Катрин Панкол - 2. Бавният валс на костенурките

- Просто не сте на едно мнение относно живота...

- Точно така. Съвсем правилно си разбрал.

- Може ли да вземе и Зое? Много бих искал да видя Зое. Тя ми липсва... - натърти на „тя“, сякаш пропускаше предложението за гостуването на майка си.

- Ще го обмисля - каза Филип и реши, че животът започва да се усложнява.

- В час по френски ни дадоха задача да напишем разказ с максимум десет думи... Искаш ли да ти кажа как се справих?

- Разбира се...

- „Родителите му бяха пощаджии, та му удариха печата...“

- Гениално!

- Получих най-високата оценка. Излизаш ли довечера?

- Ще ходя на опера с една приятелка. Доти Дулитъл.

- Аха... Когато порасна, ще ме взимаш ли с теб?

- Обещавам.

Беше целунал сина си, беше отишъл да вземе Доти от къщи с надеждата, че докато крачи, ще намери решение на въпроса. Нямаше желание да общува с Ирис, но не възнамеряваше да й пречи, щом иска да вижда сина си, нито да я притиска с предложение за раздяла и развод. Веднага щом състоянието й се стабилизира, ще говоря с нея, реши той, преди да натисне звънеца на апартамента на Доти Дулитъл. Непрекъснато отлагаше.

Седнал на ръба на ваната с чаша уиски в ръка, той наблюдаваше как Доти се гримира. Всеки път, когато вдигаше чашата към устните си, ръката му докосваше найлоновата завеса на душа, на която лъскава Мерилин се кълчеше и раздаваше целувки. Пред него по черен чорапогащник и черен сутиен се суетеше Доти сред облак от пудра, размахваше разноцветни пухчета, четчици. Ако не нарисуваше някоя линия както я искаше или не мацнеше точната боичка, изригваше неприлични ругатни и отново се заемаше.

- И какво? Тя отговори ли ти, или не?

- Не ми отговори.

- Съвсем нищо? Дори не ти изпрати мигличка в плик?

- Нищо...

- Аз, когато се влюбя много в някое момче, ще му изпратя мигла по пощата. Това е доказателство за любов, знаеш ли, защото миглите не порастват повече. Отпусната ни е определена бройка по рождение и не бива да ги разхищаваме...

Тя беше опънала косата си назад и я беше захвана здраво с две широки щипки; приличаше на девойка, която се гримира тайно. Извади малка кутийка с черно мазило, четчица с твърд косъм, плю отгоре и прокара четчицата. Филип изкриви лице. Вторачила очи в огледалото, тя нанасяше на миглите си дебел черен слой. Плюеше, търкаше, прицелваше се, нанасяше и отново повтаряше стъпка по стъпка цялата церемония. Четирите такта, повтаряни ритмично и умело, свидетелстваха за навик, сръчност, за женска опитност.

- Ето заради това изказване някое момче ще се влюби в теб -каза той, за да й напомни, че той нямаше да е това момче.

- Влюбени в думите красиви момчета... такива вече няма. Докато пораснат, те общуват с електронните си игри.

На яката му капна вода от душа и той се премести.

- Душът ти капе...

- Не капе, сигурно не съм затворила добре кранчето.

Отворила уста и обърнала очи към тавана, свила лакът, тя мажеше миглите си, внимаваше да не потече гримът. Отстъпваше назад, оглеждаше се, правеше физиономия и продължаваше.

- Не се е очаровала от духовитостта на Саша Гитри - добави замислено Филип. - Както и да е, мисълта беше прекрасна...

- Ще намериш нещо друго. Ще ти помогна. Никой не може да съблазни жена, както би го сторила друга жена! Вие, мъжете, сте загубили тренинг!

Тя леко стисна устни, огледа преценяващо отражението си в огледалото. Мушна показалеца си в книжна салфетка и изтри от грима мъничка бръчица. С точен жест на хирург изтегли клепача и направи очна линия, затвори око и след като го отвори, се превърна в омайваща Нефертити. Рязко се извърна към него, очаквайки комплимент.

- Много красиво! - отвърна той с бегла усмивка.

- Интересна работа - отвърна тя, докато повтаряше операцията с другото око, - не мислиш ли? Ще се съюзим с теб, за да съблазним една жена!

Той не я изпускаше от очи, смаян от пърхащите й пръсти, които виртуозно въртяха молива и четчицата за грим.

- Ти - Кристиан, аз - Сирано. В онези времена мъжете изпращали други да говорят вместо тях.

- Защото мъжете не знаят как да говорят на жените... Аз поне не зная. Явно никога не съм знаел как.

Върху ръката му падна нова капка и той се премести на капака на тоалетната чиния.

- Прочете ли „Сирано“? - обърна се той към нея, изтривайки ръка в някаква кърпа; беше й подарил „Сирано дьо Бережерак“ на англйски.

- Страхотно ми хареса... 8о &епсЬ!

Тя размаха четчицата за мигли и започна да декламира:

РЬПозорЬег апс1 заепйз*,

Рое1, тизклап, с1иеШз1 -

Не Яе\у Ь1§Ь, апй &11 Ьаск а§ат!

А ргейу \У1й - \уЬо8е Ике \уе 1аск -

А 1оуег... по! Ике оШег теп...

Толкова красиво, направо щях да умра! Благодарение на теб тръпна, вълнувам се. Приспивам се със сонатата на Скарлати, чета пиеси. Преди се вълнувах от мечти, че ми подаряват кожени палта, коли, накити, днес тръпна и се вълнувам в очакване да получа книга, да отида на опера! Не съм скъпоструваща любовница!

Думата любовница прозвуча като горно до, изпято от прочута оперна дива, която след това пропада в дупката на оркестъра. Беше я произнесла нарочно, за да види дали той ще реагира, дали грубата дума ще мине незабелязана, невидима, укрепвайки с всеки изминал ден мястото й в живота му; за него тя прозвуча като превъртане на ключа в бравата, все едно го затваряше. Тя изчака, без да мести поглед от лицето си в огледалото, молеше се думата да мине и да може да я повтаря, да я затвърди. Той се замисли как да покаже, че не я е чул, без да я обиди. Да не й позволи да се настани, да я отлепя малко по малко, бавно, да я пусне в кошчето, препълнено с картонени опаковки и памуци. Помежду им настъпи трепетно мълчание, изпълнено с очакване и с чувство на недоиз-казаност. Той се замисли и си каза, че няма сто и един начина да изскубне обвързващата го дума.

- Доти! Ти не си ми любовница, а приятелка.

- Приятелка, с която спиш, се нарича любовница - увери го тя, окуражена от случилото се предната нощ.

Не беше говорил, но бе извикал името й, сякаш откриваше нов свят. Доти! Доти! Това не беше вик на приятел, беше вик на любовник, който се покорява на насладата. Тя добре познаваше този вик, можеше да си направи заключение. Тази нощ, си каза тя, тази нощ в това легло той се предаде.

- Доти!

- Да... - обади се тя, изправяйки мигла, която се беше извила в неправилна посока.

- Доти, чуваш ли?

- Добре - въздъхна тя, но не искаше да чува. - Къде ще ме водиш тази вечер?

- На представление на „Джоконда“.

- От...

- Понкиели.

- Супер! Скоро ще бъда готова за Вагнер. Още няколко опери и ще мога да изслушам „Тетралогията“¹, без да шавна!

-Доти...

Тя се подчини и видя в огледалото победената, която я гледаше накриво. Игривото изражение се беше стопило и черна бразда от размазан туш за мигли 1фиволичеше по лицето й.

Той я хвана за ръка и я притегли към себе си.

^г Тетралогията на Рихард Вагнер „Пръстенът на нибелунгите“ се състои се от четири опери: „Рейнско злато“, „Валюора“, „Зигфрид“ и „Залезът на боговете“, с обща продължителност около 16 часа. - Б. пр.

- Искаш ли да престанем да се виждаме? Много добре разбирам всичко, нали ти е ясно.

Тя се стегна и извърна очи. Защото на него му е все тая дали се виждаме, или не. Аз съм излишна. Хайде, давай приятелю, давай, забивай по-дълбоко ножа в раната, все още дишам. Ненавиждам мъжете, ненавиждам себе си, защото съм зависима от тях, ненавиждам чувствата, искам да съм роботизирана жена, която раздава ритници, когато искат да я целунат, и не позволява на никого да я доближи.

Тя подсмръкна, извърна очи, отпусната като кукла на конци.

- Не искам да си нещастна... Но не искам и да си мислиш, че...

- Престани! - изкрещя тя, притиснала с длани ушите си. - Всички сте еднакви! Писна ми да съм добрата приятелка. Искам да бъда обичана!

- Доти...

- Писна ми да съм сама! Искам да получавам остроумията на Саша Гитри, ще си откъсна миглите една по една и ще ги изпращам увити в копринена хартия! Без никакви претенции!

- Много добре те разбирам... Съжалявам.

- Престани, Филип, престани или ще те убия!

Говори се, че мъжете се чувстват безсилни пред женските сълзи. Филип гледаше учудено разплаканата Доти. Бяхме сключили договор, мислено си припомняше той като почтен бизнесмен предишните разговори, аз само й напомням клаузите.

- Избърши си носа - подаде й той хартиена кърпичка.

- Как не! Та да отиде на кино безумно скъпият фон дьо тен „Ив Сен Лоран“!

Той сви кърпата на топка и я метна в кошчето.

Предизвестената буря се разрази, тушът за мигли потече, нашари страните й в черно и бежово. Той погледна часовника си. Щяха да закъснеят.

- Всички сте от един дол дренки! Подлеци! Гадняри и подлеци! Това сте вие! Няма нито един, който да изтрие срама на останалите!

Тя ръмжеше, сякаш призоваваше на дуел всички мъже, които я бяха използвали, бяха я обяздвали за една нощ, след което я бяха напускали, изпращайки й 8М8.

При това положение защо се учудваш, след като имаш толкова лошо мнение за мъжете, се питаше Филип. Защо продължаваш да се надяваш всеки път? Би трябвало да е обратното: понеже ги познавам добре, зная, че нищо не бива да очаквам от тях. Използвам ги и ги хвърлям. След като струват не повече от книжна кърпичка.

Стояха мълчаливи, и двамата окопани във въпросите си, в самотата си, в гнева си. Искам до себе си тяло, в което да се отъркам, но то да ми говори и да ме обича, тропаше с крак Доти. Искам Жозефин да се метне на влака и да дойде при мен, да ми подари една нощ. Филип, р1еазе! юуе те! - умоляваше Доти, Майната му, Жозефин, една нощ, само една нощ! - заповядваше Филип.

Призраците, към които се обръщаха, оставаха безмълвни и те стояха един срещу друг, оплетени всеки в своята любов, която не можеха да разменят.

Филип не знаеше какво да прави с ръцете си. Взе си палтото, шала и излезе. Щеше да отиде да гледа „Джоконда“ без придружи-телка под ръка с него.

Доти нададе последен отчаян стон, преди да се хвърли на леглото сред възглавничките с избродирани върху тях: \УопЧ уои Ье ту 8\уееЙ1еаг1:? Гт 80 1опе1у', които перна с ръка и те се разхвърчаха из стаята като пометени от буря. Никога нямаше да бъде нечия любима. Край, приключи с мъжете. Щеше да стане като Мерилин: „Гт Й1гои§Ь \уиЬ юуе.. .“³

- Махай се! Добре, че се отървах от теб! - изрева тя за последен път, обръщайки се към вратата.

Стана, залитна, пъхна ОУБ-то „Някои го предпочитат горещо“ и се сгуши в завивките. Поне тази история имаше щастлив край. В последната минута, когато всичко изглеждаше изгубено, а Мерилин пееше на сцената с рокля от тънък муселин, прилепнала по тялото, Тони Къртис се хвърляше към нея, целуваше я и я отвеждаше.

В последната минута?

Усети плаха надежда.

Втурна се към прозореца, вдигна пердето, огледа улицата.

И се наруга.

„Животът е хубав. Животът е хубав“, тананикаше си Зое на излизане от хлебарницата. Идеше й да затанцува на улицата, да съобщи на минувачите: „Хей, знаете ли? Аз съм влюбена! Истински! Как разбрах? Ами защото се смея сама, защото ми се струва, че сърцето ми ще се пръсне, когато се целуваме.“

Кога се целуваме?

След училище веднага отиваме в едно кафене, сядаме в дъното, където сме сигурни, че никой няма да ни види, и се целуваме. Отначало не знаех как, беше ми за първи път, но и той не знаеше. И на него му беше за първи път. Отварях уста, а той ми казваше: да не си на зъболекар. Затова направихме така, както правят по филмите.

Хей, знаете ли? Той се казва Гаетан. Най-красивото име на света. Първо в него има две „а“, а пък аз обичам тази буква, освен това има и „г“. Харесвам и тази буква също, особено когато след нея има „а“ и се получава „Га..

Как изглежда ли?

На ръст сме еднакви, рус, с големи очи, които гледат страшно сериозно. Обича слънцето и котките. Мрази костенурките. Не е много як, но когато ме прегръща, все едно е само мускули. Има своя миризма, не слага парфюм, а мирише хубаво, обожавам как мирише. Предпочита да ходи пеш, а не да взема метрото, и приятелката му се казва Зое Кортес.

Не си представях, че ще се чувствам по този начин, иска ми се да изкрещя пред всички хора на улицата! Всъщност не, иска ми се да го прошепна на всички като някаква тайна, която не можеш да се сдържиш да запазиш само за себе си. Обърках се. Значи е тайна. Суперважна тайна, която нямам право да споделям, но отвътре ме изгаря желание да я извикам. Така или иначе, очевидно тайната ми сама се разкрива. Издавам я, без да си отварям устата. В главата ми е страхотна каша. Освен това става нещо странно, имам чувството, че изпускам лъчи. Все едно съм по-висока, по-голяма и освен това внезапно съм станала красива. От никого не се страхувам! Дори момичетата в „Ел“ не ме интересуват!

След училище тази вечер решихме да отидем на кино. Той измисли някакво оправдание за пред родителите си. Аз нямам нужда. Засега не говоря с майка си. Ужасно съм разочарована от нея. Щом я видя, си представям как целува Филип по устата, това никак не ми харесва. Никак.

В края на краищата не е чак толкова страшно, защото... съм щастлива, щастлива.

Вече не съм същата. А всъщност пак съм си аз. Все едно имам огромен балон с въздух в гърлото, чувствам се лека. Сърцето ми лети, бие като тъпан, в момента, в който се виждаме, толкова се страхувам, че не съм достатъчно красива, че повече не ме обича или нещо друго. През цялото време се страхувам. Отивайки на среща, стъпвам на пръсти от страх да не се е отказал.

Когато се целуваме, ме напушва смях и усещам как устните му се разтварят в усмивка. Не затварям очи, за да виждам как той затваря очи.

