Катрин Панкол - 2. Бавният валс на костенурките

- Иди в Довил. Къщата е празна!

- Не зная дали... Да не притесня някого, като се появя неочаквано.

- Филип не е там. Получих картичка от Александър. Баща му е отишъл при тях в Ирландия и ги ще ги води двамата със Зое на езерото Конемара.

Сигурна ли си? - едва се сдържа да не попита Жозефин. Зое нищо такова не ми каза. Но не искаше да изостря вниманието на Ирис.

- Ще провериш дали бурята не е направила поразии. По радиото съобщиха за изкоренени дървета, паднали покриви... Наистина ще ми направиш услуга.

Така няма да ми се пречка, когато Ерве се върне. Че може да обърка всичко. Ирис пусна радиото по-силно.

- Ще ми се отрази чудесно... Наистина ли мислиш, че... - поколеба се Жозефин.

Любовта учеше Жозефин да хитрува. Тя погледна Ирис невинно, очаквайки да поднови поканата.

- Като си помислиш, това са само два часа път... Отваряш къщата, проверяваш покрива, преброяваш колко плочи липсват и ако се налага, звъниш на майстора, господин Фове, номерът на телефона е на хладилника.

- И това е идея - въздъхна Жозефин с усилие да скрие радостта си.

- И то много добра... - потвърди Ирис, махайки си с поомачка-ния вестник.

Двете сестри се спогледаха, възхитени от двуличието си. И отново се размечтаха, оставяха вадичките вода да засъхват по кожата им, слушаха разсеяно разказа на водещия за великите мореплаватели. Утре ще го видя! - си казваше едната; дали ще е там? - питаше се другата. И ще падна в краката му, си казваше едната, и ще се хвърля към него, ще го прегърна, мечтаеше си другата. Ще оставя мълчанието да говори и да изчисти предишните разправии, се успокояваше едната, да, но ако е взел със себе си някоя временна спътница, някоя Доти Дулитъл? - разтревожи се другата.

Жозефин скочи, тази мисъл я ужаси. Прибра чашите, конфитюра, остатъците от закуската. Ама естествено! Няма да е сам! Как можа да й хрумне такова нещо? Сякаш само за мен ще мисли! Тя търсеше трескаво нещо, с което да ангажира ръцете, ума си, нещо, което да я отклони от ужасното предположение, когато чу, отначало тихо, после все по-силно, докато мелодията от радиото гръмна в главата й: „81гап§ег8 ш 1Ье т§Ь1“, да, той е там, да, съвсем сам, да, очаква те... Тя притисна каната със студения чай до гърдите си, ехсЬап§т§ §1апсез, юуегз а1 Гн8( 81§1г1, т юуе &геуег, сюиЪйиЪкюи... и погледна сестра си в очите:

- Ами дали да не тръгна още сега? Нали няма да ти е неприятно?

- Сега? - изненада се Ирис.

Погледна сестра си, която с непоколебим вид стискаше толкова силно каната, че имаше опасност да я счупи.

Ирис се престори за миг, че се колебае, след което кимна.

- Както решиш, но внимавай по пътя. Не забравяй за бурята от хороскопа!

Жозефин приготви сака си за десет минути, нахвърля всичко, което й попадна пред очите, непрестанно си мислеше: дали ще е там? Дали ще е там? Седна леглото, за да успокои блъскането на полудялото си сърце, стана, за да продължи да мята дрехи в пътната чанта, докосна компютъра - дали да го вземе; не, не, той ще бъде там, сигурна съм, сюиЬккдЬкюи... Втурна се в кухнята, разцелува Ирис, блъсна си рамото в стената, извика от болка, ще ти звънна, щом пристигна, трябва да взема други обувки за плажа, ключовете ми! Къде са ми ключовете? Повика асансьора. А кучето? Дю Геклен, къде е паничката, възглавницата му? взех ли всичко? с ръка на главата, сякаш я пазеше да не отлети, тропна с крак нетърпеливо, как се влачи асансьорът, сега пък спира на втория. Малкият Ван ден Брок, забравих как се казваше, Себастиен ли беше? да, Себастиен се качи, влачеше огромна пътна чанта. Русата му коса стърчеше на къси златисти снопчета, загорелите му ръце и бузи лъщяха, очите му със сериозен поглед се стрелкаха изпод изруселите мигли.

- На почивка ли отиваш? - осведоми се Жозефин, готова да дари всяко живо същество с любовта, изпълнила сърцето й и аха да прелее...

- Бях и пак отивам - уведоми я момчето с твърд началнически тон.

- Аха! И... откъде се връщаш?

- От Бел Ил.

- На гости у семейство Льофлок-Пинел?

- Да. За една седмица.

- Добре ли беше?

- Ловихме големи розови скариди...

- Гаетан добре ли е?

- Да. Обаче Домисий я наказаха. Цяла седмица заключена в стаята си на хляб и вода, без да си покаже носа навън...

- Ооо! - възкликна Жозефин. - Какво толкова страшно прегрешение е извършила?

- Баща й я видял да се целува с момче. Тя още няма тринайсет, знаете ли - уточни с неодобрителен тон, сякаш да наблегне на дръзкото поведение на Домисий. - Тя казва, че е по-голяма, обаче аз съм наясно.

Той слезе на партера, ритайки огромния сак. Пъшкаше, потеше се, приличаше на... на детето, каквото си беше.

- Колата е отпред. Мама проверява апартамента и ще заключи, а татко товари багажа. Приятна почивка, госпожо.

Жозефин слезе на второто ниво на сутерена, където беше паркингът. Прибра сака в багажника, отвори на Дю Геклен да се покатери отзад, тя седна зад волана. Обърна огледалото за задно виждане и се погледна. „Ти ли си тази жена, дето се е втурнала към Довил и мълчаливия си любовник с предчувствието, че той непременно ще е там? Изстреляна от песен, чута по радиото! Не мога да те позная, Жозефин!“

При Руан видя големи тъмни облаци, все едно бе паднал вечерният мрак, и продължи към Довил под заплахата всеки миг да я удари страхотна буря. Значи това е бурята! Направи усилие да се засмее. Ето какво значи да живееш с Ирис, заприличах на нея и взех да вярвам в тези глупости. В скоро време с котка на рамото ще започне да гледа на карти. Ходи на всякакви врачки и те всички без изключение й предсказват голяма любов „на живот и смърт“. Тя я чака, седнала пред вентилатора, наострила слух да чуе превъртането на ключовете на етажа на Льофлок-Пинел. Щях да й преча, ако бях останала.

Пристигна в ранния следобед. Чайките кряскаха, правеха кръгчета ниско над къщата. Вдъхна дълбоко влажния солен вятър. Огледа къщата отвисоко, от пътеката, която стигаше до входната площадка. Капаците бяха пуснати. Въздъхна. Нямаше го.

Силен порив на вятъра отвя една плоча от покрива и я пусна в краката й. Жозефин се заслони с длан, после вдигна глава и видя, че половината покрив се беше разлетял. На някои места бяха останали само голи греди и дебел пласт стъклена вата като раздиплена крем пита. Все едно огромно гребло беше минало над къщата и беше отнесло цели редици плочи. Обърна се да види дърветата в парка. Някои леко трепкаха, но бяха непокътнати, други се белееха, разцепени като стръкове обелен праз. Щеше да изчака да види какво ще каже за покрива майсторът и след това щеше да се обади на Ирис, за да й съобщи за нанесените поражения.

Впрочем, помисли тя, предполагам, че изобщо не й дреме за къщата. В момента сигурно си лакира ноктите на краката, маже се с кремове и си парфюмира косата, слага спирала на миглите на големите си сини очи. Написа й есемес, за да й съобщи, че е пристигнала благополучно.

Ирис се събуди, потисната от някакво тревожно чувство, вцепенило цялото й същество, което я държеше в плен. Беше 16 август. Каза й петнайсет дни. Тя сложи телефона на възглавницата и зачака.

Сигурно нямаше да й звънне веднага. Това време свърши. Даваше си сметка, че беше прекрачила непростимо границата, наричайки го лъжец. При това на обществено място! Изненаданият поглед на сервитьора, когато извика: „Лъжец! Вие сте лъжец!“ Ерве нямаше да й прости току-тъй. Беше й наложил петнайсет дни мълчание. Щяха да последват и други наказания.

Не искам да зная! Този човек ме учи на любов. Дресира ме отдалеч, без думи. Между бедрата й припламна тръпка и тя се сви на кълбо, за да удължи огъня в себе си. Значи това е любовта? Тази мълниеносна болка, която поражда желание да умреш... Трепетното очакване, когато личността ти се губи, когато стоиш с изпънат врат, за да ти нахлузят оглавника, да ти завържат очите и да те изправят до стълба на саможертвата. С него бих стигнала докрай. Ще измоля прошка, че го обидих. Той държеше да ме преведе през целия път на любовта, а аз капризно тропах с крак като разглезено момиче. Исках целувка, клетви, а той ме въвеждаше в светая светих. Бях пълна нещастница.

Тя се взираше в телефона, умоляваше го да звънне. Ще кажа... Ще внимавам какво говоря, за да не го засегна и да разбере, че се предавам. Ще му кажа: Ерве, чаках ви и осъзнах, просветна ми. Правете с мен каквото пожелаете. Не искам нищо, само ръцете ви по тялото ми, те да ме моделират като глина. Ако още не е дошло времето, заповядайте ми да чакам и ще се подчиня. Ще остана затворена вътре в тези четири стени и ще свеждам очи при вашата поява. Ще пия, ако ми заповядате, ще ям, ако ми наредите, ще се прочистя от суетния гняв, от капризите на малко дете.

Тя въздъхна радостно и толкова дълбоко, че сякаш щеше да припадне.

Той ме научи на любов. Това неизразимо щастие, което търсех, трупайки, а напротив, трябваше да се отдавам, да раздавам, да се освободя напълно... Той намери мястото ми в моя живот. Сега ще стана, ще си облека роклята с цвят на слонова кост, която той ми купи, ще вържа панделка в косата си и ще седна до вратата да чакам. Няма да се обади по телефона. Ще звънне на вратата. Ще отворя вратата със сведени очи, без никакъв грим на лицето и ще кажа...

Часът на истината наближаваше.

През целия ден напрягаше слух, дебнеше да чуе крачките му, вдигаше телефона да провери дали работи.

Той не дойде.

На следващата сутрин на вратата звънна Ифижени.

- Няма ли я госпожа Кортес?

- Замина на почивка.

- А, така ли? - разочарова се Ифижени.

- Сигурно цялата сграда се е опразнила - поде Ирис с желание да поведе някакъв разговор.

- Останахте само вие и господин Льофлок-Пинел, който се върна снощи.

Сърцето на Ирис подскочи. Върнал се е. Ще й се обади. Тя затвори вратата и се облегна на нея, изтощена от радост. Да се приготвя, бързо да се приготвя. Няма да позволя на никого да застане между нас.

Тя отвори вратата и извика Ифижени по стълбите, обясни, че заминава за няколко дни при приятелка и тя да събира пощата при себе си. Ифижени сви рамене, пожела й „приятна почивка, ще ви се отрази добре“.

Хладилникът беше зареден, нямаше да се налага да излиза.

Взе си душ, облече роклята слонова кост, завърза косата си с панделка, изчисти червения лак и седна да чака. Денят мина в очакване той да се появи. Не смееше да увеличи звука на телевизора, да не би да не чуе телефона или трите дискретни почуквания по вратата. Знае, че съм тук. Знае, че го чакам. Нарочно ме кара да чакам.

Вечерта си отвори консерва равиоли. Не беше гладна. Изпи чаша вино, после още една, за да си вдъхне смелост. Стори й се, че чува музика в двора. Отвори прозореца: оперна музика. После чу гласа му... Говореше по работа по телефона. Проучвам документите за сливането... Тя потрепери, затвори очи. Ще дойде, ще дойде.

Прекара цялата вечер в очакване, седнала до прозореца. Операта свърши, светлината угасна.

Той не дойде.

Тя заплака, седнала на стола, облечена в красивата си рокля слонова кост. Не бива да я цапам. Прекрасната ми булчинска рокля.

Допи бутилката червено вино и глътна два стилнокса.

Легна си.

Той й бе показал, че се е върнал, като пусна силно музиката.

Тя му бе показала, че се подчинява безмълвно, като не слезе да позвъни на вратата му.

Първата нощ Жозефин спа на едно от канапетата в хола. Къщата беше в ужасно състояние и спалните бяха останали без покрив. Като легнеше на леглото, виждаше небето над главата си и черните облаци, пламтящите светкавици и завесата на дъжда. Събуди я оглушителна гръмотевица и Дю Геклен зави на умряло.

Тя преброи едно, две, за да се ориентира къде е бурята, йо не успя да стигне до три и светкавица озари парка. Чу се ужасяващ пукот и грохот от падащо дърво. В ярката светлина видя как огромният бук пред къщата се стовари върху колата й, която се пречупи със страховит метален звук. Колата ми! Тя завъртя ключа на осветлението. Нямаше електричество. Нова светкавица раздра небето и тя успя да види, че колата й се беше сплескала на палачинка.

Сутринта позвъни на господин Фове. Жена му обясни, че бил претрупан от работа.

- Всички къщи в околността са пострадали. Не сте само вие! Ще намине до обяд.

Щеше да го чака. Нареди легени за водата, която капеше тук-там. Ортанс се обади. Мамо, отивам в Сен Тропе, поканиха ме приятели. Ужасно кофти прекарах в Курчула. Мамо, вече не харесвам богаташите! Не, шегувам се. Харесвам интелигентните богаташи, изисканите, скромните, културните богаташи... Мислиш ли, че има такива?

Зое също се обади. Връзката беше толкова лоша, че тя долавяше само отделни срички. Успя да разбере, че всичко е наред, батерията ми ще падне, обичам те, ще останем още една седмица, Филип е съ...

Съгласен, прошепна тя на секналата връзка.

Отиде в кухнята, провери шкафовете, извади пакет сухари, конфитюр. Сети се за фризера и за всичко в него, което щеше да се развали. Би трябвало да се обадя на Ирис, да я питам как да постъпя...

Обади се на Ирис. Обрисува й положението във възможно най-леките краски, но й каза за прекъсването на тока и за фризера.

- Прави каквото искаш, Жо. Ако знаеш само колко не ми пука...

- Но ще трябва всичко да изхвърлим!

- Не е голяма трагедия - отговори тя с безразличие.

- Права си. Не се безпокой, аз ще се заема с нещата тук. Ти добре ли си?

- Да, той се върна... Толкова съм щастлива, Жо, толкова щастлива. Изглежда, най-сетне откривам какво е любовта. Цял живот чаках този момент и ето, той дойде. Благодарение на него. Обичам те, Жо, обичам те...

- И аз те обичам, Ирис.

- Не винаги се държах добре с теб...

- О, Ирис! Няма страшно, не се притеснявай!

