Катрин Панкол - 2. Бавният валс на костенурките

Не й пукаше, че я обезобразиха. Ако ще дори да й отрежат малкото пръстче на крака. Това нещо дали не пораства отново? Беше прочела някъде, че черният дроб се възстановява, в такъв случай защо пръстите на краката да не порастват отново?

Примъкна се до мивката. Отвори кранчето. Затвори го. Можеше да се върнат и да им хрумне нещо друго. Например да натиснат главата й под водата и да я задушат. Не беше много сигурна, че ще издържи на такова упражнение. Забеляза резе на вратата, пусна го. Наведе се над мивката и си изплакна лицето. Водата беше ледена. Толкова я заболя, че едва не кресна.

После зърна прозорчето над ваната. Малко бяло прозорче. Предпазливо го отвори. Гледаше към някаква тераса. Тези свине живееха в богаташките квартали с много цветя по терасите.

Тя се набра с ръце, за да стигне до прозорчето, преметна единия крак, после другия, промуши се навън и леко се приземи на терасата. Крадешком се добра до съседната тераса, оттам се прехвърли на следващата, на по-следващата и лека-полека стигна до улицата.

Обърна се, за да види адреса, и си го повтори, за да го запамети.

Вдигна ръка да повика такси. Закри лицето си, за да не стресне шофьора. Сигурно приличаше на разкривените творби на Пикасо от някой негов шантав период.

Таксито спря. Тя даде адреса на Гари с изкривено от болка лице: горната й устна беше дълбоко разцепена. Едва ли не можеше да пъхне целия си пръст в цепнатината.

- Ужас - изстена, - ами ако ми остане заешка устна?

Тя се отпусна на седалката и се разрида.

ТРЕТА ЧАСТ

Пол Мерсон не беше просто барабанист. Пол Мерсон имаше група, с която в събота вечер свиреха по танцови забави. Майката на Пол Мерсон имаше гъвкаво привлекателно тяло, което й бе спечелило много почитатели. Тя работеше в отдела за връзки с обществеността на компания за алкохолни напитки. Понеже съпружеската вярност не беше ръководен принцип в живота на господин Мерсон, госпожа Мерсон разполагаше с неограничена свобода да кърши на воля гъвкавото си тяло за щастие на клиентите, които се възползваха от трептенията й, отначало вертикални, впоследствие хоризонтални. Разбира се, и тя извличаше определени ползи, някои кеш, в брой и на ръка, други по-фини и незабележими, с които умело се крепеше на поста си, обект на оспорвана надпревара от страна на немалко колежки.

Пол Мерсон бързо се ориентира в обстановката и видя какви изгоди може да извлече от кръшната снага на майка си. Когато някой господин желаеше да я изведе вечер и започнеше да я притиска повечко от допустимото, Пол Мерсон се изтьпанчваше пред чичкото и невинно се осведомяваше дали не желае да даде скромно тържество, на което той и неговият оркестър да посвирят, срещу заплащане, разбира се. Добри сме, дори много добри, можем да свирим каквото пожелаете, стари неща, но и парчета последна мода, не става въпрос за нещо голямо, представително, празненство, такива работи, а само за танци, приятна обстановка, забавление, ей такива прекарвания. Като подгряваща група или можем да свирим накрая за закриване на вечеринката, на всичко сме съгласни. Животът на учащите се е труден, още не сме на възраст, та да си намерим истинска работа, а пък ни се иска да подменим инструментите или да обърнем някоя и друга бира. Вие имате връзки, все нещо ще ви хрумне, можете спокойно да ни препоръчате... Клиентът, който със замъглен поглед следеше полюшванията на госпожа Мерсон, се съгласяваше разсеяно: „да, да, защо не?“ - и се оказваше, че е хванат натясно, беше се накиснал, защото не бе внимавал достатъчно в картинката.

Ако клиентът отхвърлеше предложението, сластните полюшвания се прекратяваха, сякаш не бе ги имало.

Благодарение на тази хватка Пол Мерсон и „Скитниците“ свиреха на представянията и промоциите на тракторите марка „ВеДи-рикс“, чипсовете „Клен дьой“, надениците „Рош Клер“. Окуражен от първите си ангажименти, скрепени с договори, Пол Мерсон се оказа доста дързък и напорист младеж, тръгнал да открива света и да се възползва максимално. Една вечер, когато Жозефин се оказа заета с някаква работна група и щеше да закъснее, Пол Мерсон почука на вратата на Зое.

