Катрин Панкол - 2. Бавният валс на костенурките

Зое беше помолила да сложат допълнителен стол на масата в коледната вечер.

- Ще видиш, мамо, ще бъде изненада, коледна изненада.

- Ще ни доведе някой бездомник! - беше прогнозирала Ортанс. - Ако го направи, аз изчезвам!

Очите на Шърли искряха от сдържан смях.

- Ако не Зое, майка ти ще го стори! - каза й тя.

>

- Не мога да празнувам, когато навън има толкова...

- Престани, мамо, престани! - извика Ортанс. - Бях забравила, че се връщам при Майка Тереза! А защо не цяло сиропиталище сладки негърчета?

„Добавете към плънката изварата и сините сливи. Разбъркайте. Напълнете пуйката със сместа.“ Това най-много обичах като малка. Тъпчех пуйката с гъстата и ухаеща плънка. Коремът на птицата се издуваше, питах татко: мислиш ли, че може да се пръсне? Ирис и мама се мръщеха, татко избухваше в гръмогласен смях. Ирис няма да е тук довечера, нито Анриет. Няма да е като предишните Коледи с клончето имел, закачено над вратата, с бисерната огърлица от три низа на Анриет върху черната й рокля, с виолетовата кадифена панделка, с която Ирис завързваше косата си и заради която Анриет неизменно възкликваше: „Не бива да го казвам пред малката, но никога не съм виждала други такива сини очи! А зъбите! А кожата!“ Тя се разсмиваше, сякаш беше открила сапфирена огърлица в тънка прозрачна хартия. А аз? Аз се чувствах грозна, уверена бях, че никой никога няма да ме погледне. Тази рана така и не зарасна.

„Зашийте отвора с дебел конец. Намажете пуйката с масло или маргарин. Овкусете със сол и чер пипер. Сложете я да се пече в сгорещената фурна. След около четирийсет и пет минути намалете огъня. Оставете да се пече един час. По време на печенето често поливайте със соса от тавата.“

След смъртта на Люсиен Плисоние коледите бяха тъжни, мястото на главата на семейството оставаше празно, после дойде Марсел със саката си на шотландски карета и лъскавите вратовръзки от полиестер. Блюдата им се пълнеха с неговите дарове. Ирис ги приемаше със снизхождение, сякаш благоволяваше да му прости, че е седнал на мястото на баща й, Жозефин се колебаеше дали да не му се хвърли на врата, като виждаше неодобрителните гримаси на майка си и сестра си. Тази вечер Марсел Гробз щеше да отпразнува първата си Коледа заедно с Жозиан и сина си. Съвсем скоро ще отиде да го види. Ще се чувства като предателка спрямо майка си и сестра си, все едно е преминала във вражеския лагер, но й беше безразлично.

На вратата се звънна. Кратко и ясно. Жозефин погледна часовника си. Седем часът. Сигурно си бяха забравили ключовете.

Беше господин Льофлок-Пинел. Идваше предварително да поднесе извинения за шума, който сигурно щяха да вдигнат довечера: двамата с жена му били поканили близки и роднини. Беше със смокинг, папийонка, бяла риза с фини плисета, широк пояс от черен сатен. Косата му беше пригладена и разделена на път като прецизно разчертана френска градина.

- Не се извинявайте! - усмихна се Жозефин, регистрирайки метафората наум и установявайки, че лично тя предпочита небрежния чар на английските паркове. - Възможно е и ние да се окажем доста шумни...

Реши, че може би е редно да му предложи чаша шампанско. Поколеба се, но тъй като той не си тръгваше, го покани да влезе.

- Не бих искал да ви отнемам от времето... - рече той, но бук-вално я следваше по петите.

Тя се обърса в кърпата и му протегна леко омазнената си ръка.

- Имате ли нещо против да влезем в кухнята? Метнала съм пуйката във фурната.

Той я последва и каза развеселен:

- Значи влизам във вашата светая светих! За мен е огромна чест...

Стори й се, че се канеше да добави още нещо, но замълча. Тя

извади бутилка шампанско от хладилника и му я подаде да я отвори. Пожелаха си весела Коледа и много успешна нова година. Доста е привлекателен все пак въпреки косата, разчертана на лехи и алеи, реши тя. Как ли изглежда жена му? Не съм я виждала досега.

- Бих искал да ви попитам - тихо каза той, - дъщеря ви... хм... Как реагира на случилото се с госпожа Бертие?

- Беше шокирана. Говорихме си надълго и нашироко.

- Защото Гаетан изобщо не отвори уста.

Изглеждаше притеснен.

- А другите ви деца? - попита Жозефин.

- Шарл-Анри, най-големият, не я познаваше, той вече е в гимназията, а Домисий не беше нейна ученичка... Тревожа се за Гаетан. И понеже е в същия клас с дъщеря ви... Може да са говорили на тази тема.

- Тя не ми е споменавала.

- Чух, че са ви викали в участъка.

- Да. Нападнаха ме преди време.

- По същия начин ли?

- О, не! Не беше нищо в сравнение с клетата госпожа Бертие...

- Комисарят ми каза съвсем друго. Помолих за среща и той ме прие.

- Нали знаете, в полицията доста преувеличават.

- Не ми се вярва. - Каза го строго, сякаш искаше да я разобличи: „Смятам, че лъжете.“

- Във всеки случай не е важно, не съм умряла. Тук съм и пия шампанско с вас!

- Не бих искал да нападне децата ни - продължи господин Льофлок-Пинел. - Няма да е лошо да помолим да ни изпратят някой полицай да пази входа на кооперацията за повече сигурност.

- Денонощно ли имате предвид?

- Не зная. Затова дойдох, за да говоря с вас.

- Защо ще направят подобно нещо само за нашата кооперация?

- Защото сте били нападната. Защо да го премълчаваме?

- Не съм убедена, че става дума за същия човек. Опасявам се от прибързани действия, от смесване на различни случаи...

- Госпожо Кортес...

- Можете да ме наричате Жозефин.

- Аз... не... предпочитам госпожа Кортес.

- Както желаете...

Бяха прекъснати от Шърли, която се прибра, следвана от Гари и Ортанс, натоварени с пакети, със зачервени носове и бузи от студа. Пляскаха с ръце в ръкавици, духаха на пръстите си, бутаха се, искаха и на тях да им налее шампанско. Жозефин ги представи. Ерве Льофлок-Пинел поздрави с поклон Шърли и Ортанс.

- Приятно ми е да се запознаем - каза той на Ортанс. - Майка ви често говори за вас.

Виж ти, пък аз да не зная, си каза Жозефин, никога не сме споменавали Ортанс. Голямата й дъщеря го дари с най-прекрасната си усмивка. Внезапно Жозефин осъзна, че Ерве Льофлок-Пинел бе разгадал характера на дъщеря и: Ортанс бе поласкана и щеше да му припише всевъзможни качества.

- Доколкото разбрах, учите мода?

Откъде ли е разбрал? - учуди се Жозефин.

- Да. В Лондон.

- Ако мога да помогна с нещо, кажете, познавам много хора от тези среди. В Париж, Лондон, Ню Йорк.

- Много благодаря. Няма да го забравя, бъдете сигурен! Освен това съвсем скоро трябва да се поогледам и да си намеря място за стажуване. Може ли да ми дадете номер, на който да ви позвъня?

Смаяна, Жозефин наблюдаваше как Ортанс ловко оплиташе в мрежите си Льофлок-Пинел, как се въртеше край него, бърбореше сладко, кимаше, записваше си номера на мобилния му телефон, благодареше му за любезно предложената помощ. Поговориха още малко за живота в Лондон, за предимството да говориш двата езика. Ортанс обясняваше как работи, донесе голямата тетрадка, в която събираше парчетата плат, които й харесваха, показа рисунките, които правеше, вдъхновена от разнообразните десени, материи, от случайни силуети на непознати от улицата.

- Всичко, което нарисуваш, трябва да си способен да го сътвориш, това е основният принцип в нашето училище.

Ерве Льофлок-Пинел задаваше въпроси, на които Ортанс отговаряше, без да бърза. Шърли и Жозефин се оказаха в ролята на статисти. След като той си тръгна, Ортанс възкликна:

- Тъкмо мъж за теб, мамо!

- Женен и баща на три деца!

- Какво от това? Можеш да спиш с него, без жена му да разбере, нали така? И без да го обсъждаш с изповедника си!

- Ортанс! - възнегодува Жозефин.

- Много е хубаво това шампанско. От коя година е? - осведоми се Шърли, за да разведри обстановката.

- Не зная! Сигурно пише на етикета.

Жозефин отговори разсеяно. Подмятанията на Ортанс за съседа не й се нравеха. Не бива да й позволявам, тя трябва да осъзнае, че любовта е нещо значимо, че човек не може да тръгне с първия срещнат.

- А ти, миличка, ти... влюбена ли си сега?

Ортанс пийна глътка шампанско и въздъхна:

- Най-после да си дойдем на думата! Васк Ьоте! Пак високо-парните приказки. Искаш да разбереш дали съм срещнала някой красив, богат и умен мъж, в когото съм лудо влюбена?

Жозефин кимна с надежда.

- Не - отвърна Ортанс след кратка пауза, за да засили напрежението. - Обаче... - тя протегна чашата към майка си, за да я напълни: - Обаче... Запознах се с един тип. Красив... Ама красив ти казвам!

- А, така ли? - попита Жозефин с изтънял глас.

Шърли следеше размяната на реплики между майката и дъщерята и кротко се молеше: „Не си мечтай, мила моя Жо, никога няма да излезеш на глава с дъщеря си!“ Гари се задоволяваше с ролята на наблюдател в очакване на сблъсъка, който се очертаваше жесток за сантименталната майка, каквато беше Жозефин.

- И колко продължи?

- Две седмици. Вкопчени един в друг, изживяхме страхотна неразривна страст...

- И после?... - не се предаде Жозефин.

- После вече нищо не ми трепваше. Край! Съвсем нищо! Пълна загуба на интерес. Представи си, един ден си вдигна крачола на панталона и какво да видя, носеше бели чорапки. Бели чорапки на космати прасци... да си повърнеш червата!

- Господи! Как може да говориш така за любовта! - въздъхна Жозефин.

- Но това не е любов, мамо!

- Сега - обясни Шърли - те първо се чукат и след това се влюбват.

Ортанс се прозя:

. - Влюбените мъже са толкова досадни!

- Няма да изживея неразривна страст с Ерве Льофлок-Пинел -измърмори Жозефин с мисълта, че момичето й се присмива.

- На бас - провикна се Ортанс. - Той е точно твоят тип. Да беше видяла само колко внимателно те следеше с поглед. Очите му блестяха. Опипваше те, без да те докосва, беше... омайващо!

Шърли долови неудобството, в което се гърчеше Жозефин. Реши да сложи край на подигравките на тема, която приятелката й очевидно приемаше на сериозно. Какво се е случило, че до такава степен е загубила чувството си за хумор? Може би се чувства истински привлечена от този мъж, който, ту Оо<1, 18 геа11у §оос1 1оокт§.

- Не зная как го прави мама, но винаги е заобиколена от привлекателни мъже - заключи Ортанс, опитвайки се да разведри обстановката с комплимент.

- Благодаря, скъпа - отговори Жозефин и се насили да се усмихне при създалото се импровизирано примирие. - А ти, Гари? Ти сантиментален тип ли си, или си консуматор като Ортанс?

- Ще те разочаровам, Жо, но точно в този момент преследвам ненаситните мръсници. Задълбочавам познанията си за мръсниците, следователно...

- Разбрах. Аз явно съм единствената глупачка, но това не е нищо ново.

- Не бе! Ти не си единствената! - подхвърли Ортанс. - Да не забравяме красавеца Лука. Всъщност къде е той? Не го ли покани тази вечер?

- Ще посреща Коледа с брат си.

- Трябваше да поканиш и брат му! Видях го на снимка в интернет. Агенция „Сафир“ в пасаж „Вивиен“. Ужасно е красив Виторио Джамбели! Тъмнокос, отровен, загадъчен. Ще го схрускам!

Ново позвъняване прекъсна разговора. На вратата се появи Филип с кашон шампанско, по петите му вървеше Александър, мрачен, безмълвен, сякаш не беше на себе си.

- Шампанско за всички! - провикна се Филип.

Ортанс радостно подскочи. „Рьодерер“ розе, любимото ми шампанско! Филип направи знак на Жозефин и остана в антрето под претекст да окачи палтото на Александър и своето.

- Започваме веднага с раздаването на подаръците! Идваме направо от клиниката, беше ужасно преживяване!

- Масата е сложена. Пуйката е почти опечена, може да седнем на масата след двайсетина минути. Като хапнем, ще раздаваме подаръците.

- Не! Първо подаръците. Да се поразсее. Ще вечеряме после.

- Добре - отвърна тя, изненадана от заповедния му тон.

- Зое няма ли я?

- В стаята си е, ще отида да я повикам...

- А ти как си?

Той я хвана за ръката и я притегли към себе си.

Тя усети топлината на тялото му под леко влажното вълнено сако и крайчетата на ушите й пламнаха. Добре, добре съм, отговори припряно, имаш ли нещо против да поддържаш огъня в камината, докато облека някаква рокля и си дръпна един гребен. Редеше думите в скоропоговорка, за да прикрие смущението си. Той сложи пръст на устните й за миг, който й се стори безкраен, изгледа я и неохотно я пусна.

Огънят пращеше в камината и хвърляше отблясъци по коледните подаръци, натрупани направо на паркета. Оформиха се два лагера: възрастните, преизпълнени с радостта да подаряват, с тайната надежда, че са направили сполучлив избор, и младото поколение, преливащо от желание да види осъществени лелеяните в нощния мрак мечти. Лекото безпокойство на едните се допълваше от тревожното очакване на другите, притеснени от мисълта дали ще им се наложи да прикриват разочарованието си, или радост ще заискри в очите им.

Жозефин ненавиждаше ритуала с подаръците. Всеки път чувстваше как я залива чувство на необяснимо отчаяние, което й доказваше за сетен път, че е неспособна да обича както трябва, убеждаваше я завинаги, че отново изразява любовта си по незадоволителен начин. Искаше й се да роди планина, а неизменно се оказваше, че се е пръкнала мишка. Убедена съм, че Гари разбира какво чувствам, си каза Жозефин, срещайки внимателния му поглед, който сякаш й казваше: „Хайде, Жо, усмихни се, Коледа е, не разваляй празника с тази многострадална физиономия.“ „Толкова ли чак се вижда?“ -отвърна Жозефин, вдигала учудено вежди. Гари кимна. „Окей, ще се постарая“ - отвърна тя и кимна на свой ред.

Обърна се към Шърли, заета да обяснява на Филип в какво се състои акцията й в английските училища срещу наднорменото тегло на подрастващите.

