Погледна телефона, все едно беше оръжие на престъпление, изненадана от дързостта си, обзета от смътно чувство на уважение към тази нова Жозефин, която затвори телефона на един мъж. Аз ли съм тази жена? Аз ли постъпих така? Високо се разсмя. Скъсах! За пръв път в живота си скъсах с мъж! Осмелих се. Аз, смотаняч-ката, която всички пренебрегват, абонираната за всякакви изгубени каузи, която зарязват заради някаква маникюристка, на която оставят непосилни дългове, която унижават и манипулират, аз го направих.

Тя вдигна глава. Беше много рано да си говори със звездите, но едно беше сигурно - тази вечер щеше да им го разкаже. Щеше да им разкаже как беше изпълнила обещанието, дадено на самата себе си: никога вече никой нямаше да я прави на нищо, никога никой нямаше да я смазва с презрението си, да я обижда, без тя да се защити. Беше удържала на думата си.

Втурна се да събуди Шърли, за да й съобщи хубавата новина.

Анриет Гробз слезе от таксито, подръпна смачканата си рокля от сурова коприна, наведе се от страната на шофьора и го помоли да я изчака. Мъжът измърмори, че не може да си губи времето и си има друга работа. С рязък тон Анриет му обеща щедър бакшиш, той кимна и настрои на честотата на служебната радиостанция. „Предлагам му пари, за да седи и да ме чака, а той мрънка! - из-сумтя Анриет, потрепвайки по чакълестата алея с обувките си с квадратни токове. - Мътните да ги вземат тези лентяи!“

Тя идваше да прибере дъщеря си. „Стига вече, достатъчно време си почива, няма да гниеш повече в тази клиника, това твоето си е чиста проба самосъжаление; стягай куфара и се приготви да си вървиш вкъщи“ - я беше предупредила по телефона.

Лекарите бяха дали съгласието си, Филип беше платил разноските, Кармен я чакаше у дома.

- Какво ще правя отсега нататък? - попита Ирис, след като се настани в таксито с ръце на коленете. - Освен да отида на свястна маникюристка... - и пъхна китките си под чантата, за да прикрие изпочупените нокти. - Добре си бях в малката стаичка. Никой не идваше да ме безпокои.

- Ще се бориш. Ще си върнеш мъжа, положението в обществото и красотата, която очевидно си пренебрегнала. Станала си кожа и кости! Човек ще се пореже, ако рече да те прегърне. Жена, която се изоставя по този начин, е жена без бъдеще. Прекалено си млада, за да се правиш на отшелница.

- Свършена съм - отвърна Ирис спокойно, сякаш установяваше неоспорим факт.

- Дрън, дрън! Малко гимнастика, някое и друго килце отгоре, лек грим и си връщаш мъжа. Мъжете се ловят с хубав кючек. Научи се да въртиш ханша!

- Филип... - въздъхна Ирис. - Той просто не знае какво да прави с мен. Щом вече не си обичана, не бива да се пречкаш. Трябва да направиш така, че да бъдеш забравена, да се свиеш и да се смалиш възможно повече, за да забавиш падането. Да изчакаш, докато мъжът те забрави, докато забрави за какво се е настроил срещу теб. Да се надяваш, че отново ще те приеме, след като бурята утихне.

- Насили се малко!

- Вече няма желание..!

- Длъжна си да събудиш това желание, в противен случай ще свършиш като мен: да носиш бодливи пуловери, да ядеш консерва тон в прокиснал сос и грах с намалени цени!

Ирис се поизпъчи, в погледа й блесна игриво пламъче.

- Затова ли ме прибираш? Защото си останала без пари и се надяваш Филип да те измъкне от неприятното положение?

- Аха! Ето, видя ли, чувстваш се по-добре, започваш да приличаш на предишната Ирис!

- Не идваше много често да ме посещаваш в клиниката. Твърде забележимо отсъствие.

- Клиниките ме депресират.

- И внезапно се появяваш, защото имаш нужда от мен, по-точно от парите на Филип. Направо отчайващо!

- Отчайващото е, че ти се отказваш, докато Жозефин се кипри и се надува. Ходила е на обяд у свинята Марсел. Под ръка с мъжа ти!

- Зная, той ми каза... Не се крие, дори не си прави труда... Предпочитам да ме лъже, за да имам някаква надежда. Бих могла да кажа, че ме щади, че все още държи на мен.

- И ти го допускаш?

- Какво да направя? Да се разридая? Да се вкопча в него? Тези номера са минавали по твое време. Днес съжалението и състраданието не вървят. Всичко е съревнование, дори любовта. Нужна е енергия, самоувереност, апломб, а при мен това са все дефицитни стоки.

- Няма страшно. Ще свикнеш отново...

- При това никак не съм сигурна, че го обичам. Не обичам никого. Даже към сина си съм безразлична. За Коледа не го целунах. Нямах желание да го прегърна, да го целуна! Аз съм чудовище. Та за мъжа ми пък... - тя говореше с безгрижен тон, сякаш тези факти я развеселяваха, вместо да я опечалят.

- Кой те кара да го обичаш? Не, ти не си в час, клета моя дъще!

Ирис се извърна към майка си, защото разговорът започна да й

става интересен.

- А татко - ти никога ли не си го обичала?

- Колко идиотски въпрос! Той беше мой съпруг, ние не си задавахме подобни въпроси. Омъжвахме се, живеехме заедно, не беше весело, но нямаше и за какво толкова да страдаме.

Ирис не си спомняше някога да е чувала родителите й да се смеят. Татко й се смееше самичък на остроумията, които измисляше. Беше особняк. Не заемаше никакво място, не се натрапваше, не беше приказлив, умря така, както живя: тихо и кротко.

- Във всеки случай - продължи Анриет - любовта е примамка за глупаците, измислена е, за да се харчат книгите, вестниците, билетите за кино. Всъщност тя е всичко друго, но не и романтична.

Ирис си прозя:

- Май е трябвало да се замислиш, преди да ни раждаш... Сега е малко кьсно, не намираш ли?

- Колкото до секса, който толкова ви вълнува, по-добре да не отваряме дума за него... Отвратително наказание, което се насилваме да понесем, за да задоволим мъжа, дето се гърчи отгоре ни.

- Става все по-интересно, давай. Ако целта ти е да ме накараш да се върна в болницата, си избрала най-правилния подход!

- Не ми казвай, че излизаш от клиниката, за да се влюбиш. Правиш го, за да заемеш отново мястото си в обществото, да се прибереш у дома, да се върнеш при мъжа си и сина си...

- При банковата си сметка и да я деля с теб! Ясно, разбрах. Опасявам се, че ще те разочаровам.

- Няма да те оставя да се сринеш в отчаянието. Прекалено лесно е да се огънеш! Ще се наложи да се вземеш в ръце, момичето ми! Разчитай на мен!

На устните на Ирис се изписа усмивка на кротко разочарование и тя извърна лице, красиво и тъжно, към улицата. Защо всички толкова искат от нея да се вълнува, да се мята насам-натам? Лекуващият лекар й беше намерил учител по гимнастика, който щеше да я посещава у дома, за да й помогне да се „включи отново в тялото си“. Какъв отвратителен език! Сякаш съм удължител, който да включат в контакта. Лекарят беше млад. Висок, кротък, с кестенява коса, с кръгли като топчета кафяви очи, с брада на меланхоличен бард. Точен и открит, за когото сме сигурни, че ще ни спести страданието. Обръщаше се към нея с „госпожо Дюпен“, а тя към него с „доктор Дюгаои“. Тя четеше в очите му точната диагноза, която той поставяше в момента, едва ли не виждаше наименованията на лекарствата, които възнамеряваше да й предпише. Нейният чар не му въздействаше. Преди да постъпя в тази дискретна клиника, все още ме харесваха. Мъжките погледи не минаваха през мен, както погледът на доктор Дюпюи. Майка ми е права, трябва да се стегна.

Ще послъгвам леко, ще се изкарвам по-млада с пет години и ще запълвам лъжите с ботокс.

Тя бръкна в чантата си за пудриерата и я отвори да се огледа. Видя насреща си две големи и строги сини петна. Очите ми! Те ми останаха! Те ще са моето спасение! Очите не остаряват.

- Хубаво е да си навън! - заяви Ирис, успокоена, че красотата й не я беше изоставила.

След което отново извърна глава към улицата, залята от дъжда.

- Каква грозотия! Как може да живеят хора в тези клетки? Ясно ми е защо предизвикват пожари. Натъпкват хората в зайчарници и после се правят на учудени, когато те се разгневят...

- Добре си помисли. Ако не искаш да свършиш в един от тези многоетажни блокове, имаш интерес да се позакръглиш и да си върнеш мъжа. В противен случай ще се принудиш да откриеш тайното очарование на живота в предградията...

Ирис се усмихна уморено. Повече не отвори уста и извърна лице към стъклото на колата.

Никак не й хареса забележката ми, каза си Анриет, поглеждайки скришом упоритата физиономия на по-голямата си дъщеря. Всеки път, щом се сблъска с неприятната действителност, Ирис прави опит да я избегне. Никога не я посреща открито. Въображението винаги я пренася другаде. В идеален свят с магическа пръчица, която решава всички проблеми, изглажда всички трудности. Нежен и деликатен свят, в който от нея не се иска нищо друго, освен да се изявява. Готова е да слуша всякакви шарлатани, които искат да й продадат безбрежно щастие, без тя да положи и грам усилие. Готова е да се отдаде на господаря, който ще я удовлетвори, бил той Ботокс или Бог. Би могла да стане монахиня, да се затвори в манастир, само да не искат от нея да се бори. Тя, която дава вид на силна личност, всъщност;се крепи на някаква жалка лъскава илюзия. Готова е на всичко, само да не нацапа ръцете си с грубата действителност. Независимо от всичко ще й се наложи да се поразмърда. Филип няма да се остави да бъде впримчен лесно. Каква странна жена. Дарява те с блестящата си усмивка, докосва те с изумителните си сини очи, но всъщност не те вижда. Усмивката, очите не излъчват топлина, не изразяват интерес. Тъкмо обратното, тя ги ползва като предпазни екрани. Обаче всички са запленени: толкова е красива. Като си помисля само, че става дума за моята дъщеря! Сякаш съм влюбена в нея. Както Кармен, която я чака вкъщи. Във всеки случай няма аз да платя за таксито. Това возене ще струва майка си и баща си!

Как ли ще се обърне животът ми? - се чудеше Ирис, изтривайки с пръст замъгления прозорец. Ще трябва да излизам по разни приеми. Да се появя пред хорските погледи. Пред зажаднелите за клюки, които са се веселили по мой адрес последните месеци. Тя чуваше злонамерените шушукания, съсканията: красавицата Ирис Дюпен чезне в някаква клиника накрай Париж. Въздъхна. Трябва да намеря начин да отговоря на удара. Нещо като троянски кон, който да ме върне отново в безмилостното и смрадливо изискано общество. Беранжер? Тя е никоя. Не е достатъчно значима фигура. Някой мъж? Богат и влиятелен мъж. Известен мъж, който да ме забележи. Тя се засмя беззвучно. В това състояние! Вече съм невидима. Единственото, което ми остава, е да съблазня собствения си мъж. Майка ми е права. Тази жена се оказва права често пъти. Тя е трезвомислеща, обиграна. Остава ми само Филип. Единствената карта, която мога да изиграя. Той е влюбен в онази патка Жозефин. Слон в стъкларски магазин. Ако я изведа някъде на обяд, ще пре-катури масите по пътя си, дори е способна да благодари на гарде-робиерките, че са й окачили палтото. Изведнъж тя изпъна рамене и плесна с длан чантата си.

Как не се сети досега?

Жозефин ще бъде нейният троянски кон! Разбира се! Ирис ще се появи в обществото в нейната компания. Кой по-добре от Жозефин ще докаже, че историята с книгата е прекалено раздухана. Една от безобразно напомпаните клюки, дето от леко боцване с карфичка се пукат като мехур. Ще накара смрадливите канализационни плъхове да повярват, че тази история е ужасно недоразумение, всъщност става дума за договорка между двете сестри. Едната иска да пише, но отказва да сложи името си на корицата, другата, която намира шегата много забавна, приема да изиграе ролята. Те просто са искали да се повеселят. Както и в детските години си бяха измисляли разни роли. Предвиденото за интересно представление се бе изродило в скандал. И ако имат някаква вина, тя е единствено в това, че не бяха предвидили огромния успех на книгата.

Как не се сети по-рано? Просто в клиниката се беше умърлушила и всичко й се струваше трагично. Бях загубила способността да разсъждавам, бях оглупяла от малките шарени хапчета. На първо място не е да си върна мъжа, на първо място е да спечеля отново Жозефин. Тя ще бъде моят ключ, шифърът, който ще ми отвори отново света. Тя сигурно се терзае от мисълта, че сме скарани, и се черви от срам, че е съблазнила мъжа ми. Пламъците на ада ближат ходилата й и нажежават до бяло съвестта й. Ще я поканя на обяд в изискан ресторант. Ще запазя предварително маса на видно място. Да се появя с тази, която всички представят като моя жертва, ще е доетатъчно, за да затворя устата на пепелянките. Веднага си представи разговорите на съседните маси: онези двете не са ли сестрите, дето станаха врагове? Ами да! Аз пък мислех, че са скарани. Значи не е толкова страшно, щом обядват заедно? И забрава щеше да забули този свят, чиято памет беше надупчена като решето. Прекалено много низости имаше да запаметява, за да си позволи лукса да ги помни всичките. Ето как, без да се унижавам, да се обяснявам, да се оправдавам, ще се върна там, където ми е мястото, и ще премахна злобните плювни. Блестящо. Фасулско. Без грешка. Идеше й да си изръкопляска. След което, реши тя, потупвайки по чантата си „Шанел“, въодушевена и облекчена, ще ми остане само да си върна мъжа.

Извади червилото и освежи устните си.

Ще трябва да си купя още едно такова червило.

Да си подновя гардероба.

Да си запиша час за фризьор.

Да ми удължат косата, за да си върна обичайната дължина.

Маникюр, педикюр.

Ботокс.

Витамини, свеж тен.

Бански прашка.

И накрая кючек, ако се налага!

Пейзажът се бе променил. Вече виждаше високите сгради на квартал Дефанс, а в далечината се очертаваше Булонският лес. Скоро сградите от дялан камък щяха да сменят бетоновите блокове с много входове и вместо уличните стълбове щяха да се появят далеч по-грациозни улични лампи от ковано желязо. Досега винаги беше успявала да се измъкне от най-лошите ситуации с някой хитър трик. Това качество трябваше да й се признае. Може да не съм от най-способните, но умея да прикривам злодеянията си под красиви одеяния.

Тя се протегна, разпери ръце.

- Очевидно започваш да се съвземаш - отбеляза Анриет. Настроението ти се подобрява, защото вече пришпорваш коня по познатия път към конюшнята, нали?