Когато вървим по улицата, той ме прегръща през раменете и се притискаме толкова силно, че приятелите ни мрънкат: забавяли сме движението.

Казвам ви истината, защото благодарение на него вече имам много приятели!

Вчера си бях метнала пуловер на раменете, той ме прегърна и разбрах, че пуловера го няма, но много късно... Беше на Ортанс, ще се разбеснее ужасно! Дреме ми.

Вчера той заяви „Зое Кортес ми е гадже“ със страхотно сериозен вид, после ме прегърна много силно и ми се стори, че умирам и излитам на небето.

Когато се целуваме, вървейки, губим равновесие, може да съчиним песен на тази тема. Той ми се подиграва, защото се изчервявам. Казва, че съм единственото момиче, което се изчервява и същевременно не спира да крачи.

Вчера ми се прииска да го целуна изведнъж ей така, насред изречението, сякаш ме беше ужилила пчела. Той се разсмя, когато го целунах, и понеже се засегнах, ми каза гальовно: „Направих го, защото ми стана приятно“, и на мен ми се прииска да го целувам още повече.

Непрекъснато искам да ме прегръща. Нямам желание да се любим, искам само да сме заедно. Впрочем не сме се любили. Не говорим за това. Притискаме се много силно. И политаме.

За мен е достатъчно да съм в обятията му. Мога да остана така с часове. Затваряме очи и излитаме. Казваме си „утре отиваме в Рим, в неделя в Неапол“. Той изпитва слабост към Италия. Подиграва ми се, защото му казвам, че последната ми любов беше Мариус от „Клетниците“. Той предпочита русите киноактриси. Според него аз съм почти руса. На някои места косата ми е по-светла и когато светлината пада под определен ъгъл, може да се каже, че съм блондинка. Звучи тъпо, но най-хубаво е, когато си казваме довиждане. Все едно усещам, че нещо ще изхвръкне от мен, толкова съм щастлива. Нещо, което ще се пръсне и ще ме покаже на целия свят такава, каквато съм отвътре.

Сега усмивка цъфти на устните ми и в главата ми звучи лека музика. В същото време имам чувството за нереалност, че всичко е наужким. Намислих си желание да ме обича все така утре сутрин и на следващата сутрин, защото постоянно се опасявам това да не свърши.

Нищо не съм казала на майка ми. Убийствено е да си го помисля. Чудя се дали и нейните вътрешности не се взривяват, щом си помисли за Филип. Чудя се дали любовта е същата на различните възрасти...

Жозефин бутна вратата на залата със събраните съкооператори, когато гласуваха за председател на събранието. Беше закъсняла. Шърли й се обади тъкмо когато тръгваше. После беше чакала автобуса, ругаейки се наум, че с парите, които беше спечелила, можеше да си позволи да вземе такси! Парите също бяха нещо, което се учи. Учиш се да ги печелиш и се учиш да ги харчиш. Тя винаги имаше угризения, когато ставаше дума да ги хвърля за дребни облекчения и радости, да си подслади леко живота. Все още смяташе, че се правят разноски само за „важни“ неща: апартамента, колата, образованието на Ортанс, режийните, данъците. Мразеше да ги харчи за ненужни неща. По три пъти проверяваше цената на някое палто и оставяше обратно флакона с парфюм за деветдесет и девет евро.

Обстановката беше като в изпитна зала. Четирийсетина души бяха насядали на столове, пред тях на пригодената поставка имаше някакви разпечатани листове. Тя седна в дъното на залата до кръглолик мъж с щръкнала коса, която не беше успял достатъчно да приглади, проснат на стола, все едно беше шезлонг. Липсваха му само плажното масло и чадърът. Тактуваше си, кръстосал крака, вперил поглед във върха на обувките си. Вероятно бе нарушил ритъма, защото прекъсна, измърмори „майната ти!“, след което поднови тактуването.

- Добър ден - поздрави Жозефин и седна на съседния стол. - Аз съм госпожа Кортес от петия етаж...

- Аз пък съм господин Мерсон, бащата на Пол... и съпругът на госпожа Мерсон - отвърна той и бръчките му се разпънаха във весела усмивка.

- Приятно ми е - отговори Жозефин и се изчерви.

Острият му поглед се стараеше да проникне под дрехите й. Сякаш той се опитваше да разчете каква марката е сутиенът й.

- А има ли господин Кортес - осведоми се той, приведен към нея.

Смутена, Жозефин се престори, че не е чула въпроса.

Синът на госпожа Пинарели вдигна ръка и се самопредложи за председател на събранието.

- Виж ти, дошъл е без мама! Каква смелост! - отбеляза господин Мерсон.

Строга на вид госпожа около петдесетте, седнала пред тях, се обърна и го прониза с поглед. Слаба, почти безплътна, черната й коса беше като каска, рунтавите й вежди с цвят на въглен бяха щръкнали, истинско плашило като онези, които забучваха по нивите да плашат птиците.

- Дръжте се прилично, ако обичате! - изграчи дамата.

- Пошегувах се, госпожице Дьо Басониер, само се пошегувах. .. - отговори той с широка усмивка.

Тя сви рамене и обърна гръб. Въздухът изсвистя, сякаш проряз-ан от нож. Господин Мерсон се нацупи като малко дете.

- Почти нямат чувство за хумор, скоро ще се убедите!

- Нещо важно пропуснах ли?

- Надали! Спречкванията тепърва предстоят. Още сме на въведението. Не са извадили стрелите... За първи път ли ви е?

- Да. Нанесох се септември месец.

- В такъв случай добре дошли на представлението „Сеч с мотор-на резачка“... Няма да съжалявате. Кръв ще се лее!

Жозефин обходи с поглед присъстващите. На първия ред видя Ерве Льофлок-Пинел, седнал до господин Ван ден Брок. Двамата разменяха някакви листове. Малко по-нататък на същия ред седеше господин Пинарели. Бяха се погрижили да оставят три празни места между него и себе си.

Домоуправителят, мъж в сив костюм с нерешителен поглед, с мека и отстъпчива усмивка, заяви, че господин Пинарели ще поеме председателството на събранието. После минаха на избора на протоколчик и двама преброители за гласуването. Вдигна се гора от ръце на жадните да бъдат избрани.

- Това е звездният им миг! - пошушна господин Мерсон. - Ще се убедите в опиянението от властта.

Дневният ред съдържаше двайсет и шест точки и Жозефин се почуди колко ли ще се проточи общото събрание. Всяка точка се подлагаше на гласуване. Първият препъникамък се оказа коледната елха, която Ифижени беше украсила във фоайето за празниците.

- Елха за осемдесет и пет евро - изквича господин Пинарели. -Тези разходи трябва да бъдат за сметка на портиерката, тъй като елхата очевидно беше нагласена там, за да ни накара да се бръкнем и да й дадем пари по случай празника. Обаче ние като съкооператори не печелим нищо от така събраните средства. Следователно предлагам в бъдеще тя да заплаща за покупката на елхата и за украсата. Както и да плати тазгодишните разходи.

- Съгласна съм с господин Пинарели - заяви, изпъчила хлътналите си гърди госпожица Дьо Басониер. - Освен това изказвам резервираното си отношение за настоящата портиерка, която също ни беше натрапена.

- Чакайте - извика Ерве Льофлок-Пинел, - какво са осемдесет и пет евро, поделени на четирийсет!

- Лесно е да проявяваш щедрост с чужди пари! - подметна рязко госпожица Дьо Басониер.

- Аха, аха - изкоментира господин Мерсон, - първите удари са разменени! Тази вечер са във форма. Обикновено им е нужно повечко време да загреят.

- Какво намеквате с това изказване? - обърна се Ерве Льофлок-Пинел, изправен в цял ръст срещу противника.

- Заявявам, че е лесно да се харчат пари, когато не се печелят с пот на челото!

Жозефин си помисли, че Льофлок-Пинел ще припадне. Той рязко се дръпна и пребледня като мъртвец.

- Госпожо! Настоявам незабавно да прекратите подмятанията си! - извика той със задавен глас, яката на ризата беше пристегната гърлото му.

- Съгласна, господин зетко! - изгаври се госпожица Дьо Басониер, вирнала нос с наслада от успеха си.

Жозефин се наклони към съседа си и попита:

- За какво говорят?

- Тя се заяжда с него, защото тъст му е собственик на банката, на която той е председател! Частна търговска банка. Само че за пръв път се изразява толкова директно. Вероятно във ваша чест. Трябва да го приемете като посвещаване... и като предупреждение да не й се бъркате, защото в противен случай ще се разрови в миналото ви. Вуйчо й е в тайните служби и така се е сдобила с досиета за всички обитатели на кооперацията.

- Ще напусна събранието, ако госпожица Дьо Басониер не ми се извини! - гневно се провикна Льофлок-Пинел към домоуправителя, чийто неориентиран поглед се рееше някъде над присъстващите.

- И дума да не става - заинати се противничката, наперена и високомерна.

- Все едно и също. Заяждат се, мерят си силите - изкоментира господин Мерсон. - Имате хубави крака, знаете ли?

Жозефин се изчерви и покри колене с шлифера си.

- Госпожо, господине, моля ви да се вразумите - намеси се домоуправителят, бършейки челото си, объркан от словесния двубой.

- Чакам извинения! - настоя Ерве Льофлок-Пинел.

- Никакви извинения!

- Госпожице, няма да се оттегля заради точка осемнайсет, която изисква да присъствам, но да знаете, че ако не бяхте жена, щяхме да излезем да си изясним отношенията!

- Охо, не ме е страх! След като знаем какъв е господинът! Селяндур.. . О, чудесни съкооператори, няма що!

Льофлок-Пинел трепереше. Вените на челото му бяха толкова издути, че сякаш щяха да се спукат. Той се поклащаше на дългите си крака, готов да съсече грубиянката, която се престараваше и до-волна пръскаше жлъч:

- Жена му броди из коридорите, а дъщеря му се кълчи и се криви! Браво.

Льофлок-Пинел пристъпи към старицата. Жозефин се уплаши да не я зашлеви, но господин Ван ден Брок се намеси. Стана, зашепна на ухото на Льофлок-Пинел и той се върна и седна, хвърляйки убийствен поглед на усойницата. От цялата разправия се създаде атмосфера на смътна жестокост. Сякаш присъстваха на репетиция на пиеса, чийто край беше известен, но всеки държеше да изиграе ролята си докрай, без да се щади.

- О! Бяха освирепели! - възкликна Жозефин, ужасена. - Не бих могла да повярвам, че...

- Постоянно е така - обясни с въздишка господин Мерсон. -Льофлок-Пинел подтиква съкооператорите да правят разходи, които възмущават стиснатата Басониер. Той държи на положението си и иска кооперацията да блести. Тя снася мангизи, колкото лихвар, скован от артрит. Още повече, изглежда, тя знае подробности за него, които не би искал да станат всеобщо достояние. Ха-ха-ха! Забелязахте ли: когато се набъркам във висшето общество, започвам да се изразявам изискано! Защото иначе речникът ми е на каруцар.. . - и я изгледа усмихнат, потупвайки се по гърдите. - Както и да е, имате много фини свивки! Много фини, красиви, направо си просят милувки...

- Господин Мерсон!

- Харесвам красивите жени. Струва ми се дори, че ги обожавам. Особено когато се отдават. В такива мигове... Женската хубост достига почти мистично съвършенство! В моите очи това е доказателство, че Господ съществува. Отдадената на насладата жена винаги е красива. - Той подсвирна от вълнение, кръстоса крака, прекръстоса ги и изгледа с кръвожаден поглед Жозефин, която не можа да потисне напиращия смях. Той изчака и продължи: - Как ли изглежда според вас Басониер, отдадена на наслада? Отдадена и стегната? Или отдадена, отпусната и мека. Залагам на двойно стегната! И суха като фурма! Никаква мека кадифеност, никаква плът. Жалко!

Понеже Жозефин не отговори, той се зае да й разказва за бляскавата епоха на семейство Басониер, шушнеше, прикриваше се с ръка и внушаваше на околните усещане за близост, което не остана незабелязано.

Госпожица Дьо Басониер произлизала от аристократично и разорено семейство, което в началото притежавало цялата кооперация плюс още две или три други в квартала. Била едва деветгодишна, когато дочула през затворената врата на бащиния кабинет жалните му стенания на човек, докаран до фалит. Разяснявал на жена си в какво окаяно състояние били семейните финанси и как се налагало да продават един по един недвижимите си имоти. „Ще имаме голям късмет, ако успеем да опазим поне един, с приличен вид, с изглед към улицата!“ - заявил той, смазан от мисълта да се лиши от това състояние, което му позволявало да поддържа коне за игра на поло, любовници и да играе покер всяка сряда. По това време семейството обитавало четвъртия етаж във вход А, в настоящия апартамент на Льофлок-Пинел.

Това бил първият удар, който получила Сибила дьо Басониер. Дълговете на баща й нараствали като снежна топка; била осемнайсетгодишна, когато се принудили да напуснат вход А и да се свият в тъмен тристаен апартамент във вход Б, където живеела навремето старата им слугиня Мелани Бифоа със съпруга си, шофьор на господин Дьо Басониер. Била се наслушала на подигравки с клетата Мелани, която се задоволявала с толкова малко! „Такива са бедняците -казвала майка й, - даваш им парче хляб и те ти целуват ръка. Да ги глезиш не е за тяхно добро! Заситете бедния и той се развилнява.“

Останала без пари, госпожица Дьо Басониер издигнала бедно-тията си в звание. Хвалела се, че никога не се е поддала на съблазните на парите, славата и властта, забравяйки, че няма достъп до нито една от въпросните съблазни. Останала стара мома, вкисната и огорчена. Понеже се сърдела на баща си, че ги е разорил, тя презряла мъжете, слаби същества, разточителни мекотели. Пенсионирала се след дългогодишна служба като машинописка в Министерството на морския флот. На всяко общо събрание на собствениците плюела жлъч. В това се изразявал единственият смисъл на живота й. През останалото време спестявала, за да смогне на големите разноски, натрапвани от обитателите на крило А.

След като предизвика Льофлок-Пинел, тя се захвана с господин Мерсон заради неправилно паркиран скутер, намекна за разпасания му полов живот, което го накара да се размърка от удоволствие, и осъзнала, че приказките й повече ласкаят самолюбието му, отколкото да го засегнат, тя се насочи към господин Ван ден Брок и пианото на жена му.

- Бих искала да прекратите оглушителния шум, който се чува по всяко време от вашия етаж!

- Това не е шум, госпожо, това е Моцарт! - парира я господин Ван ден Брок.

- Не виждам разликата, когато жена ви свири! - изсъска усойницата.

- Сменете си слуховото апаратче! Задръстило се е!

- Върнете се във вашата държава! Нашата се задръсти!

- Но аз съм французин, госпожо, и се гордея...

- Ван ден Брок? Това френско име ли е?

- Да, госпожо.

