Бавният валс на костенурките

- Не ми ли вярвате?

- Напротив... Вярвам ви. Просто ви съветвам да подадете жалба срещу непознат извършител.

- Изглеждате добре осведомен!

- Покрай брат ми съм ходил доста по полицейски участъци. Знам ги почти всички в Париж.

Тя го изгледа смаяна. Отново заора в своя си случай. Беше се отклонил за кратко, докато я слушаше, след което пак се върна на своите нещастия. Това ли е моят любим, прекрасният мъж? Човекът, който пише книга за сълзите, който цитира Жюл Мишле: „Скъпоценните сълзи са се превърнали в бистри легенди, в прекрасни стихове и издигайки се към небесата, са изкристализирали в гигантски катедрали, които се стремят да стигнат до Бог!“ Свито сърце, да. Същинска стафида. Той обгърна раменете й, притегли я към себе си и нежно и уморено прошепна:

- Жозефин, не мога да се занимавам с проблемите на всички хора. Нека не се задълбочаваме толкова, съгласна ли сте? Чувствам се добре с вас. Вие сте единственото ми кътче на веселие, смях и нежност. Нека не го унищожаваме. Моля ви...

Жозефин кимна примирено.

Продължиха разходката си покрай езерото, разминаваха се с хора, които правеха сутрешния си крос, други кучета плувци, деца на колелета и прегърбените татковци, припкащи подире им да ги придържат, за да не изгубят равновесие, един черен великан, гол до кръста и плувнал в пот, който също тичаше. Тя се замисли дали да не попита: „А вие за какво искахте да говорим онази вечер, когато щяхме да се срещнем в бирарията? Стори ми се, че беше нещо важ-но“, но се отказа.

Ръката на Лука върху рамото й я галеше, но на нея й се стори, че възнамерява да излети.

Този ден сърцето й поохладня към Лука.

Вечерта Жозефин излезе на балкона, за да се усамоти.

Когато реши да потърси нов апартамент, първият й въпрос към брокера, преди да разбере за цената, изложението, етажа, квартала, дали има наблизо спирка на метрото, какво е състоянието на покрива и на улуците, неизменно беше: „Има ли балкон? Истински балкон, където да седна, да си протегна краката и да гледам звездите.“

Новият й апартамент имаше балкон. Голям и красив балкон с черна, издута, тежка и богаташка решетка от ковано желязо, с преплетени мотиви като красиво изписани букви от учителка на черната дъска.

Жозефин искаше да има балкон, за да си говори със звездите.

Да си говори с баща си, Люсиен Плисоние, починал преди години на 13 юли, тогава тя беше десетгодишна, ракетите гърмяха, хората танцуваха, фойерверките се пръскаха в небето и кучетата виеха на умряло. Майка й се омъжи за Марсел Гробз, който се оказа добър и щедър пастрок, но не знаеше как да се впише между вечно киселата си съпруга и двете момиченца. Така и не успя, обичаше ги отдалече като чужд човек, който държи в джоба си билет за връщане.

Беше придобила този навик, когато я налегнеше меланхолията. Чакаше да се свечери, загръщаше се с някоя завивка, излизаше на балкона и говореше на звездите.

Всичко, което не си бяха казали, докато беше жив, си го казваха сега с посредничеството на Млечния път. Жозефин признаваше, че е леко ирационално, признаваше, че може да я помислят за луда, да я затворят в клиника, да й налепят електроди по главата и да пуснат ток, но не й пукаше. Знаеше, че той е там, че я слуша, нещо повече, пращаше й знаци. Уговаряха се някоя звезда да им бъде сигнал, например най-малката на опашката на Голямата мечка, и той я правеше да заискри по-ярко. Или да мъждука. Не се получаваше всеки път, щеше да е прекалено лесно. Случваше се да не й отговаря. Но когато й потънеха гемиите, той й хвърляше спасителен пояс. Понякога караше да присветва някоя лампа в банята, или фара на колело по пътя, или уличното осветление. Той обичаше осветителните тела.

Тя следваше неизменно един и същ ритуал. Сядаше в ъгъла на балкона с подвити крака, облакътена на коленете си, и вдигаше глава към небето. Първо откриваше местоположението на Голямата мечка, после малката звезда в края и започваше да говори. Всеки път, когато произнасяше думата „татко“, очите я засмъдяваха, а когато казваше: „Татко! Миличък мой татко!“ - задължително се разплакваше.

Същата вечер се настани на балкона, взря се в небето, откри Голямата мечка, изпрати й въздушна целувка, прошепна татко, татко... тъжно ми е, много съм тъжна, задушавам се, сърцето ми е свито. Първо нападението в парка, после пощенската картичка от Антоан и за капак преди малко реакцията на Лука, неговата студенина, вежливото му безразличие. Как се справят хората с преливащите чувства? Ако ги изразят неподобаващо, се получава обратният ефект. Когато подаряваме рози, не ги връчваме с дръжките нагоре, та да се убоде получателят. Аз постъпвам по този начин с чувствата, подарявам ги наопаки.

Тя се взираше в малката звезда. Струваше й се, че ту светва, ту угасва, светва отново, сякаш я подканва да излее душата си, давай, скъпа, говори, слушам те, говори.

Татко, животът ме завъртя във вихър. Давя се.

Спомняш ли си, когато бях малка, едва не се удавих, а ти ме гледаше от брега, без да можеш да ми помогнеш, защото морето се беше разбушувало, а ти не знаеш да плуваш... Спомняш ли си?

Морето беше спокойно, когато влязохме с мама и Ирис. Мама ни водеше, плувайки мощен кроул, Ирис подир нея, а аз ги следвах по-назад, гледах да не ги изпусна. Бях към седемгодишна. Изви се внезапно вятър, вълните се надигаха все по-високо, течението ни повлече, а ти беше съвсем малка точица на плажа и размахваше ръце ужасен. Щяхме да се удавим. Тогава мама предпочете да спаси Ирис. Може би не беше в състояние да ни спаси и двете, но тя реши да спаси Ирис. Хвана я здраво под мишницата си и я изтегли на пясъка, остави ме сама да се давя, да гълтам и да плюя солената вода, да ме подмятат вълните и да подскачам като камъче във всички посоки. Когато разбрах, че ме бе изоставила на произвола на съдбата, се помъчих да доплувам до нея, за да се вкопча в нея, а тя се обърна и ми изкрещя: пусни ме, пусни ме, и ме отблъсна. С един удар на рамото. И досега не зная как успях да изплувам, как се добрах до плажа, и досега не мога да си обясня, сякаш една ръка ме грабна, издърпа ме за косата и ме пусна на твърдата земя.

Зная само, че едва не се удавих.

Сега съм в същото положение. Вълненията са много силни, те ме повличат много надалече. Прекалено далече, прекалено неудържимо. Прекалено съм самотна. Тъжна съм, татко. Тъжна съм, че трябва да понасям гнева на Ирис, насилието на някакъв непознат, невероятната поява на съпруга си, безразличието на Лука. Прекалено ми е тежко. А пък не съм достатъчно силна.

Малката звезда беше угаснала.

Искаш да кажеш, че се оплаквам излишно, че не е сериозно? Не е справедливо. Знаеш го отлично.

И сякаш баща й там горе призна, че добродетелта е била несправедливо обвинена и набедена, и си припомни прикритото престъпление: малката звезда светна отново.

Аха, спомняш си, значи. Ти не си забравил. Един път вече оцелях, а дали ще оцелея този път?

Това е животът. Всичко опира до него. Той никога не те оставя да бездействаш дълго време, тъкмо обратното, винаги ти намира някакво занимание.

Човек не се ражда, за да бездейства.

Аз обаче не преставам. Въртя се насам-натам като бясна. Всичко се крепи единствено на моите рамене.

Животът ме е разглезил, от друга страна? Имаш право.

Животът и за в бъдеще ще продължи да ме глези? Много добре знаеш, че не ми пука за парите, за успеха, че бих предпочела да изживея красива любов, да имам до себе си мъж, когото да обожавам, да обичам, знаеш го. Самичка няма да се справя.

Той ще дойде, той е тук, наблизо е.

Кога? Кога? Кажи ми, татко!

Малката звезда не отговаряше.

Жозефин наведе глава между коленете си. Заслуша се във вятъра, в нощта. Обгърна я тишина, сякаш бе в манастирска обител, и тя се приюти в нея. Представи си дълъг манастирски коридор, неравни плочи, внушителни белокаменни колони, оградена градина като зелено петно, висок свод, след него още един, и втори, и трети. Долови лек камбанен звън в далечината, ясните звуци се носеха на равни интервали във въздуха. Пръстите й прехвърляха зърната на броеницата, тя изричаше непознати молитви, благослови, часо-слови, утринни и вечерни богослужения, цяла литургия, която си бе съчинила и която й заместваше требника. Тя пусна страховете, въпросите да отлетят, престана да мисли за тях. Остави се на вятъра, заслуша се в песента, която й нашепваха шумящите клони, изтананика няколко ноти, започна тихичко да припява.

През ума й се стрелна мисъл: щом Лука не се бе разтревожил особено, вероятно самата аз не смятам, че си заслужава.

Щом Лука не се отнася с повече внимание към мен, значи и аз самата не го проявявам.

Лука се отнася към мен по същия начин, по който аз се отнасям към себе си.

Той не долови тревога в думите ми, страх в гласа ми, не усети забиването на ножа, защото и аз не ги усетих.

Осъзнавам случилото се с мен, но не изпитвам нищо. Намушкаха ме с нож, но не отидох да подам жалба, да потърся закрила, отмъщение или помощ. Намушкаха ме с нож, но аз си замълчах.

То не ме засяга, плъзга се по мен.

Съобщавам някакъв факт, думите са налице, произнасям ги на глас, но те не са обагрени от емоция, безцветни са. Моите думи са неми.

Той не ги чува. Не може да ги чуе. Думи на мъртва жена, отдавна напуснала този свят.

Аз съм тази мъртва жена, която обезличава думите си. Както обезличава и живота си.

И това е от деня, в който майка ми предпочете да спаси Ирис.

В този ден тя задраска живота ми, заличи ме от живота. Все едно ми каза: не заслужаваш да съществуваш, с една дума, вече не съществуваш.

Аз, изпадналото в потрес седемгодишно момиченце, което тракаше със зъби в студените води. Непроумяващо как се извъртя, как силно ме блъсна с лакът и ме запокити в дълбините.

Този ден аз умрях. Превърнах се в мъртва жена, надянала маската на жива жена. Действам, без да правя връзката между това, което правя, и това, което съм. Престанах да съм реална, истинска. Станах виртуална.

Всичко се плъзга.

След като успявам да се измъкна от водата и татко ме понася на ръце, наричайки майка ми престъпница, аз си мисля, че тя не можеше да постъпи другояче, не можеше да ни спаси и двете, тя предпочете Ирис. Намирам го за нормално.

Всичко се плъзга по мен. Не искам нищо. Не притежавам нищо.

Станах старши преподавател по литература, ами добре, няма лошо...

Назначиха ме в Националния център за научни изследвания, една от тримата одобрени сред сто двайсет и трите кандидатури, а, така ли, ами добре...

Омъжих се, превърнах се в старателна и нежна съпруга, която сякаш изпаряваше разсеяната любов на мъжа си.

Бил ми изневерявал? Какво пък, не му е било добре. Милен му действа успокояващо, утешава го.

Аз нямам никакви права, нищо не ми принадлежи, понеже така или иначе не съществувам.

Само продължавам да се преструвам, че съм жива. Раз, два, раз, два. Пиша статии, изнасям лекции, публикувам, подготвям защита на дисертация, в скоро време ще стана ръководител на научни изследвания, ще стигна върха на кариерата си. А, така ли, ами добре...

Всичко това не намира вътрешен отклик в мен, не ми носи никаква радост.

Станах майка. Родих едно момиче, после още едно.

Най-после живнах, съвзех се. Преоткрих детето в себе си. Малкото момиче, разтреперано на брега. Прегръщам го, люлея го, целувам връхчетата на пръстите му, разказвам му приспивни приказки, втечнявам меда, който яде, посвещавам му цялото си време, цялата си любов, всичките си спестявания. Обичам го. Нищо не е достатъчно хубаво за малкото момиченце, починало на седем години, което съживявам с грижи, с компреси, с целувки.

Сестра ми ме моли да напиша книга, която да излезе с нейното име на корицата. Аз приемам.

Книгата жъне огромен успех. Аха, добре...

Страдам, защото ми е отнета, но не протестирам.

Когато дъщеря ми Ортанс излиза по телевизията да разкрие истината и ме изкарва в светлината на прожекторите, аз изчезвам, не искам да ме виждат, не искам да ме разпознават. Нищо няма за гледане, нищо за узнаване: аз съм мъртва.

От онзи ден насред бушуващия океан при Ландите нищо вече не е в състояние да ме засегне, тъй като престанах да съществувам.

От онзи ден нататък нещата се случват, но не оставят следа у мен.

Аз съм мъртва. Превърнах се във фигурант в собствения си живот.

Тя отново вдигна лице към звездите. Стори й се, че Млечният път примигва, разпръсквайки седефени искри.

Каза си, че ще отиде да купи бели камелии. Тя много обичаше белите камелии.

- Шърли?

- Жозефин!

В устата на Шърли името й ехтеше като звук на бойна тръба. Тя наблягаше на първата сричка, извисяваше глас и рисуваше арабески от звуци: Жозефииин! В отговор бе задължително да се покажеш на висота и да откликнеш на същите висини, иначе имаше опасност да бъдеш подложена на строг разпит: „Какво ти е? Не си ли добре? Чувстваш се скапана, без самочувствие? Криеш нещо от мен...“

- Шъъърлиии! Липсваш ми! Върни се в Париж, моля те. Вече имам голям апартамент и мога да те приема, и теб, и свитата ти.

- В момента няма влюбен паж, който да кръжи покрай мен. Сложила съм си колана за целомъдрие. Въздържанието е моето сладострастие!

- Тогава идвай...

- Не е невъзможно и да се появя в най-скоро време за кратко посещение при надменните жаби.

- Не кратко посещение, по-скоро окупация, хубава Стогодишна война!

Шърли се разсмя. Ах, този неин смях! Лепеше тапети, окачваше пердета и завеси, картини, изпълваше стаята докрай.

- Кога пристигаш? - попита Жозефин.

- За Коледа... Заедно с Ортанс и Гари.

- Но нали ще поостанеш? Животът без теб не е същият.

- Я чакай, това си е направо обяснение в любов.

- Обясненията в приятелство и в любов си приличат.

- Значи... как си в новия апартамент?

- Имам чувството, че съм на гости у дома. Сядам на крайчеца на канапето, чукам на вратата, преди да вляза в хола, и си прекарвам в кухнята, където ми е най-уютно.