- Тихата вода е най-дълбока, скъпа майко. Най-страшните замисли се пръкват под най-спокойните и гладки повърхности. Но това ти е отлично познато, нали? Човек никога не е точно такъв, какъвто го виждат околните. - Тя се приведе напред към шофьора и го помоли да спре. - Смятам да стигна пеша. Ще ми се отрази добре и ще ме пришпори, както ти отбеляза!

Анриет хвърли паникьосан поглед към брояча. Ирис улови погледа й.

- Оставям на теб да платиш... Нямам пари у мен. Съжалявам.

- Ако знаех, щяхме да вземем автобуса! - измърмори Анриет.

- Не се надценявай.. .Ти ненавиждаш обществения транспорт.

- Мирише на лук и на крака!

Ирис я дари с прочутата си ослепителна усмивка. Тази усмивка не даваше пет пари за таксиметровите броячи и за житейските препятствия. Дяволит блясък припламна в зениците й. Анриет почувства облекчение. Ще плати таксито, но пък съвсем скоро ще бъде възнаградена стократно. Напоследък й се наложи да прави значителни разходи, непредвидени харчове. Ако нещата потръгнеха, както бе получила уверение, на онази гадна секретарка нямаше да й се размине току-така. Впрочем в този момент тя сигурно не се прави на толкова интересна.

В този момент сигурно никак не се прави на интересна.

След като се прибра вкъщи, Анриет Гробз си облече дългата нощница в банята и потъна в размисъл. В случай че план А не постигнеше задоволителен резултат, план Б, включващ Ирис, вече беше задействан. Като се абстрахирам от таксито - деветдесет и пет евро без бакшиша! - равносметката на деня е положителна.

Повече никой няма да я свари така неподготвена. В случая с Марсел беше сгрешила от немарливост. Беше се отпуснала, повярвала, че животът й ще си върви по мед и масло. Груба грешка. Но пък си взе поука: да не позволява привидната сигурност да я заблуди, да има едно наум и да действа изпреварващо. Животът на жената домакиня се ръководи като предприятие. Конкуренцията дебне отвсякъде, готова всеки миг да ти дръпне стола! Беше го забравила и събуждането се оказа жестоко.

План А, план Б. Всичко е тип-топ.

Тя погледна с нежност стар белег от изгорено на бедрото си. Бледо квадратче розова кожа, гладка и мека.

Като си помисли само, че всичко тръгна оттам! Най-обикновена домашна злополука и тя беше навирила гребен! Каква чудесна идея й бе хрумнала въпросния ден, беше в началото на декември, да си направи кока самостоятелно! Горещо се поздравяваше, поглаждайки розовото квадратче.

Този ден, тя отлично си спомняше, отиде да си вземе машата за коса от шкафа в банята. Не я беше използвала от много отдавна. Включи я. Разреса дългите кичури, които се заплитаха в зъбците на гребена като суха трева, разпредели ги на равни части и търпеливо изчака машата да се нагорещи, за да ги опъне един по един и да ги навие на кок на върха на главата си. Трябваше да се научи да си прави прически без помощта на младата си фризьорка Клошет. Преди, в доброто старо време, когато Марсел Гробз я финансираше, Клошет идваше да й прави прическата всяка сутрин, преди да отиде на работа. Беше я нарекла Клошет на името на феята Звънче, защото тънките пъргави пръстчета правеха чудеса с косата й. А и защото не можеше да запомни името й. Освен това подобно мило държане повишаваше самочувствието на горкото девойче, което беше доста неугледно, и най-вече й позволяваше да му дава по-малък бакшиш.

Вече не можеше да си позволява услугите на Клошет. Всеки петак си беше петак, налагаше се да икономисва. През нощта, когато ставаше до тоалетната, си светеше с джобно фенерче и пускаше водата един път на всеки три разходки дотам. В началото това постоянно пресмятане на всяка монетка, от която можеше да се лиши, я дразнеше, чувстваше се унизително, но постепенно започна да се забавлява, тъй като внасяше нещо необичайно в ежедневието й. Например всяка сутрин си определяше сума, в която трябваше да се вмести за деня. Днес не повече от осем евро! Понякога й се налагаше да проявява невероятно въображение, за да спази правилото. Нуждата те прави изобретателен. Една сутрин, обзета от внезапна дързост си каза: нула евро! Направо хлъцна от изненада. Нула евро! Какво беше казала? Бяха й останали малко бисквити, шунка, швепс оранжина, рязан хляб за сандвичи, обаче за сутрешната франзела и червилото „Буржоа“ от евтината верига „Монопри“ трябваше да намери някакъв трик. Стана от леглото чак на обяд. Въртеше се, обмисляше разни заобиколни начини: как да намери изтървана на земята монета, търкулнало се от щанда червило, което да подритва чак до изхода под носа на охраната, гукаше непринудено, бърчеше палаво нос, сладки трапчинки цъфнаха на повехналите й страни, кискаше се: ха-ха-ха, страхот-на авантюра! Не я свърташе, стана, напъха косата си под шапката, навлече блуза, пола, метна си палтото и закрачи по улицата с походката на завоевателка. Кураж, си каза тя, докато вятърът я шибаше в лицето и от очите й потекоха сълзи. Студът щипеше пръстите й, едва смогваше с две ръце да крепи на главата си широката шапка във вид на мекица, която заплашваше да полети. От съседната хлебарница се носеше чудно ухание на топла франзела. Тя се огледа на всички страни, търсейки начин да постигне целта си, съжалявайки за решението си да стигне до такава крайност: нула евро, все пак не биваше да прекалява! Стисна зъби, вирна брадичка. Постоя, търсейки изход от положението, но напразно. Да си тръгне, без да плати? Да вземе на вересия? Това си беше жива измама. Студените сълзи пареха на страните й, тя тръскаше глава с отчаяние и изведнъж, свела поглед, забеляза някакъв просяк. Нещастник, който беше нагласил паничка до белия си бастун. Честно казано, в паничката му имаше доста парса. Беше спасена! В необуздания си ламтеж беше търсила по върховете това, което се оказа в краката й. Въздъхна с щастливо чувство. Беше трепнала от радост и умът й веднага се успокои. Изтри потта от челото си, спокойно огледа обстановката, минувачите, собствената си позиция. Слепецът беше протегнал кльощавите си крака на асфалта и потропваше с белия бастун, за да привлича вниманието. Тя хвърли бърз поглед наляво, надясно и чевръсто изпразни паничката. Девет монети по едно евро, шест по петдесет евроцента, три по двайсет и осем по десет! Богатство. Насмалко да разцелува слепеца, но тичешком се прибра у дома. Затвори вратата и дълбоките й бръчки се разгладиха от напушилия я смях. Щом се намери вкъщи, гръмогласно се изсмя. Дано да го намери на същото място и утре сутринта! Ако дойде, ако не се усети, ще повторя залога си за нула евро на ден!

Приключението така я развълнува, че вече не чувстваше никакъв глад.

Той беше дошъл отново. Седеше на тротоара с нахлупена шапка над очите, с тъмни очила, с парцалив шал на врата и жестоко осакатени ръце. Тя се стараеше да не го поглежда, за да не изпита вместо чудната тръпка на опасността терзания на съвестта, непривикнала на дребни кражби.

Преследването на нулевите разноски изпълваше дните й с невероятна страст и увлечение. Често забравяме да споменем сладострастието от дребните кражби, което изпитват бедняците, нарушавайки закона, тласкани от нуждата, мислеше Анриет. Забраненото удоволствие, което превръща в приключение всеки миг от живота. Ако не дай си Боже просякът се преместеше, щеше да й се наложи да си търси друга жертва. Затова бе решила да свива по някоя и друга монета и да му оставя и на него, колкото да оцелее. И за да не помисли някой, че го краде, подрънкваше с откраднатите монети все едно ги пуска в паничката, а не ги взема.

Въпросния ден, по-скоро сутрин, докато чакаше машата да загрее, тя се почуди дали слепецът все още е там и внезапно паникьо-сана при мисълта за прехраната си, рязко се изправи, нажежената маша падна върху бедрото й и я изгори жестоко. Заедно с нагорещеното до червено желязо отлепи цели парчета кожа. Потече кръв от раната. Тя изкрещя ужасена, слезе при портиерката, показа раната и я помоли да отиде до аптеката на ъгъла за някаква помада и за съвет от аптекаря. Тогава услужливата жена, на която в доброто старо време бе давала подаръците, които не й харесваха, я покани да влезе и набра някакъв телефонен номер с тайнствен вид.

- След няколко минути жестоката болка ще се успокои, а след седмица кожата ви ще стане отново розова и красива! - заяви тя, потупвайки телефона със съзаклятнически вид.

След което й подаде слушалката.

Стана точно така. Изгарящата болката утихна, мехурите и отоците спаднаха и кожата й се изглади като по чудо. Всяка сутрин Анриет се взираше в светкавично оздравялата рана.

Все пак намесата й струва петдесет евро и въпреки всичките й гримаси телефонната лечителка остана непреклонна. Такава беше тарифата. Анриет обеща да плати. По-късно, понеже разполагаше с ценния телефонен номер, тя се обадила на жената, която бе кръстила Вещицата. Благодари й, попита за адреса, на който да изпрати чека, и преди да затвори телефона, онази рече:

- Ако имате нужда от други услуги...

- Какво друго лекувате освен изгарянията?

- Изкълчвания, ухапвания от насекоми, отравяния, вирусни кожни инфекции... - изброи онази монотонно списъка на предлаганите услугите. - Различни видове възпаления, бяло течение, екземи, астма...

Анриет я прекъсна. Една идея проблесна като светкавица в ума й.

- А душите? Занимавате ли се с душите?

- Да. Обаче вземам повече... гарантирано възстановяване на любовно чувство, лекуване на депресии, разваляне на магии, гонене на духове...

- А правите ли магии?

- Това е още по-скъпо. Защото трябва да се предпазвам, за да избегна ответния удар...

Анриет се замисли. И си уговори среща.

Един прекрасен ден точно преди коледните празници, които щяха да затвърдят самотата и безпаричието й, тя отиде при Шерю-бин1. В една поовехтяла кооперация в XX арондисман. На улица „Де Виньол“. Без асансьор, със зелен лекьосан и тук-там прогорен мокет, миризма на готвено зеле, апартамент на третия етаж с надпис на звънеца: „Ако сте закъсали, звънете тук“. Отвори й дебела жена. Тя влезе в малкото жилище, което едва побираше едрата си собственица.

У Шерюбин всичко беше розово. Розово и сърцевидно. Възглавничките, столовете, рамките по стените, чиниите, огледалата и цветята от къдрава хартия. Дори на издутото лъскаво чело на Шерюбин се мъдреха напомадени къдрици, завити като сърчица. Дебелите й отпуснати ръце, бели като саламурено сирене, се подаваха от широката роба, увити в розов тюл. Имаше чувството, че се намира в панаирджийската каравана на дебела циганка.

- Донесла ли ми е снимка? - осведоми се Шерюбин, докато палеше розовите свещи, поставени на маса за бридж, застлана с розова покривка.

Анриет извади от чантата си снимка на Жозиан в цял ръст и я остави пред жената, от чиито едри гърди излизаше свистящ дъх. Лицето й беше бледо, косата - рядка. Вероятно от недостиг на хло-рофил. Анриет се почуди дали тя изобщо излиза от къщи. Може би беше влязла един ден и вече не можеше да излезе предвид теснотия-та и натрупаните килограми?

Вдигнала поглед, докато Шерюбин измъкваше изпод масата някаква кутия за ръкоделие, Анриет забеляза в единия ъгъл на раклата голяма статуетка на Дева Мария със сключени ръце, с позлатена корона върху белия воал, надвесена към тях. Посетителката се почувства по-уверена.

- Какво иска тя по-точно? - попита Шерюбин със същото на-божно и смирено изражение като Дева Мария.

Анриет се поколеба за миг, чудейки се към кого се обръща Шерюбин, към нея или към Божията майка. Но се стегна.

- Не става въпрос за спечелване на обич - обясни Анриет, -искам съперницата ми, жената на снимката, да изпадне в дълбока депресия, да разваля всичко, до което се докосне, и мъжът ми да се върне при мен.

- Така, така... - отвърна Шерюбин, притвори очи и сплете пръсти върху голямата си гръд. - Желанието ви е съвсем християнско. Мъжът трябва да остане докрай с жената, която си е избрал за другарка. Това са свещените връзки на брака. Който ги разваля, се излага на ударите на Божия гняв. Следователно ще поискаме магия първа степен. Тя не желае смъртта й?

Анриет се поколеба. Тази употреба на трето лице я караше да се чувства неловко. Не разбираше ясно на кого говори Шерюбин.

- Не желая физическата й смърт, искам да изчезне от живота ми.

- Така, така... - провлачи Шерюбин все така със затворени очи и разходи ръце по гърдите си, сякаш се масажираше.

- Ами... - измънка Анриет - какво точно означава магия първа степен?

- Ето какво, въпросната жена ще започне да се чувства силно отпаднала, няма да има желание за нищо, нито за секс, нито за торта с ягоди, нито за бъбрене, нито за игри с децата си. Ще залинее като откъснато цвете. Ще изгуби красотата си, живеца си, С една дума, бавно ще чезне, ще е обладана от мрачни, дори самоубийствени мисли. Откъснато цвете, по-точно от това не мога да се изразя...

Анриет се запита дали това не обясняваше пълния с хартиени цветя апартамент. По едно цвете на взета жертва.

- И мъжът ми ще се върне при мен?

- Досада и отвращение ще изпълни всичко около тази жена и освен ако не изпитва към нея някаква изключителна любов, по-силна от съдбата, той ще се отвърне от нея.

- Идеално - кимна Анриет, настръхнала под шапката си. - Искам го в добра форма, за да управлява предприятието и да печели пари.

- Значи него ще го предпазим... Трябва да ни донесе негова снимка.

Нови двайсет, налага се да идва повторно! Анриет стисна устни в презрителна гримаса.

- Има ли деца от тази жена?

- Да. Син.

- Тя иска ли да се заемем и с него?

Анриет се поколеба. Все пак ставаше въпрос за бебе.

- Не. На първо време искам да се освободя от нея...

- Отлично. Сега тя може да си тръгва. Искам да се концентрирам върху снимката. Ефектът ще е незабавен. Субектът ще чувства по-стоянна отпадналост, апатия, униние и ще изгуби желание за живот.

- Сигурна ли сте? Напълно сигурна?

- Може да провери, ако има възможност... Шерюбин никога не се проваля. - Тя се обърна към гипсовата статуетка и долепи длани в знак на вярност към Дева Мария. — Жененият мъж не бива да напуска съпругата си. Тайнството на брака е свещено. Тя ще види -добави, извръщайки се отново към Анриет. - Тя ще намери начин да ми го каже... Разполага ли с някакъв начин, по който да провери ефекта от магията?

Анриет се замисли за прислужницата, с която се срещаше в парка, когато тя разхождаше бебето с количката - беше я подкупила, за да изкопчва от нея новини за омразната двойка.