- Някакъв русоляв мелез, който се бута навсякъде и сее малки копелета в коремите на измамените си пациентки!

- Госпожо! - извика господин Ван ден Брок, зашеметен от безумното обвинение.

Изтощеният домоуправител се беше предал. Писалката му чертаеше кръгчета и квадратчета по първата страница на дневния ред; той очевидно не беше вече в състояние да държи главата си изправена. Оставаха още тринайсет точки, а часът беше вече седем. На всяко събрание ставаше свидетел на подобни сцени и се чудеше как тези хора успяваха да живеят заедно през останалата част от годината.

Всеки изложи схващанията си по темата за расизма, толерантността, словесните изхвърляния, но госпожица Дьо Басониер остана непреклонна, подкрепяна в злобните си подмятания от господин Пинарели, който потвърждаваше с „да си го кажем, за да ни олекне!“, подкокоросваше я, да не би да се поддаде на изкушението да се успокои.

- Семействата на Басониер и Пинарели винаги са живели тук и за тях ние сме се настанили в земите им! Ние сме техните имигранти! - обясни господин Мерсон.

- Тази жена е опасна - рече Жозефин. - Тя сее омраза!

- Вече два пъти й разкрасиха физиономията. Веднъж арабин в пощата, когото нарекла обществен паразит, втория път някакъв поляк, когото обвинила в нацизъм! Взела го за германец. Вместо да се кротне, тези случки още повече засилиха яда й; тя се изживява като жертва и се оплаква от несправедливост и от заговор в световен мащаб. На всеки две години сменяме портиерката заради нея. Тя ги тормози системно, прави им живота невъзможен и домоуправителят кляка. Ама и Пинарели си го бива! Знаете ли, той не може да понася Ифижени, която според него е самотна майка! „Самотна майка“! Израз от миналия век!

- Не, тя има мъж! Проблемът е, че той е в затвора... - прихна Жозефин.

- Откъде знаете?

- Тя ми каза...

- Да не сте приятелки?

- Да. Много я харесвам. Зная също, че иска да организира малко тържество в жилището си, след като приключи ремонта... Май ще се окаже трудна задача! - заяви с въздишка Жозефин, оглеждайки събранието.

Господин Мерсон се разсмя, което подейства като бомбен взрив в залата. Всички глави се обърнаха в негова посока.

- Това е от нерви - извинително обясни той с широка усмивка. -Но поне малко ще успокои играта! Госпожице Дьо Басониер, вие не сте достойна да принадлежите към нашата общност!

При думата „общност“ тя едва не се задави и се свлече на стола си, мърморейки, че във всеки случай вече е много късно, Франция се разпада, злото е сторено, порочността и чужденците владеят страната.

Неодобрителен шум се надигна в залата и домоуправителят се възползва от относителното затишие, за да прикани да продължат с дневния ред. Вход Б отхвърляше всяко предложение, вход А одобряваше и атмосферата отново се нажежи. Ремонт на вратите на общите части в двора? Да! Ремонт на цинковите корнизи? Да. Дейности за поддръжката на чистотата в помещението за боклука и замяна с по-подходящи контейнери? Да.

Жозефин реши да отлети към синия океан, палмите, плажовете с бял пясък. Представи си вълничките, които облизват стъпалата й, слънцето зад гърба й, полепналия пясък по корема и се отпусна. До ушите й долитаха от време на време откъслечни изречения, чужди за нея изрази като „заделяне на специален резерв“, „условия за консултации“, „покривна и дървена конструкция“, които смущаваха райското й кътче, но продължи да мечтае. Беше разказала на Шърли за мисълта, която Филип беше написал на титулната страница на книгата.

- Е, Жо, закога реши?

- Не ставай смешна!

- Скачай в Евростара и ела да го видиш. Никой няма да разбере. Ще ви предоставя моя апартамент, ако кажеш! Дори няма да се наложи да си показвате носа навън.

- Повтарям ти, Шърли, не е възможно! Не мога.

- Заради сестра ти ли?

- Заради нещо, което се нарича съвест. Познато ли ти е?

- Когато се страхуваме дд не ни накаже Господ?

- Може и така да се каже...

- О, Ьу Ше \уау, имам да ти разказвам страхотна история...

- Нали не е прекалено неприлична? Както знаеш, аз съм си все такава стеснителна.

- Точно заради това... Слушай. Оня ден на коктейл се запознах с много солиден мъж, красив, очарователен. Погледите ни се срещнаха, хареса ми, аз му харесах, попитахме се, кимнахме си, измъкнахме се, отидохме да вечеряме, все още се харесвахме, изпивахме се с очи, допадахме си, преценихме се взаимно и накрая бяхме в леглото... У тях. Винаги аз отивам при противника, за да си тръгна, щом пожелая. По-практично е.

- Шърли - изохка Жозефин, предчувстваше грубото признание.

- Значи лягаме си, заиграваме се, аз му правя разни глезотийки, които няма да ти описвам предвид ниското ти ниво на сладострастие, а той внезапно започва да стене и да мънка: „ОЬ! Му Оод! ОЬ! Му Оос!!“, и блъска главата си във възглавницата. Аз спирам, дълбоко засегната, подпирам се на лакът и го поправям: „И’з по* Оос1! П’8 ЗЬМеу!“

Жозефин въздъхна разочарована:

- Опасявам се, но наистина съм страшно смотана в леглото...

- Затова ли се дърпаш при мисълта за любовна нощ с Филип?

- Не! Не се дърпам!

- Напротив, напротив...

- Защото понякога си мисля, че той е бил с много по-отворени жени...

- А, ето откъде била прекомерната ти добродетелност! Винаги съм смятала, че хората са добродетелни от мързел или от страх. Благодаря ти, Жо, че го доказа...

Наложи се Жозефин да обяснява, че се налага да прекратят разговора, защото ще закъснее за събранието.

- Красивият съсед с пламенния поглед ще бъде ли там? - се беше осведомила Шърли.

- Да, сигурно...

- И ще се приберете под ръка, разговаряйки...

- Ти наистина си вманиачена!

Шърли не я обори. Ние сме на земята за толкова кратко, Жо, затова нека да се възползваме, да се възползваме. Аз, си каза Жозефин, долавяйки заключителните думи на събранието и виждайки някои от присъстващите да стават, имам нужда да се погледна вечер в огледалото, да кажа очи в очи на момичето отсреща „добре мина днес, гордея се с теб“.

- Да не смятате да прекарате нощта тук? - обърна се към нея господин Мерсон. - Защото ние си тръгваме...

- Извинете! Бях се отнесла...

- Забелязах, не ви чухме гласа!

- Ох! - възкликна смутено Жозефин.

- Няма страшно. Не се разискваха колосални суми!

Телефонът му звънна, той отговори и Жозефин дочу да казва:

„Да, красавице...“

Тя се извърна и тръгна към изхода.

Ерве Льофлок-Пинел я настигна и предложи да я придружи.

- Неприятно ли ще ви е да се поразходим? Обичам нощния Париж. Често се разхождам. Това е моята гимнастика.

Жозефин се сети за мъжа, който се набираше на клона със силните си ръце вечерта, когато я нападнаха в парка. Тя потрепери и се отдръпна.

- Студено ли ви е? - попита той загрижено.

Тя се усмихна мълчаливо. Споменът за нападението често се връщаше, обезпокоителен, фрагментиран и поради това особено болезнен. Тя мислеше и не мислеше за него истински. Докато не го хванеха, мъжът с обувките с гладки подметки щеше да се спотайва в ума й като заплаха.

Те поеха по булевард „Емил Ожие“, повървяха покрай старата влакова линия и продължиха към парка при портата „Мюет“. Времето беше пролетно, хладно и пощипваше студ; Жозефин вдигна яката на шлифера си.

- Е - обърна се той към нея, - как ви се стори това първо за вас събрание?

- Отвратително! Не си представях, че може да е така жестоко...

- Госпожица Дьо Басониер често губи чувство за мярка - съгласи се той монотонно.

- Много сте любезен! Тя действително се държи оскърбително с хората.

- Трябва да се науча да се владея. Всеки път се подмамвам. При това я познавам толкова добре! Но се поддъгвам...

Очевидно се гневеше срещу себе си, та тръскаше глава като кон.

- И господин Ван ден Брок не беше пощаден - продължи Жозефин. - И господин Мерсон! Тези намеци за сексуалния им живот!

- Никой не може да се изплъзне. Този път удари жестоко! Сигурно за да ви впечатли.

- Това ми каза и господин Мерсон! Обясни, че имала досиета за всички обитатели...

- Видях, че седите до него, очевидно добре прекарахте - каза той с лек укор.

- Намирам, че е забавен и по-скоро симпатичен - отвърна Жозефин, за да се оправдае.

Беше станало късно и небето се забулваше с лилави мрачни сенки. Кестените, жадни за първите пролетни топли дни, протягаха нежни зелени клони, сякаш молеха за ласка. За Жозефин те бяха като гиганти в ботуши, които се отърсваха от зимата. От прозорците на жилищата се долавяха откъслечни разговори и оживлението зад открехнатите прозорци контрастираше с празните улици, по които отекваха техните крачки.

Голямо черно куче пресече и се кротна под една улична лампа. Поогледа ги, чудейки си дали да ги доближи, или да не рискува. Жозефин докосна ръкава на Льофлок-Пинел.

- Видяхте ли как ни гледаше?

- Колко е грозен! - възкликна Льофлок-Пинел.

Беше едър черен дог с къса козина, дългокрак, с жълти очи, които гледаха накриво. Дясното му ухо висеше, другото, нескопосно рязано, беше като кожен израстък. На десния му хълбок се забелязваше дълъг белег от порязване и кожата розовееше, набръчкана и подута. Той глухо изръмжа, сякаш искаше да ги предупреди да не мърдат.

- Изоставили са го вероятно. Няма каишка - отбеляза Жозефин.

Тя го гледаше с нежност. Стори й се, че догът се обръща към

нея, че погледът му е за нея, не и за Льофлок-Пинел, все едно съжалява, че тя не е сама.

- Черният дог от Броселианд, напомня за грозния, но безстрашен рицар Бертран дю Геклен. Толкова бил грозен, че баща му не искал да го вижда. Бертран си отмъстил, като станал най-войн-ственият младеж на своето поколение! Едва петнайсетгодишен неизменно побеждавал във всички рицарски турнири и се сражавал с маска, за да скрие грозотата си...

Тя протегна ръка към кучето, то се дръпна назад, изви се и ситнейки, се затича към парка при „Мюет“. Черният му силует се сля с нощния мрак.

- Може би има стопанин, който го чака под дърветата - предположи Ерве Льофлок-Пинел. - Някой скитник. Често имат такива големи четириноги спътници, забелязвали ли сте?

- Да бяхме го наместили на изтривалката пред вратата на госпожица Дьо Басониер! - предложи Жозефин. - Щеше ужасно да се разгневи.

- Щеше да отиде да го предаде на полицията!

- Сто на сто! Не е достатъчно изискан за нея.

Той се усмихна тъжно и попита, сякаш все още под впечатление от думите на Басониер:

- Не ви ли е неприятно да се разхождате в компанията на селян-ДУР?

Жозефин се засмя.

- Да ви кажа, аз също не произлизам от високопоставено семейство. .. И двамата сме от една черга!

- Много сте мила...

- Освен това не е голяма беда да не си потомствен аристократ!

Той сниши глас и каза доверително:

- Права е, да знаете: аз съм момче селянче. Изоставен от родителите си, печатар от нормандско забутано селце ме е прибрал. Тя има досиета за всички благодарение на вуйчо си. В най-скоро време ще изрови нужното и за вас, ако вече не го е направила!

- Все ми е тая! Нямам какво да крия.

- Всички имаме по някоя малка тайна. Позамислете се...

- Няма какво да му мисля!

Сетне си спомни за Филип и се изчерви в тъмното.

- Ако вашата тайна е в това, че сте израснали в забутано планинско селце, че родителите са ви захвърлили, а великодушният човек ви е дал подслон, в нея няма нищо срамно! Това би могло даже да послужи за начало на Дикенсов роман... Аз харесвам Дикенс. Днес вече не го четат.

- Вие обичате да разказвате истории, да ги пишете...

- Да. Понастоящем съм в творчески застой, но и нещо най-дреб-но би могло да ме подтикне! Откривам зараждащи се истории навсякъде. Това е мания.

- Казаха ми, че сте написали книга, която вървяла много добре...

- Беше по идея на сестра ми Ирис. Тя е моята противоположност: красива, жизнена, елегантна, чувства се добре във всяка среда!

- Ревнувахте ли я, когато бяхте малка?

- Не. Обожавах я.

- А, употребихте миналото време!

- Продължавам да я обичам, но не я обожавам както преди. Случва ми се даже да се разбунтувам. - Засмя се свенливо и добави: - Всеки ден бележа напредък!

- Защо? Тя потискаше ли ви?

- Няма да й хареса, ако разбере, но ще ви призная, че беше точно така... Тя се налагаше. Сега е по-добре, старая се да стана независима. Не винаги успявам... Да промениш някой навик изисква доста усилия!

Тя пак се позасмя, за да прикрие смущението си. Този мъж я смущаваше. Беше снажен, красив, висок, проявяваше трогателно внимание. Чувстваше се поласкана да върви редом с него и същевременно се ядосваше на себе си, че се нуждае от чуждата оценка. Имаше лошия навик да споделя, без много-много да се замисля, за да привлече вниманието на хората, които я впечатляваха. Сякаш не се смяташе за достатъчно интересна, ако помълчи, сякаш, беше нужно да „се продаде“, да даде кило свежа плът, за да очарова събеседника. Отново се разбъбри. Не можеше да го преодолее.

- Когато ходим при сестра ми, тя има къща в Довил, пътуваме по магистралата и виждам отдалече селата, покрай които минаваме. Малки ферми, заобиколени от горички, сламени покриви, хамбари - и се чувствам като в творбите на Флобер и Мопасан...

- Аз съм родом от едно от тези селца... и животът ми може да послужи за роман!

- Разкажете ми!

- Не е чак толкова интересно...

- Напротив! Обичам да слушам истории.

Те вървяха в общ ритъм. Нито много бавно, нито много бързо.

Прииска й се да го хване подръка, но се отказа. Май не беше човек, склонен към фамилиарност.

- По онова време моето село беше пълно с живот, с настроение. Имаше една главна улица с дюкяни от двете страни. Базар, бакалия, бръснарница, пощенски клон, хлебарница, две месарници, цветарски магазин, кафене. Не съм се връщал там, но вероятно не е останало кой знае какво от света, който познавах. Беше преди... - той задълба в спомена. - Преди четирийсет години... бях дете.

- На колко бяхте, когато... - тя се поколеба да каже „ви изоставиха“ и не довърши изречението.

- Да съм бил... Не си спомням, право да ви кажа... Спомням си много ясно някои неща, определени неща, но не и на колко години съм бил.