- С никого не се държах добре, но си мисля, че съм очаквала нещо голямо, много голямо и най-сетне съм го срещнала. Уча се. Лека-полека отмятам ненужното. Знаеш ли, вече не се гримирам! Един ден той ми каза, че не харесвал фалша и с пръст изтри ружа от страните ми. Приготвям се за него...

- Толкова съм щастлива за теб.

- О, Жо, толкова съм щастлива...

Говореше завалено, провлачваше едни думи, други произнасяше почти неразбираемо. Сигурно снощи е пила, разочарова се Жозефин.

- Ще ти се обадя утре, ще те държа в течение.

- Няма нужда, Жо, просто уреди нещата, имам ти доверие. Остави ме да изживея любовта си. Все едно смъквам старата си кожа...

Трябвало е да остана сама, разбираш ли? Много малко време имаме да бъдем заедно. Искам да се възползвам. Може би ще се преместя при него...

Тя се разсмя леко, по детски. Пред очите на Жозефин изникна строгата стая с разпятието на стената, с образа на света Тереза от Лизьо и правилата, които трябваше да спазва идеалната съпруга. Не, той нямаше да я допусне в дома си.

- Обичам те, скъпото ми сестриче. Благодаря ти, че бе толкова добра към мен...

- Ирис! Престани, ще се разплача!

- Напротив, радвай се! Това е ново, непознато чувство за мен...

- Разбирам. Бъди щастлива. Аз ще остана тук. Чака ме много работа! Ортанс и Зое няма да се върнат до десетина дни. Възползвай се! Възползвай се!

- Благодаря. И най-важното, не е нужно да звъниш... Няма да вдигам телефона.

На другата вечер Ирис отново чу една опера, после гласа му по телефона. Тя позна операта, беше „Трубадур“, и затананика една ария, седнала на стола, натъкмена в красивата си рокля в цвят слонова кост. Слонова кост, кула от слонова кост. Всеки от нас е в кулата си от слонова кост. Да не би, скочи от стола тя, в ума й проблесна ненадейно: да не би той да мисли, че и аз съм заминала? Или че му се сърдя? Ами да, разбира се! Пък и не е длъжен да прави първата крачка, аз трябва да отида при него. Да се разкая. Той не знае, че съм се променила. Дори не подозира.

Тя слезе. Смутено почука на вратата. Той отвори със студен и величествен вид.

- Да? - попита, сякаш не я забеляза.

-Аз съм...

- Коя „аз“?

-Ирис...

- Не е достатъчно.

- Идвам да ви помоля за прошка...

- Така по става...

- Простете, че ви нарекох лъжец... - тя пристъпи към открехнатата врата. Той я бутна назад с пръст. - Бях повърхността, егоистка, гневлива... Да знаете колко неща разбрах през тези петнайсет дни, прекарани в самота! - тя протегна ръце към него в жест на безрезервна отдаденост.

Той се отдръпна.

- Отсега нататък ще ми се подчинявате ли във всичко и за всяко нещо?

-Да.

Направи й знак да влезе. Спря я в мига, в който тя се насочи към хола. Затвори вратата зад нея.

- Почивката ми мина много зле заради вас... - заяви той.

- Моля за извинение... Толкова неща научих!

- Имате още много да учите! Вие сте егоистично и студено момиченце. Вие нямате сърце.

- Искам да ме научите на всичко...

- Не ме прекъсвайте, когато говоря!

Тя се свлече на стол, сякаш властният му тон я шибна камшик.

- Станете! Не съм ви казал да сядате.

Тя се изправи.

- Ще се наложи да ми се подчинявате, ако искате да продължавате да ме виждате...

- Искам! Искам! Толкова силно ви желая!

Той отскочи назад стреснат.

- Не ме докосвайте! Аз ще решавам, аз ще ви давам разрешение! Искате ли да ми принадлежите?

- С всички сили! Живея единствено с тази надежда. Разбрах...

- Замълчете! Това, което сте разбрали с вашето женско мозъче, изобщо не ме интересува. Чувате ли?

Познатата тръпка отново припламна между бедрата й. Засрамена, тя сведе очи.

- Слушайте и повтаряйте след мен...

Тя кимна.

- Ще се научите да ме чакате...

- Ще се науча да ви чакам.

- Ще ми се подчинявате във всичко и за всяко нещо.

- Ще ви се подчинявам във всичко и за всяко нещо.

- Без да задавате въпроси!

- Без да задавам въпроси... '<

- Без да ме прекъсвате!

- Без да ви прекъсвам.

- Аз съм господарят.

- Вие сте господарят.

- Вие сте мое създание.

- Аз съм ваше създание.

- Няма да ми противоречите.

- Няма да ви противореча.

- Сама ли сте, или има някой?

- Сама съм. Знаех, че ще се върнете, затова отпратих Жозефин и дъщерите й.

- Отлично... Готова ли сте да ми се подчинявате?

- Готова съм да ви се подчинявам.

- Ще минете през период на прочистване, за да се освободите от демоните си. Ще си стоите вкъщи и стриктно ще спазвате нарежданията ми. Готова ли сте да ги чуете? Кимнете и отсега нататък в мое присъствие ще гледайте надолу, можете да вдигнете очи само когато ви заповядам...

- Вие сте моят господар.

Той я удари с всичка сила. Главата на Ирис отхвръкна. Тя докосна бузата си, той грабна ръката й и я изви.

- Не съм ви разрешил да говорите. Мълчете! Аз съм този, който дава заповеди!

Тя кимна. Усещаше как бузата й се подува и гори. Дощя й се да пипне пламналата си буза. Тръпката на удоволствие между бедрата й пак се събуди. Едва не залитна от наслада. Тя наведе глава и пошушна:

- Да, господарю.

Той постоя мълчаливо, сякаш я подлагаше на изпитание. Тя не помръдна, продължи да стои със сведени очи.

- Ще се приберете у вас и няма да излизате, докато не разреша, ще съставя програма как да прекарвате времето си. Приемате ли да ми се подчинявате?

- Приемам.

- Сутрин ще ставате в осем часа, старателно ще се измивате навсякъде, всяко местенце трябва да е чисто, ще проверявам. Сетне на колене ще изброявате всичките си прегрешения, ще ги записвате на листче, което ще проверявам. Ще си казвате молитвите. Ако нямате молитвеник, ще ви дам... отговорете!

- Нямам молитвеник - отговори тя, забила поглед в земята.

- Ще ви дам за временно ползване... После ще шетате и подреждате, ще чистите всичко до съвършенство, ще го правите на колене, с ръце до лактите в белина, прекрасно ухаещата белина, която умъртвява всякакви болестотворни микроорганизми, ще търкате пода, ще се трудите в името на милостта на Бога, ще измолвате прошка за предишния си разпътен живот. До обяд ще домакинствате. Ако реша да намина, не трябва да намирам и най-микроскопичната прашинка, иначе ще има наказания. На обед ще имате право на резен светла шунка и ориз. Ще пиете само вода. Не искам да ядете никаква цветна храна, ясен ли съм? Кажете „да“, ако сте разбрали...

-Да.

- Следобед в продължение на един час ще четете молитвеника на колене, после ще изперете, ще изгладите прането, ще измиете прозорците, ще изперете завесите, пердетата. Искам да се обличате възможно най-семпло. В бяло. Имате ли бяла рокля?

-Да.

- Отлично, ще я носите непрекъснато. Вечер ще я изпирате, ще я окачвате на закачалка и ще я оставяте над ваната да съхне, за да я облечете сутринта. Не понасям никакви телесни миризми. Разбрахте ли! Кажете „да“.

-Да.

- Да, господарю.

- Да, господарю.

- С опъната назад коса, никакво бижу, никакъв грим, ще работите, без да вдигате поглед от земята... Може да се появя ненадейно по всяко време на деня и ако ви заваря, че не се подчинявате, ще ви накажа. Ще избирам старателно наказанията, за да ви излекувам от пороците ви. За вечеря същата храна. Не е разрешен никакъв алкохол. Ще пиете само вода, вода от чешмата. Ще се кача да проверя и ще изхвърля всички бутилки... защото вие пиете. Вие сте алкохоличка. Съзнавате ли го? Отговорете!

- Да, господарю.

- Вечер ще ме чакате, седнала на стола, да благоволя да мина на инспекция. На загасена лампа, в тъмното. Не позволявам никакви изкуствени осветления. Ще живеете на дневна светлина. Няма да търпя никакъв шум. Никаква музика, телевизия, няма да си тананикате, ще си казвате молитвите шепнешком. Ако не дойда, няма да роптаете. Ще си седите на стола тихомълком и ще медитирате. Имате много грехове, за които да измолите прошка. Водили сте безцелен живот, насочен единствено към вас и личния ви интерес. Много сте красива и го знаете... Заиграхте се с мен и аз паднах в клопката ви. Но успях да се съвзема. Онова време свърши. Назад. Не съм ви позволявал да ме доближавате...

Тя направй малка крачка назад и електричеството отново прониза утробата й. Политна напред, преди той да успее да забележи, че се усмихва от удоволствие.

- При най-дребното отклонение ще има ответен удар. Ще бъда принуден да ви удрям, да ви наказвам и добре ще премислям по какъв начин да ви накажа, за да ви причиня физическа болка, налага се, наистина се налага, но трябва и душата да ви заболи... Налага се да бъдете унижавана за времето, през което сте се надували горделиво.

Тя захвана ръце на гърба, навела глава.

- Подгответе се за ненадейни инспекции от моя страна. Забравих да ви съобщя, че ще ви държа под ключ, за да не ви минава през ума да бягате. Ще ми предадете връзката с ключовете си и ще се закълнете, че нямате резервна. Все още ви давам възможност да се откажете от тази програма за пречистване. За нищо не ви насилвам, вие ще решите напълно свободно, помислете и кажете „да“ или „не“.,.,

- Да, господарю, оставям се във вашите ръце.

Той я зашлеви с опакото на дланта, сякаш я измиташе.

- Не сте помислили. Отговорихте прибързано. Бързината е съвременното превъплъщение на дявола. Казах: помислете!

Тя сведе поглед, запази мълчание. След малко прошепна:

- Готова съм да ви се подчинявам за всичко, господарю.

- Добре тогава. Все още не сте изпусната, може да се поправите. Стъпихте на пътя на изкуплението. Сега ще отидем у вас. Ще се качвате стъпало по стъпало с наведена глава, с ръце на гърба, бавно, сякаш се изкачвате по планината на разкаянието...

Пусна я да мине пред него, взе камшик, окачен на стената в антрето, и я шибна през бедрата, за да я подкара. Тя се дръпна. Той отново я шибна, заповяда й да не показва никаква болка, никакво страдание, когато я бие. В апартамента на Жозефин той изля в кухненската мивка с насмешлив и пренебрежителен жест всички бутилки. Говореше на себе си с носов глас и повтаряше: порокът, порокът е навсякъде в съвременния свят, за порока няма граници, трябва да изчистим света, да го освободим от всички нечистотии, тази жена ще се пречисти.

- Повторете след мен: повече няма да пия.

- Повече няма да пия.

- Не съм скрила бутилки, за да пия тайно.

- Не съм скрила бутилки, за да пия тайно.

- Във всичко ще се подчинявам на моя господар.

- Във всичко ще се подчинявам на моя господар.

- Достатъчно за днес. Вървете да си легнете...

Тя отстъпи, за да го пусне да мине, подаде му комплекта ключове, които той пъхна в джоба си.

- Не забравяйте, може да се появя всеки миг и ако работата не е свършена...

- Ще бъда наказана.

Той отново я зашлеви с всичка сила и тя изстена. Толкова силно я удари, че ухото й бръмна.

- Нямате право да отваряте уста, без да съм ви разрешил!

Тя заплака. Той я удари.

- Това са лъжливи сълзи. Скоро ще започнете да проливате истински сълзи, сълзи от радост... Целунете ръката, която ви наказва.

Тя се наведе, целуна нежно ръката му, едва се осмели да я докосне.

- Добре. Ще успея да направя нещо от вас, поне така мисля. Бързо схващате. През етапа на пречистване ще носите бели дрехи. Не искам да виждам нищо цветно. Цветът развращава. - Той я сграбчи за косата, дръпна я назад. - Сведете очи, проверявам ви... - прокара пръст по негримираното й лице и заяви удовлетворен: - Струва ми се, че започвате да разбирате! - изсмя се злобно. - Харесва ви бруталната сила, нали? - доближи се до нея. Обърна устните й, за да провери чисти ли са й зъбите. С нокът отстрани остатък от храна. Тя долови миризмата му на силен, властен мъж. Помисли: добре, така трябва да е. Да му принадлежа. Да му принадлежа. - Ако ми се подчинявате за всичко, ако станете чиста, каквато трябва да бъде всяка жена, ще се свържем...

Ирис потисна лек вик на удоволствие.

- Заедно ще крачим към любовта, единствената, тази любов, която трябва да бъде скрепена с брака. В часа, в който аз реша... Вие ще бъдете моя. Кажете: искам я, желая я, и ми целунете ръка.

- Искам я, желая я... - тя целуна ръката му.

Той я прати да си легне.

- Ще спите с допрени бедра, за да не проникне във вас никаква нечиста мисъл. Понякога, ако се държите лошо и не слушате, ще ви връзвам. А, да не забравя, всяка сутрин точно в осем часа ще оставям на масата в кухнята ви два резена шунка и ориз, който ще си варите. Ще ядете само тази храна. Това е всичко. Отивайте да си лягате. Чисти ли са ръцете ви? Измихте ли си зъбите? Приготвили ли сте нощницата си?

Тя поклати глава. Той я ощипа жестоко, тя потисна вик на болка.

- Отговорете. Няма да търпя и най-малкото отклонение от правилата, че направо ще видите звезди посред бял ден.

- Не, господарю!

- Изпълнявайте заповедта. Ще изчакам. По-живо...

Тя се подчини. Той обърна гръб, за да не я гледа, докато се събличаше.

Тя се мушна под завивките.

- Имате ли бяла нощница?

- Да, господарю.

Той се доближи до леглото и я погали по главата.

- Хайде, заспивайте!

Ирис затвори очи. Чу как входната врата тропна, как той превъртя ключа в ключалката.

Беше пленница. Пленница на любовта.

Два пъти дневно Жозефин звънеше на господин Фове и разговаряше с жена му. Настояваше, обясняваше, че всеки порив на вятъра отнася нови и нови плочи от покрива, че става опасно, че къщата се наводнява, че скоро батерията на мобилния й телефон ще падне и тя няма да може да се свързва с нея. Госпожа Фове се съгласяваше, „да, да, мъжът ми ще дойде...“, и затваряше.

Дъждът не спираше. Дори Дю Геклен не искаше да излиза. Качваше се на опустошената тераса, душеше въздуха, вдигаше крак до обърнатите и изпочупени огромни саксии и слизаше с въздишка. Времето беше наистина толкова лошо, че и кучето не искаше да остане навън.

