряше с тях, без да се надува. Говореха предимно по работа, за осминки и шест-найсетинки, такива разни работи, от които бъкел не разбираше. Той беше по-скоро по уравненията, тебешира, черната дъска. Накрая се съгласи и слезе в дома на Жозиан и Марсел. Тя добра майка, той добър баща. И двамата прекрасни, минали през много перипетии и беди, но Небето бе решило да ги възнагради в залеза на живота им заради добрините, които бяха сторили за другите хора.

Радостта на двамата старчоци при появата му беше неописуема! Твърдяха, че било станало чудо. Палеха свещи. Извисяваха душите си в молитви, пелтечеха от щастие. Най-вече чичкото. Зъбите му тракаха от щастие! Вдигнал високо детето като трофей, той го показваше навсякъде, слагаше го на бюрото си и му обясняваше как върти бизнеса си. Впрочем, оказа се страхотно интересно. Старият наистина беше остър ум. Хитър, та хитър! Пробутваше евтината си стока по цял свят. Да го чуеш само как се пазари! Много се кефеше, когато Марсел го вземаше със себе си в работата. Не можеше истински да участва, защото беше пленник на бебешкото си тяло, гукаше и се кандилкаше нестабилно, но се въртеше на детското си столче като същински дявол, за да му дава знаци и да го подсеща. В някои случаи Марсел схващаше. Примигваше недоверчиво, чудеше се дали не сънува, обаче го слушаше. Говореше му на китайски, на английски, четеше му отчети, финансови анализи, доклади от проведени изследвания. Младши нямаше право да се оплаква: беше извадил страхотен късмет с този старец, когото Небето беше дарило с интуиция. Досадата идваше от другите: всички, които се лигавеха над него и се кривяха и гримасничеха като клоуни! Надвесените над люлката му физиономии отваряха грозни уста като страшни водоливници. Подаръците бяха идиотски играчки. Безмълвни плюшени фигури, книжки от плат с една буква на страница, висящи дрънкалки, които му пречеха да спи. Следващия път, когато слезеше отново - ако изобщо имаше следващ път! - от самото начало ще се превъплъти в древния Ма-тусал. Така ще си спести неприятностите на детските години. Според Моцарт не било възможно. Лигавничетата били задължителен етап! А Моцарт беше страхотно сведущ по темата за прераждани-ята и предишните животи: беше ги понатрупал. В противен случай как си мислиш, че щях да композирам „Малка нощна музика“ на шест години и половина? Я ми кажи. Защото съм имал натрупан опит. Безчет животи на непознати и забравени музиканти, за които отмъстих, като драснах с перото по петолинието! Впрочем, ако се позамисля, тази също ще се наложи да я доработя, тя е доста еднообразна, един рефрен, повтаряща се мелодийка, нали? Ти какво мислиш ли по въпроса, Алберт?

Не му остана време за отговора, хоп, изпратиха го на Земята в прекрасна клиника в XVI район в Париж, Франция. Там Горе се надпреварваха, за да ги спуснат във въпросната клиника. Четири звезди. Прочути лекари, подбран персонал. Внимателно, буквално безупречно отношение. Още с пристигането топла баня и милувки. Животът му започна добре. Щастие, удобства, дупето на топло и двама дебели и бузести любвеобилни сладури, сведени над бебето в сини ританки. Нещата се изпортиха, когато се появи Летящата чиния. Щом я видя за пръв път, той прояви отличен рефлекс: направи знака за защита, който научи Там Горе, за да се предпази от дявола: събра палците и показалците в ромб, кръстоса крака. Затвори входа. Онази не успя да се добере до него. Провали се обаче със защитата на майка си. Тя опра пешкира.

Време беше да вземе нещата в свои ръце.

Да неутрализира Летящата чиния. Всички неприятности идваха от нея. Както при старото полицейско правило: кой се облагодетелства от престъплението? Беше го прочел на опаковката на караме-лен бонбон. Много приятни шегички научи от опаковките. Помагаха да си стъпиш на краката, когато паднеш на Земята. Незабавно ти позволяваха да се ориентираш в общите насоки на света. Освен това бяха едно от редките неща за четене, до които има достъп бебето, като изключим книгите с по една гласна на цяла страница. Страхотно четиво, нямам думи! Направо да накълцаш завесите, че да скалъпиш цяло изречение!

Дълбоко се замисли, докато дъвчеше карамеления бонбон, и стигна до заключението, че Летящата чиния ги беше омагьосала. Беше сключила договор със силите на Злото и чевръсто, абракадабра, тука ли си там стой, си беше опекла работата. Ето как един ден, когато Малката глупачка го беше чучнала пред телевизора - той прекарваше цялото си време пред телевизора да гледа идиотски предавания, измислени с цел да ти размекват мозъка, - забеляза нещо, което му напомни за друго нещо. Една вещица правеше магии и си бръчкаше носа. Стори му се странно, защото въпросната програма имаше страхотен рейтинг. Всички я гледаха с възхищение, не че вярваха. Наричаха това зяпане развлечение. Горките! Ако знаеха само... Развлечението може да е с две крила на гърба или две рогца на челото и няма нищо общо с тези измишльотини! Друг път изгледа един филм, седнал върху омазаните си памперси, които Потайната глупачка сменяше когато й скимне, филмът се казваше „Дух“. Твърдяха, че бил бло-кбъстър, тоест казано с нормални думи, бил пожънал огромен успех. И вместо да се замислят върху поуката от филма, който обясняваше съвсем точно как стоят нещата Там Горе, те бяха запомнили само лю-бовната история! Красивата Деми Мур плачеше, докато формираше глината на грънчарското колело. Този ден той беше удрял като луд по леглото си, за да ги стресне и да ги накара да осъзнаят, че е така. Точно така! Добро и Зло! Мрак и Светлина! Демони, които се промъкват навсякъде, и Светлина, която се бори срещу дявола! Нищо! Не бяха разбрали нищичко. Полудяваше, защото непрекъснато трябваше да удря по всичко, което му се изпречеше пред очите. Беше нахапал юмрука си до кръв с единственото си зъбче, а те му бяха направили забележка. „Много е необуздан“ - заяви Жозиан, ококорила очи. Не необуздан! - пенеше се той и лигите се стичаха по брадичката му: проницателен!

Така и не догледа филма. Сложиха го да спи. Онази нощ направо беше побеснял в малкото си легло. Идеше му да изгризе пречките. Показват ви начина на употреба, какво поведение да възприемете, всичко ви е сдъвкано, а вие оставате слепи и глухи!

Ах, ако можех за говоря!

Ако можех да разкажа всичко! Как щяхте да промените начина си на живот! Как щяхте да си направите рай тук, на Земята, вместо да си подготвяте ада, отприщвайки най-мерзките си и долни апетити! Например Летящата чиния ще изгори гола и обезобразена, ако продължава да предизвиква дявола.

Беше неделя. Неделя 24-ти май. Станаха петнайсет дни, откакто проходи, и гореше от желание да се измъкне навън от стаята си. Колкото и да слухтеше, не долавяше и най-малкия шум, апартаментът беше потънал в тишина и това никак не му харесваше. Къде е баща му? Какво прави майка му? Потайната да не си е взела почивен ден? Защо никой не идва да го потърси? Червата му къркореха от глад и мисълта за хубава закуска изглеждаше особено привлекателна.

След като бутна един стол до вратата, за да стигне до дръжката и да си отвори, той реши да действа. Да се пребори с нещастието. Знаеше, че има съюзник: прочутата госпожа Сюзан, от чийто поглед на неверница нищо не убягваше. Престана да идва, изгуби интерес, но човек никога не знае, Небето може да вземе нейната страна и дори да бъде така любезно, че да я върне отново. Той беше се обърнал за помощ към ангелите Горе на разсъмване, в часа, в който Небето и Земята се сливат, когато сънуваме будни.

Младши отвори вратата и тръгна по коридора, пътьом хвърли поглед в хола, в мокрото помещение, нямаше никой, устреми се към стаята на майки си и гледката, която зърна, го накара да закрещи. Пронизителен безкраен писък се изтръгна от гърлото му и я накара да изплува от унеса, в който изглеждаше потопена.

Жозиан беше изнесла стол на балкона на стаята си - те живееха на шестия етаж - и облечена в бяла дълга нощница, се поклащаше, надвесена над парапета. Притиснала до гърдите си снимка, на която се виждаха мъжът и синът й, тя се полюляваше със затворени очи и побелели устни.

Изтръгната внезапно от летаргията, в която беше потънала, жената отвори очи и видя детето си, което я гледаше, пищеше и протягаше ръчички към нея.

- Агрр! - врещеше то до изнемога.

- Младши... - измънка тя, като го разпозна. - Ти проходи? Не съм знаела.

- Грр... - запъваше се то, проклинайки бебешката си външност.

- Но какво става? - учуди се тя и прокара ръка по челото си. -Какво правя тук?

Тя сведе очи и видя стола, на който се беше качила, обърна се към улицата. За малко да припадне. Залитна и едва не полетя в празното пространство. Младши протегна ръце и я пое в прегръдката си, омекотявайки удара от падането.

Изтърколиха се на паркета с глух шум, ужасяващия шум на падащи тела, който стресна малката прислужница в кухнята, заета да попълва кръстословицата от програмата на телевизията. Чу се тро-полене от тичащи крака, викове: „Боже Господи! Не може да бъде!“ Глупачката ги вдигна, увери се, че нямаха нищо счупено, повтаряше като папагал, че нищо не е чула, защото тъкмо правела закуската в кухнята... Скоро пристигна и Марсел, зачервен и разстроен. Жена му, синът му! Натъртени и пребледнели! Той кършеше ръце. Изпусна кесията с топли кроасани, които беше отишъл да купи, за да хапнат, и те се разсипаха на пода.

Младши грабна един и го напъха целия в устата си. Беше гладен. Щеше да мисли по-добре на пълен стомах. Налагаше се да предприеме бързи действия. Нощес ще отиде Там Горе да поговори с Моцарт, той ще го посъветва как да постъпи.

Разведрен, нападна втори кроасан.