- Не можеш да ме учудиш, познавам те добре!

- Спрях се на този апартамент, за да направя щастлива Ортанс, а тя взе, че замина за Лондон... - и дълбоко въздъхна, сякаш искаше да каже, че това си е съвсем в стила на Ортанс. Оставяш дара си пред затворена врата. - Зое е като мен. Тук сме като чужденки, все едно сме в друга страна. Хората са студени, дистанцирани, високомерни. Носят двуредни костюми и имената им са двойни с тирета. Единствено портиерката е неподправена и жива. Казва се Ифиже-ни, сменя си цвета на косата всеки месец, от яркочервена я прави леденосинкава, става неузнаваема, но се усмихва истински, когато ми носи пощата.

- Ифижени! Тази няма да свърши добре! Ифигения, пожертвана от баща си или от мъжа си...

- Живее в портиерското жилище с двете си деца, петгодишно момченце и седемгодишно момиченце. Всяка сутрин в шест и половина изнася кофите за боклук.

- Да ти кажа отсега: ще се сприятелите... Познавам те.

Не е невъзможно, си каза Жозефин. Тя пее, докато чисти стълбището, танцува с маркуча на прахосмукачката, прави балони от дъвки, които се лепват по лицето й. Единствения път, когато Жозефин почука на вратата на портиерското жилище, Ифижени й отвори, натъкмена като каубой.

- Звънях ти в събота и неделя, нямаше те.

- Бях в провинцията, в Съсекс, при приятели. Но бездруго бях решила да ти звънна. Как е животът?

Жозефин пошепна, че имало какво да се желае... след което й разказа всичко най-подробно. На няколко пъти Шърли възкликваше „оЬ! 8Ъй! Жоозефииин!“, за да изрази страха си, смайването, помоли я да разкаже подробности, замисли се, после реши да се заеме с проблемите един по един.

- Да започнем със загадъчния убиец. Лука е прав, трябва да отидеш в полицията. Наистина може да нападне отново! Представи си, че убие някоя жена под прозорците ти...

Жозефин кимна.

- Опитай се да си спомниш всичко, когато отидеш при ченгетата да подадеш жалба. Понякога някоя незначителна подробност може да ги насочи по правилната следа.

- Подметките на обувките му бяха чисти.

- На обувките му? Ти забеляза ли ги?

- Да. Запазени чисти и гладки подметки, сякаш обувките му бяха току-що извадени от кутия. Хубави обувки тип „Уестън“ или „Чърч“, нали ги знаеш.

- Аха... - отвърна Шърли. - Значи не е някой хулиган от предградията, след като носи „Чърч“. И това не е много добре за разследването.

- Защо?

- Защото чистите подметки не подсказват нищо. Нито теглото, нито ръста на извършителя. Нито пък последните места, през които е минал. За разлика от тях износената стара подметка е извор на ценни сведения. Имаш ли някаква представа за възрастта му?

- Не. Беше силен, няма съмнение. А, да! Гласът му беше носов, чух го, докато бълваше мръсотиите и ругатните. Определено имаше носов глас. Говореше така... - тя повтори думите на мъжа с гъгнещ глас. - И още нещо. Лъхаше на приятна миризма. Искам да кажа, че не смърдеше на пот.

- Това обяснява, че е извършил деянието си хладнокръвно, без да се паникьоса. Подготвил е постъпката си, обмислил я е. Истинска постановка. Вероятно изпитва чувство на реванш, на отмъщение. Изчиства някаква несправедливост, която му е причинена. Научих това, когато бях в разузнаването. Според теб не е имало „отделяне на течност“?

Терминът изненада Жозефин, но не я учуди. Миналото на Шърли, нейната осведоменост за света на насилието излезе на повърхността с простия израз „отделяне на течност“. За да прикрие тайната на произхода си, Шърли е била известно време в разузнавателната служба на Нейно величество. Обучавали са я за телохранител и там се е научила да се бие, да се защищава, да разчита по лицата и най-потайните намерения. Беше се движила сред готови на всичко мъже, беше предотвратявала заговори, беше свикнала да прониква в умове с престъпна нагласа. Жозефин се възхищаваше от нейното хладнокръвие. Всеки може да стане престъпник, учудващото не е това, а как не се случва по-често, обикновено твърдеше тя, когато Жозефин започнеше да я разпитва.

- Значи не може да е Антоан - заключи Жо.

- Мислила си по въпроса...

- След... след като получихме пощенската картичка. Не можах да мигна и след дълги размишления си казах, че може да е бил той... Срам ме е да си го призная, но така беше...

- Антоан обилно се потеше, ако не ме лъже паметта, права ли съм?

- Да. Потта направо се лееше от него, особено ако му предстоеше някакво изпитание. Сякаш го поливаха с маркуч.

- Следователно не е бил той. Освен ако не се е променил... Но все пак си го помислила...

- Ох, толкова се срамувам...

- Разбирам те, появата му е повече от странна. Или е написал картичката предварително и е помолил да я изпратят след смъртта му, или е жив и здрав и се навърта наоколо. Познавайки добре мъжа ти и увлечението му по представленията и всякакви постановки, бих допуснала всичко. Той разказваше какви ли не истории. Беше толкова велик, толкова важен в собствените си очи! Може би е искал да продължи смъртта си като онези не особено добри актьори, които с часове умират на сцената, разтегляйки репликите, за да изпъкнат пред колегите си.

- Не ставай лоша, Шърли.

- За човек като него да умре ей така, за секунди, си е направо обидно, забравят те, заравят те и просто ставаш никой.

Беше яхнала метлата и Жозефин не можеше да я спре.

- С изпращането на картичката Антоан си урежда още живот, не ви позволява да го забравите и става обект на вашите разговори.

- За мен наистина си беше голям шок... но е много жестоко към Зое. Тя непоколебимо вярва, че е жив.

- А на него изобщо не му пука! Той е прекалено голям егоист. Никога не съм изпитвала кой знае какво уважение към мъжа ти.

- Престани! Той е мъртъв!

- Дано! Оставаше само да застане като часовой пред вратата ви!

Жозефин чу свистене на кипнал чайник. Очевидно Шърли

отиде да го изключи, защото звукът заглъхна. Теа (лте. Жозефин си представи Шърли в кухнята и как залива с врялата вода ароматните листенца, притиснала слушалката с брадичка. Тя имаше най-разнообразни чайове, подредени в шарени метални кутии, от които лъхваха опияняващи ухания, когато отваряше капачетата. Зелен чай, червен, черен, бял, „Княз Игор“, „Цар Александър“, „Марко Поло“. Запарваше го точно три минути и половина, след което го прецеждаше от листенцата. Прилежно и съсредоточено спазваше ритуала.

- Колкото до безразличието на Лука, какво да ти кажа? - продължи тя, преминавайки директно от тема в тема. - Той си беше такъв от самото начало, а ти го подкрепяш в неговото нежно дистанциране. Издигнала си го на пиедестал, поливаш му миро, кадиш му тамян и се влачиш в краката му. Ти просто така се държиш с мъжете, поднасяш им извиненията си, че дишаш, благодариш им, че са благоволили да те удостоят с поглед.

- Май не обичам да ме обичат...

- Обаче?... Хайде, Жо, кажи си...

- Обаче имам усещането, че непрекъснато чакам с четири очи, гладна за любов.

- Трябва да се лекуваш!

- Точно така... Реших да се подложа на лечение.

Жозефин разказа, че съвсем скоро го разбрала, докато гледала звездите и си говорела с Голямата мечка.

- А, ти продължаваш да си говориш със звездите.

-Да!

- И това също си е терапия, и то безплатна.

- Сигурна съм, че ме чува оттам, отгоре, и ми отговаря.

- Щом го вярваш... Аз пък не смятам, че е нужно да се изкатеря чак до звездите, за да ти кажа определено, че майка ти е престъпница, а ти си загубена добрячка, която се оставя да я тъпчат, откакто се е родила.

- Зная, едва сега го разбрах. На четирийсет и три години... Ще отида в полицията. Права си. Добре ми действа да си приказвам с теб, Шърли. Всичко ми се изяснява, когато поговоря с теб.

- Винаги е по-лесно, когато си страничен наблюдател, когато не си вътре в ситуацията. А какво става с писането, напредваш ли?

- Не съвсем. Въртя се в кръг. Търся сюжет за роман и не мога да се спра на нищо. Денем заплитам хиляди истории, които нощем се разплитат. Идеята за „Смирената кралица“ ми дойде, докато си говорехме с теб, спомняш ли си? Бяхме в моята кухня в Курбвоа. Налага се да си дойдеш да се погрижиш за мен...

- Вярвай в себе си.

- Нали знаеш, не съм много силна по тази част... самоувереността...

- Няма закъде да бързаш.

- Не ми харесва да си пропилявам дните в бездействие.

- Ходи на кино, разхождай се, наблюдавай хората по откритите кафенета. Дай воля на въображението си и един ден идеята ще ти падне от небето.

- История за един, който нощем напада с нож самотните жени в парка, и за съпруг, когото са смятали за мъртъв и който изпраща пощенски картички!

- Защо не?

- Не! Искам да забравя всичко това. Ще се върна към хабилита-ционния си труд.

- Към какво?

- Към хабилитационния си труд, хабилитацията ми за ръководител на научна дейност.

- И какво представлява това... нещо?

- Научни публикации по темата и всички лекции и изследвания, излизали във вид на статии, които представяш на комисията. Ще стане дебела тухла. Вече съм събрала около седемнайсет кила!

- И какъв е смисълът на това упражнение?

- Научна степен, работа в университет. Катедра...

- Означава и повече парички?

- Не! Университетските учени не обръщат много внимание на парите. Дори ги презират. По-скоро това е завършекът, върхът на всяка научна кариера. Ставаш всепризнат учен, отнасят се към теб с уважение, идват ти на крака от цял свят за консултации. С една дума, това, от което се нуждая, за да си лъсна имиджа.

- Жозефин, направо ме смайваш!

- Чакай, още не съм стигнала дотам! Остават ми две-три години усилен труд, за да се подготвя и да се явя на защита.

А това пък е съвсем друго нещо. Става въпрос да отстояваш труда си пред комисията, съставена от мрачни мъже, които по принцип са ужасни женомразци. Цялата ти работа се оглежда под лупа и при първа грешка те отхвърлят. В деня на защитата е препоръчително да облечеш размъкната пола, да обуеш обувки без токове, да може да се заплитат на плитки космите на краката ти и подмишниците ти да са гъсто обрасли.

Шърли възкликна, сякаш беше проследила безмълвния ход на мисълта й:

- Жо, ти си мазохистка!

- Зная, реших да поработя и по този въпрос и да се науча да не позволявам да ми се качват на главата! От приказките със звездите се преизпълних с добри намерения!

- Млечният път те е ударил по сметанката! А любовния живот, него къде го слагаш в това бурно море от сиво вещество?

Жозефин се изчерви.

- След като приключа с ровенето из старинните писания и след като сложа Зое да спи...

- Така си и мислех, той е тънък като цигарена хартия!

- Не можем всички да спим с мъжа в черно!

- Печелиш точка!

- А какво става с мъжа в черно?

- Не мога да го забравя. Ужасно е. Реших да не го виждам повече, сърцето ми не иска, мозъкът ми отказва, но той ми липсва и всяка клетчица на съществото ми го зове. Знаеш ли какво, Жо? Любовта се ражда в сърцето, но живее под кожата. И той се е притаил под кожата ми. Дебне ме от засада. Ох, Жо, ако знаеш колко ми липсва...

Случваше се да ме ощипе от вътрешната страна на бедрото и да ми направи синка, изпитвах удоволствие от болката, от цвета, от следата, която ми оставяше, доказателство за миговете, в които бях в състояние да приема смъртта, защото знаех, че онова, което следваше, щеше да е безцветно, нищо, изкуствено дишане. Мислех за него, гледайки синината, галех я, беше ми скъпа, няма какво да ти разправям, мъничка моя Жо...

- И какво правиш, за да не мислиш за него? - попита Жозефин.

- Стискам зъби... Основах асоциация за борба със затлъстяването.

Обикалям училищата и уча децата да се хранят правилно, защото произвеждаме едно затлъстяло общество.

- В него не влизат моите дъщери.

- Естествено... ти ги храниш с вкусни и разнообразни ястия от бебета. Между другото, докато сме на темата, дъщеря ти и синът ми са станали неразделни.

- Ортанс и Гари? Искаш да кажеш, че са влюбени?

- Не зная, но се срещат много често.

- Ще ги разпитаме, когато си дойдат в Париж.

- Видях също и Филип. Оня ден в галерията „Тейт“. Стоеше, запленен от платно в червено и черно на Ротко¹.

- Сам? - попита Жозефин, изненадана, че сърцето й заби учестено.

- Амии... Не. Беше с руса жена. Представи я като художествен експерт, помагала му да купува, защото събирал колекция. Имал много свободно време, откакто се оттегли от бизнеса...

- Как изглеждаше експертката?

- Не беше зле.

- Ако не ми беше приятелка, може би щеше да кажеш дори, че ...

- Съвсем не изглеждаше зле. Трябва да дойдеш в Лондон, Жо. Той е съблазнителен, богат, има много свободно време. Засега живее сам със сина си, идеална плячка за изгладнели вълчици.

- Не мога и ти си съвсем наясно.

- Ирис?

Жозефин прехапа устна и не отговори.

- Да знаеш, мъжът в черно... Когато се срещахме по хотелите, когато ме чакаше в стаята на шестия етаж, изтегнат на леглото... Нямах търпение да чакам асансьора. Тичах нагоре по стълбите, блъсвах вратата и се хвърлях отгоре му.

- Аз, нали ме знаеш, колкото до изблиците на страст - приличам по-скоро на костенурките.

Шърли въздъхна шумно.

- Може би ще е добре да се промениш, Жо.

- Да се превърна в амазонка? Ще падна от коня, щом подкара в тръс!

- Ще паднеш веднъж, после веднага ще го възседнеш отново.

- Ти наистина ли вярваш, че никога не съм била влюбена, ама истински влюбена?

- Вярвам, че тепърва ще има да откриваш още много неща и че това е чудесно. Животът започва да ти поднася изненади!

Жозефин си каза, че ако хвърляше толкова усилия да изучава живота, колкото да работи по дисертацията си, вероятно щеше да е по-отворена.

Обходи с поглед кухнята. Истинска лаборатория - също толкова чиста и бяла. Ще отида до пазара да купя връзки лук и чесън, нанизи червени и зелени чушки, златни ябълки, кошници, дървени съдини, кърпи, ще закача по стените постери и календари, стените ще грейнат. Разговорите с Шърли я успокояваха, навеждаха я на мисълта да наслага лампички из апартамента. Шърли беше за нея повече от най-близка приятелка. Тя беше човекът, на когото можеше да каже всичко, без да се опасява от каквито и да е последствия или че може да изпадне в ролята на заложник.

