Катрин Панкол - 2. Бавният валс на костенурките

- Като и на двете!

- И какво не им разбираш?

- Жените са толкова... прагматични! Мислите за детайлите, вървите, движени от неумолима логика, ор-га-ни-зи-ра-те живота си! Защо срещам само момичета, които знаят точно къде искат да стигнат, какво искат да направят, как ще го направят... Правя, правя, правя! Само тази дума им е в устата!

- Може би защото сме в материалния свят непрекъснато. Месим, перем, гладим, шием, готвим, чистим или се пазим от опипващите ръчички на мъжете! Ние не мечтаем, ние правим!

-И ние правим...

- Не е същото! На четиринайсет години вече сме с менструален цикъл и нямаме избор. Примиряваме се. На осемнайсет бързо разбираме, че трябва да правим двойно повече неща, ако искаме да оцелеем. После „се правят“ бебета, носим ги девет месеца, те ни докарват гадене, ритат, разкъсват ни, идвайки на бял свят, пак са си неща от практиката! После трябва да ги къпем, да ги храним, да ги обличаме, да ги теглим, да им мажем дупетата с кремове. Правим го, без да си задаваме въпроси, като допълнение към всичко останало. Работата през деня и креватните танци нощем. Непрекъснато нещо правим, рядко се срещат момичета, които витаят в облаците, не стъпват по земята! А вие, вие правите едно-единствено нещо: правите се на мъже! Начинът на действие е закодиран от векове в гените ви, затова го правите с лекота. Ние пък трябва да се борим всяка секунда... и накрая ставаме прагматични, както добре го каза!

- Бих искал да срещна момиче, което да не може да „прави“, да не прави планове за кариера, да не знае да смята, да шофира, дори да не знае как се взема метрото. Момиче, което живее сред книги, пие чай с литри и гали старата си котка, свита на кравай върху корема му!

Шърли знаеше за историята на сина си с Шарлот Брадсбъри. Гари не й беше казал, но лондонската мълва я носеше, разкрасявана от хиляди подробности. Запознали се на събиране, организирано от Малвина Едуардс, великата жрица на модата. Шарлот току-що била приключила двегодишна връзка с женен мъж, който скъсал с нея по телефона, жена му подсказвала шепнешком фаталните слова. Цял Лондон говореше само за това. „Удовлетворение за поруганата чест“, нададе вой усмихнатата уста на Шарлот Брадсбъри, която опровергаваше клюките с отегчена гримаса, търсейки с кого да излезе, за да затвори злите усти, щастливи да очернят главната редакторка на „Нерв“, списанието, което нападаше жертвите си с рафинирана жестокост. Така се запозна с Гари. Вярно, че беше по-млад от нея, но най-важното за Шарлот беше, че е привлекателен, загадъчен, ново лице в малкия й свят. Благодарение на него тя заплиташе загадки, провокираше въпроси, пораждаше предположения. Тя „правеше“ нещо ново. Той беше красив, но не го знаеше. Изглежда, имаше и пари, но май и това не знаеше. Не работеше, свиреше на пиано, разхождаше се в парка, четеше до безпаметство. Даваха му между деветнайсет и двайсет и осем години в зависимост от темата на разговора. Ако говореха за ежедневния живот, за лошото състояние на метрото, за цените на жилищата, той гледаше учудено като непросветен юноша. Ако споменеха Гьоте, Тенеси Уилямс, Ницше, Бах, Коул Портър или Ерик Сати, изведнъж ставаше възрастен и се превръщаше в познавач. Ангел, но ангел, който подканва към прелюбодействие, си беше помислила Шарлот Брадсбъри, зърнала го облакътен на пианото, ако първа не го грабна, ще ми го отмъкнат под носа. Беше го покорила, създавайки у него илюзията, че той я беше отвлякъл от безбройните смотани кандидати, които ръмжаха с мощните си автомобили пред дома й. „Каква скука! Каква простащина! А аз се чувствам така уютно у дома, чета си „Мечтите на самотника по време на разходките му“ в компанията на старата ми котка и чашата чай! Подготвям специален брой, вдъхновен от произведенията на Русо, защо не се включите и вие?“ Гари беше във възторг. Тя не лъжеше. В Кеймбридж беше изучавала Русо и останалите френски енциклопедисти. От този миг станаха неразделни. Тя спеше при него, той - при нея, тя поде светкавична образователна кампания, която в най-скоро време щеше да превърне неориентираното дете в очарователен светски лъв. Водеше го по театри, по концерти, в задимени джаз клубове, на аристократични благотворителни приеми. Подари му сако, после още едно, вратовръзка, още една вратовръзка, пуловер, шал, смокинг. Не беше вече високият непохватен младеж, отдаден на музиката, който не си показваше носа навън и наблюдаваше катеричките в парка. „Знаеш ли, че катеричките умират от алцхаймер? - беше пошушнал Гари на ухото на Шарлот, подхващайки с удоволствие една от любимите си теми. - Губят си паметта и забравят къде са заровили натрупаните за зимата запаси от лешници. Треперят от студ и умират на дървото, в което са скрили плячката си.“ „Аха...“ - рече Шарлот, свали черните си очила и погледна с огромните си очи, в които не проблесна нито искрица на съчувствие към сенилните катерици. Гари се почувства страшно самотен, истинско недорасло момче.

- А Ортанс? Тя какво казва? - попита Шърли.

- За кое?

- За... Много добре разбираш за какво говоря. Тоест за кого...

Той отново се беше заел да кълца старателно магданоза и шунката, ръсна чер пипер, морска сол. Опита с пръст пълнежа, добави още чесън и галета.

- Сърдита ми е. Чака аз да й се обадя. Аз пък не й се обаждам. Какво ли имам да й кажа?

Той напълни доматите, отвори фурната, която беше загрял предварително, сбърчи вежди и нагласи часовника за печенето.

- Че съм очарован от тази жена, която се отнася с мен като с мъж, а не като с приятел? Ще й стане мъчно...

- Но нали е истина.

- Нямам желание да й съобщавам тази истина. Няма да я представя правилно и после...

- Аха! - усмихна се Шърли. - Бяството на мъжа от обясненията: класически пример!

- Чуй ме, ако споделя с Ортанс, ще се почувствам виновен... Още по-лошо, ще се чувствам задължен да охуля Шарлот или да омаловажа мястото, което заема в живота ми...

- За кое виновен?

- С Ортанс сме си дали обещание без думи: да не се влюбваме в други... докато пораснем достатъчно двамата, за да се обичаме... искам да кажа, истински да се обичаме...

- Това не е ли прекалено смело?

- По онова време не познавах Шарлот... Беше преди.

Струваше му се, че е било през миналия век! Животът му се

беше превърнал във водовъртеж. Край на лова на ненаситните мръсници. Сега в него имаше място единствено за магьосницата с дългата шия, с тънките мускулести рамене, със седефените ръце, по-бляскави от перлена огърлица.

- И сега какво...

- Сега съм притеснен. Ортанс не ми звъни. Аз не й звъня. Не си звъним и двамата. Мога да го спрегна и в бъдеще време, ако искаш...

Беше отворил бутилка бордо и помириса тапата.

Шърли се чувстваше неловко, когато станеше въпрос за любовния живот на сина й. Когато беше малък, не съществуваше тема табу. Говореха си за всичко: за момичетата, дамските тампони, желанието, за никнещата брада, за книгите шедьоври и за набързо скалъпените книги, за филмите, които си пускаш на забавен каданс, и за филмите за бърза консумация, за дисковете за танци и дисковете за съсредоточаване, за готварските рецепти, отлежалото вино, за живота след смъртта и за ролята на бащата в живота на момчето, което не познаваше своя баща. Бяха пораснали заедно, ръка за ръка, бяха споделяли тежката тайна, посрещали бяха опасности и заплахи - неизменно солидарни. Сега обаче... Беше станал мъж: окосмен, с големи ръце, големи стъпала, дебел глас. Беше едва ли не уплашена. Вече не се осмеляваше да задава въпроси. Предпочиташе той да заговори за себе си, без да се налага да го разпитва.

- Държиш ли на Шарлот? - попита накрая тя, като се прокашля да прикрие смущението си.

- Тя ме очарова...

Шърли си каза: колко пресилено изказване, толкова раздуто, че може да включва какво ли не, би ли уточнил какво имаш предвид. Гари се усмихна, разпознал този трик на майка си, когато очите на Шърли се взираха в неговите с нямо питане, и продължи:

- Тя е красива, интелигентна, любознателна, ерудирана, забав-на... Харесва ми да спя с нея, харесвам как се извива като змия в прегръдката ми, как се отдава, как ме въздига в ранг на изключителен любовник. Истинска жена. И в същото време - фантазия! Не е от ненаситните мръсници!

Шърли тъжно въздъхна. Ами ако тя самата не е нищо друго освен ненаситна мръсница в очите на Джак, мъжа в черно, който беше наранил завинаги тялото и душата й?

- С нея се образовам... Тя се интересува от всичко, чудно ми е само какво намира в мен!

- Намира това, което не намира в другите мъже, прекалено заети да тичат подир сянката и кариерата си: любовник и съмишленик. Тя се е доказала, няма нужда от ментор. Тя има пари, връзки, красива е, свободна е, излиза с теб, защото й е приятно...

Гари измърмори нещо неразбираемо за виното и рече:

- Всъщност само Ортанс ме смущава...

- Не се безпокой, Ортанс ще оцелее. Ортанс оцелява винаги, това би могло да бъде нейния девиз!

Гари беше налял вино в две кристални чаши, изработка на прочутата фирма „Лалик“ украсени с гирлянда от перли в основата, сигурно са подарък от Шарлот, предположи Шърли, въртейки чашата в ръка.

- А това отлежало бордо? От Шарлот ли е?

- Не. Попаднах на него, докато търсех ножа за кълцане. Преди да си тръгне, Ортанс беше скрила на разни места подаръци, за да не я забравя. Отварям някой скрин и изпада пуловер, бутам купчина чинии и се появява пакет от любимите ми бисквити, вземам флакона с витамини от аптечката и се натъквам на бележка: „Предполагам, че вече ти липсвам...“ Забавна е нали?

Забавна или влюбена, се замисли за пръв път Шърли, малката чума се беше натъкнала на преграда по пътя си. Преграда, която се наричаше Шарлот Брадсбъри, а тя си знаеше работата!

Ортанс се събуди плувнала в пот. Искаше да крещи, но от устата й не излизаше звук. Пак беше сънувала ужасния кошмар! Намираше се в зала с под от плочки, влажна, потънала в белезникава пара, пред нея стоеше мъж, висок колкото бирена бъчва, с нашарен от белези торс, целият в черни косми, размахал дълъг камшик, който завършваше накрая с метални топчета. Въртеше камшика, кривеше заплашително лице, оголваше почернели зъби и я хапеше по цялото тяло. Тя се свиваше в ъгъла, крещеше и се мяташе, мъжът я удряше с камшика, тя се изправяше, втурваше се към затворена врата, през която минаваше, без да разбере как, и се оказваше навън, тичаше по тясна мръсна улица. Беше й студено, разтърсваха я ридания, но продължаваше да тича, наранявайки стъпалата си по грапавите павета. Нямаше никой, при когото да се скрие, никой, който да я закриля, чуваше ругатните на мъжа, който тичаше по петите й, тя се строполяваше на земята, едра ръка грубо я хващаше за врата... Точно в този момент се събуждаше и сядаше в леглото, плувнала в пот.

Беше три часът сутринта!

Тя поседя известно време, тресяща се от ужас. Ами ако не бяха умрели на дъното на Темза с бетон на краката? Ако знаеха къде живее? Беше сама. Ли Мей бе заминала за две седмици за Хонконг да види болния си баща.

Нямаше да може да заспи за нищо на света. Не можеше да отиде да почука на вратата на Гари. Нито да му звънне посред нощ и да му съобщи: „Страх ме е.“ Гари спеше с Шарлот Брадсбъри. Гари беше престанал да й се обажда, да й говори за книги и музика, тя не знаеше какво става с катеричките от Хайд Парк и не й беше останало време да научи имената на небесните звезди.

Тя грабна възглавница и я притисна до лицето си, за да заглуши риданията, които раздираха гърлото й. Искаше дългите ръце на Гари. Единствено дългите ръце на Гари можеха да я избавят от страховете й.

И сега това се оказва невъзможно!

Заради жена.

Ужасно е да се страхуваш нощем. Нощем всичко става страшно. Нощем всичко става окончателно. Нощем те я настигаха и тя умираше.

Тя стана, отиде в кухнята, наля си чаша вода, извади парче сирене от хладилника, взе две филийки хляб, малко горчица, майонеза и си направи сандвич, който изяде на хапки, докато сновеше напред-назад в блестящата от чистота кухня. Мога да ям направо на пода! От разхвърляна мърлячка попаднах на педантична домакиня, установи, отхапвайки от сандвича. Каквото и да става, няма аз да го потърся! Ако ще да умра на място, да пукна от непрестанни кошмари. За щастие си имам принципи! Момиче, което не спазва принципите, е за никъде. Никога не се обаждам първа, никога не се обаждам веднага - изчаквам да минат три дни, - не давам да ме съжаляват, не плача за момче, не завися от момче, не чакам закъсняло за среща момче, не си губя времето с някой задръстеняк, който не знае името на Жан-Пол Готие, Бил Евънс или Ернст Любич, отписвам онзи, който проверява сметката или оставя етикета с цената на подаръка, носи бели чорапи, изпраща червени рози или розови карамфили, който звъни на майка си в неделя сутрин или говори за богатството на татко си, никога не преспивам първата нощ, дори не позволявам да ме целунат на първата среща! Не ям брюкселско зеле, не нося оранжево, да не ме помислят, че съм от пътната служба... Тя изреждаше своите десет заповеди, без да спира да дъвче. Въздъхна: имам предостатъчно принципи, но вече нямам желание да ги прилагам. Искам си Гари. Той е мой. Аз съм си го заплюла. Той беше дал съгласие. До момента, в който се появи тази. За каква ли се мисли?

Тя влезе в гугъл, натрака Шарлот Брадсбъри и пребледня от резултата: 132 457! Името й се срещаше във всякакви рубрики: семейство Брадсбъри, имение Брадсбъри, лордовете Брадсбъри, Брадсбъри и кралското семейство, списанието на Шарлот Брадсбъри, партита, които организира, моднбто й законодателство, остроумията, които снасяше! Дори да останеше безмълвна, пак я цитираха!

Всичко свързано с нея изглеждаше интересно. Как се облича Шарлот Брадсбъри, как живее Шарлот Брадсбъри, става всяка сутрин в шест и тича в парка, взема си леден душ, изяжда три лешника и един банан с чаша чай и отива на работа пеша. Чете вестници от целия свят, приема дизайнерите, авторите, модните гурута, определя съдържанието, пише уводната статия, обядва ядка кашу и ябълка, а когато излиза вечер, не се задържа повече от трийсет минути и поема към леглото в двайсет и два часа. Защото Шарлот Брадсбъри обича да чете, да слуша музика и да мечтае в леглото. Много важно е да си мечтаеш в леглото, уверява Шарлот, така ми идват идеите. Тъпотии - разбесня се Ортанс Кортес, дояждайки сандвича си. - Ти нямаш идеи, Шарлот Брадсбъри, само кълвеш от чуждите идеи!