Същата неделя Ортанс беше във „Фортнъм & Мейсън“ и хапваше солидна късна закуска, почти обяд, в компанията на художествения директор на „Либърти“ Николас Бергсън. Тя харесваше универсалния магазин „Либърти“, хем ретро, хем авангарден, а входът му на „Риджънт Стрийт“ напомняше на стара елзаска къща. Тя често се размотаваше там. И по време на една от тези разходки из магазина, докато си вземаше бележки и снимаше впечатляващи детайли, се запозна с Николас Бергсън. Беше привлекателен мъж, като се изключи дребният му ръст. Никога не беше харесвала джуджетата, обаче седнал изглеждаше чудесно. Беше интересен, пълен с идеи и като истински англичанин се държеше дистанцирано, но по изключително чаровен начин.

Говореха за проектите, които тя трябваше да представи до края на годината. За портфолиото, от което зависеше дали ще мине в по-горния курс. От хилядата студенти едва седемдесет щяха да продължат. Темата, която избра, беше озаглавена „Копнежът се пробужда бавно“. Оригинална, но не беше лесна за разработване. Със сигурност на никой друг нямаше да хрумне подобна идея, но не знаеше дали ще съумее да я илюстрира. Освен скиците трябваше да организира и кратко дефиле с шест манекенки. Шест облекла, които да проектира и да осъществи плюс половин час време, за да убеди комисията. Затова беше тръгнала на лов за детайла. Детайла, който веднага да въздейства и да привлече вниманието към момента на бавното пробуждане на сексуалния копнеж. Черна рокля, дюс черна, затворена с елегантна панделка, гол гръб, фалшив процеп, лека сянка на бузата, силно гримирано око, надничащо изпод воалетка, катарама на обувка на издадения напред крак... Николас можеше да й помогне в това отношение. Пък и не е чак толкова нисък, реши тя, просто има по-дълъг торс. Доста дълъг торс.

Беше я поканил на четвъртия етаж на „Фортнъм & Мейсън“ в любимата си чайна. Вече три пъти Гари отклоняваше неделните й покани за късна закуска. Тя се притесняваше не толкова от отказите му, колкото от учтивия му тон. А както е известно, учтивостта е равнозначна на резервираност, неловкост, на тайна и скрито-по-крито. Неделната късна закуска беше ритуал за двамата. Трябва да имаше нещо много важно, което му се налагаше да крие. Нещо или някой. Второто предположение никак не й се нравеше.

Тя сбърчи нос и Николас помисли, че не е съгласна с него.

- Не, не, уверявам те. Черното и копнежът се съчетават отлично и мога да ти кажа да направиш изцяло черен тоалет от главата до петите. Имам предвид и манекенката. Трябва ти черна мацка с ослепителна белозъба усмивка, намек за пролуката, зейналата пролука на желанието, бездната на времето в пролуката на копнежа, бездната на мъжкото желание в пролуката на женското желание...

- Може би имаш право - отговори Ортанс, отчупи залче от питката и отпи глътка ароматен лапсан сяоджун, поел деликатния аромат на кедровата кутийка, в която беше съхнал - наистина миришеше на кедър с нотка остатъчен вкус на кипарис.

- Разбира се, че имам право, и впрочем...

И впрочем откога не се бяха виждали само двамата? От онази вечеря, когато тя го беше поканила на ресторант, от разходката из нощния Лондон, откакто заживя с новата си съквартирантка Ли Мей. Беше много заета покрай преместването, лекциите, наближаващия край на годината, организацията на модното ревю, прескочи една неделя, после още една и още една, май станаха четири, и когато му се обади мазна-мазна, готова да навакса пропуснатото време, той й отговори с учтивия тон, който не й хареса. Този отвратителен учтив тон. Откога станаха толкова любезни един към друг? Нали обичаше това с него, да казва какво мисли, без да се срамува, без да се изчервява, а сега тази вежливост ни в клин, ни в ръкав! Отбягва ли я? Нещо мътно има в тази работа. Уклончиво. Да, уклончиво. Всяко ново определение беше като удар с нож в сърцето и тя не преставаше да го забива и да го върти все по-дълбоко. Затисна зъбите си с ръба на чашата с чай. Увлечен в бъбрене, Николас не забелязваше нищо. Тази учтивост може би крие някое момиче, си каза тя и върна чашата с ароматния чай обратно на чинийката, сигурна съм. Сигурна съм. Това, което харесвам у Гари сред многото други неща, е именно неговата независимост, така е, както и спокойната увереност, с която крачи към съдбата си, но не ми харесва, когато ми се изплъзва. Не ми харесва, когато мъжете ми се изплъзват. Както не ми харесва и когато ми се лепвнат и не ме оставят да дишам. Хм!!! Много сложно! Прекалено сложно!

- А за манекенките нямай грижа, ще ти намеря шест, които се движат бавно и сластно. Вече се сещам за три...

- Не разполагам със средства да им платя - отвърна Ортанс, признателна за предложението му, което я извади от безплодните мъдрувалия.

- Кой ти говори за заплащане? Ще го направят безплатно. „Сей-нт Мартинс“ е престижно училище, този ден ще присъстват всички значителни лица в света на модата, медиите, голямо събитие, те ще се надпреварват, скъпа, ще тичат...

Трябваше да се случи. Красив като принц от „Хиляда и една нощ“, интелигентен, забавен, богат, културен. Чистокръвен жребец, мечта за всяка жена, която би искала да го оплете в мрежите си... И да вземе да ми се изплъзне! Не се осмелява да ми го признае. Какво ли е да си влюбен? - запита се тя. Дали бих могла да се влюбя в Николас с малко усилие? Николас никак не е за изхвърляне. А и може да й бъде полезен. Тя сбърчи нос. Нещо не пасваше „влюбен“ и „полезен“. Не искам Гари да се влюби в друга. Да, но... може би го е връхлетяло неподготвен. Затова е учтив и уклончив. Не знае дали да й каже.

Тя се почувства смазана от цялото нещастие на света - поне така си го представи. Не, сепна се, не и Гари. Сигурно е по дирите на някоя ненаситна мръсница, която му отнема цялото време, или

е решил да препрочете на един дъх „Война и мир“. Всяка година я препрочиташе и се оттегляше в покоите си. „8ех 18 аЬои! 1о Ье зю\у Ъи1 поЬойу 18 зюу/ 1одау Ьесаизе уои \уап11о зипдуе уои Ьауе 1о Ье дшск.“² Това ще е финалният мотив. Би могла да приключи ревюто си с една от манекенките, която пада, преструва се на умряла, а останалите пет тръгват с бърза крачка, отхвърлят бавния копнеж като ненужен пълнеж в слаб роман. Не е лошо като идея.

- Нещо като филм, който се върти в ускорен ритъм и ще приключи вихрено и бляскаво - обясни тя на Николас, който явно беше очарован.

- Скъпа, ти си извор на идеи, бих те взел в „Либърти“...

- Наистина ли? - попита Ортанс, готова да се съгласи.

- След като завършиш тригодишния курс на образование...

- Аха - разочарова се тя.

- Не забравяй, бавното е изтънчено, прелестно... Нали ти самата го твърдиш.

Тя му се усмихна. Големите й зелени очи изразиха интерес, който не остана незабелязан от мъжа. Той вдигна ръка да поиска сметката, плати, без да погледне, и добави:

- Ще вдигаме ли котва, друже?

Тя взе чантата си „Миу Миу“, която й бе подарил, преди да поръча чая и питките, и го последва.

Ужасното нещо се случи, докато чакаха асансьора на четвъртия етаж.

Тя стоеше встрани, полюшваше новата чанта, оценяваше я на около шест-седемстотин лири - връчи й я с такава лекота, сякаш я бе взел от някой рафт и я беше мушнал под мишница, преди да напусне магазина, - Николас говореше по телефона, „о, не, о, не“ с нетърпелив глас, тя се упражняваше да прехвърля чантата от едната ръка в другата, да я слага ту на лявата, ту на дясната си ръка, оглеждаше отражението си в асансьора, въртеше се, когато вратата се отвори и от асансьора слезе вълшебница. Едно от онези елегантни създания, пред които спираме на улицата, за да ги огледаме, и се напъваме да си обясним как успяват да постигнат подобно чудо: да бъдат неповторими и ослепителни без грам баналност. Носеше тяс-на черна рокля, прилепнало по врата колие от фалшиви диаманти с големината на шоколадови квадратчета, обувки деколте, дълги черни ръкавици и големи черни очила, които подчертаваха сладкото й чипо носле и фината уста, червена като току-що отхапана черешка. Загадъчност и красота. Опияняваща женственост. Само черно, но черно, което блести в хиляди нюанси и изобщо не е само черно. Ортанс зина. Беше готова да последва очарователното създание до края на света, за да открие тайните му. Извърна се, за да проследи с очи привидението, и когато отново погледна към асансьора, зърна мъж, зает да събира от пода съдържанието на разсипала се чанта. Николас държеше отворена вратата и тя чу как мъжът каза: „Извинявайте... Много благодаря.“ Как ли изглежда човек, който придружава такава неземна красавица? - каза си тя и затаила дъх, изчака той да се изправи.

Приличаше на Гари.

Той забеляза Ортанс и се дръпна като ощавен с вряла смола.

- Гари? - извика прекрасното създание. - Идваш ли, юуе?

Ортанс затвори очи, за да не го гледа.

- Идвам... - отговори Гари и целуна Ортанс по бузата. - Ще се чуем, нали?

Тя пак отвори очи и пак ги затвори. Беше някакъв кошмар.

- Хм... хм - обади се Николас, който беше приключил разговора си. - Тръгваме ли?

Очарователното създание се беше настанило на маса и привика с жест Гари, свали си очилата и вдигна към него издължени очи на подплашена сърна, недоумяващи, че не виждат тълпа от преследващи ги папараци.

- Тръгваме ли? - повтори Николас, който продължаваше да държи отворена вратата. - Нямам намерение да ставам пиколо!

Ортанс кимна на Гари почти като на непознат.

Влезе в асансьора и се облегна на стената. Ще се размажа, докато стигнем партера. Истинско спускане в ада.

- Да направим тур из Камдън? - предложи Николас. - Последния път открих две жилетки „Диор“ за десет лири. Направо без пари!

Тя пак го погледна. Прекалено дълъг торс наистина, отбеляза си наум, застанала до него, за сметка на това красиви очи, хубава уста, прилича малко на корсар... ако наблегна на корсара, може би...

- Обичам те - каза тя, приведена към него.

Той се изненада, леко я целуна. Целуваше се добре. Без да бърза.

- Наистина ли го мислиш?