- Ела бързо - прошепна тя в слушалката, преди да затвори телефона. - Имам нужда от теб.

На другата сутрин Жозефин отиде до кварталния полицейски участък. След продължително чакане в коридора, който миришеше на препарат за почистване с аромат на череши, влезе в тесен кабинет без прозорец, осветен от пожълтяла плафониера, която придаваше на стаята вид на аквариум.

Тя изложи фактите на полицейския служител. Беше млада жена с опъната назад кестенява коса, с тънки устни и орлов нос. Носеше светлосиня риза, тъмносин униформен костюм, малка златна обич-ка на лявото ухо. Името й беше изписано на табелката на бюрото. Полицайката я попита за името, презимето, адреса. Причината за идването в участъка. Изслуша я, без да потрепне и най-малко мус-кулче на лицето й. Изрази учудване, че Жозефин е чакала толкова време, преди да съобщи за нападението. Очевидно й се стори съмнително. Предложи на посетителката да мине медицински преглед. Жозефин отклони предложението. Помоли я да опише мъжа, попита за някаква набиваща се на очи подробност, която би могла да помогне при разследването. Жозефин спомена гладките и чисти подметки на обувките, носовия глас, това, че не се беше изпотил. Едната вежда на полицайката литна нагоре, явно беше учудена от този детайл, след което продължи да трака по клавиатурата. Попита я да уточни дали няма някой зложелател, дали не я беше ограбил или изнасилил. Произнасяше думите като автомат, без никаква емоция. Изреждаше факти.

На Жозефин й се доплака.

Какъв е този свят, в който насилието се е превърнало в нещо толкова обичайно, че жената не вдигаше поглед от клавиатурата, за да прояви вълнение, съпричастие? - се чудеше Жозефин, когато излезе от участъка и се озова насред уличния шум и обляната от дневна светлина улица.

Остана неподвижна, загледана в дългата колона нетърпеливи автомобили. Един камион беше препречил платното. Шофьорът разтоварваше, без да бърза, вземаше кашоните един по един и ги пренасяше, гледайки колоната чакащи автомобили с доволен вид. Някаква жена с яркочервени устни надникна през страничния прозорец и избухна: „На какво прилича това, по дяволите! Докога ще чакаме?“ Тя изплю цигарата си и натисна клаксона, разперила лакти.

Жозефин тъжно се усмихна и си тръгна, притиснала с длани уши, за да не чува протестиращите гласове.

Ортанс прекрачи купчината дрехи на пода в хола на апартамента, който обитаваше със съквартирантката си, анемична и безцветна французойка, която гасеше цигарите си където й скимне, сеейки дупка подир дупка, без изобщо да се трогва. Дънки, прашки, чорапогащник, тениска, поло, сако, беше се съблякла и захвърлила всичко където й падне.

Казваше се Агата, учеше в същото училище, но не проявяваше нито ученолюбието на Ортанс, нито нейната любов към реда. Ставаше, когато звъннеше будилника, надигаше се от леглото, за да хване следващата лекция. Мръсните чинии се трупаха в мивката на кухненския бокс, купчината мръсни дрехи беше заринала онова, което преди време беше канапе, телевизорът изобщо не се изключваше и ниската стъклена масичка беше затрупана с празни бутилки насред нарязани списания, изсъхнали парчета пица и пепелници, пълни със стари кафеникави фасове от цигари с марихуана.

- Агата! - кресна Ортанс.

И понеже Агата продължаваше да се спотайва в леглото си, Ортанс изригна яростна обвинителна тирада срещу немарливостта на съквартирантката си, ритайки вратата на стаята й:

- Така не може да продължава повече! Ти си отвратителна! В твоята стая си прави кочина, но не и в общите помещения! Цял час чистих банята, навсякъде е пълно с косми, мивката е запушена, тубите с паста за зъби са отворени и текат, в мивката имаше стар тампон, къде си расла ти и кой те е възпитавал? Не живееш сама! Предупреждавам те, ще си търся друго жилище, не издържам вече!

Най-ужасното е, си каза Ортанс наум, че не мога да се махна. В договора наемът се води на двете ни, два месеца са предплатени, пък и къде ще отида. Тя е наясно, тази мърла, неспособна за нищо, освен да гладува, за да си влиза в дънките и да си върти задника пред дъртаците, дето им текат лигите, като я гледат как се фръцка.

С отвращение погледна ниската масичка, отиде да вземе найлонов чувал и напъха в него всичко струпано по плота и под него. Запуши си носа, затвори торбата и я хвърли на площадката пред вратата, докато дойде време да я изнесе до контейнера. Дано пък реагира, когато й се наложи да порови из боклука, за да си измъкне обратно дънките. Не бе съвсем сигурно, промърмори тя на себе си, по-скоро ще си купи други с парите на някой от олигавените старчоци с мафиотски мутри, които пушат пури в хола, докато анемичната си лепи изкуствените мигли пред огледалото в банята. Откъде ги изравя тези дъртаци? Само като ги видиш как се мъкнат, навлекли палта от камилска вълна с вдигнати яки, ти идва да хукнеш презглава и да се скриеш в някоя дупка. Тия типове, дето се влачат тука вечер, ме карат да настръхвам от ужас. Ако продължава така, ще свърши в някой публичен дом в Кайро.

- Чуваш ли какво ти говоря, тъпачко?

Тя нададе ухо. Агата не помръдна.

Сложи си гумени ръкавици, взе гъба, „Доместос“, който се само-рекламираше, че убивал всички микроби, премахвал всички петна, и се зае да чисти и търка из основи жилището. Гари щеше да мине да я вземе след час и беше изключено да го посрещне в тази кочина.

Дебелият мокет беше наръсен с парчета чипс, химикалки, фиби, използвани хартиени кърпички, шарени дражета. Прахосмукачката се запъна на някакъв гребен, но го глътна, без да се задави. Ортанс кимна доволна: поне едно нещо, което да работи. Когато имам дос-татъчно пари, ще си наема апартамент сама, измърмори тя, сражавайки се със залепнала на мокета дъвка. Когато имам достатъчно пари, ще си наема прислужница да ми чисти, когато имам достатъчно пари...

Нямаш пари, затова млъквай и чисти, се скара тихо на себе си.

Майка й плащаше за апартамента, училището, режийните, местния данък, дрехите, телефона, обедния сандвич, който изяждаше на някоя пейка в парка. Всъщност майка й плащаше всичко. А в Лондон нищо не беше безплатно. Две лири сутрешният портокалов сок, десет обедният сандвич, хиляда и двеста лири за двустайния апартамент с хол. В хубав квартал, естествено. Нотинг Хил, Ройъл Бъроу оф Челси & Кензингтън. Сигурно родителите на Агата имаха пари или я издържаха дядовците с палтата от камилска вълна. Не можеше да разбере. Тя вдиша мириса на почистващия препарат и направи гримаса. Ще воня на доместос. Това чудо прониква и през ръкавиците.

Обърна се към стаята на Агата и отново запрати силен шут във вратата.

- Не съм ти слугиня! Набий си го в главата!

- Тоо Ьа<1! - отговори онази. - И си закъсняла. Отгледана съм в къща, в която имах две слугини на разположение, затваряй си човката, беднячко!

Ортанс се втренчи смаяна в затворената врата. Беднячка! Беше се осмелила да я нарече беднячка!

Какъв ли дявол ме накара да избера нея, точно нея между толкова много други? Сигурно очите ми са били залепнали? Тя даваше вид, че е от сой. Надута, самоуверена, забързана, лъскава, наконте-на с „Прада“, „Вюитон“, „Ермес“. Търсеше просторен апартамент в някой от изисканите квартали. Парадираше със средства и излъчваше самочувствие на открехнато момиче. Директно се обърна към нея с въпроса: „Ти къде живееш в Париж?“, за да разбере дали щеше да й пасне. Ортанс отговори: „Ла Мюет“, и тя потвърди: „Окей, ставаш!“ Сякаш й правеше услуга. Бинго, баровката налапа въдицата, реши Ортанс. Помисли, че ако се закачи за нея, ще може да се възползва от парите й, от познанствата й. Единственото нещо, което спечелих от нея, е възможността да влизам в „Куку Клъб“, без да вися отвън на опашката. Голям удар, няма що! Каква съм наивница и смотанячка! Излъгах се като мома от прованса, пристигнала в столицата, сплетена на две плитки и с карирана престилчица.

. Гари живееше в голям апартамент при Грийн Парк точно зад

Бъкингамския дворец, но беше непреклонен: не желаеше съквартиранти. „Сто и петдесет квадрата само за теб, не е справедливо! -гневеше се Ортанс. „Може, но това е положението. Имам нужда от тишина, от пространство, имам нужда да чета, да слушам музиката, която харесвам, да размишлявам, да се движа напред-назад на воля, не искам да ме дразниш и истината е, че ти, Ортанс, заемаш много място.“ - „Ще бъда незабележима, няма да излизам от стаята си!“ „Не - беше отсякъл Гари. - Не настоявай или ще заприличаш на досадните момичета, които ненавиждам.“

Ортанс млъкна. Изключено бе да прилича на когото и да е, тя беше уникална и полагаше усилия да си остане такава. Изключено бе да изгуби приятелството на Гари. Та той беше най-желаният млад ерген в Лондон, не ще и дума. Във вените му течеше кралска кръв, никой не подозираше тайната, но тя за разлика от останалите я знаеше. Беше чула майка й да говори за това с Шърли. И прочее и тем подобни, и 1о таке а 1оп§ зЮгу §Ьог1, тоест казано с две думи, Гари беше внук на кралицата. Баба му живееше в Бъкингам. Той ходеше там съвсем свободно и познаваше всяко кътче. Получаваше покани за приеми, за откривания на заведения, изложби, обеди, вечери, студени бюфети и т.н. Поканите се трупаха на масичка в антрето, той разсеяно преглеждаше купчината. Продължаваше да носи същото черно поло, същото провиснало сако, същия безформен панталон, същите отвратителни патъци. Не му пукаше как изглежда. Не му пукаше за черната коса, за големите зелени очи, за всички подробности, на които тя наблягаше, за да изтъкне достойнствата му. Той ненавиждаше да излиза, за да е пред очите на всички. Тя искаше той да се съгласи да я взима с него.

- Важно е да създам контакти, Гари, без познанства съм просто никой, а ти познаваш всички в Лондон.

- Грешка, груба грешка! Майка ми познава всички, не аз. Аз трябва да покажа на какво съм способен, обаче, повярвай ми, нямам никакво желание да се доказвам. На деветнайсет години съм, аз съм това, което съм, опитвам се да се усъвършенствам, това си е работа. Живея според разбиранията си и така ми е добре. И ти не си тази, която ще ме накара да се променя, зоггу!

- Но за теб е достатъчно да се появиш и доказателствата стават излишни, отпадат - тропаше с крак Ортанс, изнервена от липсата на суетност у Гари. - На теб не ти струва нищо, а за мен може да се окаже от изключителна важност! Не бъди егоист. Помисли и за мен!

- N0 \уау.

Той не поддаваше. Колкото и да му мънкаше и да го врънкаше, той не й обръщаше никакво внимание и си слагаше слушалките на ушите. Искаше да стане музикант, философ или поет. Ходеше на уроци по пиано, по философия, по драматично изкуство, по литература. Гледаше стари филми, хрупайки екологичен чипс, записваше мислите си в тетрадки на квадратчета и се упражняваше да имитира скокливата походка на катеричките в Хайд Парк. Понякога подскачаше в просторния си хол, оголил издадени напред зъби и свил пръсти като куки.

- Гари! Не ставай смешен!

- Аз съм прекрасен катеричок! Царят на катериците с лъскава козина!

Имитираше катерица, декламираше откъси от Оскар Уайлд или Шатобриан, диалози от филмите „Белязания“² или от „Децата на рая“³. „Ако всички богати искат да бъдат обичани, тогава какво ще остане за бедните?“ Той се изтягаше в един фотьойл, принадлежал на Джордж V, и размишляваше върху красотата на фразата, хванал брадичката си с ръка.

Ортанс признаваше, че е очарователен, блестящ, оригинален.

Той беше против потребителското общество. Беше се примирил с мобилните телефони, но странеше от модните аксесоари на новите технологии. Когато си купуваше дрехи, вземаше само по една дори ако ризите например бяха на промоция и вървяха по две за цената на една.

- Вземи си още една, щом е гратис! - настояваше Ортанс.

- Имам само едно тяло, Ортанс!

Освен всичко друго е и красив, каза си тя и пак подуши ръкавиците.

Висок, красив, от кралско потекло, всичко това на сто и петдесет квадрата с изглед към Грийн Парк. Без капка усилие. Каква несправедливост.

Тя мина с прахосмукачката по ръкохватките на стария кожен фотьойл, помисли си: има, разбира се, мъже, които тичат подире ми, обаче са грозни. Или ниски. Мразя ниските мъже. Те са най-прокле-тата, най-вкиснатата и най-злопаметната категория. Дребният мъж е лош човек. Не може да прости на света заради ниския си ръст. Гари може да е флегматичен, нехаен, но е прекрасен. Още повече че не е обременен с грижи за безрадостната действителност. Освободен е от подобно задължение. Впрочем това им харесвам на парите: правят те независим от реалността.

Когато имам пари, ще бъда независима от реалността.

Тя се наведе над прахосмукачката и се взря смаяна, слисана: и мокета щъкаха животинки. Цяла колония хлебарки. Тя разроши тъканта, притисна маркуча върху мърдащите насекоми и мислено си представи ужасния им край. Така им се пада! После ще хвърля торбата в огъня, за да съм сигурна, че са пукнали. Представи си ги как пращят в пламъците с разкривени крачета, разтопена обвивка, спечени бели дробове. При тази мисъл се усмихна и продължи да чисти, разтапяйки се от наслада. С удоволствие бих изсмукала и Агата заедно с хлебарките. Бих я удушила с чорапогащниците, които захвърля където й падне. Ще се задушава бавно, езикът й ще увисне, огромен, кошмарен, лилав, ще се гърчи, ще умолява...

- Скъпа моя Ортанс - й бе заявил един ден Гари, докато вървяха надолу по „Оксфорд Стрийт“, - би трябвало да отидеш на психоаналитик, ти си чудовище.

- Защото казвам каквото мисля?

- Защото се осмеляваш да мислиш това, което мислиш!

- Изключено, ще взема да изгубя художествената си дарба. Не желая да ставам нормална, искам да бъда гениална невротичка като Шанел! Да не мислиш, че тя е ходила на психоаналитик!