- По вина на търговците на захар всеки ден по света имаме осем хиляди и седемстотин смъртни случая! Само за Европа това означава всяка година нови четиристотин хиляди деца, страдащи от затлъстяване! Не стига че в миналото са причинявали смъртта на робите по захарните плантации, сега нападат децата ни с тази захар!

Филип я прекъсна с жест:

- Не прекаляваш ли мъничко?

- Те са навсякъде! Инсталират машини за газирани напитки и шоколадови десерти в училищата, развалят им зъбите, тъпчат ги с мазнини! Всичко това, за да си пълнят джобовете, естествено. Не смяташ ли, че е скандално? Би трябвало да се посветиш на тази кауза. Имаш син и проблемът те засяга.

- Наистина ли го вярваш? - попита Филип, поглеждайки към Александър.

Синът ми изглежда много по-застрашен да си докара заболяване от притеснение, отколкото от прекалена употреба на захар, помисли той.

За Александър това беше първата Коледа без майка му.

За него беше първата Коледа без Ирис, жена му.

Първата ергенска Коледа и за двамата.

Двама мъже без жената, която дълго време бе властвала над тях. Тръгнаха си от клиниката в пълно мълчание. Поеха по чакълената алея с ръце в джобовете, вперили очи в заскрежената земя. Двама безпризорни от сиропиталище. За малко да се хванат за ръка, но се въздържаха. Изпънати и достойни в мъката си.

- Шест смъртни случая всяка минута, Филип! Само това ли имаш да ми кажеш? - погледът на Шърли се плъзна към кльощавия Александър. - Прав си, далече е от опасността! Добре, приключвам с тази тема! Не стана ли дума за подаръци?

Александър сякаш не забелязваше лъскавия куп пакети пред себе си. Погледът му се рееше в празното пространство, останал в друга стая, празна и мрачна, в която беше онемялата му майка, само кожа и кости, със скръстени на гърдите ръце, които не бе разтворила дори да си вземе довиждане с него. „Приятно прекарване - процеди тя през зъби. - Помислете за мен, ако имате малко време и възможност.“ Александър си тръгна с целувката, която тя така и не поиска от него. Загледан в танцуващия огън, се мъчеше да открие причината за студенината на майка си. Защо никога не ме е обичала? Може би човек не е длъжен да обича детето си? Тази мисъл отвори пропаст в душата му и той усети нещо като световъртеж.

- Жозефин - провикна се Шърли, - какво чакаме, а не отваряме подаръците?

Жозефин плесна с ръце и обяви, че по изключение ще си разменят подаръците преди полунощ. Зое и Александър щяха да се редуват в ролята на Дядо Коледа и да вадят от купчината украсените с панделки пакети. Прозвуча „Тиха нощ, свята нощ...“, забули с празничен воал потайната тъга на вечерта. Зое затвори очи и мушна ръка напосоки в купа.

- За Ортанс от мама - издекламира тя, поглеждайки надписа върху продълговат плик, и прочете кратката бележка: - „Весела Коледа, мило мое, любимо момиченце.“

Ортанс се втурна, грабна плика и го отвори със смътно притеснение. Коледна картичка или поучително писъмце с обяснение, че животът в Лондон и образованието струват скъпо, че това само по себе си коства доста голямо усилие от страна на майка, та може да си позволи единствено символичен подарък? Напрегнатото изражение на лицето й се смени, сякаш изтрито от вълна на огромно удоволствие: „Бон за целодневно пазаруване за нас двете, обич моя.“ Тя се хвърли на врата на майка си.

- О! Мерси, мамо! Как се сети?

Толкова добре те познавам, едва се сдържа да не контрира Жозефин. Зная, че единственото нещо, с което можем да избегнем за кратко дрязгите и сблъсъците, е шеметното обикаляне по магазините и лудото харчене. Тя не го каза, развълнувана от целувката на дъщеря си.

- Ще ходим ли където поискам? През целия ден? - продължи да разпитва смаяна Ортанс.

Жозефин кимна. Бе отгатнала, въпреки че й докривя. Как да изрази другояче любовта към дъщеря си? Кой я бе направил толкова алчна, толкова преситена, че единствено мисълта да харчи цял ден можеше да изтръгне от нея знак за нежност? Животът, който й налагах, или трудното време, в което живеем? Не може да се оправдаваме само с времето и другите. И аз имам своята отговорност. Вината ми тръгва от първата проявена от мен небрежност, от неспособността ми да я утеша, да я разбера, от неспособността, която замазах с обещание за подарък, за пазаруване, очарована от самоуверената елегантност, с която носеше роклята, изисканото горнище, очертало бюста, плътно прилепналите дънки на дългите й крака, а самата тя щастлива приема даровете, които полагам в нозете й. Преклонението ми пред красотата й, която искам да гиздя и пременявам, за да прикрия житейските рани. По-лесно е да реализираш този мираж, отколкото да дадеш съвет, да дариш присъствие, помощ за душата, които съм неспособна да осигуря, защото съм заплетена в собствените си несполуки. И двете плащаме за моята небрежност, любима, красавице моя, безумна обич моя.

Тя я задържа за миг в прегръдката си, пошепна й на ухо:

- Любима моя, красавице моя, безумна моя обич.

- И аз те обичам, мамо - измънка Ортанс задъхана.

Жозефин не вярваше да я лъже. Почувства силен прилив на радост, изправи рамене, това й върна апетита и желанията. Животът й е прекрасен, щом Ортанс я обича, и бе готова да напише двайсет хиляди чека само за да чуе как дъщеря й шепне, че я обича.

Раздаването на подаръците продължаваше, Зое и Алексанъдр се редуваха, четейки на висок глас пожеланията. Из хола хвърчаха хартии, преди да станат на пепел в камината, по пода падаха накъдрени лъскави лентички, скъсани етикети полепваха по скъсаните опаковъчни хартии. Гари слагаше дърва в камината, Ортанс късаше със зъби възлите на пакетите, Зое разтреперана отваряше торбичките с изненади. Шърли получи красиви ботуши и събраните съчинения на Оскар Уайлд на английски, Филип - дълъг светлосин кашмирен шал и кутия пури, Жозефин - пълна колекция на дискове с изпълненията на Глен Гулд и айпод. „Ама аз не мога да си служа с такова нещо!“ „Ще ти покажа!“ - обеща Фи-липи я прегърна през раменете. Ръцете на Зое бяха препълнени, тя едва успя да събере своите подаръци и да ги отнесе в стаята си, Александър се усмихваше с възхита и възвърнал изострената си наблюдателност, той се осведоми на висок глас: „Защо кълвачите не ги боли глава?“

Всички присъстващи се разсмяха и понеже Зое не искаше да остане по-назад, включи се и тя:

- Мислите ли, че ако говориш дълго, ама много дълго с някого, накрая преставаш да забелязваш големия му нос?

- Защо питаш? - обърна се към нея Жозефин.

- Защото вчера следобед в мазето толкова дълго досаждах на Пол Мерсон, че ме покани да отида на концерта на групата в неделя в „Коломб“! - тя направи пирует и дълбоко се поклони в очакване на аплодисментите.

Следобедната тъга се беше стопила. Филип гръмна бутилка шампанско и се осведоми докъде е стигнало печенето на пуйката.

- Боже мили, пуйката! - стресна се Жозефин, отмествайки поглед от закръглените румени бузи на дъщеря си, превърнала се в балерина.

Зое преливаше от щастие! Тя знаеше колко много държи дъщеря й на отношенията си с Пол Мерсон. Жозефин бе попаднала на негова снимка в тефтерчето й. За пръв път Зое криеше снимка на момче. Тя се втурна в кухнята, отвори фурната, провери докъде е стигнало печенето и установи: на пуйката й трябваше още време, докато се опече, така че усили фурната.

Застанала пред печката с бялата престилка на кръста, присвила очи в старанието си да полива птицата, без да разлива соса в нажежената фурна, тя внезапно долови зад гърба си нечие присъствие. Обърна се с лъжицата в ръка и се озова в прегръдката на Филип.

- Радвам се отново да те видя, Жо. Колко време мина...

Тя вдигна глава към него и се изчерви. Той я притисна до гърдите си.

- Последния път - си спомни той - беше дошла да придружиш Зое, когато ги водих двамата с Александър в Евиан...

- Да, беше ги записал на уроци по езда...

- Стояхме двамата на перона...

- Беше топъл юнски ден и под високия стъклен покрив на гарата подухваше приятен лек ветрец.

- Беше началото на лятната ваканция и първите отпускари тръгваха на почивка. Още една учебна година приключи, си мислех... дали да не поканя Жозефин да ни придружи?

- Децата отидоха да купят напитки...

- Ти беше с велурено сако, бяла тениска, шал на карета, златисти обици и лешникови очи.

- Ти попита „добре ли си“, аз отговорих „да“!

- И ужасно много ми се прииска да те целуна.

Тя вдигна глава и го погледна в очите.

- Но не се... - започна той.

-Не.

- Казахме си, че не бива.

- Че е забранено.

Тя кимна.

- И бяхме прави.

- Да - прошепна тя и понечи да се отдръпне.

- Забранено е.

- Напълно.

Той отново я притисна до себе си, погали косата й, тихо каза:

- Благодаря, Жо, за това семейно събиране.

Устните му докоснаха нейните. Тя се олюля, извърна глава.

- Филип, знаеш ли... мисля си, че не... не би трябвало да...

Той изправи гръб, погледна я, сякаш не разбираше какво му говори, сбърчи нос и възкликна:

- Надушваш ли това, което надушвам аз, Жозефин? Да не би плънката да се е изляла в тавата? Ще е неприятно да дъвчем сухо изкорубено пиле!

Жозефин се обърна и отвори вратичката на фурната. Беше прав: пуйката бавно се изпразваше. Кафеникавата плънка, карамелизи-рана по краищата, напираше да изтече. Почуди се как да предотврати кръвоизлива, а Филип сложи ръката си върху нейната и двамата, бутайки с лъжицата, с безкрайно предпазливи движения успяха да напъхат обратно в корема на пуйката прелялата плънка.

- Вкусно ли е? Опита ли? - попита Филип във врата на Жозефин.

Тя тръсна отрицателно глава.

. - Беше ли оставила сливите да киснат?

-Да.

- Във вода с малко коняк?

-Да.

- Добре тогава.

Той шепнеше във врата й, а тя чувстваше как думите се отпечатват в кожата й.

Все така с ръка върху нейната, той я насочи към ухаещата плънка, гребна мъничко от кълцаното месо, кестените, сливите, изварата и бавно, бавно вдигна пълната лъжица, над която се виеше пара, към устните им, които се допряха. Затворили очи, опитаха фината плънка, която се топеше в устата. Въздъхнаха и устните им се сляха в дълга, нежна и вкусна целувка.

- Може би трябва още малко сол - изкоментира Филип.

- Филип... - поде умолително Жозефин и го отблъсна. - Не бива да...

Той я притисна здраво, усмихна се. От крайчеца на устата му беше потекъл малко сок и на нея и се прииска да го опита.

- Разсмиваш ме!

- Защо?

- Ти си най-смешната жена, която някога съм срещал!

-Аз?

- Да, и същевременно толкова невероятно сериозна, че ми става смешно и ми се приисква да те накарам да се разсмееш...

И отново същите думи, които излизаха от устните му като пара.

- Филип!

- Впрочем плънката е много вкусна, Жозефин...

Той отново гребна с лъжицата и й я поднесе, приведен сякаш да каже: „Може ли да опитам и аз?“ Устните му отново се допряха до нейните, докоснаха ги съвсем леко, нежни, плътни устни с дъх на сини сливи и фин коняк, и тя осъзна, пронизана от внезапно предчувствие за щастие, че повече няма да взема никакви решения, че е прекрачила границата, която си бе обещала никога да не преминава. В някакъв момент, си каза тя, трябва да разберем, че границите не държат другите на разстояние, не ни предпазват от изкушенията и проблемите, те всъщност ни затварят вътре в себе си, откъсват ни от живота. И тогава избираме или да изсъхнем и да останем затворени в границите, или да се изпълним с хиляди удоволствия и да прекрачим границите.

- Чувам те как мислиш, Жо. Престани да се изповядваш пред съвестта си!

-Но...

- Престани, иначе ще започна да си мисля, че се целувам с монахиня!

Съществуват обаче граници, които са много опасни за преминаване, граници, които в никакъв случай не бива да прекрачваме, а сега аз правя точно това. Боже мой, колко е прекрасно да усещаш как те прегръщат здрави мъжки ръце.

- Защото... - плахо продума тя. - Струва ми се, че...

- Жозефин! Целуни ме!

Той я притисна силно, запушвайки устата й, сякаш искаше да я захапе. Целувката му беше заповедническа, груба, той я бутна към горещата вратичка на фурната, тя се опита да се отскубне, той отново я притисна, насила разтвори устните й, езикът му се мушна, завъртя се, сякаш да потърси плънката, която беше омесила с пръстите си, все едно облизваше пръстите й, вкусът на сливи изпълни устата му заедно със слюнката, Филип, простена тя, о, Филип, придърпа го, притисна устните му със своите. Откакто, Жо, откакто... той хвана бялата престилка, мачкаше я, запретваше я, продължаваше да притиска Жозефин към остъклената вратичка на фурната, проникваше в устата й, завираше се в шията й, разтваряше бялата й блуза, галеше пламналата й кожа, докосваше с пръсти гърдите й, притискаше уста до всяко местенце от кожата й, до което стигаше през блузата, през престилката, край на мъчителното му очакване ден след ден толкова дни.

Стреснаха се от избухнал гръмогласен смях в хола.

- Чакай! - пошушна Жозефин, отдръпна се. - Филип, не бива да...

- Не ми пука, ако знаеш само колко не ми пука!

- Не бива да започваме пак...

- Да не започваме? - извика той.

- Искам да кажа...

- Жозефин! Прегърни ме, изобщо не съм казал, че трябва да прекъсваме.

Каза го съвсем друг глас, съвсем друг мъж. Мъж, когото не познаваше. Тя се отпусна, обзета от непознато досега безгрижие. Той беше прав. Не й пукаше. Просто имаше желание да го направи отново. Това ли било да се целуваш? Както го описваха в книгите: земята се разтваря, планините се разцепват, отиваш на смърт с цвете в устните, тази сила, която я повдигаше от земята и я караше да забрави сестра си, двете си дъщери оттатък в хола, скитника с белега от метрото, тъжния поглед на Лука и я запращаше в обятията на един мъж. Но на кой мъж! Съпруга на Ирис! Тя се отдръпна, той я притисна отново, затвори я в прегръдката си, долепи я до себе си, от върха на пръстите на краката до шията, сякаш я закова завинаги и окончателно към себе си, шепнейки: „А сега край на приказките, тишина!“

Застанала на вратата на кухнята с подаръците, които отиваше да прибере, ги гледаше Зое. Постоя, погледа майка си в прегръдката на чичо си, после с наведена глава безшумно продължи към своята стая.