Жозефин спеше в хола. Вземаше си студен душ, вадеше храна от фризера. Ядеше сладолед, имаше всякакви видове, пралини със сметана, шоколадови дребни сладки. Не се вълнуваше, че ще надебелее, беше й все тая. Той нямаше да дойде. Тя се оглеждаше на гърба на лъжичката, надуваше бузи, намираше, че е заприличала на делва със сметана, омазваше си физиономията с шоколад. Дю Геклен ближеше капачетата на кутиите. Гледаше я с обожание, въртеше задница, докато сложи пред него капака на нова, току-що отворена кутия. Имаш ли си любима, Дю Геклен? Говориш ли с нея, или ти е достатъчно да й се качиш? Уморителна работа са чувствата, ще знаеш, много уморителна! Къде по-лесно е да си хапнеш, да се натъпчеш с мазни и сладки неща. Дю Геклен не се е сблъсквал с подобни проблеми, никога не се е влюбвал, заголвал е момите, посял е след себе си безчет незаконородени, които, едва проходили, са се юрвали да воюват рамо до рамо със създателя си. Той е бил способен само на това. Да измисля стратегии и да печели битки. Начело на петдесет дрипльовци разбил армия от петстотин англичани в бойни доспехи, въоръжени с метателни машини! Преоблечен като стара жена, метнала наръч дърва на гръб. Представяш ли си! Бабичката се промъквала през крепостните стени на обсадения град и след като влезела вътре, Дю Геклен изваждал сабята си и нанизвал на нея англичаните като мръвки. В мирно време се отегчавал. Взел за жена по-възрастна от. него просветена дама, владееща изтънко астрологията. Преди всяко сражение правела предсказания и нито веднъж не сгрешила! Сега мъжете не воюват, лишени са от битки и сражения, затова не знаят кои са, съвсем са объркани. В мирно време Дю Геклен скучаел, та вършел само глупости. Единственият проблем със сладоледите, стари друже мой Дю Геклен, е, че след като се натъпчеш, ти става тежко, кара те на сън, но толкова си бавна, че не можеш да догониш съня, повърташ се и той ти бяга.

Мобилният й звънна. Есемес. Прочете го. Лука!

Вие знаете, Жозефин, знаете, нали?

Остави го без отговор. Зная, но не ми пука. Седя си с Дю Геклен под полуразпаднал се покрив, увита в красиво розово одеяло от мо-хер и власинките ме гъделичкат по носа.

- Да ти кажа, единственият проблем в наши дни е, че си говорим с кучетата си... Не е нормално. Много те обичам, много, обаче не можеш да ми заместиш Филип...

Дю Геклен изплака, сякаш съжаляваше.

Мобилният звънна. Нов есемес от Лука.

Няма ли да отговорите?

Нямаше да отговори. Съвсем скоро батерията щеше да издъхне, не желаеше да изстреля последните си патрони за Лука Джамбели. По-точно Виторио.

Намери на една полица старо издание на „Братовчедката Бет“ на Балзак, подуши го и го отвори. Книгата миришеше особено, на сакристия, на църковни одежди и на мухъл. Щеше да я прочете на светлината на свещта. На глас, през нощта. Уви се в одеялото, доближи свещта, красива червена свещ, която гореше, без да тече, и започна:

- „Къде се крие страстта? В средата на юли 1838 година по улица „Юниверсите“ се движеше една кола от така наречените милор-ди, наскоро пуснати по парижките улици; в нея седеше среден на ръст пълен мъж с униформа на капитан от националната гвардия. Между парижаните, известни с находчивостта си, има и такива, които смятат, че униформата им прилича много повече, отколкото цивилните дрехи, и си въобразяват, че жените имат доста превратен вкус, тъй като си ги представят по-благоразположени при вида на мъж с шапка на гвардеец или с военно снаряжение..

Виждаш ли, Дю Геклен, това е изкуството на Балзак. Описва облеклото на един мъж и така надникваме в душата му! Детайла, не забравяйте детайла! За да събереш детайли обаче, ти е необходимо време, да умееш да го губиш, да го оставиш да се разхожда, за да открие думата, образа, идеята. Сега никой не пише като Балзак, защото никой не иска да губи време. Казваме „хубаво мирише“, „хубаво време“, „лошо време“, „той е облечен хубаво“, а не търсим малките думички, които ще паснат точно и ще ни покажат, че времето е хубаво, че хубаво мирише, че въпросния мъж е напет и елегантен.

Тя остави книгата и се замисли. Май трябваше да кажа на Гарибалди за Лука. Щеше да го включи в списъка на заподозрените. На-

¹ Превод Ангелина Терзиева. - Б. пр.

правих грешка. Ядосах му се и пропуснах да спомена за най-опасния от всички! Тя придърпа завивката, приглади дългите мохерени косми, събра стегнат розов кичур и отново взе книгата. Прекъсна я ново позвъняване. Трети есемес.

Зная къде сте, Жозефин. Отговорете ми.

Сърцето й се разтуптя. Ами ако наистина знае?

Опита да се свърже с Ирис. Без резултат. Вероятно вечеря с красивия Ерве. Провери дали всички врати са затворени. Дебелите стъкла на огромните прозорци бяха с гаранция, че издържат на удари. Ами ако влезе през покрива? Целият е на дупки. Нужно е само да се покатери през оградата и да влезе през някой балкон. Ще загася свещта. Няма да разбере, че съм тук. Обаче... ще види смачканата кола под дървото.

След малко се оказа под картечен обстрел от есемеси: „На път съм, скоро ще бъда при вас“, „Отговорете, подлудявате ме!“, „Няма да се измъкнете така“, „Вече съм близо и скоро няма да сте толкова надута“, „Мръсница! Ах, мръсница!“, „Вече стигнах Тук.“ Беше в Тук! Тя хвърли тревожен поглед към Дю Геклен, който не помръдна. Отпуснал глава на предните си лапи, той чакаше тя да продължи четенето или да отвори нова кутия сладолед. Тя изтича до прозореца и се взря в тъмния парк. Сигурно е научил от портиерката, че съм ходила, тя му е казала и сега се страхува, че ще разкажа на университетската общност, че е онзи смешен мъж, който се развява по слип по билбордовете. Или знае, че съм се виждала многократно с Гарибалди...

Ще позвъня на Гарибалди...

Имам само служебния му номер...

Отново се опита да се обади на Ирис. Попадна на телефонния секретар.

Ново позвъняване и нов есемес.

Паркът е красив, морето толкова близо. Отидете до прозореца, ще ме видите. Бъдете готова.

Приближи до прозореца, цялата трепереше, подпря се леко на перваза и погледна навън. Нощта беше толкова черна, че различаваше само великанските сенки, които се движеха под напора на вятъра. Дърветата се привеждаха към земята, клоните проскърцваха, някой по-силен порив откъсваше листа, които падаха, въртейки се вихрено във въздуха... Били са намушкани с нож. Право в сърцето. Ръка, която обхваща шията ти, стяга, стяга силно като менгеме, парализира те, докато другата забива ножа. Вечерта, когато ме нападнаха, той ми се обади, искаше да поговорим: „Трябва да говоря с вас, Жозефин, много е важно.“ Искал е да си излее душата, не му е стигнала смелост и затова е решил да ме убие. Решил е, че съм мъртва. Не се обади два дни. Изпратих три съобщения на мобилния му телефон. Не отговори на нито едно. Безразличието му, когато се срещнахме при езерото. Студенината му, когато разказах за нападението. Просто се е чудел как съм оцеляла... Единствената мисъл, която го е занимавала в момента. Не се връзва! Госпожа Бертие, Басониер, младата сервитьорка? Те не са го познавали. Откъде знаеш? Какво знаеш за живота му? Басониер е знаела повече от теб.

Трепереше толкова неудържимо, че нямаше сили да се откъсне от прозореца. Ще влезе, ще ме убие, Ирис не отговаря, Гарибалди е в пълно неведение, Филип се смее в някое заведение с Доли Дулитъл, ще умра в самота. Момиченцата ми, малките ми момиченца...

По страните й се затъркаляха едри сълзи. Избърса ги с опакото на ръката. Дю Геклен наостри уши. Дали не е чул нещо? Залая.

- Млъкни, престани! Ще ни издадеш!

Той продължи да лае все по-силно, взе да обикаля хола, отиде до прозореца и се надигна, опрял предните си лапи на стъклото.

- Престани! Ще ни види...

Тя се престраши и погледна навън, видя фаровете на кола, която се движеше по алеята. Светлините обходиха стаята и тя залегна на пода. Боже мой! Боже мой! Татко, защити ме, не искам да страдам, нека ме убие веднага, направи така, че да не изпитам болка, страх ме е, ох, страх ме е...

Дю Геклен лаеше, задъхваше се, блъскаше се в мебелите. Жозефин намери смелост да се изправи и потърси място да се скрие. Сети се за помещението с пералнята. Вратата беше много тежка и здрава, с много заключалки. Дано батерията да не е паднала съвсем! Ще се обадя на Ортанс. Тя ще знае как да постъпя. Тя никога не изпада в паника, ще ми каже: мамо, не се тревожи, остави на мен, поемам нещата, ще се обадя на полицията, главното в такъв случай е да не показваш, че те е страх, опитай да се скриеш; ако не успееш, говори му, разсейвай го, говори му със спокоен и ведър тон, заглавичкай го, докато дойде полицията... Щеше да се обади на Ортанс...

Тя запълзя към пералното помещение. Дю Геклен бе застанал пред вратата с приведена глава, напрегнат, в нападателна поза, готов да се хвърли срещу врага. Тя прошепна: „Ела да се скрием“, но той стоеше нащрек, заплашителен, с разпенена муцуна, с настръхнала козина.

Тя чу стъпки по чакъла. Тежки стъпки. Мъжът стъпваше самоуверено, убеден, че ще я открие вътре. С всяка крачка идваше все по-близо. Чу как превърта ключа в бравата. Едната заключалка, втората, третата...

Един глас се провикна:

- Има ли някой?

Беше Филип.

Една сутрин Ирис се събуди и го видя застанал до леглото й. Стресна се. Не беше чула будилника! Тя не вдигна ръка да се предпази от камшика, който щеше да накаже прегрешението й. Сведе очи в очакване.

Той не я удари. Не направи никаква забележка за отклонението от правилника. Заобиколи леглото с прибран камшик, сетне замах-на и ударът изсвистя във въздуха. Обърна се към нея:

- Днес няма да ядете. Оставих на масата шунката и ориза, но няма да ги докосвате. Шунката е хубава, чудесно качество, резените са дебели, ухаят примамливо. Ще прекарате деня на стола в четене на молитвеника. Довечера ще мина да проверя дали шунката е непокътната. Мръсна сте. Оказа се доста по-трудно, отколкото си представях. Налага се да се прочисти всичко от горе до долу, за да се превърнете в красива младоженка. - Направи няколко крачки. С върха на камшика повдигна кувертюрата, за да провери дали подът е чист. Пусна края, удовлетворен от видяното. - Ще почистите, естествено, както всяка сутрин, но нямате право да ядете. Може да изпиете две чаши вода. Оставил съм ги на масата. Докато пиете, ще си представяте извора, от който водата блика и ви пречиства. След като свършите с домакинската работа, ще седнете на стола, ще четете и ще ме чакате. Ясно ли е?

Тя изплака: „Да, господарю“, не беше слагала нищо в уста от вчера, гладът се пробуди и я загриза отвътре като хищник.

- За да съм сигурен, че ще четете кротко молитвеника, съм ви отбелязал една молитва, която ще научите наизуст и ще ми издекламирате без грешка; и най-малкото объркване ще бъде наказано подобаващо, за да ви бъде за обица на ухото. Разбрано?

Тя сведе очи:

- Да, господарю.

Той я шибна с камшика.

- Не чух добре!

- Да, господарю - извика тя и сълзите й закапаха.

Той взе молитвеника, прелисти го, намери една молитва, която му се стори подходяща.

- Това е откъс от „Подражанието на Иисус Христос“, озаглавен „За отпора, който трябва да противопоставим на изкушенията“. Вие никога не сте устоявали на съблазните и този текст ще ви научи как да постъпвате. - Прокашля се и зачете: - „Животът ни минава в скърби и изкушения. Затова казва Йов, че е изпитание земният живот на човека. Та всеки от нас трябва да се пази от непрекъснатите изкушения, на които е изложен, да бди и да се моли от страх дяволът, който никога не заспива и ни обгражда отвсякъде със съблазни, да не открие начин да ни издебне. Няма човек толкова съвършен и свят, който да не изпитва понякога изкушение, затова и ние не можем да сме изцяло неподвласт-ни на съблазните. И въпреки че тези изпитания са тежки, те често са от преголяма полза за нас, защото са ни изпратени за смирение, за пречистване и за поучение. Всички светци са минали през тежки изкушения и велики изпитания и чрез тях са продължили напред...“

Той дълго чете с равен глас, после остави книгата на покривката на леглото и заповяда:

- Искам да ви чуя да го издекламирате със смирението и усърдието, които очаквам от вас, когато дойда довечера да ви посетя.

- Да, господарю.

- Целунете ръка на господаря!

Тя му целуна ръка.

Той й обърна гръб и я остави обезумяла от глад, от болка, безжизнена под бялата завивка. Тя дълго плака с широко отворени очи, без да помръдне, без да протестира, отпуснала ръце покрай тялото. Беше изцедена, беше на края на силите си.

- Жо! Вратата е блокирала. Не мога да отворя!

- Филип... Ти ли си?

Той беше оставил фаровете да светят, но тя не бе сигурна в тази тъмница, че наистина е той.

- Заключила ли си се?

- О, Филип! Какъв ужас беше, да знаеш! Мислех, че...

- Жо! Опитай да отвориш...

- Кажи ми, че си ти...

- Защо? Друг ли чакаш? Преча ли?

Той се изсмя кратко. Тя си пое дъх с облекчение. Наистина беше той. Тя се хвърли към вратата и напъна да отвори. Но вратата не поддаде.

- Филип! Толкова валя, че дървенията се е издула! Когато пристигнах, беше голям студ, пуснах парното и го засилих, та дървото се е раздуло...

- Не може да бъде. Не е заради това...

- Напротив. И не спира да вали!

- Не, то е защото смених всички врати и прозорци. Вятърът влизаше отвсякъде и ми беше писнало да топля градината! Сега всичко е ново и трябва да натиснеш силно, защото уплътненията са съвсем нови...

- Но нали аз успях да вляза без проблеми!

- Трябва да са се слепнали от отоплението! Опитай пак...

Жозефин направи каквото й каза той. Увери се, че бравите бяха

отключени, и отново се опита да отвори.

- Не мога!

- Е, отначало ще върви трудно... Чакай да видя какво да направя...

Сигурно беше се отдалечил, защото гласът му се чуваше приглушено.

- Филип! Страх ме е! Лука ми изпраща съобщения, той е на път за тук, ще ме убие!