- Нямам представа, но ще поровя из литературата.

- Имам недостатъци и си ги зная, разбирам ги и си прощавам. Точка, край. Ако не хитруваш със себе си, имаш отговор за всичко. Само онези, които си измислят разни истории, лягат на кушетката на психоаналитиците, аз съм момиче, което си носи отговорността за постъпките си и се обича. Намирам, че съм чудесна, красива, интелигентна, талантлива. Няма смисъл да правя усилия, за да се харесвам на околните.

- Точно това имах предвид: ти си чудовище.

- Искам да ти кажа нещо, Гари, нагледала съм се как майка ми се оставяше да я прецакват, затова съм си дала обещание да преца-кам целия свят, преди някой да докосне и един-единствен косъм на главата ми.

- Майка ти е светица и не заслужава да има дъщеря като теб.

- Светица, която ме накара да изпитвам ужас от добротата и милосърдието! Тя изигра ролята на психоаналитик, обаче наопаки: усилваше всичките ми неврози! Впрочем и за това благодаря, защото докато човек отстоява своята различност, пълната си противоположност и необремененост от разните добри чувства и намерения, точно тогава успява.

- В кое успява, Ортанс?

- Да върви напред, не губи време, освобождава се, властва, прави каквото пожелае, печели много пари. Като мадмоазел Шанел, нали ти казвам. Едва когато успея, ще мога да си позволя да бъда човечна. Това ще ми бъде един вид хоби, приятно занимание.

- Ще бъде прекалено късно. Ще останеш сама, без приятели.

- Лесно ти е на теб да говориш така. Роден си с цял комплект златни лъжички в устата. Аз обаче трябва да бачкам, да се потя, да се изкривя от бачкане...

- Нямаш много мазоли по ръцете, като те гледам!

- Мазолите при мен са в душата.

- Тоест имаш душа? Приятно ми е да го науча.

Тя млъкна, дълбоко обидена. Разбира се, че имам душа. Просто не я размахвам, не парадирам с нея. Когато Зое й се бе обадила да й съобщи, че са получили картичка от баща им, сърцето й се сви. И когато с треперлив гласец я бе попитала: следващия път при идването ми в Лондон ще може ли да остана да спя при теб, тя бе казала: да, Зое, да. Ето ти доказателство, че има душа, нали?

Емоциите са чиста загуба на време. Човек не се научава на нищо, плачейки. Днес по телевизията всички плачат за нищо, за дреболии. Отвратително ми е. Ето така отглеждаме цели поколения, които непрекъснато искат да им се помага, безработни, озлобени. Цяла държава като Франция, където всеки хленчи, оплаква се и се преструва на жертва. Тя не понасяше жертвите. С Гари можеше да си говори. Нямаше нужда да се преструва, да се прави на филиал на Червения кръст. Той рядко беше съгласен с нея, но я слушаше и отговаряше.

Тя огледа хола. Идеален ред, приятен мирис на чисто, Гари можеше да влезе, без да се подхлъзне на някоя прашка или на остатъци от гуакамоле.

Погледна се в огледалото: тя също изглеждаше идеално.

Протегна дългите си крака, огледа ги и доволна хвана последния брой на „Харпърс Базар“. „Сто идеи за красота от звездите, професионалните козметички и приятелките“. Попрехвърли го, установи, че няма какво ново да научи, и мина към следващата статия: дънки, да, но какви? Прозявка. Колко стотин пъти беше чела подобни текстове. Модните редакторки заслужаваха дърпане на уши. Един ден ще й се примолват за интервю. Един ден ще създаде своя марка. Миналата неделя на битака в Камдън Маркет си беше купила дънки „Карл Лагерфелд“. Находка, за която продавачът твърдеше, че били истински. Почти нови, похвали ги той, любимият модел на Линда Еванджелиста. Отсега нататък ще е моят любим модел! - възкликна тя, въодушевена от двойно по-ниската цена. Запазй си рекламата за недорасляците, на мен не ми е притрябвала! Разбира се, ще се наложи да ги натъкмя по мой вкус, да ги превърна в акцент: щеше да ги носи с дебели плетени три четвърти чорапи отгоре, с вталено сако, с дълъг вълнен шал, небрежно вързан и пуснат свободно.

В този момент Агата се появи на вратата на стаята си, надигна бутилка ликьор „Мари Бризар“ и отпи направо от нея. Вървеше като сомнамбул, оригна се, тръшна се на канапето, затърси с поглед дрехите си, разтърка очи и удари още една яка глътка, за да се разсъни. Не си беше направила труда да си почисти грима и тушът за мигли бе потекъл по безкръвните й страни.

- Ау! Каква чистота! Да не си минала целия апартамент с паро-чистачка?

- Предпочитам да не задълбаваме по въпроса, защото има опасност да те размажа.

- А може ли да разбера къде са ми нещата?

- За купчината парцали на пода ли става дума?

Гладуващата бледолика кимна.

- В чувала за смет. Навън на площадката. При фасовете, боклуците от мокета и остатъците от пица.

Гладуващата се разкрещя:

- Това ли направи, наистина ли?

- И ще продължавам, докато не се научиш на ред.

- Любимите ми дънки! Дизайнерски, за двеста трийсет и пет лири!

- И откъде имаш толкова пари, анемична тъпачко?

- Забранявам ти да ми говориш така!

- Казвам каквото мисля и дори се въздържам. Въртят ми се много по-оскърбителни епитети, но не ги изричам, защото съм възпитана.

- Ще си платиш! Ще доведа Карлос и той ще ти разкаже играта!

- Мургавият ти обожател? Извинявай, но той ми стига до брадичката, при положение че се покатери на стола!

- Хили се, хили се... Няма да се хилиш толкова, когато ти откъсне зърната на циците с клещи!

- Боже, колко се уплаших! Треперя от страх!

Агата се заклатушка към входната врата, за да си прибере дънките. Гари стоеше на площадката и тъкмо щеше да позвъни. Влезе, направи няколко крачки, взе списанието „Харпърс Базар“ и го мушна в джоба си.

- Да не си започнал да четеш женски списания? - провикна се Ортанс.

- Не бива да подценявам женското в себе си...

Ортанс хвърли поглед към съквартирантката си, която пълзеше на четири крака да измъкне дънките от чувала с боклука и квичеше като ужасено прасе.

- Хайде, изчезваме... - нареди Ортанс и грабна чантата си.

На стълбището се разминаха с въпросния Карлос, метър и петдесет и осем, седемдесет кила, с боядисана гарвановочерна коса и физиономия с упорити младежки пъпки. Той ги изгледа.

- Какво му има? Да не иска да му дам снимката си? - попита Гари и се обърна да го стрелне с очи.

Двамата мъже се изгледаха предизвикателно.

Ортанс хвана Гари под ръка и го повлече надолу.

- Не му обръщай внимание! Той е един от лигльовците, които се навъртат край нея.

- Пак ли се скарахте?

Тя се закова на място, обърна се към него, извади възможно най-умоляващия поглед от репертоара си и с гальовен глас попита:

- Какво ще кажеш, ако се преместя да жи...

- Не! Ортанс! И дума да не става! Оправяй се със съквартирант-ката си, аз ще си живея вкъщи на спокойствие и сам!

- Тя ме заплаши, че ще ми откъсне зърната на гърдите с клещи!

- Май си попаднала на по-корава от теб. Очертава се интересен мач! Ще ми запазиш ли място на първия ред?

- С пуканки или без?

Гари се разсмя. Тази девойка наистина си я биваше, имаше бърз отговор на всичко. Още не се бе родил този, който щеше да й затвори устата или ще я накара да сведе поглед. Едва не каза: добре, съгласен съм, ела да живееш при мен, но се спря навреме.

- С пуканки, но сладки! С много захар!

Край леглото се търкаляха дрехите им, които бяха съблекли набързо, преди да скочат в огромното легло, заело половината стая. На завесите бяха щамповани червени сърца, подът беше застлан с изкуствен розов мокет и над леглото се спускаше прозрачен воал, наподобяващ средновековен балдахин.

Къде съм? - учуди се Филип Дюпен и се огледа изненадан. Кафяво плюшено мече с липсващо стъклено око, което му придаваше много печален вид, нахвърлени безразборно бродирани възглавнички, едната от които призоваваше \УопЧ уои Ье ту зшееШеай? Гт 80 1опе1у, картички с котета в акробатични пози, постер с Роби Уилямс, изплезил език като лошо момче, ветрило от снимки на момичета, които си изпращаха въздушни целувки.

Боже мой! На колко ли е години? Снощи му се беше сторила към двайсет и осем или трийсетгодишна. Сега, като разглеждаше стените, вече не беше толкова сигурен. Не си спомняше много ясно как я беше заговорил. В ума му се въртяха откъси от разговора. Винаги едни и същи. Само момичето или кръчмата се сменяха.

- Сап I Ъиу уои а Ьеег?

- 8иге.

Бяха изпили една, две, три на бара, следейки с едно око екрана на телевизора, някакъв футболен мач. Манчестър и Ливърпул. Запалянковците ревяха, удряха чашите върху бара. Носеха тениски на своите отбори и се ръчкаха в ребрата при всеки подвиг на любимците си. Зад бара младеж в бяла риза се мяташе насам-натам и предаваше с крясък поръчките на друг, който сякаш беше залепен за кранчетата на машината за бира.

Тя имаше много тънка руса коса, бледа кожа, тъмно червило на устните, което оставяше следи по чашата. Беше направила кървавочервен фестон по ръба. Мацката обръщаше бирите. Припалваше цигарите една от друга. Беше чел във вестника тревожна статия за нарасналия брой на бременните пушачки, които пушели, за да родят малки бебета и раждането да мине по-безболезнено. Погледна корема й: беше съвсем плосък, направо вдлъбнат. Не беше бременна.

Пошепна й:

- Рапсу а §Ьа§?

- 8иге. Му р1асе ог уоиг р1асе?’

ТОЙ ПРЕДПОЧИТАШЕ ДА ОТИДЕ ПРИ НЕЯ. ВКЪЩИ БЯХА АЛЕКСАНДЪР И АНИ, ЖЕНАТА, КОЯТО СЕ ГРИЖЕШЕ ЗА НЕГО.

Сега си прекарвам времето да се събуждам в непознати стаи до непознати тела. Сякаш съм пилот на самолет, който сменя хотела и партньорките всяка вечер. Всъщнст все едно съм във вихъра на пубертета. Скоро ще гледам заедно с Александър „Боб Спондж“⁴ и ще заучавам наизуст репликите на Калмара.

Искаше да се прибере, за да види спящия си син. Александър преживяваше период на пълна промяна, на самоутвърждаване. Много бързо свикна с английския начин на живот. Пиеше мляко, хапваше кексчета, научи се безопасно да пресича улицата, самостоятелно ползваше метрото и автобуса. Посещаваше френското училище, но се беше превърнал в истински малък британец. Филип дори наложи френския вкъщи, за да не забрави Александър майчиния си език. Взе му френска гувернантка. Ани беше бретонка от Брест. Широкоплещеста, около петдесетте. Очевидно Александър се разбираше с нея. Синът му го придружаваше из музеите, задаваше въпроси, когато не му беше ясно, питаше го как човек разбира преди другите дали рисунката е хубава, или не? Защото Пикасо например, след като започнал да рисува всичко по странния си начин, много хора били на мнение, че това е грозно. Сега са на обратното мнение, смятат, че е красиво... Как се получава така? Някои от въпросите му бяха по-философски: дали човек обича, за да живее, или живее, за да обича? Или пък от орнитологията: „Татко, пингвините заразяват ли се със СПИН?“

Единствено майка му беше за него тема табу. Когато отиваха да я посетят в клиниката, той сядаше на стол и с ръце на коленете гледаше в една точка. Веднъж Филип ги остави насаме, защото помисли, че с присъствието си им пречи да си говорят.

На връщане в колата Александър му каза: „Друг път не ме оставяй сам с мама, татко. Тя ме плаши. Наистина ме плаши. Хем е тук, хем не е тук, очите й са празни. - След което веднага добави с професионален тон на лекар, докато си закопчаваше колана: - Много е отслабнала, не намираш ли?“

Той разполагаше с много време, за да се грижи за сина си, и го оползотворяваше максимално. Беше запазил ръководството на адвокатската си фирма в Париж, но задълженията му се изчерпваха с контрола на работата. Получаваше дивиденти, които не бяха за пренебрегване, напротив, но вече не бе принуден да се подчинява на разни досадни задължения, които само допреди година го тормозеха, например да ходи всеки ден в кантората. Случваше се да поема някои по-заплетени дела, когато му искаха мнение. Понякога намираше клиенти, което не му беше неприятно, и той проследяваше как тръгват нещата. После ги прехвърляше на сътрудниците си. Някой ден щеше отново да му дойде желание за работа, за борба.

За момента нямаше особени желания. Скъсването с Ирис беше белязано с насилие и същевременно го освободи. Беше се откъснал от нея малко по малко, беше се оставил да плува по течението, докато свикне с мисълта, че повече няма да живее с нея, а при срещата на Ирис и Габор Минар в нюйоркския „Уолдорф Астория“ беше изпитал силна болка, както когато отлепваш рязко пластир от рана. Болезнено, но неизбежно. Беше помислил, че жена му ще се хвърли в чуждите обятия пред очите му, сякаш той не съществуваше. Мисълта отекна болезнено в душата му. Но същевременно се беше почувствал освободен. Друго чувство, смесица от презрение и съжаление, бе изместило любовта му към Ирис. Обичал съм само образ, несъмнено много красив образ, но и аз също бях само реклама. Реклама на успеха. Мъж, изпълнен със самоувереност, надменност, целеустременост. Мъж, който гордо върви напред, горд от успеха си. Мъж, който се беше изградил от нищото.

Изпод пластира изникна съвсем различен човек, освободен от привидното, от преструвките, от светските изяви. Мъж, когото опознаваше постепенно, който го объркваше понякога. Каква беше ролята на Жозефин в появата на този мъж? - се питаше той. Беше изиграла определена роля, той бе убеден. По нейния си начин, дискретно и незабележимо. Жозефин беше като морски въздух, в който се отварят докрай белите ти дробове. Той си спомняше целувката им в парижкия му кабинет. Беше я хванал за китката и я бе придърпал към себе си...

Реши да се установи в Лондон. Да изостави парижките си навици и да си направи равносметка в чуждия град. Там си беше създал приятели, по-точно познанства, членуваше в един клуб. Родителите му живееха наблизо. Париж беше на три часа път. Той често от-скачаше дотам. Водеше Александър при Ирис. Не се обаждаше на Жозефин. Не бе дошъл моментът. Намирам се в странен период. В очакване съм. В мъртва точка. Нищо не зная. Трябва отново да се уча на всичко.