- Сега пък кого чакаме? - възропта Шърли. - Имам чувството, че тази вечер сме на представление с фокусници, по някое време всички изчезват!

Филип и Жозефин се върнаха от кухнята с обяснението, че спасявали пуйката от изсушаване. Вълнението им контрастираше с тяхната резервираност от началото на вечерта и Шърли ги изгледа с интерес.

- Чакаме Зое и загадъчния й гост! - въздъхна Ортанс. - Така и не разбрахме кой е той.

Тя провери мимоходом в огледалото над скрина как изглежда, придърпа кичур и го зави зад ухото си, направи лека гримаса и отново го пусна отпред. Добре направи, че не се подстрига. Косата й беше гъста, бляскава, с медни отблясъци, които подчертаваха още по-ярко зелените й очи. Поредната идея на онова нищожество Агата, която следва буквално наставленията на модните списания! Къде ли посреща Коледа тази тъпачка? В ски курорта Вал д’Изер с родителите си или в някой лондонски нощен клуб с приятелите си с вид на убийци? Ще им забраня да припарват до апартамента. Повече не мога да понасям мътните им погледи. Дори Гари, и него го зяпат.

- Може да е някой от съседите - предположи Шърли. - Разбрала е, че някой е сам тази вечер, и е решила да го покани.

- Не виждам кой може да е - прехвърли набързо в ума си съседите Жозефин. - Семейство Ван ден Брок посрещат всички заедно, Льофлок-Пинел и те, онези Мерсон...

- Льофлок-Пинел? - повтори Филип. - Познавам един Льофлок-Пинел, банкер. Ерве, май така се казваше.

- Много красив мъж - намеси се Ортанс, - изпива мама с очи!

- А, така ли... - обърна се той към Жозефин, пламнала от смущение. - Да не ти се увърта?

- Не! Ортанс говори глупости!

- Това би означавало само едно: че има вкус! - рече Филип с усмивка. - Но ако става въпрос за този, когото познавам, той не си пада много по свалките.

- Говори ми на вие, не желае да се обръща към мен на малко име, нарича ме госпожа Кортес! Далеч сме от всякакви близости и игрички на съблазняване!

- Вероятно става въпрос за същия човек - заяви Филип. - Банкер, хубав мъж, строг, женен за млада жена от отлично семейство, баща й има търговска банка, чието ръководство е поверил на зет си...

- Нея никога не съм я виждала - обясни Жозефин.

- Руса, безлична, дискретна, рядко отваря уста, оставила е всичко на него. Мисля, че имат три деца. Ако не греша, изгубиха едно, първото си дете, бутна го кола. Беше на девет месеца. Майка му го оставила на земята в бебешкото столче, докато си търсела ключовете на колата в чантата на паркинга, и една кола го отнесла.

- Господи! - възкликна Жозефин. - Разбирам защо е напълно смазана. Горката!

- Беше ужасно. Никой от сътрудниците му не се осмели да отвори уста, той ги покосяваше с поглед, ако дръзнеха да му изкажат съболезнованията си!

- За малко да се срещнете, той намина за кратко точно преди да дойдете с Александър.

- Навремето сме работили заедно по разни сделки. Мнителен е, труден характер, но същевременно е обаятелен, културен, изискан. Помежду си го наричахме Двуликия.

- Все едно е двойнолепящо тиксо - засмя се Жозефин.

- Страшен мозък. Висшето училище за държавна администрация, Политехниката, Минно-геоложкия институт - мисля, че ги е завършил всичките. Преподавал е четири години в „Харвард“. От Масачусетския технологически са му предлагали назначение. Слушахме с респект, когато вземеше думата...

- И какво от това! Той ни е съсед и зяпа мама! Нов сериал, който не е за изпускане - провикна се Ортанс.

- Ама къде изчезна Зое? Аз съм гладен - заяви Гари. - Хубаво мирише, Жо!

- Тя отиде да подреди подаръците в стаята си - обясни Шърли.

- Ще донеса сьомгата и пастета от гъши дроб, това ще я примами - каза Жозефин. - Вие сядайте на масата, сложила съм картичка с името на всяко място.

- Ще дойда с теб, сега е мой ред да изчезна! - заяви Шърли.

Двете отидоха в кухнята. Шърли затвори вратата и насочила

пръст към Жозефин, изкомандва:

- Веднага ми разкажи всичко! Защото пресъхналата пуйка е само претекст!

Жозефин се изчерви, грабна чиния, за да сложи пресния гъши пастет.

- Той ме целуна!

- А, най-после! Чудех се какво чака!

- Той ми е зет! Да не си забравила?

- Добре ли беше? Защото ужасно много се забавихте. Чудехме се какво толкова правите.

- Беше хубаво, Шърли, ужасно хубаво! Досега не съм си представяла колко хубаво може да е! Това било значи целувката! Треперех цялата, от главата до петите. Лепната за горещата печка.

- Време беше, нали?

- Подигравай се!

- Ни най-малко! Максимално уважение за пламенната истинска целувка.

С натопен във вряла вода нож Жозефин отлепи пастета от опаковката, сложи го върху чинията, нареди около него малко желе и листа от зелена салата и попита:

- И сега какво?

- Ами с препечени филийки...

- Не, идиотко! С Филип какво да правя?

- В безизходица си! Беер, деер зЬШ \Уе1соте в клуба на невъзможната любов!

- Предпочитам да съм в някой друг клуб! Шърли, сериозно... какво да правя?

- Да сложиш сьомгата в чиния, да опечеш филийки, да отвориш бутилка хубаво вино, да сложиш масло в красива масленица, да нарежеш лимон за сьомгата... Не си мисли, че ще се отървеш така бързо и лесно!

- Много ти благодаря, страхотно ми помагаш! Запалила ми се е главата, двете полукълба на мозъка ми се борят отчаяно за надмощие, дясното ме поздравява, най-накрая се престраши, позна страстта, лявото вика: внимание, опасност! Вземи се в ръце!

- Зная всичко наизуст.

Бузите на Жозефин пламнаха.

- Харесва ми да ме целува, искам да го прави непрекъснато. О, Шърли! Толкова е хубаво! Иска ми се да няма край.

- Охо, опасността вече се очертава.

- Мислиш ли, че ще страдам?

- Истинското сладострастие често върви ръка за ръка с голямото страдание.

- А ти си специалистка по въпроса...

- Да, аз съм специалистка.

Жозефин постоя замислена, след което погледът й падна на дръжката на фурната и тя я погали с въздишка.

- Толкова съм щастлива, Шърли, толкова щастлива! Дори това голямо щастие да продължи само десет минути и половина. Някои хора, сигурна съм, не могат да се похвалят и с толкова щастие през целия си живот!

- Какви късметлии! Покажи ми ги, за да се постарая да не ги срещам!

- Аз съм богата с десет и половина минути голямо, огромно щастие! Ще ми е достатъчно да си прожектирам непрекъснато филма с тази целувка. Ще си наглася така: текст, стоп, връщане, целувка в забавен каданс, стоп, връщане, забавен каданс, стоп, връщане, целувка в забавен каданс...

- Ще прекарваш страхотни вечери! - изсмя се Шърли.

Жозефин, подпряна на печката, замечтана, увила ръце около

себе си, сякаш люлееше някаква мечта. Шърли я разтърси.

- Какво ще кажеш да празнуваме? Сигурно всички се чудят какво правим.

В хола останалите чакаха Зое.

Ортанс прелистваше томчето на Оскар Уайлд, четеше пасажи на глас, Гари ръчкаше огъня. Александър душеше пурите на баща си с укорителна гримаса.

- „Красотата е в очите на този, който гледа“ - изрецитира Ортанс.

- Уегу йюи§Ми11 тдеед¹ - изкоментира Гари.

- „Съществуват две категории жени: грозни и гримирани, майките правят изключение!“

- Пропуснал е мръсниците! - изръмжа Гари.

- „На младини смятах, че в живота най-важното са парите. Сега, когато съм вече стар, съм убеден в това.“

Гари се пошегува с Ортанс:

- Не е зле... тъкмо за теб!

Тя се престори, че не е чула, и продължи:

- „Две са житейските трагедии: едната е да нямаш това, което желаеш, другата - да го имаш.“

- Не е вярно! - извика Филип.

- Вярно е и още как! - опроверга го Шърли. - Желанието се подхранва само когато е неудовлетворено. Единствено отдалечеността го поддържа живо.

- Аз пък зная какво подхранва моето желание - прошепна Филип.

Жозефин и Филип седяха на канапето до камината. Той скришом

хвана ръката й. Тя пламна, умолявайки го с поглед да я пусне. Той не се подчини и леко я погали, разтвори дланта й и докосна нежно всеки пръст. Жозефин не можеше да издърпа ръката си, без останалите да забележат, затова продължи да седи неподвижно, горещата

Направо много умно (англ.). - Б. пр.

й длан в ръката на Филип, слушаше разсеяно афоризмите на Оскар Уайлд, внимаваше да се смее заедно с аудиторията, но все ставаше със секунда закъснение, което привлече вниманието на околните.

- Мамо, да не си пила, какво ти става? - възкликна Ортанс.

Точно в този миг се появи Зое и тържествено обяви:

- Всички по местата си! Гася осветлението...

Присъстващите се запътиха към масата, всеки търсеше името

си до чинията и заеха отредените им места. Обърнаха се към Зое, която ги наблюдаваше с ръце зад гърба си.

- Затворете очи и никой да не шмекерува.

Подчиниха се единодушно. Ортанс направи опит да види какво става, но Зое угаси осветлението и тя едва успя да зърне тромав квадратен силует, който се плъзгаше към масата, подкрепян от Зое. Какво е намислила пак? Сигурно някой дърт изкуфелник, който на всичко отгоре не се държи на краката си. Загадъчният гост, който ни пробутва, ще да е някой болник. Страхотна изненада, няма що! Ще повръща или ще му се пукне кръвоносен съд. Ще се наложи да викаме линейка, пожарна, честита Коледа!

- Ортанс! Не гледай! Затвори очи!

Тя се подчини, напрегна слух. Тътрещият се мъж издаваше шум, сякаш стъпваше върху амбалажна хартия. Със сигурност е бос, увил е краката си с вестници. Някакъв клошар! Домъкнала ни е бездомник! Тя стисна носа си. Бедняците вонят. Сетне го пусна, за да определи на какво смърди. Не надуши нищо подозрително. Зое вероятно го е накарала да си вземе душ; затова чакахме толкова дълго. Лек мирис на прясно лепило погъделичка ноздрите й. И отново долови същия полъх от леко докосване в тъмното, сякаш котка се отърква в мебелите. Тя пусна гневна въздишка и се примири.

Поканила е някой клошар, реши Филип, някой от възрастните нещастници, които посрещат Коледа на тротоара под кашоните си. Нямам нищо против. Всеки може да изпадне дотам. Вчера, докато чакаше такси пред Северната гара, се беше разминал с един колега, който се подпираше на бастун. Хрущялът на дясното му коляно се износил и не можел да стъпва. Отказвал да се оперира. Знаеш как е, Филип, спираш за месец, два и отпадаш от състезанието; я ме погледни мен, отвърна Филип, станаха пет месеца, откакто нищо не върша, и не се притеснявам. Радвам се на живота, това е, си помисли Филип, докато го наблюдаваше как се отдалечава с куцу-кане. Купувам произведения на изкуството и съм щастлив. Целувам единствената жена на света, която нямам право да целувам. Почувства отново вкуса на целувката й на устните си, все така наситен и възпламеняващ. С връхчето на езика потърси от плънката, сму-кна малко арманяк. Усмихваше се блажено в мрака. Следващия път, когато имам пътуване до Ню Йорк, ще я взема с мен. Ще живеем щастливо далече от чуждите погледи, ще пълним очите си с красота, ще обикаляме търговете за произведения на изкуството. Оборотът от продажбите за последните две седмици в Ню Йорк е стигнал до милиард и триста милиона долара, което се равнява приблизително на бюджета за откупки на център „Помпиду“ за двеста и петдесет години. Няма да е никак зле да си направя частен музей, в който да изложа придобивките си. Ще науча Александър да купува картини. Оня ден на търга в „Кристис“ щастливият купувач на скулптурата на американеца Джеф Кунс „Тролът от Кейп Код“ се оказа десетгодишно хлапе, седнало между татко си, строителен магнат, и майка си, прочута психиатърка. За да задоволят каприза на детето, дадоха триста петдесет и две хиляди долара, но изглеждаха страшно горди от избора! Александър, Жозефин, Ню Йорк, произведения на изкуството с лопата да ги ринеш, щастието поникна като нещо мъничко, което не съществуваше преди целувката с вкус на пуйка, а вече изпълваше цялото пространство.

- Сега ще светна лампите и вече можете да отворите очи - обяви Зое.

Присъстващите ахнаха. На празния стол седеше... Антоан. Негова снимка в естествен ръст, залепена върху стиропор.

- Представям ви татко - обяви Зое с блеснали очи.

Те се взираха объркано във фигурата и погледите им се местеха от него към нея и обратно. Сякаш очакваха, че Антоан ще се съживи.

- Смяташе, че ще може да си дойде за Коледа, но най-вероятно нещо му е попречило. Затова реших, че ще е добре да бъде заедно с нас тази вечер, защото Коледа без татко не е истинска Коледа. Никой не може да ми замени моя татко. Никой. Затова искам да вдигнем всички чаши за негово здраве, да му кажем, че го очакваме и че искаме по-скоро да се върне при нас.

Сигурно си беше научила текста наизуст, защото го издекламира на един дъх, без да изпуска от поглед фигурата на баща си, облечен в ловджийски костюм.

- А, щях да забравя! Не е много елегантен като за коледно тържество, но сметна, че ще проявите разбиране... след всичко, което е преживял, за него елегантността е на заден план. Защото е преживял невероятни приключения!

Антоан носеше бежова спортна риза, бял шал, панталон в маскировъчен десен. Ръкавите му бяха навити и откриваха загорели от слънцето ръце със светли косми. Усмихваше се. Светлокестенявата му коса, късо подстригана, слънчевият загар на лицето, дръзкият блясък в очите му придаваха безстрашен вид на ловец на едри хищници. С левия крак беше стъпил върху антилопа, но не се виждаше добре, понеже кракът му и животното бяха скрити под покривката. Жозефин позна снимката: беше правена точно преди да напусне „Гънман“, когато бъдещето му изглеждаше безоблачно, когато още не ставаше дума за сливания и уволнения. Ефектът беше смайващ; всички останаха с впечатлението, че Антоан наистина се бе настанил сред сътрапезниците.

Александър се дръпна уплашен и се стовари на пода, повлече с падането си и Антоан, който загуби равновесие и падна.

- Мамо, няма ли да го целунеш? - попита Зое, вдигна баща си и го настани отново пред чинията му.

Жозефин поклати отрицателно глава, вцепенена от уплаха. Какво става тук! Наистина ли е жив? Дали не се е срещал тайно със Зое, без да разбера? Дали цялата тази нелепа сценка не е негова идея, или е само нейна? Тя седеше, без да помръдне, срещу мукаве-ния Антоан, мъчейки се да проумее.