- Искаш ли да слезеш при нас в мазето? Домисий и Гаетан ще дойдат. Техните са на опера. Дълги рокли и н’ам кво си. Ще липсват поне до един през нощта... Фльор и Себ няма да дойдат: техните организират роднинска сбирка.

- Имам да уча...

- Престани да се правиш на отличничка! Най-накрая ще си докараш неприятности!

Прав беше: в училище бяха започнали да я гледат накриво. Вече на два пъти й свиваха несесера с писалките, блъскаха я по стълбището и никой не искаше да се прибира заедно с нея след училище.

- Добре. Ще дойда.

- Супер. Чакаме те.

Той си тръгна с поклащаща се походка, която беше заучил и прилежно тренирал пред огледалото. Внезапно се закова на място, извърна се, палците закачени за джобовете и издаден напред ханш.

- Имаш ли бира в хладилника?

- Не. Защо?

- За нищо... Донеси лед.

Зое се беше притеснила. Тя харесваше Гаетан, но Пол Мерсон я впечатляваше, а пред Домисий Льофлок-Пинел се чувстваше неловко. Не можеше точно да каже защо, но имаше нещо хлъзгаво в това момиче. Не се разбираше какво представлява. Безупречна девойка, облечена като картинка с плисирана пола, с бяла блуза с якичка, или мацка, в чийто поглед от време на време проблясваше гадна искра. Момчетата си говореха за нея и се кискаха, а когато Зое питаше защо, те се разсмиваха още повече и облизваха устни.

Тя слезе към девет и половина. Седна в полутъмното мазе, едва осветено с една свещ, и заяви веднага:

- Няма да остана много дълго...

- Носиш ли лед? - попита Пол Мерсон.

- Имаше само това... - отговори тя и вдигна капака на пластмасовата кутия. - Да не забравя после да си я взема...

- Ох! Каква къщовница - присмя се Домисий, която си смучеше палеца.

Пол Мерсон измъкна бутилка уиски, четири чаши от горчица и ги напълни до средата.

- Съжалявам, нямам минерална вода - рече той и зави капачката на шишето, което мушна зад широка тръба, увита с черен изолирбанд.

Зое взе чашата си и притеснена погледна кехлибарената течност. Една вечер майка й отвори бутилка шампанско, за да отпразнуват успеха на книгата й, тя опита и се втурна в банята да го изплюе.

- Не ми казвай, че никога не си близвала! - прихна Пол Мерсон.

- Остави я - обади се Гаетан. - Въздържанието не е недостатък!

- Но си е просто прекрасно да си пийнеш - заяви Домисий и протегна крака на бетонния под. - Аз не бих могла да живея без алкохол!

Виж ти каква позьорка, си каза Зое. Прави се на фатална прелъстителка, а всъщност е една година по-малка от мен.

- Хей, знаете ли за какво служи половин куче? - подвикна Гаетан.

Те чакаха да чуят отговора, смучейки ледените кубчета. Зое седеше с чувство на неудобство. Ако не пиеше, щяха да си помислят, че е загубенячка. Реши да излее съдържанието на чашата тайно зад гърба си. Беше толкова тъмно, нямаше да забележат. Тя се доближи до тръбата, облегна се на нея, извъртя ръка, смъкна я леко към пода и изля чашата си.

- Да води едноок!

Зое се разсмя от сърце и се отпусна.

- А знаеш ли каква е разликата между пастис 51 и 69? - попита Пол

Мерсон, ядосан, че Гаетан бе на път да го засенчи.

Те отпиха, почудиха се за отговора. Пол Мерсон се израдва.

- Сигурно е нещо гадно - заяви Гаетан.

- Ще останеш разочарован! Не се ли сещате?

И тримата поклатиха отрицателно глави.

- Едното е с дъх на анасон, а другото на анус!

Те се разцвилиха от смях. Зое скри лицето си в сгъвката на лакътя и се престори, че се смее. Пол Мерсон извади отново бутилката и попита:

- Още по една глътка?

Домисий подаде чашата си. Гаетан отказа, не мерси, поне не засега; Зое повтори думите му.

- А... няма ли кола? - осведоми се тя предпазливо.

-Не...

-Жалко...

