Катрин Панкол - 2. Бавният валс на костенурките - читать бесплатно онлайн полную версию книги автора Unknown Author (ч. 11)

- Какво казваш, скъпа? - продължи тя, очакваше да долови поне известна тъга в гласа на Ортанс.

- Помолих Николас да ми даде още един кроасан... Умирам от глад! Ще взема неговия!

При тях се завърза кратък спор. Николас не си даваше кроасана, но Ортанс успя да си откъсне парче и продължи да говори с пълна уста:

- Добре, мамо! Кажи на Филип да запази голяма стая за Зое, Александър и за мен. Не се вълнувай. Зная, че ти е тежко... но ти ще се справиш. Ти винаги се справяш. Ти си силна, мамо! Не си даваш сметка, но си силна!

- Много си миличка. Наистина си миличка. Ако знаеше какво...

- Всичко ще се оправи, ще видиш...

- Последния път, когато бяхме двете с нея, седяхме в кухнята, тя ми прочете моя хороскоп, после прочете нейния, но не пожела да прочете за здравето... попитах я защо и тя... - Жозефин избухна в ридания, които се блъскаха и надпреварваха да изскочат от гърлото й, сякаш изстреляни с прашка.

- Ето, видя ли... - въздъхна Ортанс. - И сега край, няма да можеш да спреш!

Жозефин си каза, че трябва да се обади на майка си. Набра номера на Анриет. По бузите й се търкаляха едри сълзи. Тя си представи как Ирис в стаята й избира каква рокля да си облече за училище и я пита дали е красива, най-красивата от кооперацията, от училището, от квартала. „Най-красивата на света“ - пошепва Жозефин. „Благодаря, Жо - отвръща Ирис, - отсега нататък ти си първата ми придворна дама.“ И леко я потупва с четката за коса по рамото, за да я посвети в новата длъжност.

Анриет вдигна и ревна:

- Ало?

- Мамо, аз съм. Жозефин се обажда...

- Виж ти... Жозефин. Като как така!

- Мамо, чете ли вестници?

- Знай, Жозефин, чета всяка сутрин вестниците.

- И не прочете ли нещо, което...

- Изчитам всички икономически новини, след което преглеждам борсовия бюлетин. В момента имам едни акции, които вървят оташч-но, обаче имам и такива, които ме безпокоят, но това е борсата, уча се.

- Ирис умря - изтърси Жозефин.

- Ирис умряла? Какви ги дрънкаш?

- Била е убита в гората...

- Говориш глупости, клета моя дъще!

- Не, умряла е...

- Моята дъщеря! Убита! Не може да бъде. Как е станало?

- Мамо, сега нямам сили да ти разказвам подробности. Обади се на Филип, той ще ти обясни по-добре от мен.

- Каза, че пишело във вестниците. Какъв срам! Трябва да им попречим да...

Жозефин бе затворила. Повече не можеше да сдържа сълзите си.

Филип излезе от банята. Тя се притисна до него и подсмръкна в ръкава на бялата му хавлия. Той я придърпа на коленете си и я прегърна силно.

- Ще се оправи, всичко ще се оправи... - шепнеше и целуваше косата й. - Не можехме нищо да сторим за нея. Тя самата се погуби...

- Не е така! Трябваше да съм с нея, не биваше да я оставям сама...

- Никой не можеше да си представи подобно нещо. Тя винаги е изпитвала нужда от нещо много велико и си е въобразила, че най-сетне го е открила. Нито моята, нито твоята любов можеха да я излекуват или да я задоволят. Няма за какво да се обвиняваш, Жо.

- Но не мога да си наложа...

- Разбирам те. Поразсъждавай обаче и ще разбереш. Аз живях дълго време с нея, дадох й всичко. Тя беше като бездънен кладенец. Никога не й стигаше. Въобразила си е, че е на седмото небе с него... - говореше й, сякаш се опитваше да си го внуши, защото и той изпитваше чувство за вина като Жозефин.

- Ортанс току-що се обади, ще поеме грижите за Зое и Александър. Обадих се на скъпата ми майка, обясних й, че ако иска да научи подробности, е по-добре да говори с теб. Нямах сили да говоря с нея...

- Свързах се с Кармен. Тя изрази желание да присъства на погребението.

Той щеше да състави списък на хората, на които да позвънят. Жозефин си помисли, че трябва да съобщи на Шърли и на Марсел и Жозиан.

- Няма да дойдат, при положение че майка ти присъства - отбеляза Филип.

- Не, обаче е редно да им кажа...

Те останаха така прегърнати дълго време. Мислеха за Ирис. Филип си казваше, че бе умряла, без да издаде тайните си, и той не знае почти нищо за жена си. Жозефин сй спомняше случки със сестра си от детските им години.

- Все още не мога да повярвам... - каза Жозефин. - През целия ми живот беше с мен. През цялото време... Беше част от мен.

Той не отговори, само я прегърна още по-силно.

Когато Жозефин се обади на Марсел, попадна на Жозиан, която бе заета да разбива майонеза, та я помоли за две секунди, колкото да приключи. Младши грабна телефона. Жозефин чу Жозиан да вика: „Младши, остави телефона!“, но той изломоти:

- Зофин! Как си?

Жозефин се ококори.

- Ти вече можеш да говориш, Младши?

- Иии...

- Много си развит за възрастта си!

- Зофин, не пачи! Тя гое небето...

- Младши! - Жозиан взе слушалката и се извини. - Не исках да спирам, за да не се спихне майонезата... Приятно ми е да те чуя, по какъв случай? Колко време мина, откакто не съм те чувала!

- Не чете ли вестниците?

- Сякаш ми остава време! В момента нямам време за нищо! Търча с дребния във всички посоки. Прави ме на луда. Разхождаме се из музеите! На осемнайсет месеца! Страхотно си прекарвам, нямам думи! Чета му всичко, обяснявам му всичко! Утре се заемаме с кубизма! А Марсел е в Китай! Знаеш ли, че бях болна? Много зле. Странна болест. Ужасен кошмар. Ще ти разкажа. Трябва на всяка цена да дойдете с момичетата у нас...

- Жозиан, искам да ти кажа, че Ирис...

- Тя никога не ми е звъняла. Сигурно сме много прости за нея.

- Тя умря.

Жозиан извика, а Жозефин долови Младши да ломоти: „Тя гое небето, тя добе, небето.“

- Ама как така, не може да бъде. Като го съобщя на Марсел, ще му увисне ченето!

Жозефин й разказа тихо. Жозиан я прекъсна:

- Недей да се самоизмъчваш, Жо. Достатъчно тежко е бездруго... ако искаш, ела вкъщи да си поплачеш, винаги си добре дошла. Ще направя чудесна торта. Коя ти е любимата?

Жозефин се разхлипа.

- Не ти е до торти сега, разбирам те, милата ми!

- Толкова си добра - не спираше да хлипа Жозефин.

- Ами децата? Те как го приеха? Не, не ми казвай. Пак ще се разплачеш...

- Ортанс... - започна Жозефин.

- Ето, видя ли, няма смисъл, ще се задушиш. Впрочем, кажи на Ортанс, че Марсел отиде в Шанхай да й зашлеви един в мутрата на онази Милен Корбие. Всичко си признала за писмата от Антоан, не знам дали няма да ти подейства още по-зле, но той наистина е бил изяден от крокодил. Тя го открила, така че няма лъжа, няма измама.

Ами може и от това да се побъркала... Разтягала ги разни на Марсел как нямала свои деца, искала да осинови дъщерите ти, затова им пишела писъмца, светъл лъч в мъката й, все едно си имала деца. Ако искаш моето мнение, тя не е наред!

- Ортанс я беше разкрила...