- Да. Наистина ми е възможно за проследя напредъка на вашата... - за малко да каже „работа“, но се въздържа в последната секунда.

Чувстваше се потисната в тази претоплена стая, където мебелите сякаш бавно и постепенно се струпваха към нея и я обграждаха.

- Ще струва шестстотин евро. На ръка. Чекове приемам за дребните суми, едрите вземам на ръка. Тя разбра ли?

Анриет едва не се задави. Смяташе, че Вещицата ще й поиска двеста, най-много триста евро.

- В момента нося само триста евро...

т Няма проблем, тя ми ги дава сега и когато се върне със снимката на мъжа, ще донесе и останалите. Но трябва да дойде скоро... - рече със заплашителна нотка в гласа. - Защото, ако започна работата...

Дишането й стана още по-свистящо. Тя сложи ръка на гърдите си, изпусна безкрайна въздишка, която завърши като мучене. Анриет се разтрепери. Запита се дали не направи груба грешка, като дойде при тази жена. Обаче представата за Марсел и Жозиан, потънали в любовта си, блаженстващи в огромния апартамент, помете всичките й скрупули без остатък.

Тя извади банкнотите от сутиена си и ги остави на масата.

После излезе навън като замаяна. Без пукната пара. Едва се за-мъкна до метрото и се прибра вкъщи много угрижена. Налагаше се да умножи дните с нула евро, за да плати на Шерюбин.

Три седмици по-късно отиде в парк „Монсо“ да потърси младата слугиня и я откри седнала на пейка да чете списание, докато сопо-ланкото в количката беше потънал в изучаване на лепкава опаковка от карамел.

- Добър ден - поздрави тя и седна до девойката.

- Добър ден - отвърна момичето, вдигнало поглед от четивото си.

- Как прекарахте празниците?

- Горе-долу...

- Желая ви много щастие за новата година - добави Анриет, защото момичето не си даваше зор да поддържа разговора.

- Благодаря. И на вас...

- Какво прави той? - попита Анриет, посочвайки хлапето с върха на обувката си.

- Това е хартийката от карамелен бонбон - отвърна момичето и се наведе да обърше бузите на бебето, омазани с карамел. - Той обожава „Карамбар“, така се наричат тези бонбони. Чеше си зъ-бките с него...

- На мен пък ми се струва, че я лапна! - възкликна Анриет. - И хартийката заедно с бонбона!

- Опитва се да прочете смешката, написана върху опаковката!

- Нима може да чете?

- О, може и още как! Това хлапе върши чудеса! Не е за вярване. Не знам какво са си мислили, докато са го правили, но съм сигурна, че не са си дрънкали глупости!

Тя остави прислужницата да разказва за детето, за смайващия напредък, който бележи всеки ден, за дяволитото му изражение и за гневните му изблици, за зъбите му, за краката му, за красиво завъртените му изпражнения.

- Само дето не може да говори! И ако питате мен, и това ще стане съвсем скоро!

Анриет се стараеше да изглежда заинтересувана, изслуша още няколко изумителни случки за дете на тази възраст, след което я прекъсна.

Нямаше желание да се умилява при гледката на някакво отроче, което се лигавеше с хартийка от карамелен бонбон.

- А майката? Добре ли е? Вече не я срещам в парка...

- Ох, не ми се говори! Разболя се, няма сили да диша.

- Ама какво й е?

- Страхотна апатия.

- Как е възможно? С това огромно щастие, което изпълни живота й?

- Направо да се чуди човек! - отговори девойката и поклати глава... - По цял ден не става от леглото. Непрекъснато плаче. Прихвана я една сутрин. Събуди се, седна в леглото, понечи да стане, каза ми: май съм грипозна, чувствам се много слаба, вие ми се свят, и отново си легна... оттогава едва се влачи. Горкият господин не знае какво да прави! Главата му се покри с лишеи, постоянно се чеше и се чуди. Дори и малкият престана да гука. Потъна в четене, докопва всяко нещо, което му се изпречи пред очите, и да ви кажа, скоро ще започне да чете съвсем сам! След като няма кой да го забавлява, той се отегчава и си чете!

Анриет слушаше удивена. Само дето не разцелува въздуха, който дишаше. Значи има ефект! Също както изгореното, Жозиан щеше да изчезне с едно движение на магическата пръчица.

- Боже Господи! Но това е ужасно! - заяви тя с глас, който се стараеше да докара като съчувствен, но направо цвилеше от щастие. - Горкият господин!

Момичето кимна и продължи:

- Той се върти като обезумял. Тя лежи по цял ден, не иска никого да вижда, дори не позволява да дърпаме пердетата, очите я болят от светлината. Допреди Коледа креташе някак. На Коледа дори стана, имаше гости, но оттогава е направо ужасно!

Анриет четеше по устните на момичето комюникето за своята победа.

- Всичко остана на мен. Шетането, готвенето, прането и малкият! Не ми остава свободна минута! Освен когато го извеждам на разходка... тук малко си поемам дъх, мога да почета.

- Да ви кажа, има случаи на подобна депресия. Казва се следро-дова депресия. Поне по мое време така я наричаха.

- Отказва да отиде на доктор. Отказва всичко! Разправя, че в мозъка й пърхали черни пеперуди. Това са собствените й думи. Черни пеперуди!

- Боже мой! - откърти дълбока въздишка Анриет. - Дотам ли е стигнала!

- Нали ви казвам! Мен тая работа хич не ми харесва! Ама не може да се излезе на глава с нея! Твърди, че щяло да й мине от само себе си. Аз обаче ви казвам, че така няма да й мине, а по-скоро всички до един ще си заминем!

- О, не и Марсел, не! Той не! Толкова обича Жозиан - възпротиви се Анриет, която едва прикриваше радостта си.

- Колко мъже познавате, които издържат болежките на другите? За една-две седмици, да, може би, ама за по-дълго и дума да не става! А у нас колко седмици вече станаха! Няма да го бъде това семейство. Жалко за детето. Щото винаги децата са жертвите в такива случаи... - тя сведе поглед към бебето, което ги фиксираше настоятелно, сякаш се опитваше да разбере какво се говори над главата му.

- Горкото заенце - прошепна Анриет. - Толкова е сладък! С тези червени къдрици и подути венци.

Тя се наведе към бебето, за да го погали по главата. То изписка пронизително, вцепени се, после се сви чак в дъното на количката си, за да избегне милувката. След това направи нещо необяснимо: долепи палците и показалците на двете си ръчички, рязко ги протегна напред със заплашителен жест и ревна, за да я изпъди.

- Охо, ква стана тя! Сякаш сте дяволът! В „Екзорсистът“2 така гонеха дявола, със същия жест!

- Хайде и вие, какви ги приказвате, това е заради шапката ми! Уплашил се е от нея. Често става така, децата се плашат от нея.

- Наистина е странна. Напомня на летяща чиния. Сигурно не е много практична в метрото!

Анриет едва се сдържа да не я среже. Да ти приличам на човек, койта ползва метрото?

Изкриви уста, за да не се изпусне и да й каже нещо оскърбително. Девойката й трябваше.

- Хайде - надигна се тя от пейката, - оставям ви да си четете... -и в отворената чанта на момичето мушна банкнота.

- Ама недейте. Няма нужда. Аз така си приказвам, но те се отнасят много добре към мен.

Анриет си тръгна усмихната. Шерюбин добре се беше потрудила.

Тази работа струва много пари, пресмяташе по нощница, галейки гладкия розов белег на изгореното си бедро, но си е инвестиция. Скоро Жозиан ще се скапе напълно. С малко късмет може да стане раздразнителна, агресивна. Да отблъсква дядо Гробз, да не го допуска в леглото си. Обърканият Марсел ще се върне при Анриет. Достатъчно е глупав. Винаги се беше удивлявала как е възможно толкова печен бизнесмен да е толкова наивен в любовта. Има право младата прислужница, мъжете никак не понасят болни жени. Примиряват се за известно време, след което си вземат шапката и сбогом.

Може би, помисли тя, докато се пъхаше в леглото, е време за следващия етап на плана: да отида при Гробз ужким за да обсъдим клаузите на развода, да се преструвам на нежна и разбрана, да покажа колко се разкайвам. Да си посипя главата с пепел. Да приспя подозрителността му, за да налапа здраво кукичката. След което край, няма мърдане!

Ако пък тази стратегия удари на камък, има план Б. Ирис се върна към живота, така поне изглежда. Слизайки от таксито, тя се бе усмихнала с прекрасната си победоносна усмивка. План А, план Б... Работата е в кърпа вързана!

Седнали в едно „Старбъкс“ кафене, Гари и Ортанс се наслаждаваха на хубаво капучино. Гари бе дошъл да се срещнат през обедната й почивка; топнали устни в бялата гъста пяна, гледаха през витрината минувачите. Беше един от онези зимни дни, които англичаните наричат „забележителни“. „\УЬа1 а §1опош с1ау!“, си подвикват сутрин за поздрав, широко усмихнати и весели, сякаш е тяхна лична заслуга. Синьо небе, здрав студ, ослепителна светлина.

Ортанс забеляза човек, който, без да спира да върви, си дообли-чаше връхната дреха с една ръка, а в другата държеше поничка и отхапваше от нея. Закъснял! Закъснял! Повтаряше си тя наум, изучавайки походката му на забързан пингвин. Толкова бе вглъбен, че не забеляза прозрачната преграда на автобусната спирка и се блъсна в нея с всичка сила. От удара се преви на две и изпусна всичко, което носеше; Ортанс се разсмя и остави на масата чашата, от която бавно отпиваше.

- Кво бе... Сякаш ти достави страхотен кеф! - отбеляза мрачно Гари.

- Защо? Ти не се ли изкефи? - отвърна Ортанс, без да изпуска от поглед мъжа.

Той лазеше на четири крака и се опитваше да събере съдържанието на куфарчето си, разпиляно по тротоара. Вълната минувачи се отвори, за да го избегне, и се затвори, щом отмина препятствието.

- Снощи баба ме повика...

- В двореца?

Гари кимна. От пяната на капучиното му се бяха изписали бели мустачки. Ортанс ги избърса с пръст.

- Имаше ли някакъв повод? - осведоми се тя, следейки с очи коленичалия мъж, който говореше по телефона и в същото време се опитваше да затвори куфарчето си.

- Да, каза, че достатъчно съм се размотавал, трябва да реша с какво ще се занимавам догодина. Януари сме... Сега е времето за записване в университетите...

- И ти какво й отговори?

Мъжът беше приключил разговора и се готвеше да се изправи, когато изведнъж се заудря с по бедрата, по гърдите и паникьосан въртеше очи.

- Ми нищо. Тя е много властна, ще знаеш! Пред нея ставаш по-нисък от тревата...

Ортанс се сдържа да не се разсмее. Сега пък какво му става?

- Каза ми да си избера между военната академия и правото, нещо такова. Обясни ми, че всички мъже от семейството минавали през армията, дори и старият пацифист Чарли!

- Ще те обръснат до кожа! - извика Ортанс, без да отклони поглед от представлението на улицата. - И ще трябва да ходиш облечен в униформа!

Мъжът очевидно беше изгубил телефона си и отново пълзеше на четири крака из тълпата да го търси.

- Няма да отида в армията, нито в която и да било военна академия, още по-малко ще уча право, бизнес или нещо друго!

- Добре, това поне се изясни... Тогава къде е проблемът?

- Проблемът е, че ще продължи да ме притиска! Тя не се отказва лесно.

- Ти си решаваш, това е твоят живот! Трябва да и обясниш с какво искаш да се занимаваш.

- С музика... Но все още не зная по какъв начин. Пианист. Да си пианист, това професия ли е?

- Ако си талантлив и ако се бъхтиш като луд!

- Преподавателят ми каза, че имам абсолютен слух, че трябва да продължавам, но... Не зная, Ортанс. Едва от осем месеца свиря на пиано. Стресиращо е на моята възраст да реша с какво искам да се занимавам цял живот...

Мъжът беше открил мобилния си и все така на четири крака се опитваше да сглоби кутията, защото се беше отворила, без да изпуска куфарчето, което стискаше под мишница.

- Иди си легни, нещастнико, днес нямаш късмет! - въздъхна Ортанс.

- Много благодаря! - възкликна Гари. - Ти поне намираш бързо решенията!

- Не говорех на теб! Говорех на оня тип на улицата, който падна. Не го ли виждаш?

- Мислех, че ме слушаш! Наистина си невероятна, Ортанс! Не ти пука за хората!

- Не е вярно... Просто сценката на улицата беше започнала, преди ти да заговориш! Добре, няма повече да го погледна, обещавам...

Само за последно: мъжът се беше изправил и търсеше нещо на тротоара. Да не се канеше да вземе от земята поничката си, щеше да е прекалено! Тя леко се повдигна от стола, за да не изпусне. Мъжът се взираше в тротоара, откри я малко по-нататък, до крака на навеса на спирката, наведе се, вдигна я, духна да я поизчисти и я захапа.

- Ооо! Отвратителен гнусняр!

- Много благодаря, Ортанс - заяви Гари и стана от масата. -Писна ми от теб! - и на излизане от кафенето тресна вратата.

- Гари! - извика Ортанс. - Върни се...

Не беше изпила капучиното си и не искаше да го остави. То беше целият й обяд.

Тя излезе тичешком на улицата и се огледа да види накъде беше тръгнал Гари. Зърна широкия му гръб, видя го да завива с бясна скорост на ъгъла на „Оксфорд Стрийт“. Тя го настигна и го хвана под ръка.

- Гари. Рюазе! „Отвратителен гнусняр“ не се отнасяше за теб!

Той не отговори. Вървеше с широка крачка и на нея й беше труд-

но да го следва.

- Понеже си осемнайсет сантиметра по-вцсок от мен, следователно крачката ти е осемнайсет на сто по-широка от моята. Ако продължаваш с този ритъм, скоро ще изчезнеш от погледа ми и няма да може да си говорим...

- Кой ти каза, че ми е притрябвало да говоря с теб? - подхвърли той.

- Ти, преди малко.

Той продължи да крачи забързано, без да продума, влачейки я на дясната си ръка.

- Искаш да те моля на колене, така ли? - попита тя, останала без дъх.

- Досаждаш ми.

- Неубедителен аргумент! Права е баба ти, трябва да продължиш да учиш, защото речникът ти обеднява.

-Писна ми!

- Не е по-изразително!

Продължиха да крачат. \УЪа* а §1опош с!ау! \УЬа1 а §1опош с!ау! - продължи да си тананика наум Ортанс. Днес получи най-високата оценка по стил и беше нарисувала чудесна бутониера за следобедните занимания. Другите ученици щяха да я намразят. Тя държеше на стила, но не пренебрегваше и техниката и си спомни една мисъл, която бе прочела в някакъв вестник: „Моден дизайнер, който не е наясно с техниката, е само илюстратор.“

- Давам ти възможност да си оправиш настроението до ъгъла, защото там пътищата ни се разделят. Времето ми е ценно.

Той закова на място и тя се блъсна в него.