Америка беше в краката на Шарлот Брадсбъри, „Венити Феър“, „Ню Йоркър“, „Харпърс Базар“ я рекламираха, но Шарлот Брадсбъри си оставаше очарователната англичанка. „Къде да живее другаде? Другите нации са пигмеи!“ Кратък филм я показваше във фас, в профил, в три четвърти, с вечерна дълга рокля, в тоалет за коктейл, с дънки, с шорти, по време на джогинга... Ортанс едва не се задави, попадайки на рубриката „последното завоевание на Шарлот Брадсбъри“. Слайдшоу представяше Шарлот Брадсбъри и Гари на изложба на последните рисунки на ирландския художник Френсис Бейкън. Той усмихнат, елегантен, със сако на зелени и сини райета, тя дребничка, хванала го под ръка, широко усмихната, скрита зад големи черни очила. Надписите обясняваха: „Шарлот Брадсбъри се усмихва.“ Бих си продала душата, за да присъствам на тази изложба, изруга Ортанс. За малко да ме стъпчат на входа. Беше пълен абсурд да успея да докопам покана! Те се показаха за десетина минути, обещавайки да дойдат отново, когато бъде затворено за публика!

Нито една снимка, на която Шарлот Брадсбъри да изглежда зле! Тя потърси „диети на Шарлот Брадсбъри“, но не откри и намек за целулит или за грам тлъстинка. Нито една тайно направена снимка, разкриваща някакъв физически недостатък. Натрака на клавиатурата „отрицателни отзиви за Шарлот Брадсбъри“ и откри едва три жалки бележки от завистливи тъпачки, които твърдяха, че Шарлот Брадсбъри си е коригирала носа и си е правила липосукция на бузите. Жалка плячка, въздъхна Ортанс, няма да стигна далеч с такива кофти аргументи.

Тя натрака „Ортанс Кортес“. Нула резултати.

Животът е жесток за начинаещите. Гари беше вдигнал летвата прекалено високо, Шарлот Брадсбъри е костелив орех.

Тя отлепи от чинията последното парче сирене, дълго го прехвърля в устата си. Сепна се и се наруга: какво й става, та се тъпче със сандвичи посред нощ? Докато спи, стотици калории ще се превърнат в мазнини и ще полепнат по задника и по бедрата й! Има опасност Шарлот Брадсбъри да я превърне в сарфалад.

Тя изтича до тоалетната, пъхна два пръста в гърлото си и повърна сандвича. Мразеше да прави такива неща, не ги правеше никога, но сега положението беше форсмажорно. Ако искаше да застане лице в лице със съперницата си, рекламирана до дупка в интернет, трябваше да обяви война на всеки грам мазнина. Тя пусна водата, загледана в нишките сирене, които продължаваха да се въртят на повърхността. Ще се наложи да измие до блясък тоалетната чиния, ако не иска Ли Мей да й посочи вратата заради жълтеникавото петно на белия емайл.

Живея с китайка маниачка в две стаи, обзаведени с пластмасови мебели, в кооперация без асансьор, докато...

Забрани си да продължава. Негативни мисли. Много лошо за психиката. Да мисли положително: Шарлот Брадсбъри е дърта, ще повехне. Шарлот Брадсбъри е икона, а никой не спи с картинка. Във вените на Шарлот Брадсбъри тече застаряла анемична синя кръв, ще се разболее от някоя рядка болест. Шарлот Брадсбъри има смешно име, звучи като марка некачествен шоколад. Гари обича само черен шоколад поне със 71% съдържание на какао. Шарлот Брадсбъри е най-обикновена: за нея има 132 457 резултата в нета. Съвсем скоро нова звезда ще изгрее на небосклона и Шарлот Брадсбъри ще замине в нафталина.

Като се замисли всъщност, коя е Шарлот Брадсбъри?

Тя легна на пода, направи серия упражнения за коремните мускули. Стигна до сто. Изправи се, изтри челото си от потта. Как може да се е влюбил в някаква мацка от гугъла той, който е толкова независим, саможив, който се отнася с такова пренебрежение към етикета и модните безвкусици? Какво става? Той се променя. Търси се. Още е млад, въздъхна тя, докато си миеше зъбите, забравила, че е една година по-голям от нея.

Тя отново си легна, бясна и тъжна.

Толкова се учуди, че може да е тъжна! Случвало ли ми се е досега да бъда тъжна? Колкото и да ровеше в паметта си, не откриваше спомен за подобно чувство, сладникава и възтопла смесица от погнуса, безсилие, меланхолия. Без помен от ярост и буря. Тъга, тъга, самата дума не звучи красиво! Локва застояла вода. А и съвсем ненужно чувство. Вероятно бързо се привиква към него. Както майка ми например. Не искам да заприличам на майка си!

Загаси нощната лампа с евтиния розов абажур, който бе покрила с яркорозов шал от фина материя, за да прйдаде малко блясък на стаята си, и се замисли за подготовката на модното ревю. Длъжна беше да успее: едва 70 души от всичките 1000 щяха да продължат да учат. Трябва да съм една от тях. Да не губя от поглед целта. Гт Ле Ъез*. Гт Ле Ьез1, Гт а ГазЬюп циееп¹. След петнайсет дни аз,

Ортанс Кортес, ще представя на модния подиум моите „творби“, а онази Шарлот Брадсбъри не създава нищо, тя се храни от въздуха на времето. Отвори очи въодушевена. Това е истината! Един ден никой няма да си спомня за нея, този ден аз ще имам 132 457 резултата в гугъл, дори много повече!

Тя потръпна от радост, придърпа завивката до брадичката си, предвкусвайки възмездието. После се сепна и тихо подвикна: Шарлот Брадсбъри! Тя ще присъства на ревюто! Седнала на първия ред, облечена безупречно, със съвършените си крака, съвършения си вид, с усмивка на вряла и кипяла в живота и с големите си черни очила! Модното дефиле на училището „Сейнт Мартинс“ щеше да е събитието на годината.

А той ще я придружава. Ще седи до нея на първия ред.

Кошмарът се повтаря.

Само че друг кошмар...

Във влака Евростар, с който пътуваше за Лондон, Жозефин беше потънала в размишления. Избяга и заряза майка си и сестра си в Париж. Зое отиде при една приятелка да учи за изпитите. „Искам да изкарам „много добър“; с Ема се учи сериозно.“ Мисълта да остане сама с Ирис в големия апартамент я изстреля в бюро на държавните железници, където си купи билет за Лондон. Остави Дю Геклен на Ифижени и си стегна багажа под претекст, че отива в Лион на симпозиум, посветен на живота на феодалите в средните векове, ръководен от специалистката по XII век госпожа Елизабет Сиро.

- Издателство „Пикар“ наскоро публикува нейна книга, „Благороден и укрепен дом“. Истинска настолна книга по темата.

- Аха! - измърмори Ирис.

- Искаш ли да ти разкажа за какво става дума?

Ирис потисна прозявката си.

- Наистина е оригинално, защото преди никой не се интересуваше от друго освен феодалните укрепени замъци, а тя е представила ежедневния живот, домовете на обикновените хора. Те дълго време са били пренебрегвани и едва днес си даваме сметка за значението им от гледна точка на археологията. Това са градежите от онова време със запазени начини на захранване с вода, системи на отходните места, комини. Много е интересно, защото къщата може на външен вид да не изглежда нищо особено, но сваляме вътрешния таван, проучваме преградните конструкции и се натъкваме на всички средновековни детайли, украса, тавани с орнаменти, изрисувани, целия начин на живот на хората от онова време. Къщата

е истинска матрьошка, разкрива отделните епохи, докато стигнем центъра, където се появява главното, от което всичко е тръгнало. Направо е гениално!

Беше готова да разкаже цялата книга, за да прозвучи лъжата й правдоподобно.

Ирис не попита нищо повече.

Също както й беше подала пощата, без да продума. Имаше писмо от Антоан с клеймо от Лион. Зое показа писмото на майка си. Пак същите приказки: добре съм, възстановявам се, мисля за малките си момиченца, които обичам и скоро ще видя отново, трудя се усилено за тях. „Той е все по-близо, мамо, сега е в Лион“, „а дори не споменава за това в писмото...“, „вероятно иска да ни изненада. .Значи е напуснал Париж. Кога, защо? Трябва да следя какво става с точките ми от „Интермарше“ и да поискам разпечатка при следващи евентуални покупки.

Четири дни сама! Инкогнито. След три часа ще слезе на перона на Сейнт Панкрас. Три часа! През XII век за три дни прекосявали Ламанша с кораб. Три дни са били нужни и да се стигне от Париж до Авиньон без почивки по пътя и спиране само колкото да сменят конете. С почивките са отивали десет дни. В наше време всичко е толкова бързо, свят да ти се завие. Понякога й се искаше времето да спре, да извика „предавам се“, да се свие в черупката си. Никого не беше предупредила за пристигането си. Нито Ортанс, нито Шърли, нито Филип. Следвайки съветите на английския издател, си беше

- запазила стая в хотел в Кензингтън, при Холанд Парк. За всичко друго разчиташе на случайността.

Сама, сама, сама, полюшваше се весело вагонът. На спокойствие, на спокойствие, на спокойствие, припяваше тя в отговор. Англия, Англия, Англия, повтаряха колелата. Франция, Франция, Франция, отговаряше Жозефин, докато пред очите й се нижеха полята и горите, през които често бяха преминавали английските войски по време на Стогодишната война. Англичаните сновели напред-назад между двете страни. Във Франция били у дома си. Едуард III говорел само френски. Кралските декрети, кореспонденцията на кралиците, на религиозните ордени, на аристокрацията, съдебните преписки, завещанията, всичко било написано на френски или на латински! Хенри Гроумонт, херцог на Ланкастър и английски събеседник на Дю Геклен, написал нравоучителна религиозна книга на френски. Когато преговарял с него, Дю Геклен не се нуждаел от преводач. Понятието родина било непознато. Людете принадлежали на определен феодал, били собственост на дадено имение. Сражавали се, за да защитят правата на господаря, не ламтели да носят цветовете на френския или на английския крал, някои воини

дори преминавали от едната на другата страна според размера на платата. Дю Геклен обаче останал цял живот верен на френското кралство и нямало достатъчно висока камара злато, която да го накара да си промени убежденията.

- Защо ме мразиш, Жозефин? - попита майка й онази вечер, когато й беше на гости.

Анриет беше свалила огромната си шапка и все едно беше останала без перука. На Жозефин й беше неловко да я погледне в очите: тя приличаше на презряла круша. Ирис беше излязла да пазарува и още не се беше върнала.

- Не те мразя!

- Напротив. Мразиш ме...

- Ни най-малко... - смънка Жозефин.

- От три години не сме се виждали. Според теб това нормално поведение ли е на дъщеря?

- Никога не сме имали нормални отношения..

- Кого да виним за това? - попита Анриет и стисна тънките си устни в горчива гримаса.

Жозефин тъжно поклати глава:

- Намекваш, че аз съм виновна? Така ли?

-Жертвах се заради Ирис и заради теб, а ето каква благодарност получавам!

- Цял живот слушам едно и също.

- Но това е истина!

- Има и друга истина, за която никога не сме отваряли дума...

Най-лошото е да не знаеш, си каза Жозефин, изправена пред обвиняващия поглед на майка си. Човек не може да остане в неведение цял живот, винаги идва момент, в който истината ни застига и ни принуждава да се обърнем с лице към нея. Досега бях избягвала този разговор с майка ми. Животът изиска от мен да говоря, изправи ме очи в очи с нея.

- Има едно събитие, за което никога не сме говорили... Ужасен спомен, който ми изплува неотдавна и хвърля светлина върху доста неща...

Анриет се стегна, изпъна гръб.

- Разчистване на сметки ли следва?

- Не ти говоря за кавги и разправии, а за нещо много по-сери-озно.

- Не разбирам за какво намекваш...

- Мога да ти опресня паметта, ако желаеш...

Анриет погледна презрително:

- Давай, щом ти доставя удоволствие да ме очерняш...

- Не те очерням. Просто искам да ти припомня един факт, един

обикновен факт, който обяснява именно моето... - потърси течната дума. - Това, че толкова дълго премълчавах... че постоянно странях. Не се ли сещаш за какво ти намеквам?

Анриет не се сещаше. Беше забравила. Този епизод беше толкова маловажен за нея, че го беше изтрила от паметта си.

- Не зная с какво съм те наранила...

- А спомняш ли си деня, в който ходихме да плуваме трите, ти, Ирис и аз? Татко остана на брега...

- Горкият, той не можеше да плува!

- Влязохме навътре, много навътре. Надигна се вятър и внезапно течението стана силно, повлече ни. Не виждахме брега. Двете с Ирис се нагълтахме с вода. Ти както винаги плуваше като риба. Беше отлична плувкиня.

- Забележителна, бих казала! Шампионка по синхронно плуване!

- В един момент, когато разбрахме, че положението става неудържимо, и поискахме да се върнем, аз се вкопчих в теб, но ти ме изблъска и предпочете да спасиш Ирис.

- Не си спомням.

- Напротив, понапъни се... Огромни вълни ни подмятаха, вълнението ни дърпаше, аз не можех да си поема дъх, виках за помощ, протягах ръка към теб, но ти ме блъсна и хвана Ирис. Искаше да спасиш Ирис, а мен - не ...

- Измисляш си, клето мое дете! Винаги си ревнувала от сестра си!

- Много ясно си спомням. Татко беше на плажа, той видя всич-* ко, видя как вземаш Ирис и плуваш с нея, видя как ме остави насред

вълните, видя те как успя да изплуваш над огромната вълна, която се разби на плажа, как я остави на пясъка, как я избърса, първо нея, после себе си, а не се върна във водата, за да ме извадиш! Остави ме да умра!

- Не е вярно!

- Вярно е! А когато успях да стигна до плажната ивица, когато излязох от водата, татко ме взе на ръце, загърна ме в голяма кърпа и ти изкрещя: „Престъпница!“ От този ден нататък, това го зная със сигурност, никога повече не спахте двамата в една стая!

- Небивалици! Вече се чудиш какво да измислиш, за да се правиш на интересна!

- Той нарече теб, моята майка, престъпница, защото ме беше изоставила на произвола на съдбата. Оставила ме беше да умра...

- Нямах сили да ви измъкна и двете! Бях изтощена!

- Аха! Виждаш ли, че си спомняш!

- Но ти се справи! Беше яка. Винаги си била по-здрава от сестра си. Впоследствие всичко го доказа, ти си независима, сама се справяш с живота, имаш много хубав апартамент...

- Не ми дреме за апартамента! Не ми дреме какво съм постигнала, говоря ти за малкото момиченце!