- Следващия път ти донеси! Следващия път всеки да донесе по нещо и ще си направим истински купон. Може дори да инсталираме уредба... Аз ще поема озвучаването, Зое кльопачката, а Гаетан и Домисий пиячката.

- Няма да стане! Не ни дават джобни! - обясни Гаетан.

- Добре тогава, Зое, ти ще донесеш хапването и пийването, а аз ще помогна за алкохола...

- Но аз...

- Вие сте тъпкани с мангизи, така казва майка ми, книгата на майка ти била на първо място по продажби!

- Но така не е честно.

- Трябва да знаеш какво искаш. Искаш ли да си в компанията, или не искаш?

Зое не беше много сигурна, че иска да е в компанията. Мазето вонеше на мухъл. Беше студено. Дребните камъчета й се забиваха в дупето. Намираше адски тъпо да седи на бетона, да се хили на неразбираеми шеги и да се налива с горчиви питиета. Чуваше странни шумове, представяше си, че има плъхове, прилепи, змии. Доспа й се, не знаеше какво да каже. Не беше се целувала с момче. Ако се отдръпнеше, щеше да остане сама. Накрая се съгласи с крива усмивка.

- Добре, дай лапа!

Пол Мерсон подаде длан и Зое без особено въодушевление я удари. Откъде щеше да намери пари да купи нужните продукти?

- А те какво ще правят тогава? - попита Зое за Гаетан и Домисий.

- Ние нищо не можем да направим, защото нямаме пукната пара! - изръмжа Гаетан. - С баща като нашия няма развлечения, купони, веселби. Ако разбере, че сме тук, ще ни убие!

- Добре че се случва да излязат понякога - въздъхна Домисий и отпи от ръба на чашата. - И ако успеем да разберем предварително...

- А брат ви, той да не вземе да ви изпорти? - попита Пол Мерсон.

- Шарл-Анри? Не. Той е на наша страна.

- Защо тогава не дойде с вас?

- Има нещо да свърши и ще ни прикрие, ако се приберат по-рано... Ще каже, че сме слезли в двора, защото сме чули шум, и ще дойде да ни вземе. По-добре той да пази, защото, ако ни олепят, работата ще стане много дебела, ама много!

- Моята майка е страхотна, даже супер страхотна - намеси се Пол Мерсон, понеже не можеше да търпи да не е в центъра на вниманието. - Разказва ми всичко, с мен споделя...

- Майка ти е страхотна мацка - отбеляза Гаетан. - Чудя се как може едни да са супермацки, а други да са такива убитаци?

- Защото, когато се чукаш нормално, удобно излегнат, съсредоточен, чертаеш красиви издължени линии, от които се получават красиви женски тела. Ако се чукаш с гъза нагоре и се пресукваш от кеф, излизаш от очертанията и правиш мазни кървавици...

Всички прихнаха. С изключение на Зое, която се замисли за своите родители. Сигурно се бяха чукали удобно полегнали, когато са правили Ортанс, и са се пресуквали, когато са я правили нея.

- Ако се чукаш и се тресеш като чувал с орехи например, бъди сигурен, че ще се пръкне някакво недоразумение с целулит! - продължи Пол Мерсон, горд от обяснението си, подкрепено с красноречиви примери, в желанието да разгърне напълно дарбата си на комик.

- А пък аз дори не мога да си представя нашите да се чукат освен под заплаха! - измърмори Гаетан. - Баща ми трябва да му опрат цевта на слепоочието... Баща ми, мразя го. Той ни тероризира.

- Престани да се нервиш! Толкова е лесно да го преметнеш -заяви Домисий. - Свеждаш очи, подчиняваш се и той е напълно заблуден! Можеш да си правиш каквото искаш зад гърба му. Ама не, ти винаги трябва да се опълчваш срещу него!

- Един път скивах майка как се чука - заразказва Пол.- Страхот-но! Хич не си поплюва! Раздава се яко! Не успях да видя докрай, защото по едно време се затвориха в банята, но после тя ми разказа, че оня се изпишкал върху нея!

- Бррр! Отвратително - извикаха в един глас Гаетан, Домисий и Зое.

- И тя наистина ли му е позволила да го направи? - настоя Домисий.

- Да. Бутнал й сто евро!

- Тя ти го каза? - попита Зое, опулила очи.

- Вече ти казах, че споделя с мен всичко...

