Катрин Панкол - 2. Бавният валс на костенурките

- Наистина става въпрос за жена с името Анриет... - прошепна госпожа Сюзан, наведена над крака на Жозиан.

- Как е възможно? - попита Марсел, пребледнял, сякаш беше зърнал привидение.

- Ревността и парите... - продължи госпожа Сюзан. - Тя ходи при някаква жена, много дебела жена с розови сърца в целия апартамент, която има вземане-даване със злото и е направила магия на Жозиан... Виждам ги двете. Дебелата жена се поти и се моли на гипсова Дева Мария. Дамата с голямата шапка й дава пари, много пари. Дава също и снимка на Жозиан на дебеланата, която започва да й въздейства и да я обработва, обработва... Виждам карфици! Ще бъде много болезнено, много трудно, но ще се справя!

Тя се съсредоточи върху стъпалата и глезените на Жозиан, взе ръцете й в своите и започна да произнася неразбираеми думи, които звучаха като латински. Марсел и Рьоне слушаха смаяни. Младши кимаше с вид на човек, който разбира. Те разгадаха един израз, заповед към демоните „да излязат“. Жозиан хлъцна и повърна малко жлъчка. Госпожа Сюзан я избърса, държеше я за тила. Жозиан клатеше глава, подбелила очи, с пяна на устните. Младши се усмихваше. После госпожа Сюзан започна да прави някакви хипнотизаторски движения около Жозиан. В продължение на десетина минути. Разгневи се и заповяда на злите духове да се предадат и да изчезват.

Марсел и Рьоне уплашени направиха крачка назад.

- Предпочитам разказа ти за гарвана... Беше по-поетичен.

- И аз! - пошушна Рьоне, който следеше сцената и не вярваше на очите си.

С поглед Младши ги накара да млъкнат. Те сведоха очи от неудобство.

Най-накрая госпожа Сюзан се изправи, разтри си кръста и обяви:

- Ще се оправи. Но ще бъде изтощена...

- Алилуя! - възкликна Младши, вдигнал ръце към небесата.

- Алилуя! - подеха Марсел и Рьоне, които не знаеха как да се държат при това положение.

Жозиан, потънала в мохерния си шал, се разтрепери неудържимо цялата и се свлече на пода.

- Ето, готово... Освободи се - установи госпожа Сюзан. - Тя ще поспи, а през това време ще я прочистя изцяло... Молете се за мен, врагът е силен, не се предава лесно, ще е нужна голяма енергия.

- Забравил съм молитвите! - отговори Рьоне.

- Казваш каквото ти хрумне и започваш с „благодаря“... - посъветва го Марсел. - Думите не са важни, да не ти пука, важно е да ги казваш от сърце.

Рьоне направи фасон. Не беше дошъл да мрънка разни църковни глупости!

- Колко ви дължа? - попита Марсел.

- Нищо. Това е дарба, която ми е дадена, и не трябва да я мърся с пари. В противен случай веднага ще ми бъде отнета. Ако искате нещо да дадете, направете го някъде другаде.

Тя прибра маслата и кремовете, пръчиците тамян и дебелата бяла свещ и си тръгна, оставяйки двамата мъже замаяни, Младши във възторг и Жозиан потънала в здрав сън.

Телефонът продължаваше да не отговаря.

- Какво й става на мама? - извика ядосайа Ортанс, докато закусваха двете със Зое в кухнята. - Наистина се държи странно!

Беше дванайсет и половина и двете момичета току-що бяха станали. Жозефин им беше приготвила закуската, движейки се като разсеяно привидение. Сипа кафе в чайника, сложи меда в микровълновата печка и остави филийките в тостера, докато станат на въглен.

- Серийните убийства... объркват ти акъла! - изказа предположение Зое. - Пак я викаха ченгетата след смъртта на колежката им. Всички ги викаха да ги разпитват отново, всички от кооперацията...

- Когато я видях в Лондон, си беше нормална. Дори много оживена.

- Кога си я видяла? - викна изненадано Зое.

- Преди петнайсет дни. Имаше среща с английския си издател.

- Ходила е в Лондон? На нас ни каза, че отива на семинар в Лион. Обясняваше ни надълго и нашироко! Стори ми се, че прекалява. Но нали я знаеш... Винаги е прекалено въодушевена, когато става дума за средновековието...

- Не! Дойде в Лондон и я видях с очите си...

- Ето, никога не ми се обаждаш и аз все нищо не зная!

- Мразя да се обаждам! Лигаво е, освен това не винаги има нещо за казване! Защо ли е излъгала? Не е в нейния стил...

Зое и Ортанс се спогледаха озадачени.

- Мисля, че зная - заяви Зое загадъчно.

Тя замълча за миг, за да се концентрира.

- Разказвай, какво чакащ! - изкомандва Ортанс.

- Мисля, че е ходила да се срещне с Филип и не иска да каже заради Ирис.

- Филип? И защо й е да лъже, за да го вижда?

- Защото е влюбена...

- Във Филип? - изненада се Ортанс.

- Видях ги случайно на Коледа, бяха в кухнята и се целуваха.

- Мама и Филип? Ти съвсем си превъртяла!

- Не, не съм и това обяснява всичко... Излъга Ирис, каза й, че отива в Лион на семинар, но е отишла да се срещне с него... в Лондон. Сигурна съм, защото исках да й се обадя и на мобилния й отговориха на английски! Сега вече ми е ясно!

- И не ти беше казала дори на теб?

- Сигурно се е опасявала да не се изпусна пред Ирис. Каза ми, че щяла да ми се обади тя. Освен това знаеше, че съм при Ема. Нямаше за какво да се притеснява.

- Виж ти! Личният живот на мама винаги ме е шашкал! Аз си мислех, че ходи с Лука, нали го знаеш, оня красавец от библиотеката!

- Тя го изостави. Неочаквано. Впрочем да не забравя да й кажа, красивият Лука обикаля из квартала, вече няколко пъти го виждам. Не зная докъде са стигнали...

- Изоставила е Лука! - слиса се Ортанс. - Ама защо нищо не си ми казала?

- Защото те нямаше, не ми се говореше, пък и бях ядосана на мама.

- Ядосана? Филип е страхотен!

- Предаде татко...

- Я не прекалявай! Той я заряза заради Милен!

- Но все пак...

- Значи никого не е предавала! Много си късопаметна, Зое!

- Да кажем, че не ми беше приятно! Това си е шок, да видиш майка си как се мляска с чичо ти!

Ортанс отхвърли с жест аргумента и попита:

- А Ирис, тя не се ли досеща?

- Ми не... нали мама й каза, че отива на семинар в Лион. Освен това от известно време Ирис е на друг акъл. Крои някакви планове, свързани с Льофлок-Пинел. Днес щеше да обядва с него...

- А кой е Льофлок-Пинел?

- Един от кооперацията... На мен не ми харесва, но е много представителен и лъскав!

- Да не е красавецът, дето го зърнах на Коледа и исках да го пробутам мама?

- Точно така. Не ми харесва, никак не ми харесва! Гаетан му е син...

- Същият, с когото се срещаш в мазето.

Зое изгаряше от желание да заяви на Ортанс „влюбена съм в Гаетан“, но се сдържа. Тъй като Ортанс не беше от сантименталните, тя се опасяваше да не би сестра й да опропасти нейната любов с някоя безапелационна сентенция. Ако й разкажа за балона, който се раздува и изпълва гърдите ми, тя ще се пръсне от смях.

- Какво да ти кажа, мама се е променила! Целува се с Филип! Пикантерия!

- Да, същевременно изглежда тъжна...

- Мислиш ли, че с Филип не се е получило?

- Ако се беше получило, нямаше да е тъжна!

Пак й се прииска да добави: „Зная, защото аз съм влюбена и не съм весела през цялото време.“ Тя отново потисна желанието си. Понякога ми казва, че съм неговата Никол Кидман. Пълна тъпотия, но обожавам да ми го казва. Като се има предвид, че не съм платинена блондинка, освен това не съм два метра и отгоре, имам лунички и щръкнали уши. Но ми харесва, когато ми говори такива работи, виждам се още по-хубава. Благодарение на красотата, която е открил в мен, изкарах изпитите с оценка „много добър“. През август заминава на почивка и се страхувам да не ме забрави. Кълне се, че няма, но ме е шубе.

Ортанс бърчеше вежди, потънала в размишления. Беше сигурна, че сега не е най-подходящият момент да споделя каквото и да било. Проблемът с Ортанс беше, че моментът рядко беше подходящ.

- Защо не ме погалиш? - пошушна Зое.

- Предпочитам да не го правя. Не ме бива много за тези работи, но мога да те ударя, ако искаш!

Зое прихна. Ортанс не беше просто момиче от класа, тя беше страшно забавна.

- Днес следобед ли е срещата?

- При Жан-Пол Готие ли? Не. Отложиха я за утре...

- Можем да изгледаме „Телма и Луиз“...

- Гледали сме го сто пъти!

- Страшно го харесвам! Когато Брад Пит се съблича и после, когато камионът се взривява! И накрая, когато двете политат в бездната!

Ортанс се поколеба.

- Окей, миличка Зое. Обаче само един път!

Зое нададе ликуващ вик и двете се гушнаха на канапето в хола пред телевизора.

- А къде е мама? - полюбопитства Ортанс, преди да натисне дистанционното.

- В стаята си, бачка. Непрекъснато бачка. Сигурно за да се разсейва и да мисли за други неща...

- Никой мъж не заслужава да си разкъсаш сърцето заради него -обяви категорично Ортанс. - Добре го запомни, Зое!

Изгледаха филма два пъти. Пускаха си много пъти сцената, в която Брад Пит си сваля тениската, Ортанс си мислеше за Гари и се наруга, Зое искаше да й разкаже за Гаетан, но не го стори. Изръкопляскаха, когато камионът се взриви, а накрая, когато двете жени полетяха в пропастта, те изкрещяха, хванати здраво за ръце. Зое си мислеше, че има хиляди начини да постигнеш щастието: с Гаетан, със сестра си. Не беше едно и също щастие, но пак стопляше сърцето и бе също толкова силно. Повече не можеше да пази тайната. Щеше да я сподели с Ортанс. Какво от това, че тя щеше да й се присмее. Не й пукаше.

- Ще ти кажа една тайна... - пошушна тя. - Най-прекрасното чудо на света, което...

Не успя да довърши. Ирис влезе в хола, тръшна се на фотьойла и остави в краката си пълни с дрехи торби, които се изсипаха на пода.

- Няма ли я майка ви?

- Тука е, в стаята си - отговориха едновременно двете момичета.

- Постоянно виси в стаята си. Тъпо е...

- Пише си дисертацията - обясни Зое. - Това си иска страхотно бачкане!

- Открай време е такава, не спира да бачка! Колко време прекарва заровена в книгите, не е истина...

- Ти пък предпочиташ да го прекарваш по магазините - подигравателно й заяви Ортанс.

Ирис не отвърна на нападката и грабна торбите.

- Мисля, че е луд по мен...

- Той ли ти накупи всичко това? - Ортанс едва не се задави.

- Нали казах: луд е по мен...

- Но той е женен - натърти Зое. - Има три деца!

- Покани ме на обяд, очарователен ресторант в хотел „Ланка-стър“, всяка хапка те кара да припадаш от удоволствие, после се поразходихме: „Шанз-Елизе“, авеню „Монтен“ и във всеки магазин ме отрупваше с подаръци! Истински вълшебен принц!

- Вълшебните принцове са измислица! - заяви Ортанс.

- Той не е! Отнася се към мен като към принцеса. Учтив, деликатен, изпива ме с очи... Пък и хубав мъж е, ама колко е хубав!

- Женен е и има три деца! - повтори Зое.

- Когато е с мен, забравя всичко!

- Чуден начин на мислене - въздъхна Зое.

- Отивам да си подредя нещата в моята стая...

В моята стая... - мислено я поправи Зое. Заради нея спя в кабинета на мама, а тя работи в своята стая!

- Не я харесваш май?

- Не се държи добре с мама. Все едно си е вкъщи! Води тук треньора си по гимнастика, кани на гости Анриет, говори с часове по телефона с приятелките си... С една дума, тук е като на хотел, а мама си трае.

- Мама се е срещала с Анриет?

- Вечеряха трите и повече не й видяхме очите.

- Виж ти какви неща се случват, докато ме няма!

Ирис извади покупките от торбите и ги нареди на леглото. Всяка дреха й напомняше погледа на Ерве. Тихо се засмя, прокарвайки ръка по гъвкавата и мека кожа на чанта от луксозната марка „Бо-тега Венета“. Голяма торба, изработена от сребриста кожа. Точно за такава си мечтаеше! Освен нея си избра памучна рокля в цвят слонова кост и подходящи сандали. Роклята беше с шал яка деколте, стегната в талията, а надолу се разширяваше, надиплена и бухнала като венчелистче. Стоеше й идеално. Би могла да я носи дори като булчинска рокля...

Бяха обядвали очи в очи. Той й разказа за работата си. Обясни й как петата най-голяма фирма за пластмаси беше изкупила четвъртата по големина, за да се превърне - твърде вероятно - в първия производител на световно ниво. После подметна: „Сигурно ви отегчавам. Мъжът не би трябвало да говори за бизнес в компанията на красива жена! Ще отидем на шопинг за награда, че ме изслушахте с такова внимание..Тя не отказа. За нея върхът на мъжествеността беше някой да я отрупва с подаръци. Разделиха се на стоянка за таксита, той й целуна ръка. „За съжаление трябва да се върна на работа!“ Какъв очарователен мъж!

Първите подаръци, които й направи. Набира смелост. Скоро ще дойде и първата целувка, първата нощ, прекарана заедно, а защо не и уикенд! За да стигнат до сватбения марш и брачния пръстен! Тралала! Нямаше да е младоженка с бяла рокля, разбира се, но кремавата щеше да свърши работа. Ако се оженят през лятото.. .Тя се изтегна на леглото, притиснала роклята до гърдите си.

Нужно й беше единствено търпение. Той не беше от мъжете, които те притискат в ъгъла или ти досаждат. Телефонираше й сутрин, питаше дали е свободна за обяд, определяше й среща в ресторант и беше толкова галантен, че никой не можеше да повярва колко бяха близки! Все още не ме е целунал. Беше й предложил да отидат да обядват в парка „Сен Клу“. Лятно време там е особено приятно. Може да се разходим из алеите. Досети се, че там възнамерява да я целуне, и се изчерви. Той я връщаше към първите й пубертетски вълнения.

Понякога едва успяваше да прикрие чувствата си към Жозефин. Липсата й на самоувереност, непохватното й държане я дразнеха ужасно. Освен това... не можеше съвсем да й прости за скандала с книгата. Ако сега разполага с тлъста банкова сметка, все пак е благо*-дарение и на мен! Изпитваше към Жо чувство на неприязън и на ревност. Щом Жозефин се впуснеше в обяснения относно проучванията си за дисертацията или така наречената ХУП ли, ПУХ ли, постоянно объркваше реда на буквите в досадната гадна абревиатура - с една дума, университетската й хаблитация за преподавател, - тя ставаше и излизаше от стаята. Обаче по стечение на обстоятелствата, животът у сестра й беше по-приятен, отколкото да остане вкъщи с онази Кармен, лепкава като хартиените ленти мухоловки. Тук и Ерве беше наблизо. Беше й направило впечатление, че избираше винаги места за срещи, където никой не го познаваше. Не се виждаха през уикендите. Тя чакаше понеделник сутрин, за да звънне мобилният й. Беше избрала специална мелодия за него. Оставяше телефона на възглавницата, изчакваше три-четири позвънявания. Не можеше да не си признае, че живее в очакване да й позвъни. Нямам никакъв избор, мислеше си трезво. Август наближава. Жена му и децата ще заминат на почивка в голямата им къща на остров Бел Ил.