- Не. Исках само да го изрека на висок глас, за да видя ефекта. Досега не съм го казвала на никого.

- Аха... - отвърна той разочарован. - И аз си помислих, че.., е малко прибързано... Имаш право.

Тя го хвана под ръка и тръгнаха към „Риджънт Стрийт“.

Изведнъж се закова на място.

- Но тя е дърта!

- За кого говориш?

- Създанието, което излезе от асансьора, дърта е!

- Прекаляваш... Шарлот Брадсбъри, дъщерята на лорд Брадсбъ-ри, казва, че е на двайсет и шест, не признава, че е на двайсет и девет!

- Значи е дърта!

- Тя е икона, скъпа, лондонска икона! Диплома от Кеймбридж, добра литераторка, начетена е, следи новостите в изкуството, музиката, понякога влиза в ролята на меценат и наистина е щедра: създала си е име на откривателка на таланти! Посвещава времето и връзките си на неизвестни младежи, които бързо се прочуват.

- Двайсет и девет години! Време й е да пукне!

- Очарователна е, главен редактор е на „Нерв“, знаеш ли го това списание, дето...

- „Нерв“! - изплака Ортанс. - Тя ли е? Спукана ми е работата!

- Но защо, скъпа, защо? - той беше вдигнал ръка и пред тях спря такси.

- Защото съм твърдо решена да я разкарам!

Същата тази неделя, 24 май, Милен Корбие стоеше на поста си. Беше заменила телевизията с мощен бинокъл и бе заета да шпионира съседите си. Бързаше да се прибере от работа, за да се навре в живота на другите. Изплезила език, ближеше устните си, ту подвикваше тихичко от време на време, ту цъкаше неодобрително с език. Когато се разминаваше с тях по стълбите, ги поглеждаше и се подсмихваше. Знам всичко за вас, си мислеше тя, мога да ви издам, ако пожелая...

Сутринта на петия етаж нахълта полиция и арестува една двойка. Двама бедняци, които поеха, ескортирани от цял ескадрон наперено тропащи с токове униформени, които сякаш предупреждаваха съседите да не си помислят да престъпват законите. Господин и госпожа Уан не плащали данък за второто си дете. Бяха открили, че имат две деца, едното от които криели, когато им идвали гости. То никога не си показвало носа навън или се измъквало тайно от родителите, облечено с дрехите на голямата сестра. Така се издало. Детето било много дребно, а сестра му едра и яка. Носело се в дрехите й като бръмбарче в дрехите на оранжевия динозавър Казимир от анимационното филмче „Островът на децата“. Милен отдавна беше надушила тайната и се молеше да не открият малкия. Големите му черни очи гледаха уплашено, рошавата му косата стърчеше. Тя непрекъснато се молеше. Страхуваше се. Господин Уей беше изпратил хора да я следят, сигурна беше. Направи опит да се свърже с Марсел Гробз, но той не отговаряше на позвъняванията й.

Милен искаше да се върне във Франция. Повече не издържам самотата, не издържам да работя без почивка, не издържам да ме пипат по носа, защото съм чужденка, не издържам вечните им кара-окета по телевизията! Искам си анжуйската атмосфера.

Най-ужасни бяха неделите. Тя се излежаваше колкото може по-дълго. Размотаваше се и със закуската, къпеше се, изчиташе вестниците, отбелязваше някой адрес, пробваше нов грим, прическа, търсеше идеи, които да изкопира. После правеше малко гимнастика. Беше си купила програмата на Синди Крауфорд „Фитнес“. Е, Синди нямаше да кисне в Китай. Щеше да си тръгне бързешком.

Да, но как да го направя? Да изчезна и да зарежа парите си тук?

Изключено.

Да потърся убежище във френското консулство? Да им разкажа всичко и да поискам да ми издадат нов паспорт? Уей ще разбере и ще ме накаже. Може да си тръгна в запечатан цинков ковчег. Още повече че нямам близки във Франция, които да ме потърсят.

Ще се опитам да приспя подозрителността на Уей... За да ми върне паспорта. Идеалното би било да поделям времето си между Франция и Китай.

Това не оправя нещата. Няма да мога да живея разчекната между Блоа и Шанхай. На Уей му е ясно и затова не ме пуска.

Той продължаваше да й обяснява, че била с крехка психика, че била неуравновесена. Наистина започваше да се чувства неуравновесена, след като непрекъснато й го набиваше в главата. Накрая ще му повярва. И това ще бъде нейният край. Окончателно ще превърти.

Уей приключваше с твърдението, че тя трябва да му вярва, да се осланя на него, той я е направил богата, без него щяла да бъде нищо. Работете, работете, това е добре за здравето, ако престанете, ще... Той притискаше ръце зад гърба си, имитирайки, че й надяват усмирителна риза. После плясваше два пъти толкова силно, че ушите й писваха. Тя потръпваше и млъкваше.

Тъгата я връхлиташе към седем вечерта. Ужасно време. Слънцето залязваше сред небостъргачите от стъкло и бетон, припламваше в сиво-розовия облак от замърсен въздух. Не бе виждала синьо небе от девет месеца! Отлично си спомняше последния път, когато зърна над главата си малки късчета небе: синоптиците предупредиха за тайфун и вятърът беше изчистил небето! Задушаваше се, не издържаше да живее така. ^у

¹

Кювелие (7-1389) - френски трубадур. Автор на „Балади“ и „Хроника в рими“ за Бертран дю Геклен. - Б. пр.

²

Копнежът се пробужда бавно, но в наши дни всички бързат, защото, ако искаш да оцелееш, трябва да си бърз (англ.). - Б. пр.

Неделята на 24-ти май беше като всички останали недели.

Още една неделя, въздъхна тя.

Щеше да напише писмо. Вече не й беше забавно. Преди си играеше на майка, съчиняваше си истории, беше заминала зад граница, за да може да плаща образованието на децата си, да ги издържа. Сега вече не знаеше какво да си изсмуква от пръстите. Какъв смисъл имаше да стои тук като затворничка?

В понеделник ще вечеря с един французин, който произвежда играчки в Китай и ги продава на супермаркетите във Франция. В четвъртък той щеше да лети обратно за Париж. Тя искаше да чуе свежи вести, а не новини от интернет. Искаше да го разпита как изглеждат улиците сега, какви песни са на мода и кой е фаворитът за сезона в „Нова звезда“ на канал М6; интересуваше се от последния диск на Рафаел, дали дънките все още се носят тип кюнец, или сега са чарлстон? А франзелата поскъпнала ли е? В това се изразяваше животът й, късчета от живота, които й се предлагаха към вечерята в ресторанта. Живот по съвместителство. Запознаваше се с мъже по интернет. Изборът беше пребогат. Те оставаха впечатлени от успехите й, от апартамента й. Тя не очакваше нищо от тях, само моментна разтуха, и те продължаваха по пътя си. Каква беше песента на баба й? За малките куклички: хоп, и се врътват.

Хоп, и се врътват, хоп, и си тръгват.

А аз оставам.

Когато паднеше здрач, тя взимаше бинокъла и започваше да наднича в живота на съседите. Така убиваше времето, докато станеше време за лягане. Обещаваше си: утре ще се оправят нещата, ще звънна пак на Марсел Гробз, сигурно вече ще вдигне телефона, ще намери начин как да измъкна парите си оттук.

Марсел Гробз... Нейната последна и единствена карта.

В късния следобед тази неделя Жозефин, която бе прекарала целия ден в ровене из книгите за историята на отречените и обругани райета на одеждите на кармелитите, реши да си почине и да изведе Дю Геклен на разходка.

Целия следобед Ирис не стана от канапето в хола. Гледаше телевизия и бъбреше по телефона, масажираше краката и ръцете си с крем, притиснала слушалката към рамото си. Ще ми изцапа цялото канапе с този мазен крем, изнедоволства Жозефин, когато мина покрай сестра си към кухнята да си направи чаша чай. Когато мина за втори път, Ирис продължаваше да виси на телефона и да зяпа телевизора. Мишел Дрюкер беше поканил в предаването си Селин Дион. Ирис вече бе стигнала с масажа до предмишниците си. При последното й минаване Ирис беше сменила позата си и вършеше едновременно три неща: гледаше телевизия, говореше по телефона и правеше упражнения за стягане на седалищните мускули.

- Не... Не е лошо при сестра ми. Интериорът не е особено изискан, но не е толкова зле... Предпочитам да съм тук вместо вкъщи в компанията на Кармен, която се чуди как да се разпне на кръста в името на моето спасение! Повече не мога да я понасям. Такава лепка, ама лепка...

Жозефин стисна ожесточено дръжката на чайника и разля половината вряла вода по плота.

Зое бе помолила да я пусне да отиде на кино, ще си дойда навреме за вечеря, обещавам, готова съм по всичко за понеделник, вторник и сряда. А кога ще ти остане време да ми обясниш защо се муси толкова дълго, защо се беше настроила срещу мен и се държеше с такава омраза, попита мислено Жозефин. Зое се преоблече шест пъти, след всяка смяна на дрехите нахълтваше при Жозефин и питаше: „Така добре ли е? Не ми ли прави голям задника?“; „А така много ли ми се очертават дебелите бедра?“; „Дали да си вържа косата, или да не я връзвам?“; „Ботушките ли да обуя, или балеринки-те?“ Сновеше напред-назад, коментираше въпроса откъм коридора, появяваше се пред майка си в нов вид и с нов въпрос и пречеше на Жозефин да се съсредоточи. Дискриминация чрез райета. Действителна подходяа история, за да илюстрира главата за цветовете.

В края на лятото на 1250 година монасите кармелити пристигат в Париж. Те носят кафяви роби и наметала на бели и кафяви или бели и черни райета. Избухва скандал! В средновековието райетата имат лоша слава. Те са отредени за недоброжелателните, Каин, Юда, за изменниците, осъдените, незаконородените. В Париж клетите монаси станали за присмех. Наричали ги „разчертаните братя“, често ставали жертва на обиди и физическа разправа. Уподобявали ги на дявола. Когато се разминавали с тях, парижани показвали рога над челата си, криели лицата си. Настанили ги близо до един метох и монасите потърсили убежище при сестрите, но те не ги допуснали в своята обител.

Конфликтът продължил трийсет и седем години. През 1287-а на празника на Мария-Магдалена най-сетне те се отказали от „разчертаното“ наметало, което оттогава заменили с бяло.