- Пиян ли е бил? - продължи да разпитва страшно заинтригуваната Домисий.

- А, не! Просто си правел кефа да пикае върху нея.

- След това срещали ли са се пак?

- Да, обаче тя вдигнала тарифата! Не е тъпа!

Зое едва се сдържаше да не повърне. Стискаше зъби, за да спре повдигането. Стомахът й се бунтуваше. Вече нямаше да може да се разминава с госпожа Мерсон, без да си запушва носа.

- А баща ти къде е, когато оня е пикал? - се осведоми Домисий, учудена от съпружеския живот на тази странна двойка.

- Баща ми си пада по сексклубове. Ходело се поединично, без женски... Иначе се разбират идеално. Не се карат, винаги са в добро настроение!

- Ами тогава излиза, че никой не се грижи за теб, така ли? - каза

Зое, която съвсем не беше сигурна, че разбира всичко, за което си говореха.

- Сам си се грижа. Зое, ти нищо не пиеш...

Зое стискаше зъби да не си изповръща червата и само показа празната си чаша.

- Да ти се неначуди човек, имаш яка глътка! - изкоментира Пол и отново й наля. - Можеш ли да я гаврътнеш до дъно?

Зое го зяпна притеснена. Някаква нова игра ли е, до дъно?

- Това не е за момичета - отвърна тя в желанието си да се покаже на висота.

- Зависи за кои! - възрази Пол.

- Ако искаш, аз мога да я гаврътна до дъно! - намеси се нафу-кано Домисий.

- До сухо дъно и влажна къдравелка!

Домисий се полюшна и се изхили глупаво.

За какво ли си приказват? - недоумяваше Зое. - Сякаш всички бяха наясно с нещо, което за нея беше пълна мъгла. Все едно съм била болна и съм отсъствала от училище. Няма повече да слизам в мазето. Предпочитам да си седя сама вкъщи. С Плосък татко. Искаше да си върви. Потърси пипнешком в тъмното пластмасовата кутия, в която беше донесла кубчетата лед, и си съчини оправдание за тръгването си. За да не я помислят за глупачка и за бъзла.

Точно в този момент Гаетан преметна ръка през раменете на Зое и я притегли към себе си. Целуна я по косата и потърка нос в челото й.

Тя изведнъж омекна, почувства как силите я напускат, гърдите й напращяха, краката й се удължиха, на устните й цъфна потайна усмивка на щастлива жена и тя облегна глава на рамото на момчето.

Ортанс разказа всичко на Гари.

Беше звъннала на вратата му в два и половина през нощта цялата в кръв. Той смаяно възкликна: ОЬ! Му Оос1! - и й направи път да влезе.

Докато почистваше лицето й с кислородна вода и кърпа - съжалявам, скъпа моя, нямам нито памук, нито хартиени салфетки, аз съм момче, - тя му разказа за капана, в който беше паднала.

- .. .Само не ми отговаряй „нали ти казвах“, защото вече е много късно, защото ще завия от ярост и ще ме заболи още повече!

Той обработваше раните й милиметър по милиметър с нежни и уверени движения, тя го наблюдаваше поуспокоена и трогната.

- Все повече се разхубавяваш, Гари.

- Не мърдай!

Тя дълбоко въздъхна и изписка. Беше я натиснал по горната устна.

- Мислиш ли, че ще бъда обезобразена?

- Не. Раната е повърхностна. Отокът ще се задържи няколко дни и после ще спадне и раната ще се затвори... Раните не са дълбоки.

- Откога си станал лекар?

- Изкарах курс за първа помощ във Франция. Подготвях се за спасител и майка ми настоя да го продължа тук.

- На твое място бих изчезнала от такъв курс.

- Как можах да забравя: грижите за другите не влизат в твоята житейска програма!

- Много правилно! Съсредоточавам се върху себе си... и това ми отваря работа: доказателството е налице! - тя посочи с пръст лицето си и помръкна, много я заболяваше, когато се усмихваше.

Беше я настанил на стол в големия салон. Тя зърна пианото, отворени партитури, метроном, молив, тетрадка за солфеж. Навсякъде имаше разхвърлени книги, разтворени, захлупени на масата, на перваза на прозореца, на канапето.

- Ще се наложи да говоря с майка ти, за да ми помогне. Ако оставим нещата така, отново ще се появят. Във всеки случай повече няма да стъпя вкъщи! - тя го погледна настоятелно с молба да я подслони и той кимна безпомощно.