- Няма... Не бой се, нали съм тук, нищо не може да ти се случи!

Тя чу как чакълът хрущи под краката му, той вървеше покрай

къщата и оглеждаше откъде да влезе.

- Всички нови врати и прозорци са с гаранция против взлом, отникъде не може да се проникне! Къщата е истинска крепост...

- Филип! Той ще дойде всеки миг - повтори паникьосана Жозефин. - Той е този, дето коли жените, сега вече зная! Той е!

- Бившият ти обожател? - осведоми се Филип развеселен.

- Да, ще ти обясня, много е сложно. Историята е като матрьо-шките, разни неща са навързани, но съм убедена, че е той...

- Нищо подобно! Напразно се паникьосваш! А и защо му е да идва тук? Отдръпни се от вратата, ще се опитам да я изкъртя...

- Напротив... Той е луд.

- Дръпна ли се от вратата, Жо?

Тя направи две крачки назад и чу как тялото му блъсна вратата. Която се разтресе, но не помръдна.

- Майната му! - извика Филип. - Няма да стане! Ще заобиколя отзад...

- Филип! - викна Жозефин. - Внимавай! Той ще се появи всеки момент!

- Жо, престани с тази паника! Обуздай въображението си!

Тя отново го чу как върви по чакъла. Сега се отдалечаваше. Тя зачака, прехапала палец. Лука щеше да се появи, двамата щяха да се бият, а тя щеше да остане безсилна. Извади мобилния си и реши да повика пожарната. Толкова беше изнервена, че не можеше да си спомни номера. Екранчето на телефона й потъмня и угасна. Край, батерията беше паднала окончателно.

Крачките се връщаха. Тя застана до прозореца и видя Филип на светлината на фаровете. Направи му знак. Той дойде по-близо.

- Нищо не може да се направи. Всичко е залостено, тотално блокирано! Успокой се, Жо - каза той и допря длан до стъклото.

И тя долепи дланта си върху неговата от вътрешната страна.

- Страх ме е от него! Не ти разказах всичко оня път в Лондон. Нямахме време, но той е луд, този тип е насилник...

Стараеше се да говори високо, за да може Филип да я чува.

- Нищо няма да ни стори! Стига с тази паника!

Той се върна при вратата, блъсна с рамо, но тя не помръдна. Той отново отиде до прозореца.

- Както виждаш, нямаше да може да влезе...

- Напротив! През покрива!

- През нощта, в този мрак! Щеше да падне! Щеше да му се наложи да изчака да съмне, а ти през това време щеше да си повикала за помощ.

- Батерията ми падна!

Тя го чу как седна до вратата.

- Ще се наложи да прекарам нощта навън...

- О, не! - изплака Жозефин.

И тя седна, от другата страна на тежката врата. Задраска по дървото, сякаш искаше да пробие дупчица.

- Филип, тук ли си?

- Ще ръждясам, ако прекарам нощта навън!

- Стаите са наводнени, пък и почти целият покрив се е разлетял. Аз спя на голямото канапе в хола с Дю Геклен.

- Това доспехи ли са?

- Това е моят пазач.

- Здравейте, Дю Геклен!

- Той е куче.

- Аха...

Сигурно беше променил позата си, защото тя го чу да се движи зад вратата. Представи си го седнал със свити крака, подпрял брадичка, обгърнал колене с ръце, с вдигната яка. Дъждът беше спрял. Тя чуваше само вятъра, който пронизително редуваше две заплашителни ноти в клоните на дърветата в остър и властен рефрен.

- Видя ли, никакъв го няма - заяви Филип след дълга пауза.

- Не съм измислила съобщенията! Ще ти ги покажа...

- Написал ги е, за да те подлуди. Обиден е или е бесен, че си го разкарала, и така си отмъщава.

- Той е луд. Опасен луд... Като си помисля само, че нищо не казах на Гарибалди! Натопих Антоан, а за него си замълчах! Каква тъпачка съм, просто думи нямам!

- Е, недей така... Изгубила си самообладание, изплашила си се напразно. Дори да дойде, ще си има работа с мен и ще се кротне. Обаче няма да дойде, сигурен съм...

Тя го слушаше и душата й се поуспокои. Облегна глава на вратата и започна да диша бавно и равномерно. Той беше тук, от другата страна на вратата. Вече нищо не можеше да я уплаши. Беше дошъл сам. Без Доти Дулитъл.

- Жо? - помълча за секунда: - Не ми се сърдиш, нали?

- Защо не се обаждаше? - отприщи се Жозефин, готова да се разплаче.

- Защото съм глупак...

- Не ми пука за другите жени, да знаеш. Само искам да ми кажеш. Никой не е съвършен.

- Няма други жени. Просто се оплетох в толкова емоции.

- Най-страшното е мълчанието - измънка Жозефин. - Започваш да си въобразяваш всякакви работи и положението става опасно. Изпадаш в безтегловност, не можеш да се хванеш за нещо дори най-незначително, но да е реално, за да си излееш гнева. Мразя мълчанието.

- Понякога улеснява много.

Жозефин пусна дълга въздишка:

- Току-що се разприказва... Както виждаш, не е толкова сложно.

- Защото си зад вратата!

Тя се разсмя. Смехът помете страха. Той е тук, Лука няма да припари. Ще види колата на Филип пред вратата. Нейната е размазана под дървото, но той ще види, че тя не е сама.

- Филип! Искам да те целуна!

- Ще се наложи да изчакаш. Вратата очевидно не е на това мнение. Пък и аз... Не съм от ония, лесните мъже. Харесва ми да бъда желан.

- Зная.

- От много време ли си тук?

- От три дни... поне така мисля. Вече им изгубих сметката...

- И от три дни ли вали така?

- Да. Без прекъсване. Опитах да вляза във връзка с Фове, Но...

- Той ми се обади. Утре идва с работниците си...

- Обади ти се в Ирландия?

- Бях се върнал вече. Когато отидох до лагера да прибера Зое и Александър, двамата ми заявиха, че искали да продължат престоя си. Затова се прибрах в Лондон...

- Самичък? - вметна Жозефин, драскайки ожесточено по вратата.

- Самичък.

- Това е за предпочитане. Казвам, че ми е все тая, но не е съвсем вярно... Защото не искам да те изгубя.

- Вече няма къде да ме губиш...

- Ще повториш ли?

- Няма повече да ме губиш, Жо.

- По едно време дори си помислих, че отново си се влюбил в Ирис...

- Не - отговори Филип тъжно. - Приключих с Ирис, наистина сложих точка. В Лондон вечерях с нейния обожател. Той ми поиска ръката й...

- Льофлок-Пинел? Бил е в Лондон?

- Не. Съдружникът ми. Иска да се ожени за нея... Защо Льоф-лок-Пинел?

- Не бива да ти го казвам, но май е много влюбена в него. В този момент изживяват идеалната любов в Париж.

- Ирис с Льофлок-Пинел! Но той е от мъжете, които не се развеждат!

- Известно ми е... Обаче според Ирис двамата се обичали...

- Тя ще продължава да ме учудва. Пред нищо не се спира...

- Тя го пожела в мига, в който го зърна.

- Не вярвах, че би бил способен да напусне жена си.

- Засега не го е сторил...

Искаше да го попита дали не му е мъчно, но се въздържа. Не желаеше да обсъжда сестра си. Не желаеше тя да се намесва помежду им. Тя изчака той да заговори.

- Ти си силна, Жо. Много по-силна от мен. Предполагам, затова се уплаших и се скрих зад мълчанието...

- О, Филип! Аз съм всичко друго, но не и силна!

- Напротив, силна си. Не го осъзнаваш, но си силна... Преживяла си много повече от мен и тези изпитания са те калили.

Жозефин запротестира, но Филип я прекъсна:

- Искам да ти кажа... Някой ден може да стане така, че да не се държа подобаващо, да не съм на висота, тогава ще се наложи да проявиш търпение, да ме изчакаш... Да изчакаш да порасна. Толкова имам да наваксвам!

Говориха цяла нощ. От двете страни на вратата.

Фове пристигна на сутринта и освободи Жозефин, която се въздържа и не се втурна в прегръдката на Филип. Тя се притисна до ръкава на сакото му и потърка буза в него.

Обади се на Гарибалди. Разказа му за преследването, на което бе станала жертва, предаде му съдържанието на съобщенията на мобилния.

- Настина се страхувам, казвам ви.

- Принуден съм да се съглася с вас - отговори Гарибалди с известно съчувствие в гласа. - Напълно основателно, сама в голямата отдалечена къща, и този мъж, който ви преследва...

Пак ще ме измамят, помисли Жозефин, но този път бе решена да Говори. Разказа за безразличието на Лука, за двойната му самоличност, за пристъпите му на агресивност. Той слушаше мълчаливо. Щеше да приключи разговора, когато се сети, че може би трябваше да му съобщи името на портиерката.

- Срещнахме се с нея. Всичко това ни е известно - отговори Гарибалди.

- Значи вие сте го разследвали, така ли да разбирам? - попита Жозефин.

- Край на разговора, госпожо Кортес.

- Искате да кажете, че знаете кой е убиецът...

Той беше затворил. Замислена, тя се обърна към Филип и господин Фове, които оглеждаха покрива и правеха списък на нещата, които се нуждаеха от поправка.

Когато Филип се върна при нея, тя прошепна:

- Мисля, че са арестували убиеца...

- Затова ли онзи не дойде? Спипали са го навреме...

Той я прегърна през раменете и я посъветва да се постарае да забрави. Добави, че би било добре да звънне на застрахователите, за да съобщи за колата.

- Напълно ли си застрахована?

- Да. Но това е най-малката ми грижа. Долавям опасността във въздуха... ами ако не са го арестували навреме? Ако започне да ни преследва? Опасен е, да знаеш...

Заминаха за Етрета. Затвориха се в един хотел. Излязоха само да хапнат сладкиши и да пият чай. Понякога насред някое изречение Жозефин се улавяше, че мисли за Лука, за загадките около живота му, за мълчанията му, за това как винаги я бе държал на разстояние. Тя бе мислила, че това е любов. Било е просто лудост. Не, упрекваше се тя, една вечер беше на ръба да ми разкаже, да признае всичко и може би щях да му помогна. Тръпки я побиваха. Спала съм с убиец! Сядаше в леглото, Филип я успокояваше нежно, повтаряше „аз съм тук, до теб съм“. Тя се унасяше в сън, разплакала.

Валеше без прекъсване. От леглото наблюдаваха как дъждът изливаше по прозореца дълги полегати струи. Дю Геклен въздишаше, надигаше се, въртеше се на място, лягаше и отново заспиваше.

Решиха да поемат към Париж, без да бързат.

- Искаш ли да караме само по странични пътища? - обърна се към нея Филип.

-Да.

- Да се изгубим някъде?

- Да. Така ще бъдем заедно по-дълго време!

- Чуй ме, Жо, отсега нататък ще бъдем постоянно заедно!

- Толкова съм щастлива, искам да хвана една чайка, да й прошепна тайната си и тя да литне високо в небето и да я отнесе...

Толкова силно валеше, че наистина объркаха пътя. Жозефин въртеше картата във всички посоки. Филип се смееше, че не я бива за навигатор.

- Но, нищо не мога да видя! Да се върнем на главния път, какво друго да сторим!

Стъпиха на шосе Б 313, прекосиха малки селца, които едва забелязваха през забързаните чистачки, които не спираха да сноват наляво-надясно по стъклата, и стигнаха до някаква местност Льо Флок-Пинел. Филип подсвирна, впечатлен.

- Виж ти! Нашият човек е от сой. Има село на негово име!

Караха много бавно, на места с пет километра в час. През прозореца на колата Жозефин забеляза стара сграда с олющена фасада, на бял фон с почти изтрити зелени букви пишеше „Модерна печатница“.

- Филип, спри!

Той спря колата. Жозефин слезе и отиде до къщата. Забеляза светлина вътре и повика Филип.

- Как се казваше? Забравила съм - мърмореше тя под нос, опитвайки да си спомни разказа на Льофлок-Пинел.

- Кой? - осведоми се Филип.

- Печатарят, който прибрал Льофлок-Пинел... На устата ми е!

Казваше се Графен. Беноа Графен. Старец, който годините бяха

покрили със скреж. Отвори им, без да крие изненадата си. Покани ги да влязат в просторно помещение, пълно с машини, книги, буркани с лепило, печатарски плаки.

- Извинете за безпорядъка - засуети се старецът. - Вече нямам сили да подреждам...

Жозефин се представи и в мига, в който произнесе името Ерве Льофлок-Пинел, погледът на стария мъж се съживи.

- Аа - прошепна той, - Палечко...

- Ерве?

- Аз го наричах Палечко, Палечко-Малечко...

- Значи е истина това което ми е разказвал, вие сте го прибрали, отгледали сте го...

- Прибрах го, да. Но не го отгледах, не. Тя не ми даде време...

Той отиде до старата кухненска печка на дърва и донесе заврелия кафеник, предложи им кафе. Беше прегърбен, тътреше крака. Носеше стара вълнена жилетка, опърпан кадифен панталон, пантофи. Отвори кутия с бисквити и им предложи. Пиеше кафето си, топеше бисквитите в него, доливаше вряло кафе, когато те попиеха цялата течност. Правеше го машинално, с празен поглед, сякаш отсреща му не седяха двама души.

- Извинете ме - смотолеви той, - не ми се случва често да приказвам. Преди в селото имаше хора, беше оживено, съседи, сега почти всички си отидоха...

- Да, зная - отвърна тихо Жозефин. - Той ми разказа за главната улица, дюкяните, за работата му с вас...

- Спомня ли си? - учуди се той. - Не е забравил? Беше толкова отдавна...

- Спомня си всичко. Спомня си за вас, обичал ви е, нали знаете.

Тя взе с две ръце изкривената ръка на Беноа Графен, стисна я

леко и му се усмихна.

Той извади кърпа и си обърса очите. Трепереше, докато се мъчеше да улучи джоба, за да пъхне в него кърпата.

- Когато го видях, беше ей толкова голям... - той вдигна ръка, за да покаже колко е бил висок малчуганът.

- Отдавна ли беше? - попита Жозефин.

Той махна с ръка, сякаш да покаже, че вече дори не помни колко години са минали.

- Палечко, малкият Палечко... Ако някой ми беше казал сутринта, че днес ще стане дума за него!

- Той често говори за вас. Станал е много красив мъж, блестящ. ..

- О! Винаги съм го предчувствал. Още по онова време беше изключително умен. Небето ми го изпрати милия Палечко.

- Той ли почука на вашата врата? - попита Жозефин с усмивка.