Тя разгъна широка бяла риза с висока яка. За да прикрива бръчките на шията. Махна карфичките, картонената подложка, разстла я на леглото. Набоде се на една топлийка и установи потресена, че има капчица кръв на красивата рокля от „Ботега Венета“.

Изруга. Как се чисти петно от кръв върху светла памучна дреха? Налагаше се да позвъни на Кармен.

Анриет слезе на спирка „Бюзанвал“ на метрото и зави по улица „Де Виньол“. Спря пред кооперацията на Шерюбин с олющена мазилка и си пое дъх. Палецът на десния крак я болеше, ишиасът я свиваше от време на време. Вече не беше на годините, когато човек може да си позволи да взема метрото, да слиза и да се катери по стълбите, да стои притиснат отвсякъде от непознати с миризливи подмишници. Въпреки че беше без шапка, че се обличаше с евтини дрехи, неизменно й се струваше, че всички нея зяпат. И знаят, че си крие парите в сутиена. Притискаше гърдите си, за да се предпази от евентуално нападение на някой мургав грубиян, и си придаваше начумерен вид на проклета старица, с която по-добре човек да не се захваща. Когато случайно зърнеше отражението си в прозореца на вагона, я дострашаваше от самата нея! Разсмиваше се, скрила нос в шала си, напарфюмиран с „Жики“ от „Герлен“. Поливаше се с парфюма всеки път, когато вземаше метрото. Единственият начин да не припадне. Никога не я бяха нападали и колкото по-често ползваше метрото, толкова по-озлобена и кисела ставаше.

Тя бавно се заизкачва по стълбите на кооперацията на Шерюбин, преглътна гаденето от неизтребимата воня на гнило зеле, спираше на всяка площадка и най-после стигна третия етаж. Опипа сутиена си и въздъхна. Как обичаше банкнотите! Колко приятно й беше да ги докосва и лекичко да ги мачка! Издаваха нежен звук, който галеше слуха й, сякаш пърхаха крилцата на новоизлюпено пиленце. Шестстотин евро все пак! За забиване на игли. Не може да се каже, че е евтино. А резултатите нещо не ги виждам. Колкото и да вися под прозорците на Марсел, не мярвам и помен от размазано тяло на тротоара. Напразно ходя да разпитвам в жандармерията. Нито злополука, нито самоубийство. Ако така вървят нещата, банковата ми сметка ще се изпразни като вана с мръсна вода! Стана шести път, откакто й плащам. Шест пъти по шест е трийсет и шест, което прави три хиляди и шестстотин евро на вятъра! Прекалено много! Страхотно много.

Зърна бележката над звънеца: „Ако сте закъсали, звънете тук“. Аз ли съм закъсала? Аз ли съм една от нещастните объркани жени, готови на всичко, за да си върнат мъжа? Съвсем не. Аз разцъфтях в удобна необвързаност и съм начело на просперираща фирма с моите смешни и дребнави икономии. Трупам, трупам и никога досега не съм се забавлявала толкова. Ограбвам просяците, крада, мамя и успявам да живея, без да харча. А същевременно тикам цяло състояние в ръцете на тази затлъстяла шарлатанка! Нещо не е наред, скъпа Анриет. Вземи се в ръце! Постоя известно време, загледана в надписа, после отсече на висок глас: „Ами пък няма да звънна!“

И обърна гръб.

Бях на ръба на умопобъркването, разсъждаваше тя, докато пътуваше с автобус № 9, опипвайки чашките на сутиена си, наострила слух за тихото шумолене. Какво от това, че Жозиан и Марсел гуляят и пируват? Нима не съм по-щастлива сега? Той ми направи услуга, като се измете. Осмисли живота ми, който всъщност беше почти лишен от смисъл, нека си призная. Днес, както се изразяват младите кретени, се кефя яко.

Вчера открадна от луксозния „Едиар“. Да, открадна. Беше влязла, за да пробута дежурния си номер на плачлива старица, съсипана от живота - беше обула пробитите си еспадрили и облякла палтото си на беднячка, защото се знае, че бедните носят едни и същи дрехи лято и зиме, - и тъкмо щеше да захленчи, когато внезапно осъзна, че е сама в магазина. Продавачките бяха в сутерена, заети да клюкарстват или да се преструват че работят. Отвори голямата си торба и я напълни с червено вино „Сансер“, балсамов оцет (осемдесет и едно евро шишенцето от петстотин милилитра), пастет от гъши дроб, плодови желета, шоколади, супи от краставица, с босилек, ядки кашу, шам фъстък, бадемови сладкишчета, виетнамски рулца с пълнеж, парчета бут, желирани яйца, разни видове сирена. Беше грабила каквото й паднеше пред очите. Пълната торба натежа много, едва не си извади рамото. Но пък какъв кеф! Под мишниците й се стичаше пот. Беше справедлива постъпка: преди ощетявах бедняците, а сега ощетявам богаташите! Животът е прекрасен.

Мозъкът ми трябва да е бил парализиран, за да се оставя в ръцете на дебеланата. Сигурно съм забравила акъла си на гардероб. Бих могла даже да отида да я издам на полицията тази Шерюбин. Далаверите й са незаконни, сигурна съм. Убедена съм, че не обявява нито грош на данъчните! Ако ме заплаши с тънките си игли, ще я предупредя, че ще я издам на полицията и на данъчните. Да й е за обица на ухото.

Така де! Току-що спасих шестстотин евро. Шест сладки банкноти по сто евро, които спинкат безгрижно в пазвата ми. Миличките ми! Мама е тук, бди над вас, спете спокойно!

Добре че се отърва.

Благославяше юлския ден, в който най-после си върна здравия разум. Колко свестен вид имат пътуващите в метрото! Не е тяхна вината, че не са усмихнати. Те са бедни хора. Принудени да вършат неблагодарна работа, за да си изкарват хляба, затова не може да изискваме от тях да са усмихнати и да ухаят приятно. Не че сапунът струва скъпо...

Още повече, си каза тя, понесена от вълна от щастие, в живота трябва да умееш да прощаваш! Затова му прощавам, че ме напусна. Прощавам му и ще се обадя на адвоката си да задвижи развода. Ще му изпия кръвчицата и ще го накълцам с остър нож, но ще му върна свободата. Ще запазя апартамента и ще удвоя сумата, която предлага да ми плаща. С парите, които печеля, крадейки от просяците и от богатите, ще стана милионерка!

Тя слезе от влака весела като птичка, изкачи леко стълбите, прихванала с две ръце гърдите си, и пусна двайсет сантима в паничката на просяк, полегнал на стълбите на подземната железница.

- Благодаря, госпожо - каза старецът и свали каскет. - Бог ще ви възнагради стократно! Господ познава своите.

Жозефин беше мрачна.

Жозефин живееше затворена между четирите стени на стаята си. Около леглото й се издигаха купища папки. Налагаше се да ги прескача, за да си легне.

Вече нямаше желание да слиза в красивата шарена портиерна при Ифижени. Беше се превърнала в най-посещавания салон и скорошните убийства бяха тема на постоянни и обстойни коментари. Разпространяваха се най-невероятните слухове. Бил свещеник, който заради обета за целомъдрие се разбунтувал срещу Рим. Бил месарят, гледах подобен филм, само той може да има толкова остри ножове. Не! Сигурно е някой гневен младеж, въстанал срещу прекалено строгата си майка; при всяко наказание, което тя му налага, той избира за жертва самотна жена нощем. Някой безработен, бивш висш чиновник, който не може да се примири с уволнението, затова си отмъщава. Чудеха се защо полицията се беше вторачила в обитателите на вход А. Пак на тях се падна водещата роля, жално въздишаше дамата с пудела.

Всеки разполагаше с идеалния виновник, добавяше съмнителни детайли, заостряше вниманието върху разни типове с престъпни физиономии, светли шлифери. Зърнеше ли Жозефин, Ифижени й ръкомахаше да се присъедини към тях. Жозефин беше интересен източник на информация: инспектор Гарибалди я беше разпитвал неколкократно. Вероятно разполагаше със сведения, непознати за тях. Тя слушаше, кимаше, отговаряше: не зная нищо особено, и те започваха да я гледат враждебно, сякаш й казваха: ясно, не сме достатъчно изискани за вас, така ли?

Сам в един ъгъл, господин Сандоз изпиваше Ифижени с очи. Опитваше се да я накара да чуе любовната му жалба, но Ифижени имаше други грижи и го слушаше разсеяно. Той отваряше сърцето си пред Жозефин, скрил ноктите си, които според него никога не бяха достатъчно излъскани и чисти.

- Тя не смее да ми каже в очите, че съм прекалено стар. А колко се старая, правя всичко, за да й бъда приятен...

- Може би се престаравате - отговори Жозефин, за която меланхоличното настроение на господин Сандоз се явяваше като отзвук на собствената й мъка. - Любовта не означава готовност и усърдие, тъкмо обратното... Все това ми повтаря голямата ми дъщеря, а тя е специалистка по омайване.

Крайчетата на яката на бялата риза на господин Сандоз стърчаха над плетената черна вратовръзка.

- Не мога да се преструвам на безразличен. В мен се чете като в отворена книга...

И двамата имаме този проблем, каза си Жозефин, аз също съм предвидима и прозрачна. Достатъчни му бяха двайсет и четири часа, за да се насити.

Господин Сандоз продължаваше да идва при Ифижени. Носеше цветя, шоколадови бонбони, които оставяше на малката полица от ИКЕА. С вечния сив костюм, бяла риза, бял шлифер, който не сваляше от гърба си, приличаше на човек, тръгнал на разходка, издокаран в празничните си дрехи.

- Не бих искала да ви засягам, защото не е въпрос на възраст, но

вие... много сте сив за вкуса на Ифижени.

- Госпожо Кортес, аз съм посивял целият. И сърцето ми е пълно със сажди...

В най-скоро време и нея щяха да я засипят сажди.

Бяха минали шестнайсет дни, откакто се разделиха на перона на Сейнт Панкрас. Тя отбелязваше дните с малки чертички в полето на една тетрадка. Отначало започна да брои часовете, после се отказа. Многото черни чертички се отразяваха зле на самочувствието й. От шестнайсет дни нямаше никаква вест от Филип. При всеки телефонен звън сърцето й започваше да думка, изкачваше планина и падаше в подножието като сизифовия камък. Обаче не се обаждаше той. Защо не звънне? Беше си направила списък с причини, всяка придружена от аргументи.

Изгубил е телефона си и моите номера? Твърде невероятно.

Претърпял е злополука? Щеше да се разбере.

Претрупан е с работа? Неоснователна причина.

Върнал се е при Доти Дулитъл. Възможно. И тя драсна на листа чифт отворени обувки и обици.

Все още обича Ирис. Възможно. Нарисува две големи сини очи и счупи молива.

Чувства се неудобно пред Александър. Или пред Зое. Вероятно. Нима аз не скрих от момичетата, че се видях с него в Лондон?

Или... и моливът се търкулна на листа.

Беше й се наситил и преситил.

Не е харесал миризмата ми, малката синя вена на лявото ми бедро, вкуса на устата ми, гънката на дясното ми коляно, горната ми устна, венците ми... хъркала съм, отдала съм се без задръжки, недостатъчно страстно, държала съм се като глупава патка, не се целувам добре, любя се като дърво.

Не късаш с жена, понеже разстоянието между носа и устата й е прекалено късо или защото има слаби венци! А защо не? Ами ако според теб именно в това е идеалът за красота, за съвършенство? Спомни си как в последния клас на гимназията беше разка-рала Жан-Франсоа Кутелие, защото твърдеше, че дядо Горио имал двама синове. „Не! Две дъщери, Анастази дьо Ресто и Делфин дьо Нюсенжан.“ - „Сигурна ли си? Бях убеден, че са двама синове.“ Погледна го - красотата му се беше изпарила като по чудо.

Желанието. Този парфюм, който не сме в състояние да затворим в шишенце. Колкото и да ругаем, да умоляваме, да чупим пръсти, да му предлагаме цялото си състояние, то си остава непостоянно и неуловимо.

Тя повика баща си. Имам нужда от теб, дай ми знак. Чувствам, че ще се разпадна. „.. .Когато излезеш, ангел мой, пияна от щастие, пази се в тъмното от коварна портокалова кора.“ - „Какво е това? Цитат ли?“ - „Не. Предупреждение с много приложения.“

Беше полетяла по стълбите на хотела с главата надолу, защото се подхлъзна на портокалова кора.

Щеше ли да изгуби Филип заради „коварната портокалова кора“?

Тя написа „оранж“ в гугъл. Появиха се следните резултати: телефонната компания „Оранж“, плодът портокал, градът Оранж, „Портокал с часовников механизъм“, оперният фестивал в Оранж, Генеалогия. Кликна на „генеалогия“ и стигна до Филибер дьо Шалон, принц Оранжки, роден в Лон льо Соние, предал краля на Франция Франсоа I, вземайки страната на Карл Пети. Предател. Филип ме е предал. Върнал се е в прегръдките на опасната албионка. Лон льо Соние, родният град на Руже дьо Лил, автора на „Марсилезата“.

Тя се сви на любимия си стол с тапицирана седалка, приятно извити подлакътници и удобна облегалка за гърба, от която не я заболяваше кръстът. Любовта ми се разпада: една целувка в кухнята, един цитат от Саша Гитри, едно бягство в Лондон и едно тъй дълго очакване, което ме държи в ужасно напрежение.

Спасяваше я работата по хабилитацията. Запрелиства бележките си. Докъде беше стигнала? До магнита, който слагали на корема, за да запазят желаното дете, или между бедрата, за да предизвикат аборт? До занаятчийската кондика, според която работният ден трябвало да приключва на смрачаване? За да повишат производителността, някои майстори карали хората си да работят на свещи след здрачаване, което било забранено. Оттук и изразът „работя на черно“. Мислите й се лутаха в безпорядък.

Беше зърнала Лука отдалече под разлистените дървета в квар-талната градинка. Обикаляше с ръце в джобовете на неизменния дъфел. Тя се скри с Дю Геклен зад едно дърво и изчака да се отдалечи. Какво иска? Дали не е разбрал от портиерката, че е ходила у тях и е разкрила двойната му самоличност? Не смееше да си признае, но сърцето й се свиваше от страх. Ами ако я нападне? Дю Геклен изръмжа, щом го забеляза, козината му настръхна.