- Винаги драматизираш всичко, Жозефин. Винаги си била ужасно комплексирана от другите и най-вече от сестра си... И не ми е ясно защо!

- На мен обаче ми е много ясно, мамо! - извика Жозефин с глас, задавен от сълзи.

Беше нарекла Анриет „мамо“. От години не се беше обръщала към нея с думата „мамо“ и сълзите й рукнаха неудържимо. Тя хълцаше като малко дете, хванала се за ръба на масата, права, с ококорени очи, сякаш за пръв път се сблъскваше с жестокото безсърдечие на майка си.

- На всеки се е случвало да падне, да се удари, да избегне на косъм удавяне! - отвърна майка й и сви рамене. - Но ти винаги всичко преувеличаваш!

- Не говоря за детските падания и сининки, мамо, говоря за деня, в който щях да умра заради теб! И за всички години, през които си мислех, че не струвам нищо, защото ти дори не направи усилие да ме спасиш, всички тези години, в които избягвах да харесвам хората, които ме харесваха, които може би намираха, че съм чудесна, само защото смятах, че съм нищо, всички тези пропилени години, в които животът минаваше покрай мен, ги дължа на теб!

- Съжалявам те, скъпа моя, продължаваш да предъвкваш спомени от детските години, на твоята възраст направо е смешно!

- Може би, но именно в детството се изгражда човек, тогава си създава представа за себе си и за това, което го очаква в живота.

- Ох, ама и ти! Какъв усет за трагичното! От някакво дребно събитие правиш цяла драма! Винаги си била такава. Инатлива, зле настроена, сприхава...

- Аз - сприхава?

- Да. Не си широко скроена. С дребния си мъж, малкия си апартамент в предградие средна ръка, дребна службица, посредствен живот... Сестра ти се измъкна оттам, давайки ти възможност да напишеш книга, да познаеш успеха, а ти дори не си й благодарна!

- А трябва да благодаря на Ирис, така ли?

- Да. Така ми се струва. Тя промени живота ти...

- Аз промених живота си. Не тя. С книгата тя само ми върна това, което ти ми отне в оня съдбовен ден. Да, наистина тогава не умрях, оцелях въпреки вас! И в това, което тогава едва не ме унищожи, днес се корени силата ми. Нужни ми бяха дълги години, за да изплувам от вълните, дълги години, за да си поема дъх, да си възвърна силата на ръцете, на краката и да започна да ходя сама, и това не го дължа на никого. Чуваш ли, на никого, единствено на себе си! Не дължа нищо на теб, на Ирис и ако съм жива, ако съм успяла да си купя този красив апартамент и да имам този живот, това си е благодарение на мен. На мен, единствено на мен! Затова вече не се виждаме - ти и аз. Защото сме квит. И това не е злоба, злобата е чувство, а аз не изпитвам никакво чувство към теб.

- Ами добре! Отлично! Сега поне нещата се изясниха. Ти си изля душата, изтръска торбата с клевети, с ужасии, обвини за всички твои предишни неудачи тази, която ти е дала живот, която се е борила, за да получиш добро образование, за да имаш всичко... Доволна ли си ?

Жозефин се чувстваше изтощена. Хлипаше и не можеше да си поеме дъх. Беше на осем години и солените сълзи я връщаха обра-тно в морето. Майка й я гледаше, свила рамене, изкривила дългия си нос в гримаса на отвращение заради това, което според нея беше срамно излагане на показ на гадни сантименти.

Тя плака дълго, без майка й да прояви съчувствие. Ирис се върна, смънка: „Кво става... нещо ми изглеждате странни!“ Вечеряха в кухнята, разговорът им се въртеше около простотията, която се ширеше на всички нива, нарастващата престъпност, промените в климата, влошеното качество на стоките изобщо и в частност на кашмирените дрехи и шалове на марката „Ерик Бомпар“.

Дори след като си легна, Жозефин продължи да се чувства потисната. Тя се задушаваше, не можеше да си поеме дъх. Седна в леглото. Дишаше, задушаваше се, тресеше я паника. Имам нужда от нещо ново в живота си. Не мога да продължавам по този начин. Имам нужда от светлина, от надежда. Отиде в банята, наплиска със студена вода зачервените си очи, погледна в огледалото подутото си от плач лице. В дъното на очите й искреше живо пламъче. Погледът й не беше поглед на жертва. Нито на умрял човек. Дълго време си беше мислила, че е мъртва. Не беше. Човек си мисли, че всичко, което му се стоварва, е фатално. Просто забравя, че това е част от живота.

Тя беше избягала, сякаш опираше до живот и смърт. Беше се свързала с английския си издател и беше взела влака за Лондон.

Съобщиха, че скоро ще влязат в тунела. Двайсет и пет минути под Ламанша. Двайсет и пет минути пътуване в мрака. Някои от пътниците нещо изкоментираха. Тя се усмихна, каза си, че за нея е тъкмо обратното, тя излизаше от тунела.

Името на хотела беше „Джулис“ и се намираше на Портланд Роуд №135. Малък хотел, „шсе апд созу“², беше подчертал Едуард

Тъндълфорд, нейният издател. „Надявам се, че не е безбожно скъп“, беше прошепнала Жозефин, леко смутена от думите си. „Госпожо Кортес, вие сте моя гостенка, ще съм щастлив да ви видя, много харесах романа ви и се гордея, че го издавам.“

Беше прав. „Джулис“ беше като кутия английски бонбони. На партера се намираше ресторантът в бонбонени цветове, горе имаше десетина стаи в бежово и розово, с дебел мокет на цветя и пухкави плюшени завеси. В почетната книга бяха отбелязани имена на гости на хотела от рода на Гуинет Полтроу, Роби Уилямс, Нао-ми Кембъл, 112, Колин Фърт, Кейт Мое, Вал Килмър, Шерил Кроу, Кайли Миноуг и други, за които Жозефин не беше чувала. Тя се излегна върху червената ватирана покривка на леглото и си каза, че животът е прекрасен. Ще си остане в тази луксозна стая и няма да си покаже носа навън. Ще си поръчва чай, препечени филийки, мармалад, ще се излежава в старинната вана с извити крака във вид на делфини. Ще се наслаждава. Ще мързелува, ще лежи, ще си съчинява истории от дочутите откъслечни разговори от съседните стаи, ще си представя двойки, кавги, одобрявания, целувки и прегръдки.

Дали Филип живее далече от хотела? Тъпо: имам му телефона, но нямам адреса му. Винаги си беше представяла Лондон като огромен град, в който се чувстваш изгубен. Не си бе направила труда да се запознае с географията на града. Бих могла да попитам Шърли и да отида да се помотая в неговия квартал. Тя сподави смеха си. Как ли ще изглеждам отстрани? Първо ще отида да видя Ортанс. Господин Тъндълфорд ми каза, че автобус № 94 ще ме закара право до Пикадили.

- Там е училището на дъщеря ми!

- А, добре, и пътят е много приятен, минава покрай парка...

Първата вечер тя си остана в хотела, вечеря в стаята си, седнала

пред прекрасната градина с огромни рози, натежали от цвят, които надничаха през прозорците, мина с боси крака по тъмния паркет на банята, преди да се потопи в ароматизираната вода във ваната. Изпробва всички сапуни, шампоани, балсами, кремове за тяло, почистващи и подхранващи лосиони и порозовяла и с чувство за лекота, се мушна под завивката и се загледа в дървения таван. Добре направих, че дойдох, чувствам се като обновена, преобразена. Оставих старата Жо в Париж. Утре ще изненадам Ортанс и ще отида да я посрещна от училище. Ще застана във фоайето в очакване да зърна издължения й силует. Сърцето ми ще подскача при гледката на всяка медноруса главица, ще я оставя да ме подмине, ако с нея има някой младеж, за да не я притеснявам. Лекциите са сутрин, ще заема наблюдателния пост по обяд.

Срещата не мина както си бе представила. Жозефин беше точна: в дванайсет и пет застана във фоайето на училището „Сейнт Мартинс“. Учениците излизаха на групи, стиснали под мишница тежки папки, разменяха откъслечни фрази, побутваха се за довиждане. От Ортанс нямаше и помен. Наближи един, а Ортанс не се появяваше. Жозефин отиде до приемната и попита едра чернокожа жена дали познава Ортанс Кортес и дали знае случайно в кожо часа свършват лекциите й.

- От семейството ли сте? - огледа я тя.

- Аз съм майка й - отговори с гордост Жозефин.

- Аха... - каза жената с изненада.

В погледа й Жозефин долови същото учудване, което забелязваше по-рано, когато извеждаше на разходка Ортанс в градинката и другите жени я вземаха за нейна бавачка. Сякаш не беше възможно да съществува роднинска връзка между нея и дъщеря й.

Тя смутено отстъпи и повтори:

- Аз съм майка й, дойдох от Париж да я видя и бих искала да я изненадам.

- Сигурно всеки момент ще излезе, лекцията й свършва в един и петнайсет... - обясни жената, като погледна в някаква тетрадка.

- В такъв случай ще я изчакам...

Тя седна на бежов пластмасов стол и се почувства безлична, сякаш невидима. Притесни се. Можеше да се окаже, че идеята да изненада Ортанс не бе чак толкова сполучлива. Погледът на жената й припомни стари случки, неодобрението, с което Ортанс оглеждаше облеклото й, когато я вземаше от училище: дъщеря й винаги вървеше мажо встрани от нея; въздишките й на раздразнение, ако Жозефин се заприказваше с някоя продавачка: „Кога най-после ще престанеш да любезничиш с ВСИЧКИ! Ужасно е дразнещо! Сякаш тези хора са наши приятели!“

Тя беше на път да си тръгне, когато Ортанс се появи. Сама. Беше прибрала косата си с широка черна панделка. Бледа. Намръщена. Очевидно заета с някакъв личен проблем. Игнорира едно момче, което тичаше подир нея, протегнало в ръка лист, който вероятно беше изпуснала.

- Скъпа... - прошепна Жозефин и застана на пътя й.

- Мамо! Колко се радвам да те видя!

Действително изглеждаше доволна, и Жозефин се почувства окрилена. Предложи й да носи книгите, които тя притискаше до гърдите си.

- Не, недей! Вече не съм мажо дете!

- Изпусна това! - викна момчето и бутна в ръцете й двоен лист.

- Благодаря, Джефри.

Той престъпи от крак на крак в очакване Ортанс да го представи. Тя изчака няколко секунди и накрая се примири:

- Мамо, това е Джефри. Мой съученик...

- Приятно ми е, Джефри...

- И на мен, госпожо... с Ортанс сме...

- Друг път, Джефри, друг път! Да не губим време, след един час имаме лекция! - тя му обърна гръб и поведе майка си.

- Очарователно момче - рече Жозефин, която едва не си счупи врата, обръщайки се, за да си вземе сбогом с младежа.

- Ужасна лепка! Неспособен да роди никаква интересна идея! Търпя го, защото има огромен апартамент и ми се иска следващата година да ми даде под наем изгодно една стая. За целта се налага да го дресирам, за да не започне да си въобразява разни глупости...

Седнаха в едно кафене близо до училището и Жозефин се облегна на масата, за да огледа по-добре дъщеря си. Имаше сенки под очите и изглеждаше без настроение, но косата й си беше с все същия фантастичен цвят като от бляскава реклама за шампоан.

- Добре ли си, миличка?

- От добре по-добре! Ами ти? Какво правиш в Лондон?

- Дойдох да се срещна с английския си издател... И да те изненадам. Не си ли малко уморена?

- Непрекъснато съм в движение! Модното ревю е насрочено за края на седмицата, а ми остават куп неща за върешене. Действам денонощно.

- Искаш ли да остана за ревюто?

- Предпочитам да не оставаш. Много ще се притеснявам.

Сърцето на Жозефин се сви. Стана й неприятно. Аз съм й майка,

аз й плащам образованието и нямам право да съм тук! Прекалява! Уплаши се от реакцията си и я попита, колкото да прикрие смущението си:

- И какво зависи от ревюто?

- Придобиваш най-сетне правото да принадлежиш към това престижно училище! Не забравяй, че първата година е изключително важна и ако не те одобрят, отпадаш. Ситото е много гъсто и искам да съм от малкото избрани, които продължават...

Погледът й беше станал суров и пронизваше въздуха като нож. Тя стискаше юмруци. Жозефин се уплаши: каква решителност, каква енергия! А е само на осемнайсет! От непоклатимата привързаност, от обичта към дъщеря й майчиното неодобрение се изпари като по чудо.

- Ще се справиш - прошепна Жозефин, гледайки я с възхищение, което побърза да прикрие, за да не нервира Ортанс.

- Във всеки случай ще направя всичко възможно.

- А Гари, Шърли, виждаш ли ги от време на време?

- Никого не виждам. Работя денонощно. Нямам свободна минута...

- Поне да вечеряме заедно, а?

- Ако искаш... но да не е късно. Трябва да се наспя, направо съм изтощена. Не си избрала най-подходящото време за посещение...

Ортанс изглеждаше разсеяна. Жозефин се опита да я заинтригува с новини, впусна се в разкази за Зое, за смъртта на госпожица Дьо Басониер, за появата на Дю Геклен вкъщи.

Ортанс слушаше, но по погледа й личеше, че е само от учтивост и умът й е зает с други неща.

- Приятно ми е да те видя - въздъхна Жозефин и захлупи с ръка ръката на дъщеря си.

- И на мен, мамо. Наистина. Само дето съм изтощена и ревюто не ми излиза от ума... Ужасно е да знаеш, че животът ти ще се реши за няколко минути! Всички знаменитости от Лондон ще присъстват и не искам да ме помислят за някаква кифла.

Разделиха се с уговорката на другия ден да вечерят заедно. Същата вечер Ортанс имаше среща с осветителя за ревюто и й се налагаше да направи няколко поправки на два модела.

- Да се срещнем в „Остерия Базилико“, тя е точно на гърба на твоя хотел в Портобело. В деветнайсет, става ли? Не искам да си лягам късно.

Не си заслужава да се занимавам много-много с теб, изтълкува думите й наум Жозефин и се упрекна на мига. Ама какво ми става! Бунтувам се срещу всички! Скоро няма да понасям никого!

- Чудесно - отговори тя и получи бърза целувка от дъщеря си за довиждане. - До утре!

Прибра се в хотела пеша, зяпаше витрините. Замисли се да направи подарък на Ортанс. Когато беше малка, беше толкова сериозна, че понякога с баща й оставаха с чувството, че те са децата -в сравнение с нея. Поколеба се, оглеждайки един пуловер, тя има отличен вкус, не ми се иска да сбъркам нещо, толкова ми се ще да успее, баща й щеше да е мнего горд. Какво ли прави в Лион? Отпреди или сред убийството на госпожица Дьо Басониер е там? Нямаше информация от капитан Галоа, разследването не напредваше. Можеше да вечеря с Шърли, но тогава трябваше да поддържа разговор, а сега се нуждаеше от спокойствие, тишина, самота, никога не оставам сама, да се възползвам в момента, да се възползвам, да наблюдавам хората, улиците, да си разтоваря ума. Забеляза девойка да лъска обувки на улицата. Ръцете й бяха фини, имаше детски

вид, в краката й се мъдреше табелка: 3 лири и половина обувки, 5 лири ботуши. Тя се смееше, търкаше си носа с единствения си пръст без боя. Вероятно е студентка, която работи, за да си плаща стаята, наемите в този град са толкова високи, Ортанс очевидно се справя добре, живее в хубав квартал, а Филип?