- А, изобщо не беше така! Бях зает с работата... - той посочи зад гърба си покритите с прах машини. - По онова време не спираха. Вдигаха адски шум... Изведнъж чух как рязко изскърцаха спирачки. Вдигнах глава, приближих се до прозореца и видях! Видях нещо страшно! - той плесна с ръце, сякаш все още не можеше да дойде на себе си. - Една мощна кола беше спряла точно тук, пред моята врата, и женска ръка го изхвърли! Както изхвърляш куче, от което искаш да се отървеш! Хлапето остана неподвижно на пътя. С костенурка в ръцете. Трябва да беше на три-четири години, така и не разбрах точно на колко.

- И той не си спомня...

- Взех го вътре. Не плачеше. Притискаше костенурката до гърдите си. Помислих, че ще обърнат и ще дойдат да си го приберат. Беше невероятно сладък. Мил, нежен, наплашен. Не си знаеше името. Впрочем отначало изобщо не говореше. Затова го нарекох Палечко. Знаеше само името на костенурката си: Софи. Ами това се случи преди повече от четирийсет години. Все едно в друга епоха! Отидох да съобщя в жандармерията, те ми казаха да го държа при мен, докато...

Една бисквита се беше разпаднала в кафето му. Той се надигна и отиде за лъжичка. Върна се на стола и продължи, докато вадеше парченцата:

- Никога не казваше „мамо“, „татко“. Мълчеше. Един ден просто ми каза: остави ме при теб... Страшно ме развълнува. Нямах деца. Заживяхме тримата, той, аз и костенурката. Обожаваше я. Странно нещо, и тя се бе привързала към него. Когато я повикаше, тя се отзоваваше, идваше. Не знаех, че костенурките имат някакви чувства. Тя вдигаше малката си главица към него, той я вземаше на ръце и вървеше бавно, гушнал я до гърдите си. Тя спеше в неговата стая. До леглото му, в един сандък. Свикнах с хлапето и с костенурката. Той ме следваше навсякъде. Не се отделяше от мен. Когато работех, стоеше при мен, когато отивах в градината, ме следваше по петите. Бях го записал в селското училище, познавах учителя, той се съгласи. Жандармите наминаваха от време на време да пият по едно кафе. Казваха ми, че все пак трябвало да съобщя за него, защото може бе родителите му го търсели. Не казвах нищо, не протестирах, мислех си, че ако родителите му искат да си го вземат... Само трябва да дойдат и да си го вземат, не беше трудна работа. Нали така?

Жозефин и Филип отговориха в един глас „да, разбира се“, притеснени от угасналите очи на стария човек, от скръбта в погледа му, от изкривените пръсти, които топяха бисквитите в кафето.

- Веднъж се появи една жена. Социална служителка, Евелин Ла-марш. Суха, властна, рязка. Този ден трябва да си беше отбелязала в бележника „РВ Льо Флок Пинел“. Реши, че трябва да го вземе. Ей така, хоп! - и готово! Без да попита нито него, нито мен! Започнах да протестирам, тя само ми заяви, че такъв бил законът. А когато се оказа, че трябва да му намерим име, тя подхвърли, че щял да се казва Ерве Льофлок-Пинел и че щяла да го даде на приемно семейство. Аз отново запротестирах, казах, че аз съм приемното му семейство, на което тя отвърна, че трябвало да се запиша в списък, че имало много хора, които чакали за деца, че мен ме нямало в списъка. Боже мой! Ами аз не чаках за дете, имах си! - той отново си обърса очите, сгъна кърпата и я пъхна в джоба, обърса трохите от бисквитата с ръкава си. - Замина за три минути. Беше живял шест години при мен. Когато го отвеждаше, той крещеше, дереше я, хапеше я, риташе я. Тя го метна в колата и я заключи. Той крещеше: „Деди! Деди!“ Така ми казваше. Навремето не бях възрастен, но той ме наричаше така... Щях да умра. За една нощ целият побелях. - Той прокара ръка в косата си, заглади веждите си. - Не зная какво са му правили, но постоянно бягаше от приемните семейства. Връщаше се при мен. По онова време никой не даваше пет пари за децата, камо ли за изоставените, те нямаха право на глас. Бях му казал едно нещо, бях му казал: учи се добре в училище, това е единственият начин да се измъкнеш. Той ме послуша. Винаги първенец на класа... Един ден след поредното от безбройните му бягства се появи без Софи. Мъжът в приемното семейство бил някакъв умопобъркан, бивш командос, парашутист. Тероризирал всички у дома, налагал им безумни правила. Да си оправят леглата като в казармата, да чистят тоалетната с четка за зъби, да, шефе, не, шефе, на вашите заповеди, шефе! Биел го за най-дребното провинение. По цялото тяло имаше белези от изгорено. Жената си мълчала, не си отваряла устата. Когато плачел, му казвала: „Прави това, което иска покровителят ти! Той има право. Трябва да се научиш да работиш и да страдаш!“ Двамата били взели няколко деца, за да си имат безплатни работници. Тя никак не се грижела за тях. Никога. Имала много силна връзка с нейния човек. Вечер, преди той да се върне от работа, трябвало да се натъкми, да изглежда добре. Слагала си колан с жартиери, съблазнително бельо. Разхождала се пред децата по сутиен и гащи. Той се прибирал, опипвал я пред децата да ги научел на нещата от живота! Малкият ми разказваше, че понякога хлапетата повръщали, толкова били отвратени, казваше ми: „Аз обаче не. Аз нарочно гледам, за да му покажа, че не ми пука!“ Мъжът му заповядвал да бъде пръв в училище, иначе щяло да има наказания. Един ден донесъл слаби оценки. Лудият грабнал Софи и я размазал на кухненската маса. С чук. След това направил нещо ужасно: заповядал му да изхвърли в кофата за боклук костенурката, превърната в пихтия. Трябва да е бил на тринайсет. Нахвърлил се на мъжа, опитал да се бие, оня го смлял, дойде си целият в кръв... И представяте ли си какво стана после? - кръвта му се бе качила в главата, беше почервенял и удряше с юмрук по масата. -Жената от социалната служба пак дойде да го отведе! С чантичката си, с тясната си поличка, с мизерното си кокче! И го отведе! Как я мразеше тази жена! Всеки път, когато бягаше, тя идваше да го търси при мен, намираше му ново побъркано семейство, което го вземаше да цепи дърва, да работи на полето, да върти къщата, да коси моравата, да боядисва, да рендосва, да чисти септичната яма. Хранеха го колкото да не умре, биеха го, ама тя, тя обясняваше, че трябвало да се пречупи. Садистка. Поболях се. Отчаях се, окото ми ншцо не виждаше. Занемарих печатницата... През 1974, при президента Жискар д‘Естен, гласуваха закона за пълнолетието - 18 години. Две години по-късно Палечко изкара матурата с „много добър“. Точно на шестнайсет. Направо не мога да си представя как успя! Хвърли се да учи като бесен. Почти престана да идва да ме вижда... Последния път, когато го видях, пристигна през нощта с някакъв приятел. Бяха си пийнали, твърдяха, че убили гадината... Той дори ми каза „отмъстих си, вече съм на чисто“. Отговорих му, че човек не може да е на чисто, като си отмъщава. Приятелят му се изхили: „Какъв глупак! Тоя нищо не разбра.“ Ядосах се. Палечко му каза да се извини, защото аз все така си го наричах, Палечко. Приятелят забеляза и ме поправи: „Какви ги приказваш, той се казва Ерве Льофлок-Пинел. Защо го наричаш Палечко. Да не би Ерве да не ти харесва?“ Аз отвърнах: „Не е там работата, просто винаги съм ги наричал така“, а той ми каза: „Ми добре, защото и аз се казвам Ерве, и аз съм момче от домовете за изоставени деца, и на мен гадината Евелин ми съсипа живота, уж че се грижела за мен...“

- Как му беше фамилията на другия Ерве? - попита Жозефин.

- Забравих вече. Беше някакво странно име. Приличаше на белгийско... Ван нещо си... Записах си го в бележника, защото си записах всичко, след като двамата си тръгнаха. Случката беше изпълнена с толкова насилие, че исках непременно да си я отбележа. Понякога, когато нещата са прекалено жестоки, човек ги изтрива от паметта си, не иска да си ги спомня никога вече. Ще отида да го потърся, ако искате...

- Много е важно, господин Графен - увери го Жозефин.

- Наистина ли държите? - попита той, вдигнал побелелите си вежди. - Ще отида да го потърся. Държа го в една кутия... Моята кутия за спомени. Предупреждавам ви, не са приятни неща!

Той потътри крака до полицата, помоли Филип да свали потънала в прах кутия.

Извади едно тефтерче, отвори го внимателно, прелисти го. Прахът се вдигаше на леки облачета и той кихна. Пак извади кърпата си. Избърса си очите и отново се зае с тефтерчето. Прочете някаква дата: 2 август 1983.

- Ван ден Брок. Точно така, казваше се Ван ден Брок. Той беше взел името на приемното семейство. Обаче е прекарал две години в дом, преди да го осиновят. Така се запознали двамата Ерве и оттогава поддържали връзка. Когато дойдоха онази вечер, бяха празнували завършването на образованието си. Трябва да са били на двайсет и три, двайсет и четири години. Невъзпитаният младеж учил медицина, моят Палечко - политехниката и някакви други неща, за които старата ми глава не си спомня вече! Продължиха да пият през нощта и след известно време го попитах: „Защо дойде при мен?“ Той ме погледна и ето, чета ви отговора, „за да затворя един цикъл, цикъла на нещастието. Ти си единственият добър човек, когото съм срещнал в живота си“... Другото момче беше заспало на пейката и бяхме останали будни ние двамата. Разказа ми за ужасите, преживени във всичките семейства, беше попадал само на луди! Тръгнаха си призори. Отиваха в Париж. Оттогава нямам никакви вести от него. Един ден в местния вестник прочетох, че се жени за дъщерята на банкера Манжен-Дюпюи. Семейството има замък тук наблизо. Като беше малък, ходеше да бере гъби в парка и много се страхуваше кучетата от замъка да не му скъсат панталонките. Правехме си вкусни омлети. Казах си, че е постигнал чудесен реванш... - той се усмихна вяло и изтупа предницата на жилетката си. - Не зная дали са го приели добре. Носеше име на някакво забутано село. Не беше от техния свят... Обаче беше блестящ. Така поне пишеше във вестника. Ставаше въпрос и за някакъв американски университет, за високи постове, които му предлагали, затова вероятно са склонили да му дадат дъщеря си. Не ме поканиха на сватбата. Скоро след това селяните, които работеха в замъка, ми казаха за смъртта на първото му дете. Ужас! Премазано на някакъв паркинг. Също като костенурката Софи. Какви номера ни погажда животът, си помислих тогава! Да го подложи на подобно изпитание! Него! После следях пътя му оттук-оттам... Хората, които работеха в замъка, го виждали от време на време с жена му и децата му. Говори се, че бил странен, пак бил така блестящ, но особняк. Кипвал за нищо, имал разни фикс-идеи. Сигурно е нещастен. Не зная как човек може да се излекува от подобно детство. Милият Палечко! Толкова беше сладък, когато танцуваше валс със Софи в ателието. Въртеше се бавно, за да не й се завиел свят на Софи. Пъхаше я под якето си. Тя си подаваше главата и той й говореше. Да ви кажа, никога не съм се женил, не съм имал деца, но поне не съм създал нещастници.

- Значи се познават от детските си години... - прошепна Жозефин.

- Често са ми говорили за него - обади се Филип, - но никога не съм си представял, че може да е имал такова детство. Никога!

Беноа Графен вдигна глава, погледна Филип право в очите и заяви:

- Защото това не беше детство, затова!

Беше прибрал тефтерчето, върнал кутията на мястото и клатеше глава, сякаш отново бе сам и тях двамата ги нямаше.

-Жозефин си задаваше въпроси, докато Филип караше. Излиза,

че са се познавали отдавна... Това е била нишката, която е разследвала капитан Галоа, преди да бъде убита.

- Не мислиш ли, че е добре да предупредим Ирис? - обърна се Жозефин към Филип. - Това, което ни разказа старецът, си е доста страшничко...

- Тя няма да обърне внимание. Никога не слуша какво й се говори. Тича подир някакви свои мечти...

Бяха минали осем дни, откакто се пречистваше.

Осем дни, без да излезе от апартамента. Сутрин ставаше в седем и половина, за да бъде измита и чиста, когато той дойдеше да й остави храната.

Звънваше точно в осем с въпроса „станахте ли вече?“, и ако тя не отговореше ясно и високо, отнасяше наказание. Беше прекарала цял ден завързаната на стола, защото не бе чула часовника сутринта. Беше скрила запасите си от стилнокс под матрака и гълташе хапчета, за да забрави, че й беше забранено да пие. Губеше представа за времето. Знаеше, че са минали осем дни, защото той не пропускаше да й го повтаря. На десетия ден щяха да се оженят. Беше й обещал. Щяха да се врекат един на друг. Тържествено.

- Ще имам ли свидетел? - попита тя, свела поглед, с вързани на гърба ръце.

- Ще имаме общ свидетел за двама ни. Той ще отбележи нашето обвързване преди официалното му прогласяване пред хората...

Това я устройваше. Щеше да изчака нужното време, за да подготви той документите по развода. Никога не споменаваше думата развод, напротив, винаги говореше за сватба. Тя не разпитваше.

Вече си бяха изработили определени навици. Тя беше послушна и той изглеждаше доволен. Понякога я развързваше и решеше дългата й коса, шепнейки любовни слова: „Красавице моя, прекрасна моя, сега си само моя... Няма да позволиш на никой мъж да се доближи до теб, обещаваш ми, нали? Мъжът, с когото те видях един път в ресторанта...“ Как ли бе разбрал? Нали по това време беше в Бел Ил? Или бе отишъл и се бе върнал веднага? Дали не беше я проследил? Значи я обича, обича я! Няма да позволиш на този мъж да те доближи, нали? Тя се научи как да говори с него. Никога не задаваше въпроси, отваряше уста само когато той й разрешеше. Тя се чудеше какво щяха да правят, когато жена му и децата се върнеха от летуването.

Сутрин той я будеше. Оставяше шунката и ориза на масата в кухнята. Тя трябваше вече да е чиста, измита, облечена в бялата си рокля. Той докосваше с върха на пръста клепачите й, шията, проверяваше между краката. Не желаеше да усеща никаква миризма. Тя търкаше кожата си до изнемога със сапун за пране. Това бе най-страшното изпитание: не биваше да се издава, затова стискаше зъби, за да сподави стоновете на удоволствие, които напираха. Минаваше с пръст по екрана на телевизора, за да види дали има прах, после идваше ред на плочките на пода, на паркета, на рамката на камината. Изглеждаше доволен, когато се убедеше, че всичко е чисто. В такива моменти я докосваше леко по бузата, много нежна милувка, която я разплакваше. „Виждаш ли - й казваше и това бе един от редките случаи, в които й говореше на „ти“, - виждаш ли, това е любовта, когато даваш всичко, когато се отдаваш изцяло, ти досега не си познавала това чувство, просто не си могла, живяла си в лъжовен свят... След като се върнат всички, ще ти наема апартамент. Ще бъдеш пречистена и ако се държиш безупречно, бихме могли да облекчим правилата до известна степен. Ще ме чакаш, ще си длъжна да ме чакаш, а аз ще поема грижите около теб. Ще мия косата ти, ще те къпя, ще те храня, ще ти режа ноктите, ще те гледам, когато се разболееш, а ти ще се запазиш чиста, чиста, неосквернена от мъжки поглед... Ще ти дам да четеш книги, които аз ще съм избрал. Ще се изучиш, ще научиш хубавите неща. Вечер ще си почиваш с разтворени крака, а аз ще лягам отгоре ти. Няма да се движиш, само ще издадеш тих и кратък стон, за да ми покажеш, че изпитваш удоволствие. Ще правя каквото искам с теб и никога няма да протестираш.“

„Никога няма да протестирам“ - повтори по-високо тя.