В криминалната полиция предполагаха, че престъпникът е някой от обитателите на кооперацията. Следите водят към вас, й беше заявил инспектор Гарибалди намръщен. „Защо веднага не подадохте оплакване, когато ви нападнаха през ноември? Нападателя ли прикривахте? Познавате ли го?“ „Изобщо не го познавам! - мънкаше Жозефин всеки път, когато той й задаваше този въпрос. - Не исках да тревожа дъщеря си Зое. Баща й загина трагично, нападнат от крокодил, и си мислех, че още една трагедия ще я съсипе..Той я наблюдаваше, кимаше не особено убедено. „Забиват ви нож в гърдите и първата мисъл, която ви минава през главата, е да не безпокоите дъщеря си?“ - „Естествено...“ - „Аха... според мен това си е чист мазохизъм или аз нищо не разбирам! А как успяхте да избегнете ударите?“ Жозефин го гледаше втренчено и учудено. Вече беше отговорила на този въпрос. „Благодарение на една кутия, която приятели на мъжа ми бяха изпратили и в която имаше една негова маратонка.“ Инспекторът се усмихна развеселен. „Една маратонка! Виж ти... Оригинално! Човек винаги трябва да си носи по една, когато излиза вечер! - и без никаква връзка превключи на въпрос за Англия. - Съвсем случайно бяхте в Лондон, когато бе убита капитан Галоа... Не беше ли по-скоро за да си осигурите алиби?“ - „Бях там, за да се срещна с английския си издател. Мога да го докажа..- „Известно ви е, че тя не ви харесваше.“ - „Забелязах го.“ - „Щеше да се види с вас на другия ден, в който...“ - „Не ми беше известно.“ - „Впрочем тя е оставила бележка... Искате ли да я прочетете?“

Подаде й бял лист, на който полицайката беше написала с едри букви с черен маркер: ДА СЕ РАЗРОВИ ОКОЛО РВ. ДА СЕ РАЗРОВИ ОКОЛО РВ. „Вероятно е искала да ви разпита допълнително за тази среща, тоест „рандеву“. Да е имало някакво разногласие между вас двете?“ - „Не. Нейната неприязън ми беше непонятна. Мислех, че не ме харесва.“ „Аха - злобно се изсмя той, - с това ли си обяснявате разпитите! Ще се наложи да измислите нещо друго... Или да си наемете много опитен адвокат. Защото нещо не ви върви...“ Тя избухна в сълзи: „Стига вече! Нали ви казвам, нищо не съм направила!“ - „Всички така говорят, госпожо! Най-опасните престъпници винаги отричат и се кълнат в майка си, че са невинни...“ Той силно изтропа с показалци по бюрото си, сякаш изпълни соло на барабани. Прекрати номера, когато негов колега мушна глава през вратата и каза: „Имаме нови показания. Невероятно! Близка на сервитьорката. Върнала се от тримесечно отсъствие, била в Мексико и разбрала за приятелката си. Най-добре е да дойдеш и ти.“ „Да... - отвърна инспекторът. - Идвам, а вие сте свободна, но вашият разказ не е много убедителен. На ваше място сериозно бих се замислил!“

Всеки път, когато излизаше от кабинета на инспектора, срещаше някои от съседите. Чакаха, седнали на дървените пейки в коридора с мърлявите стени. Не смееха да говорят помежду си. Вече се чувстваха виновни. Господин и госпожа Мерсон негодуваха, синът на госпожа Пинарели се усмихваше загадъчно, сякаш знаеше висши тайни и присъстваше проформа, а Льофлок-Пинел и Ван ден Брок се чувстваха огорчени.

- Направо сме безсилни! Ако откажем да дойдем, ще ни тикнат в затвора - негодуваше госпожа Ван ден Брок и бясно въртеше очи.

- Не е вярно! - успокояваше я съпругът й. - Права си, непоносимо е, но сме длъжни да спазваме процедурата. Няма никакъв смисъл да се нервираме, напротив, трябва да се държим съвсем спокойно.

Госпожа Льофлок-Пинел си беше извадила медицинско, за да си спести разпитите.

И откъде накъде убиецът ще е някой от нас? - питаше се Жозефин. Защото вуйчото на Басониер с досиетата си е подхранвал отмъстителния дух на семейството, гневно, задето е натикано да живее в миша дупка? Госпожица Дьо Басониер има досиета за всичко живо. Не само за обитателите на вход А! Дори и да съм познавала три от четирите жертви, това не ме прави задължително съучастница! А сервитьорката дори не съм я виждала, не зная как изглежда! Тази история е абсурдна. Капитанът ги е насочила към мен. Нервирах я с нещо още при първия ни разговор. Създавам такова впечатление у някои хора: от самото начало ме преценяват като мекушава, безволева, дори глупава. А може би не е харесала книгата ми? Искала е да стане писателка, а пък са й отхвърлили три ръкописа. Питала се е защо аз съм пробила, а не тя. „Да се разрови около срещата.“ Дори не се е изразила правилно. Човек не разравя около срещите, а дълбае, чопли във връзка с някакви идеи, рови, обмисля.

Тя стана и отиде да вземе речника „Литре“. Прегледа го и промърмори: права бях. Среща не се рови, среща се предлага, урежда се, отменя се, отлага се, комбинират се, ако са повече. Впрочем полицайката се изразяваше много чисто, с което ме впечатли. Толкова малко са хората, които владеят безупречно езика.

Тя написа на листа РВ, РВ, РВ, рандеву... но можеше да означава също и Работно време, Рисково вложение, Разумно възражение. Зое открехна вратата и мушна глава в пролуката с разтревожен вид.

- Какво правиш тука, мамо?

-Работя...

- Наистина ли?

- Не, драскам си, рисувам... - призна Жозефин, отегчена от това тъпчене на едно място.

- Може ли да погледам? - попита Зое с извинителен тон на човек, който се натрапва.

- Нищо интересно, право да ти кажа...

Зое седна на облегалката на стола. Жозефин й подаде листа с РВ-тата и се подготви да задоволи любопитството на дъщеря си. Не желаеше да говори за разследването.

- Аха... - заяви Зое разочарована и пусна листа. - Упражняваш се да пишеш есемеси?

- Не - отвърна изненадана Жозефин. - Напротив, когато пиша есемес, нарочно изписвам правилно всяка дума и се надявам, че и ти го правиш! Иначе ще забравиш правописа...

- О, аз го правя. Другите обаче - не. Знаеш ли какво ми изпрати оня ден Ема? - Зое грабна молива и до РВ-тата на Жозефин написа нещо. - Цяло съобщение само с шест букви, ТММТНА...

- Нищо не разбирам! - възкликна Жозефин, опитвайки се да разгадае съкращението.

- Е, не е толкова лесно... но помисли де.

Жозефин прочете буквите отляво надясно, после в обратен ред, но без резултат. Зое чакаше, горда, че е разнищила загадката самостоятелно.

- Предавам се - заяви Жозефин.

- Произнеси буквите на глас. Трябва да ги произнасяш на глас, за да разбереш.

- Т, м, м, т, н, а? Пак няма никакъв смисъл...

- Напротив, търси, помисли.

Жозефин повторно произнесе буквите, бавно и отчетливо, и се отказа.

- Не мога... не се получава.

- Слушай: т ме ме т н а и после ги произнасяш слято и бързо и се получава... Тя ме метна!

- Никога нямаше да се сетя!

- Ами и аз се поизмъчих, цели пет минути се чудих! Като имаш предвид, че съм свикнала!

- Докато аз съм стара и ми липсва твоят тренинг...

- Не съм казала такова нещо, мамо.

Тя се залепи за нея, обви ръце около врата й и я побутна леко със закръгленото си коремче. Зое беше във възрастта, в която жената за миг се превръща в дете, иска целувка от приятеля си и нежност от майка си. На Жозефин й бе трудно да си я представи в обятията на Гаетан, макар и все още по детски невинни. Тя пъхна ръце под тениската на Зое и я притисна до себе си.

- Ти си най-красивата мама!

- А ти винаги ще бъдеш моето малко бебче!

- Не съм вече бебе! Пораснах...

- Зная, но за мен ще си останеш винаги моето бебче...

Завря лице в косата на дъщеря си, затвори очи, вдиша мирис на ванилов шампоан и на сапун с ухание на зелен чай.

- Прекрасно ухаеш. Иде ми да те схрускам...

- Мамо, нямам какво да правя...

- Къде е Ортанс?

- Отиде у Марсел. Не искаше да ме вземе със себе си! Каза, че трябвало да говори с него на четири очи за Милен...

- Значи ти е доскучало...

- Хайде стига си работила, да излезем да разходим Дю Геклен...

Жозефин почувства как Зое се отпусна в прегръдката й и я обзе

нетърпеливо желание да й достави удоволствие. Тя бутна настрани листовете и писанията си и се изправи.

- Добре, любов моя.

- Ама само ние двете. Без Ирис!

Жозефин се усмихна.

- Наистина ли мислиш, че тя ще иска да обикаля езерото подир куцукащо куче?

- О, не! Тя предпочита да се глези на красивия Ерве... Мислите ли, Ерве? Знаете ли, Ерве... Кажете, Ерве, вие, който сте толкова красив, Ерве... С нетърпение очаквам следващата среща, Ерве!

Жозефин се строполи на стола.

- Какво, какво каза?

-Мии...нищо.

- Напротив. Повтори каквото каза! - настоя Жозефин.

- Тя предпочита да се фука в компанията на красавеца Ерве!

Льофлок-Пинел, искам да кажа! Въобразява си, че той ще се разведе и ще се ожени за нея. Но не е честно. Той е женен и има три деца. Не че ме е грижа за него, но все пак... Не е честно.

Зое продължи, Жозефин вече не я чуваше. РВ. Ами ако капитан Галоа е имала предвид Ерве Льофлок-Пинел или Ерве Ван ден Брок?

Да се разрови около двамата Ерве. Сигурно е открила нещо или е била на път да открие. Спомни си смущението на Льофлок-Пи-нел, когато беше предложила да го нарича по име. На терасата на кафенето срещу полицейския участък непосредствено след първия разпит. Той се настрои враждебно и се държа съвсем студено.

- О, Боже мой! Боже мой! - прошепна тя.

- Какво ти стана, мамо?

Незабавно трябваше да говори с инспектор Гарибалди.

На сутринта Жозефин отиде на „Ке дез Орфевр“ № 36.

Изчака цял час в безкрайния коридор, наблюдаваше мъжете, които провеждаха разпитите, тряскаха вратите, говореха високо. Чуваше смехове, които изригваха при отваряне на врата, разговори, които заглъхваха при затваряне. Възклицания, телефонен звън, спешни излизания по двама-трима, които закопчаваха пистолетите, скрити под мишница, без да спират. „Хайде бързо! Давайте, момчета, пипнахме го! Както винаги, момчета, спокойно!“ Набити и яки, в дънки и кожени якета, те подтичваха. Тя чакаше насред тази лудница, вече не беше толкова сигурна дали посещението й беше наистина наложително. Времето минаваше, тя поглеждаше часовника си, огъваше крайчеца на каишката, човъркаше с нокът резка на пейката и изстрелваше с два пръста топчета мръсотия.

Най-накрая инспектор Гарибалди я покани в кабинета си, предложи й да седне. Носеше хубава червена риза и черната му коса беше опъната назад, сякаш завързана с ластик. Той я гледаше открито и ушите й пламнаха. Тя отметна косата си и му разказа всичко: за разговора в кафенето с Льофлок-Пинел, промяната в поведението му, когато поиска да го нарича на малко име, как научи тогава, че двамата с Ван ден Брок носят едно и също име, Ерве.

- Знаете ли, когато се сещах за тях, ги наричах Льофлок-Пинел и Ван ден Брок. Звучеше като име и презиме. Тези дълги имена...

Тя направи пауза и той тихо я подкани:

- Слушам ви, госпожо Кортес, и така...

- Та вчера, докато се опитвах да поработя върху хабилитацион-ния си труд, дисертация от няколко хиляди страници, която представяш пред университетски професори, много е трудно и при най-малката грешка късат; още повече че съм млада за такава степен и няма да ми простят и най-незначителния пропуск...

Тя вдигна глава. Той не изглеждаше изнервен от бавния й разказ. Подкрепяше я с черните си очи, засенчени от гъсти вежди. Тя се отпусна и увереността й се възвърна. Той не беше чак толкова страшен. Вече дори не я потискаше. Сигурно има жена, деца, прибира се вечер у дома, сяда пред телевизора, разказва как е минал денят му. Жена му го слуша и глади, той отива да завие децата. Човек като всички останали.

- Седях и си мислех за това, което ми бяхте казали, вместо да работя. Не мога да разбера как е възможно да съм заподозряна. Съучастница - в кое? Съучастница - защо? Та значи седях и размишлявах. И се сетих за бележката „да се разрови около РВ“... Написах го и нищо. Много съм чувствителна към стилистиката, думите, вероятно е поради хуманитарното ми образование, значи въртях напред и назад тези думи, когато малката ми дъщеря влезе...

- Зое ли? - осведоми се инспекторът.

- Да, Зое.

Запомнил е името й. Това е обнадеждаващо. Може би и той си има някоя малка Зое. Когато се роди, се колебаеха между Зое и Камий, но Жозефин смяташе, че Зое звучи по-смело, искаха да й дадат допълнителен шанс. Освен това значеше „живот“ на гръцки. Накрая Антоан отстъпи и се съгласи с нея.

- Зое влезе в стаята и... - продължи инспекторът, откъсвайки я от отклоненията.

Тя продължи, стараеше се да бъде по-конкретна. Усети как ушите й си връщат нормалната температура. Той слушаше, удобно разположен на стола. Когато тя стигна до есемесите, до ТММТНА и до РВ, което се оказа Ерве, той извика „ваш’та мама!“ и удари с длан по бюрото. Всичко върху плота подскочи и Жозефин се стресна.

- Извинете ме за грубия език - каза той, овладявайки се, - но страхотно ни помогнахте, госпожо Кортес. Може ли да ви помоля да не споделяте с никого за разговора ни! Никой не трябва да разбере. Нали? Става дума за личната ви сигурност.

- Толкова ли е важно? - прошепна Жозефин с разтревожен глас.

- Отидете в съседната стая, там ще дадете писмени показания.

- Вярвате ли, че това което ви съобщих, може да е от полза?

- Да. Вие се оказахте забъркана в странна история... Все още не разполагаме с всички обяснения, но е твърде възможно да сте ни съобщили важна подробност за разследващите.

- Смятате, че има нещо общо с всичките тези престъпления...

- Не съм казал подобно нещо, не! А и сме далече, много далече от... Но това е подробност и в този род следствия може да се върви напред само благодарение на такива подробности... Подробност, към която добавяме друга подробност, често ни води до решаване на казус, който отначало изглежда много объркан и сложен. Това е като да сглобяваш пъзел...

- Може ли да попитам защо ме подозирахте? - осмели се да попита Жозефин.

- Такъв ни е занаятът: да подозираме обкръжението на жертвата. Обикновено убиецът е някой от близките. Странното при вас е, че сте запазили мълчание дълго време след като са ви нападнали. Всеки човек в такива случаи тича в участъка и разказва всичко от игла до конец. Веднага. Докато вие не само не сте съобщили за нападението, а сте чакали доста, преди да подадете оплакване. Сякаш познавате виновника и искате да го защитите.

- Сега вече мога да ви го разкрия... Отначало беше заради Зое, но всъщност и защото заподозрях мъжа ми.

- Антоан Кортес? - инспекторът извади папка от купчината и я отвори. Прехвърли няколко листа и зачете на глас. - Умрял на че-тирийсет и три години, изяден от крокодил в Килифи, Кения, след като в продължение на две години е ръководил ферма за крокодили, собственост на китаеца господин Уей с адрес...