- Сложи си бяла тениска - я посъветва Жозефин, раздвоена между XIII и XXI век. - Добре стои и върви с всичко.

- Мислиш ли... - отвърна Зое колебливо.

И пак я остави, за да изпробва нещо друго.

Свит на кравай в краката й, Дю Геклен дремеше. Жозефин затвори книгите, разтри носа си с два пръста, което при нея бе знак за преумора, и реши, че малко чист въздух ще й се отразя добре. Пропусна сутрешното тичане. Ирис не престана да се оплаква, да предъвква все същите въпроси за несигурното си бъдеще.

Жозефин стана, облече сако, мина през хола, показа с жест, че излиза. Ирис отговори, отдалечила леко слушалката от ухото си, и продължи разговора.

Жозефин тресна вратата и слезе тичешком по стълбището.

Гневът я завладяваше с нарастваща сила, по-черен от гъст въглищен дим. Чувстваше, че ще се задуши. Дали ще се стигне дотам да се заключвам в стаята си, за да имам малко спокойствие? Да си правя чай и да минавам безшумно по паркета, за да не смутя дърдоренето й по телефона? Гневът й се разпали и черният дим замъгли мозъка й. Ирис не си беше мръднала пръста нито да сложи масата за закуска, нито да разтреби. Беше поискала филийките й да са препечени до златисто, по възможност без да са прегорени, и се осведоми дали нямат хубав мед от скъпарския гастроном „Едиар“.

Тя прекоси булеварда и стигна до Булонския лес. Интересно, помисли си, не видях афиша с Лука. Странно й бе да го нарича „Лука“, а не „Виторио“. Сигурно съм го подминала, без да обърна внимание... Тя ускори крачка, ритна стара топка за тенис. Дю Геклен учудено я изгледа. За да се успокои, насочи мислите си към изследването за цветовете, върху което работеше в момента. Върху символиката на цветовете. Това щеше да бъде встъпителната глава, въведение, преди да се задълбочи в темата си. За да заинтригува професорите мърморковци, за да ги накара да изгълтат следващите пет хиляди страници... В средните векове синьото е било символ на меланхолията. Можело е да се носи и за жалейка. Майките, изгубили малки деца, са носели сини рокли в продължение на осемнайсет месеца. В иконописта облечената в синьо Дева Мария носи траур за сина си. Жълтото е цветът на болестите и на греха. Латинската дума, от която произлиза френската за жълто, дума с германски корен, се употребявала за жлъчка и за чер дроб. Тя спря, защото усети бодежи. Ядосваше се, отделяше жлъчка, нещо жълто! Жълтото, цветът на завистниците, скъперниците, лицемерите, лъжците и предателите! Жълтият цвят изразява едновременно болест на тялото и болест на душата. Юда винаги е в жълто. Предал е символиката на цвета на еврейските общности в средновековното общество. Евреите са били преследвани, заселвани в отделни квартали, „гетото“ на Рим например. Църковните събори забранявали браковете между християни и евреи и изисквали да носят отличителни знаци, звезди, които впоследствие ще се превърнат в злокобните жълти звезди, идеята за които нацистите са взели от средновековната символика.

А зеленото... мисли си за зеленото, смъмри се Жозефин, погледна към дърветата, моравите, пейките. Поеми с пълни гърди хлоро-фила, зелената омара на листака. Напълни очите си със зеленината на тревата, с крилото на патиците, които се носят по изумрудената вода, с цветната кофичка на детето, което поръсва със стръкчета трева пясъчните фигурки. Зеленото, свързано с живота, надеждата, често символизира рая, но е по-добре да му нямаме много вяра, ако е с по-тъмен, почти черен нюанс. Да се пазя от чернилката, която изпълва главата ми. Да се пазя от черните сажди на гнева, които ми отнемат въздуха. Тя ми е сестра, това е сестра ми, която страда. Длъжна съм да й помогна. Да я увия в бяло наметало. От светлина. Какво ми става? Преди, когато тя ме водеше за носа, не се нервирах. Не изпадах в мрачни настроения и жлъчката не ме тормозеше. Подчинявах се. Свеждах очи. Изчервявах се. Червеното, цветът на смъртта и на страстта, палачите са носели червени дрехи, кръстоносците са имали червени кръстове на гърдите. Червени са били и роклите на блудниците, на жените прелюбодейки. Червената кръв на жената, която се еманципира и се гневи... Променям се. Пораствам като бунтуваща се пубертетка, която бясно се съпротивлява срещу установените авторитети. Тя се разсмя. Започвам да живея за себе си, правя списък на новите си чувства, преценявам ги, слагам ги на кантара, студено ми е и ми е горещо, откъсвам се от Ирис, отдръпвам се яростно като дете, но се отдръпвам.

Дю Геклен припкаше напред-назад край нея. Подтичваше, навел муцуна до земята, поемаше миризмите. Залепил нос към следите на събратята, които го бяха изпреварили по пътя, напредваше, описваше различни по големина кръгове. Но неизменно се връщаше към нея. Тя беше център на живота му. На дневна светлина по хълбоците му личаха ивици зараснала розова плът, болезнена на вид като кожата на хората с тежки изгаряния, а на муцуната си имаше две черни резки, все едно че носеше маската на Зоро. Тичешком се отдалечаваше, налиташе да подуши някое куче, вдигаше крак при храстите, препикаваше паднала на земята клонка, отново се втурваше напред, отново се връщаше, пречкаше се в краката й, все едно се срещаха след дълга раздяла.

- Престани, Дю Геклен, ще ме събориш!

Той я гледаше с обожание, тя го потърка гальовно по муцуната, по влажния нос, по ушите. Залепен за нея, направи три крачки, преплитайки крака с нейните, притиснал масивните си рамене до бедрата й, и отново се втурна напред да души и да търси, хвана във въздуха падащо листо. Втурваше се толкова бързо и рязко, че я плашеше, също така рязко заковаваше на място, надушил спотайваща се плячка.

Тя видя отдалеч Ерве Льофлок-Пинел и господин Ван ден Брок, които вървяха по брега на езерото. Значи са приятели. Разхождат се двамата в неделя. Оставят жените и децата вкъщи, за да си говорят по мъжки. Антоан никога не водеше „мъжки“ разговори. Той нямаше приятел. Беше единак. Любопитно й стана да разбере за какво си говорят. Двамата си бяха метнали на раменете червени пуловери. Все едно бяха братя, еднакво облечени от майка си. Угрижено поклащаха глави. Май не бяха на едно мнение. Борсата? Вложения? Антоан нямаше късмет на борсата. Всеки път, щом хвърлеше око на „сигурни“ ценни книжа, обещаващи бърза и сигурна печалба, те се сриваха. Това беше думата, която той употребяваше. Беше вложил всичките си спестявания в книжа на „Евротунел“ и се задоволи единствено да обяви, че те „ужасно се сринали“. А сега й крадеше събраните точки от „Интермарше“! Горкият Тонио! Бездомник, който живее в метрото и се разнася с найлонови торбички, които пълни с крадени провизии. Някой ден ще звънне на вратата ми да иска храна и подслон... и ще го приема. Отнасяше се спокойно към подобна възможност. Беше свикнала с мисълта за неговото завръщане. Призракът му вече не я плашеше. Очакваше едва ли не с нетърпение Тонио да се върне. Да се свърши с тази неяснота. Най-ужасното е да си в неведение.

Дали Доти Дулитъл наистина съществува, или Ирис си я беше измислила, за да оправдае раздялата си с Филип? В ума й се загнезди съмнение. Понякога Ирис говореше глупости. Не е лесно да си признаеш, че мъжът ти те напуска заради самата теб. По-лесно е да твърдиш, че е заради друга жена. Май ще трябва да отида да го видя. Няма да се наложи да го разпитвам, ще седна срещу него и ще го погледна в очите.

Да отида до Лондон...

Английският ми издател иска да се срещнем. Бих могла да се възползвам от този повод. Това е идея. Винаги когато се разхождаше или тичаше, й хрумваха разни идеи. Тя погледна часовника си и реши да се прибира.

Ифижени се канеше да изнесе навън кофите за боклук и Жозефин й предложи помощта си.

- Само да ги наредим до вратата на помещението - реши Ифижени.

- Както кажете... Дю Геклен, ела тук! Веднага!

Той се беше изстрелял в двора като стрела.

- Боже мой! Ако се изпишка тук и някой го види, веднага ще ме принудят да го закарам в кучешки приют! - прихна Жозефин и закри с ръка устата си.

Той се беше залепил до вратата на помещението за боклукчийските кофи и душеше яростно.

- Сега пък какво има? - учуди се Жозефин.

Кучето дращеше по вратата и се опитваше да отвори, буташе с муцуна.

- Иска да ни помогне... - изказа предположение Ифижени.

- Странно... сякаш е надушил нещо. Дрога ли криете вътре, Ифижени?

- Не се шегувайте така, госпожо Кортес, бившият ми мъж е напълно способен на такова нещо! Един път го спипаха тъкмо за трафик на дрога.

Жозефин грабна чувала с хартиените чинии и пластмасови чаши и се запъти към помещението за боклука. Зад гърба й Ифижени влачеше два големи чувала.

- Смятам утре да разделя хартията и стъклата, госпожо Кортес.

Те отвориха вратата и Дю Геклен влетя, взе да души пода и да

драска по бетона с нокти. Вътре не можеше да се диша, въздухът беше спарен и смрадлив. Стомахът на Жозефин се качи в гърлото от силната и отвратителна миризма на гниещо месо.

- Ама какво търси той? - учуди се тя, запушила носа си. - Каква воня! Май ще се замисля, че Басониер е права! - сложи ръка пред устата си, преодоля с огромно усилие повдигането. - Дю Геклен. .. - измънка смаяна.

- Сигурно е надушил някоя развалена наденица!

Вонята се усилваше. Дю Геклен беше се вкопчил в парче стар мокет, навито на руло до стената, и се мъчеше да го избута до вратата. Беше го захапал здраво и теглеше, подпрян на задните си лапи.

- Иска да ни покаже нещо - заяви Ифижени.

- Струва ми се, че ще повърна...

- Точно така, да. Погледнете! Отзад...

Двете отидоха до мястото, издърпаха три контейнера с боклук, погледнаха и видяното ги порази: от мръсния мокет се подаваше белезникава женска ръка.