- Дъщеря ти е супер оправна. Така си е! Милен обяснила, че тя била изпратила колета за спомен от Антоан, че запазила за себе си другата маратонка. Не знам доколко ти е ясна тази каша, но за мен е все едно гледам Орас Верне¹.

- Орас Верне ли?

- Ми да, светлосенки... никаква яснота. А красивият Филип, още ли си влюбена?

Жозефин се изчерви и погледна към Филип, който се обличаше.

- Човекът е добър, направо е златен, здраво го дръж!

Жозефин затвори телефона, усмихна се. После се сети за Младши и реши, че това дете наистина е необикновено.

Остана само да говори с Шърли, но тя знаеше, че както винаги Шърли щеше да й подейства като мехлем. Изчака Филип да излезе, за да й звънне. Шърли заяви, че ще вземе първия самолет за Париж.

- Не мисля, че се налага, честно казано. Няма да е много весело.

- Искам да съм до теб. Все пак се чувствам странно при мисълта, че е мъртва...

Думата отекна болезнено за Жозефин, тя отново се разплака. Шърли въздъхна и повтори: идвам, идвам, не плачи, Жо, не плачи.

- По-силно е от мен.

- Изреждай си разни думи. Думите винаги са ти действали успокояващо. О. Хенри казва някъде, че... знаеш ли какво?

- Не... И не ми пука!

- „Не пътищата, които избираме, а това, което е в нас, ни прави такива, каквито сме.“ Намирам, че тази мисъл добре характеризира Ирис. В нея имаше една голяма празнота, която тя искаше да запълни. Ти беше безсилна, Жо, не можеше нищо да направиш!

Беше шест сутринта, когато тримата полицаи звъннаха на вратата на Ерве Льофлок-Пинел.

Той отвори вратата, свеж и избръснат. Носеше зелена кабинетна пижама и един тон по-тъмно шалче. Високомерно се осведоми за причината да бъде неприятно изненадан от подобно ранно позвъняване. Полицаите му заповядаха да ги последва, защото имат заповед за арестуването му. Той вдигна презрително едната си вежда и ги помоли да не му говорят от толкова близо, понеже единият миришел на цигари.

- И какъв е поводът да ме безпокоите в този утринен час?

- Балът в гората - отговори един от полицаите, - ако се сещаш какво искам да кажа...

- Човек от селото ви е видял, теб и приятеля ти, как убивате красивата госпожа! - продължи другият. - Сега са пуснали драгата в блатото. Лошо ти се пише, баровец, среши се и тръгвай с нас.

Ерве Льофлок-Пинел трепна. Отстъпи няколко крачки и помоли да отиде да се преоблече. Тримата се спогледаха и кимнаха. Той ги покани в хола и отиде в стаята си, последван от един от униформените.

Двамата полицаи се разхождаха напред-назад и единият посочи с пръст костенурките зад стъклото сред листа от салата и парчета ябълки.

- Красив аквариум! - одобрително вдигна палец.

- Не е аквариум, а терариум. В аквариума се налива вода и се пускат рибки, в терариума - костенурки и игуани.

- Много си запознат, виж ти...

- Зет ми е луд по костенурките. Глези ги, грижи се тях, тича при ветеринаря, ако хремясат. Не разрешава да се танцува в хола, да се пуска силно музиката, щото вибрациите се отразявали зле на костенурките! Само дето още не ни е накарал да шепнем... а като минаваш, трябва да се движиш съвсем бавно!

- Значи и той е чалнат като този!

- Аз си трая заради сестра ми, ама си мисля, че не е съвсем наред...

- Тоя сигурно ги развъжда! Леле колко са много, къртят, не помръдват!

- Сега е размножителният им период. Сигурно са надули корема и ще снасят...

- Може да се окаже, че затова се е върнал от почивка...

- С лудите човек не скучае...

Те залепиха носове до стъклото, подраскаха с нокът, но костенурките не помръднаха.

Изправиха се разочаровани.

- Какво прави оня, колко време му трябва да се облече...

- Тия типове се контят, не излизат навън облечени как да е!

- Да отидем да видим какви ги върши?

В този момент колегата им изскочи в хола с вик:

- Нищо не можах да направя, нищо не можах да направя, той ме помоли да се обърна, докато си смени панталона, и скочи през прозореца!

Другите двама се втурнаха в стаята. Подът беше осеян с малки костенурки, свежи зелени листа от салата и пожълтели, повехнали едро нарязани парчета ябълки, грахови зърна, краставици, круши, пресни смокини. Прозорецът беше широко отворен.

Наведоха се и видяха в двора проснатото безжизнено тяло на Ерве Льофлок-Пинел, стиснал в ръка строшена коруба на костенурка.

Ерве Ван ден Брок видя ситроен С5 по алеята, която водеше към красивата къща на покойните му тъст и тъща, наследена от жена му след смъртта им. Камъчетата скърцаха под гумите на автомобила. Той вдигна поглед от книгата, която четеше, затъна ъгъла на страницата, за да си отбележи докъде е стигнал, остави я на градинската маса до шезлонга, на който седеше. Премести пакетчето с шамфъс-тък, който похапваше. Не му се понрави шумът на камъчетата, които се разхвърчаха по зелената гъста трева на моравата, за която се грижеше особено старателно градинарят. Тези хора нямат никакво възпитание. Не му се понрави и тонът, с който го поканиха да ги придружи.

- По какъв повод? - попита той с недоволен глас.

- Много скоро ще разберете... - отговори единият, загаси с крак цигарата си на тучната зелена трева и тикна пред очите му полицейската си карта.

- Ще ви помоля да вдигнете фаса, или ще звънна на моя приятел, областния началник на полицията... Ще му стане неприятно да научи за неприличната ви постъпка.

- Ще му стане още по-неприятно да научи какво сте правили онази вечер в гората до Компиен - контрира го по-дребният с белезници в ръка, които пусна небрежно да се поклащат.

Ерве Ван ден Брок пребледня.

- Сигурно има някаква грешка - отговори той по-меко.

- Ще ни я обясните - отговори дребният и отвори белезниците.

- Няма да се наложи... идвам с вас. - Той махна на жена си, която разсаждаше бамбукови стръкчета в едно сандъче. - Имам малко работа, ще се върна скоро...

- Или никога... - захили се подигравателно оня, който смачка фаса си в тревата.

Гласът на Жозефин се извиси, чист и мелодичен в мрачното подземие на крематориума в Пер Лашез.

- „О, вие, блуждаещи звезди, помисли изменчиви, умолявам ви, отдалечете се, оставете ме да говоря с Обичния, нека ме дари с бла-готворното си присъствие. Ти си моята радост, ти си моето щастие, моят ликуващ триумф, моят изпълнен с веселие ден. Ти си мой, аз съм Твоя, и така вовеки! Кажи, Обични мой, защо остави душата ми да се лута толкова дълго и да те търси толкова пламенно, без да Те намери? Търсих те в нощите сладострастни на този свят. Пребродих поля и планини, обезумяла като отвързан вихрогон, но накрая Те открих и сега си почивам, щастлива, безметежна и ефирна до Твоята гръд.“

Гласът й секна и се пречупи при последните думи и тя с върхов-но усилие успя да изрече: „Хайнрих Сузо, 1295-1366“² - в знак на преклонение пред поета мистик, сътворил одата, която тя подари на прощаване на сестра си, положена сред цветята. „Сбогом, моя любов, моя спътнице в живота, красавице моя прекрасна.“ Тя сгъна белия лист и застана между двете си дъщери.

В крематориума на гробището „Пер Лашез“ не бяха дошли много хора. Сред опечалените бяха Анриет, Кармен, Жозефин, Ортанс, Зое, Филип, Александър, Шърли. И Гари.