- Дълго ли останахте при него?

- Той ме отгледа. Малката му фирма се наричаше „Модерна печатница“. Зелени букви върху бяла табела. Той се казваше Графен. Беноа Графен... Според него името му предопределило професията. Графен, графит... полиграфия. Работеше ден и нощ. Не беше се женил, нямаше деца. Той ме научи на всичко. Усещането за добре свършена работа, точността, трудолюбието...

Беше се отнесъл в друг свят. Дори думите, с които разказваше, бяха старомодни. Олющени на бялата табела. Той потриваше средния си пръст отвътре, сякаш да изчисти въображаеми петна от мастило.

- Израснах край машините. По онова време печатарската работа беше занаят. Той набираше текстовете на ръка. Буквите бяха оловни, наредени в специална наборна каса, обикновено с шрифтове дидо или бодони⁴. Вадеше шпалти и нанасяше поправките. Подреждаше в печатна форма и започваше. Имаше машина, която вадеше две хиляди екземпляра на час. Той следеше омастиляването и докато работеше, ми обясняваше какво прави стъпка по стъпка. Диктуваше ми техническите термини, както се диктува на децата таблицата за умножение. Имах за задача да науча двеста вида шрифтове, както и всичките им големини. Помня всичко. Всички технически термини, всичките му движения, миризмите, топовете хартия... В дъното на ателието имаше огромна машина, която вдигаше адски шум. Той заставяше до нея, за да я държи под око, и ме хващаше за ръка... Прекрасни спомени. Спомени на селяндур! - рече ядно.

- Тя е проклета жена - заяви Жозефин. - Не бива да придавате значение на думите й!

- Зная, но това е моето минало. Никой няма право да го докосва. Забранена зона. Имах и приятелка. Казваше се Софи. Танцувах с нея: раз, два, три, раз, два, три... Тя повдигаше към мен малката си главица, раз, два, три, раз, два, три, и аз се чувствах значим, голям, закрилник. Бяха мигове на голямо щастие. Обичах този човек. Когато станах на десет години, ме записа в пансион в Руан. Казваше, че трябва да имам добри условия за учене. Връщах се в края на седмицата и през ваканциите при него. Растях. Отегчавах се в печатницата. Бях млад. Това, на което ме учеше, вече не ми беше интересно. Фуках се с новите си знания, той ме гледаше, тъжен и наранен едновременно, поглаждаше брадичката си. Май го презирах, задето си остана занаятчия. Какъв идиот съм бил! Въобразявах си, че ще командвам аз, парадирах със знанията си. Исках да го впечатля...

- Трябва да чуете с какъв тон ми говорят дъщерите ми, когато ме учат да влизам в интернет - все едно съм дебил!

- Когато децата започват да знаят повече от родителите, има проблем с авторитета...

- О, на мен ми е все тая, не ми дреме, че ме смятат за бавнораз-виваща се!

- Не сте права. Трябва да ви уважават като майка и възпитател-ка. Знаете ли, в бъдеще проблемите с авторитета ще станат най-важни. Липсата на бащата в нашите съвременни общества представлява огромен проблем за възпитанието на децата. Аз искам да възстановя образа на патер фамилиас!

- Детето може да се научи на нежност и на доброта от бащата -заяви Жозефин, вдигнала очи към небето.

- Това е ролята на майката - поправи я Ерве Льофлок-Пинел.

- В нашия дом беше обратното! - продължи Жозефин с усмивка.

Той й хвърли бърз проницателен поглед. В него имаше нещо

плашливо, потайно. Тя имаше усещането, че не е склонен да си разгалва душата, но когато реши, го прави с пълна доверчивост.

- Ифижени, портиерката, би искала да организира скромно тържество в жилището си, за да отпразнува ремонта... Да събере всички съседи.

Тъкмо навлизаха в градината и Жозефин отново я побиха тръпки. Тя се доближи до него, сякаш убиецът можеше да изскочи отзад.

- Няма да стане. Никой с никого не говори.

- Сестра ми Ирис ще дойде...

Каза това, за да го убеди. Името на Ирис продължаваше да бъде нейната парола, магическият й ключ. Ключът, който отваря всички врати. Спомни си как в детските години, когато искаше да покани приятели у дома и те се дърпаха, тя, засрамена, че не е успяла да

ги убеди, добавяше „сестра ми ще присъства“. И те идваха. А тя се чувстваше още по-жалка.

- В такъв случай ще се отбия. Заради вас.

Тя си помисли, че всъщност щеше да дойде заради Ирис. А Ирис щеше да се изненада, че тя познава такъв привлекателен мъж. Престани да се сравняваш с нея, нещастнице, стига! Иначе ще си останеш нещастна завинаги. Когато се сравняваш, винаги губиш.

Те се разделиха в асансьора с кратко кимване. Той отново беше станал резервиран и тя се изненада дали беше мъжът, който току-що й бе разкрил сърцето си.

Зое не беше в стаята си: сигурно беше слязла в мазето на Пол Мерсон. Вече не искаше разрешение от нея.

- Така не може да продължава - рече тя на звездите, облакътена на перваза на балкона. - Помогнете ми! Направете така, че отново да ми говори. Това мълчание е непоносимо.

Остана така дълго време, загледана в тъмната лилава нощ. Схвана й се вратът от толкова взиране в небето. Щеше да чака, докато звездите й отговорят, та ако трябваше цялата да се вдърви - добре, щеше да се вдърви цялата!

Тя чакаше неподвижна, вирнала глава. Обеща да поправи нещата, ако е наранила Зое, обеща да прояви разбиране, обеща да преразгледа поведението си, да не отбягва малодушно, в случай че се наложи да говори по някой нерешен въпрос. Без никаква друга' мисъл стоеше съвсем открита и изпъната като стрела към небето. Големите дървета в парка се раздвижиха, сякаш й правеха компания в очакването. Тя се промъкна между клоните им, за да отнесе молбата си, за да стигне до небесата и да бъде чута.

Скоро зърна малката искряща звезда в края на Голямата мечка. Звездичката проблесна един-два пъти като сигналите на морзовата азбука, изпращайки й посланието си. Тя възкликна.

Затвори прозореца и преливаща от щастие, което струеше в звънка песен, отиде да си легне, нетърпелива вече да е следващият ден. Или по-следващият. Или по-по-следващият... Не, чак толкова не бързаше.

Сибила дьо Басониер вдигна капака на кофата за боклук и лицето й се изкриви в гримаса. Лъхна я гранива тежка смрад на тлъста риба. Реши да я изхвърли незабавно. Беше яла сьомга на вечеря и кофата вонеше. Никога повече няма да купувам. Първо, много е скъпа, второ, като се пържи, полепва по тигана, и трето, смър-ди. Смърди, докато се пържи в тигана, смърди в кофата за боклук, смрадта е попила дори в двойните завеси. Миризмата на пържено и

мазно от сьомгата ще се усеща доста време. Всеки път се оставям на продавача на риба да ме преметне с дрънканиците за омега 3, антиоксиданти и за добрия и лошия холестерол! Занапред ще купувам само писия. По-евтина е и не смърди толкова. Мама винаги правеше писия в петък.

Тя си наметна халата, избран по каталог и доставен по пощата, нахлузи си пантофите, навлече гумените ръкавици и грабна кофата. Всяка вечер в двайсет и два часа изхвърляше боклука, за нея беше ритуал, но тази вечер й се щеше да прескочи.

Не, нямаше да прескочи. Ритуалът затова е ритуал, за да се спазва, за да запази човек самоуважение.

Лакомница, тя леко се нацупи, но си каза: какво толкова, няма защо да съжалявам за сьомгата. Рибата беше седмичното й разточителство. Имаше нужда да си угоди на душата! Тази вечер пак им беше подкастрила крилцата. В комплект: Льофлок-Пинел, Ван ден Брок и Мерсон. Тримата нахалници, които живееха под нейния покрив. Първият беше успял да изчисти произхода си, докопал богата жена, вторият беше опасен измамник, третият беше безнравствен тип, който се гордееше, че е такъв. Тя единствена знаеше за тях неща, които... Благодарение на вуйчо си. Той беше работил в полицията. Във Вътрешното министерство. Притежаваше досиета за всичко живо. Когато беше малко момиченце, тя вземаше някой вестник, покатерваше се на коленете му, посочваше с пръстче новина от хрониката с произшествията и го подканяше: разкажи ми как са го хванали този. Той й шушнеше на ухо: няма да кажеш на никого, нали? - това е тайна; тя кимаше и той разказваше как са го проследили, как са му заложили капан, за доносниците, за безкрайните часове на чакане, докато типът най-сетне падне в мрежите на полицията. Жив или мъртъв. Имаше и предателства, необмислени ходове, заплахи, престрелки и винаги, винаги драми и кървища. Но беше несравнимо по-интересно от всякакви книги от поредиците на Зелената и Розовата библиотеки, които майка й я караше да чете, защото били за деца.

Така се пристрасти към тайните.

Вуйчото пък се беше пристрастил към досиетата и дори след като се пенсионира, продължи да ги трупа вкъщи. Актуализирани. Защото правеше услуги. Беше ням като гроб, повратлив съюзник, толерантен към забежките с превишаване на власт на едните и към слабостите на другите.

Така беше научила за произхода на Льофлок-Пинел, изоставено дете, подхвърляно насам-натам от приемни семейства, за осиновяването му, изненадващия брак с малката Манжен-Дюпюи и възхода му във висшето общество. Знаеше защо Ван ден Брок бе напуснал Анверс и бе дошъл да практикува във Франция, „лекарска грешка? - бих го определила по-скоро като съвършеното престъпление“ - се забавляваше тя, нашепвайки му в края на годишните събрания, на които заставаше лице в лице с трите си жертви. Ами разюзданият Мерсон с неговото либидо? Дето се мъкне по клубове за разврат и групов секс? Дето се гърчи в гнусни пози с всякакви! Щеше да е зле за него, ако се разчуеше... Вуйчото разполагаше със снимки. На Мерсон май не му дремеше, но нямаше да е толкова наперен, ако снимките стигнеха до бюрото на генералния му директор, суровия господин Лампал от фирмата за недвижими имоти „Лампал: домове на щастливите семейства“! Сбогом телета, крави, прасета⁵ и повишение! Единствено от нея зависеше многообещаващото бъдеще да помръкне.

Държеше ги в ръцете си. Един път годишно ги предупреждаваше. Това беше нейната звездна вечер. Седмици наред се подготвяше за нея. Този път Ван ден Брок за малко да издъхне. Тя държеше вкъщи пълното досие на лекарската му „грешка“. Засмя се при мисълта за евентуалното преразглеждане на делото. В присъствието на всички любовници, бивши и настоящи. Какви кирливи ризи можеше да извади на показ, за чудо и приказ! Притежаваше изумителна власт. Е, недостатъчна, за да си върне кооперацията и апартамента, но се забавляваше да ги обстрелва със спомени за времето, когато тя беше важна личност, наемателите й правеха мили очи, питаха я как е, що е. Днес й тряскаха вратата под носа. Беше се превърнала в никому ненужна стара мома.

Тя взе асансьора, държейки по-надалеч от себе си осмърдяната на риба кофа. Натисна бутона за партера. Младата нова обитателка с очите си на сърничка й беше подействала стимулиращо. Нейното досие беше празно. Книгата на сестра й? Разкрита тайна. Затова пък мъжът й... Там не е чиста работата. Светата вода ненапита не беше в течение на всичко. Или се преструваше, че не е. Но тя все щеше да изкопае нещичко по неин адрес. Това беше девизът на вуйчо й: всеки крие някаква тайна или дребна подлост и ако умело се възползваш, се сдобиваш със съюзник или с прислужник.

Прекоси двора и се насочи към помещението с кофите за боклук.

Отвори вратата. Лъхна я миризма на влажно и гнило, на плесенясали отпадъци. Тя закри устата си ръка, стиснала с два пръста носа си. Каква кочина! А портиерката бездейства! Прекалено е заета да пребоядисва портиерското жилище! Само че няма да го бъде, тя ще си поговори с домоуправителя. Тя си има начини.

Зарадва се за гумените ръкавици, които се бе сетила да сложи, и повдигна капака на първия контейнер, отдръпна се, за да не я удари смрадливата вълна право в носа. Колко гнусно! По времето на родителите ми никой нямаше да търпи подобна мръсотия. Още утре ще напиша писмо на домоуправителя с искане да уволни това момиче. Той вече знае наизуст процедурата, не е нужно да настоявам, дори няма да е нужно да споменавам името на мъжа, с когото живее на съпружески начала, понеже той е в затвора. Като си помисля само, че я е назначил, без да си направи труда да проучи близките й! Бащата на децата й е престъпник! Каква немарливост! Ще му тикна досието под носа.

Тя не чу как някой отвори вратата зад гърба й.

Наведена над сивия контейнер, ругаейки Ифижени, с разтворен халат, през който се виждаше розовата й нощница, тя усети как грубо бе дръпната, ударена жестоко в гърдите и как ударите продължаваха да валят неспирно.

Не успя да гъкне, да извика за помощ. Падна по лице върху контейнера. Дългото й тяло на съсухрена девственица се просна върху капака, блъсна се в съседния контейнер, завъртя се около себе си, преди да се свлече на пода, разпльоскано като парцал. През ума й мина мисълта, че още не бе изказала всичко, че имаше много хора със срамни тайни, които тя знаеше, много хора, които биха могли да я намразят, я тя толкова обичаше да я мразят, защото слабите никой не ги мрази, нали така, мразени са само силните.

Просната по гръб, забеляза обувките на ожесточения мъж, хубави обувки на богат човек, английска направа, със заоблени върхове, нови, с гладки подметки, те хвърляха белезникави отблясъци в тъмната нощ. Той се надвеси над нея и я ръгаше с ножа ритмично, тя можеше да преброи ударите, беше като танц, тя ги броеше, докато се силеха и се смесваха в ума й с кръвта в устата й, по пръстите, по ръцете й, кръвта беше опръскала всичко наоколо. Отмъщение? Дали пък не беше се досетила съвсем правилно: всички се бяха заплели в непосилни тайни?

Тя бавно се разпадаше на пода, затворила очи, убедена, да, да, сигурна бях, всички крият по нещо, дори този красив мъж, който позира по слип на рекламните билбордове. Красив тъмнокос мъж с романтичен перчем. Толкова й харесваше! Силен и крехък, близък и далечен, очарователен и отнесен. У него личеше пукнатина, която го тикаше в ръцете й, правеше го уязвим. Вуйчо й беше разкрил тайната му. Той беше наясно с всички начини за пречупване на хората. Всеки си има цена, твърдеше, всеки има своето слабо място. Не забравяше, че е по-млад от нея, нямаше и да я погледне, което не й пречеше да заспива, мечтаейки си да го подчини, да стане негова довереница, той да се вслушва в съветите й и постепенно между тях, старата мома и красивия модел, да се установи здрава връзка. Вуйчо й разполагаше с данни за него: многократно задържан пиян и дрогиран, арестуван за нападки към органите на реда, за нарушаване на обществените норми. Приятелят ти има ангелско лице и поведение на уличник. О, ако наистина ми беше приятел, си беше помислила тя и едва не бе споделила мечтата си.