Той вдигна от себе си натежалата от съня ръка и стана. Потърси часовника си, който бе оставил на мокета. Седем и половина. Трябваше да си тръгва.

Как се казваше тя? Деби, Доти, Доли, Дейзи?

Обу си боксерките, облече си ризата и посегна за панталона си, а момичето се обърна, замижа и вдигна ръка, за да се предпази от светлината.

- Колко е часът?

- Шест.

- Ама то си е направо посред нощ!

Той долови в дъха й миризмата на снощната бира и се отдръпна.

- Трябва да си вървя, имам... хм... имам дете, което ме чака, и...

- И жена?

-Хм... да.

Тя се врътна и гушна възглавницата с две ръце.

- Деби...

- Доти.

- Доти... не бъди тъжна.

- Не съм тъжна.

- Напротив. По гърба ти виждам, че си тъжна.

- Не съм...

- Наистина се налага да си тръгвам.

- Така ли се отнасяш с всички жени, Еди?

- Филип.

- Купуваш ги с пет бири, чукаш ги и после чао, без дори да им кажеш едно благодаря!

- Да речем, че в този момент не съм особено изискан, права си. Важното е, че не искам да те наскърбявам.

- Не се получава!

- Деби, знаеш...

- Доти!

- Двамата бяхме съгласни, не съм те изнасилил, нали?

- Няма значение. Не може да се изнижеш като крадец, след като си направи кефа. Не е любезно за този, който остава.

- Наистина ми се налага да тръгвам.

- Как тогава да не се чувствам унизена, я ми кажи? Опропастя-ваш ми целия ден! А може да ми държа влага и за утре!

Тя продължаваше да му говори с гръб към него, хапейки възглавницата.

- Какво да направя за теб? Нуждаеш ли се от пари, от съвети, от внимание?

- Изпарявай се, тъпако! Не съм нито курва, нито загубенячка! Аз съм счетоводителка във фирмата „Харви и Фридли“.

- Окей. Поне се постарах.

- Какво се постара! - изрева момичето, чието име така и не успя да запомни. - Постара се да се държиш човешки в продължение на две минути и половина? Не става.

- Слушай, ъъ...

-Доти.

- Взехме такси, прекарахме заедно една нощ, нека не драматизираме. Не за пръв път си водиш някого, когото си свалила на бара...

- Но днес имам рожден ден! И отново ще съм сама както винаги!

Той я прегърна. Тя го отблъсна. Той я притисна към себе си. Тя

му се опъна с всички сили.

- Честит рожден ден... - прошепна той.

- Доти. Честит рожден ден, Доти.

- Честит рожден ден, Доти.

Той се поколеба дали да не я попита на колко е години, но се уплаши от отговора. Залюля я, без да продума. Тя се отпусна в прегръдката му.

- Извинявай - каза той, - окей? Наистина извинявай.

Тя се обърна и го погледна недоверчиво. Изглеждаше искрен. И тъжен. Тя сви рамене и се отдръпна. Той я погали по косата.

- Жаден съм - заяви. - Ти не си ли? Снощи много пихме...

Тя не отговори. Гледаше, без да помръдне, червените сърца на пердетата. Той отиде в кухнята. Върна се с намазана с мармалад филийка, на която бе закрепил пет кибритени клечки. Запали ги една по една и зататаника: „Нарру ЬкШдау...“

- Доти - промълви тя, загледана с блеснали насълзени очи в горящите клечки.

- Нарру ЪиШдау, §\уее1: БоШе, Ьарру ЬнЙкЗау 1о уои...

Тя ги духна, той свали часовника „Картие“, подарък от Ирис за Коледа, закопча го на китката на Доти, която се вцепени и гледаше с изненада.

- Ти май наистина си различен...

Нямаше да й поиска телефона. Нямаше да й каже: ще ти се обадя, пак ще се видим. Щеше да е подло. Повече нямаше да я види. Тя беше права: надеждата е много силна отрова. Той много добре го знаеше, защото не преставаше да се надява.

Взе си сакото, шала. Тя го изгледа да си тръгва, без да пророни нито дума.

Затръшна вратата и излезе навън. Вдигна поглед към небето, присвил очи. Дали същото небе стига до Париж? По това време тя сигурно спи. Дали е получила бялата камелия, която й изпратих? Дали я е сложила на балкона си?

А не, така нямаше да я забрави. Не мислеше за нея по няколко дни, след което отсъствието й започваше да го човърка. Достатъчно бе нещичко съвсем дребно, за да го подсети. Сив облак, бяла камелия.

Един камион се изравни с него и спря. Започна да ръми. Почти недоловимо. Той вдигна яката на палтото си и реши да се прибере пеша.

Блез Паскал казва: „Има страсти, които стягат душата и я парализират, има и такива, които я извисяват и тя прелива.“, Откакто Марсел Гробз заживя със секретарката си Жозиан Ламбер и напусна Анриет, тя бе обладана от страст, която стягаше душата й: жаждата за мъст. Мислеше само как да си върне стократно на Марсел за унижението, на което я бе подложил. Живееше, за да може един ден да му натрие носа: ти ме лиши от положението ми, отне ми удобствата, оскверни светилището ми и затова те наказвам, Марсел, натиквам те в калта, теб и твоята уличница. Ще ви останат само очите, за да плачете, и ще видите как скъпото ви синче расте, облечено в дрипи, лишено от огромните надежди, които лелеехте за бъдещето му, докато аз ще танцувам върху купчина злато и ще ви размажа с презрението си.

Тя изгаряше от желание да нарани Марсел Гробз, да го бележи с нажежено желязо като стока, която й бе принадлежала, но й я бяха отнели. Той дръзна - задушаваше се тя от гняв, - посмя! Беше я лишил от правата й, от привилегиите й, от пожизнената рента, която си бе осигурила, омъжвайки се за него, тази отвратителна свиня, чиято единствена привлекателна черта бе прекрасното му огромно състояние. Измами я с хитро скроен административен фокус, докато тя си въобразяваше, че си е извоювала непоклатим брачен договор, който й гарантираше безоблачен живот до сетния дъх. Беше ограбил нейното съкровище. Огромната купчина злато, която тя не изпускаше от поглед, както майка, която бди над детето си.

Забрави добротата, щедростта му, адските унижения, на които го подлагаше - отнасяше се към него като към жалък натрапник, който не заслужаваше да диша същия въздух като нея и да сяда на нейната маса. Забравяше, че за да го унижи, го тормозеше да си служи с три различни вилици според етикета, да носи възтесен панталон, стриктно да прилага правилата на невъобразимо сложния висш синтаксис. Забравяше, че го беше изритала от семейното ложе, че го беше натикала в едно килерче, в което едва имаше място за легло и нощно шкафче, помнеше само едно: този нещастник, този наглец се осмели да се разбунтува и да изчезне с нейните пари.

Мъст! Мъст! - крещеше цялото й същество от мига, в който отвореше сутрин очи. Започваше да обикаля запуснатия си апартамент, установяваше липсата на огромните скъпи букети, доставяни от елитни цветарски фирми, на иконома, който съставяше ежедневното меню, на жената, която се грижеше за гардероба й, на прислугата, която й носеше закуската в леглото, на шофьора, който я разхождаше из Париж; край на ежедневните посещения при скъпия шивач, педикюриста, маникюристката, масажиста, коафьора. Беше разорена. Вчера в магазина на площад „Вандом“ тъкмо се канеше да плати за гривната на часовника си „Картие“, и краката й омекнаха, та се наложи да седне при вида на сумата, която й искаха. Беше престанала да купува козметика от марковите парфюмерии, пазаруваше от аптеката, обличаше се с конфекция от „Зара“, беше се отказала от бележниците с марка „Ермес“ и от шампанското блан дьо блан „Рюинар“. Всеки ден й стоварваше нови лишения.

Марсел Гробз плащаше наема на апартамента, отпусна й издръжка, но все не можеше да задоволи лакомията на Анриет, свикнала на разкошен живот от времето, когато трябваше само да отвори чековата си книжка, за да получи каквото си пожелае. Мекото поскръцване на златната й писалка по бялата хартия... Последният модел чанта „Вюитон“, безчет кашмирени шалове, нежни акварели за уморените й очи, бели трюфели от меката на лукса „Едиар“, две места на първия ред в зала „Плейел“, едно за дамската й чанта, другото за нея. Ненавиждаше изневярата. Парите на Марсел Гробз бяха магическата думичка, с която беше прекалила, и те й бяха отнети внезапно като на бебе, на което внезапно му издърпват биберона точно когато блажено смуче.

Вече нямаше пукната пара, беше нищо. Другата беше получила всичко.

Другата. Сънуваше кошмари всяка нощ, когато се събудеше, нощницата й беше подгизнала от пот. Гневът я задушаваше. Пресушаваше на един дъх голяма чаша вода, за да се пребори с яростта, която стягаше гърдите й. Тя посрещаше бледата зора на новия ден, предъвквайки плановете си за реванш, които непрекъснато допълваше и разкрасяваше. Жозиан Ламбер, ще те размажа, и теб, и сина ти, съскаше тя, потънала в меките възглавници. Добре поне, че й бе оставил матрака и спалното бельо! Иначе щеше да се принуди да спи на възглавници от евтината верига магазини „Монопри“.

Трябваше да сложи край на това безобразие. За нов брак не можеше да мисли, на шейсет и осем години нямаше да тръгне да съблазнява мъжете с бледите останки от повехналите си прелести, единственият изход оставаше да предприеме акция за възстановяване на правата си. Акция с добре обмислено и добре изпипано отмъщение.

Какво да бъде то? Идеята още не се бе избистрила в главата й.

За да си поуспокои нервите, обикаляше около жилищната кооперация на съперницата си, следеше я, когато излизаше да разхожда наследника в луксозната му английска количка, бухнала от дантели и завивки от най-фина вълна; зад нея на почтително разстояние Жил шофираше лимузината, в случай че узурпаторката се умореше. Тя се задушаваше от ярост, но търчеше по петите на щастливата майка, плетейки мотовили, скрита, както си въобразяваше, под неизменната си широка барета.

Беше обмисляла дори нападение със сярна киселина. Да залее майката и синчето, да ги ослепи, да ги обезобрази. Този план я въодушевяваше, широка усмивка разцъфтяваше на сухото й лице, на-брашнено с белезникава пудра, тя изпадаше в дива радост. Осведоми се как да си набави киселина, проведе цяло разследване относно последиците от подобен акт; идеята я обсеби за известно време, но впоследствие се отказа от нея. Марсел Гробз щеше да я обвини и жестокият му гняв щеше да я унищожи.

Отмъщението трябваше да бъде тайно, анонимно, безшумно.

Реши да проучи вражеския терен. Опита се да подкупи младата прислужница, която работеше у Марсел, да я накара да си развърже езика относно приятели, познати, семейството на господарката й. Тя знаеше как да говори с персонала, да се поставя на тяхното ниво, да възприема техните становища, да подклажда въображаемите им страхове, ласкаеше ги, преувеличаваше, афишираше доброжелателство, подхранваше мечтите им, преструваше се на приятелка, само и само да изкопчи нужната информация: дали тая Жозиан няма любовник?

- О, не... Госпожата не би допуснала подобно нещо - изчерви се прислужничката. - Тя е чудесна. И е толкова пряма. Когато има нещо на сърце, веднага го казва. Не е от потайните хора...

А сестра, недостоен брат, който да идва, за да я врънка за пари зад гърба на дъртия дебел богаташ? След като пъхна в джоба на мантата си сгънатите на четири банкноти, младата прислужница каза: не вярвам, госпожа Жозиан изглежда много влюбена, господинът и той, те се изяждат с целувки и да не беше Младши да ги надзирава, щяха по цял ден да се търкалят в кухнята, в антрето, в хола; ако това е доказателство за обич, съвсем сигурно е, че се обичат страхотно. Двамата са залепени като сиамски близнаци.

Разгневена, Анриет тропна с крак.

- Защото се отъркват един в друг? Отвратително!

- О, не, госпожо, напротив, много е умилително! Само да можехте да ги видите! Действа обнадеждаващо; откакто работя у тях, започнах да вярвам в любовта.

Анриет си тръгна отвратена, демонстративно запушила нос.

След което реши да пробва от портиерката да докопа сведения, които, използвани по подходящ начин, биха й свършили работа, но се отказа. Не се виждаше в ролята на похитителка на деца, нито как плаща на някого, който да премахне майката.

Все още не бяха официално разведени с Марсел, тя създаваше хиляди пречки, затруднения, отлагаше насрочената фатална дата, на която той щеше да си възвърне свободата и можеше да встъпи в законен брак. Това беше единственият й коз: тя все още беше омъжена и нямаше скоро да се причисли към разведените. Законът я закриляше.

Налагаше се да кове желязото уверено и изкусно. Марсел не беше глупак. Можеше да бъде безмилостен. Беше го виждала в действие. Мачкаше опасните противници широко и невинно усмихнат, истинско дете. Объркваше противника с хитри увъртания.

Ще открия, ще открия непременно, убеждаваше се тя всеки ден, докато подтичваше по авеню „Де Терн“, авеню „Дьо Ваграм“, авеню „Ниел“, авеню „Фош“ подир детето, което ненавиждаше. Тези разходки я изтощаваха. Съперницата й, по-млада и по-пъргава, буташе количката с лекота. Тя се прибираше вкъщи с изранени до кръв стъпала и потъваше в размишления, докато разперените й пръсти киснеха в леген с подсолена вода. Винаги съм се оправяла и сега няма да се оставя този дърт перверзник да ме унищожи.

Случваше й се в ранни зори, когато дрезгавината на новия ден прозираше през пердетата, да си позволи един върховен лукс, защото за нея бе изключителна рядкост: да си поплаче. Тя проливаше оскъдни студени сълзи, размишлявайки върху живота си, който би трябвало да е ведър и сладък, ако нещастието не я бе взело на мушка. На мушка, повтаряше тя, разтърсена от гневни ридания. Действително нямах късмет, животът е лотария и на мен се падна непечеливш билет. Да не говорим за дъщерите ми, злобно се захили тя, седнала в леглото. Едната неблагодарна и посредствена, другата фриволна и разглезена, изпусна под носа си своя шанс в живота в желанието да се прави на госпожа Дьо Севине⁵. Колко нелепо! За какво й бе нужно да се преструва на преуспяла писателка? На нея, дето имаше всичко. Богат съпруг, чудесен апартамент, къща в Допил, толкова пари,че можеше да ги хвърля на вятъра. И повярвайте ми, добави тя, сякаш се обръщаше към въображаема приятелка, седнала в другия край на леглото, тя само това и правеше, хвърляше парите си на вятъра! Защо й беше притрябвало да влиза в чужда кожа, да лелее химери, да се преструва на писателка. Сега чезне в клиниката. Не я посещавам: действа ми потискащо! Пък и клиниката е толкова далече, а общественият транспорт, Боже мой! Чудя се как може хората всеки ден да се набльскват в тези конски вагони като за скотове. Не, не и аз, мерси!