Той пристигна с майка си със сутрешния влак. Ортанс не успя да скрие изненадата си, като го видя в хотел „Рафаел“. За миг остана на място, сетне се доближи до него, целуна го по бузата и прошепна: „Много мило, че дойде.“ Същите думи, с които посрещна Анриет и Кармен. Филип бе направил опит да се свърже с някои от приятелките на Ирис: Беранжер, Анес, Надя. Беше им оставил съобщения на мобилните телефони. Нито една от тях не отговори. Вероятно бяха на почивка.

Ковчегът не се виждаше, затрупан от бели рози и огромни букети тъмновиолетови ириси, напръскани тук-там с жълти петънца. Имаше голяма снимка на Ирис, сложена на висока поставка; струнен квартет свиреше тихо Моцарт.

Жозефин бе подбрала откъси от текстове, които бе раздала на присъстващите, за да ги прочетат в знак на преклонение.

Анриет отказа под претекст, че нямала нужда от подобни преструвки, за да изрази болката си. Беше много разочарована от семплата церемония и рехавото присъствие. Стоеше изправена с широката си шапка тип мекица, нежната й батистена кърпичка, с която попиваше очите си с надежда да изцеди някоя сълза, бе съвсем суха. Поколеба се, преди да подаде буза на Жозефин. Беше от жените, които не прощават, и поведението й показваше недвусмислено, че смъртта не бе отнесла когото трябва.

Кармен полагаше големи усилия да седи изправена на стола си, риданията разтърсваха цялото и тяло. Александър стоеше тържествено, вперил очи в портрета на майка си, брадичката му не трепваше. Опитваше се да събере спомените си. По упоритото бърчене на веждите личеше, че не му беше лесно. За майка си имаше само бегли спомени: бърза целувка, ухание на парфюм, приглушено шумолене на пакети с покупки, които тя пускаше на пода в антрето с вик: „Кармен, направи ми опушен чай с две съвсем мънички препечени филийки. Умирам от глад!“, гласът й по телефона, възклицания на изненада, чревоугодие, фините й стъпала с лакирани нокти, разпуснатата й дълга коса, която му позволяваше да реши, когато бе щастлива. От какво щастлива? Заради кое нещастна? - се питаше той, изучавайки портрета на майка си, чиито големи сини очи го изгаряха с втренчен поглед. Дали това е достатъчно, за да изпиташ истинска мъка? Покрай нея той бе научил какво означава да си много красива жена и да искаш да бъдеш свободна, но да нямаш сили да се пуснеш от ръката на мъжа, който те издържа. Докато беше малък, си представяше, че тя играе роля на красива пленница и е затворена зад решетки. Когато баща му постави пред портрета голяма бяла свещ, той помоли да я запали. В знак на последна почит. „Довиждане, мамо“, каза и запали свещта. Дори тези думи му се сториха прекалено тържествени за красивата жена, която му се усмихваше. Изпита желание да й изпрати целувка, но се въздържа. Умряла е щастлива, щом е умряла, танцувайки. Танцувайки... и тази мисъл подсилваше чувствотото му, че до себе си не бе имал майка, а само красива непозната.

Зое и Ортанс стояха от двете страни на майка си. Зое бе мушнала ръка в ръката на Жозефин, стискаше я толкова силно, че щеше да й счупи пръстите, умоляваше я: не плачи, мамо, не плачи. За пръв път виждаше ковчег от толкова близо. Представи си студеното тяло на леля си под покрова от бели рози и лилави ириси. Не помръдва, не ни чува, очите й са затворени, студено й е, може би иска да излезе? Съжалява, че е умряла. Но вече е много късно. Няма да се върне никога. И веднага си помисли: за татко не е имало такъв красив бял ковчег, умрял е гол, борейки се с острите зъби, които са го разкъсвали; нямаше сили да понесе тази мисъл и с ридание се притисна до майка си, която я прегърна, отгатвайки мъката, която Зое бе таила, а тя най-сетне се бе отприщила толкова бурно.

Ортанс погледна листчето, което майка й бе дала да прочете и въздъхна, поредната мамина приумица! Сякаш сега й бе до поезия. Но какво да се прави... Тя изслуша до края Моцартовия струнен квартет и когато й дойде редът да прочете творбата на Клеман Маро¹, зачете с треперещ глас и тутакси се намрази:

Отдавна виждам, че съм променен...

Прокашля се и продължи по-уверено и смело:

Отдавна виждам, че съм променен, напразно е за младост да копнея -и пролетта ми отлетя от мен, и лятото ми хукна подир нея.

Любов, ти бе за мен всевластна фея, слуга ти бях по суша и море; да можех два живота да живея, повярвай, бих ти служил по-добре!

И при мисълта, че Ирис би могла да стане от ковчега, да седне при тях, да поиска чаша шампанско, да си сложи гумени ботуши като мъжете, които чистят каналите, и да ги комбинира с розова блузка „Кристиан Лакроа“, се разрида. Плачеше, бясна, изправена, с вдигнати напред ръце, сякаш се опитваше да отблъсне пороя от сълзи, който я заливаше. Кой ни е крив! Какъв мрачен спектакъл! Висим тук като някакви кретени, циврим, скупчени в дъното на зловещата крипта, оплаквачи, които слушат Моцарт и рецитират стихове. А и оня там, дето ме зяпа с тъжния си вид на дългуч смотаняк! Само той липсваше! Остава да се доближи и да...

Тя се хвърли в обятията на Гари, който я прегърна нежно, сведе глава, докосна с брадичка главата й, притисна я силно с думите: не плачи, Ортанс, не плачи. И колкото по-силно я притискаше, толкова повече й се плачеше, но риданията й, странно, сякаш изразяваха нещо ново, непознато за нея, по-нежно чувство, щастие, от което я избиваше на плач и на смях, облекчение, голяма радост, от която сърцето й се свиваше, караше я да плаче и да се смее, нещо огромно и смътно, и облекчаващо, което докосваше с върха на пръстите, беше тук и не беше, уж го държеше, а не можеше да го хване, може би сдобряване преди нова раздяла, не знаеше точно. Искаше й се никога да не спира да плаче.

Стига, баста! По-късно щеше да прави анализи, когато й останеше повече свободно време, след като приключат оплакванията, жалейките, съболезнованията, сподавени в носните кърпички, след като зачервените носове, разрошените коси си върнат предишния

вид. Тя се стегна, подсмръкна и си даде сметка, гневна, че никога не бе плакала и че й се случва за пръв път, та за капак в прегръдката на Гари, този предател под чехъла на Шарлот Брадсбъри! Тя рязко се освободи, върна се до майка си, здраво я хвана под ръка, за да види Гари, че епизодът с разнежването беше минал и забравен.

Обявиха, че тялото ще бъде отнесено за кремация. Опечалените близки да изчакат навън. Те напуснаха криптата дисциплинирано, в строен ред. Жозефин, хванала дъщерите си за ръце, Филип и Александър, Анриет сама, отбягвайки старателно Кармен, която стоеше самичка встрани. Шърли и Гари в края на процесията.

Филип бе решил да разпръсне праха на Ирис в морето пред дома им в Довил. Александър бе дал съгласието си. Също и Жозефин. Той съобщи решението си на Анриет, която се тросна: „Душата на дъщеря ми не може да бъде затворена в урна, постъпете както желаете. Аз си отивам вкъщи... Повече нищо не ме задържа тук.“ Взе си довиждане с тях и обърна гръб. Кармен си тръгна на свой ред, след като се почти се бе свлякла в ръцете на Филип, който й обеща, че и занапред ще има грижата за нея. Тя целуна Жозефин и като опечалена сянка пое по алеята на гробището.

Шърли и Гари тръгнаха да разгледат някои гробове. Гари държе-ще да види надгробните плочи на Оскар Уайлд и Шопен. Придружиха ги Ортанс, Зое и Александър.