- Остани тук... утре ще говорим с майка ми...

- Може ли да легна при теб тази нощ?

- Ортанс! Прекаляваш...

- Не, само защото иначе ще имам кошмари...

- Добре, но само за тази нощ... и да не си мръднала от твоята половина на леглото!

- Обещавам! Няма да те изнасиля...

- Много добре знаеш, че не става дума за това.

-Ясно, ясно!

Той се изправи. Огледа лицето й с угрижен вид. Почисти още малко тук и там. Тя се нацупи.

- Няма да пипам гърдите. Можеш да се справиш и сама... - той й подаде шишенцето и кърпата.

Тя стана, отиде до огледалото над камината и се зае да обработва раните.

- Утре ще облека пуловер с висока яка и ще си сложа черни очила!

- Можеш да кажеш, че са те нападнали в метрото...

- И ще пипна малката мръсна твар, за да й кажа две думи насаме.

- Според мен тя повече няма да се появи в училището...

- Мислиш ли?

Отидоха да си легнат. Ортанс се сгуши в края на леглото. Гари на другия край. Тя лежеше с отворени очи и чакаше да й се доспи.

Ако затвореше очи, щеше отново да изживее цялата сцена, а никак не й се щеше. Долавяше неравномерното дишане на Гари. Останаха така доста време, дебнеха се, после Ортанс неочаквано почувства как я докосна ръката му и гласът на Гари каза:

- Не се страхувай. Тук съм, до теб.

Тя затвори очи и веднага заспа.

На сутринта Шърли дойде. Тя ахна от изумление при вида на подутото лице на Ортанс.

- Много впечатляващо... Не е зле да отидеш в полицията да подадеш жалба.

- Няма смисъл. Трябва тях да ги сплашим.

- Разкажи ми всичко - хвана я за ръката Шърли.

За пръв път проявявам жест на нежност към нея, си каза тя.

- Не им казах истинското ти име, Шърли. Измислих имена за теб и за Гари, но пък им дадох името на шефа ти: Закари Горджак... и това го накара да миряса! Поне дотолкова, че да се махне от банята и да отиде при другите джуджета да им съобщи.

- Сигурна ли си, че не си споменала Гари? - попита Шърли.

Помисли си за мъжа в черно. Кой знае дали не беше замесен в

нападението срещу Ортанс. Дали не е било някакъв заобиколен начин да стигне до Гари. Тя постоянно трепереше за сина си.

- Абсолютно сигурна. Само казах името на Закари Горджак... само това и нищо друго. А, да! Разказах за катастрофата, на която е станала жертва дъщеря му Никол...

- Добре - реши Шърли. - Ще съобщя на Закари. Според мен после няма и да си помислят да шавнат... Но ти засега бъди внимателна. Смяташ ли да се връщаш в училище?

- Да не би на всичкото отгоре да я оставя да си развява байрака мръсната твар! Днес следобед отивам... Да си поговорим!

- А къде ще живееш междувременно?

Ортанс се извърна към Гари.

- При мен - каза той, - но ще й се наложи да си потърси друг апартамент...

- Не искаш ли да остане тук? Мястото е достатъчно.

- Имам нужда да бъда сам, мамо.

- Гари... - настоя Шърли. - Моментът не е подходящ да проявяваш егоизъм!

- Не е там работата! Но имам толкова много неща, които трябва да реша, затова ми е нужно да бъда сам.

Ортанс чакаше мълчаливо. Той явно беше в правото си. Странно колко добре се разбират тези двамата, си каза Шърли.

- Или пък ще й оставя апартамента и ще се преместя да живея другаде... За мен е без значение.

- Изключено - заяви Ортанс. - Аз ще си намеря жилище. Само ми трябва малко време да поогледам...

- Добре.

- Благодаря - рече Ортанс. - Наистина си готин. И ти също, Шърли.

Шърли се възхити на това момиче, което се беше опълчило на петима бандюги, беше се измъкнало през прозореца посред нощ, лицето и гърдите му бяха нашарени от побоя и през ум не му минаваше да хленчи и да се вайка. Може би не съм я преценила правилно...

- А, и още нещо, Шърли, последно - добави Ортанс. - Нито дума, нали, нито дума за това на майка ми...