- Искам да се занимавам с музика, това е единственото нещо, за което съм сигурен. Не пия, не пуша, не се друсам, не обикалям магазините, за да съм по модата, не изпадам в самосъзерцания в очакване на знак от Господ, нямам влечение към лукса, искам обаче да се занимавам с музика...

- Добре тогава, кажи й това на нея.

Той сви рамене и я изгледа отвисоко. Погледът му се закова над главата й и гневно я захлупи.

- Да извадя ли гръмоотвода, или ще ме изпепелиш на мига? -попита тя.

- Сякаш е много лесно! - отговори той и подбели очи.

- А майка ти, тя какво казва?

- Да правя каквото ми харесва, че имам още време...

- Напълно е права!

Той беше седнал на ниска ограда, вдигнал яката на моряшкото си яке. Беше трогателен, сгушен в голямата яка, с дългите черни къдрици, закрили очите му, които гледаха объркано. Тя се настани до него.

- Чуй, Гари, ти разполагаш с нещо изключително: привилегията да правиш това, което желаеш. Парите за теб не са проблем. Ако ти не опиташ да се занимаваш с това, което ти е присърце, кой друг тогава?

- Тя няма да разбере.

- Откога започна да позволяваш на някой друг да решава вместо теб за неща от твоя живот!

- Не я познаваш. Тя не се отказва лесно. Ще започне да притиска мама, която ще започне да се чувства виновна, че не се занимава „сериозно“ с мен - той показа кавичките с движение на пръстите, -и ще се намеси.

- Помолй я да ти гласува доверие за една година...

- Една година не е достатъчна! За да Се занимавам истински с музика, е нужно много повече време... Това не са ти курсове по готварство!

- Запиши се в музикално училище. Сериозно училище. Прочуто.

- Тя няма да иска да чуе...

- Ще откажеш да й се подчиниш!

- По-лесно е да се каже, отколкото да се направи!

- Много съм изненадана, до този момент не съм си те представяла като неудачник!

- Ха-ха-ха! Много смешно, няма що! - той наклони глава, все едно й казваше: давай, стъпчи падналия на земята, смажи го с презрението си, много си сипна в тази игра.

- Отказваш се, преди да си опитал. След като го желаеш повече от всичко, докажи й, че го мислиш сериозно, и тя ще ти повярва. Иначе все едно се предаваш, без да си излязъл на ринга!

Погледите им се срещнаха и в тях се четеше ням въпрос.

- Ти така ли постъпваш? - попита той, без да я изпуска от очи, сякаш отговорът й можеше да промени живота му.

-Да.

- И какво, получава ли се?

Цялата бе настръхнала, толкова сериозно я фиксираше.

- Не за всичко. Само че коства много усилия. Исках да си взема матурата с висока оценка и успях, исках да дойда да уча в Лондон и дойдох, исках да ме приемат в това училище и ме приеха, така че ще стана известна модна дизайнерка, дори велика. Никой не успя да ме отклони дори на йота от пътя, който си бях начертала, защото бях решила, че няма да позволя на никого да го направи. Поставих си цел, не е толкова трудно. Когато вземеш сериозно решение за нещо, винаги успяваш да го изпълниш. Достатъчно е да го искаш, така успяваш да убедиш и околните. Дори кралицата!

- Има ли нещо друго, което си дала обет да постигнеш? - попита той, долавяйки, че моментът бе подходящ и тя бе свалила гарда.

- Да - отвърна тя, без да трепне, съвсем наясно за какво намеква той, но не му даде конкретен отговор.

Гледаха се в очите.

- Какво например?

- N01 уоиг Ъизтезз!3

- Напротив. Кажи ми...

Тя поклати глава.

- Ще ти го кажа, след като постигна целта си!

- Защото ще я постигнеш, разбира се.

-Разбира се...

На устните му се появи загадъчна усмивка, сякаш приемаше, че тя може би бе права, но че все пак работата още не беше опечена. Беше още в началото на пътя. Имаше някои формалности, които трябваше да преодолее. След което настъпи минута на тържественост, в която изпитаха непознато досега състояние на пълно отпускане, на разнеженост. Наслаждаваха се на душите си, на най-чувст-вителната част на сърцата си, бяха в състояние да изразят съвсем точно мислите си, но никой от двамата не произнесе на глас думите. Казаха си го с очи. Сякаш то не съществуваше или не му беше дошло времето. Завъртяха се в танго, разтвориха най-съкровеното в сърцата си, душите им деликатно се целунаха и двамата отново се озоваха насред уличната шумотевица от клаксони и минувачи, които тичаха и изпускаха на земята поничките си.

- Така, да видим накратко как стоят нещата - заяви Ортанс, замаяна от безмълвните признания. - За начало си намираш някакво реномирано музикално училище. Правиш всичко необходимо, за да те приемат. И действаш, действаш...

Той не откъсваше очи от нея и слушаше описанието на бъдещето си.

- След това заставаш пред баба си и,печелиш битката... Излагаш аргументите си, поне ще си си размърдал задника, за да й докажеш, че това е твоята страст. Не просто занимание за убиване на времето. Тя ще се впечатли и ще те изслуша. Много си лекомислен, Гари.

- В това е моят чар! - пошегува се той и разпери над главата й дългите си ръце, имитирайки безмълвното им танго.

Тя се отдръпна и продължи със сериозен вид:

- На деветнайсет години, да. Но след десет години ще си само остарял ненужен и разочарован чаровник. Затова се вземи в ръце, докажи на другите, че трябва да ти вярват...

- Има моменти, в които нямам желание за нищо. Само да съм катеричка, която подскача в Хайд Парк...

Задуха остър студен вятър и върхът на носа му се зачерви. Той бръкна дълбоко в джобовете си, сякаш искаше да ги пробие, застърга с обувки по земята, потъна в дълъг вътрешен разговор със себе си. Ортанс развеселена го наблюдаваше. Познаваха се от толкова дълго време, нямаше друг човек, с когото да се чувства толкова близка. Доближи се до него, хвана го под ръка, опря глава на рамото му.

- Ти никога не се отказваш! - изръмжа той.

Тя вдигна глава към него и му се усмихна.

- Никога! И знаеш ли защо?

- Защото не се страхувам. А ти направо си умираш от шубе. Казваш си, че в музиката мнозина са звани и малцина са призвани, и те е страх да не оетанеш сред анонимните...

- Не бих казал, че не е така...

- Страхът ти пречи да действаш. И ще попречи да осъществиш мечтата си.

Той я слушаше развълнуван, едва ли не уплашен от правдивостта на думите й.

- Искаш ли да отидем на кино довечера? - попита той, за да си възвърне безгрижния тон.

- Не. Трябва да бачкам. Утре имам да предавам една работа.

- Цялата вечер ли ще бачкаш?

- Да. Но в края на седмицата, ако искаш, ще съм по-свободна.

- Колко ти дължа за консултацията?

- Ще ми платиш билета за кино.

- Добре.

Ортанс погледна часовника си и се сепна:

- Да му се не види! Ще закъснея!

- Ти си като майка си, никога не ругаеш!

- Благодаря за комплимента.

- Това е хубав комплимент. Харесвам майка ти!

Тя не отговори. Всеки път, когато станеше дума за майка й, тя млъкваше. Той я изпрати до входа на училището.

- Знаеш ли какво още каза баба ми?

- На кое място си сред претендентите за трона?

- N0 \уау‘. След като ти казвам, че искам да съм музикант!

Ортанс се подсмихна, сякаш казваше: „хубав отговор“, и ускори

крачка.

- Говори ми за сантименталните ми завоевания, така нарича мръсниците, с които спя, и ми заяви с присъщия си кралски такт: „Скъпи мой Гари, когато човек дава тялото си, дава душата си.“

- Впечатляващо!

- Вледеняващо по-скоро! След подобна реплика направо преставаш да чукаш!

- Стига си се оплаквал! Ти си привилегирован. Не го забравяй. Внуците на кралицата не са на път и под път! Още повече че имаш и всички предимства: ти си кралска особа и никой не го подозира. Така че зЬи1 ир!

- За щастие никой не го подозира! Представи си живота ми, ако ме преследваха папараци!

- На мен много щеше да ми харесва. Ще ме снимат постоянно и ще стана прочута! Ще лансирам собствената си марка за нула време!

- Не разчитай на подобно нещо! Ще замина за пуст остров и няма да ме видиш повече!

Бяха стигнали пред училището на Ортанс на Пикадили Съркъс. Тя му лепна бърза целувка на бузата и си тръгна.

Няма начин, изключено (англ.). - Б. пр.

Гари я проследи с поглед как изчезва в множеството студенти, които влизаха в сградата. Това момиче има дарбата да решава всякакви проблеми. Не изпада в никакви душевни терзания. Факти, факти и само факти! И е права. Ще потърси някое училище. За да се заеме със солфежа и да свири гами. Ортанс го беше сритала по задника, а ритниците помагат да вървим напред. Освен това изтриват черните мисли. Вече не му се струваше, че влачи живота си като бреме, а сякаш го бе оставил на тротоара и го оглеждаше отстрани. Като нещо, което ще насочи в определена посока: север, запад, изток, юг. Оставаше само да направи своя избор. Вълна на огромна радост го понесе и той почувства как литва към Ортанс, за да я разцелува. Извика „Ортанс, Ортанс“, но тя вече беше изчезнала.

Той се обърна към улицата, минувачите, светофарите, автомобилите, моторите и велосипедите и му се прииска да ги предизвика.

„ХУЬа! а §1опош с!ау!“ - се провикна към червен двуетажен автобус, който внушително се открояваше на фона на синьото небе. Скоро на неговото място щеше да се появи едноетажен автобус, но това беше без значение, защото животът щеше да продължи, защото беше прекрасен, защото той щеше да го хване за ръка и да го разтовари от всичките черни багажи, които носеше на гърба си понякога.

Първия час имаше лекция по история на изкуството.

Преподавателят, прошарен и с цвят на кожата като слонова кост, говореше бавно, провлачено, под виненочервената жилетка на костюма личеше издуто коремче. Яката на ризата му беше тясна. Яката се нуждаеше от повече ширина, също както ръкавите, страничните обеми, отбелязваше си Ортанс, докато екипираше на белия лист. Ризата сякаш се вее от вятъра на морската шир. Той тъкмо обясняваше как изкуството и политиката вървят понякога ръка за ръка, а друг път всяко тегли към себе си. И попита задрямалия клас кога са се появили първите политически партии.

- В света ли? - уточни Ортанс, вдигнала глава от тетрадката си.

- Да, госпожице Кортес. И по-точно в Англия, защото първите политически партии, без да ви засягам, са се появили в Англия. Не вам принадлежи привилегията на демокрацията независимо от вашата френска революция.

Ортанс нямаше никаква представа.

- В Англия - продължи той, подръпвайки краищата на жилетката си. - През седемнайсети век. Отначало са били така наречените „агитатори“, които държали речи сред войската, после, през 1679 година, възникнала свада, която изправила едни срещу други парламента и аристокрацията. Дебатите били оживени, те се обиждали, наричайки се „тори“ и „виги“, сиреч разбойници и селяндури. Тези обиди се запазили и дали имената на двете основни английски политически формации. По-късно, през 1830, била основана първата политическа партия, консервативната, първата европейска партия, а може да се каже, и първата в света... - той млъкна доволен и потупа с ръка закръгления си корем.

Ортанс взе молив и ентусиазирано започна да го преоблича. Толкова ерудиран човек трябва да се облича елегантно. Започна да рисува мъжка риза: ръкавите, яката, копчетата, кройката, дълга, със симетрично и асиметрично закопчаване.

Отплесна се в размисли за торса на Гари и драсна младежки силует с късо палто. Гари кралска особа. Гари преследван от па-параци. Нарисува спортни ризи и тесни якета, добави с усмивка черни очила. Гари на прием в Бъкингам, застанал пред кралицата? Скицира официална риза за смокинг в романтичен стил с много плисета. Съвсем тесни. Моливът се счупи, остави черно петно на листа. „Да му се не види!“ - изпусна се тя. „Ти си като майка си, никога не ругаеш!“ Не се разбираше с майка си. Любовта й тежеше тонове. Желанието да дадеш всичко на любимото дете отравя любовта. Заключва детето в задължителна признателност, в прекомерна благодарност. Майка ни не е виновна, че така става, но трудно се понася.

Емоцията беше лукс, който тя не можеше да си позволи. Всеки път, когато беше на ръба да падне в нейния плен, тя удряше ключа. Заключ, блокираше достъпа. Именно така съумяваше да бъде най-успешният си съветник. Най-близката си приятелка. Проблемът с емоциите е в това, че те торпилират. Разпадаш се на хиляди парченца. Влюбваш се и изведнъж започваш да се възприемаш като дебела, кльощава, с прекалено малък бюст, с прекалено едър бюст, късокрака, длъгнеста, с голям нос, с малка уста, с жълти зъби, мазна коса, глупава, хилеща се за щяло и нещяло, лепка, невежа, бъбрива, мълчалива като риба. Преставаш да си най-близ-ката си приятелка.

Връщайки се от пазаруване с майка си, тъкмо бяха вдигнали ръка, за да хванат такси, забелязаха на ръба на бордюра свит в черупката си охлюв, залепнал върху паднало листо, той се опитваше да прекоси незабелязано. Майка й се наведе, вдигна го и го пренесе до отсрещната страна на булеварда. Ортанс веднага млъкна и се затвори в мълчаливо неодобрение.

- Какво ти става? - попита Жозефин, дебнеща за най-малката промяна в лицето на дъщеря си. - Не си ли доволна? Мислех, че ще ти е приятно да ти подаря един ден пазаруване...

Ортанс нервно тръсна глава.

- Смяташ се задължена да се занимаваш с всеки охлюв, на който попаднеш по пътя си?

- Но щяха да го сгазят, докато мине отсреща!

- Откъде знаеш? Може би са му били нужни три седмици, за да пресече дотук, и сега си почиваше, доволен, преди да отиде при приятелката си, но ти се появяваш и хоп, за десет секунди го връщаш на изходната му позиция!

Майка й я изгледала объркана. От очите й бликнаха сълзи на паника. За малко да се втурне да вземе обратно охлюва, та да я смачка някоя кола. Ортанс я дръпна за ръкава и я набута в спрялото такси. В това е проблемът на майка й. Емоцията замъглява преценките й. Същото важеше и за баща й. Той имаше всичко, за да преуспее, но се втечняваше в мига, в който се срещнеше и най-лекия намек за противопоставяне, сянка на враждебност. Избиваха му едри капки пот. Когато беше малка, страдаше заради това по време на обедите у Ирис или у Анриет, щом забележеше първите признаци на надигащата се тревога. Сключваше ръце под масата, за да спре наводнението, усмихваше се вяло. С невиждащи очи, за да избегне гледката.