Научи как се казва, къде живее, адреса на агенцията, за която работи, в пасаж „Вивиен“. Но най-важното - бе разкрила тайната му. Тайната на живота, на двойствения му живот. Може би не биваше да му изпраща анонимното писмо. Непредпазлива постъпка. Беше излязла извън своята територия. Вуйчо й непрекъснато я предупреждаваше да избира разумно целта си, да не рискува.

Да умее да се пази. Беше забравила.

Малко по малко престана да се съпротивлява на болката, отдаде се на милостта на безсъзнанието в топлата лепкава локва кръв. Искаше да извърне глава, за да зърне лицето на нападателя, но силите я напуснаха. Мръдна пръст на лявата ръка и усети гъстата кръв, нейната кръв. Зачуди се: дали е успял да ме открие, след като е получил писмото? Къде сбърках, щом ме е открил? Бях се погрижила да не оставя никакви отпечатъци, пуснах писмото в пощенски клон на другия край на Париж, бях купила вестници, които никога не чета, за да изрежа от тях буквите. Никога вече няма да докосна с устни снимките му. Трябваше да споделя пред вуйчо това мое увлечение. Той щеше да ме отрезви: „Сибила, запази спокойствие, проблемът при теб е, че не можеш да се владееш. Заплахите трябва да се леят нежно. Колкото си по-умерен, толкова по-силен е ударът.“ Това беше друг негов девиз. Трябваше да послуша вуйчо си. Той говореше мъдро.

Е, учуди се тя, значи човек е способен да мисли дори когато е толкова близо до смъртта? Мозъкът продължава да работи, докато тялото се обезкръвява, сърцето заглъхва, дъхът секва...

Тя усети как нападателят я подритна, натиквайки безжизненото й тяло зад най-големия контейнер в дъното; този контейнер го изкарваха един път седмично. Подритваше я и тя се търкаляше, вероятно искаше да я скрие, зави я с парче мръсен мокет, за да не я открият веднага. Тя се зачуди кой ли беше изхвърлил парчето мокет, защо още не го бяха отнесли боклукчиите. Още една небрежност на некадърната портиерка! Хората вече не работят съвестно, искат само да получават премиални и да ходят на почивка, но не желаят да си цапат ръцете. След колко ли време щяха да я намерят? Щяха ли да установят точния час на смъртта й? Вуйчо й беше обяснил как става. По трупните петна. Бутна някаква кутийка от бира или безалкохолно и тя се търкулна под ръката й, усети миризма на фъстъци от паднал наблизо празен плик, учуди се отново, че все още е в съзнание, въпреки че силите изтичаха с кръвта й. Нямаше повече смелост да се съпротивлява.

Учудена, учудена и съвсем изцедена.

Чу как вратата на стаичката се затвори. Скърцане на ръждясала брава отекна в нощната тишина. Тя успя да преброи още три удара на сърцето си, преди да изпусне последната лека и кратка въздишка и да умре.

¹

Главен град на департамента Лоар е Шер в централна Франция. - Б. пр.

²

Колко жалко (англ.). - Б. пр.

³

„Приключих с любовта“, песен на Мерилин Монро. - Б. пр.

⁴

Ш<1о1 и Восюш - известни династии печатари (съответно френски и италиански), създатели на едноименните шрифтове. - Б. р.

⁵

Цитат от баснята на Лафонтен „Момичето с гърнето мляко“. - Б. р.

ЧЕТВЪРТА ЧАСТ

Ирис извади пудриерата си марка „Шисейдо“ от елегантната голяма чанта „Бъркин“. Влакът наближаваше „Сейнт Панкрас“ и тя искаше да бъде най-красивата жена, която ще слезе на перона.

Дълга черна коса, завързана на опашка, сивовиолетови сенки на клепачите, спирала на миглите, ах, тези нейни очи, не се уморяваше да им се любува, невероятно е как си променят цвета, мастилено-сини, когато съм тъжна, златистоискрящи, когато съм весела, кой би могъл да опише тези очи? Тя вдигна яката на блузата си „Жан-Пол Готие“, похвали се за избора на виолетовия костюм с панталон, който идеално очертаваше фигурата й. Целта на пътуването беше най-обикновена: да си върне Филип и своето полагаемо се място в семейството.

С нежност и умиление се замисли за Александър, не го бе виждала от шест седмици. Беше много заета в Париж. Беранжер беше първата, която й се обади.

- Беше ослепителна вчера в ресторанта. Не исках да те притеснявам, видях те, обядваше със сестра ти...

Разбъбриха се, все едно вчера се бяха разделили. Времето изтрива всичко, установи Ирис, освежавайки леко пудрата си. Времето и безразличието. Беранжер беше „забравила“, понеже Беранжер не се интересуваше от никого. Беше облизвала лакомо пяната на парижките клюки, пяната беше спаднала и тя вече не си спомняше нищо. Смъртоносна лекота, добре си ми дошла! - каза си Ирис. На лявата буза забеляза бръчица, тънка като паяжинка, залепи се до огледалото, изруга и реши да поиска от Беранжер телефона на дерматолога й.

Мъжът, седнал срещу нея, я изпиваше с очи. Около четирий-сет и пет годишен, решително лице, широкоплещест. Тя щеше да си върне Филип. В противен случай бе готова да съблазни друг мъж! Трябваше да бъде реалистка, оставаха й само няколко патрона и логиката налагаше да прояви трезвомислие във финалното сражение. Налагаше се да впрегне всичките си сили, за да го спечели, като запази и евентуален резервен ход за отстъпление.

Тя прибра пудриерата и си глътна корема. Беше наела треньор, господин Ковалски, който я мачкаше като пластилин. Караше я да се върти, да се разгъва, сгъва, разтегля, повдига, да подскача, да се извива. Невъзмутимо броеше коремните преси, не изпитваше капка жалост към нея и когато го умоляваше да не бъде толкова взискателен, той продължаваше да брои едно и две, и три, и четири, трябва да сте наясно какво искате, госпожо Дюпен, на вашата възраст трябва да правите двойно повече. Ненавиждаше го, но той се оказа изключително полезен. Идваше при нея три пъти седмично. Пристигаше, свирукайки, носеше пръчка, която му служеше при упражненията за раменете. Подстриган на паница, с хлътнали малки кафяви очи, къс чип нос и гръден кош на рибар. Облечен неизменно в небесносин анцуг с оранжеви и виолетови ленти, преметнал на рамо малка чантичка. Работеше с бизнесдами, адвокатки, актриси, журналистки, жени без никакви занимания. Рецитираше поменика на имената им, докато тя се потеше. Беше се запознала с него у Беранжер, която се бе отказала след шест тренировки.

Тя се отпусна на облегалката. Беше постъпила правилно, като съобщи за идването си първо на Александър, преди да говори с Филип. Не му остави вратичка за измъкване. Всичко щеше да се реши по време на лондонския й престой. По гърба й полазиха тръпки.

Ами ако пътуването се окаже поредният провал?

Тя се загледа в сивите лондонски предградия, малките къщи, плътно долепени една до друга, мърлявите неугледни градинки отпред, съхнещото пране, изпочупените градински столове. Сравни ги с дългите блокове с безброй входове, нацвъкани в парижките предградия.

Ами ако се провали?

Не желаеше да мисли за последствията.

Тя кимна, когато мъжът отсреща предложи да свали чантата й от багажника. Благодари му с любезна усмивка. Миризмата на евтин одеколон, която долови, когато той вдигна ръце, за да поеме' багажа, й бе достатъчна: нямаше смисъл да си губи времето с него.

Филип и Александър я чакаха на перона. Колко бяха красиви! Тя изпита чувство на гордост и не се обърна към мъжа, който беше тръгнал заедно с нея, но после изостана, виждайки, че я посрещат.

Вечеряха в пъб на ъгъла на „Холанд“ и „Кларъндън“. Александър разказа как получил най-добрата оценка по история от целия клас, Филип изръкопляска, Ирис също. Не знаеше дали ще спят в една стая, или той си бе уредил вече да преспи другаде. Припомни си колко беше влюбен в нея и взе да си самовнушава, че такава любов не може да свърши просто ей така. В края на краищата всички семейни двойки изживяват трудни моменти, важното е това, което са създали заедно... Но аз какво съм създала с него? - си каза, проклинайки трезвомислието си, което не й позволяваше да изпада в самодоволство. Той направи опит да създаде, но аз, аз какво направих?

Тя чу Александър да описва подробно програмата за уикенда.

- Ще успеем ли да я изпълним? - попита развеселена.

- Ако ставаш рано, да. И ако не се размотаваш...

Какъв сериозен вид имаше само! Помъчи се да си припомни на колко години е. Скоро ще навърши четиринайсет. Говореше английски без никакъв акцент, когато се обръщаше към сервитьора или споменаваше заглавието на някой филм.

Филип говореше с него, за да не се налага да се обръща директно към нея. Казваше: мислиш ли, че на мама ще й бъде интересно да види ретроспективната изложба на Матис, или ще предпочете да отиде на изложбата на Миро? Александър отвръщаше, че според него мама би искала да посети и двете. Аз съм перце за федербал, което си прехвърлят с лекота, задавайки си въпроси един на друг, без да имам право на отговор. Тази лекота не й вдъхна доверие.

Апартаментът на Филип напомняше на парижкия. Нищо чудно, след като той беше избирал мебелите. Тя го наблюдаваше отстрани. Обзавеждането не я вълнуваше. Тя не беше безразлична към красивия интериор, но не обичаше да обикаля антикварните магазини, търговете. Не харесвам нищо, изискващо продължително усилие, обичам да се разхождам безцелно, да мечтая, да се излегна и да чета с часове. Аз съм съзерцателен тип. Втора мадам Рекамие. Мързе-лана съм аз, нищо друго! - чу вътрешния си глас, но го изкомандва да замълчи.

Филип беше оставил пътната й чанта в антрето. Александър отиде да си легне, след като учтиво помоли за целувка, и двамата останаха сами в просторния хол. Беше сложил бял мокет, вероятно не канеше често гости. Тя се разположи нашироко на голямо канапе. Наблюдаваше го как пуска стереоуредбата, избира компактдиск. Изглеждаше направо херметизиран, та тя се запита дали не беше сбъркала с идването. Вече не беше толкова сигурна, че има сини очи, тънка талия, закръглени рамене. Започна да мачка крайчеца на косата си, изхлузи обувките си и подви дългите си крака в отбранителна поза на изчакване. Чувстваше ее чужда в този апартамент. Филип не се отпусна нито за миг, тя долови напрегнатото му поведение. Беше внимателен, учтив, но я държеше на разстояние. Как бяха стигнали дотук? Тя реши да престане да мисли за това. Не можеше да си представи живота без него. Миризмата на одеколона на мъжа от влака я удари в носа и тя направи отвратена гримаса.

- Александър изглежда добре...

Филип се усмихна, поклати глава и сякаш каза на себе си:

- Щастлив съм с него. Не знаех, че може да ме изпълни с такова щастие.

- Много се е променил. Едва го познах.

Той й отвърна наум: ти никога не си го познавала. Не желаеше да намесва Александър във враждебните действия. Проблемът не беше Александър, а този брак, който се влачеше и не искаше да умира, само се преструваше, че продължава. Гледаше я насреща си. Най-красивата от всички жени, пръстите й си играеха с перле-ната огърлица, която й подари за десетгодишнината от сватбата им, синьовиолетовият й поглед вперен напред, гъмжащ от въпроси за бъдещето на връзката им, за нейното бъдеще... Тя пресмяташе още колко години щеше да бъде привлекателна, как да си го запази или да си намери друг съпруг, въздух не й достигаше при мисълта за трудностите, които й предстояха с някой непознат, а той беше тук, до нея, лесна жертва, свикнал да се подчинява.

Погледът му се плъзна по фината ръка, източената шия, месестите устни, раздели я на части и всяка получи отлична оценка. Представи си я как разказва на приятелките си за лондонския уикенд или как го премълчава, вероятно вече не са й останали много приятелки. Представи си я във влака, как мисли за шансовете си, как разглежда лицето си в огледалото... Толкова дълго се беше лутал в миража на любовта си. Там, където виждах оазис, палми, извор с жива вода, всичко е било сметки и спечена от суша земя. Било ли й е хубаво с мен? Нищо не зная за тази жена, която съм притискал в обятията си. Това не ме засяга вече. Тази вечер трябва да сложа край на илюзиите й. Тя проследи с очи къде оставих пътната й чанта. Пита се къде ще спи. Няма да спим заедно, Ирис.

Той отвори уста, за да изрази мисълта си гласно, но тя се наведе й ръката й затърси падналата обица. Я виж ти, изненада се Филип, тази жена не я познавам, възможно ли е друг да й подарява бижута? Или е просто лъскава дрънкулка, харесана от някоя витрина? '

Междувременно Ирис намери обицата и си я сложи. Усмихна му се ослепително. „Сърцето й е кактус, настръхнал в усмивки.“ Къде беше прочел тази фраза? Сигурно си я бе записал, имайки предвид нея. Той бегло се усмихна. Познавам те, ще преодолееш раздялата. Защото не ме обичаш. Защото си безчувствена. Облаците прелитат над сърцето ти, без да оставят белези по него. Ти си като разглезено дете, на което се подарява играчка. То пляска с ръчички, заиграва се с нея за кратко и после я хвърля. За да си поиграе с друга. Още по-красива, по-голяма, още по-разочароваща. Нищо не е в състояние да запълни празното ти сърце. Вече не знаеш какво да търсиш, за да събудиш тръпката... Трябват ти бури, урагани, за да изпиташ малка, съвсем мъничка емоцийка. Ставаш опасна, Ирис, опасна за самата себе си. Внимавай, ще се разбиеш. Би трябвало да те предпазвам, но вече изгубих хъс, желание да го правя. Толкова дълго те предпазвах, прекалено дълго, но това време свърши.

- Донесох ти подаръци - каза Ирис, колкото да наруши мълчанието.

-Много мило...

- Къде остави пътната ми чанта? - попита тя закачливо.

Много добре знаеш, едва не отговори той.

- В антрето...

- В антрето ли? - учуди се тя.

-Да.

- Аха...

Тя стана и отиде да вземе чантата си. Извади син кашмирен пуловер, кутия превъзходни бадемови сладкиши калисони. Подаде му ги, широко усмихната като янки разузнавач, попаднал на коварен индианец.

- Калисони? - учуди се Филип, поел бялата ромбовидна кутия.