Един ден, докато разпитваше младата прислужница за отношенията между Марсел и неговата курва - така наричаше Жозиан в монолозите си, - научи, че след няколко дни Жозефин била поканена на вечеря. Поговориха си за предстоящото събитие. Жозефин при врага! Тя можеше да се превърне в нейния троянски кон. Беше абсолютно наложително да се сдобри с нея. Толкова е глупава, толкова е наивна, няма да се досети за нищо.

Решимостта й се засили, когато веднъж, докато чакаше светофара да светне зелено, за да продължи следенето, с изненада видя колата на Марсел да спира до нея.

- Ей, дъртата - провикна се Жил, шофьорът, - разхождаме се, проветряваме се, а? Преоткриваме удоволствието от ходенето пеша?

Тя извърна глава, загледа се нагоре в дърветата, съсредоточи се към кестените, които разпукваха кафеникавите си обвивки. Обичаше захаросани кестени. Купуваше си от луксозната сладкарница „Фошон“. Съвсем беше забравила, че кестени растат по дърветата.

Той натисна клаксона, за да я върне към действителността, и продължи:

- Да не би да си търсим повод да правим мръсно на шефа, преследвайки хубавицата му и сина му? Да не си мислите, че не ви забелязах още от момента, в който им се лепнахте?

За щастие наблизо нямаше никой, който да чуе тези странни думи. Тя го прониза с поглед. Той се възползва, за да й пусне накрая убийствена стрела:

- Съветвам ви да бързичко да изчезнете от хоризонта, защото ще кажа на шефа и може да останете на сухо без месечния чек!

От този ден Анриет прекрати преследването. Трябваше на всяка цена да открие начин да напакости, таен, невидим начин. Отмъщение от разстояние, при което тя да остане в сянка.

Нямаше да допусне скръбта да я убие, тя щеше да убие скръбта.

Жозефин се увери, че медальонът си беше на мястото, излезе и дръпна вратата. Беше си припомнила правилата за сигурност, създадени от Хилдегард от Бинген, за да се предпази от злини: да носи в торбичка на шията мощи на светеца покровител или коса, частици от нокти, от кожа на покойник, който е бил глава на семейството. Тя сложи кичура от косата на Антоан в медальона и го закачи на врата си. Беше убедена, че Антоан (във вид на пощенска пратка) я бе спасил, предпазвайки я от убиеца, следователно можеше да я предпази от ново нападение, в случай че убиецът продължава да броди наоколо. Не й пукаше дали ще я помислят за луда!

Всъщност вярванията в чудотворната закрила на светите мощи са просъществували достатъчно дълго във Франция, за да бъдат убедителни. Фактът, че живея в епоха на разума и науката, не означава, че нямам право да вярвам в свръхестественото. В средновековието чудесата, светците, проявленията на отвъдното са били ежедневие. Стигнало се дотам, че през XII век приписват лечителски способности на някакво куче от енорията Шатийон сюр Шала-рон. Името му било Гинфор, ще рече, Голямкутсуз. Стопанинът му го пребил до смърт, една селянка го погребала тайно и всеки път, когато минавала през полянката, слагала цветя на гроба на горкия пес. Един ден занесла петнайсетмесечния си син, който имал висока температура и гнойни пъпки по лицето, оставила го до гроба, докато отиде да набере полски цветя, както правела винаги. Когато се върнала, детето с чисто, сякаш току-що измито личице, гукало и радостно пляскало с ръчички, било се отървало като по вълшебство от болестта, която го измъчвала. Селянката разказала случката на всички и начаса я провъзгласили за чудо. Жените от селото придобили навика всеки път, когато някое дете се разболявало, да ходят на поклонение на гроба на кучето. По обратния път пеели възхвала за свръхестествените качества на кучето. Скоро започнали да прииждат отвсякъде и да оставят болните дечица на гроба на Голямкутсуз. Въздигнали го в ранг на светец. Свети Голямкутсуз, лай за нас. Молели се на гроба му, направили му олтар, оставяли му дарове. Работата така се раздула, че през 1250 Етиен дьо Бурбон от Доминиканския орден забранил тези суеверни практики, обаче поклоненията продължили чак до XX век.

Беше решила да поработи в библиотеката и в шест и половина да отиде до училището на Зое за традиционната родителска среща. Няма да забравиш, нали, мамо? Няма да се отвееш в някоя кула, опиянена от аромата на лилия? Тя се бе усмихнала и бе обещала да отиде навреме.

Та сега седеше във влака на метрото по посока на движението, извърната към прозореца. Размишляваше за организацията на работата си, за книгите, които да изпише от библиотеката, читателските фишове за попълване, сандвича и кафето, което щеше да изпие на крак на бара в някое кафене. Трябваше да направи проучване за облеклото на девойките. Носиите бяха различни за различните краища и по облеклото веднага можеше да се определи откъде е жената. Селската девойка носела дреха с качулка и колан, на който окачвали малки торбички, тъй като в средновековието дрехите нямали джобове. Върху нея обличали нещо като палто, обикновено подплатено с катерича кожа, която била изключително пухкава и мека, защото я вземали от коремчето на животното. В наши дни има опасност да ви издерат очите и да ви откъснат ушите, ако носите дреха от катерички!

Тя обърна глава и хвърли бърз поглед към седналия до нея мъж, потънал в някакви записки за електричество. Лекция за трифазния ток. Опита се да разчете написаното. Невъобразима плетеница от сини кръгчета и червени стрелки, квадратни корени, деления. Подчертано с червено заглавие гласеше: „Какво представлява идеалният трансформатор?“ Жозефин се усмихна. Беше прочела: „Какво представлява идеалният мъж?“ Историята й с Лука беше на доиз-живяване. Вече не ходеше да преспива там: беше взел брат си при себе си. Виторио бил все по-нервен и неспокоен. Лука се тревожеше за психическото му състояние. Не искам да го оставя сам, а и не ми се ще да го пратя в болница. Нарочил ви е за враг. Трябва да му докажа, че държа само на него. От друга страна, издателят му беше изтеглил датата на публикация на книгата за сълзите и трябваше да нанася поправките по текста. Той й се обаждаше, говореше за филми, за изложби, които щяха да посетят заедно, но така и не й определяше среща. Избягва ме. Един въпрос не й даваше мира: какво бе искал да й каже онази вечер, когато не дойде на срещата? „Трябва да говоря с вас, много е важно...“ Дали е било за насилничеството на брат му? Да не би Виторио да е заплашвал, че ще й посегне? Или да не би пък да е нападнал самия него?

Помежду им изникна необяснима неловкост, след като му разказа за нападението, на което бе станала жертва. Започна да мисли, че щеше да е по-добре да го беше премълчала. Да не му беше досаждала с проблемите си. Но веднага се поправи и се смъмри: как ли пък не, Жо, стига си се подценявала! Ти си прекрасен човек! Трябва да се упражнявам в подобни мисли. Аз съм прекрасен човек и заслужавам да живея. Не съм парче пластилин.

Лука представляваше загадка също като лекцията за трифазния ток на седящия до нея. Имам нужда от указание със стрелки, за да го разбера и да го уцеля право в сърцето.

Насреща й двама студенти преглеждаха обявите, търсеха си квартира и възклицаваха във връзка с високите наеми.

Имаха вид на почтени младежи. На Жозефин й се прииска да ги покани да се нанесат при нея, тя имаше слугинска стая на шестия етаж, но се въздържа. Последния път, когато се поддаде на великодушието, се принуди да изтърпи присъствието на госпожа Бартийе и сина й Макс: видя се в чудо, докато успя най-сетне да се освободи от тях. Нямаше новини от двамата Бартийе. При станция Паси влакът на метрото минаваше отгоре. Най обичаше тази отсечка, когато влакът излизаше от земните недра и се устремяваше към висините. Тя отново се обърна към прозореца в очакване на светлината. Внезапно изплуваха пероните, облени в слънчева светлина. Тя присви очи. Гледката неизменно я заварваше неподготвена.

Насрещният влак спря до техния. Тя погледна седналите наблизо пътници. Наблюдаваше ги, приписваше им някакъв техен живот, любовни преживявания, съжаления. Опитваше се да отгатне двойките, да разчете отделни думи по движенията на устните. Погледът й се плъзна по първата госпожа, едра жена с палто на големи карета, която бърчеше вежди. Не можеше да се каже, че каретата подхождат за едър човек, а и тези вежди! Слагам я в категорията на старите моми. Един ден годеникът й е изчезнал и тя го чака да й дойде, скрила точилката зад гърба си. После дойде ред на друга жена, много слаба, със светлозелена очна линия. Сигурно решаваше кръстословица, защото смучеше върха на молив, наведена над вестник. Не носеше брачна халка, ноктите й бяха лакирани в червено и Жозефин реши, че е компютърен специалист, неомъжена, без деца и не мие чинии. В събота вечер обикаля дискотеките, танцува до три през нощта и се прибира вкъщи сама. До нея, седнал гърбом, имаше някакъв мъж с отпуснати рамене, червен пуловер с поло яка, сиво поизносено сако, което му беше широко. Една жена понечи да седне и той се смести, за да й направи място. Тя зърна лицето му и се вцепени. Антоан! Беше Антоан. Не гледаше към нея, зареял поглед в нищото, но беше той. Тя заудря с всичка сила по стъклото, извика: Антоан! Антоан! - надигна се от седалката, заблъска стъклото, мъжът обърна глава, изгледа я учудено, махна с ръка. Сякаш се почувства неудобно и я помоли да се успокои.

Антоан!

Дясната му буза беше пресечена от голям белег и дясното му око беше затворено.

Антоан?

Вече не беше толкова сигурна.

Вратите се затвориха. Влакът потегли. Жозефин се отпусна на седалката, извила докрай врат, за да се опита да зърне още веднъж човека, който приличаше на Антоан.

Не е възможно. Ако беше жив, щеше да дойде да ни види. Няма адреса ни, пошушна гласецът на Зое. Е, не е кой знае колко сложно да се открие даден адрес! Аз как получих пратката. Ще го вземе от Анриет!

Но тя не можеше да го понася, отвърна гласецът на Зое.

Младежът прелисти страницата на лекцията за трифазния ток. Студентите заградиха с кръгче с червен маркер някакъв апартамент на улица „Гласиер“. Две стаи, седемстотин евро. Мъж, който се качи на станция Паси, прелистваше списание за вили и извънградски къщи. Финансиране и данъчни въпроси. Носеше бяла риза, сив костюм на светлосини райета и връзка на сини точки. Мъжът, който й заприлича на Антоан, беше с червено поло. Антоан мразеше пуловерите с висока подвита яка. Антоан мразеше червения цвят. Според него бил цвят за тираджии.

Тя прекара следобеда в библиотеката, но работата й не вървеше. Трудно й беше да се съсредоточи. Пред очите й отново изплуваха пътниците от метрото, дебелата жена с каретата, дребната жена със зелената очна линия... Антоан с червеното поло. Тя тръскаше глава и се мъчеше да вникне в текстовете. Света Хилдегард от Бинген, закриляй ме, кажи ми, че не съм луда. Защо се е върнал да ме тормози?

В шест без четвърт подреди писанията си, книгите и пое с метрото по обратния маршрут. На станция Паси потърси с поглед мъжа с червеното поло. Може да е станал клошар и да живее в метрото. Избрал си е шеста линия, защото метрото излиза над земята, защото в този район Париж е като изглед от цветна картичка, защото може да се любува на бляскавата Айфелова кула. Нощем спи, увит в старо палто под арката на метрото, където излиза на повърхността. Много хора намират подслон там. Не знае къде живея. Броди като бездомник. Може да си е загубил паметта.

В шест и половина влезе в прогимназията на Зое. Всеки учител приемаше в отделна стая, пред вратата на която се редяха родителите, за да поговорят за проблемите и подвизите на детето си.

Тя записа на лист имената на преподавателите, номера на клас-ната стая и часа, определен за разговор с нея. Застана на опашката за първата си среща - с учителката по английски мис Пентъл.

Вратата беше отворена и мис Пентъл чакаше, седнала на бюрото си. Пред нея имаше отворена тетрадка с оценките на учениците и бележки за поведението им. Родителите имаха на разположение пет минути за разговор, някои обаче бяха разтревожени и не спазваха графика в желанието си да защитят наследника. През това време другите родители, на опашка пред вратата на класната стая, въздишаха дълбоко, хвърляйки нетърпеливи погледи на часовниците си. Нерядко се стигаше до размяна на остри думи и до разправии. Беше виждала как достолепни татковци се превръщаха в побеснели кресльовци, които си разменяха колоритни обиди.

Докато чакаха реда си, някои четяха вестник, майки си бъбреха, разменяха си адреси за частни уроци, занимания през ваканцията, телефони на детегледачки. Други бяха лепнали на ухото си мобилни телефони, а имаше и такива, които пробваха да се прередят, с което предизвикваха буря от негодувания.

Тя зърна съседа си господин Льофлок-Пинел да излиза от една класна стая. Той дискретно й махна приятелски. Тя му отвърна с усмивка. Беше сам, без жена си. Дойде нейният ред при учителката по английски. Мис Пентъл я увери, че всичко е наред, нивото на Зое било много добро, имала отлично произношение, изразявала се с лекота на езика на Шекспир, поведението й било безупречно. Нямала никакви забележки за Зое. Жозефин се изчерви от леещите се комплименти и като ставаше, бутна стола, който се прекатури с шум.

Същите сценки се разиграха и при преподавателите по математика, по испански, по история и география, по естествознание, тя обикаляше от стая в стая и жънеше похвали и лаври. Всички я поздравяваха за нейната бляскава, весела, остроумна и съвестна дъщеря. Също и чудесна като приятел. Избрали я да помага на ученик, закъсал с материала. Жозефин приемаше тези похвали като одобрение за самата нея. И тя обичаше усилието, съвършенството, прецизността. Грейнала от щастие, радостно се упъти за последната среща, срещата с госпожа Бертие.

Господин Льофлок-Пинел чакаше пред вратата. Този път я поздрави по-хладно. Беше се облегнал на касата на отворената врата и потропваше с показалец по дървото, изнервящ жест, който очевидно подразни госпожа Бертие, защото тя вдигна глава и помоли с изморен глас:

- Бихте ли спрели, ако обичате?

На стола до нейния се кипреше бузестата зелена плетена шапка.

- Няма да стане по-бързо, само ме разсейвате - заяви госпожа Бертие.