Филип и Жозефин останаха сами. Намериха пейка на слънце. Филип взе ръката на Жозефин в своята и я погали.

- Плачи, любов моя, плачи. Плачи за живота й, защото сега тя почива в мир.

- Зная го. Но не мога да се овладея. Ще ми е нужно време, докато осъзная, че повече няма да я видя. Търся я навсякъде. Все ми се струва, че ще се появи, ще ни се присмее за тъжните физиономии.

Към тях вървеше руса жена в напреднала възраст. Носеше шапка, ръкавици и костюм с елегантна кройка.

- Познаваш ли я? - попита Филип тихо.

- Не. Защо?

- Защото съм сигурен, че ще ни заговори...

Те изправиха рамене в очакване, докато жената стигна до тях. Държеше се с голямо достойнство. Умореното й лице говореше за дълги безсънни нощи, а крайчетата на устните й бяха унило извити надолу като запетайки.

- Госпожа Кортес? Господин Дюпен? Аз съм госпожа Манжен-Дютои, майката на Изабел...

Филип и Жозефин станаха. Тя махна с ръка, че не е нужно.

- Във вестник „Льо Монд“ прочетох съобщението за кончината и исках да ви кажа... не зная как точно да... Малко е деликатно... Исках да ви кажа, че смъртта на сестра ви, госпожо, на съпругата ви, господине, не е била напразна. Тя донесе свободата на едно семейство... Може ли да седна? Вече не съм млада и тези събития бяха за мен сериозно изпитание...

Филип и Жозефин продължиха да стоят прави. Тя се отпусна на пейката и те отново седнаха. Тя сложи ръце, облечени в ръкавици, върху чантата си. Вирна брадичка, впери очи в лехата отсреща и се впусна в дълга изповед, която Жозефин и Филип изслушаха, без да я прекъсват, заради огромното усилие, което костваше на тази жена да се разкрие пред непознатите хора.

- Идването ми вероятно ще ви се стори странно, съпругът ми беше против, намира го неуместно, но според мен това е мое задължение на майка и баба и съм длъжна да го сторя...

Тя отвори чантата си. Извади няколко снимки, една от които Жозефин бе видяла на стената в спалнята на Льофлок-Пинел: сватбената снимка на Ерве Льофлок-Пинел и Изабел Манжен-Дюпюи. Обърса я с облечената си с ръкавица длан и заговори.

- Дъщеря ми Изабел се запозна с Ерве Льофлок-Пинел на бала на Политехниката, традиционно организиран в Операта. Тя беше на осемнайсет, той на двайсет и четири. Тя беше красива, невинна, току-що си бе взела матурата и не се смяташе нито за красива, нито за умна. Имаше ужасен комплекс за малоценност заради двете си по-големи сестри, които бяха завършили блестящо обучението си. Тя веднага се влюби и много скоро пожела да се омъжи за него. Когато ни съобщи за намерението си, ние я посъветвахме да бъде по-предпазлива. Ще бъда откровена, не гледахме с добро око на този брак. Не толкова заради произхода на Ерве, не затова, а защото ни се струваше труден характер, обидчив, извънредно мнителен. Изабел не искаше да чуе и се оказахме принудени да се съгласим за брака им. В деня преди сватбата баща й отново я умоляваше да се откаже. Тя му заяви в очите, че ако се опасява от неравностойния брачен съюз, за нея било без значение дали има селски произход, или са го хранили със сребърна лъжичка! Това бяха думите й... Затова повече не настояхме. Научихме се да прикриваме чувствата си и го приехме за зет. Младежът беше блестящ, не може да се отрече. Труден, но блестящ. По едно време успя да измъкне семейната банка от ужасно объркана ситуация, от този ден нататък го приехме като равен. Съпругът ми му предложи президентския пост и много пари. Той се отпусна, изглеждаше щастлив, отношенията ни се подобриха, станаха по-непринудени. Изабел сияеше. Беше бременна с първото си дете. Бяха много влюбени. Беше благословено време. Случваше се дори да съжаляваме, че се бяхме проявили като толкова... консервативни, толкова недоверчиви към него. Често си говорехме двамата с мъжа ми, когато бяхме сами, за този обрат. И после... - тя направи пауза, развълнувана, гласът й затрепери: - се роди Ромен. Красиво бебе. Беше одрал кожата на баща си, който беше луд за него. И... ни връхлетя трагедията, за която най-вероятно знаете... Изабел оставила бебешкото столче с Ромен на алеята на подземния паркинг, докато прибере в багажника покупките... Беше жестока драма. Бащата вдигнал малкия Ромен и лично го закарал в болницата. Прекалено късно! За един ден се промени. Затвори се в себе си. Имаше ужасни сривове. Почти престана да идва у нас. Само дъщеря ми, но рядко. Все по-рядко... Според думите й той заявявал, че бил „прокълнат“, че кошмарът пак започвал, само че този кошмар го изживяваше Изабел. Смятам, че страдаше от огромно чувство за вина, че се смяташе отговорна за смъртта на Ромен и не си прости. Бяхме я възпитали в християнската вяра и сигурно си е казвала, че трябва да изкупи вината си. Бавно и постепенно чезнеше. Подозирам, че е вземала успокоителни, че дори е злоупотребявала с хапчетата, живееше в постоянен ужас. Раждането на другите деца нищо не промени. Един ден помоли баща си да поговорят, иекала да се махне, животът й се бил превърнал в голгота. Разказала му за цветовете, понеделник зелено, вторник бяло, сряда червено, четвъртък жълто, стриктното спазване на заповедите, които бил издал. Заявила, че тя можела да понася всичко, но не желаела нещастието да се стовари върху децата й. Когато Гаетан във вид на бунт си слагал пуловер на шотландски карета -взет най-вероятно назаем от някой приятел, - бивал жестоко наказван, както и цялото семейство. Изабел изнемогваше. Постоянно се опасяваше от неприятности, беше кълбо от нерви, разтреперваше се при най-незначителното провинение. Този ден мъжът ми й дал отговор, за който впоследствие жестоко съжаляваше: „Ти си го поиска, получи го, ние те предупреждавахме“, и още по-лошо, заявил на Ерве: „Изабел иска да ви напусне, не издържа повече! Вземете се в ръце!“ Сигурно тези думи са подействали като детонатор. Почувствал се е отхвърлен от жена си, може и да си е въобразил, че ще изгуби децата; според мен от този ден действително се е побъркал. Никой в банката не е подозирал нищо. Продължаваше да ръководи все така вещо и умело и съпругът ми не желаеше да се разделя с него. Беше се оттеглил и беше доволен, че зет му го наследи. Добре дошло за всички: за мъжа ми, за сестрите на Изабел и другите съдружници, които се уповаваха изцяло на него и само прибираха дивидентите. Казвахме си, че има някакви обезпокоителни мании, но в края на краищата кой ги няма? - тя спря за миг, вдигала кичур от кока си, който се бе изплъзнал, прибра го, приглади косата си с ръка. - След като научихме какво се е случило, помислих за вас, но най-вече, най-вече от плещите ми падна огромна тежест... А Изабел! Дойде, влезе в стаята ми, успя само да ми каже: „Свободна съм, мамо, свободна съм!“, и се срина психически и физически. Изчерпала е силите си. Сега за нея се грижи психиатър... Двете момчета също изпитват огромно облекчение. Те мразеха баща си,

но не го изобличиха. С Домисий нещата се оказват по-сложни. Тя е станала двулично объркано момиче. Ще трябва време, много време и много любов. Ето какво имах да ви казвам, какво исках да знаете. Вашата съпруга, господине, сестра ви, госпожо, не си е отишла напразно. Тя спаси цяло семейство. - Жената се изправи също така сковано, както беше седнала. Извади писмо от чантата си и го подаде на Жозефин: - Гаетан ме помоли да ви го предам...