- Спомняш ли си? Уикенда, който прекарахме в Екс ан Прованс. .. Беше си купил десет кутии, за да имаш подръка навсякъде: в колата, в работата, вкъщи! Според мен бяха прекалено сладки...

Тя чуруликаше радостно; слухът му долови рефрена, който тя не се осмеляваше да подеме открито. Бяхме толкова щастливи, ти така ме обичаше!

- Беше много отдавна... - отговори Филип, който се напъна да си спомни; после остави кутията на ниската масичка, сякаш не желаеше да се връща назад в измислено щастие.

- О, Филип! Не беше чак толкова отдавна!

Тя бе приседнала на килима и обхвана с ръце коленете му. Толкова беше красива, че я съжали. Оставена сама на себе си, без закрилата на любящ я мъж, щеше да се превърне в много лесна жертва заради малодушието си. Кой ще я закриля, ако ме няма?

- Изглежда, си забравил, че сме се обичали...

- Аз те обичах! - поправи я той тихо.

- Какво искаш да кажеш?

- Че беше едностранно и... че свърши.

Тя вдигна глава и се взря в него, не вярваше на ушите си.

- Свърши? Не е възможно!

- Напротив, ще се разделим, ще се разведем...

- О, не! Обичам те, Филип, обичам те. През цялото време във влака си мислех за теб, за нас, казвах си, че ще започнем от нулата, ще започнем на чисто. Скъпи мой... - тя хвана ръката му и силно я стисна.

- Моля те, Ирис, не усложнявай допълнително нещата, много добре знаеш какво е положението!

- Правих грешки. Зная... Но разбрах също, че те обичам. Наистина те обичам... Държах се като разглезено момиченце, но вече зная, зная...

- Какво знаеш? - попита той, предварително отегчен от обясненията й.

- Зная, че те обичам, че не те заслужавам, но зная, че те обичам.

- Също както обичаше Габор Минар...

- Никога не съм го обичала!

- Значи идеално си се преструвала.

- Излъгала съм се!

- Не, мен ме излъга! Не е едно и също. И какъв е смисълът да говорим? Това е минало. Аз обърнах страницата. Промених се, вече не съм същият човек и този друг човек няма нищо общо с тебе...

- Не говори така! И аз ще се променя. Не се страхувам, нищо не може да ме уплаши, когато съм с теб!

Той я изгледа иронично.

- Според теб, ако кажеш, че ще се промениш, ще се промениш наистина, и като казваш, че съжаляваш, аз ще забравя всичко и ще се съберем отново! Животът не е толкова лесен, скъпа!

Тази думичка й вдъхна надежда. Допря глава до коленете му и го погали по крака.

- Моля те да ми простиш всичко!

- Ирис! Ако обичаш! Стига... - той тръсна крак, сякаш се освобождаваше от досадно куче.

- Но не мога да живея без теб. Какво ще правя?

- Не ме е грижа; все пак няма да те оставя на произвола на съдбата, разбира се...

- А ти, ти какво смяташ да правиш?

- Все още не съм наясно. Имам нужда от спокойствие, от добро отношение, от съпричастност... Имам нужда да променя живота си. Дълго време животът ми се въртеше около теб, ти бе смисълът на живота ми, после работата, която ме поглъщаше изцяло, после синът ми. След това работата ми досади, ти направи всичко възможно да се уморя от теб, сега имам Александър и желание да променя живота си. Станах на петдесет и една, Ирис. Имах много развлечения, натрупах доста пари, но и доста се разпилявах. Отсега нататък вече не се нуждая от красиви обноски, от светски изяви, от фалшиви обяснения в любов и приятелство, от наперени самовлю-бени мъжкари, които си ги мерят! Твоята приятелка Беранжер ми се предложи последния път, когато я видях...

- Беранжер! - тя го погледна изненадана и развеселена.

- Вече зная как да бъда щастлив и това ново щастие не е свързано с теб. Дори ти си неговата обратна страна. Затова те гледам, виждам, наистина си ти, но престанах да те обичам. Трябваше ми доста време, осемнайсет години, докато изтекат песъчинките през тясната част на часовника. Ти изчерпа пясъчните си запаси, а аз се преместих на другата купчинка. Много е просто всъщност...

Тя вдигна към него очарователното си уплашено лице, на което бе изписан израз на недоверие.

- Не е възможно! - възкликна тя, натъкнала се на решителността в погледа му.

- Стана възможно. Отлично знаеш, Ирис, че не изпитваме нищо един към друг. Защо да се преструваме?

- Но аз те обичам!

- Моля те! Запази благоприличие!

Той се усмихна снизходително. Погали я по косата, както се прави, когато е нужно да се успокои дете.

- Остави ме тук при теб. Нека това бъде мястото ми.

- Не, Ирис, не... Дълго се надявах, но сега вече край. Много те харесвам, но не те обичам. Това е положението и нищо не мога да променя.

Тя се дръпна, сякаш змия я ухапа.

- Има ли жена в живота ти?

- Не те засяга.

- Има жена! Коя е тя? В Лондон ли живее? Затова дойде тук! Отдавна ли ми изневеряваш?

- Ставаш смешна. Нека си спестим подобни сцени.

- Обичаш друга. Усетих го още с пристигането. Жената знае кога не е желана и става незабележима. Аз съм станала незабележима. Не мога да го понеса!

- Струва ми се неуместно точно ти да ми устройваш сцени на ревност, какво ще кажеш? - той я изгледа подигравателно и тя избухна в гневни крясъци.

- Дори не ти изневерих с него! Нищо не се случи! Съвсем нищо!

- Възможно е, но не променя нещата. Свърши и няма смисъл да се питаме как и защо. Или по-скоро ти би трябвало да се запиташ как и защо... За да не повториш същите грешки с друг!

- А ти питаш ли се за мен, за моята любов?

- Това не е любов, а самолюбие; бързо ще се излекуваш. Ще си намериш друг, не се съмнявам в теб!

- В такъв случай не трябваше да ми казваш да идвам!

- Сякаш си питала за моето мнение! Ти се натрапи, не споменах нищо заради Александър, но изобщо не съм те канил.

- Като отвори дума за Александър, вземам го с мен, щом така стоят нещата. Няма да го оставя тук с твоята... любовница!

Изплю думата, все едно беше омърсила устата й.

Той я хвана за косата, дръпна я силно, за да я заболи, долепи устни до ухото й и прошепна:

- Александър остава тук с мен, точка по въпроса!

- Пусни ме!

- Чу ли добре? Ще водим битки, ако се наложи, но няма да ти позволя да го докоснеш. Кажи ми колко трябва да ти платя за всичко, ще ти дам парите, но няма да получиш родителските права над Александър.

- Ще видим! Той е мой син!

- Ти никога не си се грижила за него, никога не си се интересувала от него и няма да търпя да си послужиш с него, за да ме изнудваш. Разбра ли?

Тя наведе глава и не отговори.

- Тази нощ отиваш в хотел. Точно до нас има един много приятен. Ще преспиш и утре ще отпътуваш обратно, без да драматизираш. Ще обясня на Александър, че си се разболяла, върнала си се в Париж и отсега нататък ще идваш да го виждаш тук. Двамата заедно ще обсъдим дните, начините и ако се държиш прилично, можеш да го виждаш колкото искаш без ограничения. При едно условие, не го забърквай в тези неща.

Тя се освободи и се изправи. Опъна си дрехите. И без да го поглежда, заяви:

- Разбрах. Ще обмисля и ще ти съобщя. По-точно ще наема адвокат, който ще ти съобщи. Искаш война, добре, ще я имаш!

Той се разсмя.

- Как ще я водиш тази война, Ирис?

- Както всички майки, които се борят да запазят детето си! Детето винаги се дава на майката. Освен ако е уличница, алкохоличка или наркоманка!

- Които, да ти съобщя, стават много добри майки. Във всеки случай по-свесгни майки от теб! Не се изправяй срещу мен, Ирис, защото може да изгубиш всичко...

- Ще видим!

- Имам твои снимки в един вестник, как се целуваш с един младеж, имам свидетели за разпуснатото ти поведение в Ню Йорк, дори бях наел детектив, за да разкрия подробностите около историята ти с Габор Минар, аз плащах сметките за продължителния ти престой в клиниката, продължавам да плащам сметките за фризьора, масажиста, модния шивач, за ресторантите, хилядите евро, които харчиш на воля, не би могла дори да сумираш всички числа!

Няма да ти повярват нито за секунда в ролята на безутешна майка. Съдията ще ти се смее. Особено ако е жена, дето с труд си печели прехраната! Ти не познаваш живота, Ирис. Представа нямаш. Ще станеш за смях в съда.

Тя стоеше пребледняла, смазана, сините й очи бяха изгубили блясъка си, ъгълчетата на устните й увиснаха и тя доби вид на разорена възрастна дама, пристрастена към хазарта. Дългите кичури черна коса бяха провиснали, тя вече не беше ослепителната и вели-колепа госпожа Ирис Дюпен, а победена жена, която виждаше как й се изплъзват власт, красота и пари.

- Бях ли достатъчно ясен? - попита Филип.

Тя не отговори. Вероятно търсеше някоя оскърбителна реплика, но напразно. Грабна чантата, шала, пътната си чанта и изхвърча, тряскайки вратата.

Не й се плачеше. Беше поразена. Вървеше по дълъг бял коридор, в края на който със сигурност таванът щеше да се срути отгоре й. Тогава щеше да страда и животът й щеше да стане на развалини и хаос. Не знаеше кога ще настъпи моментът, искаше само да изтласка колкото може по-далече края на коридора. Мразеше го. Не можеше да понесе мисълта, че й се изплъзва. Той е мой! Никой няма право да ми го отнема. Той ми принадлежи.

Беше видяла хотела, когато се прибираха пеша от ресторанта.

Щеше да отиде сама. Нямаше нужда някой да й запазва стая. Нуждаеше се единствено от кредитната си карта. А нея поне до второ нареждане все още я имаше. И възнамеряваше да си я запази, нямаше да допусне да й бъде отнета.

Както и да е, мислеше тя, потраквайки гневно с токчета, никога не е бил толкова съблазнителен, колкото тази вечер, и никога не бях желала по-силно да се хвърля в прегръдката му. Защо винаги обичаме мъжете, които ни отблъскват, държат се гадно, защо не се вълнуваме от мъж, който се влачи в краката ни?

Утре ще разсъждавам по тази тема.

Тя отвори вратата на хотела, подаде кредитната си карта и поиска най-хубавия апартамент.

На другия ден след общото събрание Жозефин реши да си обуе маратонките и да отиде да потича. Ще направя две обиколки на езерото, за да изхвърля отровата от гадното събрание.

Зое още спеше и тя й остави бележка на масата в кухнята. Беше събота и нямаше училище. Скоро щяха да си проговарят, звездите бяха обещали.

В асансьора срещна господин Мерсон, който отиваше да кара колело. Беше обул прилепнал черен клин, препасал чантичка на кръста, носеше каска на главата.

- Малко тичане, госпожо Кортес?

- Малко въртене на педали, господин Мерсон?

- Много сте духовита, госпожо Кортес!

- Много благодаря, господин Мерсон!

- Изглежда, снощи пак е имало фиеста в мазето...

- Не зная какво правят, но ми се струва, че им е приятно!

- Да не им придиряме много на младите... Всички сме се събирали по мазетата, нали, госпожо Кортес?

- Без обобщения, господин Мерсон!

- Пак се правите на боязлива девойка, госпожо Кортес!

- Ще дойдете ли на тържеството у Ифижени довечера, господин Мерсон?

- Тази вечер ли е? Кръв ще се лее! Опасявам се да не се случи най-лошото.

- Няма. Тези, които ще дойдат, знаят как да се държат.

- След като твърдите! При това положение ще намина, госпожо Кортес. Само заради прекрасните ви очи!

- Елате с жена си. Чудесен случай да се запозная с нея.

- Точка за вас, госпожо Кортес!

- Освен това ще доставите огромно удоволствие на Ифижени, господин Мерсон.

- Бих искал да доставя удоволствие на вас, госпожо Кортес! Страхотно искам да ви целуна. Бих могъл да блокирам асансьора, знаете ли... и да ви подложа на плътско изстъпление, както са се изразявали едно време. Много ме бива в тази дисциплина.

- Преследвате неотклонно набелязаната цел, господин Мерсон!

- В това ми е чарът! Много съм упорит, външността лъже... Довиждане и приятен ден, госпожо Кортес!

- Приятен ден, господин Мерсон! И не забравяйте, тази вечер в деветнайсет часа у портиерката. Заедно със съпругата!

Те се разделиха и Жозефин се отдалечи в лек тръс, с усмивка на уста. Този човек беше роден да флиртува. Мехурче от шампанско. Изглеждаше по-младежки бодър, по-непринуден от сина си. Какво ли прави Зое в мазето? Тя спря на кръстовището, изчаквайки червения светофар, и продължи да потропва на място. Да не забавя ритъма, в противен случай организмът престава да изгаря мазнините.

Докато подскачаше на място, видя огромна реклама отсреща и позна мъжа на снимката: Виторио Джамбели, брат близнак на Лука. Бяха го снимали по слип, кръстосал ръце пред гърдите си, смръщил вежди. Изглеждаше мрачен. Мъжествен, но мрачен. Сло-ганът се къдреше над главата му в разноцветни тонове: Бъди мъж, носи „Екселанс“. Нищо чудно, че е депресиран! Да се развяваш по стените на Париж в прилепнал слип със сигурност удря по чувството на самоуважение.

Светофарът се смени. Докато пресичаше, си припомни, че трябва да върне ключа на Лука. Когато тръгнем на пазар с Ифижени, ще мина през тях. Ако попадна на него, ще кажа, че не мога да остана, защото Ифижени ме чака в колата.

Тя прескочи невисок парапет. Пое по широката алея, която излизаше при езерото, и видя познатите физиономии на съботните играчи на петанк. В съботата играеха по двойки. Жените носеха хладилни чанти за пикник, в тях имаше бутилка розе, твърдо сварени яйца, пиле и майонеза.

Тя започна първата обиколка, тичаше в обичайния си ритъм. Имаше свои ориентири: барачката на човека, който даваше лодки под наем, боядисана в червено и охра, пейките по трасето, редицата тръстики, които бяха завзели част от пътя и на това място трябваше да се движи съвсем вляво, сухото дърво, което беше кръстила „индианец“ и което бележеше точно половината на пробега. Разминаваше се с обичайните съботни посетители: възрастния господин, който тичаше приведен и дишаше шумно, отвеян едър черен лабрадор, който пишкаше клекнал, забравил, че е мъжки, берлинска овчарка, която се хвърляше във водата винаги от едно и също място и веднага излизаше, сякаш си беше отбила задължението, мъже, които бягаха по двама и си говореха за службата, момичета, които се оплакваха от мъжете, дето знаели да говорят само за бачкането. Беше още рано за тайнствения мъж. Съботите се появяваше около обяд. Времето беше хубаво и тя се почуди дали нямаше да си е махнал шала или шапката. В такъв случай щеше да види как изглежда, дали е приятен на вид, или е намръщен. Може да се окаже известна личност, която не желае да й досаждат. Една сутрин беше се разминала с Албер, принца на Монако, друг път срещна тенисистката Амели Моресмо. Отдръпна се да й даде път и я поздрави с ръкопляскане.