- Но защо? - заекна Шърли. - Редно е да...

- Не - прекъсна я Ортанс. - Ще се съсипе. Ще се тревожи за всичко, няма да мигне, ще трепери като лист и в резултат на всичко това ще започне да ми досажда... Меко казано!

- При едно условие обаче... - би отбой Шърли. - Ще ми казваш всичко на мен. Абсолютно всичко! Обещаваш ли?

- Обещавам - отговори Ортанс.

Гари се бе оказал прав. Агата не се появи на училище следобед. А Ортанс предизвика стълпотворение, обсаждаха я с въпроси и се чуваха ужасени възклицания. Наложи се да отговаря на всеки поотделно, без значение дали я оглеждаха с отвращение, или със съчувствие. Поискаха да си свали очилата, за да видят колко е пострадала. Тя отказа с обяснението, че не е панаирджийско чудо, и помоли да я оставят на мира.

Закачи кратко съобщение на училищното табло за обяви.

Уточняваше, че търси съквартирантка, която не пуши и не употребява алкохол, целомъдрена по възможност, добави наум, докато забождаше бележката на таблото.

Когато се прибра в апартамента на Гари, той беше на пианото. Прекоси антрето на пръсти и отиде до стаята си. Познаваше мелодията, изпълняваше я Бил Еванс, Тнпе гешетЬегед. Изтегна се на леглото, събу си обувките. Музиката беше толкова тъжна, че когато сълзите започнаха да се стичат по страните й, тя не се учуди, прие го за напълно естествена реакция след преживяното. Не съм от стомана, и аз съм човек с емоции, с чувства, си каза тя, строго и същевременно изненадана, като всички хора, убедени, че са непобедими, които внезапно откриват пукнатина в бронята. Ще полежа десетина минути и отново ще поема напред въоръжена. Продължаваше да поддържа мнението, че емоциите сериозно увреждат здравето.

Мина цяла седмица, докато получи отговор на обявата си за съ-квартирантка. Казваше се Ли Мей, беше китайка от Хонконг и очевидно не се шегуваше с принципите: беше изгонила предишната си съквартирантка заради една изпушена цигара на балкона на стаята й. Апартаментът имаше отлично местоположение точно зад Пика-дили Съркъс. Разумен наем, на висок етаж. Ортанс прие.

Покани Гари на ресторант. Той се зачете в менюто, сериозен като счетоводител, който проучва годишния баланс. Поколеба се между морски дарове и яребица със зеленчуци и подправки. Реши да си поръча яребица и мълчаливо зачака ястието, скрил поглед зад черния си перчем. Наслаждаваше се на всяка хапка, сякаш приемаше причастие.

- Съжителството се оказа приятно за мен. Ще ми липсваш - заяви с въздишка Ортанс по време на десерта.

Той остави комплимента без отговор.

- Би могъл да проявиш любезност и да отговориш „и ти ще ми липсваш“ - отбеляза тя.

- Имам нужда да бъда сам.

- Зная, зная...

- Човек не може да се ангажира с ДВАМА: със себе си и с друг. И без това е ужасно трудно да разбереш какво искаш самият ти...

- О, Гари! - въздъхна отново тя.

- Ти си най-сполучливият пример, Ортанс.

Тя подбели очи и неочаквано смени темата:

- Забеляза ли, че вече не нося черни очила? Гримирах се много силно, за да прикрия синините!

- Забелязвам всичко в теб... Винаги! - заяви той безучастно.

Тя се смути и сведе очи пред настоятелния му поглед. Взе да

чертае с вилицата успоредни линии по покривката.

- Какво стана с Агата? Чу ли нещо за нея?

- Не ти ли казах? Напусна училището! Насред годината! Един преподавател съобщи преди началото на лекцията.: „Агата Натие напусна. По здравословни причини. Върна се в Париж.“

Той притвори очи, да се наслади на последната хапка печена ябълка с мед, която прокарваше със сорбе с калвадос.

- Телефонирах у тях и майка й ми съобщи, че била болна, йе знаели какво точно ставало с нея... Помолих я да й предаде, че искам да говоря с нея, тя попита за името ми, отиде да провери дали дъщеря й е будна - каза, че непрекъснато спяла. Върна се й ми обясни, че Агата не можела да стане, за да си приказваме. Прекалено била уморена. Как ли не, умряла е от шубе, така ми се струва! Не губя надежда. Някой ден ще отида да я причакам пред тях с чадър в ръка! Чадърът оставя чудесни следи, нали?