- Какво ще стане с него? - прошепна Жозефин, потресена от току-що чутата изповед.

- Записахме ги и тримата в чудесно частно училище в Руан. С името на майка им. Директорката е наша приятелка. Ще продължат образованието си нормално, няма да страдат от клюки. Дъщеря ми ще си върне моминското име. Тя желае и децата да сменят името си. Съпругът ми има известни познанства, не би трябвало да представлява трудност. Благодаря ви, че ме изслушахте, и ви моля да ме извините за странната ми постъпка. - Кимна им и си тръгна, както бе дошла, избледняла фигура от друго време, силна и същевременно покорна жена.

- Каква странна личност! - прошепна Филип. - Студена, стегната, но грижовна и внимателна. Франция и отколешните й богати буржоазни семейства. Всичко ще се нареди. В какъв ред по-точно е трудно да се каже. Любопитно ми е да разбера какво ще стане с децата... За тях нещата ще бъдат по-сложни. Връщането към установения ред не е достатъчно.

- Филип, не казвай на никого, но ми се струва, че живеем в свят на луди...

Едва тогава погледна плика, който й бе дала майката на Изабел Манжен-Дюпюи.

Беше от Гаетан за Зое.

На следващия ден всички се събраха в апартамента в хотел „Рафаел“. Филип поръча по телефона клуб сандвичи, кока-кола и бутилка червено вино.

Гари и Ортанс се докосваха, избягваха се, привличаха се, отблъскваха се. Ортанс не изпускаше от очи мобилния телефон на Гари. Той й предлагаше да излязат, да отидат на кино, тя отговаряше „защо не“, но точно тогава телефонът звънеше, той отговаряше, обаждаше се Шарлот Брадсбъри. Гласът му се променяше, Ортанс спираше на прага, пронизваше го с ядосан поглед и отказваше поканата за кино.

- Хайде! Колко си смешна! Давай да тръгваме! - заявяваше той, след като приключеше разговора.

- Вече не ми се ходи! - отвръщаше тя вкисната.

- Знам защо - казваше той с усмивка. - Ревнуваш!

- От тази дърта гад? За нищо на света!

- Тогава да идем на кино... Щом не ревнуваш!

- Чакам да ми звънне Николас... после ще видя.

- Дундестият?

- Ревнуваш ли?

Шърли и Жозефин се подсмихваха.

Филип предложи на Александър и Зое да ги заведе да видят обновения стъклен купол на Гран Пале.

- Аз ще дойда! - заяви Ортанс, игнорирайки Гари, който се възползва от поканата и тръгна подире и.

- Най-после сами! - провикна се Шърли, след като всички излязоха. - Дали да не поръчаме още една бутилка от това отлично вино?

- Ще се напием!

Шърли вдигна телефона, помоли да им качат още една бутилка от същото вино и продължи:

- Това е единственият начин да те накарам да си развържеш езика!

- Какво искаш да знаеш? - отвърна Жозефин и срита обувките си. - Нищо няма да ти кажа. Дори подложена на мъчението да изпия бутилка хубаво вино!

- Много си се разхубавила... Филип, нали?

Жозефин долепи два пръста до устните си, за да й покаже, че няма да каже нищо.

- Заедно ли ще живеете догодина?

Тя погледна с усмивка Шърли.

- Значи ще заживеете заедно?

- Все още е много рано... Александър трябва да бъде щаден.

-А Зое?

- И Зое също. За предпочитане е да поживея още малко заедно с нея. В края на седмицата ще ходим до Лондон или те ще идват в Париж. Ще видим.

- Тя ще продължи ли да се вижда с Гаетан?

- Вчера му се обади по телефона. Увери го, че за нея той си остава Гаетан, който я кара да се чувства като перце и да се носи във въздуха, че Руан не е далеч от Париж й че аз съм Готина майка!

- Може да се каже, че има право. А той?

- При него положението не е толкова розово. Ужасно се страхува да не прилича на баща си и да не полудее като него. Не може да спи от притеснение, има тежки кошмари. Баба му е намерила психиатър...

- На психиатъра ще му се наложи да лекува цялото семейство...

На вратата се позвъни, сервитьорът носеше виното. Шърли наля чаша на Жозефин и се чукнаха.

- За нашето приятелство, ту Гпепс! - каза Шърли. - Нека бъде все така нежно, силно, красиво и здраво!

Жозефин щеше да отговори, но телефонът й звънна. Обаждаше се инспектор Гарибалди. Да й съобщи, че вече може да се върне вкъщи.

- Открихте ли нещо?

- Да. Сестра ви си е водила дневник...

- Може ли да го прочета? Бих искала да разбера.

- Тази сутрин го изпратих по човек и той ви очаква на рецеп-цията; дневникът ви принадлежи. Тя е заживяла в друг свят... Ще разберете, след като го прочетете.

Жозефин се обади на рецепцията. Веднага й донесоха плик.

- Неприятно ли ще ти бъде, ако го изчета веднага? - попита тя Шърли. - Нямам; търпение. Толкова ми се иска да разбера...

Шърли направи знак, че ще изчака в съседната стая.

- Не. Остани (до мен.

Жозефин разпечата плика, извади трийсетина листа и се съсредоточи. Докато четеше, лицето й пребледня.

Без да продума, подаде листовете на Шърли.

- Може ли? - попита Шърли.

Жозефин кимна и бързо отиде в банята.

След като се върна, Шърли вече беше приключила с четенето и се взираше в празното пространство. Жозефин седна до нея и склони глава на рамото й.

- Отвратително! Как е могла...

- Много добре зная какво е чувствала. Това състояние ми е познато.

- С мъжа в черно?

Шърли кимна. Седяха безмълвни, прехвърляха си една на друга листовете, гледаха елегантния почерк на Ирис, който към края беше станал разкривен, дребен и почти нечетлив.

- Като зацапана с петна от мастило тетрадка на първолак - каза Жозефин.

- Съвсем точно - отговори Шърли. - Той я е притиснал, подчинил я е като дете. Нужна е страхотна сила, за да се измъкнеш от хватката на подобна лудост...

- Но трябва да си луд, за да се оставиш да те хванат!

Шърли вдигна очи към нея, помръкнали от странна тъга.

- В такъв случай и аз съм била луда...

- Да, но ти си се спасила! Не си останала с онзи човек!

- На каква цена обаче! На каква цена! И продължавам да се боря всеки ден, за да не хлътна отново. Не мога да преспя с нито един мъж, толкова ми се струва отегчително и безлично! Това е пристрастяване, както е при дрогата, алкохола и цигарите. Не можеш да се откажеш. Все още си мечтая. Мечтая за онова пълно подчинение, загуба на съзнание, не знаеш кой си, за необяснимото сладострастие, което се изразява в очакване, болка, радост, чувството, че отново и отново си прекрачил границата... за кой ли път. В начина, по който отблъскваш заплахите на смъртната опасност, по който те се отдалечават. Тя е вървяла към смъртта, но мога да те уверя, че е вървяла щастлива, щастлива като никога преди!

- Ти си луда! - викна Жозефин и се дръпна от приятелката си.

- Мен Гари ме спаси. Любовта, която изпитвах към него. Той ми помогна да се измъкна от пропастта... Ирис не беше истинска майка.

- Но ти, ти си нормална, нали! Кажи ми, че си нормална! Кажи ми, че не съм заобиколена от луди! - извика Жозефин.

Шърли изгледа странно Жозефин, взря се в напрегнатото й лице и прошепна:

- Какво е „нормално“, Жо? И какво не е нормално? \УЬо кпот? Кой определя нормата?