- Ифижени! - изкрещя Жозефин.

- Госпожо Кортес... Не мърдайте! Сигурно е призрак.

- Ифижени! Това е... труп!

Не можеха да откъснат очи от подаващата се ръка, която сякаш беше протегната за помощ.

- Трябва да се обадим в полицията! Вие останете тук, аз ще изтичам до къщи...

- Не! - отвърна Жозефин, тракайки със зъби. - Идвам с вас...

С олигавена и запенена муцуна Дю Геклен продължаваше да

дърпа и тегли мокета, докато накрая не се показа сиво лице, цялото в петна, с полепнала по него коса.

- Басониер! - втрещи се Ифижени, а Жозефин се облегна на стената, за да не падне. - Тя е...

Спогледаха се, ужасени, парализирани от страх, сякаш мъртвата жена им нареждаше да не мърдат.

- Убита? - промълви Жозефин

- Така ми се струва...

Стояха, без да помръднат, без да откъсват очи от разкривеното лице на трупа. Първа се съвзе Ифижени и зацъка с език.

- Във всеки случай и в смъртта е запазила темерутестия си вид! Не може да се каже, че е отишла усмихната при ангелите...

Полицията пристигна много бързо. Двама униформени и капитан Галоа. Тя отцепи мястото, опасвайки с жълта лента помещението на кофите за боклук. Отиде до тялото, наведе се, огледа го, коментираше прецизно, произнасяше думите отчетливо сричка по сричка като ученик, който декламира урока си. „Трупът е в ранен стадий на разложение, вероятно време на извършване на убийството - преди около четирийсет и осем часа“, повдигна халата на госпожица Дьо Басониер и леко докосна тъмно петно на корема. „Коремно петно... предизвикано от подкожни газове. Кожата почернява, но запазва еластичността си, леко се издува, тялото придобива жълтеникава окраска. Най-вероятно е умряла в петък вечерта или в събота през нощта“ - заключи тя и оправи халата в предишното положение. Забеляза мухите, който кръжаха над тялото, и с лек жест ги прогони. Обади се на прокурора и на съдебния лекар.

Стоеше невъзмутима, свила устни, оглеждаше тялото в краката си. Нито едно мускулче на лицето й не издаде ужас, отвращение или изненада. Обърна се към Жозефин и Ифижени и ги разпита.

Те разказаха как бяха открили тялото. Празненството в дома на портиерката, отсъствието на госпожица Дьо Басониер, обаче „никой не се изненада, всички в кооперацията я мразеха“, не се въздържа Ифижени, кофите за боклук, ролята на Дю Геклен.

- Отдавна ли го имате това куче? - попита капитанът.

- Прибрах го от улицата вчера сутринта...

Тя се разсърди на себе си заради израза „прибрах го“, смотолеви нещо и се почувства виновна. Не харесваше начина, по който униформената й говореше. Долавяше смътна враждебност и не можеше да си я обясни. Погледна брошката й - сърце, пронизано от стрела, - прикрита от яката на блузата.

- Имате ли нещо да ми кажете? - рязко я попита Галоа.

- Не. Забелязах брошката ви и...

- Без забележки от личен характер.

Жозефин си каза, че тази жена с удоволствие би щракнала белезниците на китките й.

Съдебният лекар пристигна, последван от фотограф на крими-налната служба. Лекарят премери температурата на тялото, високо съобщи 31 градуса, .констатира външните наранявания, измери нанесените порезни рани и поиска да се направи аутопсия. После се отдръпнаха с капитана да поговорят. До Жозефин стигаше някоя и друга подробност: „степен на износване на обувките? съпротива? изненадана от нападателя? на място ли е убита, или е влачена дотук?“. Приклекнал до жертвата, фотографът я снимаше под всички възможни ъгли.

- Ще се наложи да разпитаме съседите - тихо каза капитанът.

г

- Престъплението, защото най-вероятно имаме нападение, се е случило в петък през нощта, когато нормалните хора спят.

- Вратата на кооперацията се отваря с шифър. Всеки не може да влезе - отбеляза капитанът.

- Тези кодове, да ви кажа... - съдебният лекар махна неопределено с ръка. - Измислени са за успокоение на наивниците! За жалост всеки може да влезе!

- Естествено... най-лесното е да се каже, че виновникът е някой от кооперацията.

Съдебният лекар изпусна дълга въздишка на разочарование и заяви, че идеалното би било убиецът да се разхожда с надпис на гърдите. Полицайката очевидно не оцени забележката и се върна в помещението с кофите за боклук за повторен оглед.

После дойде ред на прокурора. Сух мъж с руса коса, ниско подстригана. Той се представи. Стисна ръка на колегите си, изслуша заключенията им. Наведе се над тялото. Поговори със съдебния лекар и поиска да се направи аутопсия.

- Дължина на ножа, сила на ударите, дълбочина на раните, хема-томи, следи от удушаване...

Свикнал с подобни гледки, той старателно изброяваше, без да бърза и без да се вълнува, подробностите, които трябваше да се проучат.

- Видяхте ли дали гумената подложка на мокета е твърда, или мека? Дали по нея има следи от тялото, отпечатъци от пръсти?

Лекарят отговори, че гумата била гъвкава и мека.

- Следи от пръсти?

- Не и по гумата. За тялото е още рано...

- Следи от стъпки в помещението?

- Нападателят сигурно е носел обувки с гладки подметки или може да е бил с найлонови пликчета върху обувките. Никаква следа, никакъв отпечатък...

- Никакви пръстови отпечатъци, сигурен сте?

- Не... Може би гумени ръкавици?

- Изпратете ми снимките веднага след като ги получите - каза прокурорът. - Ще започнем с разпити на съседите... и ще изготвим портрет на жертвата. Имала ли е врагове, сърдечни проблеми...

- Видя ли я на какво прилича? - пошушна подигравателно един от двамата униформени на ухото на колегата си. - Ще ти спихне мъжествеността от раз!

- Евентуални предишни нападения, има ли я в базата данни... Рутинна проверка!

Той направи знак на капитана и двамата се оттеглиха в дъното на двора. Погледът на прокурора се спря на Жозефин. Вероятно капитанът му съобщаваше, че тя е станала обект на нападение преди шест месеца и е чакала цяла седмица, преди да отиде в участъка и да подаде оплакване.

- Със случая ще се заемат криминалистите - обяви прокурорът. - Но вие започнете проучването, разпитайте този-онзи, после криминалния отдел ще поеме случая... Ще говоря със следователя.

Капитанът кимна с непроницаемо изражение.

- Ще се наложи да я разпитате отново - добави прокурорът, без да откъсва поглед от Жозефин.

Защо ме зяпат така? Да не си въобразяват, че съм го направила аз или че съм съучастничка! Отново почувства как я залива ужасно чувство за вина. Нищо не съм сторила! - идеше й да извика заради този втренчен поглед на прокурора.

Край спрелите полицейски коли пред сградата се бяха насъбрали доста съседи, които се опитваха да зърнат трупа и се пляскаха по бедрата, повтаряйки: „Не мога да повярвам! Не мога да повярвам! Какво нещо е животът, днес си тук, утре те няма!“ Побелял възрастен господин твърдеше, че я познавал от мажа, някаква жена, тъпкана с ботокс, измърмори, че нямало да съжалява за загубата, „ужасна до-садница!“, а друга попита: „Сигурни ли сте, че е мъртва?“ „Точно колкото съм сигурен, че вие сте жива!“ - се тросна синът на госпожа Пинарели. Жозефин се сети за Зое и попита дали може да се качи вкъщи.

- Не и преди да ви разпитат! - отговори със заповеднически тон капитанът.

Първа беше Ифижени, после дойде нейният ред. Разказа за събранието на съсобствениците от петък, заяжданията с господата Мерсон, Льофлок-Пинел и Ван ден Брок. Полицайката си водеше бележки. Жозефин добави и това, което й бе разказал господин Мерсон за двете нападения, на които станала жертва госпожица Дьо Басониер. Тя държеше да уточни, че не е била очевидец на случилото се. Видя как капитанът си записва в бележника „да се пита господин Мерсон“.

- Може ли да се прибера? Малката ми дъщеря ме чака...

Капитанът я пусна, без да попита в кой вход на сградата и на кой

етаж живее, нареди й да се яви в участъка, за да подпише показанията си.

- А, за малко да забравя - заяви тя, повишавайки тон, - вие къде бяхте в петък вечер?

-Вкъщи... Защо?

- Въпросите задавам аз.

- Прибрах се от общото събрание заедно с господин Льофлок-Пинел към девет часа и прекарах вечерта у дома.

- Дъщеря ви беше ли с вас?

- Не. Беше слязла в мазето заедно с други младежи от кооперацията. В мазето на Пол Мерсон. Вероятно се е прибрала към полунощ.

- Към полунощ значи... Не можете да кажете със сигурност?

- Не погледнах часовника.

- Не си ли спомняте филма, който може да сте гледали по телевизията, или евентуално да сте слушали някое предаване по радиото? - продължи капитанът.

- Не... Това ли е всичко? - попита Жозефин.

- Засега!

Наистина има нещо в мен, което я дразни, си каза за пореден път Жозефин, докато чакаше асансьора.

Зое не се беше прибрала, а Ирис лежеше на канапето пред телевизора, притиснала слушалката на телефона между ухото и рамото си. На екрана Селин Дион с гъгнив глас разкриваше душата си пред водещия Мишел Дрюкер.

Тази неделя, 24 май, на връщане от киното Гаетан и Зое се разделиха на входа на градинката пред кооперацията. „Баща ми ще ме убие, ако ни види! Ти върви напред, аз след теб.“ Бяха се целунали за последно, бяха се откъснали от прегръдката си и Зое вървеше заднешком, за да се гледат колкото може по-дълго.

Щастлива съм, толкова съм щастлива! - изумяваше се Зое, минавайки през тъмната градинка, вдишвайки с наслада мириса на меката пръст. Всичко е красиво, всичко ухае. Любовта е най-хубавото нещо.

Одеве пред киното ми се случи нещо странно...