Затова се научи. Да спира изпотяването, да спира сълзите, да отказва парчето шоколад, от което щеше да качи един грам, да попречи на пъпката да се появи, на захарта от бонбона да предизвика кариес. Тя затваряше всички входове, през които можеше да се промъкне емоцията. Момичето, което искаше да бъде най-близката й приятелка, момчето, което я изпращаше от училище и искаше да я целуне - не желаеше никакви рискове. При най-малката опасност да се отпусне си представяше лъсналото от пот чело на баща си и дотук с емоцията.

Затова не искаше да чува, че прилича на майка си! Защото с подобно твърдение се затриваха усилията на целия й досегашен живот.

Тя се владееше не само от отвращение към емоцията, а и в името на честта. Изгубената чест на баща й. Тя искаше да вярва в честта. А честта няма нищо общо с емоцията, беше убедена. В училище, когато учеха „Сид“4, тя преживяваше дълбоко страданията на дон Родриго и любимата му Химена. Той я обича, тя го обича, обаче това са безплодни емоции, които ги превръщат в страхливци и треперковци. Той убива баща й и тя трябва да отмъсти, честта им е заложена на карта и от двамата се очаква да предприемат нужните действия. Корней е пределно ясен по въпроса: честта извисява човека. Емоцията го кара да превива гръбнак. Обратното на Расин. Не можеше да понася Расин. Неговата Береника й късаше нервите.

Честта беше рядко срещана стока. Съчувствието беше заместило честта. Бяха забранили дуелите. Иначе тя щеше да обожава да се дуелира. Да предизвиква онези, които не бяха проявили към нея дължимото уважение. Да пронизва с един удар на острието ос-кърбителя. С кого от дремещите в час състуденти бих искала да кръстосам шпага, се замисли тя и огледа класа.

Вляво от себе си зърна съквартирантката си в профил. Беше скрила лице в лакътя си, преструваше се, че си води записки, но всъщност дремеше. Ако я наблюдаваш отпред, оставаш с впечатлението, че следи задълбочено лекцията на преподавателя, но отстрани се виждаше, че спи. Беше се прибрала в четири сутринта. Ортанс я чу да повръща в банята. Тая никога нямаше да се бори. Тя пълзеше. Позволяваше на разни джуджета със съмнителни доходи да й се налагат. Почти всяка вечер идваха да я вземат. Бях престанали да си дават труда да я предупреждават. Пристигаха, излайваха „хайде, обличай се, излизаме!“ и тя тръгваше подире им. Не мога да повярвам, че е влюбена в някой от тях. Вулгарни, брутални, надути гномове. Гласовете им звучаха странно, все едно имаха в гърлата си разжарени въглени, гласове, които ти действат потискащо, изгарят лицето ти, разтърсват цялото ти тяло. Тя ги избягваше, но се стараеше да не се оставя на страха да я екове, когато се случеше да се разминат. Държеше ги на разстояние, представяше си, че ги държи на километър разстояние. Трудно упражнение, тъй като бяха зловещи въпреки уж усмивките.

Обаче съквартирантката й имаше талант. В моделите й личеше вдъхновение, беше стилист, който не скицира, а инстинктивно напипва линията на дрехата, кройката. Добавяше детайла, който правеше талията по-фина, силуета по-издължен. Работата с материите й идеше отръки. Усилието и трудностите й бяха непознати. И двете бяха излъчени измежду сто и петдесет кандидатки за стаж при Вивиан Уестуд. Само едната щеше да отиде. Ортанс разчиташе да изберат нея. Оставаше още едно събеседване. Тя беше проучила историята на марката, за да вмъква в разговора разни подробности, които да й дадат необходимата преднина. Сигурно Агат не се беше сетила за подобен ход. Беше прекалено заета с излизания, танци, пиене, пушене, кълчене. И повръщане.

81огу оГЪег Ше5, каза си Ортанс, докато дорисуваше последното копче на бялата официална риза на Гари, който бе поканен на вечеря в Бъкингамския дворец.

- Не искаш ли да отидеш в Лондон?

Зое поклати глава и сведе поглед.

- Не искаш да ходиш в Лондон никога вече?

От гърдите на Зое се изтръгна дълбока въздишка, която не се нуждаеше от обяснение.

- Да не си се скарала с Александър?

Зое извърна поглед. По непроницаемото й изражение не можеше да се отгатне дали е ядосана, нещастна или заплашена от някаква опасност.

- Зое, отговори ми! Как искаш да отгатна? - нервира се Жозефин. - Преди скачаше от радост, когато потегляше за Лондон, сега не искаш повече да стъпиш там! Какво се е случило?

Зое изгледа майка си с ярост.

- Стана осем без пет. Ще закъснея за училище.

Тя взе чантата си, нагласи я на раменете, притегна ремъците, отвори входната врата. Преди да излезе, се обърна и заплашително заяви:

- Не влизай в стаята ми! Забранено е!

- Зое! Дори не ме целуна! - възропта Жозефин към гърба на дъщеря си.

Тя се спусна тичешком по стълбището, прескачайки през две стъпала, и настигна Зое във фоайето на партера. Видя се в огледалото: по пижама и с тениската, подарена от Шърли, украсена с надпис „Смърт на захарта“. Засрами се, срещнала погледа на Гаетан Льофлок-Пинел, който се движеше редом със Зое. Тя се врътна и скорострелно се мушна в асансьора. Сблъска се с млада руса жена, която не изглеждаше по-добре от нея.

- Вие сте майката на Гаетан? - обърна се към жената, зарадвана да се запознае с госпожа Льофлок-Пинел.

- Беше си забравил банана за междучасието. Случва се да му падне кръвната захар и се нуждае от нещо сладко. Затова побързах да не го изпусна и... нямах време да се облека, излязох както си бях.

Беше метнала някакъв шлифер направо върху нощницата си и беше с боси крака.

Тя потриваше ръце, избягвайки погледа на Жозефин.

- Приятно ми е да се запознаем. Досега не съм ви срещала...

- О, мъжът ми не обича аз да... - и млъкна, сякаш някой можеше да я чуе. - Ще се вбеси, че съм неглиже в асансьора!

- И аз не изглеждам по-добре - успокои я Жозефин. - Тичах подир Зое. Тя излезе, без да ме целуне; не ми харесва да започна деня без целувка от дъщеря ми...

- И на мен също! - въздъхна госпожа Льофлок-Пинел. - Детските целувки са толкова сладки.

Тя приличаше на малко дете. Слаба, бледа, с кафяви уплашени очи. Беше свела поглед и трепереше, притиснала с две ръце предницата на шлифера. Асансьорът спря, тя слезе и задържа тежката врата, повтаряйки многократно довиждане. Жозефин се почуди дали жената не искаше да й сподели нещо. Кичури се бяха измъкнали от косата й, заплетена в две тънки плитки. Тя хвърляше тревожни погледи наляво и надясно.

- Искате ли да пием едно кафе у дома? - попита Жозефин.

- О, не! Няма да е...

- Бихме могли да се опознаем, да поговорим за децата... Съседи сме, а не се познаваме.

Госпожа Льофлок-Пинел пак потри длани.

- Трябва да напиша програмата за нещата, които имам да правя през деня. Не бива да закъснявам... - говореше така, сякаш я тормозеше мисълта, че може да забрави нещо. - Много сте любезна. Някой друг път може би... - и продължаваше да придържа вратата на асансьора с кльощавата си ръка. - Ако видите съпруга ми, не му казвайте, че сте ме видели така неглиже... Той е прекалено... Много държи на етикета! - тя се усмихна притеснено и потърка нос в свивката на лакътя, скрила лице в ръкава на шлифера си.

- Гаетан е много сладък. Понякога звъни у нас... - опита се да поднови разговора Жозефин.

Госпожа Льофлок-Пинел се стресна.

- Не знаехте ли?

- Понякога си почивам следобед...

- Не познавам добре другите ви две деца Домисий и...

Госпожа Льофлок-Пинел вдигна вежди, поколеба се, сякаш и тя

се мъчеше да си спомни името на големия си син. Жозефин повтори:

- Обаче Гаетан е много сладък...

Не знаеше какво друго да каже. Искаше тя да пусне вратата. Беше студено, а тениската й с призива „Смърт на захарта“ беше доста тънка.

Най-сетне госпожа Льофлок-Пинел пусна вратата, но очевидно без особено желание. Жозефин й махна приятелски. Сигурно е на успокоителни. Трепери като лист и се стряска от най-малкия шум. Вероятно не е приятна съпруга, нито е властна майка, която се налага. Не я беше виждала в училище или в кварталния супер. Къде ли пазарува? После се замисли. Може би прави като мен, аз ходя до магазина от веригата „Интермарше“ в Курбвоа. Навик, останал от предишния ми живот. Беше си запазила картата на редовен клиент. И Антоан имаше. Две карти на една сметка. Още една връзка с него.

Тя се прибра и реши да отиде да потича. Минавайки покрай стаята на Зое, бутна вратата, но не влезе. Обещанието си е обещание. Беше пристигнало ново писмо. С почерка на Антоан. Беше го подала на Зое, която се бе затворила в стаята си, за да го прочете. Чу я как превъртя два пъти ключа, с което й заявяваше,че не бива да й се меси. Жозефин не беше попитала нищо.

Зое се затваряше в стаята си в компанията на Плосък татко. Жозефин долепяше ухо до вратата и чуваше Зое да се допитва до него за някое граматическо правило или задача по математика, за някоя пола или панталон. Тя задаваше въпросите и отговаряше. Казваше: „ами да, колко съм глупава, прав си!“ - и избухваше в смях. Неестествен смях, който разстройваше Жозефин.

Вечер Зое се хранеше мълчаливо, избягваше погледа й, въпросите й.

„Как да постъпя?“ - се питаше Жозефин, докато тичаше тази сутрин покрай езерото. Беше говорила с учителите, не, успокояваха я те, всичко е наред, Зое взема участие в клас, играе в двора, домашните й са добре написани и без грешки, учи си уроците. Госпожа Бертие й липсваше. Искаше й се да можеше да поговори с нея.

Разследването около смъртта й буксуваше. Жозефин беше ходила отново при капитан Галоа, която се държа съпричастно колкото безличен административен формуляр.

- Разполагаме с много малко данни. Ще ви излъжа, ако взема да твърдя обратното...

Тази жена имаше странен начин на общуваше.

Жозефин направи обиколка около езерото и започна втора. Забеляза непознатия да се движи насреща й с ръце в джобовете, с ниско нахлупена над очите плетена шапка. Разминаха се, без да я погледне.

Трябваше да си припомни кога точно бе започнала промяната при Зое. Вечерта преди Коледа. Докато раздаваха подаръците, тя все още беше весела, правеше се на смешник. Появата на Плосък татко беше отприщила промяната. От този момент нататък, от момента, в който Антоан се настани сред нас, Зое се разграничи от останалите. Все едно взе страната на баща си срещу мен... Но защо? Да му се не знае! Та нали именно той се беше захванал с маникюристката! Налагаше се да се обади на Милен. Не й беше останало време да го стори. Време или желание? Нещо й пречеше да има доверие на Милен. Не знаеше какво точно. Не съм от жените, които се сдушват със съперниците си и стават най-близките им приятелки. Тя спря. Много беше засилила темпото в изкачването преди пристана.

Тя се протегна, изпъна силно ръце нагоре, наведе се, изпъна ръце и крака. Той й липсваше. Не излизаше от ума й. Владееше мислите й. Върни се, умоляваше тя едва чуто, върни се, ще живеем тайно, ще се крием, ще си открадваме щастливи мигове, докато мине време, докато Ирис оздравее, докато момичетата пораснат. Момичетата! Може би Зое знаеше. Децата знаят за нас неща, които самите ние не знаем. Не можем да ги излъжем. Може би Зое знае, че съм се целувала с Филип? Тя долавя вкуса на целувките му, когато се навеждам към нея.

Тя се изправи. Масажира бедрата, глезените си. Изпъна се още веднъж, вдигна ръце. Трябва да поговоря с нея. Да разбера какво крие.

Тя направи няколко крачки. Продължи да размишлява, ситнейки, потънала в мислите си, когато чу някой да вика:

- Жозефин! Жозефин!

Тя се обърна. Към нея идваше Лука. С отворени обятия, с широка усмивка.

- Лука! - възкликна тя.

- Знаех, че ще ви открия тук. Познавам навиците ви!

Тя се взря в лицето му, сякаш да се увери, че наистина е той.

- Добре ли сте, Жозефин?

- Да. А вие? По-добре ли сте?

Той я гледаше усмихнат.

- Жозефин! Трябва да говорим. Не бива да има никакви недоразумения помежду ни.

-Лука...

- Съжалявам за миналия път. Сигурно ви нараних, но не исках нито да ви причиня болка, нито да ви се подиграя.

Тя клатеше глава, бършеше потта, която се стичаше по челото й, отмахваше полепналите по лицето й кичури.

- Позволете да ви почерпя едно кафе.

Тя се изчерви и отказа подадената й ръка.

- Цялата лепна, тичах и...

Жозефин не вярваше на очите си: Лука, най-равнодушният мъж на света, тичаше подире й! Почувства как коленете й омекват. Не беше свикнала с мисълта, че е способна да предизвиква буйни страсти. Не знаеше как да се държи. От една страна, му бе признателна. Чувстваше се важна, значима, съблазнителна. От друга, гледаше го и се чудеше, казваше си, че е красив като изсъхнало на корена си дърво. Поеха към павилиона близо до езерото. Лука плати две кафета и ги сервира. Тя притисна колене, прибра крака под стола си и се подготви.

- Добре ли сте, Жозефин?

-Да, добре...

Не умееше много да държи мъжете на разстояние. Нямаше навика. Оставяше ги да говорят.

- Бях несправедлив към вас, Жозефин...

Тя махна великодушно с ръка.

- Държах се зле.

Тя го погледна, помисли си, че много хора се държат зле с онези, които ги обичат. Той не правеше изключение.

- Искам да забравим всичко... - той вдигна към нея искрен поглед.

- Ами вижте... - измънка тя.

Не знаеше какво да каже. Че вече е късно, че беше дошъл краят, че оттогава се бе появил друг, който...

- Не съм много привикнала към любовните истории. Аз съм доста загубена... - и тихо добави: - Впрочем на вас ви е добре известно...

- Липсвате ми, Жозефин. Бях свикнал с вас, с присъствието ви, с внимателното ви и деликатно отношение...

- О! - изненада се тя.

Защо не беше казал тези думи преди. Когато все още беше време. Когато тя отчаяно желаеше да ги чуе. Изгледа го объркана. Той прочете съжалението в очите й.

- Вече не изпитвате нищо към мен? Прав ли съм?

- Толкова дълго чаках знак от ваша страна, че... мисля, че се...

- Че се изморихте?

- Да, в известен смисъл...

- Не казвайте, че е прекалено късно! - заяви той игриво. - Готов съм на всичко... за да ми простите!