- Не колкото коженият колан!

- А... сярната киселина?

- Идеално!

- Откъде се взима?

- Нямам представа!

- Не си дояде десерта! Не ти ли хареса? Не е ли вкусно?

- Напротив! Наслаждавам се... Превъзходно е, Ортанс. Благодаря ти.

- Нещо си разсеян, сякаш не си тук...

- Мислех си за майка ми и оня Закари.

Ортанс не спомена повече за инцидента пред Шърли, но получи уверението й, че Закари Горджак бил сторил необходимото. Твърде е възможно петимата да са на дъното на Темза. Пет мургави чер-норизи джуджета с бетон на краката. Твърде е възможно, преди да поемат към дълбините, да са успели да попитат Закари за причината за жестокото отношение към тях и силно се надявам той да е споменал името ми.

Тя извади пачка банкноти и с победоносно тананикане я тупна върху сметката, която сервитьорът току-що бе донесъл.

- За пръв път каня момче в ресторант! Боже, май поемам по лошия път!

Те се прибраха пеша, хванати под ръка, говореха си за биографията на Глен Гулд, която Гари току-що си бе купил. Минаха през парка. Гари потърси с поглед катеричките, но вероятно вече спяха. Беше красива вечер, небето бе осеяно със звезди. Ако ме попита дали зная имената на звездите, значи не е за мен, реши Ортанс. Мразя хората, които искат да ти напълнят главата с имената на звездите, столиците на държавите, различните валути, планинските върхове, значенията на всички ненужни неща, напечатани на гърба на пакетите със зърнени храни.

- Някои са алергични към Глен Гулд - обясняваше Гари. - Според тях свирел все едни и същи неща... има и такива, които са луди по него и обожават дори паянтовото му столче за пианото.

- Не е добре да обожаваш... Няма идеални хора.

- Баща му измайсторил това столче за него през 1953. Оттогава сядал винаги на него, дори когато е било пред разпадане. За него това е било като играчката, с която децата се приспиват... - произнесе последните думи с леко разтреперан глас. Улови погледа й и неочаквано я попита: - Защо ме гледаш така?

- Не зная. Стори ми се, че се развълнува...

- Аз? Защо?

Ортанс не можеше да каже точно защо. Продължиха да вървят мълчешком.

Колко време стана, откакто го познавам, се замисли Ортанс, осем-девет години? Израснахме заедно, обаче не мога да го възприемам като брат. Щеше да е по-добре, нямаше да се опасявам, че може да се влюби истински в някоя друга. Има да свърша толкова работа, преди да му се разкрия, толкова работа, която все мен чака.

- Знаеш ли имената на звездите? - полюбопитства Гари, вдигайки лице към небето.

Ортанс се закова на място и си запуши ушите.

- Какво ти става? - обърна се той към нея разтревожен, взря се напрегнато в лицето й.

- Не. Нищо ми няма. Всичко е наред - успокои го тя.

В погледа му се четеше такава тревога, в гласа му трептеше толкова нежност, че коленете й се разтрепериха. Дошло беше време да се изнесе от апартамента му. Започваше да става ужасно сантиментална.

От сепаретата долитаха превъзбудени гласове, откъслечни разговори и за миг Жозефин се поколеба на входа на ресторанта. Сякаш влизаше в „Хиляда и една нощ“: дълбоки канапета, дебели декоративни възглавници, статуи на гологърди жени, къдрави зелени растения, снежнобели орхидеи, меки като кадифе, пъстри килими, фотьойли с широко стъпили крака, натрупани безредно мебели със странни форми. Сервитьорките приличаха на модели, наети поча-сово, или на статистки и когато се появяваха с менюто или с молив и бележник в ръка да записват поръчките, все едно бяха от някакво модно дефиле. С дълги слаби крайници, с равнодушни лица, те се усмихваха машинално и все едно подаваха визитките си, докосваха Жозефин с фините си бедра, сякаш я питаха: „Как попаднахте тук вие, толкова безлична жена?“

Жозефин се чувстваше много притеснена. Няколко пъти Ирис отлагаше датата на запланувания обяд. Всеки път го изместваше под най-различни претексти: епилация с карамелизирана захар, час при фризьора, при зъболекаря за почистване на зъбния камък. Жозефин се чувстваше унизена. Огромното удоволствие, което беше изпитала, когато Ирис й се обади за пръв път, съвсем се беше изпарило. При мисълта да се срещне отново със сестра си изпитваше единствено и само смътно чувство на притеснение.