Той раздипли живота на Антоан. Дата и място на раждане, имената на родителите, връзката му с Милен Корбие, работата му за „Гънман“, познатите, интересите му, банковите заеми, номерът на обувките. Не пропусна дори обилното изпотяване. Справка за живота на Антоан Кортес. Жозефин слушаше смаяна.

- Той е мъртъв, госпожо. Знаете го. Посолството на Франция е назначиЛо разследване на случая и заключението е потвърдило смъртта. Какво ви кара да мислите, че може да е жив и да е инсце-нирал смъртта си?

- Стори ми се, че го зърнах в метрото един ден... всъщност съм сигурна, че го видях. Но той се направи, че не ме е познал. А и дъщеря ми Зое получаваше писма от него. Почеркът беше неговият.

- Разполагате ли с тези писма?

- Дъщеря ми ги запази...

- Можете ли да ги донесете?

- В тях говореше, че се възстановява, описваше как е успял да се откопчи от зъбите на крокодила, та реших, че не е умрял, че се е върнал, че е искал да ме уплаши...

- Или да ви очисти... Какъв мотив би имал?

- Говоря глупости, както виждате, имам развинтено въображение.

- Не. Отговорете ми.

Жозефин закърши ръце и ушите й отново пламнаха.

- Беше през ноември, доколкото си спомням. Търсех сюжет за нов роман и се хвърлях на всяка попаднала ми идея... Помислих, че може да е той, защото беше слабохарактерен, искаше да успее на всяка цена и беше обяснимо да завижда на тези, които успяват. На мен най-вече. Зная, че това, което казвам, е ужасно, но си го помислих... В нашия свят е страшно да си неудачник. Смазват те, презират те. Реакцията може да бъде омраза, гняв, желание за отмъщение, което не може да се потисне...

Той си водеше бележки, без да спира да задава въпроси.

- По коя линия на метрото го видяхте за пръв път?

- Видях го един-единствен път. По маршрута на шеста линия, но не го вземайте за чиста монета, въобразих си. Може да не е бил той. Той ненавиждаше червения цвят, а този ден беше с червено поло, който познава добре Антоан, веднага ще разбере, че не е бил той.

- На този детайл ли се основавате? Ненавиждал е червения цвят, следователно не е възможно да е бил той... Обърквате ме, госпожо Кортес!

- Това е детайл, както казахте, а детайлът е от значение. Антоан беше изключително придирчив за някои неща, имаше си принципи, които отстояваше...

- Не всички - прекъсна я Гарибалди. - В тази папка има разкази за немалко остри свади, ръкопашни схватки, които доказват, че се е противопоставял на някои колеги в Момбаса. Сбивания след гуляи, едно от които е завършило зле, мъжът ви е бил замесен... Един човек е бил убит.

- Не е възможно. Не и Антоан! Той правеше път на мравката!

- Не говорим за същия Антоан, госпожо. Когато вижда как всичките му мечти рухват, човек може да стане опасен...

- Не и до степен да...

- Да поиска да ви убие? Помислете: вие сте успели, той се е провалил. Запазили сте дъщерите си, спечелили сте много пари, създали сте си име и той се е почувствал унизен, потъпкан. Според него вие сте отговорна и ставате негова фикс-идея. Следващия път, когато търсите тема за роман, елате при мен. Какви истории мога да ви разкажа, бедна ви е фантазията!

- Това е невъзможно...

- Всичко е възможно и в това отношение действителността надминава всякаква измислица.

По досието на Антоан лазеше голяма муха. И аз станах муха, която е хитра, пъха се навсякъде, дебне и донася, си помисли Жозефин, забила нокти в дланите си.

- Ще назначим издирване. Самата вие казвате, че може да е достатъчно озлобен, огорчен, за да напада жени, които са го отблъснали, оскърбили, заплашили, какъвто е случаят с госпожица Дьо Басониер, която е изпращала оскърбителни писма на куп хора...

- О, не! - извика Жозефин ужасена. - Никога не съм твърдяла подобно нещо!

- Госпожо Кортес, работим по изключително важен случай. Сериен убиец, който безмилостно напада жени. Действа по един и същ начин. Спомнете си за младата сервитьорка... Валери Шиняр, само двайсетгодишна, дошла в Париж да учи в театрална школа, работела е, за да си плаща обучението. Животът е бил пред нея, имала е безброй мечти. Не можем да си позволим да пренебрегнем и най-незначителната следа... Разполагаме с дебело досие за него, което открихме сред бележките на госпожица Дьо Басониер. Освен всичко останало вашият съпруг очевидно е извършил някои, да кажем, финансови нередности, преди да изчезне... Затова би било интересно да разберем дали е инсценирал смъртта си, или наистина е мъртъв.

- Но аз не дойдох при вас за това! - извика Жозефин почти раз-плакана.

- Успокойте се, госпожо Кортес. Изобщо не твърдя, че съпругът ви е престъпник, само ви казах, че ще започнем разследване сред бездомниците от метрото... за да отречем или потвърдим дадено предположение. По този начин вие също ще се освободите от ужас-ното подозрение. Вероятно е страшно да подозирате съпруга си. Защото си го помислихте, нали?

- Не съм си го помисляла, само ми мина през ума. Има разлика все пак! Пък и не съм дошла, за да обвинявам Антоан, нито когото и да било всъщност!

Никога вече, никога вече няма да се меся в неща, които не ме засягат. Какво ми стана? Гласувах му доверие, сметнах, че мога да говоря с него спокойно, да се освободя от тази мисъл, която наистина ме преследва, но чак пък дотам да стигна, че да предам Антоан!

- Имали ли сте други подозрения, госпожо Кортес? - попита инспекторът с престорена любезност.

Жозефин се поколеба, сети се за Лука, за необуздания му характер, за чекмеджето, което хвърлил по съседката, измънка „аз...“ и млъкна. Никога повече няма да си разкие душата пред полицай.

- Не. Никого не съм подозирала. Дълбоко съжалявам, че дойдох!

- Вие помагате на родната полиция, а може би и на правосъдието...

- Повече няма да си отворя устата. Дори убиецът да дойде при мен, да ми се изповяда и да ми опише всички подробности!

Той леко се усмихна и се изправи.

- В такъв случай ще бъда принуден да ви обвиня в съучастни-чество. Както ви подозирах от самото начало на разследването.

Жозефин зина. Пак ли започва!

- Може ли да си тръгна? - попита тя объркана.

- Да. Но не забравяйте: никому нито дума! И ако видите мъжа си, постарайте се да дадете малко по-точни показания. Запишете датата, часа, мястото, обстоятелствата. Ще ни бъдат от полза.

Разтреперана, Жозефин кимна и излезе, без да подаде ръка и без довиждане.

Насред павирания двор на „Ке дез Орфевр“ № 36 видя сина на госпожа Пинарели, който изпълняваше разни хватки от бойни изкуства с млад инспектор по дънки и риза с къс ръкав „Лакост“. Движеше се пъргаво и се хвърляше в мълниеносни нападения, които младият полицай отблъскваше с усилие.

Щом я видя, Пинарели прекрати упражнението и тръгна към нея.

- Е, нещо ново? - осведоми се той, погледът му искреше от любопитство.

- Рутинен разговор, нищо повече. Дори не зная защо ме викат. Това им е някаква мания!

- Нищо подобно, много добре знаят какво правят. Бива ги, много ги бива! Пускат димна завеса, разпитват всички, чакат информация от нас, преструват се, че ни слушат внимателно, а в същото време ни насочват накъдето им трябва!

И аз паднах в клопката, помисли си Жозефин. Хич не помислих. Гарибалди изслуша теориите ми за РВ, престори се на заинтригуван, след което подхвана версията за Антоан. Не, по-скоро аз самата му поднесох Антоан на тепсия, без дори да ме е попитал каквото и да е.

- Впрочем Гарибалди е красив мъж! Говори се, че жените много го харесвали. Голям хитрец! За начало ви стряска и се чувствате в небрано лозе, намеква, че ви подозира, дестабилизира ви и внезапно нанася удар. Също както при крав магата. Говорили ли ви нещо това „крав мага“?

- Не съвсем...

- Тъкмо показвах разни хватки на младия инспектор. Този вид самоотбрана се практикува в израелската армия. Не е бойно изкуство, нито спортна дисциплина, по-скоро е начин да убиваш мълниеносно. Всички удари са позволени. Позволено е да се целиш в половите органи на противника, да го нападаш...

В очите му отново пламнаха искрици на удовлетворение.

Тя си припомни как бе крещял на Ифижени. Силния удар, който й нанесе на нея самата, когато се намеси, и пъргавината, с която бе взел на бегом стълбите. Бих могла да отворя дума за него пред Гарибалди. Да му подскажа нова следа. Крайно време е да се махам оттук! Привиждат ми се убийци на всяка крачка.

На улицата вдигна поглед и видя „Нотър Дам“. Тя постоя известно време, загледана във фасадата, направи физиономия при вида на автобусите с туристи, които се изсипваха отпред. От ду-ховно място катедралата се беше превърнала в нещо като „Лидо“ или „Мулен Руж“.

Погледна часовника си. Беше прекарала два часа в участъка и нито веднъж не бе помислила за Филип.

Краставата жаба беше в Лондон и обядваше с Филип. Беше избрал ресторанта на хотел „Кларидж“ и сега на масата драскаше по покривката с квадратните си късо подрязани нокти.

- Знаеш ли какво искат мадамите в наше време? Мангизи. Точка. Аз, дето не съм красавец, всичките ги слагам в малкото си джобче! Например последната, дето ме отблъсна на един коктейл, после лично ме потърси. Да, точно така, приятел! И като е разбрала какъв съм тежкар, взе да ми лази в краката. Скъпо си плати! Как съм я унижавал само! Да не ти разправям!

- Няма нужда - заяви категорично Филип.

- Карам я да прави най-гадни неща и тя гълта! А като ти кажа „гълта“, направо ти казвам...

Филип махна с ръка, че не е нужно да продължава, и Краставата жаба го погледна разочаровано. Късите му пръсти забарабаниха нетърпеливо по бялата покривка.

- Всички са мръсни твари, да знаеш. И ще ти споделя нещо, стигнах дотам да ги шамаросвам.

- Не те ли е срам?

- Никак, нали знаеш, каквото повикало, такова се обадило. Кво прави тоя келнер, да не ни забрави? - Краставата жаба си погледна часовника, голям златен „Ролекс“, и го завъртя, за да си проличи по-ясно.

- Много шик! - отбеляза Филип.

- Мангизите действат опияняващо. Дори не си мръдваш пръста, те веднага ти лягат. А ти, как върви сексът?

- N0* уоиг Ъштез».

- Така и не ми стана ясно какво правиш! Можеш да ги имаш всичките и не се възползваш! Какво търсиш ти, гониш вятъра? Можеш ли да ми обясниш...

Сервитьорът поднесе храната и заизброява съставките надълго и нашироко с тон на многознайко, с притворени очи и сплетени пръсти. Краставата жаба му направи знак да приключва. Той се оттегли обиден.

- Да кажем, че така е по-интересно, отколкото да ми падат в ръцете като зрели круши...

- Също като бизнеса, не разбрах защо се оттегли, при положение че правеше толкова пари!

- И продължавам да правя - отбеляза Филип, поглеждайки кефала в чинията си.

Сега, каза си той, ще ми съобщи, че възнамерява да намали участието ми, или ще предложи на следващия управителен съвет да ме освободят от председателските задължения. Това обяснява поканата за обяд. Не виждам друга причина. По-добре да му помогна и да приключим веднъж завинаги!

- Наистина си пълно хахо! Имаше най-красивата жена в Париж и я напусна. Разработи кантората си и я направи златна мина, след което също напусна, какво търсиш всъщност?

- Както каза преди малко, гоня вятъра!

- Ами умряла работа бе, човек! Порасни вече, вразуми се...

- За да стана като теб ли? Не ме блазни особено.

- Ама ха! Не започвай пак! - изригна Краставата жаба с пълна уста.

- Тогава смени темата. Отвращаваш ме, когато започнеш с тези приказки. Слушай какво ще ти кажа, Раул, ти имаш дарбата да обезличаваш всичко хубаво. Дори да те сложат до картина на Рембранд, след няколко часа от нея ще са останали само пироните и рамката.

- Внимавай! Ще ти се разсърдя! - възкликна Краставата жаба, насочил ножа си към Филип.

- И какво ще се промени? Не се страхувам от теб. Аз нямам нужда от парите ти, защото твоите пари ги изкарвам аз. И защото аз те избрах, за да ги умножаваш и да се грижиш за тях. Не знаех, че си толкова развратен, иначе щях да се позамисля... От всичко това излиза, че душите на хората умеят да се преструват, а ти от дълго време си прикривал твоята.

- Ами да, горкичкият ми, понатрупах самочувствие! Вече не съм малкото ти кученце... Впрочем исках да ти кажа...

Ето, ще си дойдем на думата. Засенчвам го. Не ме иска повече.

- Имам намерение да атакувам жената ти!

- Ирис? - Филип едва не се задави.

- И друга ли имаш?

Филип поклати глава.

- Свободна е, нали?

- Може и така да се каже.

- Сега е свободна и мога да те уверя, че няма да се задържи дълго време. Затова ти предлагам оферта и съвсем спортсменски те информирам за намерението си. Не ти е неприятно, нали?

- Прави каквото искаш. Ние сме в развод.

Краставата жаба отново направи разочарована гримаса. Сякаш голяма част от чара на Ирис беше във факта, че Филип още я обича.

¹

Непреводима игра на думи: френският глагол дормир = спя, във второ лице ед. число е тю дор. - Б. пр.

²

Уапити, колко жалко! (англ.) - уапити е канадски лос; игра на дума, основана в случая на близкото звучене. - Б. пр.

- Онази вечер й се обадих. Поканих я на вечеря и тя прие. Ще се видим следващата седмица. Запазил съм маса в „Риц“.

- Трябва много да е изпаднала... - изтърси Филип и деликатно отчупи от филето в чинията си.

- Или има нужда от мангизи. Вече не е първа младост, нали ти е ясно. Свалила е гарда. Имам шанс. Така или иначе се налага да се оженя отново. Важно е за бизнеса, изглеждаш стабилен - и за целта не виждам по-подходяща от Ирис.

- Възнамеряваш да се жениш за нея?

- Пръстен, договор, всичко както е редно... Е, няма да си правим деца и не е нужно, имам си две. Само главоболия създават!

Той докосна с дебелите си устни чашата с червено вино, отпи няколко глътки от прекрасното „Шато Петрюс“, преглътна с вид на познавач.

- Не е зле, не е зле. Като имаш предвид колко струва, можеше и... Значи се разбрахме? Имам зелена улица?

- Даже магистрала. Няма да се учудя обаче, ако работата се издъни още при първото излизане...

- Който не рискува, не печели. Пък и да ти призная, ако се добера до нея, ще шашна всички! Сватба с красавицата Ирис ще ми повиши рейтинга. - Той се изсмя хрипливо, изплю парченце, заседнало в гърлото му.

Разчупи хлебче и го намаза с масло. На кръста си имаше полепнали три тлъсти паласки и полагаше усилия да притури нова.

- Може ли да те попитам нещо, Раул?

Краставата жаба се захили самодоволно:

- Давай, друже, смело!

- Бил ли си влюбен досега, истински влюбен?

- Веднъж - отговори Краставата жаба и обърса пръсти в бялата покривка.