Ако видеше мръсна лъжица на масата или зрънца ориз, той кипваше и викаше: „Какво е това, какво? Мръсотия, вие сте мръсна“, и я удряше, а тя се оставяше да бъде удряна. Харесваше й да стои на тръни, очаквайки ударите да завалят, мъчителната тревога, обичаше да се пита: направих ли всичко както трябва, ще ме накаже ли, или ще ме възнагради? Очакването и тревогата насищаха живота й, придаваха значение на всяка минута, всяка секунда очакване я изпълваше с непознато, нечувано щастие. Дебнеше момента, в който щеше да отгатне, че е удовлетворен и щастлив или обратното - бесен и кипящ от враждебност. Сърцето й биеше до пръсване, виеше й се свят. Беше непредвидим. Оставяше го да я бие, свличаше се в краката му и обещаваше никога повече да не повтаря грешката. В такива случаи я завързваше на стола. За цял ден. Връщаше се на обед, за да я нахрани. Тя отваряше уста, когато й заповядаше, преглъщаше, когато й наредеше. Понякога изглеждаше толкова щастлив, че валсираха из апартамента. Безмълвно. Безшумно, от което ставаше още по-красиво. Той придържаше главата й до гърдите си и я галеше. Обсипваше косата й с кратки малки целувки и тя се топеше от щастие.

Един ден, докато седеше вързана на стола, понеже беше проявила непокорство, телефонът звънна. Не можеше да е той. Знаеше, че тя е завързана. С учудване установи, че не я е грижа кой звъни. Тя вече не принадлежеше на този свят. Не изпитваше никакво желание да говори с когото и да било. Нямаше да разберат колко е щастлива.

Вечерно време той слушаше опери вкъщи. Отваряше широко прозореца на хола и пускаше музиката силно. Тя слушаше безмълвно, отпусната на колене до стола си. Понякога намаляваше звука и говореше по телефона или по диктофона. Чуваше се в целия двор. Няма страшно, заявяваше той, всички са на почивка, не се мярка жива душа.

Накрая гасеше осветлението. Спираше музиката. Отиваше да си легне.

Или се качваше тихо да провери дали е заспала. Трябваше да си ляга на заник слънце. Не й се полагаше осветление. За какво ви е да бродите из тъмния апартамент?

В леглото дългата й коса трябваше да е разпростряна по възглавницата, краката прибрани, ръцете извадени над завивката. Трябваше да спи в тази поза. Той се надвесваше над нея, проверяваше дали спи, плъзгаше ръка по тялото й и вълна на огромна аслада я връхлиташе, от нея се навлажняваше между краката. Не помръдваше, просто чувстваше как удоволствието я залива. Не знаеше кога той ще влезе, дали ще я бие, за да я събуди, защото е оставила неприбран лист хартия в антрето, или ще й прошепне нежни думи, наведен над нея. Страхуваше се и вълнението бе неописуемо, когато страхът се изливаше във вълна на удоволствие.

На другия ден се миеше още по-усърдно, за да не долови той и най-слабата телесна миризма, но мисълта за изпитаното удоволствие отново я караше да се подмокря. Колко странно, никога не съм била по-щастлива, а не притежавам нищо. Нямам дори собствена воля. Всичко му дадох.

Обаче не се покоряваше напълно: описваше щастието си на листове, които криеше зад металната плоча на камината. На тях отбелязваше всичко до най-дребните подробности. И отново преживяваше и страха, и удоволствието. Искам да обрисувам любовта си, толкова красива, толкова чиста, за да мога да чета и препрочитам, проливайки сълзи на радост.

За осем дни извървях по-дълъг житейски път, отколкото за чети-рийсет и седем години.

Беше станала точно такава, каквато той искаше тя да бъде.

Най-сетне щастлива! - шепнеше тя, преди да заспи. Най-сетне щастлива!

Вече нямаше желание да пие, а от утре щеше да спре да взема хапчетата за сън. Синът не й липсваше. Той принадлежеше на друг свят, света, който бе оставила зад гърба си.

И настъпи вечерта, в която той дойде, за да се оженят.

Тя го чакаше босонога, с роклята с цвят на слонова кост, с разпусната коса. Беше поискал да го чака права в антрето като облечена в бяло младоженка, която се готви да застане пред църковния олтар. Беше готова.

Тази вечер Ролан Бофрьото беше побеснял. Дъвчеше мундщука на лулата си, плюеше жлъч и бълваше змии и гущери срещу това лайняно общество, неспособно да си стиска лайната, дето без грижа за когото и да било оставя хората всеки самичък да се измъква от лайната!

Бяха му съобщили за банда рейвъри, които си търсели място, за да си направят страхотен терен. Ще ви дам аз едни страхотни терени! Тия лайняни наркомани ще ми осерат нивата. Бяха му казали, че ходели на огледи нощем. Е, ще се постарае да не останат разочаровани гадните малоумници! Щеше да ги хване на бърза ръка на мушката, щеше да им надупчи задниците със сачми и нехранимайковците щяха да се изпарят, напълнили гащите от страх.

Той познаваше всяко кътче от тези поля, гори, ливади. Знаеше откъде минаваха крадците на момина сълза, на гъби, на кестени, бракониерите на зайци, крадците на онова, което беше неговото ежедневие и му даваше хляба. Сега нямаше да остави лайняните кресльовци и наркомани да му съсипят земята!

Напредваше предпазливо в гъсталака край своята нива. Имаше си нива за чудо и приказ, не само хубава, ами и закътана. Човек трябваше да знае къде се намира, за да стигне до нея! Цяла година се грижеше, чистеше камък по камък, брануваше, обръщаше земята, тореше, за да я подхрани...

Затова се беше скрил, причакваше купонджиите, както им казваха по телевизията, когато дочу шум от автомобил, после още един и видя двете коли, които изскочиха точно пред него. Виж ти, ще мога да зърна отблизо какво е това „купонджия“! Само ще си оплакна окото, преди да ги гръмна в ташаците, ако изобщо имат!

Първата кола спря почти под носа му. Той се дръпна назад и потъна в мрака, за да не го забележат. Беше краят на август и нощите бяха светли, луната се беше запълнила, окръглила, красавица ненагледна, която се вземаше за градски фенер. Той обичаше всичко в нивата си, дори луната, която я къпеше в лъчите си. Втората кола паркира точно срещу първата, бяха на десетина метра разстояние едиа от друга.

От първата слезе мъж. Висок, с бял шлифер. От втората - друг мъж, много кльощав, направо жив скелет. Те се посъветваха за кратко, както и той се договаряше с Раймон в кафенето, преди да пуснат фиша за конните надбягвания, след което Скелета се върна в колата си, запали фаровете и пусна музика. Музиката беше прекрасна. Не като музиката, която пускат по телевизията, когато дават репортажи от техно партита. Музика с орнаменти, извисявания, паузи и женски глас, прекрасен като луната, който се издигна над гората и разхубави околните дървета, дъбовете столетници, трепетликите, обикновените и сивите тополи, посадени от баща му малко преди да си отиде, за които той ревностно се грижеше.

И мъжът с белия шлифер запали фаровете на колата си и се получи нещо като светлинна конструкция. В светлината на фаровете се носеха някакви частици и се получаваше много красиво с музиката, въздигната като знаме. Белия шлифер изведе от колата красива чернокоса жена с бяла рокля, босонога. Само мога да мечтая за такава в леглото си! Тя пристъпваше грациозно и леко, сякаш не докосваше земята, сякаш тръните не й бодяха ходилата. Бяха красива двойка, направо феерична, така да се каже. Хич не приличаха на купонджиите, това също беше сто процента сигурно. Пък и не бяха на техните години. Ами някъде около четирийсетте. Елегантни, леко нафукани като хора с пари, свикнали множеството да се отдръпва пред тях и да им прави път... А музиката! Музиката... Той различаваше някакви каа, стаа, дии, ваа, които се губеха в нощта като поздрав към гората. Никога не беше слушал такава красива музика!

Ролан Бофрьото свали карабината. Извади тефтерчето си и докато светлината беше все още силна, си записа с мекия черен молив номерата на колите, марките им, каза си, че това може би са организаторите, дошли да огледат мястото. Не бяха рейвърите, прекалено мързеливи да идват дотук, а вероятно организаторите... защото не ми разправяйте, че няма хора, дето правят пари с рейвърите, не на мене тия! Щото тая работа нищо не ни носи на нас, селяните, ама си има хора, дето им носи!

Той прибра тефтерчето си, извади бинокъла и огледа жената. Красавица! Истинска красавица. Най-вече имаше внушителна осанка. .. Нощта скоро щеше да се спусне и той нямаше да види нищо. Ако оставеха фаровете на колите запалени, щеше да се вижда. Не може да бъде, тия не са рейвъри. Дори не са от шефовете им! В такъв случай какво ли правят на това място?

Мъжът с белия шлифер представи кльощавия на елегантната красавица, която много бавно кимна. Много сдържано. Сякаш се намираше в своя салон и посрещаше виден гост. След това Скелета отиде до колата и намали звука на музиката. Красивата двойка остана прегърната насред полянката. Изправени, красиви, романтични. Белия шлифер бе прегърнал жената. Много целомъдрена прегръдка. Скелета се върна, застана между тях, скръсти ръце като свещеник, който се подготвя, обърна се към жената, каза й няколко думи, тя отговори тихо, свела глава. После кльощавият се обърна към Белия шлифер, попита го нещо и той отговори високо и ясно Да, искам. Тогава Скелета взе ръката на жената, съедини я с ръката на мъжа и заяви много силно, сякаш искаше да го чуят всички живи твари на поляната и да дотичат, за да им бъдат свидетели: обявявам ви за съпруг и съпруга, свързани с брачна клетва.

Ето какво било! Романтична сватба на свечеряване в неговата нива! Да му се не види! Беше поласкан, че двама толкова изискани господа и една така прекрасна дама бяха дошли да се оженят в неговия имот. Той едва се сдържа да не надникне от храстите, за да изръкопляска, но не дръзна да наруши церемонията. Все още не си бяха разменили пръстените.

До размяна на пръстените не се стигна.

Жената се отпусна в ръцете на Белия шлифер с разпиляна на раменете коса, ефирна в прегръдката на мъжа, и те се завъртяха на поляната, въртяха се, танцуваха валс на светлината на кръглата луна, която се усмихваше като всеки път на пълнолуние. Беше красиво, беше вълнуващо! Двамата танцуваха в светлината на фаровете, жената долепена до мъжа, той закрилнически и целомъдрено я бе прегърнал и я поотдалечаваше от време на време, както правеха на коледните балове по телевизията. Кльощавият отново бе засилил музиката, направо я беше надул докрай и чакаше, подпрян на капака на колата, без да откъсва очи от сценката.

Двойката бавно, много бавно се въртеше във валс, а Ролан Бофрьото си каза, че досега не бе виждал нещо толкова красиво. Жената се усмихваше, свела очи, боса в тревата, а мъжът я държеше спокойно и властно, със старомодна грация...

После кльощавият мъж размаха ръце, плесна с длани и се провикна: сега! сега! Белия шлифер извади нещо белезникаво от джоба си, което блесна на светлината на фаровете, и със замах го заби в гърдите на жената, без да трепне, без да спира да брои: едно, две, три, без да спира да танцува и да я прегръща.

Сънувам, си каза Ролан Бофрьото, Господи, не може да бъде! Пред очите му мъж намушка с нож жена, докато танцуваха, и жената се отпусна на тревата, дълго бяло петно. Без да я погледне, танцуващият се обърна към слабия мъж и му подаде, вдигнал високо като дар, поднесен от келтски жрец, късата кама, с такава довършваха елена на лов с кучета. Той го даде на Скелета, който тържествено го пое, обърса го, сложи го в нещо като калъф - Ролан не успя да види съвсем точно, - след което отиде до колата си, взе голям черен чувал като ония за отпадъци, върна се при Белия шлифер и двамата бавно я сгънаха на две, пъхнаха я в чувала, затвориха го, вдигнаха го и го хвърлиха в гьола отзад.

Ролан Бофрьото си потърка очите. Беше оставил карабината и бинокъла си и се беше свил, клечеше скрит. Току-що бе присъствал на истинско убийство.

Тя не протестира дори с жест! Не извика, танцува докрай и умря безмълвно, свлече се като бял воал.

Господи Боже мой, не може да бъде!

След десетина минути двамата мъже се върнаха при колата на Белия шлифер, извадиха сандък и разхвърляха камъни из нивата във формата на кръг. Премахват следите, точно това правят, се сети Ролан Бофрьото, прикриват кръвта... Стиснаха си ръцете и заминаха всеки по своя път. Фаровете изчезнаха в нощта и шумът на двигателите заглъхна в далечината.

Брей, страхотна работа! - възкликна смаян Ролан Бофрьото, страхотна работа...

Постоя така, за да се увери, че двете коли няма да се върнат, и се измъкна от гъсталака. Искаше да види какво бяха хвърлили по земята, за да прикрият следите от престъплението си. Камъни, стърготини?

Насочи лъча на фенерчето си надолу и видя десетина обли камъка, кафяви и жълти, наредени в идеален кръг. Все едно си подаваха ръка и танцуваха в кръг. Той побутна един камък с върха на обувката си. Камъкът мръдна, порасна му едно краче, после второ, трето... Той изруга: „Шибана, лайняна работа!“, и без да погледне назад, си обра крушите.

На сутринта се запъти право в участъка и разказа всичко на жандармите.

- Мисля, че е редно да отида при Гарибалди и да му разкажа историята на печатаря - каза Жозефин на Филип. - Освен това мп се ще да разбера дали са арестували Лука...

- Искаш ли да дойда с теб?

- Мисля, че е по-добре да съм сама... '

- Ще те изчакам тук.

Бяха се прибрали в Париж. Филип си взе стая в хотел. Искаха да останат още известно време заедно. Тайно. Зое и Александър се връщаха след два дни. Два дни само двамата, сами в обезлюдения летен Париж. Жозефин отново набра мобилния на Ирис. Тя не вдигна.