Жозефин нахлузи маратонките си и извика Дю Геклен. Той лежеше пред радиото, заслушан в станцията Т8Р ]агг, и въртеше задница. Беше любимата му радиостанция. Слушаше я с часове. Когато прекъсваха за реклами, отиваше да подуши купичката си или се претълкулваше пред краката на Жозефин, за да го почеше по корема. После пак се връщаше на поста си. Когато тромпетът завиеше на високите тонове, той затъкваше уши в предните си лапи и клатеше обидено глава.

- Хайде, Дю Геклен, излизаме!

Трябваше да се размърда. Да излезе да потича. Да отблъсне смазващата я болка чрез усилие на тялото. Не желаеше да се изложи на опасността отново да умре. Но как е възможно? Как е възможно да продължава да ме боли все така силно? Никога няма да оздравея, никога!

Добре че ти си тук! Със смачканата си муцуна на злочест бандит, ласкаво говореше тя на Дю Геклен. Когато хората я питаха учудени „това вашето куче ли е?“, подразбирайки „вие ли си го избрахте толкова черно, толкова грозно, толкова тромаво?“, тя обидено отвръщаше: „Това е МОЕТО куче и друго не ми трябва!“ Дори да няма опашка, едното му ухо да е клепнало, да има перде на окото, да е олисяло на петна и да е нашарено с белези, вратът му е як, а главата здраво вкопана в раменете. За мен е най-хубавото куче. Дю Геклен пристъпваше важно-важно, горд от тази непробиваема защита, а Жозефин добавяше: „Хайде напред, Дю Геклен, тези хора нищо не разбират.“

Би трябвало винаги да е така, когато обичаш. Да не поставяш условия. Да не съдиш. Да не създаваш норми и да не правиш сравнения.

Аз не бях достатъчно добра, нали? Продължавам да не съм достатъчно добра. Не достатъчно, не достатъчно... Този рефрен съсипа детството ми, живота ми на жена и сега се опитва да опропасти любовта ми.

Скоро след смъртта на Ирис се бе обадила на Анриет. Попита я дали може да намери някои от детските им снимки, нейни или на Ирис. Искаше да ги сложи в рамки. Анриет отговори, че снимките били в мазето, че нямала време да рови, да търси и да преглежда.

- Впрочем, Жозефин, мисля, че е по-добре да престанеш да ми се обаждаш. Вече нямам дъщеря. Имах една и я загубих.

Силната вълна отново я поде, завъртя я, смаза я, отнесе я към откритото и сигурно щеше да я удави. След това обаждане всичко се размаза, изгуби очертания, стана неясно и смътно. Тя губеше почва под краката си. Никой и нищо не можеше да я спаси. Разчиташе единствено на себе си, на собствените си сили, за да стъпи здраво на земята.

Тази всевластна жена, нейната майка, не бе изгубила силата си да я убива отново и отново. Не можеш да се излекуваш от майка, която не те обича. В сърцето зейва голяма дупка и е нужна любов, за да се запълни! Никога не ти достига любов, постоянно се съмняваш в себе си, мислиш, че не си достоен за обич, че не струваш пукната пара.

Ирис може би е страдала от същата болест... Може би именно по тази причина се е хвърлила в тази своя любов-лудост. Приемала е всичко, понасяла е какво ли не, казвала си е: той ме обича, обича ме! Въобразявала си е, че е открила тъкмо любовта, способна да запълни бездънната дупка.

А аз, Дю Геклен, какво искам аз? Вече не зная. Имам любовта на двете ми дъщери. В деня на кремацията стояхме сплотени, държахме се за ръце и за пръв път почувствах, че трите сме едно цяло. Тази любов ми хареса. Сега ми остава да науча мъжката любов.

Филип си замина и настъпи нейният ред да потъне в мълчание. На раздяла бе казал: „Ще те чакам, Жозефин. Не бързам за никъде“, и я бе целунал нежно, отмахнал падналите кичури от лицето й, сякаш бяха коси на удавница.

„Ще те чакам.“

Вече не беше сигурна дали ще може да изплува.

Дю Геклен видя маратонките й и излая. Тя се усмихна. Той се изправи, грациозен като тюлен, който се върти върху леден блок.

- Наистина си затлъстял, да знаеш! Трябва да се поразмърдаш малко!

Два месеца не съм тичал, не е чудно, че съм натрупал тлъстинки, обясни той и се протегна.

На етажа на семейство Ван ден Брок се разминаха с брокерка от агенция за имоти, която водеше посетител да разгледа апартамента. „Аз не бих живяла в апартамента на убиец - твърдо заяви Жозефин на Дю Геклен, - но може би не са им казали!“ След като пуснаха драгата в езерото при Компиенската гора, водолазите извадиха труповете на три жени, напъхани в чували за смет и овързани с камъни. Инспектор Гарибалди й бе обяснил, че имало два вида жертви, такива, които изоставяли на улицата, и такива, които били обект на „специално отношение“. Ирис била от „специалните случаи“. Обикновено те били „обработвани“ от Льофлок-Пинел, който след това ги „предлагал“ на Ван ден Брок, прилагайки фантасмаго-ричен ритуал за пречистване, измислен от двамата. Ван ден Брок бил в затвора в очакване на съдебния процес. Водело се следствие. Била направена очна ставка със селянина и с жената от рецепцията на хотела, и двамата го разпознали. Той продължавал да отрича, твърдял, че бил само свидетел, че не бил в състояние да попречи на убийствената лудост на своя приятел. Вечерта на престъплението успял да се измъкне от полицая, натоварен да го следи, и се качил на взет под наем автомобил, паркиран на петстотин метра от дома му. И това ако не е умишлено! - ядоса се Жозефин. - За заблуда оставил собствената си кола пред кооперацията. Полицаят се хванал на въдицата. Очертаваше се процесът да е след две-три години. Щеше да се наложи отново да преживее този кошмар...

Есента бе дошла и листата ръждавееха. Бе минала една година! Една година, откакто обикалям езерото. Преди една година ходех на посещения при Ирис в клиниката, тя бе на прага на лудостта и ме обвиняваше, че съм й откраднала съпруга, сина, книгата. Жозефин тръсна глава, да за прогони мрачния спомен на фона на черните стволове на дърветата, започнали да се оголват от първите студове. Преди година си въобразявах, че виждам Антоан в метрото. Бил е негов двойник. Пак преди година полузамръзнала обикалях покрай езерото заедно с Лука, обзета от пълно безразличие. Дъждът заваля по-осезаемо, на тънки гъсти струйки, и Жозефин ускори темпото.

- Хайде, Дю Геклен, ще се опитаме да минем между капките...

Тя сви глава в раменете, сведе очи да гледа къде стъпва, за да не се подхлъзне на някоя пръчка, и установи, че Дю Геклен не я следва по петите. Продължи да тича, притиснала лакти до тялото, напрегнала ръце, крака, цялото си същество, борейки се с вълните, закалявайки сърцето си с всяка измината крачка.

Всяка седмица Марсел й изпращаше цветя, придружени с мило писъмце, „кураж, Жо, дръж се, ние сме с теб, обичаме те“. Марсел, Жозиан, Младши, новото й семейство, което не я мушкаше с нож безмилостно в сърцето.

Спря да потърси с очи Дю Геклен и го забеляза далеч отзад, клекнал и вирнал муцуна към нещо на хоризонта.

- Дю Геклен! Дю Геклен! Хайде! Идвай! Какво правиш там?

Тя плесна с ръце, засвири любимата си мелодия от филма „Мостът на река Куай“³, тропайки и повтаряйки името му след всяко потрепване. Дю Геклен не помръдваше. Тя се върна, коленичи до него и му заговори на ухо:

- Да не си болен? Или си сърдит?