Тъжна сянка замъгли погледа му и десният му клепач затрепка нервно. За Филип проблесна лъч на надежда. Този гаден човек има сърце, този грозник е страдал.

- Изпитвал ли си любовна мъка?

- Също веднъж. Мислех, че ще умра, толкова кофти ми беше. Направо не можех да се позная.

- И колко продължи това изпитание?

- Цяла вечност! Отслабнах шест кила! Представи си... Поне три месеца. После приятели ме заведоха една вечер в по-специален клуб, сещаш се, и прекарах четири мацки една след друга, четири страхотни пачаври, които ми духаха и ме чукаха, и хайде край, всичко свърши, изчезна, изтече! Но тези три месеца, братче, така си ми останаха запечатани тук... - той сложи ръка на сърцето си, изкривил лице в гримаса, същински клоун.

Филип едва потисна напушилия го смях.

- Много внимавай с Ирис! Вместо сърце тя има хлъзгав леден къс! Краставата жаба повдигна крака и изложи на показ подпухнали

стъпала с италиански обувки „Тодс“.

- Спокойно. Кънките ги мога! Значи си сигурен, даваш ми благословията си? Няма да навреди на общата ни дейност?

- Нали ти казах, там съм приключил, приключен случай!

И го твърдя наистина, учуди се Филип, изненадан, че се изразява като Краставата жаба.

След обеда Филип си тръгна пеша. Откакто живееше в Лондон, стана голям пешеходец. Само така опознаваше града. „Разликата между Париж и Лондон е тази, че Париж съществува за чужденците, а Лондон е за англичаните. Англия е сътворила Лондон за собствена употреба, Франция е изградила Париж за целия свят“, пише американският философ и поет Ралф Емерсън. За да опознаеш града, трябва да изтъркаш поне едни подметки.

Като си помисля, че съм работил с Краставата жаба! Лично аз съм го избрал, назначил, прекарвал съм цели нощи с него да проучвам и подготвям дела, летели сме двамата по работа, пили сме и сме яли, подигравахме се на една стюардеса заради късата й по-личка; дори веднъж в Рио спахме в една стая, защото хотелът беше претъпкан. Той носеше черни слипове, купува ги на едро от супера, в който си пазарува за ядене, откакто го напусна жена му, красива брюнетка с дълга грива. Щял да сваля Ирис! Какъв смелчага.

Спря да си купи „Льо Монд“ и „Индипендънт“. Пое нагоре по „Бейкър Стрийт“, мина покрай красивите бели сгради на „Гров-нър Скуеър“, които му напомниха за „Сага за Форсайтови“, зави по „Парк Лейн“ и влезе в Хайд Парк. На поляната спяха прегърнати двойки. Деца играеха крикет. Настанени удобно на шезлонги, девойки, навили крачолите на дънките, се препичаха за слънчев тен. Възрастен господин, целият в бяло, си четеше вестника на поляната, прав като свещ. Скейтъри, приклекнали на дъските, задминаваха бягащите за здраве с бръснещ полет. Имаше намерение да отиде до Серпантината и после да стигне до Бейзуотър. Можеше и да полегне на тревата, да почете „Сияние на жена“ на Ромен Гари. Вероятно трябваше да прочета на Краставата жаба някоя и друга мисъл на Ромен Гари. Да му кажа, че мъжът, истинският мъж не е който шамаросва жените или чака да му духат проститутки, а който пише: „Не знам какво е това „женско начало“. Може би е само един от начините да бъдеш мъж.“¹ Ненавиждам го, защото мъжът, който бях преди и който се хилеше за глупости с него, ме отвращава. А все още не съм опознал мъжа, в който се прераждам. Всеки изминал ден от мен отпада част от старото ми аз. И аз се оставям да бъда разсъблечен с надеждата, че новите дрехи ще са достатъчно износени, за да се чувствам добре.

Осемнайсет дни, откакто тя си замина, осемнайсет дни, които беше прекарал в мълчание. Какво можеше да каже през тези осемнайсет дни на жената, която дойде и му подаде ръка, която се отдаде напълно безкористно? Че се е сепнал от толкова великодушие? Че се е вкаменил? Че ръцете му никога няма да могат да обхванат ог-ромната любов, която даряваше Жозефин? Щеше да му се наложи да изковава думи, да реди фрази, да съчинява клетви, да измисля товарни композиции с контейнери, разпределителни гари. Тя влезе в него, все едно влизаше в празна стая.

По-добре да не беше заминала. Щях да изпълня стаята с нейните думи, движения, отдавания. Щях да й прошепна тихо да не бърза, защото съм новак. Всеки може да импровизира една целувка на перона на гарата, да повтори импровизацията до печката в кухнята, но се оказва неподготвен за мига, в който внезапно всичко се оказва възможно.

Така мина един ден, после станаха два дни, три дни... осемнайсет дни.

Може би деветнайсет, двайсет, двайсет и един.

Защо не месец... Три месеца, шест месеца, година.

Ще стане много късно. Ще сме се превърнали в каменни статуи и двамата. Как да й обясня, че вече не зная кой съм? Смених си адреса, държавата, жената, заниманията, може би ще се наложи да си сменя и името. Вече нищо не зная за самия себе си.

Затова пък зная това, което повече не искам да бъда, мястото, където повече не искам да отида.

Напуснал Касел с изложбата за съвременно изкуство, позната като „Документа“, в самолета в първа класа той преглеждаше един от каталозите, прехвърляше наум покупките си, размишляваше, че сега вече се налага да се премести, защото няма достатъчно място за колекцията си. Да се мести? В Париж или в Лондон? С нея, без нея? До него седна жена. Висока, красива, елегантна, ефирна. Невероятно женствено излъчване. Дълга кестенява коса, котешки очи, усмивка на истинска принцеса, две масивни златни гривни на дясната китка, часовник „Шанел“ на лявата, чанта „Диор“, той си отбеляза: виж ти, виж ти, значи имало и копия на Ирис. Тя му се усмихна: „Само двамата сме. Няма да обядваме всеки сам в своето кътче, тъпо е.“ Тъпо! Думата прокънтя в мозъка му. Беше любима дума и на Ирис. Тъпо отвсякъде! Този какъв е тъпак! Тя сложи подноса си до него и тъкмо щеше да седне, когато той каза: „Не, госпожо, предпочитам да обядвам сам.“ И добави наум: защото сте ми ясна, красива, елегантна, несъмнено интелигентна, сигурно разведена, живеете в скъп квартал, имате две или три деца, които посещават престижни училища, преглеждате по диагонал бележниците им, прекарвате часове на телефона или по магазините и си търсите мъж със значителни доходи, за да ви компенсира кредитните карти от бившия ви мъж. Никога повече не желая да бъда кредитна карта. Искам да бъда трубадур, алхимик, воин, разбойник, железар, жътвар! Искам да препускам с развята от вятъра коса, с изкаляни ботуши, жадувам възвишеност, поезия, мечти! Не си личи външ-но, но в момента съчинявам стихове за любимата жена, която ще изгубя, ако не побързам. Тя не е толкова елегантна, скача с двата крака в локвите, подхлъзва се на портокалови кори и се премята по стълбите, но отвори врата в мен, която не искам никога да затворя.

В този миг му се искаше да скочи с парашут и да се приземи в краката на Жозефин. Принцесата го изгледа като радиоактивен отпадък и се върна на своето място.

На слизане от самолета си сложи големи черни очила и се престори, че не го вижда.

На слизане той не отвори парашут.

В краката му се дотъркаля футболна топка. Той я ритна силно към чорлаво хлапе, което му направи знак да му я подаде. „\Уе11 сюпе“, поздрави го малкият, стопирайки я с крак.

\Уе11 сюпе, приятел, каза си Филип, насади се в тревата и разгърна „Льо Монд“. Задникът ми ще стане целият зелен, но не ми пука! Той прелисти и стигна до последните страници, където имаше статия за „Документа“. Пишеха за творбите на някакъв китаец Ай Уейуей, който събрал хиляди свои сънародници да фотографират западния свят, за да създаде творба. Господин Уей. Същото име като на китайския шеф на Антоан Кортес в Кения. Преди да умре, Антоан му беше изпратил писмо, в което изразяваше желание да си „поговорят като мъже“. Обвиняваше Милен. Трябвало да внимават с нея, била двулична. Всички жени го били предали, Жозефин, Милен, дори дъщеря му Ортанс. „Смачкват ни, а ние им го позволяваме.“ Жените били прекалено силни, а той - безпомощен. Животът бил много тежък за него.

Реши да се прибере и да поработи по сделката за чорапите „Лабо-нал“. Беше почитател на марката. Прилепваха съвършено по стъпалото, меки и удобни като домашни пантофи, еластични, не се деформираха при прането, не предизвикваха сърбежи, не стягаха, трябва да изпратя и на Жозефин. Красив букет чорапи първо качество. Щеше да е оригинален начин да й каже: мисля за теб и се препъвам в емоциите си. Може би дори ще я разсмее. Тя ще обуе чифт светлоси-ни или розови чорапки и ще щапука гордо из апартамента, ще си казва: „Не ме е забравил, обича ме, малко спънато и недодялано, но ме обича!“ Бяха се сприятелили с генералния директор на „Лабонал“. Беше от хората, които се борят в името на качеството, на високия стандарт. Филип му бе подал ръка, за да издържи в жестоката конкуренция, развихрила се по цял свят. Доминик Малфе беше пътувал многократно до Китай. Пекин, Кантон, Шанхай... Може дори да се е срещал с Милен. Той изнасяше производството си в Китай. Китайските новобогаташи бяха луди за неговите чорапи. Във Франция му беше хрумнала гениалната идея да не продава в големите вериги, а да отиде при хората, да ги търси по домовете им, лично. В пътуващи магазини, боядисани яркочервено и с жълтата пантера, готова за скок. Камионите сновяха по пътищата на цялата страна, спираха на пазарите, на селските площадчета. Този човек умее да се бори. Не хленчи като Антоан. Захваща се и работи по стратегиите. Няма да е лошо и аз да начертая план, за да си върна Жозефин.

Той сгъна вестника и извади от джоба си романа на Ромен Гари. Отвори на произволна страница и прочете: „Любовта е единственото имане, което нараства заедно с разточителството. Колкото повече давате, толкова повече ви остава.“

- Мамо, какво ще правим през ваканцията? - попита Зое и хвърли пръчка на Дю Геклен, който се стрелна да я донесе.

- Вярно, дойде време за ваканция! - извика Жозефин, загледана в кучето, то тичаше към тях, захапало пръчката.

Съвсем беше забравила. Разговорът с Гарибалди не й излизаше от ума. Прецаках се. Предадох Антоан. За щастие премълчах за Лука. Излагацията щеше да е пълна: Антоан, Лука, Льофлок-Пи-нел, Ван ден Брок! Срамуваше се.

- Ама ти наистина витаеш в облаците напоследък! - рече Зое, заета да хвали Дю Геклен, който пусна пръчката пред нея. - Видя ли как съм го научила? Миналата седмица изобщо не ми носеше пръчката!

- Какво ти се иска?

- Не зная. Всичките ми приятелки заминаха...

- И Гаетан ли?

- Той заминава утре. За Бел Ил с цялото семейство...

- Не те ли покани на гости?

- Баща му даже не подозира, че се срещаме! - извика Зое. - Гаетан прави всичко тайно! Вечер излиза през кухнята и право по стълбите за прислугата слиза в мазето, каза, че ако го олепи, направо е мъртъв, мъртъв и край!

- А майка му? Никога не я споменаваш...

- Тя е невротичка. Дръгне се по ръцете и се тъпче с хапчета. Гаетан твърди, че било заради бебето, дето го загубила, нали знаеш, смазала го кола на паркинга. Каза, че това разбило живота на цялото семейство...

- Той откъде знае? Не е бил роден!

- Баба му разказала... Тя казва, че преди щастието било пълно. Майка му и баща му непрекъснато се шегували, смеели се, държали се за ръце и се целували... после, след смъртта на бебето, баща му се променил внезапно. Побъркал се. Разбирам го де. Аз понякога отварям очи нощем и ми иде да закрещя, като си представя татко с оня крокодил. Не полудявам, но малко остава...

Жозефин обгърна раменете на дъщеря си.

- Не мисли за това...

- Ортанс казва, че трябва да посрещаме всичко очи в очи, само така ще прогоним злото със заклинания.

- Не е задължително това, което важи за Ортанс, да се отнася и за теб.

- Наистина ли? Защото аз се страхувам от заклинания...

- Не мисли за това, че е умрял, мисли за него като за жив човек. .. изпращай му послания за обич, казвай му разни мили неща и ще видиш, че страхът ще изчезне...

- Та какво правим за ваканцията, мамо...

Ортанс заминаваше в Хърватия след края на стажа при Жан-Пол Готие и Зое щеше да остане съвсем сама. Тя се замисли.

- Искаш ли да отидем в Довил при Ирис? Можем да я помолим да ни даде ключовете за къщата, защото тя остава в Париж.

Зое се нацупи.

- Довил не ми харесва. Само богаташи, които се дуят...

- Какъв език!

- Ама така си е, мамо! Там има единствено паркинги, луксозни бутици и тъпкани с мангизи хора!

Дю Геклен подтичваше до тях, захапал здраво пръчката, и чакаше Зое да прояви желание да поиграят.

- Александър ми изпрати мейл. Заминава за Ирландия, ще се учи да язди пони. Имало свободни места. Ще ми е приятно да...

- Чудесна идея! Отговори му, че ще отидеш и ти. Питай колко струва, не искам Филип да плаща за теб...

Зое поигра с Дю Геклен. Тя хвърляше пръчката унило като автомат и човъркаше пръстта с върха на обувката си.

- Какво има? Да не те засегнах нещо?

Зое продължаваше да гледа в краката си и измърмори:

- Защо ти не се обадиш на Филип? Зная, че си била в Лондон и си се виждала с него...

Жозефин я хвана за раменете:

- Смяташ, че те лъжа, така ли?

- Да - отвърна Зое, без да вдига очи.

- Добре, ще ти разкажа подробно и точно какво се случи, искаш ли?

- Не обичам да ме лъжеш...

- Може и така да е, но не се казва всичко на децата. Аз съм ти майка, не съм ти приятелка...

Зое сви рамене.

- Не, не, това е важно - настоя Жозефин. - И ти самата не ми споделяш какво правиш с Гаетан. А и не те питам. Имам ти доверие...

- Добре де... - рече Зое нервно.

- Наистина се видях с Филип в Лондон. Вечеряхме заедно, говорихме надълго и нашироко и...

- Само това ли? - осведоми се Зое, закачливо усмихната.

- Не е твоя работа - избърбори Жозефин.

- Защото, ако решите да се жените, нямам нищо против! Исках да ти го кажа. Доста размишлявах и смятам, че те разбирам. - И със сериозен вид додаде: - Откакто съм с Гаетан, започнах да разбирам много неща...

Жозефин се усмихна:

- Значи ще разбереш, че положението е сложно, че Филип е женен за Ирис и че не бива да забравяме този факт... - тя щракна с пръсти.

- Само дето Ирис го забравя - заяви Зое.

- Добре, това си е нейна работа. Та да се върнем на разговора за ваканцията, най-добре ще е да уговорите подробностите с Александър, а за мен да оставиш финансовата част. Ще платя курса за яздене на пони, ще те кача във влака за Лондон...

- И няма да говориш с Филип? Да не сте скарани?