Откъм острова долетяха резките крясъци на пауните. Стана й забавно, като видя паток, тръгнал на лов за храна, който гмуркаше глава във водата и вирнатата му задница напомняше поплавък на въдица. Поклащайки се до него, женската чакаше с доволен вид на наконтена лелка. Някои бягащи ухаеха на сапун, други миришеха на пот. Едни оглеждаха жените, други не им обръщаха внимание. Спектакъл, в който участниците се познаваха, въртяха се в кръг, потяха се, търпяха и продължаваха да се въртят. Тя обичаше да се чувства част от спектакъла на въртящите се дервиши. Главата й се изпразни, тя се понесе във въздуха. Проблемите се излющваха като мъртва кожа.

Мобилният й звънна и я върна към действителността. Името на Ирис се изписа на екрана.

-Жо?

- Да - отговори Жозефин задъхана.

- Удобно ли е?

- Излязох да потичам.

- Може ли да те видя тази вечер?

- Ама нали и без това ще се видим! Да не си забравила? Тържеството при портиерката на нашата кооперация. И нали се бяхме разбрали да вечеряме заедно след това... Не ми казвай само, че си забравила.

- Ах, да, вярно.

- Ти беше забравила... - засегна се Жозефин.

- Не, не бях, обаче... Трябва на всяка цена да говоря с теб! Всъщност съм в Лондон и е ужасно, Жо, ужасно... - гласът й заглъхна и Жозефин се уплаши.

- Нещо лошо ли се е случило?

- Той иска да се разведем! Каза ми, че всичко свършило, че вече не ме обича. Жо, ще умра. Чуваш ли ме?

- Да, да - прошепна Жозефин.

- В живота му има друга жена.

- Така ли?

- Да. Заподозрях го заради начина, по който ми говореше. Той просто не ме забелязва, Жо, все едно съм невидима. Ужас!

- Няма такова нещо... Въобразяваш си!

- Не, уверявам те. Самият той ми заяви, че всичко е свършено, ще се разведем. Отпрати ме да спя в хотел. О, Жо, представяш ли си! А днес сутринта, когато отидох да го видя, беше излязъл да пие кафе, нали знаеш как обича сутрин да си чете вестника сам на терасата на някое кафене, поприказвах си с Александър и той ми разказа всичко!

- Какво ти разказа? - попита Жозефин с разтуптяно сърце.

- Каза ми, че баща му се срещал с някаква жена, ходел с нея на театър и на опера, често оставал при нея, прибирал се в ранни зори, той да не разбере, слагал си пижамата и се преструвал, че току-що става, прозявал се, търкал си очите, прокарвал пръсти през косата си... той си мълчал, за да не безпокои баща си, защото, чакай да ти кажа, едва не умрях, твърди, че откакто се виждал с тази жена, баща му станал по-ведър, променил се. Той знае всичко, разбираш ли! Дори името й... Доти Дулитъл. Ох, Жо! Направо ще умра...

И аз ще умра, си каза Жозефин и се облегна на близкото дърво.

- Толкова съм нещастна, Жо! Какво ще стане с мен?

- Може Александър да си е съчинил тази история? -предположи Жозефин, вкопчвайки се с надежда в тази мисъл.

- Изглеждаше напълно сигурен. Разказа ми го със спокоен и равнодушен тон на преподавател. Все едно искаше да ме успокои, няма страшно, мамо, не драматизирай излишно... Дори употреби странна дума, заяви, че въпросното момиче сигурно било „мимолетно“. Колко е мил, нали? Каза го, за да ме успокои... Ох, Жо!

- Ти сега къде си?

- На гара Сейнт Панкрас. Ще бъда в Париж след три часа. Може ли да дойда при теб?

- Трябва да ходя с Ифижени на пазар...

- Коя е тази?

- Нашата портиерка. Обещах да я закарам с колата да напазарува за тържеството...

- Няма значение, ще дойда при теб, така или иначе. Не искам да оставам сама.

- Имах намерение да й помогна за тържеството... - осмели се да каже Жозефин, която наистина беше обещала на Ифижени.

- Ти винаги си заета, когато става въпрос за мен, грижиш се за всички с изключение на мен! - гласът й потрепери, щеше да се разплаче. - Свършено е с мен, край, за боклука съм. Остарях!

- Не е вярно! Престани!

- Може ли направо от гарата да дойда при теб? С пътната си чанта? Не искам да оставам сама. Полудявам...

- Добре. Ще се видим вкъщи.

- Не беше редно да ми се случи. Ох, ако знаеш само как ме изгледа! Очите му минаха през мен, без да ме виждат, ужас!

Жозефин затвори телефона смаяна. „Можеш да накараш да сведе очи човек, който те обича - не и човек, който те желае. Обичам те и те желая.“ Беше му повярвала. Беше се вкопчила в тези любовни думи, беше ги издигнала като знаме и в него се беше забулила. Нищо не зная за хитрините на любовта. Толкова съм наивна. Толкова съм смотана... Краката й се подгъваха, тя се свлече на една пейка.

Затвори очи и каза на глас: Доти Дулитъл. Тя е млада, красива, носи малки обици, има леко разстояние между предните зъби, разсмива го от сърце, не е ничия сестра, танцува рок и пее „Травиата“, знае сонетите на Шекспир и позите на кама сутра. Премахна ме, както се измитат окапали листа. Ще се свия на земята като мъртво листо. Ще продължа живота си на сама жена. Зная да живея сама. По-скоро зная да оцелявам сама. Съседната възглавница е студена и недокосната, леглото, на което лягаш, е с отгърната завивка само от едната страна, остава непокътнато мястото за другия, който няма да дойде, когото очакваш напразно в познатите студени обятия на тъгата. Сама, сама, сама. Без дори капка надежда, която да лелеш, без ни едничък кадър от филм, който да погледаш. Само като се сетя с каква сила се хвърлих към него в коледната вечер! Наивна като малко момиче, когато той ме целуна, с мечтите ми за първа любов, с които го дарих. Заради него се връщах отново в детството. Готова бях на всичко. Да го чакам, да вдишвам присъствието му отдалече, да пия от любовта му в думите, драснати на титулната страница. Това ми беше достатъчно, за да го чакам търпеливо месеци, години.

Тя усети нечий дъх на ръката си и отвори очи стресната.

Едро черно куче я гледаше, наклонило глава.

- Дю Геклен! - продума тя, разпознала уличното куче от снощи. - Какво правиш тук?

От увисналата му бърна се стичаше слюнка. Той изглеждаше съпричастен към нейната тъга.

- Тежко ми е, Дю Геклен. Много ми е тежко...

Той наклони глава на другата страна, сякаш да й покаже, че я слуша.

- Обичам един мъж, вярвах, че и той ме обича, и останах измамена. Такава съм аз, да знаеш, винаги вярвам на хората...

Той сякаш разбираше и я чакаше да продължи.

- Една вечер се целунахме, истинска целувка на влюбени и изживяхме... седмица луда любов. Не казвахме нищо, едва се докосвахме, но се изпивахме с очи. Беше красиво, Дю Геклен, силно, страшно, нежно... После, не зная какво ми стана, аз го помолих да си върви. И той си тръгна. - Тя му се усмихна, погали го по муцуната. - И сега плача на пейката, защото току-що научих, че е с друго момиче, и ме боли, Дю Геклен, страшно ме боли.

То тръсна глава и лигата му полепна по козината на муцуната. Лепкавата нишка блесна на слънцето.

- Странно куче си ти... Все така ли бродиш без стопанин?

То наведе глава утвърдително: „така е, нямам стопанин“. И остана с наведена глава в странната си поза, с нишката бляскава лига, увита като верижка на муцуната.

- Какво чакаш? Не мога да те взема. - Тя прокара ръка по широкия белег и грапавата розова кожа на десния му хълбок. Твърдата козина се беше слепнала на места. - Наистина си грозен. Льофлок-Пинел е прав. Имаш екзема... Без опашка си. Отрязали са ти я. Едното ти ухо е клепнало, другото е някакъв безформен израстък. Да ти призная, не може да се каже, че си красавец!

Той вдигна към нея жълтите си очи и тя забеляза, че дясното му око е мътно.

- Окото ти е изтекло! Горкичкият!

Говореше му тихо, галеше го и то не се дърпаше, не ръмжеше. Навело глава, примигваше от удоволствие.

- Приятно ти е да те галя, нали? Обзалагам се, че си свикнал повече да те подритват и да те пъдят!

То тихо изскимтя, сякаш да потвърди, и тя отново се усмихна. Потърси в ухото му следа от маркиране, провери отвътре бедрата му, но не откри нищо. То легна в краката й, дишаше тежко. Досети се, че е жадно, посочи мръсната вода в езерото и туткаси се засрами. Кучето имаше нужда от дълбока купа бистра вода. Тя погледна часовника си. Щеше да закъснее. Скочи изведнъж и то я последва. Подтичваше до нея. Голямо и черно. Спомни си стиховете на Кювелие¹:

Грозник друг нямаше такъв от Рен чак до Динан, с нос черен, вирнат, груб и недодялан, дори от майка и баща не беше той желан, та те копнееха в душите си потайно той да умре или в река да се удави.

Хората им правеха път. Досмеша я.

- Виждаш ли, Дю Геклен? Плашиш добрите хора!

Той спря, вдигна муцуна към нея и тихо излая:

- Какво да правя, кажи?

Поклащаше се и я подканяше: стига се колеба, вземи ме с теб. Гледаше я умолително с прекрасното си кехлибареножълто око, преливащо от неизказана надежда. Двамата се изпитваха, вперили очи един в друг. Той чакаше, преизпълнен с доверие, тя се колебаеше.

- Кой ще се грижи за теб, когато ходя в библиотеката? Представи си само, ако започнеш да лаеш или да виеш? Какво ще каже госпожица Дьо Басониер?

То бързо навря муцуна в ръката й.

- Дю Геклен! - измънка Жозефин. - Бъди разумен.

И продължи да тича, то я следваше, забило нос в маратонките й. Спираше, когато тя спираше, подтичваше, когато тя се затичаше. Закова на червения светофар, последва я по петите, нагаждайки се според нейния ритъм, без да й се пречка в краката. Промъкна се заедно с нея, щом отвори вратата. Изчакаха асансьора. Влетя вътре скоро-стрелно като печен контрабандист, горд, че е надхитрил противника.

- Да не си въобразяваш, че не те видях? - попита Жозефин и натисна бутона на своя етаж.

То отново я погледна с безгранична преданост, поверявайки й съдбата си.

- Слушай сега, ще сключим договор. Ще те оставя у дома за една седмица и ако се държиш прилично, ще останеш още една седмица, след това... В противен случай поемаш към кучешкия приют.

То се прозя широко, вероятно да й покаже, че е съгласно.

Отидоха в кухнята. Зое закусваше. Вдигна глава и извика:

- Ау, мамо! Това е истинско куче!

- Намерих го при езерото и ми се лепна.

- Сигурно някой го е изхвърлил. Виждаш ли как ни гледа? Може ли да го задържим, мамо? Кажи „да“! Кажи „да“!

Тя се разприказва и закръглените й все още детски бузки поро-зовяха от вълнение. Жозефин се престори, че се колебае. Зое взе да я увещава:

- Винаги съм си мечтала да имам голямо куче. Знаеш го много добре.

Дю Геклен местеше поглед от едната към другата. От умоляващата и тръпнеща в очакване Зое към привидно спокойната Жозефин, която тайно в душата си се радваше, че се бяха сдобрили.

- Прилича ми на Синьото куче, спомняш ли си приказката, която ни четеше вечер преди да заспим, а ние толкова се страхуваме, че сънувахме кошмари...

Жозефин започваше да говори с дебел заплашителен глас, когато Горския дух нападаше Синьото куче, и Зое се криеше под завивките.

Тя разпери ръце и Зое се хвърли в прегръдката й.

- Наистина ли искаш да го задържим?

- О, да! Ако ние не го вземем, няма да се намери никой, който да го прибере. Ще си остане на улицата.

- Ще се грижиш ли за него? Ще го извеждаш ли?

- Обещавам! Обещавам! Хайде, кажи „да“!

Жозефин срещна умоляващия поглед на дъщеря си. Един въпрос я изгаряше отвътре, но не го зададе. Чакаше Зое да й се разкрие. Притисна момичето до гърдите си и въздъхна: да.

- О, мамо, толкова съм доволна! Как ще го кръстим?

- Дю Геклен. Черният дог от Броселиандския лес.

- Дю Геклен - повтори Зое, милвайки кучето. - Струва ми се, че има нужда от хубаво къпане и обилно хапване...

Дю Геклен завъртя задницата си без опашка и последва Зое към банята.

- Ирис ще дойде. Посрещни я! - провикна се Жозефин от коридора. - Отивам на пазар с Ифижени.

Тя чу Зое да отговаря „да, мамо“, без да престава да говори на кучето, и преизпълнена с щастие, слезе да вземе Ифижени.

Да не забравя да купя храна за Дю Геклен, напомни си тя.

- Вече имам куче! - обяви Жозефин на Ифижени.

- Добре сте се подредили, госпожо Кортес! Сега ще трябва да го извеждате вечер и да не се страхувате да се разхождате по нощите!

- То ще ме пази. Когато съм с него, никой няма да се осмели да ме докосне.

- Затова ли го взехте?

- Подобна мисъл дори не ми мина през ума. Бях седнала на една пейка и...

- То дойде и ви се лепна! Ама и вие сте една! Готова сте да приберете кого ли не! Дайте да видим сега, ето тука ми е списъкът с покупките, взела съм и торбички, защото вече не дават торбички безплатно, сега всичко се плаща! Хайде да побързаме! Да вървим...

Жозефин провери дали ключът от жилището на Лука е у нея.

- Налага се да спрем за две минути при приятел, за да оставя един ключ.

- Ще ви чакам в колата.

Тя попипа джоба си с мисълта, че допреди известно време щеше да полудее от радост само да държи този ключ.

Паркира пред кооперацията на Лука, вдигна очи към апартамента му. Щорите на прозорците бяха пуснати. Не си беше вкъщи. Тя въздъхна с облекчение. Порови в страничния джоб на вратата евентуално за някакъв плик. Откри някакъв захабен стар. Откъсна лист от бележника си и написа: „Лука, връщам ви ключа. Идеята не се оказа добра. Късмет за всичко. Жозефин.“ Прочете написаната набързо бележка, докато Ифижени, извърнала глава, гледаше навън. Жозефин задраска „идеята не се оказа добра“. Откъсна нов лист, преписа на чисто посланието и го пъхна в плика. Сега оставаше само да го връчи на портиерката.