Филип и Шърли се спогледаха, едва потискаха лудото желание да прихнат, хапейки бузи отвътре. Идеята оперетният ловец да се изтъпани на масата, за да им развали празника, се вписва идеално в стила му, заядливо отбеляза Шърли наум, той, който ставаше вир-вода, ако се наложеше да каже две думи пред публика!

- Не е много гостоприемно, мамо. В коледната вечер трябва да целунеш съпруга си. В края на краищата все още сте женени.

- Зое... моля те - измънка Жозефин.

Ортанс не сваляше поглед от фигурата на баща си и подръпваше кичур от косата си.

- Какво искаш да ни кажеш с това, Зое? Римейк на „Нашествениците“ ли правиш, или „Завръщането на татенцето“?

- След като татко все още не може да бъде заедно с нас, ми хрумна да му отредя място на празничната трапеза и настоявам всички да пият за негово здраве!

- Плосък татко, ето какво е това! Така наричат този колаж в Щатите и ти отлично го знаеш, Зое!

Зое стоеше, без да мигне.

- Не си го е измислила, прочела е за него в някое английско списание - продължи Ортанс. - Па! Баск1у! Идеята идва от Америка. За пръв път я е приложила съпруга на военен, изпратен в Ирак, като видяла, че когато се върнал в отпуск, четиригодишната му дъщеричка не го познала. После семействата на мъжете от Нацио-налната гвардия също прибягнали до него и така Плосък татко се прочул. Сега всяко семейство на военен, изпратен на мисия в чужбина, получава по пощата един Р1а1 БасМу, ако, разбира се, изрази подобно желание. Така че идеята на Зое никак не е оригинална! Просто е решила да ни скапе празника.

- Не съм! Исках само и той да е тук заедно с нас.

Ортанс скочи като натегната пружина.

- Какво искаш: да ни накараш да се чувстваме виновни? Да покажеш, че ти единствена не си го забравила? Че го обичаш истински? Сечено! Не се получи. Защото татко е мъртъв. От шест месеца! Изял го е крокодил! Не ти го казахме, защото те щадяхме, но такава е истината!

- Не е вярно! - кресна Зое, притиснала ушите си с длани. - Не го е изял никакъв крокодил, нали ни изпрати картичка!

- Някаква си стара мухлясала картичка, която е прашасвала по пощенските рафтове кой знае откога!

- Не е вярно! Изобщо не е вярно! Беше от татко и той ни съобщаваше разни новини! Ти си смрадлива гадина, която иска всички да умрат и само тя да остане на Земята! Гадина! Проклета гадина! -разкрещя се тя неистово и избухна в ридания.

Ортанс се тръшна на стола, махвайки с ръка, сякаш искаше да каже: „Не мога повече, баста!“ Жозефин се разплака, хвърли салфетката си и напусна масата.

- Гениално, Зое! - разфуча се Ортанс. - Защо не ни предложиш и други изненади, за да стане още по-весело? Защото направо си умряхме от смях!

Гари, Шърли и Филип наблюдаваха сцената в неловко мълчание.

Александър местеше поглед от един към друг, опитваше се на-празно да разбере. Антоан бил мъртъв? Сгризкал го крокодил? Като на кино? Гъшият пастет смени цвета си и порозовя, препечените филийки омекнаха, сьомгата се покри с фини водни капчици. От кухнята замириса на изгоряло.

- Пуйката! - извика Филип. - Забравили сме да угасим фурната!

В същия миг Жозефин се появи, препасана с голямата бяла

престилка.

- Пуйката е изгоряла - обяви тя с гримаса.

Гари въздъхна разочаровано.

- Стана единайсет часа, а още не сме вечеряли. Семейство Кортес, писна ни от вашите психодрами! Никога повече няма да посрещам Коледа с вас!

- И каква стана тя? Намираме се в състояние на война, така ли? - осведоми се Шърли.

- Ура! Победа! - кресна Зое, грабна Плосък татко и пое с маршова стъпка към стаята си.

Гари придърпа към себе си платото със сьомгата, сложи два тънки резена в чинията си, взе си и от гъшия пастет.

- Съжалявам - заяви той с пълна уста, - започвам да ям, преди да ни сервират още някой номер. Ще го понеса по-леко на пълен корем!

Александър последва примера му и си взе направо с ръка. Филип извърна глава. Моментът не беше подходящ да дава на сина си уроци по етикеция. Отпусната на стола, Жозефин гледаше безизразно масата и прокарваше пръсти по избродирания девиз върху престилката: Аз съм шефът и всички ми се подчиняват.

Филип предложи да пропуснат изгорялата пуйка и да минат директно на сирената и на тортата.

- Започвайте без мен. Отивам да видя Зое - заяви Жозефин, надигайки се от стола.

- Пак започна играта на фокус-мокус-изпарятус! - каза Шърли. - Малко гъши пастет ще ми дойде добре, преди да се превърна в призрак!

Милен Корбие метна чантата си „Ермес“ - истинска, купена от Париж, а не имитация, каквито се продаваха под път и над път -на големия червен кожен фотьойл в антрето и огледа обстановката с поглед, изпълнен със задоволство. Прошепна: колко е красиво! Ама колко е красиво само! И е мое! А най-важното, купено е с МОИТЕ пари!

Беше в Шанхай едва от шест месеца и не си бе губила времето. Апартаментът беше живото доказателство. Просторен, с големи прозорци с богато надиплени кремави завеси, дървена ламперия по стените, която й напомняше къщата на нейното детство, когато чиракуваше в един фризьорски салон и живееше при баба си в Лон льо Соние, градче, което се гордееше, че е родното място на Руже дьо Лил, автора на „Марсилезата“. Лон льо Соние, престой две минути. Лон льо Соние, скука безкрай.

Апартаментът беше просторно таванско ателие, разделено с високи паравани, и с щори на прозорците. Стените бяха боядисани в цвят яйчена черупка. „Супер шик!“- каза тя на висок глас и цъ-кна с език. Говореше си сама, понеже нямаше с кого да сподели удоволствието си. Стигаше й това,че живееше сама, а сама и безмълвна й идваше в повече! Особено сега, по време на празници. Коледа, Нова година, щеше да ги посрещне сама в компанията на пластмасовата си елха, която поръча по интернет. И малката ясла под елхата. Баба й я беше подарила преди отпътуването й за Китай. „Не забравяй да си казваш молитвите пред малкия Иисус всяка вечер! Той ще те пази.“

До момента малкият Иисус изпълняваше задължението си без грешка. Нямаше никакви забележки към Него. Малко компания от време на време, малко нежност щяха да й се отразят добре, но засега не бяха сред приоритетите й. Тя въздъхна: човек не може да има всичко, зная. Избра Шанхай, успя да осъществи плановете си и се окуражаваше, казваше си, че се налага празниците и веселбите да бъдат отложени за по-нататък. Когато стане истински богата. Много богата. Засега нещата са окей, богата е. Има прекрасен апартамент, личен шофьор на пълен работен ден (50 евро на месец!), но все още се колебаеше дали да си купи домашен любимец. Пет хиляди евро годишен данък, ако е по-голям от чихуахуа. Тя искаше истинско куче, рунтаво и космато, с влажна муцуна, я не миниатюрен модел, който да пъхне в дамската си чанта заедно с пудриерата. В тази страна появата на всеки нов обитател изисква да се бръкнеш. Ако искаш да имаш второ дете, плащаш данък, равен на петгодишна заплата! Засега тя се задоволяваше да си говори сама или да гледа телевизия. Ако самотата стане непоносима, ще си взема златна рибка. Това е позволено. Дори я смятат за талисман. За начало златна рибка, после ще направя състояние и после... Или да си купя костенурка. И костенурките носят щастие. Двойка прекрасни костенурки. Ще ме гледат с опулените си очи, имат и рогче на носа. Разправят, че били много обичливи... да, но когато са уплашени, отделят задушливи газове!

В яслата бе наредила магарето и вола, овцете и овчарите, селяни с наръчи дърва. Иисус и родителите му още не бяха дошли. Тази нощ точно в дванайсет часа тя щеше да сложи малкия Иисус, увит в пелените, на сламеното му ложе, да си каже молитвата, да си вземе бутилка хубаво шампанско и да си легне пред телевизора.

От антрето виждаше стаята си, голямото легло от ковано желязо с бяла кувертюра отгоре и с балдахин, паркета от широки светли летви, излъсканите с восък мебели, големите лачени лампи. Имаше вкуса и усета на хората, които се раждат с чувство към изисканите материи, цветове, пропорции. Беше ровила в списания за подредба на дома. За всичко останало се оказа достатъчно да плаща колкото й искаха. Всичко бе възможно. И като казвам всичко, имам предвид ВСИЧКО. Най-трудното нещо да им дадеш, те ще го изкопират до последния детайл. Раз, два и всичко е тип-топ! Възпроизвеждат дори почти невидимите следи от червеи, прояли дървесината на мебелите, за да имитират патината на годините.

Беше изминала доста път от мизерната си гарсониера в Курбвоа. „Да, мизерна, мила моя! Нека наричаме нещата с истинските им имена!“ - заяви театрално и се врътна с обувките на висок ток с предизвикателна чупка в кръста, същински победител тореадор. Мебелиран със старите мебели, които хората изхвърляха, тесен кухненски бокс без проветрение, отворен към единствената стая, която й служеше за хол-трапезария-спалня-гардероб. Покривка на леглото от бяло пике, нахвърлени отгоре възглавнички, от трохите, които се бяха натъпкали по шевовете, започваше да я сърби, щом си легнеше вечер. А когато разпънеше дъската за гладене, с върха на ютията докосваше телевизионния говорител, който представяше новините. Привет, Патрик! - поздравяваше тя, плъзгайки ютията по яката на престилката си. Дори си беше измислила шегичка по този повод: „Отлично познавам Патрик Поавр д’Арвор, всяка вечер му гладя адамовата ябълка!“ Носеше се спретнато и кокетно, всяка вечер гладеше престилката си. Дори да нямаш кой знае какви дрехи, не означава, че трябва да приличаш на парцалана, твърдеше тя, докато той изреждаше поредната порция нещастия и бедствия, сполетели света през деня.

Беше гадно време! Тя дебнеше с четири очи всеки бакшиш, за да скърпи месеца и да изкара с мизерната заплата. Прескачаше вечерята, за да пази линия и портмонето от харчове. Не вдигаше телефона, когато на дисплея се изписваше номера на банката, и припадаше при вида на всеки плик с изписан адреса с печатни букви. И това ако е живот! Стигнала бе дотам сериозно да обмисля възможността да проституира един-два пъти седмично, само и само да оцелее. Имаше приятелки, които се пускаха на лов по интернет. Беше се подковала психически, така поне ти си решаваш, избираш си клиента, глезотиите, продължителността на срещата, заплащането. Ти си си шеф. Със собствена малка фирма. Няма кой да те изнудва. Прас-прас, ни чул, ни видял. А имаше ли друг начин да се справи? Откъде пари за наем, данъци, местни такси, осигуровки, таксата за телевизора, сметките за газ, ток, телефон с грошовете, които изкарваше? Чувстваше как погледите на мъжете шарят по деколтето й. Лигите им капеха. Тя ги наричаше псета Рантанплан като четириногия герой от комиксите за Лъки Люк. Почти беше готова да се огъне пред разпален Рантанплан с дебел портфейл, когато се появи Антоан Кортес.

В ролята на спасител. Антоан Кортес, безупречният и безстрашен рицар, който й разказваше за Африка, за големите хищници, за ловджийски биваци, за нощни стрелби, за печалби и преуспяване, дъвчейки парчето киш, затоплено в микровълновата печка, преди да я обладае на кувертюрата от бяло пике.

След това дойде Африка. Фермата за крокодили в Килифи, между Момбаса и Малинди. Върховната тръпка. Плажовете с белия пясък. Крокодилите. Крокодилите. Изумителните планове. Къщата с прислугата. Нищо не пипваш, просто сядаш на масата! Дъщерите на Антоан им гостуваха. Бяха сладки. Най-вече Зое, по-малката. Тя й шиеше дрехи, направи й цял гардероб, навиваше косата й на букли, истинска кукличка. Отначало по-голямата се държеше с нея високомерно, но тя успя да я прикотка. Когато бяха при тях, нещата вървяха. Дори много добре. Беше луда по малките. Едва се сдържаше да не ги задуши с целувки. Особено Ортанс, която не понасяше да навлизат в личното й пространство. Водеше ги на плажа на пикник, носеше кошницата, препълнена с любимите им сандвичи, с прясно изцедени сокове, със сочни манго и ананаси. Играеха на карти, сервираха си, надвикваха се до прегракване. Припомни си за месото от лос със сладки картофи, което буквално се беше карамелизирало на дъното на тенджерата и се оказа невъзможно да го остържат, направо бетон! Ортанс кръсти злополучното ястие „уапити“. Кога ще готвим пак „уапити“? - внезапно се провикваше тя вкъщи. Ще те помоля да не го споменаваш пред баща ти, той и без това твърди, че съм кръгла нула в готвенето, настоя Милен, ще си остане наша малка тайна, нали? Добре, но какво печеля, беше отвърнала Ортанс. Ще ти залепя изкуствени мигли да ти покажа как очите ти да станат големи като на сърна и ще ти направя френски маникюр. Ортанс протегна ръце.

През останалото време... По цели дни не пипваш ншцо, освен да четеш списания и да си правиш ноктите. Чакаш Антоан, легнала в хамака. Антоан, който бачкаше, обезверения Антоан, Антоан, който искаше да запрати всичко по дяволите. Трудностите заради онези гадни животни, които отказваха да се размножават и изяждаха гледачите. Господин Уей, който заплашваше Антоан. Антоан, който не искаше да работи повече. Антоан, който беше започнал да пие. Тя се отегчаваше в хамака. Ако продължавам да си пиля ноктите, скоро ще ми останат чуканчета вместо ръце! Аз не съм научена на безделие! Гореше от желание да работи, да печели пари. Той се подиграваше, наливаше се. Тогава тя взе нещата в свои ръце. Седнала на бюрото му, водеше счетоводството, записваше цифрите в голямата тетрадка, проследяваше приходите, отчисленията, печалбите, беше се научила как се прави бизнес. Имитираше почерка на Антоан, ченгелчетата на „м“-то дълги и тесни, „о“-то сплескано, остро „с“ в края на думите. Подписваше се като него. Драс, готово! Господин Уей така и не се усети. До трагичния ден, в който...

Тя махна с ръка, за да прогони ужасния спомен. Жестоко, жестоко, забравй го, миличка. Тя потръпна, тръсна глава. Посегна към ниската масичка, взе си цигара. Запали я, дръпна. Беше нововъведение. Противопоказно за кожата на лицето. Беше кръстила козметичната си линия „Бел дьо Пари“ и картонената кутийка на фон дьо тена „Лис дьо Франс“ беше красиво украсена с релефна бяла лилия.