- Странно, тя, която непрекъснато говори по телефона... Започвам да се тревожа.

- Изключила го е, не желае да й досаждат. Остави я да изживее връхлетялата я страст... Сигурно са заминали за няколко дни.

- Наистина ли ти е все тая да знаеш, че е с друг?

- Виж какво, Жо, искам само да е щастлива и ще сторя всичко за това. С Льофлок-Пинел или с друг някой... Опасявам се обаче, че ще удари на камък при него. Вярваш ли, че ще се разведе?

- Не мога да кажа. Не го познавам достатъчно... Трябва да отида да видя дали тя е вкъщи...

- Не! Остани при мен...

Той я бе прегърнал и тя се отпусна в ръцете му, долепила устни до неговите, неподвижна, наслаждавайки се на целувката му, която нямаше край. Той я целуваше, галеше я по шията, ръката му се спусна, обгърна гърдата й, тя се притисна в него, стрелна език в устата му, изстена тихо. Той я отведе до леглото, положи я, притисна я с двете ръце, тя въздъхна покорена, да, да... и погледна към часовника в кутия от акажу, поставен на камината.

Освободи се от прегръдката му.

- Десет часът! Непременно трябва да се срещна с Гарибалди... Главата ми гъмжи от въпроси.

Филип възропта. Протегна ръка да я дръпне към себе си.

- Но ще се върна веднага...

Жозефин тъкмо обясняваше на дежурния полицай на входа на „Ке дез Орфевр“ № 36, че е абсолютно наложително да се срещне с инспектор Гарибалди, когато той тичешком се спусна по стълбите.

- Инспекторе! Трябва да говоря с вас, имам новини...

Той направи знак на двама колеги да го последват и пренебрегна напрежението, изписано на лицето на Жозефин.

- И аз имам новини, госпожо Кортес, затова бързам, нямам време.

Тя подтичваше редом с него.

- Става въпрос за РВ-тата...

- След като ви казвам, че нямам свободна минута! Чакам ви днес следобед в моя кабинет.

Тя подхвана, че е „много важно...“. Той вече бе скочил в потеглящата кола.

Тя се върна в хотела при Филип.

- Бързаше, хванах го на вратата, тръгваше за някъде, но следобед ще ме приеме...

- Нищо ли не ти каза?

- Не... Имаше вид на, как да ти кажа... вид, който никак не ми хареса.

Трескав, тревожен, мрачен. Това изражение й напомняше нещо, но не знаеше точно какво. И този въпрос, който не й даваше мира и който тя отново повтори пред Филип:

- Защо тя не вдига телефона?

- Успокой се. Познавам я. Забравила е всичко и всички. Скоро ще дойде краят на месеца, жена му и децата ще се върнат, няма да се виждат, затова не искат да бъдат обезпокоявани...

- Може и да си прав. Притеснявам се напразно... обаче има нещо в това мълчание, което ме смущава...

- Да не те смущава по-скоро фактът, че си с мен в хотелска стая?

- Вярно, чувствам се странно - съгласи се тя тихо. - Имам усещането, че съм невярна жена...

- Не е ли чудесно усещане?

- Не съм свикнала да се крия...

За малко да се изпусне и да го попита „а ти“, но се сепна навреме.

Изпод полупритворени клепачи погледна Филип и си каза, че го обича до полуда. А след като и Ирис очевидно бе влюбена... Със сигурност отначало ще изглежда странно. Ще се наложи да свикне, да поизчакат, докато Зое и Александър свикнат, за да им съобщят новината. Ортанс ще бъде доволна. Тя винаги е харесвала Филип. Мъчно й беше за дъщеричките. С нетърпение очакваше да се върнат. Скоро Зое щеше да си дойде, с кого ли замина Ортанс за Сен Тропе? Дори не я попитах...

Телефонът й иззвъня, някой й изпращаше съобщение. Филип недоволно промърмори „кой ли може да е?“, Жозефин стана и отиде да провери.

- От Лука е...

- Какво пише?

- „Така значи, освободихте се от мен!“

- Права си, този човек е луд! Значи още не са го пипнали?

- Очевидно не...

- Какво чакат?

- Разбрах! - извика Жозефин. - Тази сутрин Гарибалди бързаше към него! Отиваше да го арестува!

Когато Жозефин отиде на срещата, Гарибалди я чакаше. Носеше хубава черна риза и кривеше носа и устата си, сякаш бяха гумени. Той заповяда да не го безпокоят и предложи стол на Жозефин. Изкашля се няколко пъти, прочисти си гърлото, преди да заговори. Непрекъснато си чоплеше ноктите.

- Госпожо Кортес - започна той, - знаете ли как да влезем във връзка с господин Дюпен?

Жозефин се изчерви.

- Той е в Париж...

- Значи можем да го открием.

Жозефин кимна.

- Може ли да го помолите да дойде при нас?

- Нещо сериозно ли се е случило?

- Предпочитам да го изчакам, за да...

- Някоя от дъщерите ми ли? - извика Жозефин— Искам да зная!

- Не. Нито някоя от дъщерите ви, нито синът му...

Жозефин се отпусна на стола успокоена.

- Сигурен ли сте?

- Да, госпожо Кортес. Можете ли да му се обадите по телефона?

Жозефин набра номера на Филип и го помоли да дойде незабавно в кабинета на инспектора. Той се отзова начаса.

- Много сте бърз - намръщи се инспекторът.

- Чаках Жозефин в кафенето отсреща... Исках да дойда, но тя предпочете да говори насаме с вас.

- Това, което имам да ви съобщя, не е никак приятно... Ще ви помоля да бъдете силен и да запазите спокойствие.

- Не става дума нито за момичетата, нито за Александър - успокои го Жозефин.

- Господин Дюпен... Открили са тялото на жена ви в едно езеро в Компиенската гора.

Филип пребледня, Жозефин викна „какво?“, решила, че не е чула добре. Не беше възможно. Какво ще прави Ирис в гората при Ком-пиен? Имат някаква грешка, вероятно е жена, която прилича на нея.

- Не е възможно.

- Обаче - продължи с въздишка инспектор Гарибалди - наистина са намерили нейното тяло... Видях го и отлично си я спомням, защото я разпитвах при разследването. Госпожо Кортес, или вие, господин Дюпен, кога сте говорили с нея за последен път?

- Но кой може да го е направил? - прекъсна го Жозефин. .

Филип беше смъртноблед. Протегна ръка към Жозефин. Тя не

забеляза. Устата й се бе изкривила в сподавено ридание.

- Бих искал да ми кажете кой от вас е говорил последен с нея...

- Аз - отвърна Жозефин. - По телефона, да кажем, някъде преди около осем-десет дни, но не съм сигурна.

- И тя какво ви каза?

- Че изживява голяма любов с Льофлок-Пинел, че никога досега не е била толкова щастлива, да не й звъня повече, защото искала да се наслади необезпокоявана на голямата си любов, и... че щели да се оженят.

- Работата е ясна! Завел я е в гората, обещавайки й сватбена церемония, направил е някаква имитация на сватбен ритуал и я е намушкал с нож. Един селянин е видял всичко. Проявил е изключителна съобразителност да запише номерата на колите. Така успяхме да ги идентифицираме.

- Кои да ги идентифицирате, кого имате предвид? - попита Филип.

- Ван ден Брок и Льофлок-Пинел. Те са съучастници. Познават се отдавна, много отдавна. Действали са заедно.

- Точно това идвах да ви разкажа днес сутринта! - извика Жозефин.

- Изпратих хора у Льофлок-Пинел, както и други в Сарт, където е на почивка Ван ден Брок, за да го арестуват.

- Щяхме да им попречим, ако ме бяхте изслушали...

- Не, госпожо, когато се разминахме сутринта, сестра ви е била вече мъртва. Аз бързах да взема показанията на мъжа, който е присъствал...

Той се прокашля с ръка на устата.

Филип хвана за китката Жозефин. Разказа за пътуването им до Париж по околните пътища на Нормандия, как бяха спрели в селцето Льофлок-Пинел, изповедта на печатаря. Жозефин го прекъсна, за да уточни как първо бе чула разказа за селото и за печатаря от самия Льофлок-Пинел.

- Той ви е споделил? Изненадващо - вметна инспекторът.

- Каза, че приличам на малка костенурка...

- Малка костенурка, която страхотно ни помогна с предположението да проверим РВ...

Дойде неговият ред да разкаже.

Изхождал от записките на Басониер, разплели историята на Льофлок-Пинел, факта, че бил изоставено дете, произхода на името му, различните приемни семейства.

- Не реагирахме веднага, тъй като няма нищо срамно да си изоставено дете и да си се издигнал благодарение на богатата си съпруга. Случаят с премазаното дете на паркинга по-скоро буди съчувствие. Капитан Галоа първа направи връзката между двамата Ерве.

- Как се е досетила? Не е било близо до ума - попита Филип, стиснал ръката на Жозефин.

- Майка й е била социална служителка в Нормандия. В Дирекцията за здравни и социални грижи. Работата й е била да намира приемни семейства за тези деца. Една нейна по-възрастна колежка, госпожа Евелин Ламарш, много сурова жена, смятала, че тези деца до едно са само ужасни бурени, убеждението й било толкова непоклатимо, че дори не си правела труда да им дава имена, които да им подхождат или поне да им харесват. Например всичките момчета били Ерве. Когато капитан Галоа прочела тези имена при първите разпити след смъртта на госпожица Дьо Басониер, си спомнила за тази жена. Израснала с разказите на майка си за госпожа Ламарш, която често я споменавала, критикувала методите й на работа. „Ще превърне тези дечица в побеснели зверчета.“ На Галоа й направила впечатление възрастта на двамата Ерве, поразровила досиетата на вуйчото и решила, че двамата може да са минали през ръцете на въпросната Ламарш. Както се казва, интуитивно. Помислила си, че тези двамата вероятно са имали подобен живот, че са били отколешни познати. Това е породило нейните съмнения. Ами ако двамата са се обединили в някакъв злосторен съюз? Ако си отмъщават на всички, които са се отнасяли зле с тях? Проверила тази следа. Обадила се на майка си за повече подробности относно госпожа Ламарш, искала да разбере дали е жива, какво е станало с нея? Убедена била, че имаме работа със сериен убиец. Много старателно проучила профилите този тип хора. За да разбере как действат, какво ги подтиква... Намерихме бележките й, преписахме много неща. Имам ги тук някъде на бюрото... - той затърси сред листовете пред себе си, прехвърляше ги напред-назад, връщаше се отново на някои, докато накрая попадна на бележките на капитана. - Ето ги, открих ги... „Винаги унижението е в дъното на всяко престъпление. За да го преодолее, серийният убиец отнема чужд живот и убийството измива унижението. Това е действие, с което той се лекува, което му позволява да се създаде отново като личност. Когато изникне пречка и го подразни, дори да е нещо съвсем невинно, например някой случайно го е бутнал на улицата или са му поднесли изстинало кафе, това дребно нещо заплашва крехкия образ, който е създал в съзнанието си. Нарушава психическото му равновесие, което той трябва да възстанови, за да си възвърне отново могъществото. Да убие някого му създава усещане за изключително могъщество. Чувства се на равна нога с Бог. След като убият, те се чувстват задоволени, но отново зейва празнината и отново се налага да я запълнят, да извършат ново убийство.“ Подчертала е този пасаж. - Той спря да чете и се облегна назад на фотьойла. - Как ми се ще да бях имал такава жена в екипа! Давате ли си сметка, тя е разплела всичко! В тази работа са нужни интуиция и последователност. Разследването не е само обективни факти, трябва вложиш в него чувствителността си, натрупания опит. - Той все едно говореше на себе си. После пак се обърна към тях. - Обадила се на майка си, за да събере тя някаква информация за онази социална служителка. Научила, че Евелин Ламарш била обесена в дома си близо до Арас в нощта на първи срещу втори август 1983.

- Това е датата, за която ни съобщи печатарят! Когато за последно е видял Льофлок-Пинел заедно с Ван ден Брок! - възкликна Жозефин.

Инспекторът я изгледа:

- Всичко съвпада! Нека ви обясня... Навремето проведоха разследване за смъртта на тази жена, която не проявявала никакви признаци на депресия. Върнала се в родното си село близо до Арас, живеела сама, нямала приятели, деца, гласяла се да се кандидатира на общинските избори, била станала важна личност в селото. Никой не повярвал, че се е самоубила, обаче наистина я намерили обесена. Това потвърдило подозренията на капитан Галоа: било убийство, маскирано като самоубийство. Отмъщение на някой бивш Ерве? Твърдението на майка й, че „щяла да превърне тези дечица в побеснели зверчета“, не й давало мира. Ами ако Евелин Ламарш бе заплатила с живота си за униженията, на които някога е подлагала децата? Подозрението се конкретизирало по отношение на двамата Ерве. Вероятно ги е призовала да се явят, отново ги е разпитвала и може би се е изпуснала, отваряйки дума за онези години. Знаела е прекалено много. Затова са решили да я премахнат.

- А тя не е имала едно наум? - учудено попита Филип.

- Все още й липсваше опит. За разлика от нея те имат вече натрупан стаж в престъпната си дейност и досега са минавали между капките. Започнали са да си въобразяват, че са недосегаеми, всемогъщи. Ако четете специализирана литература за серийните убийци, ще видите, че с увеличаването на броя на престъпленията те започват да губят представа за реалността. Вече не са в състояние да контролират живота си, заживяват в паралелен свят, в който те са създали правила, закони, ритуали...

Жозефин се сети за правилника за съпружеския живот, окачен в спалнята на семейство Льофлок-Пинел. Докато четеше правилата, тя се уплаши, сякаш бе творение на болен мозък. Длъжна бе да предупреди Ирис, да говори с нея. Сестра й бе мъртва... Не можеше да повярва. Това бяха само думи, които излизаха от устата на инспектора и щяха да се изпарят в пространството.

- Действителният свят вече не съществува, те се оттеглят в своя въображаем свят. За тях двамата единственото реално нещо е бил техният съюз: двамата Ерве. Ван ден Брок не е убивал, той не е имал физическата сила да го стори, той е омърсявал жените, унижавал ги е сексуално, не вярвам да е стигал докрай. Льофлок-Пинел обаче е убивал, и пак по същата причина: за да си отмъсти, да компенсира унижението, без значение от какъв характер е било. Дори според нас да е било нещо незначително.