Чаках Гаетан, носех пуловера му в чантата си, извадих го, хванах го с две ръце и миризмата ме завладя изведнъж. Неговата миризма. Всеки си има своя миризма. Не знаем откъде идва, не знаем кой я определя, но я разпознаваме. Неговата все още не я познавах, всъщност дори не се бях замисляла за нея. Когато помирисах пуловера му, се почувствах понесена на крилете на щастието. Бързо— пъхнах обратно пуловера в чантата, за да не изчезне миризмата. Тъпо изглежда, но си казах, че любовта е като сърце, преливащо от миризмата на стар пуловер. И това те кара да подскачаш и да

искаш да разцелуваш всички хора. Красивите неща стават още по-красиви, а гадните, за тях не ти пука! Пука ми, че мама се целуваше с Филип! В края на краищата може би тя е влюбена, може и нейното сърце да се е издуло като балон.

Вече не изпитвам гняв, защото съм ВЛЮБЕНА! Представям си живота като дълъг светъл път, изпълнен със смях и целувки, нос, заврян в пуловери, и глава, препълнена с планове. Ще си имаме куп деца и ще им разрешаваме да правят каквото си искат. Не като бащата на Гаетан. Странен е. Забранява им да канят приятели вкъщи. Забранено е да говорят, докато се хранят: вдигат пръст и чакат да им дадат думата. Забранено е да гледат телевизия. Да слушат радио. Някои вечери иска всичко да бъде бяло: дрехите, храната, покривката на масата и салфетките, детските пижами. Други - всичко да е в зелено. Ядат спанак и броколи, зелена лазаня и кивита. Майка им си разчесва ръцете с нокти от отчаяние. Непрекъснато треперят да не направи някоя глупост: да си пререже вените или да скочи от прозореца. Той дори не ми споделя всичко... Някои думи напират да излязат от устата му, но той ги преглъща. Гаетан е сключил сделка с Домисий: тя няма да казва за нас, а той ще мълчи за всичко останало... не ми обясни съвсем какво е всичко останало, но съм убедена, че е нещо мръсно, защото Домисий наистина е перверзна личност. А и номерата, дето ги върти с момчетата в училище! Не е за разправяне! Ходи с тях в кенефа и излиза после с пламнали бузи и разчорлена коса. Сигурно се целува с език и разни такива неща. Тя и приятелката й Инес се правят на големи свалячки и го дават много секси. Разменят си бележчици, сгънати на четири, показват си банкноти по пет евро, правят кръстчета в полето на тетрадките си и се надпреварват коя ще събере повече кръстчета и повече пари!

Във всеки случай са странно семейство! Всички семейства са странни. Дори моето. Татко, който никой не знае къде се намира, и мама, която се целува със зет си в кухнята навръх Коледа! Дори онези, дето си мислиш, че са суперсериозни, и те правят глупости. Пишкат върху госпожа Мерсон, а господин Мерсон го намира за смешно. Господин Ван ден Брок ме докосва, когато се разминаваме, никога не се качвам с него в асансьора, а госпожа Ван ден Брок е толкова кривогледа, че понякога ми се струва, че има само едно око.

Пред сградата бяха спрели три полицейски автомобила и Зое щеше да умре. Нещо се е случило с мама. Тя се затича и стигна до входа. Отвори вратата и се втурна към стълбите, няма време да чакам асансьора, мама умира, а аз не съм изляла сърцето си пред нея, ще си отиде с ужасното недоразумение, без да знае, че нея обичам най-много!

Тя се закова на място. Тълпата беше в двора. За втори път едва не умря: хвърлила се е през прозореца. Много й беше тежко, че нищо не й казвам, и то с най-големи подробности. Мама е такава, жадна е за подробности. Една неподходяща дума и сълзите напират в очите й. Ох! Никога повече нищо няма да крия от нея, никога повече няма да я огорчавам, обещавам да й обяснявам всичко, ако се надигне от двора и не умре.

Забеляза господин Льофлок-Пинел в гръб, той говореше с рус господин с къса коса. Тук беше и господин Ван ден Брок, който говореше с жена от полицията, дребна брюнетка със сурово изражение, и господин Мерсон, долепен до ухото на Ифижени.

- Кога са я открили? - попита господин Мерсон.

- Ми нали вече ви казах два пъти! Вие не слушате! Госпожа Кортес и аз я намерихме увита в мокета! По-скоро кучето беше... То я надуши...

- Имат ли представа кой може да го е направил?

- Аз да не съм от полицията! Питайте тях!

Зое въздъхна с облекчение. Мама не е умряла. Тя потърси с поглед Гаетан. Не го видя. Сигурно се е шмугнал между хората, без да го забележат, и се е качил у тях.

Тя се затича нагоре по стълбите, вземайки по две стъпала наведнъж, широко отвори входната врата, влетя в хола, където Ирис говореше по телефона, и нахълта в стаята на майка си.

- Мамо! Жива си! - хвърли се към майка си, притисна се до нея, отърка нос в гърдите й, търсейки познатата миризма. - Толкова се уплаших! Помислих, че полицията е дошла заради теб!

- За мен ли? - повтори Жозефин, люлеейки я до гърдите си.

Нежното убежище на майчината прегръдка свали последната

преграда пред Зое. Тя се отприщи и разказа всичко. Целувката на Филип, писмата на баща си, твърденията на Ортанс, че татко им бил мъртъв, изяден от крокодил, мъката, която я задушавала, и примесеният към нея гняв.

- Единствено аз го защитавах! Той ми е татко!

Жозефин слушаше, затворила очи от щастие, допряла брадичка до косата на дъщеря си.

- Защото аз не мога обърна страницата! И не знаех как да ви накажа и двете, задето бяхте обърнали страницата! Затова ти се разсърдих и не исках повече да говоря с теб. Тази вечер, като видях полицейските коли, си помислих, че ти не си издържала на моето мълчание. Усещах, че чакаше да ти обясня, но не можех, не можех, не можех да си го наложа, бях блокирала...

- Зная, зная - отвърна Жозефин, милвайки я по косата.

- Затова си помислих, че ти...

- Че съм умряла?

- Да... Мамо! Мамо!

И двете избухнаха в сълзи, толкова силно се прегръщаха, че не им достигаше въздух. Трудно е за разбиране, въздъхна Зое, прочиствайки нос в майчиното рамо.

- Затова трябва да се говори. Винаги. В противен случай недоразуменията се трупат. Преставаме да се чуваме. Искаш ли да се изясним за Филип?

- Мисля, че се досещам...

- Заради Гаетан ли?

Зое пламна като божур.

- Човек не избира, да знаеш. Понякога любовта те спипва неподготвен и ти изкарва въздуха. Направих всичко, за да избягна Филип.

Зое нави около пръстите си кичур от косата на майка си.

- Онази вечер в кухнята стана съвсем неочаквано... Беше за първи път, Зое, да знеш. И всъщност за последен...

- Страхуваш се да не нараниш Ирис ли?

Жозефин кимна мълчаливо.

- И повече не си го виждала?

-Не.

- И те заболя?

Жозефин въздъхна:

- Да, и още ме боли.

- А Ирис знае ли?

- Мисля, че подозира, но не знае нищо. Тя смята, че тайно съм влюбена в него и че той нехае. Дори не й минава през ума, че някой може да ме погледне...

- Такава си е тя, Ирис, въобразява си, че всичко се върти около нея!

- Тихо, скъпа! Тя ти е леля, освен това сега е в труден момент...

- Престани, мамо, престани, винаги й прощаваш всичко! Прекалено си добра... А това за татко? Истина ли е, историята с крокодила?

- Вече не зная. Ншцо не разбирам...

- Искам да ми кажеш, мамо. Дори да е страшно...

Зое я гледаше строго. Вече не беше малко момиче, а жена. Искаше истината, за да се изгради като личност. Жозефин нямаше право да я лъже. Можеше да смекчи ужасяващата истина, но не и да я крие от нея.

Разказа как преди година Милен й съобщила за смъртта на Антоан, за разследването, проведено от френското посолство, окончателното съобщение за смъртта на Антоан, че официално е вдовица, колета, писмото от приятелите му от „Крокодил Кафе“, всичко, от което следваше, че е мъртъв. Тя не каза „изяден от крокодил“, защото ужасната картина щеше да се запечата в ума на Зое и да я тревожи нощем като страшен кошмар... Спомена за писмата. Премълча за мъжа, когото видя в метрото - не беше сигурна, че е той; и за откраднатите точки от картата за „Интермарше“ - не желаеше да я огорчава, обвинявайки баща й като крадец.

- Затова ти казвам, че нищо не зная...

Отново настъпи объркване, Зое стоеше, приковала очи в пода, с упоритостта на човек, който иска да разбере, но остава без отговор.

- Знаеш ли, скъпа, ако звънне на вратата, ще го пусна тук, няма да го оставя на произвола на съдбата. Аз го обичах, той ви е баща.

Понякога тя си припомняше как Антоан я напусна. Как се беше чудила по какъв начин да живее без него. Кой щеше да избира къде да отидат на почивка, виното, интернет доставчика? Често й се случваше да изпита нужда от партньор. От мъжка подкрепа. В тези случаи си казваше, че мъжът не трябва да напуска жена си...

Зое взе ръката й в своята и седна до нея. Сигурно отстрани приличаха на войнишки жени, очакващи завръщането на мъжете си от фронта, без да знаят дали ще си дойдат.

- Трябва да прочетем изключително внимателно следващото писмо - заяви Зое. - Ако е някой от приятелите му от кафене „Крокодил“, който го прави за забавление, ще го разкрием по почерка...

- Почеркът е на баща ти. Аз вече проверих... Или е страхотно сполучливо подправен! Можеш ли да ми обясниш защо някой ще си играе да ни погажда такива номера? - попита Жозефин, внезапно смазана от безбройните подозрения, които се въртяха в главата й.

- Нали знаеш, хората стават все по-луди, мамо...

Кафявите очи на Зое потъмняха още повече. Жозефин се изплаши. Дали изчезването на баща й, мисълта за отсъствието му, която бавно и неотклонно си пробиваше път, са й помогнали да стане по-зряла и да отхвърли детската невинност с пренебрежително свиване на рамене? Или първите любовни терзания?

- Заради кого се бяха струпали хората долу в двора? - продължи Зое, върнала се отново в действителността.

- Госпожица Дьо Басониер. Оказа се, че тялото й е в помещението с кофите за боклук.

- Аха - отвърна Зое. - Да не е получила криза?

- Не. Предполага се, че е била убита...

- Ау! Престъпление в кооперацията! Ще пишат за нас по вестниците!

- Това ли е най-важното според теб?