Рекордни продажби! Продуктът, който избелва, заглажда, заличава несъвършенствата и гримира, четири в едно! Когато живееше в „Кроко Парк“ и си блъскаше ума с какво да се занимава, й хрумна идеята за козметичните продукти. Красотата беше нейната сфера. Беше кокетна и обичаше изобразителното изкуство. Особено Реноар с неговите дебели розовобузести жени. Те впечатляваха, не случайно от тях тръгва импресионизмът и все още се говори за тях. Беше споделила плановете си с Антоан, а той само сви рамене. Тогава спомена пред господин Уей, той й предложи да му предостави своя „бизнес план“. Господи, какво ли е това чудо? - се беше втрещила тя.

За начало направи проучване сред китайките, които работеха в „Кроко Парк“. Беше прочела в интернет, че така правят чуждестранните предприятия, които желаят да лансират продукт в Китай. Говориш с клиента, запознаваш се с потребителските му навици. Проектанти от „Дженерал Мотърс“ бяха ходили до провинция Гу-анджоу и се бяха срещали с евентуални купувачи на камионетки в собствените им стопанства. Седнали на тротоара, бяха обсъждали какво се харесва и какво не се харесва в колите, които произвеждат. Тя последва примера на „Дженерал Мотърс“. Поговори с китайките на лош английски и разбра, че козметичният продукт, за който мечтаят, е за избелване на кожата. \УЬке, хуЬке, повтаряха те и докосваха страните си. Бяха готови да дадат цялата си заплата за опаковка белило. Хрумна й гениална идея: крем, който съчетава ефекта на фон дьо тена И избелва кожата. С малко амоняк, съвсем мъничко. Не беше много сигурна за ефекта върху кожата, но затова пък се харчеше много. И господин Уей прие да й стане партньор.

Тук всичко беше прекалено лесно. Човек можеше да произвежда каквото си поиска, нужно бе само да обясни добре желанието си и нещата тръгваха! Поточната линия започваше да бълва продукция. Себестойност, продажна цена, печалба, Ьо\у шисЬ, счетоводството тръгваше. Нямаше нужда от договори. Един тест и ако е положителен, започваше производството.

Господин Уей беше изпробвал продукта при заводски работнички. Количествата били изчерпани за нула време. Беше решил на първо време в провинцията и след това по интернет. Беше й обяснил, присвил очи като цепки на касичка, че седемстотин и петдесет милиона китайци живеят в провинцията, че доходите на глава от населението непрекъснато растели, че те били тяхната цел. След което даде пример с „Уахаха“, най-големия производител на безалкохолни напитки в страната, който се разраснал, тръгвайки от селата. Маркетинговата политика на „Уахаха“ се изразявала в това, че било нарисувано логото й по селските стени. Милен затвори очи, представяйки си стените на кирпичените селски къщи, украсени с кралски лилии, и се развълнува при мисълта за Луи XVI. Все едно го възкачваше отново на трона.

Транснационалните компании имат голямо предизвикателство, що се отнася до търговията в селските райони на Китай, бе настоял господин Уей. Не трябва да мислим единствено и само за градовете, както правят западните търговци.

Тя му вярваше. Той бе поел грижата за производствената част, тя - за създаването на продуктите. Трийсет и пет процента за всеки, останалото за посредниците. За да рекламират продукта ни. Трябва да им пуснем. Така стават нещата при нас, обясняваше той с гъгнещия си глас. Понякога се обръщаше към него с някой въпрос. Тогава той се прокашляше силно, укорително, сякаш й забраняваше да навлиза в негови води. Налага се да проявя предпазливост, си мислеше тя, не бива да слагам всички яйца само в една кошница. Марсел Гробз й бе помогнал. Пак ще го потърся, човек никога не е достатъчно предпазлив в бизнеса. Не трябва обаче да се карам с Уей, тъй като ми помага да инвестирам парите си със завидна печалба. Накара ме да си купя акции от застрахователното дружество „Чайна Лайф“, които се котираха почти двойно по-високо след първото им излизане на борсата! Аз самата никога нямаше да се сетя.

Обаче идеи не й липсваха. Сутринта, когато ставаше от сън, изведнъж й дойде невероятен проблясък: мобилен телефон с червило и фон дьо тен. Отпред клавиатурата с цифрите, отзад кутийка с гримове. Не е ли гениално, а? Ще взема да я патентовам тази идея. Ще трябва да вляза във връзка с адвоката на Марсел Гробз. Добър ден, аз съм дъщерята на Айнщайн и на вълшебницата на козметиката Есте Лаудер! Оставаше само да пошушне някоя и друга дума на Хитрия мандарин.

Той летеше утре за Килифи. Щеше да говори с него след завръщането му. Беше назначил нов управител в „Кроко Парк“. Някакъв брутален холандец, на когото не му пукаше, че крокодилите изяждат гледачите. Крокодилите били започнали да се съешават. Той ги оставил да гладуват, за да събуди нагона им, да ги насъска, и те се нахвърляли един срещу друг. Истинска кървава баня, но по-силните надделели и успели да подчинят колонията. Женските се оставяли да ги заплодят, без много да се дърпат. „Те чувстват кой е господарят и подвиват опашка“, се хвалел той на господин Уей по телефона, който се почесваше по ташаците, разчекнал крака. И той иска да ми покаже кой командва, си помисли Милен и направи усилие да се усмихне.

Трябваше да му даде едно писмо, за да го пусне в пощата. Тя стана, отиде до разкошното си писалище от плавей. Отгоре стояха на видно място снимките на Ортанс и на Зое, отвори чекмедже, извади папка. Правеше ксерокопие на всяко писмо, за да не се повтаря. Въздъхна. Загриза капачето на химикалката. Трябваше много да внимава за правописни грешки. Затова не пишеше дълги писма.

- За кога си ги поканил? - попита Жозиан, когато излезе от банята, разтривайки кръста си.

От две седмици насам си беше развалила съня. Вратът й беше като гипсиран и гърбът я болеше, сякаш в него се забиваха ножове - като в цирка, когато се целеха с нож по жива мишена.

- Дванайсет и половина! И Филип ще дойде с тях. И Александър. И някаква си Шърли със сина си Гари. Идват всички! В гърдите ми клокочи върховно щастие. Ще те представя официално, малка моя кралице. Този първи януари ще бъде велик ден, казвам ти!

- Сигурен ли си, че идеята си заслужава?

- Престани да мърмориш! Жозефин предложи да се съберем на обяд. Покани ни у тях, но си помислих, че ще се чувстваш по-сво-бодно, ако ние ги поканим вкъщи. Помисли за Младши. Той има нужда от семейство.

- Те не са неговото семейство!

- Ама понеже ние си нямаме, ще вземем назаем семейството на другите!

Жозиан сновеше около леглото, облечена в ефирния си пеньоар, и протягаше врат като жираф с артрит на гръбнака.

- Семействата излязоха от мода, вече никой няма такова нещо... - измърмори тя.

Той не я чуваше, зает да пресъздава света, своя Нов свят.

- Познават ме от времето, когато бях потискан, гонен, унижаван от Клечката за зъби. Сега ще вляза в ролята на краля слънце в Огледалната зала! Хей, селяндури, вижте, ето моя палат, моите слуги, моя малък Принц! Жено, донеси ми напудрената перука и обувките с катарами!

Той се тръшна на леглото, разперил ръце, пешовете на бялата риза стигаха до бедрата му на рижав гигант. Марсел Гробз. Голямо кълбо светли косми, пухкави издатини, розова плът, осеяна със старчески петна, лице, озарено от очи с цвят на тъмен синчец, живи и пъргави като острие на сабя.

Жозиан се отпусна на леглото до него. Беше прясно избръснат, напарфюмиран. Прилежно подреден на стола го очакваше сив костюм от алпака, синя вратовръзка и подходящи копчета за ръкавели.

- Правиш се на хубав...

- Чувствам се хубав, Душко. Различно е!

Тя облегна глава на рамото му.

- Преди не се ли чувстваше хубав?

- Преди бях грозен жабок! Направо се чудя как си ме забелязала...

Истината бе, че нейният Марсел не приличаше на гръцки бог.

Отначало, да си признае с ръка на сърцето, бе привлечена много повече от мангизите му, отколкото от личния му чар, но скоро неговата жизненост и щедрост я трогнаха и тя му стана любовница, преди да се превърне в жената на живота му и майка на детето му.

- Не съм се взирала в подробностите, заплюх си те, без да при-дирям!

- Така е прието да се говори за грозниците! Прословутият чар на грозните! Но не ми дреме, сега съм вече великият везир...

- Още по-секси от велик везир...

- Престани, Душко, възбуждаш ме! Погледни слипа ми! Щръкнал като мачтата на кораб, който нехае за бурята! Ако си легнем, има опасност дълго да се залежим!

В леглото проявяваше неутолим апетит. Този мъж беше създаден, за да яде, да пие, да се смее, да се наслаждава на секса, да се катери по планините, да сади баобаби, да слага в джоба си гръмотевици, да прегръща светкавици. Като си помисля само как Анриет се беше стремила да го превърне в напудрен пудел! Пак я беше сънувала. Как си позволява да се появява в съня ми?

- Нещо ново за Клечката за зъби?... - осведоми се тя предпазливо.

- Все същото. Не желае да се развежда. Иска майка си и баща си, но аз няма да се огъна... Говориш ми за нея, за да клюмна ли?

- Споменавам я, защото ми се явява нощем!

- Аха, ясно! Ето защо си без настроение напоследък...

- Чувствам се тъжна като провиснал сам чорап на въжето. Нямам желание за нищо.

- Дори за мен?

- Дори за теб, вълчо!

Мачтата се сгромоляса изведнъж.

- Сериозно ли говориш?

- Влача се като пребита, нямам апетит, не ям...

- Сигурно е сериозно!

- Боли ме гърбът. Все едно някой ме мушка с нож.

- Имаш ишиас. Това е от бременността, скапала ти е кокалите.

- Иска ми се само едно: да седна и да плача. Дори Младши не може да ме разчувства.

- Затова се мръщи. Вижда ми се кисел.

- Сигурно се отегчава. Преди владеех положението. Возех го на влакчето, препускахме по леда, танцувах френч канкан, развявах муселинени поли...

- И сега си на сухо! Ходи ли на доктор?

-Не.

-Ас госпожа Сюзан видя ли се?

- Също не!

Марсел Гробз се надигна разтревожен. Положението беше сериозно, щом и госпожа Сюзан беше нежелана. Госпожа Сюзан беше предсказала подписването на договора с китайците, преместването в големия апартамент, раждането на Младши, отпадането на Анриет и дори смъртта на близък, изчезнал в острозъбата паст на някакво чудовище. Госпожа Сюзан затваряше очи и виждаше. Окото лъже, твърдеше тя, човек вижда по-ясно със затворени очи, истинското виждане идва отвътре. Никога не грешеше и когато не виждаше нищо, го казваше. За да е сигурна, че ще запази дарбата си неопетнена, не искаше пари.

Печелеше си хляба като педикюристка. Човъркаше хорските крака, премахваше умрелите кожни клетки, въртеше майсторски пемзата, режеше мазоли, преслушваше органите, почукваше, натискаше тук и там и докато пръстите й сновяха по ходилата и ко-калчетата, тя нахълтваше в душите и тълкуваше съдбата. С едно натискане на свода на ходилото стигаше до жизненоважни органи и разбулваше добротата или низостта на човека, чийто крак държеше. Диагностицираше светлите флуиди на щедрите сърца, синята пъпка на интригантите, язвителната жлъчка на проклетите, жълтеникавата лимфа на ревността, бъбречните камъни на скъперника, червения съсирек на сластолюбеца. Приведена над трите клиновидни кости, тя проникваше в душата и четеше бъдещето. Пръстите й шаваха нагоре-надолу, тя мрънкаше някакви несвързани изречения. Трябваше да наостриш слух, за да доловиш прорицанието. Когато беше важно, тя се поклащаше надясно-наляво и повтаряше в крес-чендо предписанието на гласа, който идваше от висините и й шепнеше в ухото. Така Жозиан беше научила, че ще се сдобие със син, „хубаво снажно момче с огнена глава, сребърни слова, платинен ум, от устата му ще тече злато и здравите му мишци ще разклатят колоните на храма. Не бива да му се противоречи, защото мъжът ще се надигне много скоро от бебешките пелени“.

Случваше се също, след като е прибрала клещичките, пиличките, четките за полиране, мехлемите и маслата, да стане и да каже: „Мисля, че няма да се върна, душата ви е много грозна, от вас лъха воня на сяра и на гнило, същински труп.“ Размекнат на кушетката от разните процедури, клиентът негодуваше и наблягаше на неопетнената си белота. „Не настоявайте - добавяше госпожа Сюзан, - покайте се, поправете се и тогава може би ще дойда да ви размачкам ходилата.“

Един път месечно госпожа Сюзан пристигаше с куфарчето и острата си физиономия на лечителка на душите. След някоя финансова непочтеност или извъртян гаден номер Марсел отказваше да положи стъпало в ръката на непогрешимата ясновидка, защото най-важното за него бе да запази ненакърнено нейното уважение. В тези случаи госпожа Сюзан му обясняваше, че в безмилостния свят, в който се движим, понякога се налага да прибегнем до оръжията, с които си служи конкуренцията, и ако не ощетяваме по-сла-бите, измамата ще ни бъде простена.

- Все едно съм изгребана отвътре - продължи Жозиан. - Не съм на себе си. Раздвоена съм. Виждаш ме пред теб, но всъщност ме няма.

Марсел Гробз слушаше и не вярваше на ушите си. Никога Душката не беше приказвала такива работи.

- Да не си изпаднала в депресия?

- Възможно е. Не бях чувала дори за такава болест. Подобно нещо не беше за хора като нас.

Той беше озадачен. Сложи ръка на челото на Жозиан и поклати глава. Нямаше температура.

- Може би е лека анемия? Ходи ли на изследвания?

Жозиан изкриви уста отрицателно.

- Ми да, ще трябва да започнеш оттам...

Жозиан се усмихна. Изглеждаше обезпокоен добродушният й дебеланко.

Разтревоженото му изражение й напомни, че тя беше вечните му снегове. Достатъчно беше да го погледне, за да се успокои.

- Я ми кажи, Марсел, ти все още ли ме обичаш като Дева Мария, която би пъхнал в леглото си?

- Съмняваш ли се, Душко? Продължаваш ли да се съмняваш?

- Не. Но ми е приятно да го чувам... Щото, след като непрекъснато сме заедно, може да започнем леко да си омръзваме.

- Искаш ли да ти кажа нещо, Душко, няма ден, чуваш ли, няма ден, в който, отваряйки очи, най-напред да не отправя благодарности там горе за огромното щастие, което ми бе дадено да те срещна.