- Не. Но предпочитам да не говоря с него точно сега. Нали твърдиш, че си голяма, че вече не си бебе, сега е моментът да го докажеш.

- Добре - съгласи се Зое.

Жозефин протегна ръка, за да скрепят уговорката. Зое се поколеба за миг дали да подаде ръка и Жозефин се учуди.

- Не искаш ли да си стиснем ръцете?

- Не че... - отвърна Зое смутена.

- Зое! Какво ти става? Кажи ми. Можеш да ми кажеш всичко...

Девойката извърна глава мълчаливо. Жозефин си представи

най-страшното: белязала се е ритуално, правила е опит да си пререже вените, искала е да забрави за ужасяващата смърт на баща си, изяден от крокодила.

- Зое! Покажи ми ръцете си!

- Не искам. Няма нищо за гледане.

Жозефин насила извади ръцете й от джобовете на дънките и ги огледа. Разсмя се, въздъхна облекчено. В основата на левия палец на Зое Гаетан беше написал с черен химикал с главни букви: „Гаетан обича Зое и няма да я забрави никога.“

- Колко сладко! Защо го криеш?

- Защото не засяга никого...

- Напротив, трябва да го показваш... бързо ще се изтрие.

- Няма. Решила съм да не се мия на нито едно от местата, където ми го написа.

- А, написал го е и другаде?

- Ми... да.

Тя показа свивката на лявата си ръка, десния си глезен и ниско на корема.

- Големи сладури сте вие двамата! - засмя се Жозефин.

- Престани, мамо. Суперсериозно е! Когато говоря за него, в главата ми звучи песен.

- Познато ми е, скъпа моя. Няма нищо по-хубаво от любовта, сякаш танцуваш валс, омайващо е...

Тя съжали веднага за думите си. Отново видя как Филип я прегърна в хотелската стая, как я завъртя, отново и отново, и отново, танцувате божествено, госпожице, при родителите си ли живеете? Слага я на леглото, отпуска се върху нея, целува я бавно по шията, стига до устните, вкусва ги, бавно, бавно... Божествено се целувате, госпожице. Почувства силна, разкъсваща болка. Искаше да потъне в него, да се удави, да издъхне, отново да се роди, да си тръгне изпълнена с него, да чувства мириса му по ръцете си, силата му в утробата си, той е тук, тук е, ще го докосвам с пръсти... Тя потисна риданието и се наведе към Дю Геклен, за да не забележи Зое напиращите сълзи.

Ирис чу телефона, не беше мелодията на Ерве. Отвори едно око и се взря в часовника си. Десет часът. Беше взела две приспивателни. В устата си чувстваше вкус на гипс. Тя вдигна и чу властен мъжки глас.

- Ирис? Ирис Дюпен? - излая мъжът.

- Ммда... - отговори неуверено тя и отдръпна телефона от ухото си.

- Обажда се Раул!

Краставата жаба! Краставата жаба й звъни в десет сутринта! Тя смътно си спомни, че я бе поканил на вечеря миналата седмица и че му беше казала... Какво му беше казала всъщност? Беше вечерта, тя си беше пийнала леко и спомените й не бяха много ясни.

- Обаждам се да потвърдя за вечерята в „Риц“. Не сте забравили, нали?

Приела е!

- Не, не... - смотолеви тя.

- В такъв случай петък в двайсет и трийсет. Запазил съм маса на мое име.

Как ли се казва, забравила е. Филип го наричаше винаги Краставата жаба, но какво ли му беше презимето.

- Съгласна ли сте, или желаете някое по-... как да кажа, по-ин-тимно място?

- Не, не, чудесен избор.

- Като за първа среща си помислих, че е идеално... Храната е хубава, обслужването безупречно, а и атмосферата е много приятна.

Изразява се като туристически справочник! Тя се отпусна назад на възглавницата. Как беше стигнала до такова падение? Трябваше да престане да взема приспивателни. Да спре да пие. Нощно време беше най-страшно. Времето на ненужните разкаяния и на връхлитащите тревоги. Не й беше останала и прашинка надежда. Единственият начин да приспи страха, да заглуши вътрешния глас, който я изправяше очи в очи с реалността: „Стара си, сама си, а времето лети“ - беше питието. Или две, или три питиета. Тя хвърли поглед към празните бутилки, строени като победени войници до кофата в кухнята, започна да ги брои с невярващ поглед. Утре спирам, край. От утре съм на вода. Или само една чаша. За кураж, но само една!

- Много се радвам, че ще вечеряме заедно. В края на седмицата е, ще се поотпуснем, на другия ден не се става в зори, ще имаме достатъчно време да си поприказваме.

Но аз нямам какво да му кажа! - изстена Ирис. Защо ли приех поканата.

- Ще ми разкажеш за малките си проблеми и ти обещавам, че ще ти помогна.

Тя направо подскочи, дълбоко засегната: наистина ли й заговори на „ти“?

- Красивите жени не са създадени да живеят сами. Ще видиш... Но да не би да се обадих по неудобно време?

- Спях - измърмори Ирис със сънен глас.

- Тогава продължавай да спиш, красавице моя! До петък!

Ирис затвори. Отвратена. Боже, потръпна тя, толкова ниско съм

паднала, че Краставата жаба вече си въобразява как ме е хванал в прегръдката си?

С рязко движение тя се зави презглава. Краставата жаба я кани на вечеря! Доказателство, че е ударила дъното на самотата и злочести-ната. Очите й се напълниха със сълзи и тя се разрида неудържимо. Искаше никога да не спира да плаче, да се размие в сълзи, да изчезне в соления океан. Животът ми беше прекалено лесен. Не ме научи на нищо и затова сега си наваксва, унижава ме. С единия крак съм в ада! Ако бях изпитала някое нещастие, щях да оценя щастието си!

Снощи, докато си почистваше грима, забеляза няколко бръчки на шията.

Заплака още по-безутешно. Кой мъж ще ме поиска? Скоро единственият ми спасител ще остане Краставата жаба... Ерве вече трябва да се реши, крайно време е. Ще го натисне, за да й предложи.

Имаше среща с него в осемнайсет часа в бар на площад „Мадлен“. На другия ден щеше да закара семейството си до Бел Ил и след това... След това се връща и ще бъде неин, само неин. Без жена, деца, без семейни уикенди. Ходиха да обядват в парка „Сен Клу“, разходиха се по алеите, подслониха се от ситния дъждец под едно дърво, тя се засмя, тръсна дългата си коса и с отметната глава подложи устните си... Той не я целуна. Каква игра играе? Станаха вече три месеца, откакто се срещаха почти ежедневно!

Тя беше точна на срещата. Ерве не понасяше секунда закъснение. В началото кокетничеше, караше го да я чака десет-петнайсет минути, но после едва успяваше да го разведри. Той се цупеше, тя се смееше: ох, Ерве, какво са десет минути закъснение пред вечността? Навеждаше се към него, докосваше лицето му с дългата си коса, той се дърпаше, засегнат. „Не съм невротик, а съм точен, подреден. Когато се прибирам вкъщи, обичам жена ми да ми поднесе уиски с три бучки лед и децата да ми разкажат как е минал денят им. Това е времето, което прекарвам с тях и искам да се възползвам максимално от него. След това вечеряме и в девет са в леглата. Ако светът върви на зле, то е защото вече няма никакъв ред. Аз искам да сложа отново света в ред.“ Първия път, когато чу това изявление, тя го изгледа развеселена, но откри, че той не се шегуваше.

Чакаше я в дъното на бара, седнал на голям червен кожен фотьойл. Скръстил ръце на гърдите си. Тя седна до него и нежно му се усмихна.

- Стегнахте ли вече куфарите? - осведоми се закачливо.

- Да. Остана само моят, но ще ги подредя довечера, като се прибера от работа.

И я попита какво ще пие, тя разсеяно отвърна: чаша шампанско. За какво ли му е куфар, като отива само да ги закара?

- Но - подхвана тя, леко притеснена - защо ви е куфар, нали веднага се връщате?

- Напротив, ще прекарам две седмици със семейството си...

- Петнайсет дни! - възкликна Ирис. - Нали казахте...

- Нищо не съм казал, скъпа моя. Това си е ваше предположение.

- Не е вярно! Лъжете! Вие ми казахте, че...

- Не лъжа. Казах ви, че ще се върна преди тях, но не и че ще отида само да ги закарам и веднага се връщам...

Тя си наложи да не проявява огорчението си, постара се да овладее треперенето на гласа си, но беше дълбоко разочарована. Пресуши шампанското на един дъх и си поръча още една чаша.

- Много пиете, Ирис...

- Ще правя каквото искам - изръмжа тя побесняла. - Вие ме излъгахте!

- Не съм ви лъгал, измисляте си!

В гласа му звънна гневна нотка и той я изгледа вбесен. Тя се почувства като дете, което е направило голяма глупост и сега е наказано за това.

- Напротив! Вие сте лъжец! Лъжец! - кресна Ирис.

Сервитьорът, който почистваше съседната маса, им хвърли учуден поглед. Тя беше нарушила тихата благоприлична атмосфера.

- Бяхте ми обещали...

- Нищо не съм ви обещавал. Ако така ви изнася, не мога да ви спра. Нямам намерение да влизам в този глупав спор.

Тонът му беше остър, студен. Сякаш вече се беше оттеглил на острова си. Ирис грабна чашата, която сервитьорът току-що поднесе, и заби нос в нея.

- Ами аз, аз какво ще правя?

Тя питаше него, я всъщност отправяше въпроса към себе си. Аз, която очаквах с такова нетърпение да дойде август, представях си любовни нощи, целувки, вечери на открито, на терасите на ресторантите. Меден месец преди истинския, официалния. Сега меденият им месец й се виждаше доста съмнителен. Тя млъкна, изчака той да заговори. Ерве я гледаше с леко пренебрежение.

- Вие сте същинско дете, малко разглезено момиченце...

Тя за малко да му отвърне: на 47 години и половина съм, имам вече бръчки. Но се овладя.

- Ще ме чакате, нали? - заповяда той.

Тя въздъхна, допи шампанското си. Че имаше ли избор?

Марсел заведе Жозиан да се възстановява. От лъскав каталог беше избрал красив хотел в красив курорт в Тунис и сега лежеше на плажа под чадъра. Страхуваше се да не изгори и докато Жозиан се грееше на слънчевите лъчи, той размишляваше на сянка. До него, намазан с крем с максимална степен на защита и с лимо-неножълта шапка на главата, седеше Младши и гледаше морето. Опитваше се да разгадае тайната на вълните, на приливите и отливите, на слънчевото и лунното притегляне. И той не обичаше жарките лъчи, предпочиташе сянката. На залез слънце отиваше до брега и се хвърляше във водата с шум и плисък. Въртеше се, размахваше ръце като полудяла вятърна мелница и разплискваше водата, после се връщаше на пясъка и лягаше на кърпата, дишайки шумно като кит.

Жозиан го наблюдаваше с умиление.

- Много обичам да го гледам във водата... Най-вече когато лудее, защото тогава е като всяко дете на неговата възраст. Но иначе... постоянно си задавам куп въпроси. Не е нормален, Марсел, той настина не е нормален!

- Той е гений! - похвърляше Марсел. - Не сме свикнали да живеем с гении. Трябва да свикваш! На мен по ми харесва да е такъв, а не някой задръстеняк.

Марсел не спираше да мърмори, Жозиан го следеше тайно с крайчеца на окото. Той сякаш не беше тук. Прехвърляше в ума си всякакви мрачни мисли. Говореше й, но предишните трели в гласа му ги нямаше, нямаше ги любовните напеви и извивки, с които беше свикнала.

- Какво те тормози, мили мой мечо?

Той не отговори, а бръсна с длан пясъка в знак, че наистина е ядосан.

- Неприятност в работата ли имаш? Съжаляваш, че си взе почивка?

Той присви очи и се намръщи. Носът му беше изгорял и лъщеше.

- Не съжалявам, просто не мога да си поема дъх от гняв. Искам да си го изкарам на някого, да смачкам някоя гадна мокрица, след като не мога да размажа особата, за която си мисля! Ако нещата продължават така, ще изтръгна кокосовата палма, ще я изкореня, ще я превърна в метателна машина и ще замерям чак в Париж с кокосови орехи мутрата на онази, чието име дори не желая да произнеса от страх да не попаднем отново във властта на злата прокоба!

- Ядосан си на...

- Не искам да чувам името й! Не произнасяй името й, че небето ще се срути отгоре ни с гръм и мълнии!

- Напротив, трябва да го произнасяме на глас, за да й направим заклинание, да я държим настрана! Ако се страхуваш от нея, има опасност отново да я върнеш... Вдъхваш й сили, като я смяташ за всемогъща.

Марсел изръмжа нещо и пак се намръщи, сякаш светът му беше крив.

- Направо не мога да те позная, слънчице, сякаш са ти изтръгнали живеца...

- Едва не те загубих, тази мисъл още ме разтреперва...

Жозиан е моето лекарство. Ако й се случи нещо, с мен е свършено. А тя за малко да я унищожи с тези нейни игли и гадости!

- Аз пък ще ти кажа нещо, от което ще побеснееш - заяви Жозиан и се обърна странично. - Обещай да не избухнеш...

Той я изгледа с вид на човек, готов на всичко: хайде, изплюй камъчето...

- Аз пък напротив, помъдрях от цялата тази история. Започнах да гледам на нещата по-трезво... Промених се, станах по-ведра, по-спокойна, престанах да се страхувам. Преди постоянно се опасявах да не ми се случи нещо лошо, а сега си хвърча в небесата...

- Аз не искам да хвърчиш! Искам да останеш здраво стъпила на земята тук, при мен и при Младши!

- Това е образно казано, мили мой мечо. Аз съм си тук. Никога няма да те напусна... дори в мислите си. И никой никога няма да ме раздели с теб.

Тя протегна ръка до сянката, очертана от чадъра, и потупа Марсел по китката; той хвана ръката й, сякаш беше спасителен пояс.

- Виждаш ли какво прави с теб страхът. Сковава те, смазва те, прави те свой роб...

- Ще си отмъстя, ще си отмъстя - заповтаря Марсел, изригвайки най-сетне задушаващия го гняв. - Мразя я тази гнойна пъпка! Зашповам я право в очите, тъпча я без милост, изтръгвам й зъбите един по един...

- Не така... Това, което ще направиш, е да й простиш и да я забравиш!

- Никога, никога! Ще я докарам до просешка тояга и ще спи под мостовете!

- Правиш точно това, което не трябва. Пускаш я да влезе в живота ти, даваш й сили. Не й обръщай внимание! Да изразиш презрението си към някого е най-голямата сила.

- Не мога. Задушава ме, притиска ме, не ми дава да дишам...

- Повтаряй след мен, мили мечо: не ме е страх от Анриет, ще я смажа с презрението си.

Марсел тръсна глава инатливо.

-Марсел... -

- Ще й спра издръжката!... Ще й отнема апартамента, ще й вгор-ча живота...

- Няма да правиш нищо подобно! Иначе пак ще се разбеснее и ще започне отново да броди наоколо!

- Хич не ме е грижа!

- Чуй ме, Марсел, и повтаряй: „Не ме е страх от Анриет, ще я смажа с презрението си...“ Хайде, мечо! Направи го заради мен! Да се издигнем и да полетим заедно...

Марсел отказа и заудря в пясъка с юмрук.