- Не ми харесваше, няма смисъл да се преструвам. Постоянно ме гледаше така, сякаш съм уличница!

На сутринта Жозефин трябваше да отиде в участъка, за да подпише показанията си. Всички обитатели бяха привикани един по един. Всеки трябваше да разкаже точно и подробно какво е правил в нощта на престъплението. Капитанът й подаде вчерашните показания. Жозефин ги прочете и се подписа. Докато четеше, забила поглед в листа, телефонът на полицайката иззвъня. Мъж, навярно някой началник, говореше със силен глас. Жозефин неволно го чу да казва:

- Наникъде сме със случай 77. Изпращам ви екип, който да прибере материалите. Приключихте ли с изслушването на свидетелите?

Полицайката отговори, смръщила вежди:

- Открихме нещо ново: жертвата е племенница на бивш полицейски комисар от Париж. Важна клечка! Трябва да се пипа внимателно! Много внимателно, да не стане грешка! Следвайте стриктно процедурата и ще ви освободя от случая при първа възможност...

Галоа затвори телефона със загрижен вид.

- Не изведохте ли кучето в петък вечерта? - попита тя след дълга пауза, която запълни, играейки си да изкривява кламери и да ги изправя.

Жозефин се обърка. Наистина беше излизала да разходи Дю Геклен, минала беше покрай помещението с кофите за боклук, възможно беше да се е разминала с убиеца. Тя остана няколко секунди с отворена уста, пръстите й заплитаха въображаем вълнен конец в опит да си припомни. Тъмният поглед на полицайката не я изпускаше. Жозефин се поколеба. Съсредоточи се и подпря ръце на коленете си, за да не изглежда виновна.

- Направете усилие, госпожо Кортес, важно е. Престъплението е извършено в петък вечерта, тялото е открито в неделя вечерта. Сигурно сте извеждали кучето си в нощта на престъплението. Нищо ли не чухте, нищо странно ли не забелязахте?

Тя успокои ръцете си, които бяха възобновили трескавите си движения, и се съсредоточи върху петъчната вечер. След събранието бе излязла с Льофлок-Пинел и се бяха прибрали пеша, той й беше разказал детството си, как го изоставили някъде в Нормандия, печатницата и... тя се успокои и се усмихна.

- Не, не! Аз взех Дю Геклен в събота сутринта. Колко съм глупава! - изтърси тя с облекчение, сякаш беше избягнала опасност във вид на затворнически прозорци с решетки.

На лицето на капитана се изписа разочарование. Тя прочете още веднъж написаното от Жозефин и заяви, че може да си върви. Щяха да й се обадят, в случай че имат нужда от нея.

В коридора чакаха господин и госпожа Ван ден Брок.

- Смело - пошушна Жозефин, - тя не е лесен събеседник!

- Зная - въздъхна господин Ван ден Брок, - разпитаха ни сутринта и сега ни викат отново!

- Чудя се защо ни повикаха - каза госпожа Ван ден Брок. -Всичко е заради полицайката! Тя ни има зъб.

Смутена, Жозефин излезе на улицата. Невинна съм, но капитанът ме подозира. Дразня я. От самото начало. Защото съм била нападната, а не съм направила оплакване? Смята ме за съучастничка: примамила съм госпожица Дьо Басониер в стаичката за кофите за боклук, затворила съм вратата и съм я оставила в ръцете на убиеца. Дебнала съм, докато той я е ръгал с ножа, и съм се върнала два дни по-късно на местопрестъплението, преструвайки се, че съм открила увитото в мокета тяло. Но защо? Защото Басониер е имала компрометиращи документи за мен. Или за Антоан. Това трябва да е: аз съм помогнала на Антоан да се освободи от тази жена, защото го е заплашвала... Научила е чрез вуйчо си, че Антоан не е мъртъв, открила е, че се занимава с контрабанда на наркотици, че му е било изгодно да го смятат за умрял... Той не е умрял, след като ми краде събраните точки от картата на постоянен клиент на „Интер-марше“. Не е умрял, след като ни изпраща писма и картички. Не е умрял, след като го видях в метрото с червеното поло. Не е умрял, инсценирал е изчезването си. Африканското слънце го е подлудило. Превърнал се е в убиец и Басониер го е надушила.

Измишльотини, бълнувам, укори се тя и седна на терасата на близкото кафене. Сърцето й думкаше, щеше да изхвръкне, блъскаше ли, блъскаше. Ръцете й се изпотиха и тя ги обърса в бедрата си. През три маси, надвесен над бележника си, Льофлок-Пинел нещо пишеше. Покани я с жест.

Носеше хубаво тъмнозелено ленено сако и красиво оформеният възел на зелената му връзка на черни райета изпъкваше. Погледна я развеселен и изтърси:

- Както виждам, и вие сте били на разпит?

- Много неприятна работа - прошепна Жозефин, - ще започна да си мисля, че аз съм я убила!

- А, и вие ли!

- Тази жена разпитва така, че се вледенявам от ужас!

- Да, не е много любезна - потвърди Льофлок-Пинел. - Заговори ме по начин, който бих определил... като рязък. Недопустимо е.

- Сигурно ни подозира всички - въздъхна Жозефин, успокоена, че не е единствената жертва на грубото отношение на полицайката.

- Това, че е била убита в сградата, не означава, че виновникът задължително е някой от нас! Господин и госпожа Мерсон, които бяха разпитани преди мен, бяха възмутени. Сега чакам да видя реакцията на семейство Ван ден Брок... Те се пържат в момента, обещах им да ги изчакам. Трябва да се разберем и да не позволяваме подобно отношение. Скандално е!

Той стисна челюсти и лицето му пребледня и се изкриви в злоб-на гримаса. Беше дълбоко засегнат и не успяваше да го прикрие. Жозефин го наблюдаваше, развълнувана и без да може да си го обясни, страхът, който тегнеше над нея, изведнъж олекна и тя се успокои. Отпусна се, идеше й да го хване за ръка и да му благодари.

Сервитьорът дойде до тяхната маса и ги попита какво ще поръчат.

- Една мента с вода - отговори Льофлок-Пинел.

- И за мен - присъедини се Жозефин.

- Две менти с вода! - повтори сервитьорът и тръгна да изпълни поръчката.

- Вие имате ли алиби? - осведоми се Жозефин. - Защото аз нямам. Бях сама вкъщи. Което влошава нещата за мен...

- След като се разделихме в петък вечер, отидох у семейство Ван ден Брок. Бях възмутен от поведението на госпожица Дьо Басониер. Говорихме си докъм полунощ за тази... въшка! За недостойния начин, по който ни напада на всяко събрание. Става все по-зле... тоест по-правилно е да се каже, ставаше все по-зле, след като, благодаря ти, Господи, всичко свърши! Но онази вечер, спомням си добре, че Ерве се чудеше дали да не направи оплакване...

- Ерве, така ли се казва господин Ван ден Брок? Съименници ли сте?

- Да - отговори Льофлок-Пинел и се изчерви като изненадан в интимна поза.

Жозефин си каза, че не е често срещано име, защото преди не познаваше нито един Ерве, а сега ето ги наведнъж двама! Добави:

- Онази вечер тя се държа ужасно гнусно.

- Да ви кажа, подобно поведение често се наблюдава при бившите господари. Вие трябва да го знаете най-добре, нали сте специалист по средновековието... За нея ние бяхме жалки селяни, които са окупирали замъка на предците й. Тя не можеше да ни изхвърли, затова ни ругаеше. Но все пак има някакви граници!

- Вероятно не сме били единствените жертви на нейния гняв. Господин Мерсон ми беше споменал, че била нападана два пъти...

- Ако не смятаме и други, за които не сме в течение! Когато започнат да претърсват нейното жилище, сигурно ще открият анонимни писма, защото според мен тя посвещаваше цялото си време на такива занимания... Тя сееше омраза и клюки.

Сервитьорът остави двете менти пред тях и Ерве Льофлок-Пинел плати сметката. Жозефин му благодари. Чувстваше се по-до-бре, след като си поприказва с него. Той беше поел нещата в свои ръце. Щеше да я защити. Тя беше от новодошлите и за пръв път започна да харесва квартала, кооперацията, обитателите.

- Благодаря - прошепна тя. - Добре ми се отрази разговорът с вас. - Сетне, неспособна да устои на желанието си за откровения, добави: - Трудно е да си сама жена. Трябва да си силна, енергична, решителна, което в моя случай не е съвсем така. Аз всъщност съм бавна, толкова бавна...

- Малка костенурка? - подсказа й той и я погледна добронамерено.

- Малка костенурка, която напредва едва-едва и умира от страх!

- Аз много харесвам костенурките - продължи той нежно. -Много са обичливи, знаете ли, много верни. Наистина заслужават повече внимание.

- Благодаря - усмихна се Жозефин. - Приемам го като комплимент!

- Когато бях дете, ми дадоха една костенурка, беше най-милата ми приятелка, довереницата ми. Навсякъде си я носех. Те живеят много дълго, освен ако не им се случи някоя злополука...

Запъна се на думата „злополука“. Жозефин си представи смачканите таралежи по пътищата. Всеки път, зърнеше малкото окърва-вено телце, стискаше очи от безсилие и мъка.

Прокара сух език по устните си и въздъхна: „ожаднях“.

Той я наблюдаваше как деликатно отпива, вдигнала чашата с грациозен жест. Тя отпиваше на малки глътки и триеше въображаемите зелени мустачки от ъгълчетата на устните си.

- Много сте трогателна - каза тихо той. - Човек изпитва желание да ви закриля.

Каза го без самоизтъкване. С мил тон, в който тя не долови дори нотка на съблазън.

Вдигна глава към него и му се усмихна доверчиво:

- В такъв случай може би бихме могли отсега нататък да си говорим на малко име?

Той леко се отдръпна и пребледня. Смотолеви:

- Не, надали, надали.

Обърна се, търсейки с очи събеседник, който така и не се появи. Сложи двете си ръце на масата, отдръпна ги рязко и ги свали на коленете си. Тя се сепна. Какво беше сторила, та предизвика такава бърза промяна в поведението му? Поиска му прошка:

- Не исках... Не исках да ви карам да... Беше просто предложение да... ами да станем приятели.

- Искате ли още нещо за пиене? - попита той, поклащайки рязко глава като кон, който се изправя на задните си крака пред препятствие.

- Не, много благодаря. Съжалявам, ако съм ви засегнала, но...