Тя вървеше нагоре по „Риджънт Стрийт“, по тротоарите се движеха навалици от минувачи, хора с рекламни листовки, туристи, които се дивяха на висок глас и щракаха с фотоапаратите. Десетки кранове се издигаха над сградите. Градът беше истинска строителна площадка, подготвяше се за олимпийските игри. Метални скелета, дървени огради, бетоновози и работници с каски препречваха улиците. Тя сви вляво при „Оксфорд Стрийт“, утре ще отида в Британския музей и в Националната галерия, утре ще звънна на Шърли...

Отметна коса и влезе в една книжарница.

Вечеря сама, потънала в четене. Разказите на Саки³, издадени от „Пенгуин“. Обожаваше Саки, саркастичния му суховат тон. ,Де§таШ сюзес! Мз еуез \уШ1 Ле е1аЬога(е у/еаппезз оГ опе шЬо Ьаз гаЛег тсе еуе1азЬез апс! Йппкз к’8 изеюзз ю сопсеа1 Ле Гас1.“ Достатъчни бяха няколко думи, за да си представи героя. Нямаше нужда от психологически подробности, дълги описания. „Опе оГ Лозе <3ау$, Ье заМ, I зНаН \уп1е а геа11у §геа1 (ката. N0 опе шШ ипйег81ап(1 Ле с!пй оГ й, Ьи1 еуегуопе \уШ §о Ьаск 1о Леп Ьотез шЛ а уа§ие ГееНп§ оГ (НззайзГасйоп улЛ Лек Нуе§ ап<3 8штоипс1т§8. ТЬеп Леу \уШ ри! пе\у \уа!1-рарегз ап<1 Гог§е1.“⁴

Тя затвори очи и се наслади на изречението и на поръчания клуб сандвич. Никой не я поглеждаше. Можеше да влезе със супник на главата и никой нямаше да я удостои с поглед. Тук не бих се срамувала да идвам с триетажната си шапка като на госпожа Бертие, горката госпожа Бертие! Ами сервитьорката от кафенето? Този подлец напада само жени. Дали има връзка между двете жертви? Тайна... Добре че Зое отиде при приятелката си Ема. След колко ли убийства полицията ще събере достатъчно улики? Саки щеше да съчини ведър разказ за убийството на проклетата Басониер и щеше да награди убиеца за обществени заслуги.

Тя прочете няколко разказа, кискайки се тихичко от удоволствие, плати сметката и се прибра в хотела. Беше валяло и във въздуха се усещаше лека влага като прозирен шарф. Потисна уморена прозявка, поиска ключа от стаята си и се качи да се легне.

Беше петък, тя си бе уредила да поживее сама на воля до вторник. Животът е хубав! Какво ли прави Филип? Вечеря с Доти Дули-тъл, придружава я до тях, отива в апартамента й? Утре или вдругиден ще седна насреща му, ще го погледна в очите и ще разбера дали тази работа с Доти Дулитъл е вярна, или не. Утре ще реша косата си, докато започне да припуква от наелектризирането, ще си сложа спирала на миглите и ще свеждам очи, за да го учудя... Дори няма да ми се наложи да говоря. Щом го видя, ще отгатна, ще разбера, успя да си внуши тя, преди да се унесе в спокоен сън. Сънува, че лети към Филип, понесена на крилете на облаците.

- Вярваш ли в духове? - попита Марсел в малката канцелария на Рьоне на входа на склада.

- Не мога да кажа, че не вярвам - отвърна Рьоне, зает да подрежда фактури в папка, - но не бих настоявал, че това ми е първа грижа.

- Вярваш ли, че могат да омагьосат някого до степен да превърти?

Рьоне погледна озадачен приятеля си.

- След като е възможно да вярвам в духове, значи е възможно да вярвам и в тъмните сили - отговори Рьоне, дъвчейки клечка за зъби.

Марсел се изсмя с притеснение и облегнат на рамката на вратата, произнесе ясно и отчетливо:

- Мисля, че на Жозиан й е направена магия...

- За това ли си говорихте с Жинет тогава сутринта?

- Не посмях да ти кажа от страх, че ще ме сметнеш за луд, но тъй като Жинет не ми помага кой знае колко, се обръщам към теб.

- Поради липса на по-добро - сега долнокачествената стока! Благодаря та много!

- Казах си, че може би подобни неща са ти минавали през главата или си чувал за такива работи.

- Оценявам факта, че ми гласуваш доверие, след като вече си се изповядал пред жена ми... От колко години сме приятели?

Марсел разпери ръце, показвайки с жест, че продължителността на приятелството им не може да се обхване.

- Така е, ти го каза: цяла вечност! И ме вземаш за глупак?

- Няма такова нещо! Просто не ми се щеше да ме сметнеш за идиот! Все пак работата е доста странна, признай... То не е нещо банално, дето става всеки ден! Жените имат интуиция, по-толерант-ни са, а ти не си човек, дето да ме изслушва как ми се е запалила главата.

- Сиреч съм си глупак, ето пак го повтаряш! Някакво тъпо магаре, дето знае само да се върти на хармана и бъкел не разбира!

- Рьоне, трябва да ми помогнеш. Постоянно ми се случват разни ужасии... Оня ден излязох да купя кроасани, прибирам се и какво да видя, беше паднала от столчето, което сложила на балкона, за да скочи!

- Къде? Навътре или навън? - захили се Рьоне, извади надъвка-ната клечка за зъби и взе нова.

- Много смешно, няма що! Аз съм на ръба, а ти се майтапиш!

- Не се майтапя, подчертавам дебело обидата! Не можах да я преглътна, Марсел. Заседна ми тук! - посочи корема си и изкриви лице.

- Моля те за прошка! Става ли? Взех те за магаре, направил съм грешка! Прости ли ми вече? - примоли му се Марсел с тревожен и разкаян поглед.

Рьоне подреди папката на рафта, не бързаше да отговори. Марсел подритваше вратата и не спираше да повтаря: „Прости ли ми? Прости ли ми? Ако искаш, да падна на пода, да се просна на мокета?“ Нетърпението го изгаряше, искаше Рьоне да му прости веднага, но той нещо го мотаеше. А бяха най-близки приятели! От трийсет години заедно, двамата въртяха предприятието, отстояваха набезите на жълтурите и на янките, обаче Марсел ходеше сега да си изплаква мъката при други. Ужасно се вкисна от онази сутрин. Дори кафето му киселееше. Ами Жинет! Престана да й говори, лаеше. Чувстваше се наранен, унизен. Мрачен като неутешим вдовец, затворен в кулата си. Обърна се и изгледа стария си приятел.

- Животът ми се обърка, Рьоне. Бях толкова щастлив, толкова щастлив! Мед ми капеше на душата, най-накрая и аз бях докоснал щастието, ръцете ми така трепереха от вълнение, че се опасявах да не пипна паркинсон! А сега, когато в неделя сутрин отивам за кроасани, които събират семейството на масата, отварят апетита, подхранват емоцията, какво се получава... тя да се покатери на стола, за да се хвърли. Силици не ми останаха, не издържам вече!

Марсел се отпусна с цялата си тежест на стола. Смачкан като куп мръсно бельо. Изцеден докрай. Гърдите му се надигаха и отпускаха шумно с продрани звуци като от ковашки мях.

- Престани! - викна Рьоне. - Не си ковач! И слушай добре какво ще ти разкажа, защото не съм го казвал на никого досега, чуваш ли? Дори на Жинет! На никого и не искам да ме правиш за резил!

Марсел кимна и обеща.

- Не е достатъчно! Закълни се в детето и в жена си, че ще се пържат в пламъците на ада!

По гърба на Марсел полазиха тръпки и той си представи Младши и Жозиан на шиш, как се въртят над разжарен огън. Протегна трепереща ръка и се закле. Рьоне направи пауза, пъхна в устата си нова клечка за зъби и подпря задник на ръба на бюрото си.

- И никакви прекъсвания! Бездруго ми е достатъчно трудно да събера всички отколешни спомени! Значи... Беше отдавна, живеехме с баща ми в двайсети район, бях хлапе, майка ми беше умряла, страшно тъгувах. Не плачех пред баща ми, през цялото време стисках зъби. Толкова силно ги стисках, че не ми останаха венци. Живеехме със съвсем малко пари, той беше коминочистач, много мръсен занаят, но така си печелеше хляба, работеше на парче. Трябваше да почисти доста комини, за да изкара някакви пари. Та не беше много по прегръдките и милувките, гледаше да не ме изцапа. Да не изцапа и някоя жена. Постоянно повтаряше, че не се оженил повторно заради това, но аз си мисля, че беше почернял от отчаяние. И така си живеехме двамата, две черни-почернели мъки, плачехме тайно един от друг, режехме си хляба мълчаливо, хапвахме си супата, без дума да пророним. А пък майка ми беше нежна жена, фея от света на мечтите с щедро и голямо сърце. Тя раздаваше любов на всички, хората в квартала я боготворяха. Един ден на връщане от училище намерих гарван. Ей така, насред пътя, все едно ме чакаше. Прибрах го и го опитомих. Не беше красив, доста беше опърпан, но имаше дълъг жълт клюн, жълт като мацнат с боичка. А по края на крилата беше със сини и зелени точки, все едно се отваряше ветрило.

- Да не е бил паун?

- Казах ти да не ме прекъсваш, щото няма да продължа. Спомените са нещо болезнено. Опитомих го, научих го да изговаря „Ева“, така се казваше майка ми. Баща ми я наричаше Ава Гарднър, твърдеше, че била също толкова красива. Ева, Ева, Ева, повтарях на птицата аз, когато останехме само двамата. Най-накрая той започна да казва „Ева“ и аз полудях от щастие. Кълна се, все едно мама се беше върнала отново при нас. Той спеше, кацнал на рамката на леглото ми, и вечер, преди да заспя, грачеше: Ева, Ева, а аз бях на седмото небе. Спях като блажен. Вече не бях тъжен. Беше прогонил мъката, беше ми прочистил сърцето. Баща ми не беше наясно с тези работи, но и той започна да си подсвирква. Тръгваше сутрин с пръта на рамо, с желязната топка, парцалите и кофата и си свирукаше. Започна да пие само вода. Не знаеш сигурно, но коминочистачи-те са много жадни! По цял ден гълтат въглищна прах, затова имат нужда да пийват. А той пиеше вода! Бистър и ясен беше бащата! Аз не обелвах дума, гледах гарвана, койтб си държеше човката затворена пред него, и ти се кълна, че ми отвръщаше с такъв поглед, сякаш... как да ти обясня... сякаш ми казваше: тук съм, бдя над вас, всичко ще бъде наред. Това продължи доста време, свиркахме си двамата и после... Той умря, смаза го някакъв пияница, прегази го с колата си. Размаза го на кайма. Само дългият му жълт клюн си беше останал същият. Плаках, плаках, Амазонка в сравнение с мен беше пресъхнало кранче! С баща ми го сложихме в кутия, отнесохме го в кварталната градинка и тайно го погребахме. Мина известно време и в една непрогледна нощ ме събуди някакъв шум откъм прозореца. Сякаш някой чукаше с ключ по стъклото. Погледнах: гарван със същия жълт клюн, същите сини и зелени точки по края на крилете. „Ева, Ева“ - грачеше гарванът, а на мен очите ми щяха да изхвръкнат. „Ева, Ева“ - повтаряше и блъскаше по стъклото. Видях го както те виждам теб. Беше моят гарван. Запалих лампата, за да съм сигурен, че не сънувам, отворих прозореца и го пуснах вътре. Посещаваше ме всяка вечер. Идваше по здрач. И така чак докато станах голям и се любих за пръв път с момиче. Вероятно е решил, че повече няма да имам нужда от него, и си отиде. Представа си нямаш колко се натъжих! Повече не се срещнах с онова момиче, дълго време не припарих до друго, надявах се, че ще се върне отново. Но не се появи. Ето, разказах ти моята история с духове. За да ти обясня, че след като гарван може да се върне и да те дари с майчинска нежност, по същия начин може да ти се яви дяволът и злокобният ад...

Марсел слушаше с отворена уста. Разказът на Рьоне толкова го потресе, че той с мъка сдържаше сълзите си. Искаше му се така силно да прегърне стария си приятел, че оня да му се примоли да го пусне, за да си поеме дъх. Протегна ръка и докосна лицето на Рьоне, усети наболата брада.

- О, Рьоне! Колко красиво! - каза той със задавен от сълзи глас.

- Не ти го разказах, за да ми цивриш! Просто да ти кажа, че в живота има неща, дето не ги разбираме, дето не стъпват на два крака, но се случват. Затова мога да повярвам, че на твоята Жозиан са й направили магия, че някой е сторил нещо зад гърба й, но никога повече не желая да говорим з& това....

- Защо? Не искаш ли да ми помогнеш?

- Не става въпрос за това, дивак такъв! Само че какво мога да направя, за да ти помогна? Не виждам по какъв начин. Освен да повикам гарвана или да призова духа на майка си! Защото тя така и не се върна. Изпрати ми гарвана и после ме изостави насред пътя. Без да ми даде пътна карта, за да я открия!

- Не бъди толкоз сигурен... Може тя да ти е изпратила Жинет... Във всеки случай е много по-добре, отколкото дърт гарван!

- Не се подигравай на моя гарван!

- Изпратила ти е Жинет и... децата. Само пълно щастие! И мен също, тя ми е пратила теб.

- Прав си. Не е малко... Знаеш ли кво? Да престанем да говорим за това, щото и аз ще се разрева! Сърцето ще ме заболи.

- И ще заприличаме на двама глупаци, ревнали като млади сопо-ланковци - заяви Марсел. Сгърченото му от болка лице се проясни и разцъфна в първата истинска усмивка от дълго време насам. - Но ще ми помогнеш да намеря някакво решение, нали, Рьоне? Не мога да стоя така безучастно. Става въпрос за фирмата. Напълно изгубих посоките...

- Разбрах отдавна, че умът ти не е в работата, та започнах и аз да се тревожа.

Той мушна в устата си нова клечка за зъби и метна старата в кошчето за боклук. Марсел се наведе и видя, че дъното му беше затрупано с клечки.

Вдигна очи към Рьоне, който пусна дълга въздишка:

- Така е, откакто спрях цигарите. Преди пушех по една кутия на ден, сега изгризвам по една опаковка клечки за зъби. Всеки с номера си! Някои вместо клечки за зъби си правят пиърсинги...

Шегата никак не разведри объркания Марсел.