Жозиан повтори нежно: „Не ме е страх от Анриет, ще я смажа с презрението си.“

Стиснал устни, Марсел гледаше морето, сякаш искаше да го разсече с поглед.

- Слънчице мое! Да не са ти се запушили ушите?

- Излишно е да настояваш...

- Не ме е страх от Анриет, ще я смажа с презрението си. Хайде! Ще видиш после как ще се разведриш!

- Никога, никога! Не искам да се разведрявам!

- Иначе ще се вкиснеш и ще се озлобиш...

- И ще я отровя!

В този миг Младши извиси глас:

- Мен не стах Аиет, смаже мойто пиши!

Двамата сведоха поглед към сина си, зачервен като рак, и зяпнаха.

- Той проговори! Проговори! Цяло изречение с подлог, сказу-емо, допълнение! - провикна се Жозиан.

- Мен не стах Аиет, смаже мойто пиши! - повтори Младши, очарован от произведения ефект, изписан на ухилените и разведрени физиономии на своите създатели.

- Ах, любови мои, двете ми любови! - провикна се Марсел и се хвърли към жена си и сина си да ги смаже с тежестта си. - Какво щях да правя без вас?

Дойде август месец. Стана горещо, магазините се затваряха. Трябваше да обикаляш четвърт час, за да си купиш хляб, двайсет минути, за да намериш отворена месарница, половин час, за да стигнеш до щанда на „Монопри“ за плодове и зеленчуци, след което да се връщаш пеша в жегата, натоварен с покупки, да бързаш към зелената сянка на дърветата, неподвижни в потната градска горещина. Жозефин не излизаше от стаята си, работеше. Ортанс беше в Хърватия, Зое в Ирландия, Ирис лежеше на канапето срещу вентилатора, редуваше дистанционното с мобилния, набираше

номера, които не отговаряха. Париж беше обезлюдял. Остана само Краставата жаба, верен и напорист, той й звънеше всяка вечер, канеше я на вечеря някъде на открито. Ирис отклоняваше поканите, мъчела я мигрена, отговаряше морно: „Утре може би... Ако се почувствам по-добре.“ Той протестираше, тя повтаряше „уморена съм“ и добавяше „Раул“ с нежен тон, който усмиряваше Краставата жаба. Той изврякваше: „В такъв случай до утре, красавице!“- и затваряше телефона, щастлив, че е чул името си от устата на Ирис Дюпен. Напредвам, напредвам, си казваше и отлепваше с пръсти панталона си, залепнал на задника. Красавицата е хитруша, иска да я моля, нормално е, тя е от висока класа, бори се, съпротивлява се, не се предава току-тъй, аз не съм някой неустоим красавец, а тя се преструва, че е равнодушна към парите ми, обаче си прави сметката, обмисля, въжето се скъсява с всеки изминал ден, наближавам целта. Тя умее да забавя нещата, което увеличава допълнително цената на плячката, щото тя е прекалено лъскава, откъдето и да го погледнем. В края на краищата ще я вкарам в леглото си и с ритници по задника ще я откарам в гражданското!

Ирис нямаше никакво желание да повтори вечерята в „Риц“: беше го видяла как яде, правеше усилие да не забелязва как пот-ракваха челюстите му, как бършеше пръсти в покривката и как дискретно отлепваше залепналия за задника си панталон, когато се надигаше от стола. Говореше с пълна уста, пръскаше слюнки, издуваше устни и примлясваше като за въздушна целувка, тя се отдръпваше назад на стола си, а той й намигаше, един вид: „работата е в кърпа вързана“. Не произнасяше думите на глас, но тя ги виждаше в блесналия му поглед, изпълнен с решителност.

- Вие никога ли не изпитвате съмнения, Раул?

- Никога, красавице. Съмненията са за слабаците, а слабаците на този свят... - и с един удар сплеска на покривката среда от хляб, после я отлепи, нави я като пръстен и го постави пред нейната чиния.

- Вие сте романтична натура, нищо че си придавате вид на... как да кажа, суров мъж...

- Причината е в теб. Ти ме вдъхновяваш... Не искаш ли да ми говориш на „ти“? Имам чувството, че съм излязъл с баба си! И да ти призная, тази възрастова категория не ми е от любимите!

Представа нямаш колко си прав, си каза Ирис и за малко да се задави с шампанското, скоро ще стана на възраст да си поръчам първото чене и тогава ще сплескаш мен, за да ме хвърлиш на боклука и да си вземеш някоя по-млада.

Тя не си позволяваше да го постави грубо на мястото му. Нямаше никакви вести от Ерве. Представяше си го как излиза да подиша чист въздух вечер с наметнат през раменете пуловер, разхожда се из храстите и дюните, през деня пори вълните с лодката в компанията на синовете си, играе федербал с дъщеря си, разхожда се с жена си. Строен, елегантен, с лепкав от морския въздух перчем, със загадъчна усмивка. Строг, обаче знае как да омайва. Така се вживява в ролята на недосегаем мъж, че става още по-привлекателен. Краставата жаба не можеше да се мери с него, но... за сметка на това беше непоклатим, с пари и с протегнат безименен пръст, приканващ да бъде украсен с брачна халка. Хлебната халка го доказваше. Следователно планът му не е само да ме показва като трофей, а да се ожени за мен...

Тя размишляваше и си казваше, че още не е дошло времето да се вземат решения.

Протягаше ръка за дистанционното и започваше да търси някой филм. Понякога се провикваше: „Жозефин, Жозефин! Какво правиш?“, но тя не отговаряше, затънала в изследванията и бележките си. Каква педантична многознайка! Не говореха за Филип. Дори не споменаваха името му. Една вечер в кухнята, докато хапваха спагети, Ирис бе направила опит...

- Имаш ли някакви новини от мъжа ми? - бе попитала тя закачливо с вилицата в ръка.

Жозефин се изчерви и отговори:

- Не, никакви.

- Не се учудвам! Такива като теб с лопата да ги ринеш! Не ти ли е тъжно?

- Не. Защо да ми е тъжно? Двамата добре се разбирахме, това е. Ти го изкара цял роман...

- Нищо подобно! Просто си давам сметка с каква лекота ме за-ряза и оттогава ни вест, ни кост, значи е повърхностен и безчувствен. Сигурно в това се изразява кризата на петдесетте. Прелита от цвят на цвят... Все пак бяхте доста близки, нали?

- Само заради децата... - Жозефин бутна настрана чинията със спагетите.

- Наяде ли се?

- Много е топло.

- Според теб той ме обичаше, нали?

- Да, Ирис. Обичаше те, беше луд по ■Теб и според мен все още е...

- Вярваш ли го наистина? - ококори очи Ирис.

- Да. Смятам, че сте в криза и че той ще се върне при теб.

- Настина си много мила, Жо. Приятно ми е да го чуя, дори да не е вярно. Извинявай за преди малко...

- За какво да те извиня?

- Дето казах, че такива като теб с лопата да ги ринеш...

- Хич не обърнах внимание!

- Ако бях аз, щях да се засегна... Не познавам по-благороден човек от теб.

Жозефин стана, сложи чинията в миялната машина и подхвърли от вратата:

- Отивам да поработя още час и после в леглото!

На вратата се звънна. Беше Ифижени.

- Госпожо Кортес! Искате ли да дойдете с мен? В апартамента на Льофлок-Пинел има теч, трябва да отида да проверя, а не ми се ще да ходя сама. Да не вземат да кажат, че съм им свила нещо.

- Идвам, Ифижени!

- Може ли да дойда с вас? - попита Ирис.

- Не, госпожо Дюпен, няма да му е приятно, ако разбере, че са влизали чужди хора.

- Той няма да разбере! Толкова искам да видя къде живее...

- Няма начин! Не желая да си създавам неприятности!

Ирис бутна чинията си.

- Писна ми от този живот, писна ми, до гуша ми дойде! Майната ви на всички! И на вас двете! Изчезвайте!

Ифижени се врътна, изпръхтя - нейната запазена марка. Жозефин я последва.

- Ама и тази! Питам се как е възможно да сте сестри!

- Не мога повече да я понасям, Ифижени, направо ужас! Изобщо не ми се слуша какво говори. Станала е неузнаваема, все едно не е тя. Как може човек да се промени толкова бързо? Беше най-елегантната, най-изисканата, най-изтънчената жена на света, а сега е станала...

- Вкисната грубиянка. Ами просто си е такава по рождение!

- Не. Не преувеличавайте! Не забравяйте, че е много нещастна!

- Ама да ви кажа и от вашето състрадание ми дойде до . гуша, госпожо Кортес! Толкова е богата, че се чуди какво да прави с парите, има си мъж, който плаща всичко, няма нужда да работи, а тя седнала да хленчи! Такива са богаташите, искат всичко. Понеже имат пари, си въобразяват, че могат да купят дори щастието, затова са бесни, ако нещо не им е по кефа!

Апартаментът на Льофлок-Пинел тънеше в сумрак и те влязоха на пръсти. Все едно съм крадец, пошушна Жозефин. А пък аз водопроводчик - отговори Ифижени и забърза към кухнята да спре водата. Жозефин се поразходи из стаите. В хола всички мебели бяха покрити с бели чаршафи, сякаш жилището се обитаваше от призраци. Разпозна два ниски фотьойла, един по-голям, канапе, пиано и насред помещението нещо голямо четириъгълно, подобно на ковчег върху катафалка. Тя повдигна крайчеца на чаршафа и откри огромен аквариум без вода, пълен с плоски камъни, чакъл, дървесни клони, парчета кора, корени, чирепи от саксии, купички за вода и кълнове тръстика. Какво ли държат вътре? Порчета, земни паяци, някоя и друга боа? Къде ли ги оставят, когато заминават на почивка?

Влезе в стаята, която вероятно беше родителската спалня.

Двойните завеси бяха пуснати, капаците затворени. Тя завъртя ключа и светлината плисна от голям кристален полилей с висулки. Над леглото имаше разпятие с чимширова клонка и изображение на света Тереза от Лизьо. Жозефин се приближи до стената да разгледа отблизо семейните снимки. Сватбената фотография на господина и госпожата. Младоженката с дълга бяла рокля, младоженецът с фрак и цилиндър. Усмихнати. Госпожа Льофлок-Пинел бе отпуснала доверчиво глава на рамото на съпруга си. Като девойка на първо причастие. Останалите фотографии проследяваха кръщенетата на трите деца, различните моменти на религиозното им възпитание, семейните коледни празници, разходки на кон, тенис игри, рождени дни. До снимките Жозефин зърна някакъв документ в позлатена рамка, изписан с едър черен шрифт. Тя се наклони напред и го прочете.

Извадки от католическо помагало за домакинството, предназначено за жените, издадено 1960 година

Вие сте сключили брак пред Господ и пред хората.

Вие трябва да сте на висотата на своя дълг.

ВЕЧЕР, КОГАТО ТОЙ СЕ ПРИБИРА

Подгответе всичко предварително и го посрещнете с вкусна вечеря. Това е начин да му покажете, че сте мислили за него и че вземате присърце неговите нужди.

БЪДЕТЕ ГОТОВА

Отделете си четвърт час за кратка почивка. Освежете грима си, завържете панделка в косата си, бъдете приветлива и благоразположена. Той е прекарал деня сред хора, претоварени от задължения и грижи. След тежкия работен ден той има нужда да се отпусне и разведри и от вас се очаква да направите така, че той да забрави за работата. Съпругът ви ще се зарадва, че се е прибрал в тихия пристан, където всичко е подредено, а това ще се отрази добре и на вас.

Казано накратко, удобствата и приятната обстановка, които ще му осигурите, ще ви доставят огромно лично удовлетворение.

ОСИГУРЕТЕ МУ ТИШИНА И СПОКОЙСТВИЕ

В момента, в който прекрачи прага, той трябва да се наслади на спокойствие и тишина: изключете пералнята, сушилнята или прахосмукачката. Обяснете на децата, че не бива да вдигат шум. Посрещнете го с топла усмивка и покажете искреното си желание да му се харесате.

ИЗСЛУШВАЙТЕ ГО

Сигурно имате да му съобщите поне десетина важни неща, но не го подхващайте от вратата, не е най-подходящият момент. Оставете го да говори първо той, не забравяйте, че това, което той има да ви каже, е по-значимо.

НЕ СЕ ОПЛАКВАЙТЕ, АКО ЗАКЪСНЯВА

или излиза на вечеря, или отива в заведение без вас.

НЕ ГО ПОСРЕЩАЙТЕ С ОПЛАКВАНИЯ И ПРОБЛЕМИ

Настанете го удобно. Поднесете му удобен стол да си почине или му предложете да си полегне в спалнята. Говорете с тих и спокоен тон. Не го разпитвайте, не подлагайте на съмнение честността му и не оспорвайте мнението му. Не забравяйте, че той е господарят на дома и като такъв ще го ръководи в дух на справедливост и честност.

СЛЕД КАТО СЕ НАВЕЧЕРЯ, РАЗДИГНЕТЕ МАСАТА И ИЗМИЙТЕ БЪРЗО СЪДОВЕТЕ

Ако вашият съпруг предложи да ви помогне, отклонете любезно предложението, тъй като ще се почувства задължен да настоява, а след дългия работен ден няма нужда от допълнително натоварване. Предложете му да се отдаде на любимите си занимания, покажете интерес, без да навлизате в неговата територия. Не му досаждайте с приказки, защото женските занимания са твърде незначителни в сравнение с мъжките.

След като се оттеглите в спалнята, се пригответе бързо за лягане.

ПОСТАРАЙТЕ СЕ ДА ИЗГЛЕЖДАТЕ В НАЙ-ДОБРАТА СИ ФОРМА...

Грижете се за външния си вид, без да прекалявате и излишно да кокетничите. Ако си слагате крем или си навивате косата на ролки, изчакайте го да заспи, защото видът ви може неприятно да го изненада.

ЗА ИНТИМНИТЕ ОТНОШЕНИЯ . Важно е винаги да помните брачния обет и най-вече задължението, което сте поели да спазвате. Ако съпругът ви смята, че за него е добре веднага да заспи, нека бъде неговата воля. Във всяко нещо трябва да се съобразявате с неговите желания и в никакъв случай не го провокирайте и не го притискайте за интимни ласки.

В СЛУЧАЙ ЧЕ СЪПРУГЪТ ВИ ПОЖЕЛАЕ ИНТИМНО СНОШЕНИЕ

Подчинете се покорно, без да забравяте, че удоволствието на мъжа е по-важно от удоволствието, което изпитва жената. Когато стигне до оргазъм, лек и кратък стон от ваша страна ще го възнагради и ще е напълно достатъчен, за да го убеди, че и вие сте изпитали удоволствие.

В СЛУЧАЙ ЧЕ СЪПРУГЪТ ВИ ПРЕДЛОЖИ НЯКОЙ ПО-НЕОБИЧАЕН НАЧИН

Покажете послушание и сговорчивост и запазете мълчание, вместо да изразявате неохота. В такъв случай е твърде вероятно съпругът ви да заспи бързо: оправете дрехите си, освежете се, намажете лицето си с крем и се погрижете за прическата си.

СЛЕД ТОВА СИ НАВИЙТЕ ЧАСОВНИКА

За да сте на крак преди него сутринта. Така ще имате време да направите чаша чай, която ще му поднесете, когато се събуди.

Жозефин се потресе.

- Ифижени! Ифижени!