Жената тъкмо беше пуснала прахосмукачката. Отвори вратата, преметнала през рамо маркуча с тръбата, която приличаше на метална змия. Жозефин се представи. Попйта дали може да остави плик за господин Лука Джамбели.

- Искате да кажете, Виторио Джамбели?

- Не. Лука, брат му.

Само това липсваше! Бележката на „смотанячката“ да попадне в ръцете на Виторио!

- Тук няма Лука Джамбели!

- Има! - усмихна се Жозефин. - Висок кестеняв мъж с паднал на очите перчем; винаги ходи с дъфел!

- Виторио - повтори жената и подпря прахосмукачката.

- Не! Лука. Неговият брат близнак.

Портиерката поклати глава и свали металната змия.

- Не познавам такъв.

- Живее на петия.

- Виторио Джамбели, не Лука...

- Стига де! - нервира се Жозефин. - Идвала съм при него. Мога да ви опиша как изглежда жилището му. Зная също, че има брат близнак, който се казва Виторио и е манекен, но живее на друго място.

- Ми точно този живее тук. Друг не съм виждала! Даже не знаех, че имал брат близнак. Никога не е споменавал. Да не ме изкарате луда! - тя се засегна и понечи да затвори вратата.

- Може ли да поговорим минутка? -попита Жозефин

- Нямам много време за приказки.

Тя неохотно я покани да влезе. Бутна встрани прахосмукачката и пусна змийското кълбо.

- Този, който аз познавам, се казва Лука - повтори Жозефин, стиснала плика в ръка. - Пише дисертация за историята на сълзите, поръчана му е от италиански издател. Прекарва много време в библиотеката, прилича на малко по-възрастен студент. Мрачен, меланхоличен, не се усмихва много-много...

- Виж, тук сте права! Не е с приятен характер! Дразни се за щяло и нещяло. Така е, защото има стомашни киселини. Не се храни правилно. Ами да, сам мъж няма да седне да си готви!

- Ето, виждате ли, че говорим за един и същ човек.

- Да, да. Хората с лошо храносмилане са непредвидими, те зависят от стомашните си сокове. И той е точно такъв, един ден ви се усмихва любезно, на другия е като буреносен облак. За Виторио става дума. Много красив мъж. Манекен, снимат го по списанията...

- Не! Говоря за брат му Лука!

- Ама нали ви обяснявам, че няма никакъв Лука. Има един, дето се казва Виторио и страда от лошо храносмилане! Все пак съм в течение, нали аз разнасям пощата! На пликовете не пише Лука, а Виторио. И глобите за неправилно паркиране, и те са за Виторио. И бележките за неплатени фактури - за Виторио. Този Лука толкова живее тук, колкото тече мед и масло от чешмата на ъгъла на улицата! Не ми ли вярвате? Имате ли ключ? Качете се и проверете...

- Нали ви казах, че вече съм идвала и зная, че тук живее Лука Джамбели.

- Аз пък ви казвам, че има само един и той се казва Виторио Джамбели, по професия манекен, с труден характер и лошо храносмилане. Който си губи документите, ключовете, обезумява от нищо и прекарва нощта в участъка! Затова не настоявайте и не се опитвайте да ме накарате да повярвам, че са двама души, след като има само един! Което е много добре, защото в противен случай, ако има още един като него, направо ще се побъркам!

- Не е възможно - прошепна Жозефин. - Това е Лука.

- Виторио. Виторио Джамбели. Познавам майка му. Говорила съм с нея. Тя си има големи неприятности с него... Той й е единствен син и тя не заслужава такова нещастие. Виждала съм я, както сега вас. Седнала на оня стол... - тя посочи стол, на който спеше голяма сива котка. - Плачеше, докато ми разказваше какви ужасии й погаждал. Живее в предградието Женвилие. Да ви дам адреса, ако желаете...

- Не може да бъде - упорстваше Жозефин, клатейки глава. - Не съм сънувала...

- Страхувам се, че ви е лъготил, млада госпожо. Жалко, че го няма. Замина за Италия. За Милано. Ще участва в ревю. Връща се вдругиден. Виторио Джамбели. А колкото да се прави на интересен, много го бива. Човекът оркестър... - портиерката мърмореше, сякаш тя беше преживяла любовно разочарование. - Лука, сигурно го е измислил за по-забавно. Мрази хората да говорят, че позира за списания. Направо побеснява! Въпреки че с това се издържа. Мислите ли, че ми е приятно да слугувам на този и онзи? Ама от това живея! На неговите години, как не го е срам! Крайно време е да се вразуми...

- Но това е абсурдно!

- Той е като лъжливото овчарче, обаче някой ден лошо ще си изпати, да знаете! Щото, ако му противоречиш, изпада в бяс... Някои от живеещите тук искат да го изгонят от кооперацията, представете си за какво става дума. Нападна възрастна жена, която искаше да й се подпише на една снимка, заплаши я, беше ужасно! Метна едно чекмедже право във физиономията й! Някои се разхождат на свобода, ама ще е по-добре да ги затворят в лудницата.

- Направо не мога да повярвам... - измънка Жозефин.

- Не сте първата, която не може да повярва! Нито последната за съжаление!

- Нали няма да му казвате, че съм идвала... Нали! - примоли се Жозефин. - Не искам да разбере, че зная. Моля ви, много е важно...

- Както кажете. Бездруго не се натискам да разговарям с него. Какво ще правим с ключа? Ще го задържите ли?

Жозефин си взе плика. Щеше да го изпрати по пората.

Тя се престори, че си тръгва, изчака портиерката да затвори вратата и се върна и седна на стълбището. Чуваше бученето на прахосмукачката. Имаше нужда да се посъвземе, преди да се върне в колата при Ифижени. Лука беше намръщеният мъж по слип на афиша. Тя си припомни, че в началото на връзката им той непрекъснато ту изчезваше, ту се появяваше. Тя не се осмеляваше да го разпитва.

Кой е той? Виторио или Лука? Виторио, който се мисли за Лука. Или Лука, който се има за Виторио. Колкото повече размишляваше, толкова по-бездънна и тайнствена изглеждаше лъжата и тя отвеждаше към друга, още по-страшна пропаст, в която тя пропадаше.

Той води двойствен живот. На манекен, който презира, на изследовател и ерудит, който уважава... Това обяснява защо се държи резервирано, защо й говори на вие. Не може да се доближи твърде много до нея, опасява се да не го разобличи. Не може да си разкрие душата, страх го е, че ще вземе да си признае всичко от игла до конец.

А когато й беше казал миналия ноември, малко преди да я нападнат: „Жозефин, трябва да поговорим, имам да ви казвам нещо важно...“, може би е искал да се изповяда, да се освободи от лъжата. Но се е оказало в последната минута, че не е имал достатъчно смелост. Защото така и не се появи на срещата. Нищо чудно, че не прояви интерес към споделеното от мен! Имал е други грижи. Като жонгльор, който се е съсредоточил в топките, той е внимавал какво лъже. Защото да лъжеш си е трудна работа, изисква страхотно чувство за организираност. Непрекъснато да внимаваш. Освен това изисква и много енергия.

Тя се запъти към колата, в която я чакаше Ифижени. Отпусна се тежко на седалката. Завъртя ключа, вперила празен поглед пред себе си.

- Как сте, госпожо Кортес? Изглеждате много разстроена...

- Ще ми мине, Ифижени.

- Бледа сте като платно! Все едно сте научили някаква тайна.

- Може и така да се каже.

- Не е нещо ужасно, нали?

- Донякъде... все пак - въздъхна Жозефин, докато търсеше откъде да мине за „Интермарше“.

- Това е животът, госпожо Кортес! Това е животът! - и тя напъха обратно под забрадката измъкнал се кичур коса, все едно слагаше ред в живота си.

- Да ви кажа, Ифижени - продължи Жозефин, леко засегната, че на бърза ръка бе минала в категорията „житейски неприятности“, - моят живот дълго време беше монотонен и сив. Затова не съм свикнала на подобни случки.

- Ще се наложи да свиквате, госпожо Кортес. Често животът е път, по който се спъваме и се нараняваме. Той рядко е спокойна разходка. Или се случва да е задрямал, а щом се пробуди, неспирно ви стряска и разтърсва!

- Бих предпочела да е поне малко по-спокоен!

- Само дето животът не пита...

- Зная, но имам право да си кажа желанието, нали?

Ифижени сви устни и издаде обичайния си пръхтящ звук, сякаш да каже: не се надявайте много-много; в този момент Жозефин разпозна в края на улицата авенюто, което водеше към „Ин-термарше“.

Те напълниха две колички с провизии и пиене. Ифижени се беше развихрила. Жозефин се опитваше да я озапти. Не беше убедена, че ще се съберат много гости. Господин и госпожа Мерсон, господин и госпожа Ван ден Брок, господин Льофлок-Пинел бяха обещали да наминат, две двойки от вход Б и една госпожа, която живееше сама с белия си пудел, също бяха заявили присъствие. Ирис. Зое. Ами другите? Ифижени беше окачила поканата във фоайето и твърдеше, че всички от вход Б ще дойдат. Те не се смятат за важни особи, не са като от вход А, които са се съгласили само за да направят мили очи на вас, не заради мен.

- Стига, Ифижени, да ни би случайно да ми изнасяте лекция по класова борба?

- Казвам ви каквото ми е на душата. Богатите не се смесват с другите, събират се помежду си. Бедните се омешват. Или биха искали да се омешат, но не ги допускат!

Жозефин за малко да й каже как поначало си е знаела, че не е много разумно да иска да събере хора, които през цялата година се разминават, без да си кажат нито дума. Но се отказа, не си заслужаваше. Нека си запазя ведрото настроение и ентусиазма. Обаче трудно успяваше да запази непокътнати ведрото си настроение и ентусиазма: предателството на Филип, лъжата на Лука, а сега за капак и класовата борба!

Ифижени изброяваше: сандвичи, хапки, вино и газирани напитки, хартиени салфетки, пластмасови чаши, маслини, фъстъци, нарязани колбаси и филе. Четеше списъка. Добави голяма кола за децата, бутилка уиски за мъжете. Жозефин взе кучешка храна. Опаковка крокети за голямо куче. На колко ли години е Дю Геклен?

На касата Ифижени гордо извади парите си. Жозефин я остави да плати. Касиерката попита дали имат карта за редовни клиенти и Ифижени се обърна към Жозефин.

- Сега е моментът да си извадите картата и да попълним точките! - тя не криеше радостта си да увеличи точките на Жозефин, поклащаше се, размахваше банкнотите. Жозефин подаде картата си. -Кожо точки е натрупала? - нетърпеливо се осведоми Ифижени.

Касиерката вдигна вежди, хвърли поглед на прозорчето на касовия апарат:

- Нула.

- Изключено! - възкликна Жозефин. - Изобщо не съм я ползвала!

- Може би, но сметката ви е на нула...

- А, хубава работа, госпожо Кортес! - Ифижени я погледна с увиснало чене.

- Нищо не разбирам... - смънка с неудобство Жозефин. - Изобщо не съм я ползвала!

Веднага си каза, че никога не беше вярвала на тази карта. На-душваше измамата, отстъпките, за да ти пробутат мухлясало сирене, пастет с изтекъл срок, запасите чорапогащници с бримки, от които да се отърват, пастата за зъби, дето е пълно менте.

- Сигурно имате грешка. Повикайте отговорника на касите - заяви Ифижени, изправяйки се очи в очи срещу изникналото затруднение.

- Недейте, Ифижени, само си губим времето...

- Не, госпожо Кортес. След като сте участвали, значи имате право. Може да се окаже просто грешка в машината...

Касиерката, изтощена от факта, че вече е двайсетгодишна, а все още е на касата, намери сили да натисне някакъв бутон. Появи се наперена дама с леко прошарена коса: отговорничката на касиерките. Изслуша ги, цъфнала в широка усмивка на спец в търговията. Помоли ги да изчакат и отиде да направи проверка.

Двете застанаха встрани: Ифижени мърмореше, Жозефин си мислеше, че й е безразлично дали я лъжат с точките. Беше се случил истински призрачен ден, в който всичко чезнеше: не само точките от клиентската карта, но и мъжете.

Отговорничката се върна с подрипваща крачка. Стъпваше така, сякаш размазваше фасове с върха на обувките. Напомняше на плашлива кобила.

- Всичко е точно, госпожо Кортес. Последните три месеца са правени доста покупки с вашата карта в различни клонове на „Ин-термарше“...

- Не... не е възможно!

- Напротив, напротив, госпожо Кортес! Проверих всичко и...

- Но аз ви казвам...

- Сигурна ли сте, че само вие ползвате картата по вашата сметка?

Антоан! И Антоан имаше карта!

- Съпругът ми... - едва изрече Жозефин. - Той...

- Вероятно я е ползвал и е забравил да ви уведоми. Защото направих проверка и установих, че наистина е пазарувано с тази карта, ще ви дам подробности и точните дати, ако желаете...

- Не. Няма нужда - отговори Жозефин. - Благодаря ви много.

Отговорничката отново разтегли устни в дежурна усмивка и

доволна, че е успяла да реши проблема, се оттегли с бодрата си походка.

- Ама мъжът ви е адски нахален, госпожо Кортес! Не живеете заедно, а той ви източва картата! Не се учудвам! Те са такива, всички без изключение, гледат само да ни използват. Надявам се да му дадете да се разбере, когато се видите!

Ифижени не можеше да се успокои и сипеше хули по мъжката част от населението. Тресна вратата на колата и продължи да мърмори дълго време след като Жозефин беше потеглила.

- Не ми е ясно как успявате да запазите спокойствие, госпожо Кортес!

- Има дни, в които е по-добре човек да не става от леглото!

- Забелязвали ли сте, че лошите новини винаги ни сварват неподготвени? Много е възможно още нещо да ви се стовари!

- Това ми го казвате, за да ме успокоите, така ли?

- Не е лошо да си погледнете хороскопа.

- Не изпитвам особено желание! Пък и ми се струва, че ми се случи всичко, което имаше да се случва. Не виждам какво още може да изникне!

- Денят едва започва - изкиска се Ифижени и пак изпръхтя.

Тържеството беше в разгара си. До последната минута Жозефин и Ифижени бяха нареждали столове, мазали хапки с паста от аншоа, отваряли бутилки вино, шампанско, кока-кола. Шампанското беше подарък от вход Б.

Ифижени беше познала: вход Б беше представен масово, докато от вход А засега бяха дошли само господин и госпожа Мерсон със сина си Пол; Жозефин, Ирис и Зое.

- Той ще излапа всички хапки, мамо! - каза малката Клара, сочейки с пръстче Пол Мерсон, който се тъпчеше без капка свян.