- Господин Льофлок-Пинел почука по циферблата на часовника

си, за да й покаже, че закъснява. Тя кимна, разпери ръце в знак на безсилие и се наклони към майка с изтерзан вид, отпуснати рамене, прибрани навътре стъпала и потънали в ръкавите на палтото китки. За момент господин Льофлок-Пинел престана да тактува, след което отново затропа по вратата със свит показалец.

- Господин Льофлок-Пинел - каза госпожа Бертие, хвърлила поглед на списъка с имената на родителите, - ще ви бъда признателна да изчакате търпеливо реда си.

- Аз ще ви бъда признателен, ако спазвате разписанието. Вече имате трийсет и пет минути закъснение! Не мога да подмина с мълчание този факт.

- Отделям колкото време ми е необходимо.

- Какъв преподавател сте вие, след като не знаете, че точността е израз на любезност, на каквато сте длъжна да научите подрастващите?

- Какъв родител сте вие, след като сте неспособен да изслушате другите и да се приспособите? - отвърна госпожа Бертие. - Тук не е банка, тук обучаваме деца.

- Вие не сте човекът, който ще ме учи на каквото и да било!

- Жалко - усмихна се госпожа Бертие, - бих се заела с вас и нямаше да си вирите толкова носа!

Той настръхна, сякаш го беше жегнала.

- Винаги става все същото - подметна към Жозефин. - Първите разговори вървят по график, после започват да се трупат закъснения. Никаква дисциплина! А тя всеки път нарочно ме бави и ме кара да чакам! Въобразява си, че не се досещам, но не на мен тия! -повиши тон, за да го чува госпожа Бертие. - Знаете ли, че замъкна децата на вечерно представление в „Комеди Франсез“, и то насред седмицата, знаете, нали?

Госпожа Бертие беше завела класа на представление на „Сид“. Зое остана възхитена. Оттогава беше разлюбила „Клетниците“, вървеше по коридора и с трагичен тон декламираше строфите на Пиер Корней, възпяващи величието на човешкия дух.

Жозефин едва се сдържаше да не се разсмее при вида на голобрадия дон Диего, облечен в розова пижама.

- И си легнаха чак в полунощ. Скандално. Децата се нуждаят от сън. От съня зависи тяхното душевно равновесие, умственото им развитие.

Той говореше все по-разпалено. Към него се присъедини майката на друг ученик, която раздухваше гнева му с допълнения.

- На всичко отгоре ни поиска по осем евро на дете! - изврещя тя.

- Като си помисля само къде отиват данъците ни! - възкликна един татко.

- Това е театър на държавна издръжка - измърмори майката. -Можеха да пуснат безплатно учениците от прогимназията и от гимназията.

- Абсолютно! - продължи да раздува друга, присъединявайки се към недоволните. - В тая жалка страна трябва да си беден, за да имат грижата за теб!

- А вие защо мълчите? - обърна се засегнат Льофлок-Пинел към Жозефин, която не се обаждаше.

Тя се изчерви и си пусна косата над пламналите си уши. Госпожа Бертие стана и затвори вратата с рязък жест. Родителите се спогледаха изненадани.

- Тя ми затвори под носа! - възкликна Льофлок-Пинел пребледнял и се втренчи във вратата.

- Нали ви казвам, преподавателите вече ги вземат от предградията! - заяви една от майките и изкриви устни.

- Когато елитът се разпада, нещата съвсем се объркват! - измърмори един татко. - Горката Франция!

Жозефин би дала какво ли не, за да не е тук. Тя се замисли как да организира измъкването.

- Докато чакам, ще отида да видя... хм... преподавателя по физическо!

Една майка я изгледа преценяващо и Жозефин видя в погледа й презрението на генерала към дезертьора. Тя се оттегли. Пред всички класни стаи имаше по някой изнервен баща или възмутена майка, които споменаваха Жюл Фери, родоначалника на безплатното и впоследствие задължително начално и средно образование. Един баща заплашваше да говори с министъра, който му бил близък. В порив на солидарност с преподавателите Жозефин реши да ги облекчи до известна степен, като си спести посещенията при последните двама от списъка.

Докладва резултатите на Зое, подчертавайки доброто мнение на учителите за нея, разказа й за разправиите, на които бе станала свидетел.

- Ти си запазила спокойствие, защото си била доволна - отбеляза Зое. - Може би другите родители имат доста проблеми с децата си, затова са били изнервени.

- Те смесват всичко накуп. Вината не е в преподавателите. - И се зае да разтребва. Зое я прегърна с двете ръце през кръста. - Много се гордея с теб, обич моя - прошепна Жозефин.

Зое отвърна на нежността й и се притисна към нея.

- Кога ли ще се върне татко, как мислиш? - въздъхна тя след малко.

Жозефин се стресна. Съвсем бе забравила за човека, когото

видя в метрото.

Тя прегърна още по-силно Зое. Пред очите й се появи пак червеното поло. Белязаната буза, затвореното око. Прошепна: не зная, не зная.

На следващата сутрин, когато разнасяше пощата, Ифижени каза на Жозефин, че в храстите на близкия парк Паси някаква жена била намушкана с нож през нощта. До тялото открили шапка, странна на вид бадемовозелена шапка... Съвсем същата като вашата, госпожо Кортес!

¹

Марк Ротко (Маркус Роткович, 1903-1970) - американски художник, роден в Русия. Самият той се окачествява като абстрактен експресионист. - Б. пр.

²

Американски гангстерски филм (1983) на Брайън де Палма с Ал Пачино и Мишел Пфайфър. - Б. пр.

³

Любовна драма (1945) на режисьора Марсел Карне с Жан-Луи Баро, Пиер Брасьор, Арлети. - Б. пр.

⁴

ВоЬ ТЬе 8роп§е - анимационен сериал за жълтата квадратна гъба Боб, който има много подводни приятели; разказва се за техните приключения. Първото анимационно филмче излиза официално през 1999 г. а първият филм е от 2004 г. Създател на Боб е американският океанолог и водещ Стивън Хиленбърг. - Б. пр.

⁵

Майате <1е Зеущпе (1626-1696), френска аристократка, чийто писмовен стил се смята за образец в епистоларния жанр. - Б. пр.

ВТОРА ЧАСТ

Рецептата бе направо мечта, ако можеше да й се вярва: „Лесна, на разумна цена, време за подготовка на продуктите и готвене: 3 часа.“ В коледната вечер Жозефин се занимаваше с пуйката. Пуйка с плънка от истински кестени, а не онези дълбоко замразени гаорета, които залепват за небцето. Пресен - кестенът е нежен и ароматен; замразен е безвкусен и тричав. За гарнитура беше предвидила няколко вида пюрета: от моркови, ряпа, целина. Ордьоври, салата, богат асортимент сирена от „Бартелеми“, гастронома за корсикански специалитети и сирена на улица „Гренел“, и торта -традиционното коледно пънче, украсено с гъбки и джуджета, измайсторени от целувчено тесто.

Какво ми става? Всичко ми е криво и досадно. Вкисната съм, а като си помисля само какво удоволствие ми доставяше да правя коледната пуйка. Всяка съставка събужда у мен спомени от детството: покатерена на стола, гледам как баща ми свещенодейства, препасан с широка престилка, на която със сини конци е избро-дирано „Аз съм шефът и всички ми се подчиняват“. Запазих тази престилка и сега аз съм я препасала, прокарвам пръсти по релефните букви, сякаш препрочитам миналото си, написано с брайлова азбука.

Тя отново погледна безцветната пуйка върху мазната амбалаж-ната хартия. С прибрани до тялото криле, издут корем, кожа, осеяна тук-там с черни точки, тя безцеремонно излагаше на показ жалката си голота на оскубана птица. До нея беше приготвила голям нож с бляскаво острие.

Госпожа Бертие беше намушкана с нож. Четирийсет и седем удара право в сърцето. Бяха я намерили просната по гръб на земята с разтворени крака. Викнаха Жозефин в участъка. Полицаят беше свързал двете нападения. Едни и същи обстоятелства, един и същ начин на действие. Наложи се отново да обяснява как обувката на Антоан я бе спасила, понеже държеше пакета притиснат до гърдите си. Капитан Галоа, която я бе приела първия път, сега я слушаше, стиснала устни. Жозефин четеше мислите й: „спасил я патък“.

- Вие сте същинско чудо - й заяви жената в униформа, клатейки глава, сякаш не можеше да повярва на разказа й. - Госпожа Бертие е била удряна с невероятна жестокост. Дълбочината на порезните рани е между десет и дванайсет сантиметра. Мъжът е силен, много сръчно борави с ножа, не е аматьор.

Слушайки тези потресаващи думи, Жозефин стисна между бедрата си плътно прилепени длани, за да спре обхваналото я неудържимо треперене.

- Подметката на обувката трябва да е била много дебела - заяви униформената, сякаш да убеди самата себе си. - Удрял е в сърцето. Също както беше във вашия случай.

Беше я помолила да донесе пакета от Антоан, за да го проучат.

- Познавахте ли госпожа Бертие?

- Беше класна на дъщеря ми. Една вечер си тръгнахме заедно от училището. Бях отишла да говоря с нея във връзка със Зое.

- Да сте говорили за нещо, което да ви е направило по-особено впечатление?

Жозефин се усмихна. Щеше да отбележи една комична подробност. Капитанът можеше да си помисли, че го прави нарочно или че не се отнася с необходимата сериозност към случая.

- Да. Имахме еднакви шапки. Странни, леко екстравагантни шапки на три ката, не смеех да нося моята и тя ме окуражи... Опасявах се да не се набивам прекалено в очите на околните.

Жената се наведе и взе някаква снимка.

- За тази шапка ли става дума?

- Да. Вечерта, когато бях нападната, я носех - прошепна Жозефин, без да откъсва очи от кокетната шапка... - Изгубих я в парка... Не събрах смелост да се върна да я потърся.

- Нещо друго да ви е направило впечатление?

Жозефин се поколеба, сети се за още една смешна подробност... и добави:

- Тя не обичаше Моцартовата „Малка нощна музика“, според нея била отегчителна мелодийка. Малцина биха заявили открито подобно нещо. Доста досаден рефрен всъщност.

Полицайката я изгледа с раздразнение и презрение.

- Добре - каза накрая. - Бъдете на разположение, ще ви повикаме отново, ако изникне нещо допълнително.

Да чертаеш вероятности, да правиш предположения, да отсяваш възможното от невъзможното, в това се състоеше работата на следователя, която едва започваше. Жозефин не можеше повече да им бъде от полза. Дошло бе време служителите в криминалния отдел да подхванат нещата. Една подробност - зелена шапка на три ката - беше свързващият елемент между двете нападения. Убиецът не бе оставил никаква следа, никакви отпечатъци.

Да чертаеш пътища, да установиш границата, която не трябва да бъде прекрачвана, да престанеш да мислиш за госпожа Бертие, за убиеца. Може би живее в квартала? Може би е искал да ме намушка мен с тази жестокост срещу госпожа Бертие? Беше се провалил, направил е нов опит и е сбъркал жертвата. Видял е шапката, решил е, че съм аз, еднакви на ръст, на външен вид... Стоп! - рече си Жозефин. Стоп! Ще провалиш празника. Шърли, Гари и Ортанс бяха пристигнали предния ден от Лондон, а тази вечер Филип и Александър също щяха да дойдат на вечерята.

Да си изплета нещо като пашкул, в който да се свия. Същото чувство, както когато чета лекции. Работата ме умиротворява. Мобилизира ума ми, не му позволява да се разпилява в мрачни мисли. И готвенето, и то я връщаше към любимите й научни изследвания. Нищо ново не сме измислили, разсъждаваше Жозефин, докато белеше кестените и дереше пръстите си с грубата им обвивка. Бързото хранене го е имало и в средновековието. Не всеки е разполагал със собствена кухня, понеже градските жилища са били много тесни. Ергените и вдовците са се хранели навън. Имало е гостилничари или нещо като фурнаджии, „месопекари“, които изнасяли маси пред дюкяните си, отрупани с наденички, банички с кълцано месо и самуни хляб за вкъщи. Прадядовците на нашите „Макдоналдс“. Готварството представлявало много важна част от ежедневния живот. Пазарите били добре снабдени със зехтин от остров Майор-ка, шарани и раци от река Марна, хляб от Корбей, масло от Нор-мандия, сланина от Ванту, всякакви продукти прииждали отвред в парижките хали. В богаташките домове имало „майстор готвач“, който размахвал черпака от мястото, където седял, и разпределял от високо задачите на помощниците си. Не изпускал от поглед момчетата, които тайно вкусвали от храната. Готвачите имали колоритни прякори: Мека круша, Лакомник, Плакнигърне, Порйвятър. Рецептите се пишели съобразно с часословите и молитвите. Месата се печели от „вечерня до нощните молитви“, месните равиоли били готови след две Отче наш, за бута били нужни три Аве Мария. В кухните чирачетата мрънкали молитви, без да изпускат от поглед къкрещите гозби и разпалените фурни, опитвали яденето и отново прехвърляли молитвената броеница. Висшата аристокрация използвала позлатени блюда и храненето се превърнало в истински церемониал. Готвачите се стараели да приготвят приятни за окото ястия, оцветявали ги: розово заешко задушено, бяла торта, фин винен сос с канела и всевъзможни подправки към пържената риба.

Цветовете възбуждали апетита, белите ястия били предназначени за болните, понеже трябвало да приемат леки храни, които да не им отварят апетита. Ястията менели облика си според сезона: есенната шкембе чорба била кафява, лятната - жълта. Италианският сос „ла-зурносиньо“ бил върхът на финеса. И за да се хареса на сътрапезниците, готвачът украсявал желираните ястия с гербове, с нарови зърна или цветчета от виолетки. Извайвал всякакви „замаскирани ястия“, достойни за филмите на ужасите. Моделирал невероятни животни, създавал анекдотични картини, съчетавайки половинки от различни животни. Петелът с шлем бил рицар с петльова глава, възседнал прасенце сукалче. Леките ястия между печеното и десертите също намигвали весело на сътрапезниците: в баницата слагали птици, поднасяйки ястието, повдигали капака на дълбоката тава и пернатите излитали, стряскайки очарованата компания. Трябва да опитам и аз някой ден, си каза Жо с усмивка.

Тревогите й се стопяваха в мига, в който се върнеше в XII век. Във времето на Хилдегард от Бинген. Колорита дама е била Хил-дегард, интересувала се е от всичко: растения, храна, музика, медицина, душевни вълнения, които се отразяват на тялото, усилват го или го отслабват според това дали човек е весел или тревожен! „Ако човек действа по желанията на душата, постъпва добре, ако действа, подчинявайки се на плътта, постъпва зле.“

„За плънката. Забърквате кестените със сместа, накълцания черен дроб и сърце, добавяте мащерка, сол, чер пипер.“ Да се заема отново с дисертацията си. Засега нямам идея за нов роман. Нямам идея, а нямам и настроение. Да не губя вяра: все някой ден ще дойде идеята за нова история, ще ме поведе за ръка и ще седна да пиша.