- Ама ти наистина си запецнал, дивако! Вече хич ли не разбираш от шега. Ох, лоша работа, наистина много лошо стана! Пиър-синг или да речем, иглотерапия, дългите игли, дето ги забождат в ходилата и...

- Ходилата! - изрева Марсел и се плесна по челото. - Разбира се. Колко съм тъп! Леле, какъв тъпак съм! Трябваше да послушам госпожа Сюзан... Тя, само тя е в състояние да ни помогне!

- Оная, ментърджийката? Дето ви гука на копитата?

- Същата. Един път ми спомена, че Жозиан „я работели“. Твърдеше, че трябва да открием източника на злото, за да го премахнем, разправяше куп неща, които не можах да разбера, приятелю Рьоне. Моята сила са цифрите, пазарите, участията, данъците, печалбите и митниците, а не вещиците...

- Тогава слушай внимателно... Ето как ще стане...

Същия ден в малката канцелария на склада Марсел и Рьоне съставиха план как да спасят от злото душата на Жозиан.

Жозефин се въртеше, обикаляше, не спираше да обикаля. От осем сутринта. Правеше се на безгрижна туристка, която се мотае безцелно и разглежда града, въртеше се непрекъснато в едно и също каре: Холанд Парк, Портланд Роуд, Ладброук Роуд, Кларън-дън Роуд и отново Холанд Парк, и още една обиколка пеша.

През нощта беше валяло и дневната светлина потрепваше в маранята, която се надигаше от тротоара, позлатена от лъчите на утринното слънце. Тя наблюдаваше терасата на „Ладброук Армс“. Според Шърли в този пъб всяка сутрин закусвал Филип. Всъщност последния път, когато се видяхме, той беше там. Беше се разположил с кафето, портокаловия сок, вестниците. Не казвам, че е редовен клиент на заведението и всяка сутрин го посещава... Но ти иди. Разхождай се, обикаляй наоколо, докато го зърнеш, и давай смело напред...

Именно това имаше намерение да направи. Да прочете в очите му. Да го изненада, преди да е успял да изпише в тях някоя лъжа. Обмисляше го от няколко нощи и си беше изработила стратегия. Най-простата: неочаквана среща. В Лондон съм по покана на моя издател, хотелът ми е на няколко крачки и понеже времето е хубаво, станах рано, излязох да се поразходя и... каква изненада! каква случайност! какво щастливо съвпадение! попадам точно на теб! Как си?

¹

Най-добрата съм, най-добрата съм, аз съм царицата на модата (англ.). - Б. пр.

²

Красив и уютен (англ.). - Б. пр.

³

Хектор Хю Мънро, познат с псевдонима Саки (1870-1916) - английски разказвач и новелист сатирик, издаван на български. - Б. пр.

⁴

Реджиналд морно затвори очи като човек с наистина красиви мигли, които не възнамерява да крие.

- Някой ден - каза той - ще напиша велика пиеса. Никой няма да разбере смисъла й, но зрителите ще се разотидат със смътно чувство на недоволство от своя живот и всичко, което го заобикаля. После ще си сменят тапетите и ще забравят.

Учудване. Най-трудната част от ролята. Особено когато си репетирал репликите, докато започнеш да бъркаш думите! Трудно е да изглеждаш естествен. Не ставам за актриса.

Тя се въртеше, обикаляше из елегантния квартал. Бели богаташки домове с високи прозорци, пред всяка фасада - морава, рози, глицинии, най-различни цветя, които храбро си пробиват път през храстите, за да бъдат забелязани, да предизвикат възхищение. Някои къщи бяха боядисани в небесносиньо, зеленикаво, яркожълто, тъмнорозово, за да се отличават от прекомерно скромните си съседки. Атмосферата беше едновременно весела, непринудена, но и скована, надута, напълно в духа на англичаните. На ъгъла имаше магазин „Никола“ от веригата за вина и спиртни напитки. По-нататък магазин за сирена и хлебарница „При Пол“, значи не би трябвало Филип да изпитва носталгия. Всичко му е подръка, виното, батетата, камамберът, от символите на Франция липсва само баретата!

Преди два дни вечеря с издателя си. Разговорът се въртеше около превода, обложката, английското заглавие „А НшшпЬю Оиееп“, представянето, тиража. „Англичаните са запалени по исторически книги, а и XII век не е особено познат у нас. По онова време страната е била почти ненаселена. Знаете ли, че цял Лондон е можел да се побере в два небостъргача?“ Едуард Тъндълфорд беше червендалест и осеяният му с тънки жилки нос беше знак, че е любител на виното, бялата му коса прилепваше към черепа, щръкнала на една страна, той носеше папийонка и имаше изпъкнали нокти. Изискан, учтив, внимателен, беше я разпитал надълго и нашироко за работата й, за начина, по който правеше проучванията си за дисертацията, и бе избрал отлично бордо, на което се наслаждаваше като истински познавач. Придружи я до хотела и я покани да посети кантората му на „Питър Стрийт“ следващия следобед. Жозефин прие поканата, въпреки че не гореше от желание. Предпочиташе да се разхожда из .града.

- Не се осмелих да откажа! - сподели тя с Шърли, седнала по турски пред огромната камина на дърва в хола на приятелката си.

- Нали знаеш, човек може да си опропасти живота заради едната учтивост...

- Той е очарователен, прави големи усилия заради мен.

- Ще натрупа пари благодарение на теб. Остави го и ела с мен на разходка. Ще те разведа из непознатия Лондон.

- Не мога. Поех ангажимент.

- Жозефин! Научи се да бъдеш Ьас! §Ш!

- Няма да повярваш, но започвам да ставам малко по малко... Вчера се хванах в лоши помисли за дъщеря си.

- С Ортанс има още закога!

В просторния хол на Шърли двете изработиха стратегия, с която да попаднат на Филип „случайно“. Всичко беше премислено, подготвено, изчислено до минутата.

- Значи той живее тука... - посочи Шърли с пръст на картата една улица близо до Нотинг Хил.

- Това е улицата на моя хотел!

- И закусва тук... - тя показа на картата заведението, около което обикаляше Жозефин. - Следователно ставаш рано, гримираш се, разкрасяваш се и започваш да обикаляш още от осем часа. Един път ходи по-рано, друг път - по-късно. Още от осем часа започваш да се навърташ наоколо с невинен вид.

- А като го видя, какво да направя?

- Възкликваш: „Филип, виж ти!“ Приближаваш се, целуваш го леко по бузата, най-важното е да не му дадеш да разбере, че си свободна, готова да отстъпиш, сядаш небрежно...

- Как се сяда „небрежно“?

- Искам да кажа, че не се изтърсваш на пода, както имаш навика да го правиш... защото ти просто минаваш оттам съвсем случайно, имаш си други задачи, поглеждаш си часовника, вадиш от чантата си мобилния...

- Никога не мога да то изиграя.

- Ще можеш. Ще репетираме...

Репетираха. Шърли в ролята на Филип, седнал на масата, зачел се във вестника, Жозефин мънкаше и пелтечеше. Колкото повече репетираше, толкова повече се оплиташе.

- Няма да ходя. Ще изглеждам ужасно глупаво.

- Ще отидеш и ще изглеждаш страхотно интелигентно.

Жозефин въздъхна и вдигна очи към ламперията от акажу, увенчана с широк фриз с гравирани гроздове, божури, слънчогледи, житни класове, кралски орли, влюбени елени и плахи кошути.

- Я кажи, това да не е стил „Тюдор“?

- Единственото, което мога да ти кажа, е, че от година и половина съм потънала в зимен сън!¹ Един-единствен мъж! Представяш ли си? Ако така продължи, скоро ще си възвърна девствеността!

- Аз ще ти правя компания.

- И дума да не става! Ти си имаш задача: обикаляш, обикаляш, докато той не те набута в леглото си!

Така че тя обикаляше, не спираше да се навърта покрай мястото. Стана осем и половина и никакъв Филип на хоризонта. Лудост. Той никога няма да повярва. Тя ще се изчерви, ще катурне стола, ще стане вир-вода и косата й ще се слепне. А как се целува този човек. Бавно, нежно, после съвсем не нежно... А с какъв глас й говореше, когато я целуваше! Беше страхотно смущаващо, думите и целувките се смесваха, тя изтръпваше от глава до пети. Антоан не говореше, докато я целуваше, Лука също. Никога никой не бе й казвал: „млъкни, Жозефин!“, заповед, която я смразяваше на прага на неизвестността. Тя спря пред една витрина, за да провери как изглежда. Яката на бялата й блуза се беше сплескала, тя я повдигна. Потърка носа си и си даде кураж. Хайде, Жо, давай, давай!

И продължи да обикаля. Защо ли насилвам съдбата? Трябва да се оставя на случайността. Татко, кажи ми, да отида ли, или да не ходя? Дай ми знак. Сега е моментът да се намесиш. Слез от звездите и ела да ми помогнеш.

Тя спря пред една парфюмерия. Дали да не си купи някакъв парфюм? „Чудна вода“ на „Ермес“. Действаше й опияняващо. Щеше да пръсне зад ушите си, по крушките на лампите, по китките си, преди да заспи. Видя табелката с работното време на вратата: отварят чак в десет.

И отново си наложи да продължи обиколката.

В същия миг чу зад гърба си глас, който й каза: „Остави на мен, момичето ми, вземам нещата в свои ръце.“ Изтръпна. Наистина полудяваше. „Продължавай да вървиш, все едно се разхождаш!“ Тя направи крачка-две и се огледа. Никой не й говореше. „Хайде! Хайде! Продължавай да вървиш по пътя си, аз ще уредя всичко, разчитай на мен. Животът е балет. Човек се нуждае единствено от учител по танци. Също както в „Буржоата благородник“ - „Ти си обичал тази пиеса, татко?“ - „Обожавах я! Остроумната критика по адрес буржоазията, която се тика напред и се големее! Напомняше ми на майка ти. Това беше моят реванш към нейната дребнавост, към лъжливото й благоприличие.“ - „Аз пък не знаех!“ - „Защото не ти казвах всичко, има неща, които не се казват на децата. Не зная защо се ожених за майка ти. Непрекъснато си задавах този въпрос. Миг невнимание. Мисля, че и тя самата така и не разбра. Също както в баснята на Лафонтен за сватбата на шарана и заека. Вероятно си е въобразявала, че ще забогатея. Само това я интересува. Върви, ти казвам! Не спирай..- „Мислиш ли, че е разумно? Опасявам се..- „Време е да станеш по-смела, дъще! Този мъж е създаден за теб.“ - „Така ли?“ - „И той не си е избрал правилната жена. Трябвало е да се ожени за теб!“ - „Татко, прекаляваш!“ - „Напротив! Купи си вестник, ще изглеждаш по-добре...“ Тя спря до една будка при метрото, взе си вестник. „Изправи се, не се прегърбвай.“ Тя изправи рамене и мушна вестника под мишница. „Добре, добре, по-полека. Няма закъде да бързаш толкова. Подготви се. Той дойде.“ - „Вълнувам се!“ - „Няма смисъл, всичко ще мине добре, но когато тръгваш, ангел мой, пияна от щастие, пази се в тъмното от коварна портокалова кора.“ - „Какво е това? Цитат ли е?“ „Не. Предупреждение с много приложения.“

Тя стигна до ъгъла. Последните няколко метра, които я деляха от терасата на заведението.

Видя го. В гръб. Седнал на една маса. Подреди вестниците, телефона си, направи знак на сервитьора, поръча, кръстоса крака и се зачете. Беше особено чувство да го наблюдава, без той да знае, да чете по гърба му, че за нея нощта свършва, че настъпва денят, паузата под душа, целувката за детето, което тръгва за училище, апетитът при вида на яйцата с бекон, черното еспресо и надеждата за нов ден. Тя му приписваше мечтите си, топлеше го с целувките си, той се отдаваше. Протегна ръка към него, сякаш му прати въз-душна милувка.

Вече знаеше, че не принадлежи на друга. Виждаше го по ръката, която се поместваше, за да отгърне страницата на вестника, вдигаше чашата до устните му, по спокойните му жестове.

Това не бяха жестове на мъж, влюбен в друга жена. Нито жестове на съпруга на сестра й. Виждаше го като свободен мъж...

Който чака нея.

Последна вечер. Утре Жозефин се връща. Утре ще е късно.

Тя отиде до електрическото табло, натисна прекъсвача и светлините угаснаха. Хладилникът се задави и спря, стереоуредбата в хола млъкна. Тишина. Мрак. Трябва само да действа.

Слезе и звънна на вратата на Льофлок-Пинел. Беше девет и четвърт. Децата бяха вечеряли. Госпожата шеташе в кухнята. Господинът беше свободен.

Той й отвори. Погледна я строго, изпълнил вратата с едрото си тяло. Ирис сведе очи с притеснен вид.

- Съжалявам, че ви безпокоя, но не мога да си обясня какво с случи: внезапно останах на тъмно... и не зная как да пусна електричеството.

Той се поколеба, после обеща да се качи след малко, защото имал нещо да довърши.

- Електрическото табло от новите ли е, или от старите? - попита.

- Нямам представа. Не съм си у дома, нали знаете - поясни тя с ослепителна усмивка.

- Ще дойда след десетина минути...

Той затвори вратата. Тя не успя да хвърли поглед в апартамента, но й се стори странно тихо за семейство с три деца.

- По това време децата ви вече са си в леглата? - попита тя, когато той се появи.

- Всяка вечер в девет. Това е правило.

- А слушат ли?

- Разбира се. Така са възпитани. Никога не възразяват.

- Аха...

- Знаете ли къде е електрическото табло?

- Елате. В кухнята е...

Той отвори шкафа, където беше монтирано таблото, и се засмя снизходително.

- Нищо сериозно. Прекъсвачът е изскочил....

Той го включи и светлините грейнаха, хладилникът забръмча отново и от хола долетя музика. Ирис изръкопляска.

- Невероятен сте.

- Не беше никак трудно...

- Как щях да се оправя без вас... Жените не сме създадени да живеем сами. Аз поне не съм, не съм в състояние да се справя и с най-дребните неуредици. С по-големите също, да си призная!

- Имате право. В днешно време пренебрегват разпределението на ролите. Жените се държат като мъже и затова мъжете стават безотговорни. Аз съм „за“ ролята на ра1ег ГашШаз, който отговаря за всичко.

- Напълно споделям вашето виждане. Да ви предложа нещо за пиене? Уиски или чай от свежи билки? Сутринта на пазара взех прясна мента...

Ирис разгъна букетче мента, загънато във фолио, и му го поднесе да се наслади на аромата. Не е лоша идея да запаря чай. Докато стане, ще си поговорим. Той ще се отпусне и все ще открия пролука да се вмъкна, да се понаместя.

- Няма да ви откажа един ментов чай...

Тя сложи чайника на печката. Усещаше как я следи с поглед, чудеше се как да разведри атмосферата, когато той неочаквано я изпревари:

- Имате ли деца?

- Син. Не живее с мен. Живее в Лондон с баща си. В процес на развод съм, затова съм при Жозефин.

- Моля за извинение, не исках да се намесвам в личния ви живот...