Седяха на леглото, облегнати един на друг. И обсъждаха стран-ната болест, която беше връхлетяла Жозиан, тази слабост, която я обземаше и от която й секваше всякакво желание, апетит, стремеж, всичко, което я поддържаше жива и бодра от детските години.

Обедът мина много сполучливо. Младши бе настанен на централното място на високо си бебешко столче като на трон в замък. Държеше шишето с биберона и удряше с него по столчето, за да изрази желанията си. Обичаше масата да е добре наредена, чашите, чиниите и приборите да са си на мястото и ако случайно някой от сътрапезниците объркаше нещо, той блъскаше с шишето си по стола, докато виновникът поправеше грешката си. По смръщените му вежди се виждаше, че се мъчи да следи разговора. Толкова силно се напъваше, че беше почервенял от напрежение.

- Според мен сега се наака - пошушна Зое на Ортанс.

Марсел беше сложил подарък в чинията на всеки. По двеста

евро за всяко дете. Ортанс, Гари и Зое хлъцнаха при вида на едрата банкнота, сгъната на две в плика. За малко Зое да попита: „Истинска ли е?“ Ортанс преглътна и стана от масата, за да разцелува Марсел и Жозиан. Гари гледаше объркано майка си и се чудеше дали не трябва да откаже подаръка. Шърли му направи знак да си мълчи, за да не обиди Марсел.

Филип получи бутилка „Шато Шевал Блан“ класа „А“, Сент Еми-лион, реколта 1947 година. Той леко въртеше бутилката, докато Марсел декламираше тирадата, научена наизуст от магазина, който го снабдяваше с вино: „Красив червен цвят, изискано, елегантно, гъвкаво, структурирано. Гроздето е отгледано на леко камениста песъчлива почва, която събира слънчевата топлина през деня и нощем я излъчва, за да не мръзнат лозите.“ Развеселен, Филип се поклони и му обеща да я изпият заедно на десетия рожден ден на Младши.

Младши изрази съгласието си, като се оригна звучно.

В чиниите на Жозефин и на Шърли беше сложил по една гривна от бяло злато, украсена с трийсет брилянта, а в чинията на Жозиан - обици със сиви култивирани таитянски перли, оградени с диаманти. Шърли заяви, че не може да приеме такъв подарък. За нищо на света. Марсел я предупреди, че ще напусне масата, ако тя не приеме подаръка му. Щял да се почувства дълбоко обиден. Тя настоя, той не отстъпи, тя се заинати, той не искаше и дума да чуе, тя продължи да упорства, той вироглаво държеше на своето.

- Обожавам да се правя на Дядо Коледа, чувалът му е препълнен с подаръци и затова трябва да ги раздавам от време на време!

Жозиан замислено галеше обиците.

- Прекаляваш, мили вълчо! Ще заприличам на грамаден лъскав камък!

Жозефин прошепна:

- Марсел, ти си луд!

- Луд от щастие, Жо. Не можеш да разбереш какъв подарък ми направихте, като приехте да дойдете на обед вкъщи. Никога не съм си представял, че... Ето, мила моя Жо, остава сега да се разплача!

Гласът му затрепери, той запремигва с мокри очи, намръщи се, за да прикрие обзелото го вълнение. На свой ред Жозефин почувства как гърлото й се свива, а Жозиан подсмръкна и извърна глава, за да не я забележат останалите.

Точно в този момент Младши разпръсна меланхолията, удряйки силно с биберона столчето си, сякаш да им заповяда да престанат с ' хленченето, защото той се отегчава и иска да се размърдат!

Те изненадани се обърнаха към него. Той ги дари с лъчезарна усмивка, протегнал глава, все едно ги насърчаваше да си поприка- ‘ зват с него.

- Сякаш иска да говори - заяви Гари с учудване.

- Видя ли как опъва врат! - отбеляза Ортанс и обърна внимание, че наистина е грозен, протегнал глава, с тънък извит врат, оцъкле- •, ни очи и широка зинала уста.

- Трябва през цялото време да му се говори, иначе се отегчава... - обясни Жозиан с въздишка.

- Сигурно е изтощително - отбеляза Шърли.

- Още повече че не може да му говориш разни глупости, защото се ядосва! Иска да го разсмиваш, да го изненадваш, да го учиш на разни неща.

- Сигурна ли сте? - попита Гари. - Много е малък още, за да разбира.

- Точно това си казвам всеки път, но всеки път се изненадвам!

- Разбирам защо сте изморена - изрази съчувствие Жозефин.

- Чакайте... - рече Гари. - Ще му кажа нещо, което няма да раз- ) бере. Просто не е възможно.

- Хайде, давай - предизвика го Марсел, убеден във вродените > познания на отрочето си.

Гари мисли доста дълго, търсейки какво духовито може да из- • мъдри, за да изпита малкия немирник. Каква смешна физиономия ; само! - си казваше той, като виждаше как Младши не го изпуска от поглед и с тихо подвикване изразява нетърпението си.

- Сетих се! - извика той победоносно. - Е, момченце, колкото и ■ да се напъваш, няма нищо да разбереш! !

Младши вирна брадичка като оскърбен гладиатор и протегна¹ ръката, в която държеше шишето си, сякаш беше щит, подготвен да посрещне противника.

- „Обезглавеният евнух загубил двете си глави“ - изрецитира Гари, произнасяйки отчетливо думите, все едно ги диктуваше на^! неук човек. >

Младши се вслуша, изпружил нестабилната си шия и рамене, ■ неподвижен, отпуснал ръце надолу. Остана за кратко в тази поза,' смръщи вежди, които се извиха като фестони, на бузите му разцъфтяха алени петна, той промърмори нещо разсърден, след което > се отпусна, отметна глава назад, избухна в гръмовен смях, изръкопляска, затропа с крака, за да покаже, че е разбрал, и прокара ръка, сякаш си отряза главата и част от слабините.

- Наистина ли разбра какво му казах? - попита Гари.

- Очевидно - отвърна Марсел Гробз и разгърна салфетката си с възхитен вид. - Щом се смее, а то наистина е много смешно!

Гари наблюдаваше смаян рижавото розово бебе, обуто в сини ританки, което го гледаше ухилено, а погледът му приканваше: хайде, хайде, искам още, разсмивай ме, защото бебешките приказки направо не можеш да си представиш колко ме отегчават.

- Шантава работа! - заяви Гари и преглътна. - ТШк ЬаЬу 18 сгаху!

- Сга1222у! - повтори Младши и лигите му потекоха.

- Джуджето е гениално! - възкликна Ортанс.

При думата „гениално“, Младши изгука и за да й покаже до каква степен е права, вирна биберона си към тавана и ясно произнесе:

- Лампа...

При вида на смаяните им физиономии той гърлено се разсмя и със закачливо искрящ поглед добави:

- и§Ь1!

- Но това е...

- Невероятно! Нали това ви казах - обясни Марсел, - ама никой не ми вярва!

- Ьиг... - продължи Младши, все така сочейки с пръст светлината на тавана.

- И на испански знае! Това дете ме...

- Уап§!

- А, сега вече каза някаква глупост! - намеси се Шърли успокоена.

- Не - поправи я Марсел, - това е „слънце“ на китайски!

- Помощ! - извика Ортанс. - Джуджето е полиглот!

Младши погали Ортанс с очи. Благодареше й, че отдава признание на заслугите му.

- Той не е джудже, а великан! Видя ли какви големи ръце има! И какви стъпала!

Гари подсвирна впечатлен.

- Шушу... - ревна Младши и изплю водата от биберона към Гари.

- А това какво означава? - осведоми се той.

- Чичо. На китайски. Избра те да му бъдеш чичо!

- Може ли да го гушна? - попита Жозефин и стана. - Отдавна не съм държала бебе... а бебе като това ми се ще да го разгледам отблизо!

- Стига да не ти хрумнат някакви идеи! - измърмори Зое.

- Не ти ли се ще да си имаш малко братче? - обърна се развеселен към нея Марсел.

- А кой ще бъде таткото, ако смея да попитам недискретно? -отговори Зое и прониза майка си с поглед.

- Зое... - смънка Жозефин, която се почувства като в небрано лозе от гневния изблик на дъщеря си.

Беше се доближила до Жозиан, която държеше Младши в прегръдката си, и се бе навела над него, за да целуне рижите къдрици. Младши се вторачи в нея, лицето му се изкриви, той се оригна здраво и омаза с морковено гаоре ризата на Жо и копринената блуза на Жозиан.

- Младши! - възнегодува Жозиан и го удари леко по гърба. -Съжалявам...

- Няма страшно - каза Жозиан, бършейки ризата си. - Това показва, че има добро храносмилане.

- Душко, и ти си цялата изцапана! - намеси се Марсел и грабна Младши.

- Сякаш се прицели и в двете ви! - разсмя се Зое. - Разбирам го, всички тези хора покрай него, които напират да го целуват, да го пипат, сигурно му е писнало. Мисля, че бебетата трябва да се уважават, да ги молят за разрешение, преди да ги мляскат!

- Не желаете ли да дойдете в банята да се почистите? - предложи Жозиан на Жозефин.

- Още повече че се разсмърдя яко! - заяви Ортанс, запушвайки нос. - Никога няма да имам деца, ужасно вонят.

Младши й хвърли поглед, изпълнен с болка, сякаш й казваше: „А пък аз си въобразих, че си ми приятелка!“

В стаята Жозиан предложи на Жозефин да й даде чиста блуза. Тя прие и започна да се съблича, разсмя се:

- Не е просто оригване, а истинско изригване. По-добре да го бяхте кръстили на името на вулкана Стромболи вашия хлапак!

Жозиан отвори гардероба си и извади две бели блузи с дантелено жабо. Подаде едната на Жозефин и тя й благодари.

- Не искате ли да си вземете един душ? - предложи Жозиан с притеснение - разбра, че бялото жабо не беше много по вкуса на Жозефин.

- Не, благодаря... синът ви е удивителен!

- Понякога се питам дали е нормален... Прекалено е развит за възрастта си!

- Напомни ми за една история... Бебе, което защитавало майка си на съдебен процес през средновековието. Майката била обвинена, че го заченала в грях, отдавайки се на мъж, който не бил съпругът й. Осъдена да бъде изгорена на кладата, тя се явила пред съдиите с бебето.

- Колко голямо е било?

- На възрастта на Младши... Майката се обърнала към детето, вдигнала го високо и му казала: „Красавецо, сине мой, заради теб ще приема смъртта, въпреки че не заслужавам подобна присъда, но кой би искал да повярва на истината?“

- И какво е станало?

- „Ти няма да умреш заради мен - възкликнало детето. - Аз зная кой е моят баща и зная, че ти не си съгрешила.“ При тези думи седналите наблизо жени, които присъствали на процеса, се удивили, а съдията, опасявайки се, че не е чул добре, помолил детето да обясни. „Тя няма да бъде изгорена ! - гръмогласно се провикнало то. - Защото, ако изгорят на кладата всички, които са се отдавали на други освен съпрузите и съпругите си, няма да остане жив човек от тук присъстващите!“

- Толкова добре ли се изразявало?

- Така пише в книгата... И накрая добавило: „Освен това аз познавам по-добре баща си, отколкото вие вашия!“ - което принудило съдията да оправдае майката.

- Съчинихте тази история, за да ме успокоите, нали?

- В никакъв случай! Има я в романите за рицарите на Кръглата маса.

- Хубаво е човек да е начетен. Аз не се изучих достатъчно.

- За сметка на което сте наясно с живота. Което е по-полезно от всякакви дипломи!

- Вие сте мила. Случва ми се да съжалявам, че не съм достатъчно културна. Но това не може да се навакса!

- Разбира се, че може! Вярно е толкова, колкото е вярно, че две и две правят четири!

- Това го знам...

И Жозиан успокоена ръгна приятелски в ребрата Жозефин, я тя се изненада, леко се стъписа, след което й отговори със същото.

Ето как двете се сприятелиха.

Седнали на леглото, те се заприказваха, докато закопчаваха блузите си с жабо. За малките деца, за порасналите деца, за мъжете, които се смятат за пораснали, а всъщност са малки, както и за обратния случай. Беше от тези разговори, когато си бъбриш за това-онова и другият се разкрива, когато с наострен слух очакваш думата, която ще отприщи откровенията или неочаквано ще ги прекъсне, когато, скрито зад кичур коса, окото дебне дали усмивката ще разцъфти, или ще изчезне. Жозиан оправи жабото на блузата на Жозефин, която прие жеста. В стаята обстановката беше спокойна и разнежваща.

- Приятно е у вас...

- Благодаря - отговори Жозиан. - Да ви призная, безпокоях се при мисълта за посещението ви. Не ми се щеше много да се срещна с вас. Не си ви представях такава...

- Представяхте си ме по-скоро като майка ми, нали? - отвърна Жозефин с усмивка.

- Не харесвам много майка ви.

Жозефин въздъхна. Не искаше да говори лоши нека за Анриет, но й беше ясно какво чувства Жозиан.

- Отнасяше се с мен като с прислужница!

- Вие обичате Марсел, нали? - попита Жозефин тихо.

- О, да! В началото ми беше трудно. Беше прекалено мил, аз бях свикнала с лошите и грубите. Любезното отношение ми изглеждаше съмнително. А впоследствие... той е толкова чистосърдечен, че когато ме погледне, се чувствам като къпана. Той ме пречисти от мизерията. Любовта ме направи по-добра.

Жозефин помисли за Филип. Когато ме погледне, се чувствам като великанка, красива, смела, безстрашна. Десет минути и половина чисто щастие, тя не преставаше да си прожектира наум филмчето за целувката с мирис на пуйка. Изчерви се и мислите й отново се върнаха към Марсел.

- Дълго време беше нещастен с майка ми. Тя не се отнасяше добре с него. Страдах заради него. Откакто престанах да се виждам с нея, се чувствам много по-спокойна.

- Отдавна ли?

- Станаха почти три години. След като Антоан ни напусна...

Жозефин си припомни сцената у Ирис, когато майка й я бе размазала с презрението си. Горката ми дъщеря, неспособна да задържи един мъж, пък бил той и най-жалкият, неспособна да печели пари, неспособна да успее в живота, как ще се справиш сама с тези две деца? Този ден тя се разбунтува. Изля пред нея всичко, което й се бе насъбрало в душата. Оттогава не бяха се виждали.

- Пък моята майка умря. Ако можем да я наречем майка... Никога не ме прегърна, никога не ме целуна, само кавги и шамари! Плаках на погребението й. Тъгата е като любовта, не е нещо, което можеш да изкомандваш. На гробището, застанала над изкопа, си казах, че това е моята майка, че и нея я е обичал мъж, който й е направил деца, че и тя се е смяла, пяла, плакала, имала е надежди... Изведнъж се очовечи.

- Зная, понякога и аз си казвам същото. Че трябва да се одобрим, преди да е станало прекалено късно.