Вперил поглед в далечината, той леко помръдваше ноздри и сякаш казваше: не ми харесва това, което виждам, не ми харесва това, което се задава на хоризонта. Тя бе свикнала с настроенията му. Беше деликатно куче, отказваше да яде небелен суджук. Направи опит да го вразуми, побутна го, подръпна го. Той се заинати и не се поместваше. Тя се изправи, огледа брега на езерото, докъдето й стигаше погледа, и забеляза... мъжа, който маршируваше с военна стъпка, увит в безбройните си шалове. От колко ли време не го беше виждала?

Дю Геклен изръмжа. Очите му станаха на цепки, проблясваха като два остри кинжала и Жозефин пошушна: „Този не го харесваш, нали?“ В отговор той заръмжа още по-силно.

Не й остана време да си обясни реакцията му: мъжът бе стигнал до тях и се спря. Нямаше помен от шаловете, с които преда се увиваше, сега лицето му беше открито, бебешки закръглено, накратко казано, доста приветливо лице. Очевидно беше попрекалил с бронзиращия лосион, защото по шията му се бяха разтекли оранжеви дири. Не се е напръскал равномерно, никак не е равномерно, отбеляза мислено Жозефин, на всичко отгоре вече сме ноември, направо е неуместно.

- Това вашето куче ли е? - попита той и посочи Дю Геклен.

- Това е моето красиво куче.

Мъжът се усмихна развеселен.

- Не бих употребил тази дума за Тарзан.

Тарзан? Какво смешно име за куче с такъв благороден нрав! Тарзан, онзи с препаската, дето скача от клон на клон, надава крясъци и ръфа банани? Примерът за добрия дивак, увековечен от Холивуд и доблестите му кинаджии.

- Не се казва Тарзан, а Дю Геклен.

- Не. Знам го, името му е Тарзан.

- Хайде, Дю Геклен, тръгваме си - изкомандва Жозефин.

Дю Геклен не помръдна.

- Това куче е мое, госпожо...

- Не е ваше. Това е моето куче.

- Моето е, то се изгуби преди около шест месеца...

Жозефин се обърка. Беше минало горе-долу толкова време, откакто бе прибрала Дю Геклен. Не знаеше какво да отговори и се ядоса:

- Не е трябвало да го изоставяте!

- Не съм го изоставил. Доведох го от провинцията, където живееше повечето време, и то избяга!

- Ншцо не доказва, че това е куче е ваше! Нямаше нито каишка, нито медальон...

- Мога да доведа свидетели, които единодушно ще потвърдят, че това куче ми принадлежи. Живя две години в моя дом в Моншеве, улица „Дю Пти Мулен“ номер трийсет и осем. Беше отличен пазач. При опит за кражба обирджиите го поразкрасиха, но той се би като лъв и не им даде да припарят до къщата. А после беше достатъчно да се покаже, и най-упоритите злосторници си плюеха на петите!

Жозефин почувства как сълзи напират в очите й.

- Хич не ви е грижа, че напълно са го съсипали!

- Такъв му е занаятът - куче пазач. Именно затова го бях взел.

- В такъв случай защо се разхождате тук, щом живеете в провинцията?

- Виждате ми се доста агресивна, госпожо...

Жозефин се поотпусна. От страх да не й отнеме Дю Геклен беше готова да хапе.

- Знаете ли - продължи по-отстъпчиво, - толкова го обичам и двамата така добре се разбираме. Аз например никога не го връзвам и той ме следва навсякъде. Слушаме заедно джаз, търкаля се по гръб, дава ми да го чеша по корема и ако престана да го галя или да му правя комплименти, той съвсем леко ме докосва по ръката, подканва ме да продължавам. Не бива да ми го отнемате, той е мой приятел. Преживях много тежки моменти и той бе до мен неотлъчно. Когато плачех, той виеше на умряло и ме ближеше леко и нежно, затова, нали разбирате, ако ми го вземете, ще бъде ужасно за мен и няма да мога, няма да мога...

Тогава вълната щеше да я отнесе...

Дю Геклен проплака, сякаш да подчертае истината, искреността на думите й, и непознатият свали гарда.

- За да дам отговор на вашия неделикатен въпрос, госпожо, ще ви кажа, че пиша. Текстове на песни, сценарии за съвременни опери. Работя с музикант, който има студио при Порт дьо ла Мюет, и всеки път, преди да отида при него, се съсредоточавам чрез разходка покрай езерото. Това е ритуал. Бих искал да не бъда обезпокояван. Имам известна популярност... - направи пауза, за да даде възможност на Жозефин да го разпознае. Но тъй като тя не прояви никаква почтителност, той продължи леко засегнат: - Увивах се като в пашкул, за да не ме безпокоят. Не вземах Тарзан със себе си, за да не ме разсейва. В деня, в който го доведох в Париж с намерение да го оставя на грижите на една приятелка, го изгубих. Точно тогава заминавах за Ню Йорк, за да присъствам на записите на музикална комедия на Бродуей. Той ми избяга и притиснат от времето, не можех да тръгна да го търся. Представете си колко бях изненадан да го видя сега тук...

- След като постоянно пътувате, той ще се чувства по-добре с мен...

Дю Геклен кратко изджавка, за да потвърди съгласието си. Мъжът го изгледа и отговори:

- Знаете ли какво ще направим? Аз ще поговоря с него, после и

вие, след което ще се разделим и ще видим той след кого ще тръгне.

Жозефин поразмисли, погледна Дю Геклен, припомни си шестте месеца, през които бяха заедно. Според нея не бяха по-маловажни от двете години, които бе прекарал с непознатия, нали така? Освен това, ако ме избере мен, ще е някакъв знак. Знак, потвърждаващ, че съм достойна да бъда обичана, че си заслужава човек да се привърже към мен, че вълната не ме е погълнала и изтрила.

Тя отговори, че е съгласна.

Мъжът приклекна до Дю Геклен, заговори му тихо. Жозефин се отдалечи и застана с гръб към тях. Повика баща си, попита го: „Тука ли си? Бдиш ли над мен? Добре, направи така, че Дю Геклен да не се превърне отново в Тарзан Банана. Направи така, че и този път да прехвърля гребена на вълната, да доплувам до брега...“

Емил-Жан-Орас Верне - френски художник (1789-1863). - Б. пр.

Немски поет и.философ мистик. - Б. пр.

¹³⁵ Френски поет (1496-1544), стихотворението „За себе си“ е в превод на Пенчо Симов. - Б. пр.

Британски военен филм от 1957 г. (седем „Оскара“, три „Златни глобуса“ и други награди и номинации) по едноименния роман на френския писател Пиер Бул. Събитията и лицата във филма са художествена измислица, но като тяхна основа служи действителният строеж на Бирманската железопътна линия през 1942-43 г.-Б.пр.

Когато се обърна, забеляза как мъжът извади от пакет бискви-тка с вкус на портокал, поднесе я на кучето да я помирише и от муцуната му се проточи прозрачна лига. Сетне той направи знак на Жозефин, давайте, ваш ред е да си поговорите с Дю Геклен.

Жозефин го прегърна и му прошепна съвсем тихичко: „Обичам те, дебеланко, обичам те и струвам много повече от портокалова бисквитка. Той има нужда от теб, за да пазиш красивата му къща, скъпия телевизор, прекрасните картини от стари майстори, тучната ливада, големия басейн, аз пък имам нужда от теб, за да ме пазиш мен. Добре си помисли...“

Дю Геклен продължаваше да точи лиги и обърна очи към мъжа, който поклащаше пакета, за да му напомни за жадуваната награда.

- Това, което правите, не е хубаво - отбеляза Жозефин.

- Всеки си има начини!

- Вашите не ми се нравят!