Имам време, си каза тя, съсредоточавайки се в беленето на кестените, внимаваше да не си издере пръстите с твърдата кора. Казва се „пуйка с кестени“, но всъщност се пълни с белезникавата им вътрешност, а те са толкова красиви отвън с този цвят в меко кафяво. Важен е детайлът, той служи за ориентир, придава образ и цвят, излъчва мирис, създава атмосфера. Като сглобим детайлите, създаваме история, дори бих казала, историята с главно И. С проучване на скромните къщурки на селяните са пресъздадени цели периоди от средновековния бит. Така научаваме много повече, отколкото от проучването на замъците. Тя се сети за старите глинени гърненца, в дъното на които намерили частици от карамелизирана захар. В манастира Клюни открили истинска канализация, клозети, помещения като нашите бани, в които монасите си правели тоалета.

Господин и госпожа Ван ден Брок дойдоха да я посетят, след като бяха научили за смъртта на госпожа Бертие. Звъннаха на вратата, двамата заедно, застанали с тържествен вид като истукани. Тя закръглена и импулсивна, той слаб и сериозен. Очите й шареха във всички посоки и тя упорито се опитваше да ги задържи върху нещо; той мръщеше вежди и размахваше дългите си пръсти като монах фармацевт. Представляваха странна двойка, все едно Дракула и Снежанка. Изглеждаха като нематериални същества. Да се чудиш как са успели да създадат деца. Поради някаква грешка той кацнал отгоре й, присвил дългите си остри пръсти, за да не я одраска. Две недодялани водни кончета, които се съешават в синевата. Трябва да пазим децата, горещеше се тя, щом напада жени, може да посегне и на малките. Съгласна съм, но какво да се направи? Какво да се направи? Тя тръскаше кръглата си главица с кацнало на върха рехаво кокче, от което стърчаха две тънки игли за коса. Предложиха бащите да правят обиколки вечер. Жозефин се усмихна, не разполагала с подобен артикул, и тъй като те очевидно не схванаха, тя допълни: искам да кажа: баща - нямам съпруг. Те направиха кратка пауза, докато асимилират остроумието, и продължиха: не бива да се надяваме на полицията, това не им е приоритет, предградията горят, та не им е до изисканите квартали... Тонът се бе извисил в края на изречението, леко заядлив, измествайки нотката на загриженост и отговорност, която се усети в началото.

Жозефин помоли за извинение заради невъзможността да се включи в опълчението, но добави, че няма да се поддаде на страха. Отсега нататък ще бъде нащрек, вечер ще ходи да взема Зое от училище, но няма да се поддаде на паниката. Предложи да организират дежурства и да вземат децата от училище, бездруго всички деца от кооперацията са в едно и също училище. Решиха да обсъдят отново предложението след празниците.

- Ще кажа на Ерве Льофлок-Пинел да мине да ви види, той е много разтревожен - заяви господин Ван ден Брок с мъжествен тон. - Жена му не смее да излиза от къщи. Дори не отваря вратата на портиерката.

- Впрочем не ви ли се струва странно, че портиерката си сменя цвета на косата на всеки три седмици? Нямаше ли някакво гадже, което... - притеснено каза госпожа Ван ден Брок.

- Което е излязло скоро от затвора и се е въоръжило с голям нож? - попита Жозефин. - Не, не вярвам, Ифижени да има нещо общо с това!

- Доколкото разбрах, говори се, че приятелят й имал търкания с правосъдието...

Тръгнаха си с обещанието да й изпратят Ерве Льофлок-Пинел при първия удобен случай.

Дотук добре, излиза, че съм в състояние да разведря всички съседи, въздъхна Жо, затваряйки вратата след тях. Каква ирония, мен ме нападнаха, а аз ги успокоявам! Добре направих, че го запазих в тайна, защото иначе щях да се превърна в забележителност и щяха да ми подхвърлят фъстъчки пред вратата.

На първия етаж живееше семейство Пинарели, всъщност бяха само двама, майка и син. Той беше на около петдесет, тя - към осемдесетте. Синът беше висок, слаб, с боядисана черна коса. Приличаше на Антъни Пъркинс в прочутия филм „Психо“ на Хичкок, само че по-възрастен. Имаше странна усмивка, крайчетата на устните му се повдигаха, сякаш подозираше човека срещу себе си и се стараеше да го избегне. Не ходеше на работа, понеже трябваше да прави компания на майка си. Всяка сутрин двамата отиваха на пазар. Пристъпваха ситно и се държаха за ръка. Той теглеше пазарската количка като хрътка на каишка, тя стискаше в ръка списъка с покупките. Дъртата беше деспотична личност. Не си поплюваше и подхвърляше остри забележки; има такива старци, които си въобразяват, че възрастта им позволява да са нелюбезни. Жозефин им държеше вратата долу широко отворена. Те не й благодаряха, подминаваха, без да я поздравят, сякаш бяха кралски особи, на които им отварят път с военни почести.

Тя не познаваше останалите обитатели - от вход Б в същия двор. Те бяха по-многобройни от живущите във вход А, където имаше по един апартамент на етаж. Във вход Б бяха по три апартамента на плоча. Ифижени й бе разказала за непримиримата враждата между вход Б и вход А, защото обитателите на А били по-богати. Събранията били често повод за яростни сблъсъци. Заяждали се за всяко нещо, наричали се с всякакви имена. Вход А неизменно излизал победител за голямо съжаление на вход Б, чиито обитатели се оказвали притиснати с все нови плащания и ремонти, на които винаги се опъвали и отказвали да поемат разноските. Погледът й спря на големия стенен часовник от ИКЕА: шест и половина! Ортанс, Гари и Шърли щяха да се приберат всеки момент. Бяха излезли за последните покупки. Зое се бе затворила в стаята си. Подготвяше подаръците, които бе избрала. Откакто англичаните се бяха върнали, къщата постоянно се огласяше от смях и тупурдия. Телефонът не спря да звъни. Пристигнаха снощи. Жозефин ги разведе из апартамента, горда с просторното жилище, в което можеше да ги приеме. Ортанс отвори вратата на стаята си и се хвърли на леглото с разперени ръце, Ъоте 8\уее* Ьоте!, извика тя и Жозефин се трогна от възклицанието. Шърли пожела едно уиски, а Гари, разположил се на канапето със слушалки на ушите, се осведоми „какво ще ядем тази вечер, Жо, какви вкуснотии си направила?“. Тряскаха се врати, нечий глас се извисяваше, от всяка стая звучеше музика. Жозефин установи, че това, което не й харесваше досега, беше, че е прекалено голям за нея и Зое. Гръмогласните смехове, виковете, разтворените куфари го превърнаха в уютно местенце.

Голямата тенджера с подсолена вода чакаше на печката, за да пусне в нея обелените кестени. Шетането в кухнята винаги й даваше разни идеи. Като например да тича край езерото в Булонския лес. Преди да стигне до езерото, ситнеше, наблюдаваше играчите на петанк, вперили ревностни погледи в топките, велосипедистите, другите бягащи, заобикаляше кучешките мръсотии, скачаше право в локвите. Най обичаше подскоците в коловозите, пълни с дъждовна вода. Но единствено когато беше сама и никой нямаше да й хвърли недоволен поглед. Обичаше плясъка на маратонките във водата, пръските. В мига, в който стигнеше до „своя маршрут“, както тя високопарно го беше кръстила, ускоряваше крачка. Правеше обиколка около езерото за двайсетина минути, след което спираше задъхана и започваше упражнения, за да избегне болките в мускулите и ставите на другия ден. Всяка сутрин в десет излизаше от къщи и всяка сутрин в десет и двайсет се разминаваше с един мъж, който също като нея обикаляше езерото. Ходейки. С ръце в джобовете, заврял нос в морскосиньото си късо палто, нахлупил ниско до очите плетена вълнена шапка, с черни очила, омотан в дълъг шал. Все едно беше опакован с бинт. Беше го кръстила „невидимия“. Крачеше сковано, с подчертано старание. Сякаш се придържаше към точно определени лекарски предписания: една-две обиколки на езерото дневно, за предпочитане сутрин, с изпънати рамене, дишайте дълбоко. Случи се да се разминат един-два пъти, когато най-вероятно е ускорявал крачка, а тя е добавила още една обиколка. Трябва вече да има петнайсет дни, откакто тичам, откакто го срещам, а той продължава да ме игнорира. Дори не си прави труда да кимне, че ме е забелязал. Той е блед, слаб. Може да се е подложил на лечение за наркозависимост. Или да е преживял любовна мъка, или автомобилна катастрофа и да има изгаряния трета степен. Той е опасен рецидивист, успял да избяга. В главата й се въртяха хиляди предположения. Защо този самотен мъж упорито обикаляше езерото всеки ден между десет и единайсет часа? В походката му личеше почти свирепа решителност, сякаш с напрегнати мускули се бе вкопчил в живота или се опитваше да надвие някого.

От тенджерата пръсна вряла вода. Тя извика и намали огъня. Изсипа част от кестените и продължи да бели останалите.

„Оставете да поврят трийсет минути и обелете кафявата ципа, докато са още горещи.“

Татко цепваше леко кестените, правеше малко кръстче на кората, за да се белят по-лесно. Винаги той готвеше коледната пуйка.

Малко преди да почине, беше записал рецептата си на един лист. Отдолу беше добавил: „Човекът, който обича дъщеря си и обича да готви.“ Беше написал дъщеря си. Не дъщерите си. За пръв път обърна внимание на тази подробност. Въпреки че на всяка Коледа изваждаше листа. Аз му бях на сърце. Сигурно се е плашел от Ирис. Аз сядах на коленете му и той пускаше любимите си плочи, Лео Фере, Жак Брел, Жорж Брасенс. Ирис ни поглеждаше, минавайки по коридора, и свиваше рамене.

Дали Филип може да готви? Тя потърси с очи хартиена носна кърпичка и почеса върха на носа си с белачката. Филип. Сърцето й започваше да бие ускорено, щом се сетеше за него. Рог§е1 те по1, не ме забравяйте, това бяха последните му думи на перона, юни месец. Оттогава не се бяха виждали. Когато разбра, че двамата с Александър щяха да бъдат сами на Коледа, ги покани.

Да чертаеш пътища, да разграничаваш възможното от невъзможното, да се дистанцираш и да не нарушаваш дистанцията. Ще бъде по-лесно, ако създам правила. Харесвам правилата, аз съм жена, която се подчинява на законите. Също както се спира на червен светофар. В живота трябва да си определяме граници. Разстояния между нас и околните. За да оцелеем. Да се научим да се познаваме. Да разпозная неясното чувство, което ме влече към него, и да го подчиня. Когато той се доближи, очертанията се размиват, всичко пламва.

„Пуснете фурната на долно печене. Загрейте я до седма степен в продължение на двайсет минути.“ Отношенията ни се развиха, без да осъзная. От невидима станах достойна за обич, различна, специална, желана, забранена. Аз от своя страна осъзнах, че мъжът, пред когото се вцепенявах от притеснение, бе всъщност достъпен, приятен, внимателен, привлекателен, опасен. Удивителната градация на чувствата ни доведе, без да си дадем сметка, до ръба на пропастта. Бялата камелия на балкона е последната граница, която преминахме. Когато я поливам, си мисля за него. Изпращам му въздушна целувка. Той не го знае, никога няма да му кажа.

Ще ме сметне за глупачка със сигурност. Виторио непрекъснато го повтаря на Лука. Днес ще се срещаш ли с твоята глупачка? Какво ще готви за Коледа смотаната глупачка? Ще ходи ли да целува краката на папата във Ватикана? Благославя ли хляба, преди да го изяде? Пръска ли се със светена вода, преди да се чука? Не би трябвало Лука да ми предава тези приказки. Наранява ме. Твърди, че Виторио става все по-объркан, все по-тревожен. Споменал за лифтинг, но нямал достатъчно пари. Изкрънкай от твоята глупачка, предлага той, напълни се с мангизи от онова долнопробно романче. Защото глупачките, както всички знаем, са супернаивни. И твърдиш, че тя е писателка? Лука въздишаше: виждам ви по-рядко, но не е по моя вина, той се нуждае от мен.

В три медни тенджери се варяха морковите, ряпата, целината за пюретата. Скоро кестените щяха да се сварят. За ордьовър имаше пастет от чер дроб. И прозирни резени океанска пушена сьомга. Зое беше луда по океанската сьомга. Тя имаше страхотен усет и безпогрешен вкус и само при вида на месото - дали е бледо, или е яркорозово - определяше дали рибата е вкусна, става или не става. Застанала пред щанда, бърчеше нос, предупреждаваше „тази не, мамо, от рибарник е, където са били сгъчкани една до друга, без пространство, оставени да се хранят с мръсотиите си“. Зое обичаше миризмите, разгадаваше различните вкусове, препъваше се, уточнявайки някой цвят, имитирайки някой звук, притваряше очи и създаваше дворци на вкуса, примлясквайки с език. Харесваше зимата и обрисуваше с думи различните видове студ. Режещ студ, мокър студ, сив и надвиснал студ, който ще донесе сняг, тихо примъкващ се студ, който те отвежда до камината. „Обичам студа, мамо, той стопля сърцето ми.“ Подаръците й сигурно са творения от парчета картон, вълнени конци, плат, карфици, лепило, кламери, пайети. Изпод пръстите й излизаха чудни кукли, картини, подвижни играчки. За разлика от Ортанс тя не харесваше готовите купени неща. Дъщеря ми е момиче от минала епоха. Тя не харесва промените, тя обича всяка година на празниците да има същото меню, да украсяваме елхата със същите топки, същите гирлянди, да слушаме същите коледни песни. Спазвам традицията заради нея. Децата не обичат да се нарушават навиците им. От сантименталност, от желание за спокойствие. В коледното пънче, от което отхапва предпазливо, преди да забие здраво зъби в отреденото й парче, тя търси да долови вкуса на всички предишни коледни пънчета, а може би вкуса, който са имали онези, дето е похапвала в компанията на баща си, когато бяхме всички заедно. Къде ли ще прекара коледната нощ човекът, когото зърнах в метрото? Възможно ли е наистина да е бил Антоан? Наистина да има белег на бузата и едното му око да е затворено? Ако е жив и ни търси, сигурно се навърта край нашия блок в Курбвоа. Там има нова портиерка, която не ни познава. Името ми го няма в телефонния указател.