- Внимавайте с нея! Не трябва да сте прекалена добрячка, за да не станете глупачка!

- Но аз съм и двете: добричка и глупавичка!

- О, не! - възпротиви се Жозиан. - Не, не сте глупавичка... Щото аз прочетох книгата ви и да ви кажа, не е написана от глупачка!

Жозефин се усмихна:

- Благодаря. Защо никога не умея да съм така уверена в себе си? Това е някаква женска болест, нали?

- Познавам и мъже, които изпитват съмнения или се прикриват много умело.

- Може ли да ви задам един недискретен въпрос? - попита Жозефин и погледна Жозиан в очите.

Тя кимна.

- Ще се жените ли с Марсел?

Жозиан се изненада, после решително тръсна глава.

- Защо е нужно непременно да носим пръстени? Да не сме гълъби!

Жозефин се разсмя високо.

- Сега е моя ред да питам нещо недискретно! - заяви Жозиан и потупа кувертюрата на леглото. - Ако ви подразни, не ми отговаряйте.

- Добре - отвърна Жозефин.

Жозиан си пое дълбоко въздух и се хвърли в дълбокото:

- Вие обичате Филип, нали? И той ви обича, то бие на очи това нещо.

Жозефин подскочи.

-Личили?

- Първо, много сте се разхубавили... А зад подобно нещо винаги търси някой мъж! Когато жената се разхубави, виновникът винаги е някой мъж!

Жозефин се изчерви.

- После... Толкова внимавате да не поглеждате един към друг, да не си говорите, че е направо очебийно! Опитайте да се държите непринудено, по няма да личи. Казвам ви го заради дъщерите ви, защото аз го харесвам, той буди доверие. Освен всичко друго е и красив! Мъжът мечта!

- Той е мъж на сестра ми - смотолеви Жозефин.

Постоянно повтарям тези думи, щом заговоря за него. Време е

да сменя малко плочата! Най-накрая ще го сведа до това единствено определение: „мъжът на сестра ми“.

- Нищо не можете да сторите! Любовта не надува клаксона, преди да налети! Появява се, налага се, срутва препятствията; а и доколкото ви познавам, вие не сте му се хвърлили на врата!

- Така е!

- Даже сте дали заден ход с всичка сила!

- И продължавам!

- Все пак внимавайте. Защото, разпилее ли се, трохите няма как да се съберат с метличка!

- Ако продължава така, аз ще съм тази, която ще се разтроши.

- Не така де! Тези неща са красиви, не ги съсипвайте! Ще се допитам до госпожа Сюзан за вас. Оставете ми кичурче коса и за нея ще е достатъчно само да го докосне, за да каже дали тази работа между вас има бъдеще.

Жозиан се впусна в подробности за дарбите и добродетелите на госпожа Сюзан. Жозефин сбърчи нос: не, не, не съм по тия работи, не се интересувам от врачки.

- Охо! Тя много ще се засегне, ако чуе, че я наричате врачка! Тя чете в душите.

- Освен това не искам да зная. Предпочитам красотата на мъглявото, на неопределеното...

- Вие сякаш не живеете на земята! Добре, разбирам. Само внимавайте с дъщерите! Най-вече малката, май е готова за нападение!

- Заради пубертета е. Сложна възраст. Нужно е само да проявя повече търпение! Вече го изживях с Ортанс. Една вечер заспиват като розовобузести ангелчета и на другата сутрин се събуждат истински демони с хищни нокти!

- Вие най-добре си знаете. - Жозиан сякаш си мислеше за друго. - Жалко, че не искате да се срещнете с госпожа Сюзан. Тя предсказа смъртта на мъжа ви. „Едно животно с остри зъби...“ Нали умря, нали го изяде крокодил?

- И аз го вярвах, но онзи ден в метрото...

И Жозефин й разказа. За мъжа с червеното поло, затвореното око, белега, пощенската картичка от Кения. Тя сподели без притеснение. Чувстваше, че Жозиан я слуша добронамерено, същевременно я наблюдаваше с топлия си внимателен поглед и поглаждаше с пръсти дантелата на жабото.

- Мислите ли, че е било видение?

- Не... обаче госпожа Сюзан го е видяла в устата на крокодила, а тя рядко греши. Не може да се каже, че става дума за някаква обикновена смърт!

- Не! Може дори да се каже, че това е единственото интересно нещо, което му се случи. - Жозефин пусна някакъв чудноват нервен смях и млъкна смутено.

- Може наистина да го е видяла в устата на крокодил, обаче да не е мъртъв? - изказа предположение Жозиан.

- Смятате ли, че би могъл да се спаси?

- Това може да е обяснението за затвореното око и белега...

Жозиан се позамисли, после, сякаш си бе изяснила нещо, възкликна:

- Затова потърсихте адреса на онази жена, Милен... За да разберете дали и тя е получила някакви новини!

- Тя беше любовница на мъжа ми. След като ни пише на нас, сигурно е писал и на нея. Или й е телефонирал...

- Знам, че тя наскоро звънна на Марсел. Често говори за дъщерите ви. Пита за тях. Помоли го за адреса ви, за да ви изпрати коледна картичка.

- Да, тя спазва традициите. Забелязала съм, че човек много повече обръща внимание на подобни неща, когато живее в чужбина. Във Франция сякаш сме склонни да забравяме. Значи Марсел има адреса й...

- Записа си го на листче, което ми показа днес сутринта. За да не забрави да ви го даде. - Тя стана, затърси нещо на нощното шкафче, забеляза лист хартия, прочете какво пише на него и й го подаде. - Мисля, че беше това... Във всеки случай тук е записана последната информация, която е получил от нея. Тя му се обажда понякога, когато има проблеми...

- А на вас не ви се нрави кой знае колко?

Жозиан се усмихна, сви рамене.

- Мацката е голяма хитруша. Следователно си имам едно наум... Нали знаете, парите привличат очите! Моят мецанко дебеланко се превръща в красив Аполон, окичен с прекрасните банкноти, които премахват всякакви тлъстинки и паласки!

Докато се прибираха с колата, шофирана от Филип, Жозефин си каза, че Жозиан много й хареса. При редките посещения в склада на Марсел на авеню „Ниел“ си беше изградила непълна картина за нея: седнала зад бюрото си секретарка, която дъвче дъвка. Останалото се градеше върху думите на майка й; „онази мръсница секретарката“, заявяваше Анриет, изплювайки с погнуса сричка по сричка. Върху образа на жената, която се виждаше само до кръста, се беше насложил друг образ: на лесна жена, проста, продажна, гримирана като за карнавал. Всъщност тя е пълната му противоположност, отбеляза тя с въздишка. Добра, нежна, внимателна. Мека.

Шърли и Гари бяха отишли да се разходят в квартал Маре. Тя се прибираше вкъщи с Филип, момичетата и Александър. Филип шофираше мощния луксозен автомобил, без да продума. По радиото звучеше концерт на Бах. Александър и Зое бърбореха отзад. Ортанс галеше с крайчеца на пръстите плика с двестата евро. Лапа-вицата рисуваше по предното стъкло недовършени кръгове, които чистачките смитаха безотказно и равномерно.

Навън по треперещите замръзнали дървета, окичени със светнали лампички, се виждаше коледната украса по „Шанз-Елизе“ и авеню „Монтен“. Коледа! Нова година! Първи януари! Колко ритуали, за да окичат с гирлянди треперещите дървета! Може да ни помислят за семейство, което се прибира у дома в неделния следобед, децата ще отидат да си играят, докато стане готова вечерята. Станали сме от масата, не сме гладни, но ще се насилим да хапнем. Жозефин притвори очи и се усмихна. Всичките ми мечти са „семейни“, никога не мечтая „неприлично“. Аз съм безинтересна жена. Напълно съм лишена от фантазия. Скоро Филип пак ще отпътува за Лондон. Утре или вдругиден ще отидем при Ирис в клиниката. Какво ли й говори той по време на посещенията си? Дали е нежен? Прегръща ли я? Александър винаги ли присъства? Топлата нежна ръка на Филип захлупи нейната и я погали. Тя отговори на лекото стискане, но се побоя да не ги видат децата и издърпа китката си.

Във фоайето на кооперацията се сблъскаха с Льофлок-Пинел, който тичаше след сина си Гаетан и викаше: „Върни се, върни се вед-на-га, казах веднага.“ Той ги подмина, без да спре, отвори вратата и се затича по улицата.

Те прекосиха фоайето към асансьора.

- Видя ли? Беше съвсем разрошен! - пошушна Зое. - Той, който обикновено е сресан така, че нито един косъм не стърчи.

- Изглеждаше бесен, не бих искал да съм на мястото на сина му! - пошепна Александър.

- Тихо, връщат се! - прошепна Ортанс.

Ерве Льофлок-Пинел пресичаше просторното фоайе, хванал сина си за яката на якето. Спря пред голямото огледало и изрева:

- Какво направи, малък глупако? Бях ти забранил да я докосваш!

- Ама исках само малко да я изведа! И тя се отегчава! Всички вкъцда се отегчаваме! Нищо не ни се разрешава да правим! Писна ми от задължителните цветове, искам шотландско каре! Шотландско каре!

Произнесе последните две думи с крясък. Баща му грубо го раздруса, за да го накара да млъкне. Детето се изплаши и вдигнало ръце, за да се предпази, изпусна нещо кръгло и кафяво, което подскочи на пода и се търкулна. Ерве Льофлок-Пинел ревна:

- Видя ли какво направи! Вдигни я, вдигни я!

Гаетан се наведе, взе нещото и от безопасно разстояние, за да се предпази от евентуален шамар, го подаде на баща си. Ерве Льофлок-Пинел го грабна, сложи го деликатно на дланта си и го погали.

- Не помръдва! Уби я! Уби я!

Той се наведе над нещото, пошепна му тихо.

Те проследиха сцената в отражението на огледалата, без да изпуснат и най-дребната подробност. Филип им направи знак да не вдигат шум. Набързо се мушнаха в асансьора.

- Ето това е истинският Льофлок-Пинел, както го зная... Не се е променил. Докъде стигат хората понякога! - заяви Филип, затваряйки вратата на апартамента.

- Явно са на ръба на силите си - въздъхна Жозефин. - Накъдето и да погледнеш, се натъкваш на насилие. Чувствам го всеки ден по улиците, в метрото, сякаш хората не могат повече да се понасят. Сякаш животът ги е прегазил и те са готови да смажат съседа, за да оцелеят. Нападат се за нищо, готови да се хванат за гушите. Страш-на работа. Преди не се страхувах толкова...

- Не ми се мисли на какво е подложено горкото хлапе! - отвърна Филип.

Седяха в кухнята, момичетата и Александър бяха в хола да гледат телевизия.

- Каква злоба имаше в гласа му... Помислих, че ще го убие.

- Хайде и ти, недей да преувеличаваш!

- Напротив, уверявам те. Чувствам омразата, яда, които витаят във въздуха. Прониква навсякъде.

- Хайде, хайде! Ще си отворим бутилка хубаво вино, ще си направим вкусни спагети и ще забравим за всичко! - предложи Филип и я прегърна.

- Не съм сигурна, че ще е достатъчно - отговори с въздишка Жозефин и се напрегна.

Неприятното чувство витаеше във въздуха и сякаш я заметна с тежко черно палто. Губеше равновесие. Вече не беше сигурна в нищо. Нямаше и желание да се облегне доверчиво на гърдите му.

- Не прекалявай! Просто е вбесен! Не бих могъл да те заведа на футболен мач - ще изпаднеш в ужас!

- Плача на телевизионната реклама на „Нестле“ за семейство Рикоре! Искам да съм част от семейство Рикоре... - тя се извърна към него с треперлива усмивка в желанието си да го накара да разбере отчаянието, което я парализираше.

- Тук съм, ще те пазя... щом съм с теб, няма от какво да се страхуваш - каза той и я прегърна.

Жозефин разсеяно се усмихна. Мислеше за друго. Сцената, на която бе присъствала, приличаше на семейна разправия. Грубост, крясъци, жест, който напомняше нещо отдавнашно. Тя ровеше в паметта си, искаше да си припомни. Не намираше нищо, обаче се чувстваше застрашена. Още някоя загадка от детството й, която се канеше да изплува? Да я въвлече в нова драма? Колко ли драми децата потискат, за да избегнат страданието? Нали за цели трийсет години самата тя беше забравила, че майка й за малко не я удави. Тази вечер във входа на кооперацията, пред огледалата и зелените растения, се бе появила друга опасност. Препускаща мрачна сянка, която се крепеше на една-единствена нотка и я беше вледенила от ужас. Една-единствена нотка. Тя потръпна. Никой не е в състояние да разбере безмълвното насилие, което ме заплашва. Как да обясня този призрачен пълзящ страх, който няма име, но ме завладява? Само аз зная за него. Никой не може да ми помогне. Никой не може да разбере. Човек винаги е сам. Крайно време е да престана да си разказвам сладникави истории за самоуспокоение, да престана да търся убежище в прегръдките на чаровни мъже. Това не е решение.

- Какво става, Жозефин? - попита Филип, в погледа му се четеше безпокойство.

- Не зная...

- Можеш да ми казваш всичко, ти го знаеш.

Тя тръсна глава. Като удар от кинжал в нея се забиваше неумолимата убеденост, че е в опасност. Не знаеше откъде идва тази убеденост. Погледна го и му се ядоса. Как може да е толкова самоуверен? Толкова самоуверен по отношение на мен? Толкова уверен, че е достатъчен, за да ме направи щастлива? Нуждата му да я предпазва приемаше като натрапване, заявлението му да я защитава -като непоносимо високомерие.

- Грешиш, Филип. Ти не си решение. За мен ти си проблем.

Той я изгледа смаян.

- Какво те прихваща?

Тя говореше, втренчена пред себе си, сякаш четеше в голяма книга, голямата книга на истината.

- Ти си женен За сестра ми. Скоро ще си заминеш за Лондон; преди това ще отидеш да видиш Ирис, тя ти е жена, нормално е, но ми е сестра и това не е нормално.

- Жозефин! Престани!

Тя му направи знак да замълчи и продължи:

- Нищо не може да се случи между нас, никога. Бяхме се размечтали. Изживяхме приказка, коледна приказка, да, обаче... Аз се приземих и здраво стъпих на земята. Не ме питай как, не зная.

- Но... тези дни ти изглеждаше...

- Тези дни сънувах... Току-що го осъзнах... сега.

Ето какво означаваше нещастието, което беше усетила да я по-косява внезапно, размахало черната си остра ножица. Трябваше да се откаже от него и всяка дума за раздялата беше удар право в сърцето. Тя отстъпи една крачка, втора, заяви:

- Само имай смелостта да ми кажеш, че не е така! Дори ти не си в състояние да го промениш. Ирис винаги ще бъде между нас.

Той я погледна, сякаш не беше я виждал досега, не познаваше тази решителна и сурова Жозефин.

- Не зная какво да кажа. Може би си права... Може би не си...