- Напротив, олеква ми, когато говоря. Чувствам се много самотна.

На поднос сложи две чаши и чайниче. Извади две бели салфетки. Тази подробност нямаше да му убегне. Сгъна ги прилежно, сякаш беше на курсове за перфектна домакиня. Усещаше с гърба си как той следи всеки неин жест; погледът му я пронизваше като свредел. Ирис потръпна.

- Баща му настоява за родителски права...

- Нали няма да се откажете от детето? - попита той рязко.

- О, не! Ще направя всичко възможно да остане при мен. Предупредих баща му, че ще се боря...

- Ще ви помогна, ако желаете. Ще ви намеря опитен адвокат...

- Много мило от ваша страна...

- Естствено. Децата не бива да се делят от майката. Никога!

- Мъжът ми не е на същото мнение.

Тя наля гореща вода в чайничето и отнесе таблата в хола. Напълни чашите и му поднесе неговата. Той вдигна глава към нея:

- Очите ви са много сини, много големи и много раздалечени.

- Когато бях малка, страхотно се ядосвах, че имам толкова раздалечени очи.

- Сигурно сте били много красиво момиченце...

- Ужасно неуверено!

- Вероятно съвсем скоро сте придобили самочувствие...

- Жената се чувства уверена само когато е обичана. Не съм от онези еманципирани жени, които могат да живеят без мъжки погледи.

Ирис не изпитваше в момента никакво себелюбие, самонадеяност, смущение да не стане за смях, в този миг я ръководеше само стратегия: да оплете на всяка цена Ерве Льофлок-Пинел в мрежите си. Красив, богат, блестящ - съвършената плячка. Трябваше да го съблазни. Трезвомислеща и отчаяна, тя залагаше последните си карти и се целеше в сърцето му, омайваше го с поглед, с мимика, с неустоим чар. Хич не я интересуваше, че има жена и три деца. Чудо голямо! Сега всички се развеждат, само той ли да понася жена му да се размотава цял ден вкъщи по халат. Не е като да разтрогне истински сплотена двойка! Готова е да приеме децата. Тя е жената, която той заслужава. За малко да си внуши, че му прави услуга, като му се предлага.

Той седеше насреща й, гледаше я с детско обожание. Какъв странен мъж! Как бързо се променя погледът му! От неумолимия взор на хищник се превръща в поглед на разтреперано дете. Изглеждаше плах и безпомощен, сякаш някой му беше забранил да я доближи и можеше единствено да си позволи да я наблюдава отдалече. Под сивия костюм на банкер тя откриваше много по-трогателен човек.

- Не сме много разговорливи - отбеляза тя с усмивка.

- По цял ден говоря, отморяващо е да помълча. Гледам ви и това ми стига...

Ирис въздъхна и запечата репликата в паметта си. Заедно направиха крачка напред, лек подскок за навлизане в загатнатата близост. Стори й се, че изживените през годината тревоги ще изчезнат, премахнати от този силен и чувствителен мъж.

Тя увеличи звука на радиото и му предложи още ментов чай. Той подаде чашата си. Тя му доля. Не побърза да си дръпне ръката с надеждата, че той ще я докосне, почти грижовно досегна ръкава на сакото му. Той остана неподвижен.

В поведението му прозираше нещо неопределено и властно, което показваше, че е свикнал да му се подчиняват. Това определено се нравеше на Ирис. Нямам нужда от някой празноглав красавец, нито от съблазнител, който тича подир всички фусти. Имам нужда от сериозен мъж и по-подходящ от този не виждам. Сигурна съм, че му е хрумвало да напусне безличната си съпруга, но чувството за дълг го е спряло. Той е от типа мъже, които трябва да бъдат оставени да направят първата крачка. Не бива да ги притискаш, нужно е само да ги насочиш, без да им дърпаш юздите, но и без да ги отпускаш напълно.

Той самият трябва да проумее, че повече не може да остане при съпругата си. Не се отразява добре на кариерата му, на обществения му имидж. Ще се наложи да му върна самочувствието и увереността в силите, да му помогна да излезе отпред на сцената.

Така от крадла на чужди съпрузи Ирис започна да се изживява като муза и вдъхновителка. С повишено настроение и самочувствие си пое дъх и се усмихна на бъдещето.

Заедно изслушаха новините по радиото в единайсет. Спогледаха се, учудени как неусетно беше минало времето. Не отрониха нито звук. Сякаш всичко се случваше спонтанно, естествено. И вече бяха щастливи. Сякаш очакваха нещо да се случи. Не знаеха точно какво. Една от унгарските рапсодии на Лист беше към края си, „сигурно е Дьорд Цифра, отбеляза той, познавам го по стила на изпълнение“. Тя кимна,.

Той не носеше брачна халка. Беше сигурен знак. Сърцето му беше свободно. Влюбеният мъж обича да попипва халката си, да я върти на пръста си, втурва се да я търси, ако случайно я е забравил на мивката или на някоя полица. На лицето му се изписва объркване, все едно я и изгубил. Не си спомняше дали носеше халка, когато се запознаха на сбирката при портиерката. Може да я е свалил след това? След като я срещна...

По радио „Класика“ обявиха, че следват валсове от Щраус. Ерве Льофлок-Пинел сякаш се отърси от сън. Клепачите му трепнаха.

- Можете ли да танцувате валс? - попита той тихо.

- Да. Защо?

- Едно, две, три, едно, две, три - започна да тактува той и пляскаше с ръце. - Забравяш всичко. Въртиш се, въртиш се. Бих искал да съм танцьор във Виена.

- Нямаше да можете да издържате семейство.

- Да, жалко - отговори той тъжно. - Понякога танцувам валс наум...

- Искате ли да потанцуваме? - прошепна Ирис.

- Тук? В хола?

Тя го окуражи с поглед. Без да помръдва. Без да протяга ръце към него. Също като девойките от миналия век, които са демонстрирали сдържаност на събиранията, организирани от майките с единствената цел да им намерят съпрузи. Очите му я подканяха: „Давайте, хайде“, но ръцете му не се отлепяха от коленете.

Той се изправи сковано, раздвижвайки ръждясалите си стави, застана пред нея, отметна от челото си кичур коса, протегна ръка и я отведе насред хола. Изчакаха нов валс и се впуснаха, очи в очи.

- Това ще бъде нашата малка тайна... - прошепна Ирис. - Не я споделяйте с никого.

Филип се измести, ръката му беше изтръпнала, но Жозефин възропта:

- Не мърдай... Толкова сме добре.

Той се трогна. Нежността, която извираше от преплетените им тела, не можеше да се сравнява с всичките мравучкания на света. Той я притисна към себе си, помириса косата й, доловил уханието на познат парфюм. Слезе към врата, за да го разпознае, премести се към рамото, стигна до китките, тя потръпна и се залепи до него, събуди желанието, задрямало за миг.

- Още - прошепна тя.

И пак се отнесоха.

В любовта тя се отдаваше с почти религиозен плам. Сякаш се бореше, за да се запази сред руините на света светлината, свързваща двама любовници, които действително се обичат, а не се стремят да копират жестове и пози. Припламнала искра, от която лумва буен огън. Този стремеж към абсолютното можеше да го стресне, но той искаше да утоли жаждата си от извора. Бъдещето има вкус на женски устни. Жените са завоевателите, те разкриват нови хоризонти и отварят границите. Ние сме красивите статисти, които се промъкват за кратко в техния живот, но главната роля е отредена за жените. На мен ми харесва, реши той, вдишвайки парфюма на Жозефин, искам да се науча да обичам, както тя го умее. Преди обичах една красива книжка с картинки. Сега вече съм жаден за друг вид четива. Да обичаш така, както се устремяваш към дългоочаквано приключение. Ако някой мъж претендира, че знае какво става в ума на жените, е или луд, или невежа. А може би е само претенциозен и превзет. И през ум не му минаваше мисълта, че тя ще дойде да го потърси на терасата на лондонско заведение. А стана точно така... Появи се пред него. Искаше да разбере. Жените винаги искат да са наясно с нещата.

- Жозефин! Какво правиш тук?

- Дойдох да се срещна с английския си издател. Правата на „Смирената кралица“ бяха купени от англичаните и се оказа, че има куп подробности за уреждане. Корицата, титулната страница, представянето пред журналистите, все неща, които не може да се решат по телефона или електронната поща...

Тя сякаш декламираше урока си. Той я прекъсна:

- Жозефин... седни и ми кажи истината!

Тя блъсна предложения й стол. Смачка вестника, който държеше, сведе очи и рече задъхана:

- Исках да те видя.... Исках да разбера дали...

- Дали все още мисля за теб, или съм те забравил?

- Точно така! - каза тя с облекчение и се взря в очите му, за да изтръгне очакваното признание.

Той слушаше трогнат. Жозефин беше неспособна да лъже. Да лъжеш, да се преструваш си е изкуство. Тя знаеше само да се изчервява и да върви право напред, без да шикалкави.

- Не ставаш за дипломат, да знаеш.

- Затова не съм се и опитвала и предпочетох да се скрия в старинните писания... - тя продължаваше да премята вестника от ръка в ръка и пръстите й почерняха от печатарското мастило. - Ти не ми отговори - настоя, все така сковано изправена пред него.

- Искам да зная защо ми задаваш този въпрос...

- Важно е. Отговори ми.

Ако не отговореше веднага, вестникът щеше да стане на парцал. Тя продължаваше да го дърпа и мачка.

- Искаш ли кафе? Закусила ли си?

- Не съм гладна.

Той вдигна ръка и поръча на сервитьора чай и препечени филийки.

- Радвам се да те видя...

Тя се опитваше да отгатне отговора в погледа му, но очите му искряха закачливо. Филип изглеждаше твърде развеселен от очевидното й притеснение.

- Можеше да ме предупредиш... Щях да те посрещна на гарата, да те настаня в хотел. Кога пристигна?

- Истина ти казвам, дойдох да се срещна с моя издател.

- Но това не е единствената цел на пътуването ти... - говореше тихо, сякаш й подсказваше репликите.

- Хм... Да кажем, че се налагаше да го видя, но не беше задължително да оставам четири дни.

Беше свела очи с изражението на победен противник, който се предава.

- Не мога да лъжа. Няма смисъл да се преструвам. Исках да те видя. Исках да разбера дали си забравил целувката, дали си ми простил, че те... да речем, отблъснах, както стана последната вечер, а и исках да ти кажа, че мисля за теб, въпреки че е толкова трудно, че я има Ирис и аз съм нейна сестра, но е по-силно от мен, мисля за теб, мисля за теб и искам да разбера и да видя дали и ти също... или съвсем си ме забравил, защото в такъв случай би трябвало да ми го кажеш, за да направя всичко възможно да те забравя и аз, макар че ще ми коства големи страдания, но съм наясно, че аз съм виновна за всичко, и...

Тя го гледаше със затаен дъх.

- Докога смяташ да стоиш така и да ми закриваш слънцето? Сякаш си на сцената и декламираш! Освен това е уморително, защото ще ми се изкриви врата, докато ти говоря.

Тя седна на стола. Нещата изобщо не трябваше да се развият по този начин! Погледна ядосано почернелите си пръсти. Той взе салфетката, натопи единия край в каничката с топла вода, подаде й я, за да се избърше. Гледаше я, без да продума, и когато тя отпусна ръце с мисълта, че се беше провалила и не бе успяла да приложи плана, изработен от Шърли, той взе ръката й.

- Ще ти коства страдания...

- Ох, да! - възкликна Жозефин. - Но ще се опитам да разбера, бъди сигурен. Бях...не зная... Случи се нещо, което не ми хареса онази вечер, и всичко се обърка в главата ми, тревога сви сърцето ми и реших, че причината е в теб...

- А сега вече не си толкова сигурна?

- Тоест продължавам да мисля за теб, много...

Той вдигна ръката й до устните си, пошепна:

- И аз също мисля за теб... Много.

- О, Филип! Наистина ли?

Той кимна, внезапно сериозен.

- Защо е толкова сложно? - попита тя.

- Може би защото ние го усложняваме...

- А не е нужно?

- Не говори - прекъсна я той, - иначе всичко ще започне отново ... и това само ще ни обърка допълнително.

И тя направи нещо неочаквано. Притисна се към него и го целуна, сякаш животът й зависеше от тази целувка. Той едва успя да хвърли на масата парите, тя вече го дърпаше за ръката. Щом затвори вратата на хотелската стая, усети как тя заби нокти във врата му и отново впи устни в неговите. Наложи се да я дръпне за косата, за да се освободи.

- Няма закъде да бързаме, Жозефин, не сме крадци...

- Напротив...

- Ти не си крадла и аз не съм крадец... И това, което ще се случи, в никакъв случай не може да се нарече лоша постъпка!

- Целуни ме, целуни ме...

Върнаха се във времето, докато прекосяваха стаята. Усетиха уханието на плънката от коледната пуйка, долепиха се до горещата фурна, притискаха длани, чуха шума, който вдигаха децата в хола, и сваляха всяка дреха, сякаш прочистваха паметта си от натрупани камъни, разсъбличаха се, застанали очи в очи, за да не изгубят нито една ценна секунда, защото знаеха, че времето им е ограничено, че нахлуват в отрязък от време и чистосърдечност, който няма да се повтори скоро и от който не биваше да губят нито трохичка. Запрепъваха се към леглото и едва тогава, сякаш стигнали целта на пътуването, си размениха невярващата усмивка на победители, които все още се чудят дали е истина.

- Толкова ми липсваше, Жозефин, толкова...

- А ти! Ако знаеше...

Повтаряха само тези думи, единствените позволени... После денят отстъпи пред нощта, мрак обгърна леглото и се възцари тишина.

Слънцето прозираше през розовите пердета и скоро цялата стаята пламна, озарена като от полярно сияние. Колко ли бе часът? Долови шум от ресторанта на партера. Дванайсет и половина? Обстановката в стаята го върна към действителността, убеждаваше го, че не сънува: действително беше в хотелска стая и до него лежеше Жозефин. Пред очите му отново изникна лицето й, смаяно, объркано, отдадено на удоволствието. Беше красива, но с друг вид красота, която самата тя бе създала. Красота, която бе озарила лицето й, деликатна красота - като гостенка, пристигнала в последната минута натоварена с подаръци, за да й простят. Окръглени устни, издължени очи, прозирен тен, високи скули.

- За какво мислиш? - изломоти Жозефин

- „Чудна вода“ на „Ермес“! Спомних си името на парфюма ти!

Тя се протегна, после се притисна към него:

- Умирам от глад.

- Ще слезем ли да закусим?

- Бъркани яйца, препечени филийки и кафе! Мм...Харесва ми, че си имаме вече изработени навици.

- Навици и нагон, това е основата на здравата двойка!