- След смъртта на госпожица Галоа ли ги разкрихте? - попита Жозефин

- Вече бяхме по следите им, но се лутахме, опипвахме почвата. Защо е поискала от майка си да разпита за смъртта на жената от социални грижи? Защо е оставила бележката „да се разрови около РВ“? След което дойдохте вие с вашето откритие, госпожо Кортес, РВ - Ерве. От този момент нататък разбрахме, че сме близо до целта. Малко преди това майката на госпожица Галоа ни предаде разговора с дъщеря си и ни съобщи какво бе научила самата тя. Вървяхме по няколко дири едновременно, преди да се съсредоточим върху тази. По едно време мислехме, че убиецът може да е съпругът ви Антоан Кортес. Това обясняваше отказа ви да подадете официално оплакване. Днес обаче съм в състояние да потвърдя кончината му... - той кимна към Жозефин, сякаш да й поднесе съболезнованията си. - Проучихме и случая с Виторио Джамбели, човекът е болен, страда от шизофрения, но не е престъпник. Той самият иска да му помогнем да се лекува. Осъзнал лудостта си, след като ви засипал с есемеси, и по собствено желание дойде при нас. Изглеждаше облекчен, че някой поема грижите за него...

- И тази сутрин ми изпрати съобщение.

- Постъпва в болница тия дни.

- Значи не е той... - промълви Жозефин.

- Върнахме се на двамата Ерве. След смъртта на капитана и историята с РВ-тата бяхме убедени, че сме на правилния път, но за да не събудим подозренията на двамата, се налагаше да разпитваме и да подозираме всички... Затягахме обръча.

- Значи прав е бил господин Пинарели, когато ми разказваше, че сте пускали димна завеса... - отбеляза Жозефин.

- В никакъв случай не можехме да си позволим те да се досетят за нещо... Майката на капитан Галоа ни оказа безценна помощ. Тя откри вестници от онова време, тоест местната преса, които пишат за странната смърт на силната жена, за която никому не би минало през ума, че е способна да сложи край на живота си. Истинска сензация, коментирана чак в Арас. Още повече пък самоубийство чрез обесване! Жените не слагат край на живота си чрез обесване.,. Тя ни изпрати ксерокопия от вестниците по онова време и най-отдолу на една страница се натъкнахме на кратко съобщение за нещо, което се било случило в нощта, в която Евелин Ламарш е била убита. Жена, работеща на рецепцията на някакъв хотел, била малтретирана от двама студенти, които я обвинили, че им „говорела неучтиво“, тя се опънала и единият от младежите я пребил. Тя отишла да подаде оплакване на сутринта и съобщила имената на двамата нападатели, регистрирани в хотела: Ерве Льофлок-Пинел и Ерве Ван ден Брок. Имената не бяха упоменати във вестника, научихме ги от жандармите. Двамата са нямали никаква работа по тези места, идвали са от Париж и са преспали една нощ там. Всъщност не са преспали в хотела, а си тръгнали след разправията, след като си платили вечерята...

- Според вас двамата са убили социалиата служителка, така ли? - попита Филип.

- Тя ги е унижавала, когато са били деца. Те са въздали собствено правосъдие. И, поне така мисля аз, това първо тяхно престъпление ги е подтикнало да продължат, тъй като е останало ненаказано. Завършили блестящо образованието си, професионалният живот бил пред тях, предполагам, че са искали да измият оскърбленията от детството. Вероятно са я издебнали вкъщи, подложили са я на унижения, тероризирали са я и накрая са я обесили... По тялото й не са били открити никакви следи от насилие. Приличало е на самоубийство, но не е било самоубийство. Открихме и жената от рецепцията на хотела. Тя много ясно си спомняше инцидента. Показахме й снимките на двамата мъже сред други снимки и тя веднага ги разпозна. Следата, по която се движехме, ставаше все по-надеждна, само че не разполагахме с никакво доказателство. А без доказателство нищо не може да се направи...

- И най-вече как да се свържат всички тези престъпления? -рече Филип. - Какво общо е имало между жертвите?

- Те са ги унижили... госпожа Бертие се е сдърпала с Льофлок-Пинел заради сина му, аз присъствах на родителската среща и си тръгнах на бегом... Госпожица Дьо Басониер ги бе обидила на събранието на съкооператорите. Присъствах и на него. След това се разходих пеша заедно с него и той ми говори за детството си... Обаче Ирис? Какво им е сторила тя?

- Каквато я познавам - заяви Филип с въздишка, - сигурно толкова е очаквала от него, толкова си е въобразявала, че е била разочарована, когато е заминал на почивка със семейството си, и се е вбесила. Кой знае какво ли му е наговорила! Не беше добре със здравето, беше отчаяна, той е бил последната й надежда...

- По това време - продължи инспекторът - следяхме отблизо двамата. Знаехме, че са прекарали заедно една седмица в Бел Ил, след което Ван ден Брок заминал за къщата си в Сарт, а Льофлок-Пинел се върнал в Париж. Знаехме също, че посещаваше сестра ви, затова поставихме един от нашите хора да наблюдава кооперацията денонощно. Оставаше само да чакаме да извърши ново престъпление и да го пипнем на място, искам да кажа, преди това... разбира се. Представа нямахме, че е възнамерявал да посегне на жена ви...

- Но вие сте си послужили с нея за примамка! - извика Филип.

- Видяхме госпожа Кортес да заминава, но от този момент нататък повече не забелязахме жена ви. Решихме, че и тя е напуснала Париж. Разпитахме портиерката. Тя също потвърди: жена ви й поръчала да събира пощата, понеже заминавала на почивка. Тогава лейтенантът, натоварен да следи сградата, се съсредоточи върху

Льофлок-Пинел. Да си призная, и през ум не ни мина мисълта, че той ще посегне на жена ви. Изобщо не заподозряхме...

- Но тя е била в сградата! Виждало се е да свети в апартамента, чували са се шумове! - възмути се Филип.

- Нищо подобно. На нейния етаж изобщо не светеше и оттам не се чуваше никакъв шум. Нищо, което да подскаже, че има някой. Капаците на прозорците бяха затворени. Трябва да е живяла напълно изолирана като отшелница. Дори не е излизала на пазар. Вечерно време Льофлок-Пинел не си е показвал носа навън. Докладите на нашия човек го потвърждават. Прибирал се от работа, вечерял набързо, сядал на бюрото си и не мърдал оттам. Слушал опери, говорел по телефона, диктувал писма. Прозорците на кабинета му, които гледат към вътрешния двор, били широко отворени. Звукът отеква в стените и всичко се чува. Нито веднаж Льофлок-Пинел не е звънял на Ван ден Брок. Мислехме, че изживява период на спокойствие... Дори вечерта, когато е станало убийството, той ни заблуди, че си е вкъщи. Същият сценарий както обикновено: оперна музика, разговор по телефона, отново малко музика... Всъщност сигурно е направил запис, пуснал го е, отишъл е да вземе жена ви и я е закарал до горската поляна. Запалил е осветлението, за да си мислим, че е вкъщи. Продават се програмирани ключове, които се задействат по различно време в различни помещения. Хората ги инсталират, за да заблудят крадците, когато отсъстват по-дълго време. Този човек е опасен. Хладнокръвен, организиран, много умен... Въпросната вечер отново е прозвучала оперна музика, после осветлението в отделните стаи е започнало да угасва. Нашият човек е бил сменен в полунощ, без да усети, че птичето е изхвръкнало!

- Но как е могъл да убие Ирис по такъв ужасен начин? - възкликна Жозефин.

- За серийния убиец жертвата не представлява нищо. Най-много предмет, който му позволява да осъществи фантазиите си... Много често, преди да убие, ако е възможно, той „декласира“ жертвата си. Подлага я на унижения, контролира я, тероризира я. Може дори да инсценира цял ритуал, който нарича „любовен ритуал“, кара я да мисли, че я малтретира от любов, и тя се подчинява за всичко. Достатъчно е било сестра ви да се е поддавала на внушения... В такъв случай тя откликва на лудостта му и всичко става възможно. Разказът на селянина е красноречив. Тя е пристигнала доброволно, свободно се е движела, не е била вързана, не се е съпротивлявала, тя е произнесла брачния обет, след това е танцувала с него, в никой момент не се е опитала да избяга. Усмихвала се е. Умряла е щастлива. Вече не е принадлежала на себе си. Знаете ли, често те са хора много интелигентни и твърде нещастни, хора, които сил-но страдат и изразяват това страдание, подлагайки жертвите си на жестоки страдания...

- Извинете ме, инспекторе, за липсата на съчувствие към Льофлок-Пинел! - нервно заяви Филип.

- Опитвам се да ви обясня как може да се стигне до подобна развръзка... Бихме желали да претърсим апартамента, за да видим дали не е оставила някакви следи през последната седмица на живота си... Бихте ли ни дали ключовете?

Той протегна ръка към Жозефин. Тя обърна очи към Филип, който кимна, и тя подаде ключовете си на инспектора.

- Има ли къде да отидете, докато продължава разследването? потопа инспекторът Жозефин, потънала в мислите си.

- Не мога да повярвам - отговори тя, - това е някакъв кошмар. Сега ще се събудя... Тогава защо ме нападнаха мен? Аз нищо не съм му сторила. Почти не го познавах, когато се случи.

- Има една интригуваща подробност, която бе привлякла вниманието и на капитан Галоа. Тя веднага ни я съобщи, в момента, в който поехме следствието, вие сте носели същата шапка като на госпожа Бертие. Странна шапка на три ката. Когато ви е нападнал вечерта, трябва да ви е взел за госпожа Бертие в тъмнината. Било е след разправията с нея... Подвела го е шапката, двете сте имали еднакви шапки...

- Тя ми каза, че най-страшното за учителите не били учениците, а родителите им. Много добре си спомням...

- Да не намеквате, че я е убил само защото го е поставила на мястото му? - попита Филип.

- Льофлок-Пинел е човек, който не търпи обидите. Ще разберем повече при разпитите, а и след като преровим блатото, защото си мисля, че е имало и други престъпления. Например историята с младата сервитьорка... Тя е особено красноречива. Обслужвала е Льофлок-Пинел и неволно е разляла кафе върху белия му шлифер, извинила се е, но според него небрежно. Той се е подразнил, тя го е нарекла „глупак“. Достатъчно, за да отключи гнева му. Затова я е убил. Убил я е и защото е нарекла Ван ден Брок „дъртак, дракула перверзен“. Била е красива, отворена, Ван ден Брок й е досаждал с неприличните си предложения... Бил е невъздържан. Това му е попречило твърде много в професионален план. Тя се е опънала, заплашила го е да подаде оплакване срещу него за сексуален тормоз. Приятелката й ни разказа случката за разлятото кафе и за предложенията на Ван ден Брок, след като се върна от Мексико. Девойката е подписала смъртната си присъда.

- Не се ли е страхувал, че ще го пипнат? - учуди се Жозефин.

- Винаги е имал алиби: Ван ден Брок твърдял, че са били заедно.

- И за госпожица Дьо Басониер ли?

- Да. Двамата са били свързани от престъпленията, изпитвали са едно и също чувство на екзалтация. Гневът на единия подхранвал гнева на другия. При всяко ново престъпление подновявали съюза, сключен при първото убийство...

- А аз излязох невредима от касапницата... - прошепна Жозефин.

- Вас той ви е закрилял по някакъв начин. Нарекъл ви е „малка костенурка“. Никога не сте го предизвиквали нито морално, нито физически. Не сте се опитвали да го съблазните, не сте поставили под въпрос авторитета му... На ваше място - добави комисарят - ще скрия вестниците за известно време заради децата. Такива истории са манна небесна за журналистите, особено през лятото, скучен период. Вече си представям тлъстите заглавия: „Последният валс“, „Погребален валс в гората“, „Трагичен бал на горската поляна“, „Едно толкова красиво престъпление“...

Ортанс първа научи. Беше в Сен Тропе, седеше на терасата на кафе „Сенекие“ и закусваше в компанията на Николас. Беше осем сутринта. Ортанс обичаше да става рано в Сен Тропе. Твърдеше, че по това време градчето още не било „съсипано“. Беше си изградила своя теория относно часовете и живота на малкото пристанище. Бяха купили цял наръч вестници и четяха, гледаха поклащането на яхтите и бавно разхождащите се летовници, някои от които не си бяха лягали и идваха да изпият едно кафе преди сън.

Ортанс нададе вик и ръгна с лакът Николас, който едва не се задави със захапания кроасан, набра номера на майка си.

- Оу! Мамо, видя ли вестника?

- Зная, скъпа.

- Вярно ли е това, което пишат?

- Да.

- Ужас! Като си помисля само, че исках да те тикна в ръцете му! Тази снимка на Ирис, дори не са си дали труда да... Ами Александър?

- Връща се утре заедно със Зое.

- По-добре да останат в Англия! Ще види майка си във всички вестници. Ужасно ще се депресира!

- Така е, обаче Филип е тук. Има куп формалности за уреждане, документи... Пък и не можеше да се крие от него истината...

- Как го приеха Зое и Александър?

- Александър беше сериозен. Каза само: „Аха!... Значи е умряла, както е танцувала, добре“ - и нищо повече. Зое плака, изплака си очите. Александър взе слушалката от ръцете й, заяви: „Ще се погрижа за нея.“ Странно момче!

- Особняк.

-Да...

- Искаш ли да дойда и да поема грижите за децата? Аз зная как да се справя, защото, както те познавам, ти си сега фонтан от сълзи...

- Не мога да заплача... Гърлото ми е затиснато от каменни сълзи, не мога да дишам...

- Не се стягай, отпусни се! Ще избие и тогава няма да можеш да се спреш! - Ортанс помълча, после каза: - Ще ги заведа в Довил... Ще изключа телевизора, радиото, няма да купувам никакви вестници!

- Къщата се ремонтира. Бурята отнесе покрива.

- 8Ьй!

- Освен това Александър сигурно ще иска да присъства на погребението. Както и Зое...

- Добре тогава, ще си дойда и ще се грижа за тях в Париж...

- Полицията запечата апартамента. Проверяват версии за последните дни на Ирис.

- Добре, тогава ще отидем в апартамента на Филип. Всички ще отидем там!

- Където са вещите на Ирис? Не ми се струва много сполучлива идея.

- Да не искаш да отседнем в хотел!

- Ми да... за момента ние с Филип сме в хотел.

- Ха, това вече е добра новина. Поне една добра новина!

- Мислиш ли? - попита Жозефин смутено.

- Точно така мисля... - тя направи кратка пауза. - Да ти кажа за Ирис, направо е супер, че е умряла по този начин, танцувайки в прегръдката на омайния принц. Умряла е във вихъра на мечтата си. Ирис така си изживя живота - в мечти, не живееше в реалността. Според мен тази смърт й подхожда. Освен това, да ти призная, не я виждах да остарява. Щеше да бъде жестоко за нея!

Жозефин си помисли, че надгробното й слово звучи доста крайно.

- А Льофлок-Пинел арестуваха ли го?

- Вчера, когато бях при инспектора, полицаите бяха на път към тях, но оттогава нямам никакви новини. Толкова неща има да се свършат! Филип отиде за разпознаването на тялото, на мен не ми стигнаха силите.

- Във вестника споменават и друг човек... Той пък кой е?

- Ван ден Брок, от втория етаж.

- Бил е приятел с Льофлок-Пинел?

- Горе-долу...

Жозефин я чу да споменава нещо на английски на Николас, но не разбра какво.