- Напротив, опасявам се, че съм права. - Беше се отдръпнала и го гледаше, скръстила ръце пред гърдите си. - Предпочитам да страдам сега. Напълно и изцяло... вместо да изтлявам бавно и продължително.

- Щом така искаш...

Тя кимна, притисна гърдите си с ръце, за да не ги протегне към него. Отдръпна се отново. В същото време се молеше: ще възрази, ще ме накара да замълча, ще ми затвори устата, ще каже: луда ли си, скъпа моя, обична моя, която хвърчи в небесата, защо ми говориш такива неща, лудичката ми, спомни си. Той се взираше в нея неподвижен, с мрачен поглед, и в този поглед като на филм минаваха последните дни, прекарани заедно, пръстите, които се докосваха под масата, ръцете, които се преплитаха в тъмния коридор, потайните нежности, докато си откачаха палтата или отваряха вратата, вземаха ключовете, целувките, изразени отдалече само с движение на устните, и предългата целувка пред фурната с вкус на синя слива и фин коняк от пълнежа... Образите преминаваха пред нея като ням филм в черно-бяло и тя четеше тяхната история в очите му. После той мигна, филмът свърши, той прокара пръсти през косата си, сякаш да попречи на ръката си да я докосне, и без да пророни нито дума, излезе. Спря на прага за миг, за да каже нещо, но се отказа и затвори вратата зад себе си.

Чу го как викна сина си:

- Алекс, промяна в програмата, прибираме се у дома.

- Ама още не сме догледали „Семейство Симпсън“, тате! Остават ни десет минутки!

- Не! Веднага! Вземи си палтото...

- Десет минути, тате!

- Александре!

- Не е гот!

-Александре!

Беше повишил тон. Повелителен, суров глас. Жозефин изтръпна. Този глас й беше непознат. Непознат й беше и мъжът, който даваше заповед и очакваше подчинение. Тя се вслуша в последвалата тишина с надеждата, че вратата ще се отвори, че той ще се върне да каже: Жозефин...

Кухненската врата се открехна. Жозефин се хвърли напред.

Александър провря глава в пролуката.

- Чао до скив, Жо! - каза, без да я поглежда.

- Довиждане, миличък.

Тя чу как се тресна входната врата. Чу гласа на Зое: „ама защо си тръгнаха? Още не бяхме доизгледали „Семейство Симпсън“.

Жозефин захапа юмрук, за да не завие от мъка.

На другата сутрин получи по пощата картичка от Антоан. С клеймо на пощата в Момбаса. Написана с дебел чер флумастер.

Честита Коледа, малките ми съкровища. Много си мисля за вас, много ви обичам. Аз съм добре, но ми е още рано да пътувам и да дойда при вас. Пожелавам ви новата година да е пълна с изненади, с любов и успехи. Целунете мама от мен. До много скоро.

С обич: татко.

Жозефин се взря в почерка: беше наистина на Анотоан. Той винаги едва драсваше ченгелчетата на „ж“-то, не си даваше труда да ги изпише, а „с“-тата бяха свити като стъпала на китайка, стегнати в бинтове.

Сетне премести поглед на пощенското клеймо: 26 декември. Този път не можеше да се каже, че е някакво старо писмо отпреди да загине. Тя прочете картичката няколко пъти. Насаме с почерка на Антоан. Шърли и Гари се бяха прибрали късно снощи, момичетата още спяха. Тя остави картичката на масичката в антрето и отиде да си направи чай. Докато чакаше да заври водата, облегната до бадемовозеления електрически чайник, за да не изпусне лекото бълбукане, в ума й изникна въпрос: защо Антоан не праща никакъв адрес или телефонен номер, на който да се свържат с него?

За втори път пишеше, без да посочи адрес. Каквото и да е: имейл, до поискване, телефонен номер, хотел. Да не би да се опасява, че някой ще го открие и ще му търси сметка? Толкова ли е обезобразен, че се страхува да не ги отврати? Ако живее в Париж, дали не изпраща писмата до приятелите си от „Крокодил Кафе“ в Момбаса, за да ги пускат те и момичетата да вярват, че е още там? Или всичко това е просто измама и той е мъртъв, настина мъртъв? В такъв случай... кой има интерес да ги кара да мислят, че е жив? И защо?

За да я плаши? Да й измъкне пари? Сега е богата жена. Поне така твърдяха вестниците, когато отразяваха успеха на книгата и не пропускаха да пишат за милионите, които авторката била спечелила.

Дали е разбрал, че тя е истинският автор на „Смирената кралица“? Ако не е умрял, чете вестници. Или ги е чел, когато се разрази скандала, който Ортанс предизвика по телевизията. В такъв случай можеше ли да има връзка между нападението, на което тя стана жертва, и „възкръсването“ на Антоан? Защото, ако нещо й се случеше, щяха да я наследят дъщерите й. Двете те и Антоан.

Превъртам, си каза, загледана как водата в чайника бълбука и прави балончета. Антоан е неспособен да стреля по заек! Да, обаче нежният, чувствителният мечтае за твърдост, за мъжественост, за начин да се измъкне от действителността, от напрежението, на което е подложен, от вечното си безсилие. Сегашното общество притиска хората и ги подтиква към прояви на насилие като единствена възможност да се докажат. Ако е разбрал за моя успех, може да го е възприел като лична обида. Аз, Жозефин, зареяна някъде в средните векове, която е държал в подчинение, успявам и се превръщам в живо предизвикателство, което той сравнява със серията от лични провали. Това подхранва у него чувство за малоценност и фрустрация, които не може да премахне, ако не ме премахне физически. Набързо направено заключение от ума на човек, притиснат от всички страни.

Антоан вярваше в успеха, лесния успех. Не вярваше нито в Бога, нито в Човека, той вярваше в себе си. Тонио Кортес Бляскавия. С пушка на хълбок, стъпил върху умъртвения хищник, увековечен с едно проблясване на светкавицата на фотоарапата. Колко пъти му повтарях да се изгражда търпеливо. Да не прескача етапите. Успехът се гради отвътре. Не се появява като с магическа пръчица. Ученето и изследванията ми дадоха възможност да напиша роман с жива, увлекателна реч, преизпълнен с хиляди детайли, които са докоснали умовете и сърцата на читателите. Душата е важна част. Душата на смирена, ерудирана, търпелива изследователка. Днешното общество не вярва в душата. Днешното общество не вярва в Бог, не вярва и в Човека. Премахна главните букви и пише всичко с малки, поражда отчаяние и горчивина у слабите, желание за бягство у останалите. Безсилни и тревожни, мъдрите се оттеглят, оставяйки лудите и алчните да си развяват байрака.

Да, но... защо да убива госпожа Бертие? Защото е била със същата шапка и той я е сбъркал с мен в тъмното? Би било възможно само ако се е върнал във Франция по-отдавна. Да ме е следил, шпионирал, да е проучил навиците ми.

Тя се заслуша в бълбукащата вода в чайника, която вря и кипя, докато щракна копчето за изключване, заля листенцата черен чай. Три минути и половина е задължително време за запарката, настоятелно обясняваше Шърли. За повече от три минути и половина става горчив, за по-малко - безвкусен. Важен е детайлът, детайлите винаги са от значение, не го забравяй, Жо.

Един детайл не е на място, съвсем малък детайл, който не се вписва. Детайл, който съм видяла, без да го видя. Тя отново повтори всичко. Антоан. Моят съпруг. Умрял на четирийсет и три години, кестенява коса, среден на ръст, средностатистически французин, с трийсет и девети номер обувки, жертва на внезапни и обилни изпотявания сред чужди хора, почитател на Жюлиен Льоперс, водещ на телевизионната игра „Въпроси за шампиони“, на руси мани-кюристки, на ловни лагери по време на африкански сафарита и на хищници, метнати във вид на кожи върху леглата. Мъжът ми продаваше карабини, при условие че няма да ги зарежда с патрони. Във фирмата го държаха заради любезното му поведение, отличните му маниери, умението да води разговор. Побъркала съм се. От снощи не мога да разсъждавам трезво.

Тя остана така замислена, обхванла парещия чайник с длани, Антоан не излизаше от ума й, после се сети за мъжа с червеното поло, затвореното око, белега...

Антоан не е убиец. Антоан е слабохарактерен, да, но не желае никому зло. Не съм героиня в полицейски роман, това си е моят живот. Трябва да се успокоя. Той е в Париж - може би; следи ме -възможно е; иска да влезе във връзка с мен, но не се осмелява. Не иска да звънне на вратата и да каже: „ето ме, тук съм“. Иска аз да направя първата крачка, да отида при него, да му предложа да го подслоня, да го нахраня, да му помогна. Както винаги съм го правила.

На перона на метрото...

Два влака се разминават.

Защо точно по линия № 6, по нейния обичаен маршрут? Тя си я обичаше, защото минаваше през цял Париж от единия край до другия, прелиташе над покривите. Подскачаше на височината на полусферичните капандури, открадваше частички от нечий живот. Оттук целувка, оттам част от бяла брада, жена, която разресва косата си, дете, което топи хляб в купичката с кафе с мляко. Линия, която си играе на прескочикобила, ту подскача над жилищните сгради, ту слиза надолу, виждам те, не те виждам, дълга земна змия, чудовище от парижкия Лох Нес. Обичаше влакът да се стрелва на спирките „Трокадеро“, „Паси“, а при хубаво време ходеше пеша до „Бир Хакейм“ - пресичаше моста. Прекосяваше малка квартална градинка, в която се целуваха влюбени, и Сена отразяваше целувките им в мътното огледало на водите си.

Тя се втурна в антрето да вземе картичката и прочете адреса. Беше техния, нямаше грешка. Настоящият им адрес. Написан от неговата ръка. Не драснат от някоя любезна пощенска служителка.

Той знае къде живеят.

Мъжът с червеното поло от метрото не се беше качил случайно на влака от линия №6. Беше я избрал, защото е бил сигурен, че ще я срещне един ден.

Не бързаше за никъде.

Тя отпи от чашата и направи гримаса. Горчив, ужасно горчив чай! Беше го оставила да се запарва прекалено дълго време.

Телефонът в кухнята звънна. Подвоуми се дали да вдигне. Ами ако е Антоан? След като знае адреса, би следвало да знае и телефонния им номер. Не, не! Нали не фигурирам в указателя! Успокоена, тя вдигна слушалката.

- Сещате ли се за мен, Жозефин, или сте ме забравили?

Лука! Тя отговори с весел глас:

- Добър ден, Лука! Как сте?

- Колко сте учтива!

- Добре ли прекарахте празниците?

- Мразя това време на годината, когато хората смятат, че са задължени да си разменят целувки, да пекат гнусни пуйки...

Отново почувства вкуса на пуйката, затвори очи. Десет минути и половина усещане за разцепила се на две Земя, за скоростно щастие.

- Посрепщах Коледа с една мандарина и консерва сардини.

- Съвсем сам?

- Да. Така съм свикнал. Мразя Коледата.

- Понякога човек променя навиците си... Когато е щастлив.

- Колко вулгарно звучи!

- Както кажете...

- А вие, Жозефин, личи си, че за вас Коледата е била щастлива. .. - рече той със зловещ глас.

- Казвате го така, все едно не го мислите.

- Напротив, точно това мисля, Жозефин, познавам ви. Въодушевявате се от най-дребното нещо. А и спазвате традициите.

Тя се престори, че не забелязва снизходителния му тон. Не желаеше да влиза във война, искаше да разбере какво става в душата й. Нещо се разпадаше. Откъсваше се. Изсъхнало старо парче от сърцето. Тя разказа за огъня в камината, за блесналите очи на децата, за подаръците, за изгорялата пуйка, спомена дори за пълнежа с извара и сливи, сякаш предизвикваше някаква пикантна опасност, а всъщност усещаше само чувство на прелестно лукавство, на нова свобода, която избуяваше в нея. Осъзна, че вече няма никакви чувства към Лука. Колкото повече тя говореше, толкова повече той избледняваше. Красавецът Лука, който я разтреперваше, когато хващаше ръката й и я пъхаше в джоба на палтото си, се разтваряше като силует в мъглата. Влюбваш се и един ден се оказва, че вече не си влюбена. Кога ли бе започнало това разлюбване? Спомни си много ясно: разходката им край езерото, разговорът на момичетата, които тичаха за здраве, лабрадорът, който се изтръскваше от мазната вода, Лука, който не я слушаше. Именно в онзи ден любовта им изтля. Целувката на Филип при печката беше направила останалото. Неусетно за самата нея беше преминала от един мъж към друг. Беше свалила красивите одеяния от Лука и ги беше облякла на Филип. Любовта се беше изпарила. Ортанс се оказа права: отклоняваш се за миг, долавяш нещо и вече не ти се свива стомахът. Значи е било само илюзия, така ли?

- Искате ли да отидем на кино? Свободна ли сте довечера?

- Ами... Ортанс е тук и ми се ще да се възползвам, докато...

Той помълча. Беше го засегнала.

- Добре. Обадете ми се, когато сте свободна... ако не изникне някое по-интересно занимание.

- Лука, моля ви, съжалявам, но тя не си идва много често и...

- Ясно: нежното майчино сърце!

Подигравателният му тон нервира Жозефин.

- Брат ви по-добре ли е?

- Няма промяна...

-А...

- Не се чувствайте задължена да проявявате интерес към него. Учтивостта ви е прекалена, Жозефин. Прекалена, за да е искрена...

Тя почувства как гневът пламва в нея. Той се беше превърнал в натрапник, с когото нямаше желание да разговаря. Това чувство беше ново за нея и тя го прие с учудване и известна самоувереност. Можеше да подсили гнева и да го превърне в лост, който да изхвърли извън борда натрапника. Един мъж в морето на нейното безразличие. Тя се поколеба.

- Жозефин? Ало, там ли сте още?

Тонът беше подигравателен, небрежен. Тя си даде кураж и натисна лоста.

- Имате право, Лука, брат ви, който не ме нарича другояче освен „жалка глупачка“, а вие го намирате за съвсем нормално, изобщо не ме интересува!

- Той страда, не е в състояние да се приспособи...

- Това не пречи да ме защитите! Тъжно ми е, че никога не ме защитавате. А на всичко отгоре ми предавате всичките му изказвания по мой адрес. Сякаш изпитвате удоволствие да ме унижавате. Не ми се нрави поведението ви, Лука, това искам да кажа.

Думите се лееха, сякаш ги беше държала прекалено дълго затворени. Сърцето й блъскаше в гърдите и ушите й пламтяха от вълнение.

- Аха! Благочестивата монахиня се заинати!

И той започваше да говори като брат си.

- Довиждане, Лука... - каза тя, изчерпала красноречието си.

- Обидих ли ви?

- Мисля, че повече няма смисъл да си звъним. - Тя почувства, че набира височина. Повтори с желание думите й да прозвучат с необходимото безразличие и тежест, от което буквално се опияни: -Довиждане. - И затвори.