Жозефин се измъчваше. Направи опит да дръпне малко любов, поне една нишка, която да изтегли, да прищипне, да накъдри, да навърти и да пресуче, за да се получи голям помпон. Взря се в очите на Лука, широко отворените й очи затърсиха, отново и отново. Не можеше да е изчезнала ей така изведнъж! Потърси поне една нишка в очите му, на устните му, в извивката на ръкава му, обичах да се сгуша там, когато спяхме заедно, виждах ръката му, която ме държеше, вълнувах се, притварях очи, за да запазя този образ. Тя продължи да търси, да рови, но така и не успя да открие нишка. Изплува на повърхността без нищо.

- Имате право, Жозефин. Не случайно съм останал сам на тези години. Никога не съм могъл да задържа когото и да било! Вие поне имате дъщерите си...

Жозефин отново се замисли за Зое. Щеше да постъпи като Лука.

Щеше да разголи душата си пред нея и да я помоли: говори ми, аз не умея да показвам любовта си, но толкова те обичам, че ако сутрин не ме целунеш, не мога да дишам, забравям всичко, дори как се казвам, не чувствам вкуса на първата филийка, губя интерес към изследванията си, губя интерес към всичко.

- Вие имате брат си. Той се нуждае от вас...

Той я изгледа, сякаш не разбираше. Сбърчи вежди. Замисли се за кого намеква, сетне схвана и си изсмя:

- Виторио!

- Да, Виторио... Вие сте му брат, вие сте единственият човек, на когото може да разчита!

- Забравете за Виторио!

- Лука, не мога да забравя за Виторио. Той винаги е бил помежду ни.

- Забравете за него, ви казвам!

В гласа му прозвучаха гневни и заповеднически нотки. Тя се дръпна, изненадана от рязката промяна в тона му.

- Той е част от нашето общуване. Не мога да забравя за него. Той остана в живота ми, след като ви...

- След като сте ме обичали... Това ли искате да кажете, Жозефин? Някога. Отдавна...

Тя наведе глава с притеснение. Не е било любов, беше се изпарило толкова бързо.

- Жозефин... Моля ви...

Тя се извърна. Не биваше да я моли. Беше й толкова неудобно.

Поседяха доста време, без да продумат. Той си играеше с пакетчето захар, мачкаше го с дългите си пръсти, стискаше го, търкаляше го, сплескваше го.

- Права сте, Жозефин. Аз съм само тежест, която повлича всички към дъното.

- Не, Лука. Не е така.

- Напротив, точно така е.

Кафетата им бяха изстинали. Жозефин направи гримаса.

- Искате ли да поръчам ново? Или нещо друго? Един портокалов сок? Чаша вода?

Тя отказа с жест. Стига, Лука, рече безмълвно, стига. Не искам да ми се умилквате.

Той обърна поглед към езерото. Забеляза кучето, което се из-тръскваше от водата, и се усмихна.

1

Ох фр. сЪегиЪт - херувим, ангел. - Б. пр.

2

Филм на американския режисьор Уилям Фридкин (1973). - Б. пр.

3

Не е твоя работа (англ.). - Б. пр.

4

Една от най-прочутите трагедии на Пиер Корней, сюжетът е свързан с любовта, честта, синовния дълг, героизма. - Б. пр.

5

История на живота й (англ.). - Б. пр.

- Всичко започна тогава, в онзи ден... Нали? В деня, в който не си дадох труда да ви изслушам...

Тя не отговори, не изпускаше от поглед кучето. Стопанинът му беше хвърлил топката в езерото и то се гмурна, за да я извади от водата. Мъжът чакаше, горд с умението си да дресира, горд, че животното се подчинява на щракването му с пръсти. Търсеше признание на своята власт в погледите на околните.

- Знаете ли какво ще направим, Жозефин? - той решително стана от стола си. - Ще ви оставя ключ от къщи и...

- Не! - отказа Жозефин, уплашена от отговорността, с която искаше да я натовари.

- Ще ви оставя ключ от къщи и когато простите равнодушното ми поведение, грубостта ми, ще дойдете и аз ще ви очаквам...

- Лука, не бива...

- Напротив. Никога не съм правил подобно нещо. Това е доказателство за люб...

Тя чу думата, която той щеше да произнесе. Но не беше същата.

- Доказателство за любезността ми към вас...

Той стана, потърси ключа в джоба си. Остави го на масата до чашата с изстиналото кафе. Целуна Жозефин по косата и повтори:

- Довиждане, Жозефин.

Тя го проследи с очи как се отдалечава, взе ключа. Беше още топъл. Задържа го в шепата си като ненужно доказателство за изтляла любов.

Зое не искаше да говори.

Жозефин я чакаше да се върне от училище. Заяви на дъщеря си: скъпа моя, трябва да се разберем. Готова съм всичко да чуя. Ако си сторила нещо, за което съжаляваш или от което се страхуваш, кажи ми, ще поговорим, няма да се гневя, защото те обичам повече от всичко.

Зое остави чантата си в антрето. Съблече си палтото. Отиде в кухнята. Изми си ръцете и ги обърса. Отряза си три филии хляб. Намаза ги с масло. Прибра маслото в хладилника. Пъхна ножа в миялната. Отчупи две квадратчета от черния шоколад с бадеми. Сложи всичко в една чиния. Върна се в антрето да си вземе чантата и без да обърне внимание на настояванията на Жозефин („Зое, трябва да поговорим, не може да продължава така“), се затвори в стаята си, докато дойде време за вечеря.

Жозефин затопли пилето със зеленчуци, което беше сготвила. Зое обичаше пиле със зеленчуци.

Двете вечеряха мълчаливо. Жозефин гълташе сълзите си. Зое топеше залци в соса, без да погледне майка си. Дъждът удряше по прозорците на кухнята и капките се разтичаха. Когато капките са едри и тежки, те се задържат по стъклата и можеш дори да ги преброиш.

- Ама какво съм направила? - изкрещя Жозефин, изнервена до крайност.

- Много добре знаеш - отговори невъзмутимо Зое.

Тя събра чинията, чашата и приборите си и ги сложи в миялнята. Мина с гъбата по плота, почисти точно там, където беше яла, без да събере трохите на майка си, сгъна салфетката си, изми си ръцете и излезе от кухнята.

Жозефин скочи от стола и се втурна след нея. Зое затвори вратата на стаята си и тя чу как превъртя ключа два пъти.

- Не съм ти слугиня! - извика Жозефин. - Благодари ми за вечерята.

Зое открехна вратата и каза:

- Благодаря. Пилето беше много вкусно.

Сетне затвори и остави Жозефин онемяла.

Тя се върна в кухнята. Седна пред яденето, което не беше докоснала. Погледна студеното пиле в лоясалия сос, сгърчените домати и втвърдените чушки.

Облегна се на масата, обхванала главата си с ръце, и остана дълго време в тази поза.

От стаята на Зое гръмна песен на „Бийтълс“. ОопЧ разз те Ьу, сюпЧ таке те сгу, сюпЧ таке те Ъ1ие, саше уои кпо\у, даг1т§ I юуе уои1. Излишно е. Излишно е да изкопчваш насила думи. Не можеш да се бориш срещу мъртвец. Още по-малко срещу жив мъртвец. Тя горчиво се изсмя. Прозвуча като чужд смях. Никак не й хареса. Трябва да се захвана с работата си. Да си намеря научен ръководител. Да защитя дисертацията. Ученето винаги ме е измъквало от най-неприятните ситуации. Всеки път, когато животът ми върти номера, средновековието ми идва на помощ. Декламирах на момичетата какво символизират цветовете, за да прикрия тревогата пред утрешния ден или тъгата от отминалия. Синьо: цвят на траур, виолетово: свързано със смъртта, зелено: надежда и възходящи растителни сокове, жълто: болест, грях, червено: кръв и огън, червено като нагръдния кръст на кръстоносеца или мантата на палача, черно: цветът на ада и на мрака. Те оставаха зинали от страх, а аз забравях моите терзания.

Телефоннът я изтръгна от мислите й. Тя го остави да звъни, после реши да вдигне все пак.

- Жозефин?

Гласът беше весел, тонът - безгрижен и закачлив.

- Да - преглътна Жозефин, стиснала силно слушалката.

- Да не си онемяла?

Жозефин се засмя неловко.

- Ами не очаквах, че...

- Обаче! Наистина съм аз. Завръщане към активния живот... и без капка злопаметност, държа да уточня. Колко време мина, Жо?

- Добре ли си? Нещо ми се струва, че хич те няма...

- Не, не. Добре съм. А ти?

- В отлична форма.

- Откъде се обаждаш? - попита Жозефин, търсейки някаква точка, за да окачи дрехата на новопоявилия се призрак.

- Защо питаш?

-За нищо...

- Хайде, Жозефин. Познавам те, имаш нещо наум.

- Нямам, уверявам те... Просто...

- Последния път наистина се стигна до сблъсък помежду ни. Така че те моля за извинение. Наистина съжалявам... И за доказателство те каня на обяд.

- Толкова ми се иска да не се караме повече.

- Вземи нещо за писане и запиши адреса на ресторанта.

Тя записа адреса: Хотел „Кост“, улица „Сент Оноре“ № 239.

- Свободна ли си вдругиден, четвъртък? - попита Ирис.

-Да.

- Тогава в четвъртък, тринайсет часа... Разчитам на теб, Жо, за мен е много важно да се видим.

- За мен също, знаеш го. - И добави тихо: - Липсваше ми...

- Какво каза? - попита Ирис. - Недочух...

- Нищо. До четвъртък.

Тя си взе пухената завивка и излезе на балкона. Вдигна глава към небето и се загледа. Красиво небе, осеяно със звезди, с едра луна, която ярко грееше. Тя затърси своята мъничка звезда в Голямата мечка. Изви врат, за да я открие, и успя да я зърне в края. Долепи длани. Благодаря ти, че ми върна Ирис. Благодаря. Все едно се връщам у дома. Нека и Зое се върне. Не искам война, знаете, звезди, не умея да воювам. Направете така, че да се сдобрим и да си приказваме. В този момент давам обет пред вас... ако ми върнете любовта на малката ми дъщеричка, обещавам, чувате ли, обещавам да се отаажа от Филип.

Чувате ли ме, звезди?

Зная, че ме чувате. Не винаги отговаряте на мига, но си записвате.

Тя отправи поглед към малката звездица. Беше отнесла проблема си най-високо, на милиони километри. Винаги трябва да отдалечаваш проблемите, да ги изпращаш далече, много далече, защото започваш да ги гледаш по различен начин. Виждаш какво се крие зад тях. Когато са ти пред очите, не различаваш нищо. Преставаш да виждаш красотата, щастието, които въпреки всичко те заобикалят. Зад упоритото мълчание на Зое се спотайваше любовта на дъщеря й към нея. Убедена беше в това. Но не я виждаше. А и Зое също не я виждаше. Красотата и щастието щяха да се върнат...

Просто трябваше да чака, да бъде търпелива...

Беше се превърнал в безделник. Мъж, който обикаляше хотелските барове, натоварен с книги и арт каталози. Харесваше баровете на луксозните хотели. Приятни му бяха осветлението, приглушената обстановка, тихата джазова музика, която звучеше като фон, чуждите езици, които се смесваха, сервитьорите, които безшумно се приплъзваха с таблите. Представяше си, че е в Париж, Ню Йорк, Токио, Сингапур, Шанхай. Можеше да е навсякъде и никъде. Много му допадаше. Ближеше любовните си рани. Не може да се каже, че се държа съвсем мъжки, си мислеше той.

Придаваше си неприветлив вид, вид на делови мъж, зает с четене на сериозни произведения. Всъщност четеше Одън2, Шекспир, Пушкин, Саша Гитри3. Всички онези, които не беше чел в предишния си живот. Искаше да разбере емоциите, чувствата. Важните дела оставяше да ги решават другите. Онези другите, към които принадлежеше самият той преди. По времето, когато беше сериозен, забързан, сресан на път, със закопчана догоре риза, с раирана вратовръзка, с два мобилни телефона. Мъж, претъпкан с цифри и брониран с увереност.

Увереността се беше изпарила. Вече се движеше опипом, колебливо. Така беше много по-добре! Увереността ти пречи да виждаш. Тъкмо четеше „Евгений Онегин“ на Пушкин. Историята на млад безделник, който се оттегля на село, уморен от живота, жертва на меланхолията. Евгений страхотно му допадаше.

Сутрин минаваше през кантората си на „Риджънт Стрийт“, за да проследи как вървят текущите дела. Телефонираше в Париж на заместника си. Докато всичко беше тръгнало добре отначало, сега вече долавяше как оня почти неприкрито го подканваше да се върне. Не може да понася безделието ми. Не може да понася да получавам дивиденти, без да се потя яко. После звънваше на Магда, бившата си секретарка, поела същите функции при Краставата жаба. Това беше кодовото име на неговия заместник: Крастава жаба. Тя говореше тихо, за да не я чуе Краставата жаба, и му разказваше последните клюки от кантората. Краставата жаба бил сексуален маниак.

- Онзи ден - прихна веднъж Магда - за малко да го метна през прозореца, много му шават ръчичките!

Краставата жаба оставал в кантората до единайсет вечерта, бил изключително грозен, потаен, гнусен, претенциозен.

- Той е впечатляващ по отношение на бизнеса! Удвоил е приходите, откакто е начело на кантората... - отвърна Филип.

- Така е, но може да избухне всеки момент! Както и да е, пазете се, ненавижда ви! След всеки разговор с вас беснее.

Филип беше вдигнал заплатите на двамата адвокати, за да си подсигури гърба. Човек трябва да се пази в този свят на акули и риби чук! Краставата жаба беше чук, дори акула, но затова пък отличен професионалист.

Той често канеше разни хора на обеди, за да сондира терена. Клиенти, които си подбираше, богати, приятни, културни. За да не си губи напразно времето. Той започваше преговорите и после ги прехвърляше на Краставата жаба в Париж. Следобед избираше бара на някой луксозен хотел, вземаше хубава книга и се отдаваше на четене. Към пет и половина отиваше да посрещне Александър от лицея и двамата се прибираха заедно, говореха си по пътя. Често се отбиваха в някой музей или галерия. Или отиваха на кино. В зависимост от времето, с което разполагаше Александър.

Понякога, докато четеше, до него сядаше някоя млада жена. Професионалистка, представяща се за туристка, на лов за самотен бизнесмен. Наблюдаваше я как се кълчи, докато вървеше към него. Преструваше се, че чете списание. Той продължаваше да чете, без да помръдва. След известно време тя се отказваше. Случваше се някоя по-оправна да го заговори, да го попита за някакво сведение или адрес. Неизменно й отговаряше:

- Съжалявам госпожице, чакам жена си!

При последното му пътуване в Париж приятелката на Ирис Беранжер го беше поканила да пийнат. Под претекст да й даде информация за английските училища заради големия й син. Беше започнала с тон на майчинска загриженост, после се доближи плътно до него. Бюстът й изпълваше леко разкопчаната блуза, от време на време тя отмяташе гъстата си коса си с предизвикателен жест и закачлива усмивка.

- Беранжер, не ми казвай, че се надяваш да станем... как да се изразя, интимни.