- Какво има, госпожо Кортес?

- Елате бързо!

Ифижени дотича, бършейки ръце с някаква кърпа. Беше открила откъде тече и беше спряла водата. Тя прокара пръсти през лимоно-вожълтата си коса и се осведоми със закачлив тон:

- Да не видяхте мишка?

Жозефин посочи с пръст текста в рамка. Ифижени се доближи, внимателно го прочете и ченето й увисна.

- Горката! Нищо чудно, че е съсипана и не си подава носа навън! Ами ако е майтап? Някаква шега...

- Не ми се вярва, Ифижени, не ми се вярва.

- Жалко, че сестра ви не го видя! За нея, дето си върти палците по цял ден, това четиво щеше да е от полза!

- Нито дума на Ирис! - пошушна Жозефин и сложи пръст на устните си. - Тя ще му разкаже и ще стане голяма драма. Направо тръпки ме побиват от този човек.

- А на мен апартаментът ми действа потискащо! Няма капка живот в него. Тя сигурно чисти и мие по цял ден, а и децата не

изглеждат особено щастливи! Той сигурно е от онези семейните тирани.

Заключиха външната врата и се прибраха, Ифижени в пъстроцветното си портиерско жилище, Жозефин в стаята с книгите.

На палубата на яхтата, закотвена в пристанището на Корчула, Ортанс прехвърляше разни мисли в ума си, без да изпуска от поглед един бръмбар, който се разхождаше по резен повехнал домат. Оставаше още само една седмица и щеше да напусне тази златна клетка. Каква скука, каква ужасна скука! Николас беше очарователен, но останалите! Досадници, сноби, капризни преструва-ни, единствено заети да сравняват часовниците си „Брайтлинг“ и „Бушрон“, да мерят каратите на обиците си, да четат „Вог“ на всякакви езици, да дърдорят за благотворителните си жестове, за Софи Копола, за флашката марка „Диор“ и да припадат от последното шоу на Синди Шърман: подбелили очи, примрели, с ръка на гърлото. Никога вече нямаше да се втурне на плаване с луксозна яхта, мерси. Как сии, даарлинг? - беше утринният поздрав пред отрупаната маса за закуска, изискано подредена от екипажа, на крак от зори, който слизаше на брега да пазарува. Вчера ходих до селото, беше шармантно! Видяхте ли каква мизеерия цари там до-луу? Адски живописно, налии? Кажи ми, дарлиинг, вчера дали не пихме малко повечко? Нищо не си спомням! А Джош, къде ли се е дянал Джош? Знаеш ли, че той е най-великият жив творец! Дарбата му да преобразува рационалното в ирационално, материята, превърната в пространство за игра на несъзнаваното, дешифрирана от съзнаваното, това е темата на живота му; единствен той е способен да прескочи от безвкусицата в изтънчената елегантност, очертавайки универсалната грозота, която успява да рафинира и сублимира, обезсмъртявайки я в творбите си!

„Стооп!“ - крещеше Ортанс, разстрелвайки ги с поглед. '

- Не мога да ги издържам вече! Ще ги изколя! - крещеше тя на Николас, когато останеха двамата в кабината. - И не ме докосвай, защото ще се развикам, че ме изнасилваш!

- Какво има, дарлинг?

- Само не започвай и ти! Аз съм Ортанс...

- Това е светът на лъскавата показност! Трябва да свикваш, щом искаш да станеш прочута...

- Не ВСИЧКИ са такива! Жан-Пол Готие е нормален. Не провлачва думите, не говори за концепции, заимствани от света на малоумниците! А и тези тонове бижута, с които се кичат! Не ги ли е страх, че може да потънат?

Николас наведе глава.

- Съжалявам. Не трябваше да идваш, мислех си, че ще прекараш весело, ще ти е приятно...

Тя се приведе към него и драсна с нокът по копчето на морско-синия му блейзър.

- Дори и теб те направиха на клоун! Защо си облякъл този блейзър? Часът е само единайсет...

- И аз не зная. Права си, те са тъпи, празни, суетни.

- Мерси! Така не се чувствам толкова самотна...

- Може ли да те докосна сега?

- Това хитрост някаква ли беше?

Той намигна, тя кресна „изнасилват ме“ и изхвърча на палубата.

Всички бяха насядали около масата. Тя се уедини.

Легна на един дюшек и се помъчи да се сети само за положителните страни на пътуването. В противен случай ще скоча във водата и ще стигна до Марсилия с плуване. Каза си, че много хора сигурно й завиждат, отстрани може да си мислят, че се забавлява, всяка вечер домакинята, мисис Стефани Нойман, слагаше подаръче на всеки в белоснежната салфетка, сгъната на две, и ако остане на борда, ще получи още осем прекрасни изненади. Най-важното, за което се сети, беше, че Шарлот Брадсбъри мечтаеше да се присъедини към тази компания от преструванковци, но мисис Нойман не пожела да я кани!

Настроението й веднага се повиши.

Някой си беше забравил мобилния телефон. Златен с вграден голям диамант на капачето. Тя го взе и го претегли преценяващо. Каква вулгарност! Отвори го и на дисплея се изписа часът с едри цифри. Дванайсет и половина местно време. Единайсет и половина в Лондон. Гари свири на пиано или снима катериците в парка. Тя прогони мисълта за Гари в измачканите чаршафи до Госпожи-цата-която-не желаеше-да назовава. Шест и половина сутринта в Ню Йорк. Осемнайсет и трийсет в Пекин и Шанхай... Шанхай! От чантата си „Прада“ (подарък от госпожа Нойман) тя извади бележника, намери телефона на Милен Корбие и го набра. Многократно беше опитвала да влезе във връзка с нея, но Милен досега не беше отговорила. Сигурно Марсел е преписал грешно номера. Защо да не опита още веднъж.

Тя го остави да звънне един път, два пъти, три пъти... Тъкмо щеше да затвори, когато чу гласа на Милен с лекия й провинциален акцент, който тя напразно се опитваше да изкорени.

- Алоу?

- Милен Корбие?

-Да.

- Ортанс Кортес.

- Ортанс! Скъпа моя, любов моя, сладкото ми зайченце... Какво щастие да те чуя! Толкова ми липсвате, сладките ми бонбончета...

- Милен Корбие, авторката на анонимните писма ли е?

Ортанс долови тихо пресекливо изпискване, след което по линията се възцари мълчание.

- Милен Корбие, анонимната драскачка, която изпраща тъпи писма на две сирачета, за да си мислят, че баща им е жив, а всъщност той е мъртъв от доста време?

Нов писък, този път по-продължителен.

- Същата Милен Корбие, която се отегчава безумно в Китай, та се чуди какви перверзни игрички да измисля? Онази Милен Корбие, която си е съчинила писмовно семейство?

Събеседничката на Ортанс едва не се задави.

- Ще престанеш да изпращаш тези отвратителни писма, или ще се оплача от теб на всички полиции по света и ще им разкажа за мизерните ти номера, за подправените документи и чекове, за влоговете. Разбра ли ме, Милен Корбие от Лон льо Соние?

- Ама аз... никога... - успя да изписука най-после Милен Корбие и изцвили като магарица.

- Ти си лъжкиня и манипулаторка. И го знаеш! Затова... Само повтори това, което ще ти кажа: „Да, разбрах и ще престана с тези гнусни писма“ - и ще отървеш кожата...

- Никога не съм...

- Искаш ли да ти опиша по-образно какво те очаква? Да помоля ли Марсел Гробз да ти затвори устата?

След кратко колебание Милен Корбие повтори послушно заповедта. Ортанс изрази одобрение с цъкване с език.

- И накрая последен съвет, Милен Корбие: няма смисъл да се обаждаш на Марсел Гробз и да плачеш на рамото му. Разказах му за теб и той лично ще изпрати по петите ти всички налични ченгета!

Измамницата Милен не се осмели дума да обели, камо ли да възроптае. Ортанс изчака, за да увери, че я беше размазала окончателно, след което затвори. Остави мобилния с диаманта на дюшека до флакона с плажното масло и чифт очила „Фенди“.

Августовската жега проникваше през затворените капаци на кухнята. Тежката лепкава жега леко спадаше за някой и друг час през нощта и отново похлупваше хора и къщи от ранни зори. Беше едва десет сутринта, но слънцето вече препичаше и нажежаваше металните бели щори, обстрелваше ги като огнехвъргачка.

- Съвсем се побърках с това време - въздъхна Ирис, отпусната на стола, - оня ден се говореше, че щели да пуснат парното, а днес си мечтаем за ледници...

Жозефин измърмори „вече няма сезони“, защото очевидно това беше правилният отговор, а освен това я мързеше да продължи. Убийствената жега я откъсваше от любимите й слова, от взискателността, с която обикновено подбираше изразите си, стараеше се да изложи мисълта си; затова се придържаше към народните умотворения, вече няма сезони, няма деца, няма жени, няма мъже, няма ги онези огромни червени омари, дето се криеха под камъните... Жегата ги затъпяваше, оглупяваше ги; беше ги затворила и натика-ла в най-тъмната и хладна стая на жилището, където двете сестри споделяха вентилатора и свежестта на аерозолния флакон „Кода-ли“. Напръскваха се обилно и протягаха към въртящите се перки на вентилатора замаяни физиономии.

- Лука се обажда два пъти! - съобщи Ирис и завъртя глава по посока на въздушната струя. - Иска непременно да говори с теб. Казах, че ти ще му звъннеш.

- Да му се не види! Забравих да му върна ключа! Веднага ще свърша тази работа...

Тя се надигна, без да бърза, донесе плик с марка, написа адреса на Лука и пъхна малкия ключ вътре.

- Няма ли да му драснеш някоя дума? Иначе става малко грубо.

- Кой да се сети? - въздъхна Жозефин. - Пак трябва да ставам!

- Давай смело! - окуражи я с усмивка Ирис.

Жозефин донесе лист хартия и седна, чудеше се какво би могла да му напише.

- Кажи му, че заминаваш на почивка... с мен в Довил, и той ще те остави на мира.

Жозефин написа: „Лука, връщам Ви ключа. Заминавам за Довил при сестра си. Приятно прекарване на края на лятото. Жозефин.“

- Готово - и залепи плика. - Най-сетне се отървах!

- Не разбирам от какво се оплакваш! Дъщерите ти твърдят, че бил голям красавец...

- Може, но нямам никакво желание да го виждам...

Ушите й пламнаха - беше си помислила: „откакто обичам Филип“.

Защото продължавам да го обичам, нищо че изобщо не се обажда. Дълбоко в душата си чувствам увереност. Тя пусна писмото в чантата си и се сбогува с Лука.

- Така... - въздъхна Ирис и протегна крака на съседния стол.

- Мм... - измърка Жозефин и се измести с няколко милиметра, за да се поразхлади.

- Искаш ли да ти прочета хороскопа?

- Мда...

- Добре: „Общи насоки: от петнайсети август ще попаднете в силен вихър...“

- Това е днес - отбеляза Жозефин, отметнала глава назад, за да подложи на свежия полъх на вентилатора горещата си и леко изпотена шия.

- „И така до края на месеца. Стегнете се, има опасност бурята да ви разтърси здраво. Чувства: стара любов ще припламне с нова сила и ще ви донесе прекрасни изживявания. Здраве: внимавайте, леки сърдечни проблеми, сърцебиене...“

- Очертава се твърде бурно - промърмори Жозефин, изтощена от мисълта, че може да я завърти вихрушка. - А в твоя какво пише?

Ирис извади кубче лед от каната студен чай, който беше направила Жозефин, намаза с него слепоочията и лицето си и подхвърли:

- Я да видим... „Общи насоки: ще се изправите пред сериозна пречка. Пуснете в действие своя чар и дипломатичност. Ако решите да реагирате бурно, ще изгубите. Чувства: предстои сблъсък, от вас зависи дали ще спечелите, или ще изгубите. Нещата ще бъдат на ръба...“ Хм, нищо вдъхновяващо!

- А здравето?

- Никога не го чета! - заяви Ирис, сгъна вестника на ветрило и започна да си вее с него. - Искам да съм пингвин и да се спускам по ледена пързалка...

- По-добре да бяхме сега в Довил и да газим във водата...

- Не ми напомняй! Пред малко по радиото казаха, че през нощта по крайбрежието е вилняла силна буря... - тя протегна морно ръка към радиото да хване друг бюлетин за времето, усили звука, но беше попаднала на рекламите и пак го намали.

- Там поне ще се поразхладим... Не издържам.

- Тръгвай, ако искаш, ще ти дам ключовете. Аз няма да мърдам оттук.

Той ще се върне утре. Ако спази обещанието си... Нито веднъж не се обади.

Нарекох го лъжец! Трябва да разбера... тя погледна хороскопа си... „Пуснете в действие своя чар и дипломатичност.“ Ще пълзя като бременна пепелянка, ще съм самата света вода ненапита. Защо не? Тя с удивление осъзна, че иска да му се подчинява, да бъде по-слушна. Никой мъж досега не е събуждал подобно желание у мен. Възможно ли е това да е знак за истинска любов? Изпари се желанието да се преструвам, искам да се отдам, да разкрия душа пред него, да шепна: „Обичам ви, правете с мен каквото пожелаете.“ Странно как отсъствието разпалва чувствата. Или с поведението си той ме предизвиква да капитулирам? Замина, оставил разгневена фурия, а ще се върне при покорна влюбена жена? Искам да се гушна в него, да му поверя живота си, няма да негодувам, съвсем тихо ще му кажа: „Вие сте моят господар.“ Тези думи искаше да чуе той, преди да замине. Аз не съумях да му ги кажа. Две седмици на изпълнено с болка отсъствие ги изкараха на устните ми. Той се връща утре, връща се утре... Беше казал „петнайсет дни“. Долови познатото дрънчене на контейнерите за боклук, които някой подреждаше в двора, и съскането на пръскачката, която се задейства. Звукът от въртенето й действаше освежително и многообещаващо. Портиерката разместваше саксиите с цветя, влачеше ги и това й напомни лехите с рози пред къщата им в Довил. Спомен от изгубения рай, който веднага пропъди. Ерве бе успял да измести Филип. Както и Краставата жаба. Тя отряза Раул, като му призна, че е влюбена в друг мъж. Той плесна платинената си кредитна карта върху подноса със сметката и отговори с категоричен тон: „Няма страшно, ще дойде моят час.“ „Вие действително не изпитвате капка съмнение, Раул!“ - „Така е, защото аз винаги постигам целта си. Понякога ми се налага да изчакам по-дълго от предвиденото, защото не съм магьосник, нали, но никога, никога досега не съм губил.“ Изправи се, горд и величествен като римски император, облечен в тогата на бойния триумф. Тя не остана равнодушна към войнствения му тон. Страшно си падаше по силните, решителни, груби мъже. Видът им събужда у мен някаква тръпка, тялото ми се стреми към тях, чувствам се запленена, подчинена, обладана, изпълнена. В мъжа харесвам бруталната сила. Качество, което жените рядко споменават поради страх от подобно признание. Тя го погледна с други очи, усмихна се неуверено. В края на краищата не е чак толкова грозен. А и този блясък в очите, които искрят предизвикателно... Обаче имаше Ерве. Непреклонния Ерве. Нито думичка, никакво обаждане цели петнайсет дни. Тя потръпна, както седеше на стола, и повдигна с две ръце тежката си коса, за да прикрие обзелото я смущение.