Очите му шареха наляво-надясно, седеше на стола така, че тя да

не може да се доближи до него, да докосне ръката му.

- Понякога съм толкова непохватна - извини се отново Жозефин, - но наистина и през ум не ми мина, че може да ви нараня...

Тя се размърда на стола, търсейки други думи, за да поправи това, което за него явно беше непоносимо натрапване, и тъй като не знаеше какво да каже, стана, благодари и си тръгна.

Когато стигна до ъгъла, се обърна и видя семейство Ван ден Брок, седнали до него на терасата на кафенето. Ван ден Брок беше сложил ръка на рамото на Льофлок-Пинел, сякаш го успокояваше. Може би бяха стари познати... Сигурно трябва да мине много време, за да се сприятелиш с този човек, изглежда доста див.

Вратата на портиерското жилище беше открехната. Жозефин почука на прозореца и влезе. Ифижени пиеше кафе с дамата с пу-дела, с възрастния господин с напудрената коса и девойка с мусе-линена рокля, която живееше при баба си на третия етаж във вход Б. Всеки разказваше за разпита си до най-дребните подробности и възклицания, а Ифижени ги черпеше с бисквити.

- В течение ли сте, госпожо Кортес? - подхвърли Ифижени, приканвайки с жест Жозефин на масата. - Преди три седмици открили тялото на някаква сервитьорка, наръгана с нож като Басониер!

- Не ви ли казаха? - попита девойката учудено и се опули.

Жозефин поклати глава, смазана.

- Значи станаха една, две, три убити в квартала - изброи на пръсти дамата с пудела. - За шест месеца!

- На такъв му викат „сериен убиец“ - прояви знанията си Ифижени.

- И трите по един и същ начин! Клъц! Изотзад, с много тънък нож, толкова тънък, че не се усещало как реже. Все едно е масло. Хирургическа точност. Клъц и клъц!

- Откъде знаете такива неща, господин Едуар? - попита дамата с пудела. - Да не си съчинявате!

- Не си съчинявам, правя възстановка! - обиди се господин Едуар. - Комисарят ми обясни. Защото отдели време да говори с мен! -той посочи към себе си да подчертае колко е важен.

- Така е, защото сте изключително важна личност, господин Едуар!

- Подигравайте се! Само констатирам, нищо повече...

- Ако са ви отделили време, това може да значи, че ви подозират! - предположи Ифижени. - Омайват ви с комплименти, вие споделяте и хайде, закопчават ви!

- Нищо подобно! Просто я познавах добре. Заедно сме отраснали, представяте ли си! Играехме в двора, когато бяхме деца. Още тогава си беше подла и гадна. Обвиняваше ме, че пишкам в пясъчника, за да я накарам да прави кофички с мокър пясък! Майка ми ме биеше заради нея!

- Значи и вие сте имали причини да й се сърдите - констатира дамата с пудела. - Тя никак не ви понасяше, затова не ви виждахме на събранията на живущите.

- Не бях единственият - възрази възрастният господин. - Тя беше страшилище за всички!

- Искаше се смелост, за да присъстваш - потвърди дамата с пудела. - Тази жена знаеше всичко. Всичко за всеки! Понякога ми разказваше такива неща... - тя си придаде тайнствен вид. - За някои хора от кооперацията! - прошепна тя, за да й се примолят да разкаже повече подробности.

- Значи сте й били приятелка? - попита девойката заинтригувана.

- По-точно тя се държеше мило към мен. Човек не може да живее съвсем сам постоянно. Има нужда да се отпусне от време на време! Случваше се да пийна няколко глътки вермут вечер у тях. На нея й стигаха две чашки, за да я хване. И тогава ми разправяше невероятни неща! Една вечер ми показа снимката във вестника на някакъв красавец и ми сподели, че му била писала.

- Мъж! Басониер! - разсмя се Ифижени.

- Чакайте да ви кажа, мисля, че беше лапнала по него...

- Хайде сега и вие! Както си приказвате, ще ми стане симпатич-на! - възкликна възрастният господин.

- Вие какво мислите за всичко това, госпожо Кортес? - попита Ифижени и стана, за да направи още кафе.

- Слушам ви и си мисля: кой може да я е мразил дотолкова, че да я убие...

- Зависи от дебелината на папката с компрометиращи документи, която е имала за някого - заяви възрастният господин. - Човек е готов на всичко, за да спаси живота или кариерата си. Тя не криеше колко силно може да навреди, дори изпитваше наслада от тази мисъл!

- Така си беше, тя наистина живееше опасно, дори се учудвам, че живя толкова дълго! - въздъхна Ифижени. - Във всеки случай няма как да сме спокойни. Единствено господин Пинарели си подсвирква. Той живна покрай тази история! Подскача весело, вре се навсякъде, прекарва си времето в участъка, опитва се да изкоп-чи информация от ченгетата. Онази вечер го зърнах да се навърта край помещението за боклука. Странни хора има наистина!

Всички хора в този дом са странни, си каза Жозефин. Дори дамата с пудела! Ами аз? Не съм ли странна? Ако знаеха всички тия насядали около масата и заети да топят бисквити в кафето си, че преди шест месеца за малко не бях заклана, че бившият ми мъж, изяден от крокодил и официално обявен за мъртъв, броди в метрото, че бившият ми любовник е шизофреник и че сестра ми е готова да се хвърли на врата на Льофлок-Пинел, щяха да си глътнат езиците от изненада...

Потънала в дълбоките възглавници на канапето, фините й нервни крака подпрени на страничната облегалка, все едно изложени на показ в бижутерски магазин, Ирис четеше вестник, когато Жозефин влезе в хола и се отпусна в един от големите фотьойли.

- Какъв ден! Какъв ужасен ден! Не бях виждала досега нищо по-злокобно от полицейски участък! Ами тези безкрайни въпроси! Да не ти споменавам за капитан Галоа!

Докато говореше, непрестанно разтриваше слепоочията си, наклонила глава напред. Краката й тежаха от умора, всяка става я болеше. Ирис свали за малко вестника, огледа сестра си, след което отново потъна в четене, само измърмори:

- Да, наистина не изглеждаш добре.

Засегната, Жозефин изтърси:

- Пих една мента в компанията на Ерве Льофлок-Пинел...

Ирис плесна вестника на коленете си.

- Той каза ли нещо за мен?

- Нито думичка.

- Не се е осмелил...

- Странен е. Никога не знаеш как да се държиш с него. Ту е мил, ту е груб, мени си непрекъснато настроението...

- Ту мил, ту груб ли? Да не те е свалял? - осведоми се Ирис, вдигнала учудено вежди.

- Не. Но е непредвидим! Казва ти нещо приятно и в следващия миг става лед от Северния полюс...

- Вероятно отново си се представила като жертва.

Злобното й категорично твърдение завари Жозефин неподготвена. Тя възкликна с негодувание:

- Как да съм се „представила като жертва“?

- Ами така, не си даваш сметка, но се преструваш на малко крехко същество, за да накараш мъжете да те защитават. Понякога подобно поведение много дразни. Видях те да го правиш и с Филип.

Жозефин остана смаяна. Все едно й говореше за непознат човек.

- Какво си ме видяла да правя с Филип?

- Да се правиш на наивница, която нищо не знае, която е паднала от небето. Това е сигурно твоят маниер да съблазняваш... - тя се протегна, прозя се, остави вестника. Сетне съобщи с небрежен тон: - А, да ти кажа... Скъпата ни майка се обади и всеки момент ще се появи!

- Тук ли? - ахна Жозефин.

- Умира от любопитство да види къде живееш!

- Можеше да ме попиташ все пак!

- Чуй, Жо, крайно време е да се одобрите! Тя е стара жена, която живее сама. Няма си никой, за когото да се грижи...

- Тя никога не се е грижила за никого освен за себе си!

- Пък и колко време мина, откакто не сте се виждали!

- Три години и се чувствам прекрасно!

- Тя е баба на дъщерите ти...

- И какво от това?

- Аз съм за това да има мир в семейството...

- Защо я покани? Кажи ми!

- Не знам. Просто ми домъчня за нея. Стори ми се потисната, тъжна.

- Ирис, аз съм си у дома и аз решавам кого да каня!

- Тя ти е майка, нали? Не е чужд човек! - Ирис направи пауза и добави, поглеждайки Жозефин право в очите: - От какво се боиш, Жо?

- Не се боя. Не искам да я виждам. И престани да ме гледаш по този начин! Не се получава! Нямаш вече власт над мен!

- Страхуваш се... Умираш от страх...

- Не съм я виждала от три години и не очаквах да я видя тази вечер! Това е. Изкарах труден ден и нямах нужда точно от това.

Ирис се изправи, нагласи полата си, която се беше извъртяла в кръста и я стягаше, и заяви:

- Ще вечеря с нас.

Жозефин повтори като автомат:

- Ще вечеря с нас!

- Между другото, време е да отида да напазарувам. Хладилникът ти е празен...

Тя въздъхна, разгъна дългите си крака, погледна още веднъж малките си сладки стъпала с яркочервен лак на ноктите и отиде в стаята да си вземе чантата. Жозефин я проследи с очи, раздвоена между гнева и желанието да се обади на майка си и да й каже да не идва.

- Всеки момент ще пристигне, бъди готова да я посрещнеш... -подхвърли Ирис.

- А Зое? Тя къде е? - попита Жозефин паникьосана, търсейки спасителен пояс, в който да се вкопчи.

- Тя влезе и излезе, без да каже нищо. Но ще се върне за вечеря... ако правилно съм разбрала...

Вратата се тресна. Жозефин остана зашеметена.

- Изобщо не разбирам жените... - пошепна Гари, вдигнал ножа, с който кълцаше ситно магданоза, чесъна, босилека, салвията и шунката, с тях щеше да напълни срязаните и издълбани домати и да ги метне във фурната: той беше цар на доматите по провансалски.

Беше поканил майка си на вечеря, беше я настанил почтително на широкия фотьойл, който му служеше за наблюдателница, когато гледаше катеричките в парка. Празнуваха знаменателен рожден ден на Шърли, кръгли четирийсет години. „Аз ще готвя, ти ще духнеш свещичките!“, беше й заявил по телефона.

- Колкото повече години трупам, толкова по-малко ги разбирам. ..

- Като на жена ли ми го казваш, или като на майка? - попита Шърли.