Взеха си душ, облякоха се, оставиха стаята в безпорядък, леглото с омачкани чаршафи, спуснатите розови пердета, строгия часовник на камината, белите хавлии, скупчени на тъмния паркет, и поеха по мрачния коридор покрай камериерките, заети да разчистват и подреждат. Дребна пълничка жена събираше подносите от закуска, оставени пред вратите на стаите, тананикаше си песента на Синат-ра: „81гап§егз ш 1Ье ш§Ь1, ехсЬап§т§ §1апсез... 1оуег$ а* йг§181§Ь1 т юуе &геуег“... и те допълниха наум с усмивка: „Дубидубиду дуби-дудуду...“ Жозефин затвори очи и отправи безмълвно пожелание: „Господи, направи така, че щастието да продължи, дубидудуду.“ Не забеляза ръба на подноса, спъна се, опита да се задържи, но се подхлъзна на портокалова кора, паднала на мокета.

Тя извика и полетя с главата напред по стълбите, изтъркаля се и си спомни гласа на баща си, който я бе предупредил: „Когато излезеш, ангел мой, пияна от щастие, пази се в тъмното от коварна портокалова кора.“ Значи наистина е бил баща ми! Той ми го е казал, не съм сънувала. Тя затвори очи, за да усети странното чувство на безкрайно щастие и спокойствие, което я изпълваше. Отвори ги, видя Филип: наведен над нея, той я гледаше ужасно разтревожен.

- Няма нищо, успокои го тя. - Просто ми се струва, че съм пияна от щастие...

На другия ден я откара до гарата. Бяха прекарали заедно нощта. Бяха писали по телата си любовни думи, които все още не смееха да произнесат на глас. Той си тръгна на разсъмване, за да бъде вкъщи, когато Александър се събуди. Сърцето й се сви, щом вратата се затвори зад гърба му. Дали постъпваше по същия начин, когато прекарваше нощта с Доти? После се укори. Не й дремеше за Доти Дулитъл.

Тя се връщаше в Париж. Той отиваше в Германия за прочутата „Документа“ в Касел, едно от най-големите изложения за съвременно изкуство.

Държеше я за ръка и носеше пътната й чанта. Беше си вързал жълта вратовръзка с малки микимаусовци с червени къси панта-лонки и големи черни обувки. Тя се засмя, докосвайки с пръст вратовръзката.

- Александър ми я подари за празника на татковците... настоява да я нося, когато ще летя със самолет, казва, че носела щастие, била талисман...

Разделиха се на митническия контрол. Целунаха се насред навалицата от забързани пътници, които подаваха паспортите на служителите и ги блъскаха с куфарите си на колелца. Не си обещаха нищо, но двамата прочетоха в очите си едно и също безмълвно чувство, един и същ стремеж.

Седнала на място № 35 в 18-и вагон до прозореца, Жозефин леко погали устните си, които той току-що бе целунал. В ума й се въртеше една фраза, която си припяваше Филип: „81гап§ег§ ш Ле т§Ь1, т юуе Гогеуег“, и тя изписа „Гогеуег“ на прозореца.

Заслуша се в лекото потракване на колелата на влака, в стъпките на сновящите напред-назад пътници, звънящите мобилни телефони, звука на включените компютри. Вече не се страхуваше от нищо. Сърцето й се сви при мисълта за модното ревю на Ортанс, на което не присъства, но се успокои, такава си е Ортанс, не мога да я променя, това не значи, че не ме обича...

На Северната гара си купи „Льо Паризиен“. Нареди се на опашката за такситата и разгърна вестника. „Полицайка, убита на паркинг". Прониза я ужасно предчувствие, изчете репортажа, докато чакаше на опашката и хората я побутваха да се придвижва. Капитан Галоа, жената със стиснатите устни, била наръгана с нож пред бялото си рено клио на паркинга на полицейския участък.

Тялото на младата жена е открито вчера в седем часа сутринта. Работила е до късно през нощта. Охранителните камери са заснели мъж с качулка на главата, облечен в бял шлифер, който се доближил до нея и я нападнал с нож. Това е четвъртото подобно нападение само за няколко месеца. „Проучваме всички възможни хипотези", уверяват източници, близки до разследването, поверено на криминалисти в Дирекция на полицията. От полицията не изключват убийството да е свързано с другите нападения. Следователите отбелязват, че нападението е извършено именно когато капитан Галоа е разследвала подобни престъпления, извършени неотдавна. Убийството е много потискащо за полицейските

I среди. Секретарят на общия полицейски синдикат се е изказал твърде предпазливо: „Случва се в момент на сериозни трудности, пред които е изправена полицията." „Алианс" и „Синержи", други професионални обединения на силите на реда, са по-категорични: „Увеличава се броят на ранени полицаи и на полицаи, жертви на нападения, длъжни сме да реагираме, няма го респекта пред полицията."

ПЕТА ЧАСТ

Ортанс отвори очи и се огледа: беше в стаята си в Париж. Във ваканция. Въздъхна дълбоко и се протегна под завивката. За нея учебната година приключи. Блестящо! Беше една от седемдесетте, избрани да продължат в престижния „Сейнт Мартинс Коли-дж“! Тя! Ортанс Кортес. Израснала в парижкото предградие Курбвоа, с майка, която се обличаше от евтините универсални магазини „Монопри“ и смяташе „Репето“ с прочутите балетни палци, обувки и кожени изделия за марка спагети. Аз съм най! Аз съм изключителна! Аз съм живецът на френската елегантност! Нейното модно ревю беше свръхизискано, свръховаторско, свръхбезупречно. Без съмнителни ефекти, пластмаси, картонени кринолини, черни маски, само изчистени линии! Не си падаше по псевдобунтарството, вписваше се по-скоро в традицията на Шанел и Ив Сен Лоран. Тя затвори очи и в ума й се завъртяха кадрите от ревюто „Копнежът се пробужда бавно“: гъвкавите манекенки, безупречно падащите надиплени материи, озвучаването, дело на Николас, роякът фотографи, накацали покрай подиума, бавният танц на шестте красавици, които хвърлиха в екстаз изисканата публика, преситена дори от красота и лукс. Ще бъда в училището, през което са минали Джон Галиано, Алекзандър Маккуин, Стела Маккартни, Луела Бартли, сегашната любимка на цял Ню Йорк. Аз, Ортанс Кортес! Откъде ли съм наследила тази гениалност? - почуди се тя и погали с пръсти ръба на завивката.

Беше успяла. Безсънни нощи и сомнамбулни дни, лудешки пре-пускания, за да уреди точно тези бродерии, ширити и плисета, които си беше намислила. Шие и разшива, обяснява, започва отново и отново. Зачервени очи, треперещи пръсти, няма да успея, няма да спазя срока, сбърках с тази манекенка, ами тази? За нищо не става! Кога да я пусна, втора, трета? Но постепенно нещата потръгнаха, мечтите придобиха очертания. Николас беше уредил участието на Кейт Мое, неповторимата Мое, която се появи последна в черно-бялата мараня от светлините на прожекторите с висока перука, с домино от черен сатен, което свали с рязък жест, преди да се скрие от погледите на публиката, съблазнително изпъчена, шепнейки: „Копнежжжът се пробужжжда бавно.“ Страстите се нажежиха! Слоганът за копнежа се превърна в култова фраза. Ортанс получи предложение от производител на тениски да отпечата за час хиляда броя, които бяха разграбени на партито, организирано вечерта в училището.

А сега чакам да видя какво ще ми предложат от „Гучи“, „Ив Сен Лоран“, „Диор“ и „Унгаро“. Бяха изпратили съгледвачи в „Сейнт Мартинс“, поздравиха ме и обещаха да ме вземат на работа при тях, след като завърша. Беше изслушала предложенията с отегчен вид и беше заявила „говори с агента ми“, посочвайки с брадичка Николас. Утре ли... ами утре следобед имам среща лично с Жан-Пол Готие, сети се тя и размърда крака под завивките. Сигурно ще ми предложи стаж през лятото... Ще подхвърля: да, може би, трябва да си помисля. Два дни по-късно ще приема и ще отида да се вдъхновя от чудесата на този човек с поглед, в който проблясват гениални искри на неизтощима енергия.

Аз съм щастлива, щастлива, щастлива!

Естествено, не мина без задължителната лека неприятност: онази твар Шарлот Брадсбъри седеше на първия ред, водеше си бележки за своето тъпо списание и се цупеше, когато публиката ръкопляскаше. Дразнеше се от Гари, готов непрекъснато за аплодисменти, толкова ентусиазиран, та чак се надигаше от стола. Когато го зърна на първия ред до онази Брадсбъри, все едно някой я удари, изкара й целия въздух. Беше оставял съобщения на телефонния й секретар. Тя ги подмина. Ще го игнорира. Учтива усмивка от подиума, придружена с поклон към публиката, но без да поглежда към Гари. Напротив! Повика Николас, прегърна го, пошепна: „Целуни ме, целуни ме.“ „Тук пред всички ли?“ - „Да. Веднага. Целувка на влюбени.“ - „Аз какво печеля?“ - „Каквото пожелаеш.“ Ето така му обеща да го придружи на морско пътешествие в Хърватия. След стажа при Готие, ако изобщо се уредеше.

Николас я целуна. Гари сведе очи. Точка за мен, изръмжа тя с голяма фалшива усмивка. Беше се гушнала в Николас, всеотдайна щастлива младоженка. Нямаше нито минута за губене в болезнени разсъждения от сорта: какво става? дали е влюбен? защо не в мен? Безплодни тъпотии! Браво на мен! Седемдесет от хиляда! Гт Ле Ьез! Каймакът. А съм едва на осемнайсет! Онази Брадсбъри пък се бори срещу годинките. Сигурно си прави инжекции с ботокс, няма нито една бръчица! Съмнителна работа, мирише ми на гнило.

Обърна се по корем, сплескала възглавницата, и не чу Зое да влиза в стаята. Следващото ми модно ревю ще бъде под наслов „Славата е бляскавият траур на щастието“, цитат в знак на почит към госпожа Дьо Стал. Ще нарисувам рокли за горди кралици с кървящи сърца. Ще използвам червено, черно, виолетово, материите ще падат на дълги дипли като сълзи, ще бъде брутално, жестоко, величествено, болезнено. Дори бих могла да...

- Спиш ли? - прошепна Зое.

- Не. Отново изживявам триумфа си и съм в прекрасно настроение. Възползвай се.

- Пак има писмо от татко!

- Престани, Зое! Нали ти казах вече, че не е жив! Безкрайно тъжно, но е така! Трябва да свикнеш с тази мисъл.

- Прочети го.

Ортанс се уви с одеялото, изкомандва Зое да й подаде тениската, взе писмото и зачете на глас:

Малки мои съкровища,

Изпращам ви кратко писъмце, за да ви известя, че състоянието ми се подобрява и продължавам да мисля за вас. Спомням си за щастливите дни, прекарани в Кифили, и спомените ми помагат да живея...

- Ужасен стил! - процеди през зъби Ортанс.

- Прекаляваш, толкова е гальовно!

- Точно това казвам! Татко не беше гальовен! Мъжете не пишат по този начин!

Малките ви муцунки ми помагат да преодолея болките, които ме измъчват, носят ми нежност и ми дават сили да продължа напред... Да намеря отново своето място в този жесток свят.

- Ааа, направо е прекалено. „Малките ви муцунки“! Какви са тези тъпизми, той да не малоумен?

- Сигурно е много изтощен и трудно намира думите...

Споменът за онова загоряло лосово месо „уапити “ постоянно ме подсеща за вас. Как се смяхме само, голям смях падна!

Ортанс хвърли писмото и извика:

- Писала го е Милен! Тя изпраща писмата. Това за „уапитито“, както го нарекохме, беше тайна. Тя се притесни, че е загорила месото, и ни накара да й обещаем, че няма да я издадем. Спомни си, Зое! Аз си изкрънках срещу мълчанието изкуствени мигли и френски маникюр...

Зое я гледаше, приковала отчаян поглед в очите й.

- ^арку, \уЬа! а р11у!² Спомняш ли си? - наблегна Ортанс.

Зое преглътна, очите й се насълзиха.

- Значи смяташ, че...

- Ти чела ли си другите писма?

Зое кимна.

- Донеси ми ги!

Зое изтича в стаята си, а Ортанс продължи да чете.

Тези моменти ми липсват. Такава самота. Отчаен съм. Няма рамо, на което да се облегна... О, нежните ми любими момиченца! Красивите ми скъпи момиченца! Как ми се иска да съм при вас и силно да ви прегърна! Колко е труден животът без вас! Нищо не може да се сравни с нежните ръчички на дете, които те прегръщат. Парите и успехът са нищо в сравнение с това чувство. Целувам ви много и много ви обичам, обещавам ви, че скоро, много скоро ще бъдем пак наедно...

Татко.

- Невероятно! - възкликна Ортанс и остави писмото; внимателно разгледа плика с пощенската марка.

Писмото беше пуснато в Страсбург.

Внимателно го прочете отново, спираше се на най-малките подробности, оглеждаше всяка буква. Убедена съм, че не е той, а Милен. Тя иска да ни накара да вярваме, че е жив. Издаде се със загорялото ядене. „Отчаен.“ „Наедно.“ Само тя е! Татко не би се изразил така. Винаги казваше, че можеш да прецениш някого по езиковите грешки. Как ни тормозеше с граматически правила и умението да подберем нужните думи и изрази! Не се казва „благодаря за което“ и ако някое момче спомене „впредвид“, направо го отсвирете, защото е необразовано. Тя се провикна:

- Зое, къде се мотаеш?

Зое се върна задъхана и връчи на Ортанс всички писма от баща им. Ортанс огледа пликовете. Първите бяха с клеймо от Момбаса, но другите от Париж, Бордо, Лион, Страсбург.

- Не намираш ли, че е странно? Едва се е спасил от крокодила и тръгва да обикаля света...

- Може би се е лекувал в разни болници... - Зое си мърдаше пръстите на краката, за да се разсейва и да не се разплаче. - Аз... не искам да е умрял...

- И аз не искам! Случи се така, че си бях вкъщи, когато Милен съобщи за смъртта му на мама и каза, че от френското посолство разследвали случая и потвърдили смъртта на татко. Край, точка. Милен е в Китай. Тя дава писмата на французи, които ходят там, търговци, бизнесмени, и те ни ги пращат, когато се върнат във Франция...

- Сигурна ли си?

- Само не мога да си обясня защо го прави... Понеже съм убедена, че това е нейно дело. Тя се издаде. С изгорялото лосово месо и с грешките. Ела, трябва да говорим с мама.

Жозефин шеташе в хола, Дю Геклен я следваше по петите. Каква лепка е това куче! Аз не бих го търпяла нито секунда, си каза Ортанс. Освен това е ужасно грозно! Идеше й да го зарита.

- Момичета, моля ви да не сеете нещата си навсякъде! Това не е хол, а боклучарник! Как може да спите досега, видяхте ли колко е часът!

- Оох! Споко бе, мамо, споко! Стига шета и подрежда, ела седни и чуй какво имам да ти казвам... - изкомандва Ортанс.

Жозефин седна, отпуснала рамене, с празен поглед.

- Какво ти е? - попита Ортанс, впечатлена от лошото настроение на Жозефин. - Страхотно си сдухана...