- А защо не? Познаваме се отдавна. Предполагам, че нямаш никакви чувства към Ирис след всичките номера, които ти погоди, а аз се отегчавам до смърт с мъжа ми...

- Но Ирис е най-близката ти приятелка!

- Беше, Филип, беше! Повече не се виждаме. Мостовете са изгорени. Никак не ми хареса начинът, по който се отнесе към теб! Отвратително!

Той леко се бе усмихнал:

- Съжалявам. Ако искаш, ще си останем... - не намираше думата. - Ще си останем дотук.

Беше поискал сметката и си беше тръгнал.

Повече не желаеше да си губи времето. Беше решил да работи по-малко, за да навакса изпуснатото. Да мисли, да учи. Нямаше намерение да го разхищава в компанията на Беранжер и подобните й. Беше освободил експертката, която го съветваше при покупките на произведения на изкуството. Бяха отишли веднъж в една галерия и докато собственикът им показваше произведенията на млад перспективен художник, той забеляза пирон, забит в стената в очакване на картина. Той отбеляза колко неуместно изглеждаше пирона. Тя го изслуша с неодобрение и каза: не правете тази грешка, Филип, пиронът сам по себе си е синоним на зараждащо се художествено произведение. Този пирон е част от красотата на творбата, която ще приеме, този пирон... Той я прекъсна: този пирон е жалък пирон, съвсем безинтересен, който ще послужи за окачване на картина. О, не! Филип! Не съм съгласна с вас, този пирон съществува, той е реален, той ви предизвиква. Той замълча за момент, след което заяви: скъпа Елизабет, отсега нататък смятам да мина без вашите услуги. Нямам нищо против да се замисля, да се преклоня пред Деймиън Хърст, Дейвид Хамънс, Реймънд Петибон, танцьорката на Майк Кели, автопортретите на Сара Лу-кас, но не и пред пирон!

Той разчистваше пространството около себе си. Разтоварваше се. Може би затова Жозефин се беше изплъзнала. Намираше ме много тежък, много претоварен. Тя е по-напред от мен, научи се да се разтоварва. И аз ще се науча. Времето е пред мен.

Зое му липсваше. Уикендите със Зое. Безкрайните тайнствени разговори между нея и Александър, докато ги следеше с крайчеца на окото си. Александър не споменаваше за братовчедка си, но по тъжния му поглед в петък вечер той отгатваше, че тя му липсва. Щеше да се върне при тях, сигурен беше. Бяха поизбързали, целувайки се в коледната вечер. Прекалено много нерешени неща имаше между тях. Ирис... Той си припомни последната вечер в Париж. Ирис беше излязла от клиниката. Бяха вечеряли „у дома“. Може ли да си направим вечеря за нас тримата? Би било глупаво да ходим на ресторант! Тя беше сготвила. Не се беше справила особено добре, но се беше постарала.

Той остави книгата. Взе друга. Театърът на Саша Гитри. Каза си: ще отворя наслуки и ще се замисля за случайно попадналото пред очите ми изречение. Той се съсредоточи, разтвори книгата и попадна на следното изречение: „Можеш да накараш да сведе очи човек, който те обича - не и човек, който те желае.“

Няма да сведа очи. Ще чакам, но няма да се откажа.

Единствената жена, която понасяше, беше Доти. Бяха се срещнали отново съвсем случайно на прием в „Ню Тейт“.

- Какво правите тук? - изненадано попита той.

Не му идваше на ум името й.

- Доти. Помните ли? Подарихте ми часовник, много е хубав, аз си го нося... - тя запретна ръкав и му показа часовника „Кар-тие“. - Скъп е, нали? Все се страхувам да не го изгубя. Постоянно го гледам...

- Съвсем правилно: нали са за това часовниците!

Тя прихна развеселена с отворена уста и се видяха три грозно изработени пломби.

- Какво правите тук, Доти? - повтори той леко високомерно, сякаш мястото й не беше тук.

Веднага съжали за надменния си тон и прехапа устна.

Тя отвърна обидено:

- Защо? Нямам ли право да се интересувам от изкуство? Не съм достатъчно интелигентна, достатъчно изискана, достатъчно...

- Точка за вас! - рече Филип. - Аз съм глупав, претенциозен...

- Сноб. Досадник. Арогантен. Сухар.

- Достатъчно! Ще се изчервя...

- Ясно. Аз съм жалка загубенячка счетоводителка, която не БИВА да се интересува от изкуство. Просто мацка за чукане, която после да бъде забравена!

Той гледаше с такова разкаяние, че тя пак избухна в смях.

- Всъщност напълно сте прав. Всичко това ми изглежда тъпо и претенциозно, но една приятелка ме домъкна... Отегчавам се яко, нямате представа! Нищо не разбирам от модерно изкуство. Стигнах до Търнър, и то с доста зор! Да идем да пием по една бира.

Той я заведе на вечеря в малък ресторант.

- Аха! Имам напредък. Поканена съм в ресторант, ще вечерям на маса с бяла покривка...

- Само тази вечер. И защото съм гладен.

- Забравих, че господинът е женен и не желае да се обвързва.

- Продължава да е в сила...

Тя сведе очи и се зачете в менюто.

- Е... Какво ново след прецакания рожден ден? - попита Филип, опитвайки се да не изглежда много ироничен.

- Една среща и една раздяла...

-О!

- Раздялата с есемес. А при вас?

- Горе-долу същото. Една среща и една раздяла. Но не с есемес. Безмълвно. Без нито дума обяснение. Не е по-приятно.

Тя не попита каква е била ролята на предполагаемата му жена в историята с неосъществената любов. И той изпита благодарност.

Отидоха у тях. Без да разбере точно как стана.

Тя отвори бутилка шардоне. Едноокото кафяво плюшено мече си беше на мястото, възглавничката с избродирания призив за обич също, както и постерът с Роби Уилямс, изплезил език.

Прекараха нощта заедно. Той не се прояви на нужната висота. Тя не направи никакъв коментар.

Сутринта той се надигна рано. Не искаше да я буди, но тя отвори очи и докосна гърба му.

- Веднага ли ще се измъкнеш, или имаш време за кафе?

- Мисля да се измъкна веднага...

Тя се беше подпряла на лакът и го гледаше, сякаш беше чайка, омазана с мазут.

- Влюбен си, нали? Ясно ми е. Тази нощ не беше всъщност с мен...

- Съжалявам.

- Не! Аз съжалявам. И... - взе възглавничка и прикри гърдите си. - Как изглежда?

- Наистина ти се ще да си развържа езика...

- Не си длъжен, но е за предпочитане. Понеже не сме предопределени да изживеем разтърсваща плътска любов, по-добре да караме приятелски! Та кажи как изглежда тя?

- Все по-красива...

- Това ли е най-важното?

- Не... С нея откривам нов начин да гледам на света и се чувствам щастлив. Тя живее в света на книгите и скача в локвите...

- На колко е години? Дванайсет и половина?

- На дванайсет и половина и всички я използват. Бившият й мъж, сестра й, дъщерите й. Никой не се отнася с нея както заслужава и аз искам да я защитавам, да я разсмивам, да й дам криле...

- Яко си хлътнал...

- Но тъпча на едно място! Ще ми направиш ли кафе?

Доти стана и се захвана с кафето.

- В Лондон ли живее?

- Не. В Париж.

- И какво ви пречи да изживеете тази прекрасна любовна история?

Той също стана от леглото и посегна за ризата си.

- Край на откровенията. И благодаря за тази нощ, в която бях твърде жалък!

- Случва се де! Няма смисъл да се драматизира!

Тя си пиеше кафето и след всяка глътка добавяше бучка захар. Той направи отвратена физиономия.

- Така го обичам! - отвърна тя на гримасата му. - Мога да изям цял шоколад, без да кача нито грам!

- Знаеш ли какво? Мисля, че отново ще се видим... искаш ли?

- Въпреки че не си Тарзан, царят на тръпката?

- Оставям решението на теб!

Тя се престори, че размишлява, и остави чашата си.

- Съгласна! - отвърна. - Но при едно условие... Ще ме въведеш в модерната живопис, ще ме водиш на театър, на кино, тоест ще ме образоваш... След като тя е в Париж, не е проблем.

- Имам син, Александър. Той е на първо място.

- Но не излизаш с него вечер?

-Не.

- а йеа1?

- И’8 а йеа!4.

Стиснаха си ръцете като приятели.

Той й се обаждаше по телефона. Водеше я на опера. Обясняваше й модерното изкуство. Тя слушаше кротка като мишле и попиваше всичко. Записваше си имена, дати със сериозен вид. Той я изпращаше до тях. Понякога се качваше с нея и заспиваше в прегръдката й. Друг път, трогнат от нейната доверчивост, невинност, непринуденост, я целуваше и се изтягаха на огромното легло, което заемаше цялата стая.

Много се пазеше да не я засегне. Следеше с внимателен поглед разтрепераните й устни, потискащи ридание, или сбърчените вежди, прикриващи болката. Той откриваше емоцията с нея. Тя не можеше да лъже, да се преструва. Ти си луда! - й казваше. - Научи се да бъдеш по-потайна, човек чете в теб като в отворена книга.

Тя свиваше рамене.

Той се чудеше колко ли щеше да продължи това положение.

Тя беше престанала да си търси мъже по интернет.

Той й обясни, че не бива да прекъсва търсенето заради него. Че той не е мъжът. Мъжът, който е за нея. Тя отвърна с въздишка: зная, зная. И предчувстваше болката. Защото при нея краят винаги беше тъжен, тя си го знаеше.

Най-накрая се реши да я попита за възрастта й. Двайсет и девет години.

- Както виждаш, вече не съм малка!

Сякаш искаше да му каже: ето, мога да се грижа за себе си; аз самата също се възползвам от тази наша странна връзка.

Беше й безкрайно благодарен.

Откакто стана ясно, че чакат решението на Вивиан Уестуд коя от двете кандидатури ще одобри, между Агата и Ортанс прехвърчаха искри. Почти не си говореха. Разминаваха се в апартамента, без да си продумат. Криеха си тетрадките, записките. Агата ставаше рано, ходеше на лекции, престана да излиза вечер. Започна да учи и в жилището цареше необичайно спокойствие. Ортанс беше доволна. Можеше да учи и без тапи в ушите, напредъкът беше огромен.

Една вечер Агата донесе китайска храна и предложи на Ортанс да вечерят заедно. Ортанс се усъмни.

- Първо ти опитай... - заяви тя.

Агата прихна неудържимо като малко дете, хвана се за корема и се затъркаля по канапето.

- Наистина ли мислиш, че бих те отровила?

- От теб всичко може да се очаква! - изръмжа Ортанс, която осъзнаваше, че малко преиграва, обаче имаше едно наум.

- Слушай. Ако смяташ, че ще ти е по-спокойно, първо аз ще ям, после ти... Ама наистина ми нямаш вяра...

- Никак ти нямам вяра, ако държиш да го чуеш.

Седнаха на пода, застлан с дълговлакнест килим, и вечеряха, без Агата да катурне или разлее нищо. Не прекали с пиенето. После разтреби. Подреди. Върна се и седна по турски на килима.

- Да знаеш, и аз се притеснявам също като теб.

- Аз не се притеснявам - възрази Ортанс. - Спокойна съм. Мен ще ме вземат на стажа. Надявам се да посрещнеш решението спортсменски!

- Утре вечер има сбирка в „Куку“. Ще дойде цялото френско училище, нали си чувала за „Есмод“...

Нюйоркските „Сейнт Мартинс“ или „Парсънс Скул“ не бяха единствените модни училища, в Париж имаше „Есмод“. Ортанс не се записа да учи там, защото искаше да се махне от Париж и от майка си. Ванина Весперини, Фифи Шашнил, Франк Сорбие и Ка-трин Маландрино бяха завършили именно това училище. Ако допреди пет години говореха само и единствено за Лондон, сега Париж беше станал отново център на планетата мода. С една чисто френска специалност: конструиране. В „Есмод“ се учеха да моделират материите, да изпилват кройката. Изключително ценно майсторство, което Ортанс на всяка цена желаеше да изучи. Тя се поколеба.

- Твоите приятели ще дойдат ли?

Агата направи красноречива гримаса „няма как“.

- Ама хич не са стока! Ужасни свине...

- Те са симпатични, ако искаш да знаеш!

- Симпатични? - Ортанс се изсмя.

- Понякога ми помагат, насърчават ме, окриляват ме...

- Щеше да се разчуе, ако бяха крилати свине! Нямаше да си тъ-трят задниците в калта, щяха да летят! А като ги гледам, много се съмнявам, че ще могат да се отлепят от земята!

Най-накрая се съгласи да отиде на сбирката заедно с Агата.

Взеха такси. Адресът, който Агата даде на шофьора, не беше на заведението.

- Нали нямаш нищо против първо да отидем при тях?

- При тях ли? - извика Ортанс. - Кракът ми няма да стъпи при тези господа!

- Моля те - настоя Агата. - Ако сме двете, няма да ме е толкова шубе... Изпитвам ужас, когато съм сама.

Тя действително изглеждаше притеснена.

Ортанс се съгласи да се качи, но се ядоса.

Седнаха в хола. Обстановката беше отвратителна. Всичко лъщеше и бляскаше: мрамори, златни обкови, свещници, завеси с позлатени пискюли, тънкокраки фотьойли със съмнителен стил и вкус, огромни фотьойли. Петима мъже в черно, паркирали тлъстите си свински задници на тях. Не й хареса, когато станаха и се доближиха до нея. Още по не й хареса, когато Агата излезе, за да отиде до тоалетната.

- И сега кво... Не сме вече толкова нахакани, а? Така ли ми се струва, Карлос, или хлапачката май напълни гащите? - попита един от тях, дребен здравеняк.

Тя не отговори, дебнеше кога Агата ще излезе от тоалетната.

- Кажи, кукло, знаеш ли защо си тук?

Беше паднала в капана. Като последна загубенячка. Толкова имаше купон в „Куку“, колкото изискан вкус в този хол!

- Нямам представа. Но вие сигурно ще ми обясните...

- Искахме да поговорим за нещо... След което ще те оставим на спокойствие.

Ще ме накарат да проституирам. Да примамвам клиенти, да ме използват. Тези мръсни свински зурли. Които дебелеят, докато мац-ките бачкат. Ето откъде идват мангизите на Агата, дънките й за триста евро, елегантните й сака „Долче и Габана“.

- Струва ми се, че почти се досещам, но можете да си заврете...

- Струва ми се, че изобщо не се досещаш - отговори онзи, който трябваше да е шефът, защото беше към метър и седемдесет и пет, най-висок от всички.

- Надали. Не съм расла в саксия...

Немалко студентки проституираха. За да си плащат образованието или да ходят на ски във Вал д’Изер. Имаше и нарочни агенции, които ги пласираха за уикенда. Пътуваха до страните от бившия източен блок, преспиваха с някой тлъстак и се връщаха с пълни джобове.

- Ще те помолим за по-специална услуга... която имаш интерес да ни направиш. Защото иначе ще се ядосаме. Много. Нали виждаш онази врата, на банята...