- Не започвайте отново да ме обиждате, защото ей сега ще си отведа кучето без много приказки!

Те си обърнаха гръб като съперници на дуел и се отдалечиха всеки в своята посока. Дю Геклен поседя доста време, душейки отдалечаващото се ухание на портокалова бисквитка... Жозефин не го погледна.

Тя стискаше юмруци, призоваваше всички звезди небесни, всичките си ангели пазители, вкопчени в дръжката на Големия черпак¹, да насочат Дю Геклен към нея, да го накарат да забрави съблазнителния портокалов мирис. Аз ще ти накупя много по-вкусни, издути, хрупкави, пръхкави, глазирани, мекички, бухнали, всякакви, които ще измисля специално за теб. Тя вървеше със свито и объркано сърце. Да не се обръщам, защото ще го видя да се отдалечава, да търчи след някаква бисквита, и ще ми стане още по-тежко, съвсем ще се отчая.

Тя се обърна. Видя Дю Геклен, който вървеше след автора на песни, изпълнявани на Бродуей. Следваше го по петите, въртейки задница. Изглеждаше щастлив. Беше я забравил. Видя го как лапва бисквитката, глътва я наведнъж, как драска по пакета, за да получи още една.

Никога няма да бъда обичана жена. Една нищо и никаква портокалова бисквита ме срази безвъзвратно. Аз съм кръгла нула, грозна съм, тъпа съм, не съм достатъчно, достатъчно, достатъчно...

Тя сгуши глава в раменете си и се отказа да следи повече угощението на Тарзан Банана. Продължи с бавна крачка. Желанието й да потича се изпари. Да тича леко и безгрижно покрай тъмната вода и перестите снопчета тръстики. Непременно трябва да открия истински оправдателни причини за това, че ме напусна, иначе ще се пръсна от мъка. Вълната наистина ще ме отнесе завинаги... Ще ме е разбила...

Първо, Дю Геклен не беше мое куче, имаше изработени други навици с този стопанин, а както се знае, животът се състои от навици, а не толкова от свободна воля. Второ, сигурна съм, че му се искаше да остане с мен, но чувството му за дълг надделя. Не го бях нарекла Дю Геклен за нищо, той напълно си оправда името. Роден е, за да защитава дадена територия, верен е на своя крал. Не познава предателството. Не е променял възгледите си, не е преминал на страната на краля на Англия. Доказва, че е верен следовник на традицията на благородния си предтеча. Не съм гласувала доверие на предател. А в крайна сметка аз не проявих достатъчно уважение към природата му на боец. Въобразих си, че е мил и нежен, защото носът му е розов, а непознатият се е отнасял към него като към воин, закален в битките. ГЦях да го превърна в послушен домашен любимец и той го усети навреме!

Тя се бореше с напиращите сълзи. Да не заплаче, само да не заплаче. Пак ще потъне в солена вода, пак ще рискува да се удави. Престани! Помисли за Филип, който те чака, каза ти го. Той не говори празни приказки. Но моя ли е грешката, че усещам неясна мъглявост, че всичко се разпада, преди да стигне до мен, че съм като анестезирана? Аз ли съм виновна, че не мога да преодолея нанесения ми удар и съм принудена непрекъснато да лекувам раните от детството? Със сигурност Дю Геклен щеше да ми помогне, но трябва да се науча да се лекувам сама. Само на тази цена човек действително може да стане силен...

Тя почти бе стигнала до бараката, в която даваха лодки под наем, когато чу бесен галоп зад гърба си. Отстрани се, за да даде път на лудия, който можеше да я събори, ако не се дръпнеше, обърна глава да види кой е този смелчага и извика смаяна.

Беше Дю Геклен. Устремен към нея, той препускаше, сякаш примираше от страх, че няма да успее да я догони.

В муцуната си стискаше пакета с портокалови бисквити.

БЛАГОДАРНОСТИ

Още веднъж навъртях безброй километри, за да напиша тази книга! С кола, със самолет, с влак, но и в ума си, непрекъснато съчинявах, размишлявах, поемах в нови и нови посоки... Човек се опитва да мине напряко, да хвърли мост, да прокара път, съчинява истории, губи се, отново стъпва на пътя, търси точната дума, дълбае, открива я, допълва я с най-подходящата... През това време светът продължава да се върти и потънала в мислите си, за малко да забравя за него, ако покрай мен не са близките ми хора, нежни и съпричастни, които ми помагат с лекота да се върна в действителността!

Затова бих искала да кажа едно огромно „благодаря“ на всички, които са все още с мен, понасят ме и ме подкрепят, когато пиша, а и когато не пиша!

Шарлот и Клеман, двете ми „мъничета“, голямата ми любов.

Режан, винаги ръка за ръка с мен, винаги!

Мишел, грижовен, великодушен, проницателен...

Коко, която върти къщата с усърдие и гастрономични изкушения.

Югет, която ме наглежда и нежно ме пази, изпълнена с непреклонна решимост.

Силви, която следеше как върви ръкописът и ми вдъхваше кураж. ..

Елизабет за всичко! За XII век, за усмивката й, за ентусиазма, за разходките край езерото в Анси, за неудържимия смях и винаги осигуряваните места за паркиране...

Жан-Мари, Ромен, Хилдегард, Роз, Шарл, Жорж, Пиер, Симона, които бдите над мен горе сред звездите...

Фабрис, Йге кт§ оГ (Ье сотрШег.

Жан-Кристоф... изтънчен и точен.

Мартен с пикантните и аргументирани подробности за лондонския живот.

Жерар и за дневния, и йа нощния Лондон!

Патрисия... И баща й... за ценната техническа информация.

Мишел, който ми помогна да изградя полицейското разследване.

Лидия с безпощадния й хумор...

Брюно със СБ-тата на Глен Гулд, които звучаха през дългите часове на писане.

Жьонвиев с католическия наръчник относно правилата за съпружеския живот!

Натали Гарсон, която ми отвори ателието си и ме посвети в раждането на модните й колекции.

Сара и скокливите й весели мейли!

Жан-Ерик Риш и разказите му за Китай.

Моите приятелки и приятели... неизменно до мен!

И всички читатели и читателки с въодушевяващите им мейли, които ме окрилят!

Накрая искам да ти кажа, Лоран, че ми липсваш, жестоко ми липсваш.

Ти си отиде вечерта на 19 декември 2006 и оттогава животът не е същият...

Нямаше още четирийсет.

Бяхме приятели от десет години. Почти не минаваше ден, без да наминеш, тананикайки си „животът е хубав! животът е прекрасен!“, носеше ми книги, СО-та и прекрасни бадемови целувки, помагаше на Шарлот и Клеман за уроците, слушаше плановете им, изпълняваше желанията им, гледаше по трийсет пъти един и същ филм, препрочиташе десет пъти една и съща книга, измисляше бъдещия роман, пиесата, която ще напишем, грандиозните начинания, които ще осъществим заедно... Бяхме на една вълна, смеехме се на едни и същи неща, тревожехме се за едни и същи неща, вдъхновяваха ни едни и същи идеи.

Ти беше мой приятел, беше част от живота ми, а вече те няма.

Не минава и ден, без да мисля за теб.

Катрин Панкол БАВНИЯТ ВАЛС НА КОСТЕНУРКИТЕ

Френска. Първо издание

Коректор София Бранц

Формат 60x90/16. Печ. коли 32

ИК „Колибри“

1000 София, ул. „Иван Вазов“ № 36 тел. 987 48 10 тел./факс 988 87 81 е-таН: соИЬп@соИЬп.Ь§

Предпечатна подготовка „Ибис“ Печатница „Симолини“

Става дума за Голямата мечка, основната конфигурация от седем ярки звезди действително наподобява черпак. - Б. пр.

Table of Contents

Жозефин кимна.