- Нищо ми няма. Само съм уморена.

- Добре, тогава слушай.

И Ортанс започна да изрежда: писмата, пощенските печати, изгорялото месо от уапити, сиреч лос, правописните грешки.

- Права си, баща ви действително беше изключително стриктен по отношение на правописа и граматиката. Както и аз впрочем.

- Следователно изводът е, че не ги е писал той...

- Аха... - смънка Жозефин отнесено.

- Това ли е всичко, което имаш да кажеш?

Жозефин изправи рамене, обгърна се с ръце и тръсна глава, сякаш се опитваше да стигне до някакво заключение.

- Стегни се, мамо! Не ти говоря за последната минипола на Виктория Бекъм или за обръснатата глава на Бритни Спиърс, а за мъжа ти...

- Казваш ми, че писмата не са писани от него? - попита Жозефин с явно усилие да си придаде заинтересован вид.

- Ама какво ти става, мамо? Да не си болна? - разтревожи се Зое.

- Не. Просто изморена. Толкова изморена...

- Та както казах вече... - продължи Ортанс. - Не той е писал писмата, а тя. Подправяла е неговия почерк. Накрая той толкова е бил сдал багажа, че тя е ходела вместо него на работа, попълвала е регистрите, подписвала е бордерата, за да не я изхвърли жълтурът на улицата. Зная го, защото ужасно се притеснявах. Мислех си, че той вече е бил тотално зле! Дори един ден й казах, че има истинска дарба да имитира почерци, че блестящо докарва почерка на баща ми, а тя обясни, че било заради прецизността, която се изисквала при работата й на маникюристка, така се научила да имитира различни почерци, което й помагало неведнъж... Имаш ли да ми кажеш нещо по въпроса?

- Казвам ти, че нещата са по-сложни... - Жозефин притеснено разтърка пръсти и след кратка пауза добави: - Не съм ви казала всичко. Имаше и други знаци... за баща ви. - Тя им разказа за мъжа с червеното поло от метрото.

- Ами ето де! Просто е абсурд! Той мразеше червения цвят -нервира се Ортанс. - Твърдеше, че е вулгарен. Никога не би облякъл червено поло. Щеше да предпочете да излезе гол на улицата. Какво остава пък за поло! Все едно не си живяла двайсет години с него! Той беше педантичен в дребните неща, но се объркваше от по-важните и капитулираше. Ей, мамо, събуди се, напъни се малко!

- И още едно странно нещо... - Жозефин им разказа за точките от „Интермарше“. - Това не е ли доказателство, че е жив? Само ние двамата с него ползвахме картата за „Интермарше“.

- Може някой да я е откраднал... - предположи Ортанс.

Спогледаха се безмълвно.

- Кой би могъл да я вземе и да не я използва веднага? Кой би изчакал цели две години и чак тогава да я използва? Не, изглежда ми неправдоподобно.

- Може и да си права - съгласи се Ортанс. - Каквото и да си говорим обаче, едно съм сигурна, той не е писал писмата.

- Върнал се е, не смее да се появи, защото много е изпаднал, и затова, докато чака нещата се оправят според както си беше мечтал, пише писма и пазарува с картата от „Интермарше“... Такъв си е баща ви, нежен мечтател, та животът го смаза. Всъщност това не ме учудва...

Дю Геклен лежеше в краката на Жозефин и погледът му се местеше от едната към другата, сякаш той преценяваше аргументите.

- Споделям мнението ти за човека от метрото - добави Жозефин. - И аз си помислих същото. Може и да си права за писмата, познаваш Милен по-добре, но откраднатите точки от картата, тях не си ги измислям. Бяхме двете с Ифижени, тя ще ти разкаже...

В този момент се чу треперещият глас на Зое, която тихо каза:

- За точките от „Интермарше“ аз съм виновна. Взех картата от портфейла на татко, когато бяхме в Килифи, за да си играя на търговец, а той ми каза, че може да не я връщам, защото вече не му трябвала. И наистина я използвах. Първият път преди шест месеца, там някъде...

- Ама за какво ти беше? - попита Жозефин, отърсвайки се от вцепенението си.

- Заради Пол Мерсон. Когато се събирахме в мазето, той казваше, че всички трябва да носим по нещо, аз не посмях направо да ти призная, защото щеше да ме разпитваш и...

- А кой е Пол Мерсон? - попита Ортанс заинтригувана.

- Едно момче от кооперацията. Зое често ходи с него и другите младежи в тяхното мазе - поясни Жозефин. - Давай нататък, Зое...

Момичето си пое въздух и продължи:

- Пък Гаетан и Домисий нямаха пари, щото баща им ги държи изкъсо, нямат право на нищо, дори понякога са длъжни всеки ден да обличат дрехи в различен цвят...

- Какви ги приказваш! Нищо не разбирам! Не се отплесвай, Зое, карай направо! - изкомандва я Ортанс.

- И затова аз пазарувах заради всички с картата на татко благодарение на натрупаните точки...

- А, ето какво било - прошепна Жозефин, - сега разбирам...

- И това също потвърждава хипотезата ми! - заяви Ортанс. -Писмата са от Милен, човекът от метрото ти е заприличал на татко, но не е той, а точките от „Интермарше“ са изразходвани от Зое! Като гледам накъде са тръгнали нещата, било е крайно време да се върна: без надзор и двете ставате опасни! На теб, мамо, ти се привиждат призраци, а Зое участва в групов секс в мазето! Бе вие никога ли не си говорите?

- Не се осмелих да ви кажа, за да не будя у вас напразни надежди... - оправда се Жозефин.

- В резултат на което настъпи пълен хаос! Значи затова си беше измислила онази история с Плосък татко, така ли?

- Ми да... Мислех си, че скоро ще се върне при нас и така чакането ставаше по-лесно.

- Лъгала си ме, Зое - каза Жозефин. - Откраднала си и си лъгала. ..

Зое пламна и смотолеви:

- Случи се, когато бяхме престанали да си говорим... Нямаше да седна да ти разказвам такива неща. Ти правеше твоите глупости, а аз - моите!

Жозефин кимна с въздишка: „Каква каша!“ Ортанс се опитваше да разплете загадката, но тъй като не успя да й хване края, продължи с плана за действие:

- Дотук добре... сега ще трябва да се изясним с Милен. Да престане с тъпите писма. Имаш ли представа как можем да се свържем с нея?

- Марсел знае. Има й номера... Даде ми го на Коледа, обаче го изгубих. След като получих първото писмо, реших да звънна, но после... Не ми се говореше с това момиче.

- Напълно си била права! Според мен тя е изтрещяла... Сигурно ужасно й е дотегнало да кисне в Китай и се прави на Мадам дьо Севине с тези писма. Разказва си историйки. Понеже е самотна, времето тече, няма деца, въобразява си, че сме нейни дъщери. Ще звънна на Марсел.

- Значи излиза, че татко наистина е умрял? - попита Зое с треперещ от мъка глас.

- Няма хиляда начина да си умрял, Зое. Или си умрял, или не си, аз мисля, че той е мъртъв от доста време! - тросна се Ортанс.

Зое погледна сестра си, сякаш сега наистина беше убила баща й, и се разрида. Жозефин я прегърна. Дю Геклен се присъедини, виейки и клатейки глава като древните оплаквачки, забулени в черно. Ортанс го изрита.

Вечерта звънна на Марсел. Постоянно даваше заето.

- Какво толкова дрънка? Бас ловя, че се чукат с Жозиан и затова са оставили отворен телефона! На тяхната възраст човек не се чука, полива си цветята и реди пасианси!

Ортанс беше права и не беше. Марсел наистина беше оставил отворен телефона, но не за да се чука с Жозиан, а се опитваше да я върне на земята.

Беше поканил госпожа Сюзан и Рьоне. Младши, седнал на бебешкия си стол, гризеше кората на парче сирене, точеше лиги, изложил на показ розовите си венци. Жозиан се беше отпуснала на фотьойла, наметната с мохерен шал. Зъзнеше. Какво им става на всички, защо я зяпат така? Да не са й прораснали корените на боядисаната коса? И защо е с халат в седем вечерта? От известно време се беше занемарила, но ще е по-добре, ако се постегне, преди да дойдат хората. И защо трепери? В средата на юли сме. Нещо съвсем не съм наред. Като объркана мокра кокошка.

Госпожа Сюзан, седнала в краката й, масажираше десния й глезен. Обхванала крака й с меките си ръце, тя натискаше някакви точки, сключила вежди като питанки, и шумно дишаше.

- Напълно съм убедена, че е обладана от злото, но не виждам нищо... - заяви след няколко минути.

Рьоне и Марсел се наведоха към нея, сякаш да я подкрепят със закрилата си. Жозиан долови познатата миризма от ризата на мъжа си. Припомни си нощи на диво любене и въздъхна при мисълта, че толкова време не бяха го правили. Нямаше желание за нищо. Госпожа Сюзан поде тихо, бавно, за да не стресне пациентката:

- Жозиан, слушайте ме внимателно, имате ли врагове?

Жозиан бавно закима.

- Съзнателно или неволно, случвало ли се е да сте обидили някого, който би могъл да си отмъсти толкова жестоко, че да пожелае смъртта ви?

Жозиан дълго премисля, но не се сети за никого, когото да е обидила. Близките й бяха завидели за връзката с Марсел, бяха й искали пари, тя не им бе дала, но пък да стигне дотам да се хвърля през балкона, пълен абсурд! Тя си спомняше за деня, в който бе понечила да скочи, стола, парапета, как празното пространство я привличаше, желанието да сложи край на убийствената отпадналост, която я тровеше. Да забрави. Да забрави всичко. Да се качи на стола и да скочи.

- Може да съм постъпвала неделикатно, каквото ми е на сърцето, то ми е на устата, но никога не съм правила зло съзнателно... Защо ме питате?

- Само отговаряйте на въпросите...

Госпожа Сюзан опипваше стъпалото, крака й, затваряше очи, отваряше ги. Марсел и Рьоне следяха всеки неин жест, кимаха одобрително.

- Не е болна, нали, сигурно ли е? - попита Рьоне, според когото Жозиан беше бледа като платно.

Този шал посред лято, разтрепераните й крайници, всичко това никак не му харесваше, никак.

- Водих я по всички възможни доктори. Нищо й нямало.- отговори Марсел.

- Ще ме улесните много, ако ми кажете едно-две имена на хора, които я недолюбват. Ще ме ориентират в каква посока да търся... Кажете ми едно име, Жозиан, без да се замисляте, спонтанно.

Жозиан се съсредоточи, но така и не каза нищо.

- Не се опитвайте да мислите. Кажете имената, както ви идват на ум.

- Марсел, Младши, Рьоне, Жинет...

- Ама не! Не съм съгласен... не може да сме ние! - запротестира Марсел.

- Може би е от вашата страна - отговори госпожа Сюзан, обръщайки се към Марсел. - Конкурент? Уволнен служител?

Те се спогледаха в недоумение. Марсел си бършеше изпотеното чело, Рьоне дъвчеше вечната си клечка за зъби, Младши се въртеше на стола си и крещеше като бесен.

- Успокой се, Младши, нещата са сериозни! - изръмжа Марсел.

- Не, оставете го... - намеси се госпожа Сюзан. - Той се опитва да ни каже нещо. Хайде, ангелчето ми, говори...

Младши започна да подскача на столчето си и да прави странни движения: показваше нещо като витло, което се въртеше над главата му, правеше балончета и мляскаше звучно.

- Червата му куркат от глад и му е писнало, защото никой не му обръща внимание - изтълкува Марсел. - Малките са егоисти и когато са гладни, нищо друго не ги вълнува!

Госпожа Сюзан му направи знак да замълчи и впери очи в очите на Младши.

- Това дете иска да ни каже нещо...

- Че то не може да говори, едва на петнайсет месеца е! - извика Рьоне.

- Той се опитва да общува по свой си начин.

Начаса Младши се успокои и на устните му цъфна широка усмивка. Вирна палец във въздуха, сякаш да поздрави: „Шапка ви свалям, лелко, на прав път сте“, и отново продължи да имитира излитащ хеликоптер.

- Сякаш играе на гатанки! - изказа предположение смаяният Рьоне. - Хлапето действително иска да каже нещо!

- Имали ли сте връзка с пилот? - обърна се госпожа Сюзан към Жозиан, без да изпуска Младши от очи.

- Никакъв пилот, нито летец, нито капитан. Не харесвам униформите. Бих казала, че предпочитам по-обикновените...

- Браво де! - захили се Рьоне.

- Млъквай, ще заглушиш вълните! - сряза го Марсел.

- Или някой с ореол или с голяма шапка? - изказа предположение госпожа Сюзан, наблюдавайки настоятелните мимики на Младши.

- Пастир? - предложи Рьоне.

Младши заклати отрицателно глава.

- Каубой? - направи опит Марсел.

Младши клатеше отчаяно глава.

- Мариачи? - каза Рьоне, подрънквайки на въображаема китара.

Младши го прониза с поглед.

- Госпожа Дьо Фонтене? - продължи да изброява Марсел всички прочути шапки във френската история, сещайки се за бившата председателка на журито за „Мис Франция“...

Младши направи пауза, пърхайки с пръсти, сякаш да им каже „нещо подобно“. И понеже не се сещаха за нищо друго, детето махна с ръка, за да им каже, че ще опита по друг начин. Не го изпускаха от поглед, Жозиан си помисли дали пък синът й няма гърчове.

И детето започна да имитира някакво животно. Блееше, с пръстчета направи две рогца, показа нещож като брада. Госпожа Сюзан се изчерви силно.

- Не може да е коза все пак...

Младши настоятелно продължаваше. Сочеше с пръст към нея, за да й покаже, че бе на прав път.

- Коза ли? - попита госпожа Сюзан.

Давай, давай, напредваш, сякаш искаше да й каже Младши, размахал пухкавите си крачета. С ръчички бръчкаше лицето си и правеше грозни гримаси.

- Дърта коза...

Той заръкопляска като луд. И отново я насърчи, показвайки с жест въртящото се витло над главата си.

- Някаква дърта коза с витло или голяма шапка на главата?

Младши изкрещя от възторг, от радост и изтощен се отпусна на

столчето си.

- Анриет! - заяви Рьоне, обзет от внезапно вдъхновение. - Това е Анриет! Дъртата коза с шапка, която прилича на летяща чиния.

Младши отново изръкопляска и за малко да се задави с коричката от сиренето, но Марсел бдеше и веднага я извади от устата му.

- Анриет! - възкликнаха в един глас Марсел и Рьоне. - Тя е направила черна магия на Душката!

Най-сетне госпожа Сюзан успя да влезе в душата и в съдбата на Жозиан. Все така коленичила в краката й, тя помоли за максимално съсредоточаване и всичко потъна в църковна тишина. Допрели лакти в знак на солидарност, двамата мъже очакваха да чуят диагнозата на госпожа Сюзан. Младши и той. Беше хванал ходилата си с двете ръце и ги клатеше, за да ускори времето, все едно повтаряше: „трябва да се действа бързо, бързо“...