Ортанс си забрани да поглежда натам и фиксира мъжа, който вероятно минаваше за великан сред заобикалящите го. Много е космат и затова брадичката му е синкава, си каза тя, отблъсквайки го с поглед, съсредоточена в жълтеникава точка в окото му, подобна на капка майонеза.

- Много е възможно в банята да изпиташ болка. Ужасна болка...

- А, така ли? - осведоми се с надменен тон Ортанс, чувствайки как я обзема ужас и краката й омекват, сякаш потъваше в бяла мъгла.

- Виж какво ще направиш... много любезно ще се оттеглиш от съревнованието с Агата. Ще й оставиш мястото при Вивиан Уестуд.

- Никога! - тросна се Ортанс.

В ума й нещата изведнъж се подредиха: китайската храна, внезапната любов на съквартирантката към чистотата, ученолюбивата атмосфера у дома.

- Помисли. Мъчно ми става, като се сетя какво те чака в банята.

- Няма какво да мисля. Отговорът ми е: не.

Агата така и не се появяваше. Мръсна твар, реши Ортанс. А аз си въобразих, че се е променила. Колко бях права да се съмнявам в добрите й чувства.

Нямаше да се огъне пред тези гадняри. Издокарани в черно и обули шпиц патъци. Това дали не им е нещо като униформа?

- Имаш две минути да поразмислиш. Щото хич няма да е добре, ако ти размажем физиономията!

А за вас ще е кофти да се лишите от безплатен билет за тази среда, бързо прецени Ортанс. Ще използвате тъпачката Агата, за да се вмъкнете неусетно в храма на модата. Но без мен, пичове. Не разчитайте на мен.

Минаха пет минути. Ортанс оглеждаше помещението, без да пропуска нищо, като прилежна туристка на обиколка във Версай: позлатените ръбове на скриновете, издутите чекмеджета, наредения на показ отгоре на плота сребърен сервиз - ще рече човек, че пият чай? - махалото на стенния часовник, което се поклащаше равномерно, бляскавите огледала, лъснатия паркет. Беше се натре-сла гадно.

- Времето изтече - уточни тя, поглеждайки часовника си. - Ще си вървя. Приятно ми беше да се запозная с вас и се надявам никога повече да не ви видя. - Ортанс се обърна и тръгна да излиза.

Един от типовете се изпречи между нея и вратата, за да я върне в изходната позиция. Друг избра компактдиск, увертюрата на „Крадливата сврака“ на Росини, и наду звука до дупка. Подготвяха се да я пребият, то е ясно. Няма да викам. Няма да им направя това удоволствие. Те не биха я убили. Какво ще правят с трупа!

- Заеми се ти, Карлос - заповяда най-високият с физиономията на шеф.

- Окей! - отвърна оня.

Той я завлече в банята и я блъсна на пода. Излезе. Тя се изправи, постоя малко, скръстила ръце. Остави ме вътре, за да си променя мнението. Как не. Няма да гния тук.

Тя излезе от банята и се върна в хола:

- Е, какво стана? Май не ви стиска?

Големият, който се изживяваше като шеф, се вбеси. Налетя й, за-мъкна я обратно в банята и я хвърли на плочките, крещейки: курва! Тресна вратата. Ядосах го, си каза Ортанс. Едно на нула за мен. Не че ще ме галят с перце, но поне им се изясни. Няма да им се оставя.

Тя си оправи сакото, поотупа с длани раменете. Да се задържи права и достойна. Само това й оставаше. Въздухът беше странно белезникав, непрогледен, сякаш се беше омотала в памук, повръщаше й се.

Най-важното е да не се уплаши. Да ги държи на разстояние. Да се дистанцира от страха, съсредоточавайки се в подробностите1 наоколо. Да наблегне на практичното, на реалното. Да не витае в абстрактното, което обърква и влудява. Да се пази от възвишените идеи: не е честно, не е хубаво да постъпвате така, ще се оплача където трябва... Това означаваше да застане на колене пред тях.

Тя чу оня, когото нарекоха Карлос. Той вдигаше шум, крещеше. Беше влязъл в банята. Ослепително бяла. Нито един цветен детайл, към който да се съсредоточи, за да й помогне да се съпротивлява. Въпросният човек беше движещ се куб. Метър и половина на метър и половина. Плешив тлъст куб. Истински гном. За да е истински, му липсваха само космите по носа, острите уши и мазната уста. Ако се вгледаше по-отблизо обаче, можеше да преброи космите по носа му.

Широкият му гръб закри светлината на плафониерата от матово стъкло. Тя забрави всичко, надушила насилието, което бушуваше в него. Нямаше смелост да го погледне в очите, толкова силно искряха от накипялата ярост. Ако искаше да запази поне малко самообладание, щеше да е по-добре да насочи поглед към пердето на душа. Бяло, чисто бяло като усещането за мека белота, което се надигаше в гърдите й и я задушаваше. Стените също бяха бели. Огледалото, малкото прозорче, шкафът над мивката. Бяла беше и мивката. Ваната също беше бяла, както и постелката пред нея.

Той протегна ръка, разкопча колана си, каза й да си свали дънките.

- За нищо на света! - процеди Ортанс и стисна зъби, за да отблъсне задушаващата я белота.

- Свали си дънките или ще извадя бръснача...

Тя бързо размисли. Ако тя си смъкнеше панталона, той пак щеше да извади бръснача. И мигом ще я затрие.

- За нищо на света - повтори тя, търсейки с поглед нещо цветно в банята.

Той преметна колана на ръба на ваната, отвори шкафчето за лекарства и извади бръснач. Черен бръснач с дълго острие, което се прибира в жлеба. Същият като на Марлон Брандо в „Кръстника“. Тя се съсредоточи в сцената от филма и си я прожектира мислено. Брадичката му е бяла и той прокарва острието, изкривил устни в жестока безволева гримаса. Не можеше да се вкопчи в Марлон Брандо, за да се измъкне от положението, не беше правдоподобен.

- Дори не ме е страх... - заяви тя, зърнала във ваната жълта хавлиена кърпа.

„Жълтото в червено се заражда и в зеленото умира.“ Аполинер5. Майка им ги беше научила на този стих, когато бяха малки. Майка им, която им разказваше за цветовете. Синьо, зелено, жълто, червено, черно, виолетово... Неотдавна имаше за задача да развие темата „Хармония и цветове“ и тя се възползва. Получи най-високата оценка. Завидна култура, отбеляза даскалът. Интересни позовавания, които помагат за задълбочената разработка на темата; Беше благодарила наум на майка си, на XII век, на Аполинер и се беше порицала за честите си подигравки по всички тези теми.

Страхът отстъпи с десетина сантиметра. Ако открие друг цветен детайл, е спасена.

- Агата... ела да видиш... - изрева квадратният.

Агата влезе смазана, свела очи към пода. Лепнеше от страх. Ортанс се помъчи да срещне очите й, но онази се изплъзна като змиорка.

- Покажи пръста на крака си! - излая той.

Агата се подпря на бялата стена на банята, разкопча бялата си обувка на висок ток и показа остатъка от отрязаното си кутре. Нещо съсухрено и сгърчено, което е било клъцнато из основи. Отвратителна гледка: виолетова плът с червено. Без нокът, само нещо червено. Виненочервено, някакво странно червеникаво, но все пак червено!

- Обувай се! Изчезвай!

Агата излезе, както беше влязла: плъзгайки се покрай стената.

Ортанс я чу да скимти отвън пред вратата.

- Схвана ли как караме момичетата да слушат?

- Аз не съм момиче. Аз съм Ортанс. Ортанс Кортес. И ти казвам, таковай се!...

- Схвана ли, или да ти го нарисувам?

- Давай. Ще ви издам. Ще отида в полицията. Бедна ви е фантазията в каква каша се забърквате!

- И аз познавам разни хора, малката. Може би не много благо-прилични, ама високопоставени!

Той остави бръснача и хвана отново колана.

Първият удар изсвистя. Направо в лицето й. Не успя да се предпази. Не помръдна.

Не биваше да му показва, че я боли или че се страхува. Видя го да замахва втори път, не се наведе и стисна зъби, за да не изкрещи. Все едно огнени залпове по цялото й тяло. Остри връхчета се забиваха от горе на долу и болката отекваше в корема й.

- Хайде... давайте, не ми пука, няма да си променя решението. Губите си времето.

Нов удар, този път в гърдите. Последван от друг пак по лицето. Той удряше с всичка сила. Виждаше го как отстъпва, как се засилва, замахва. Сериозен, прилежен. Направо беше смешен.

- Казах на приятеля си - продума Ортанс, с уста пълна със слюнка, - ако не се прибера до полунощ, ще отиде в полицията. Дадох му вашето име, на Агата, на бара. Ще ви пипнат...

Беше станала безчувствена към ударите. Мислеше единствено за всяка следваща дума, която трябваше да добави след казаната. Докато редеше думите, се беше изместила леко встрани и така избягваше ударите право в лицето.

- Познавате го - изплю тя между два удара. - Висок тъмнокос младеж, който идва вкъщи. Майка му работи за специалните служби. Проверете. Работи в кралската тайна полиция. Там не са от най-нежните. Няма да ви е много весело в тяхната компания...

Вероятно слушаше, защото започна да удря по-леко. Ръката му сякаш се колебаеше. Тя си налагаше да не се разкрещи, защото, ако започнеше да крещи, той щеше да реши, че почти е постигнал целта, и щеше да се развихри. Кожата й сякаш се раздираше на парцали, кръвта й пръскаше, зъбите й щяха да изпадат. Чуваше как ударите отекват в челюстта й, бузите, шията. Сълзи бликаха от очите й, но най-вероятно той не ги забелязваше. Беше тъмно и затулваше светлината с масивното си тяло, с ръцете си на животно и с накъсаното си дишане.

След известно време престана да усеща каквото и да било, само някакъв вихър; и единствено думите, които се опитваше да изговаря, следвайки възможно най-близо мисълта си, стараейки се да я запази ясна и решителна, я крепяха да не припадне и да не се строполи на пода. Докато беше на крака, все още можеше да спори. Като равен с равен. Само дето надвишаваше поне с две глави жалкия гном. Той сигурно се нервираше, че трябва да се вдига на пръсти, за да я обсипва с удари!

- Сигурно не ми вярвате? Ама ако не бях толкова уверена, досега да съм запълзяла в краката ви...

Тя виждаше как коремът му се издува и спада при всяко вдишване и издишване.

Беше стъпил с единия крак напред, сякаш за да си възвърне равновесието. Да си възвърне силите. Не е много здрав, успя да отбележи тя, преди той да закрепи позата. Мисълта я разсмя, представи си го как се сгромолясва, жертва на инфаркт от пресилване.

- Жалък сте, старче! Спортувайте де, в трагично състояние сте! - тя го заплю в лицето.

Следващият удар разкъса горната й устна. Тя хлъцна от изненада и сълзите й бликнаха, без да успее да ги спре. Коженият колан се стовари с нова сила. Сигурно беше превъртял.

- Той се казва Уестън. Пол Уестън. Може да проверите. А майка му е Хариет Уестън, телохранител на кралицата. Последният й любовник бил запратен в Австралия, иначе щял да изчезне, залят с бетон. - В устата й кръвта се смесваше със сълзи, но тя не се предаваше. - А шефът... Шефът й се казва Закари Горджак... Има дъщеря Никол, инвалид, заради нея е безпощаден към хора от вашата порода. Защото един от вашата порода е направил Никол инвалид. Затова той не може да ги диша типовете като вас. Мачка ги с палец. И слуша какъв звук издават. Нещо подобно на разпльоскана каша. Познат ли ви е този звук? Не е лошо да се поинтересувате, май скоро ще го чуете и вие...

Казваше истината. Шърли им беше разказвала какъв бил въпросният Закари, как умеел да върти ножа, как трепел онези, които се опитвали да го уплашат или да го измамят. Убивал без угризения. Негодниците падали пронизани. Беше разказвала също на Гари и на нея как един от тези негодници за отмъщение прегазил дъщеря му. Останала инвалид за цял живот, на количка. Закари издивял още повече, беснеел, още по-ожесточено преследвал мерзавците и направо ги кълцал на парчета.

Кубчето започна да залита, краката не го държаха. Замахваше с колана напосоки. Ударите станаха по-поносими.

- А Даяна, говори ли ви нещо името Даяна? Тунелът под моста Алма? Така ще свършите и вие. Защото зная имената ви. Дадох ги на моя приятел, в случай че.. .От доста време ме вбесявате. Момиче съм, но не съм тъпачка. Защото има такива, да ви кажа, ако не знаете. Дето не поддават, а и не са тъпачки! Вие просто сте попаднали на грешния адрес. Грешка! А и чрез Агата винаги ще могат да ви намерят. .. Снимали са ви с нея в разни барове. Каза ми го моят приятел. Каза ми също да се пазя от вас. Прав беше. Колко прав беше! А сега, колкото повече време минава, тожова повече се чуди къде съм, защо не му се обаждам. Не бих искала да съм на вашето място...

Вече не можеше да спре да говори. Говоренето я държеше на крак. Не изпускаше от очи жълтата хавлиена кърпа, вкопчи се в нея, за да неутрализира околната белота. Вече не се страхуваше. Това, което е добре при болката, е, че след известно време човек става като анестезиран, не я чувства. Отеква, естествено, но някак приглушено, неясно ехо, което се размива в грамадата. В грамадата, която се надигаше при всеки удар, но която тя вече не усещаше.

Избухна в смях и отново го заплю в лицето.

Той остави колана и излезе от банята.

Тя се огледа. Едното й око беше толкова подуто, че не виждаше нищо с него, не можеше да мигне от болка, но другото беше наред. Имаше усещането, че е затворена в кутия. Бяла влажна кутия. Продължи да стои изправена. Ако случайно оня решеше да се върне. Опипа лицето си, лепкаво от сълзи, кръв и пот. Облиза се с език, беше гъсто и мазно. Преглътна солената смесица. Сигурно се съвещаваха в съседната стая. Кубчето гном им снасяше всичко каквото беше казала. Кралските тайни служби ли? Закари Горджак, сигурно бяха чували това име.

ТЕЛЕГРАМ

Канал с обзорами, анонсами новинок и книжными подборками

Книжный Вестник

Бот для удобного поиска книг (если не нашлось на сайте)

Поиск книг

Свежие любовные романы в удобных форматах

Любовные романы

О психологии, саморазвитии и личностном росте

Саморазвитие

Детективы и триллеры, все новинки

Детективы

Фантастика и фэнтези, все новинки

Фантастика

Отборные классические книги

Классика
ВКОНТАКТЕ

Цитаты, афоризмы, стихи, книжные подборки, обсуждения и многое другое

Книжный Вестник
БИБЛИОТЕКИ

Библиотека с любовными романами, которая наверняка придётся по вкусу женской части аудитории

Любовные романы

Библиотека с фантастикой и фэнтези, а также смежных жанров

Фантастика

Самые популярные книги в формате фб2

Топ фб2 книги