- Имам среща с госпожа Дюпен - смотолеви Жозефин на момичето, което посрещаше клиентите на входа и ги придружаваше до местата им.

- Заповядайте - покани я с жест ефирното създание с неимоверно дълги крака. - Идвате преди нея...

Жозефин я последва, стъпваше внимателно да не събори нещо по пътя. Вървеше подир слаломиращата между масите минипола и се чувстваше тежка, смотана и непохватна. Отне й два часа, докато избере какво да си облече, смазана сред враждебно настроените закачени в гардероба й тоалети, измъкна най-красивия, но реши, че ще е по-добре да нахлузи стари дънки.

- Няма ли да оставите палтото си на гардероба? - осведоми се създанието учудено, сякаш Жозефин беше пренебрегнала протокола.

- Ами...

- Ще ви изпратя гардеробиерката - заяви момичето и извърна очи да погледне към нещо по-бляскаво.

На вратата се беше появил киноактьор и момичето не гореше от желание да си губи времето с падналия му се тежък случай.

Жозефин се насади на червения стол, толкова нисък, че за малко да се прекатури на пода. В последния миг успя да се хване за кръглата маса, повлече покривката и едва не събори наредените чинии, чаши и прибори. Все пак успя да запази самообладание и подаде горната си дреха на гардеробиерката, която невъзмутимо проследи инцидента, без да се намесва. Тя си пое дъх, паникьосана. Беше станала вир-вода. Повече нямаше да мръдне оттук дори да й се наложеше да отиде до тоалетната. Движението криеше прекалено много опасности. Щеше да изчака тихо-кротко появата на Ирис. Сетивата й бяха така напрегнати, че най-беглият поглед, най-лекият подигравателен тон щяха да я наранят.

Седеше и се молеше посетителите да я забравят. Двойки наоколо пиеха шампанско и се смееха. Всичко у тях беше лекота и грация. Откъде ли се бяха научили на такива свободни маниери? Всъщност не е толкова просто, си каза Жозефин, зад тези красиви фасади се крият лъжи, грубости, коварства, тайни. Усмихват се, а в ръкава са скрили кама и са готови да нападнат. С тази разлика, че те са усвоили изкуството, което за мен е напълно непознато: изкуството на преструвките.

Тя скри крака под масата - не биваше да слага тези обувки, -мушна ръцете си под бялата салфетка, плачеха за маникюр - и зачака Ирис. Нямаше начин да я пропусне. Запазената за двете маса беше в центъра на ресторанта.

Щеше да види отново сестра си...

От известно време живееше сред буря от объркани мисли. Ирис. Филип. Ирис. Филип. Филип... В името му имаше ведро и спокойно щастие, смътно удоволствие, което смучеше като бонбон и бързо-бързо изплюваше, защото започваше да й се гади от сладост. Невъзможно, виеше бурята в главата й, забрави го, забрави го. Беше длъжна да го забрави, разбира се. И ще го забрави. Не би трябвало да е толкова трудно. Любовна връзка не може да се завърже за десет минути и половина пред готварската печка. Смешно. Старо-модно. Тъжно. Беше си съчинила игра, в която се упражняваше да казва неща, които не мислеше, за да се самоубеждава. Получаваше се за кратко, тя изправяше глава, усмихваше се, харесваше си чифт обувки, случайно зърнати на някоя витрина, тананикаше си музиката от някакъв филм, след което обаче бурята отново се надигаше, повтаряйки все едно и също: Филип, Филип. Тя се вкопчваше в тази дума. Повтаряше си с упоритост и умиление: Филип, Филип. Какво ли прави той? За какво ли си мисли? Какво ли чувства? Въртеше се в кръг около тези въпроси като вързана на колче. Забиваше други колчета: мрази ли ме? Не иска ли да ме вижда повече? Забравил ли ме е? Заради Ирис? Вече не беше все същата мисъл, а рефрен, който действително я замайваше и объркваше.

Влезе Ирис.

Жозефин проследи с възхищение появата на сестра си. Бурята утихна, чу тънък гласец: „Колко е красива! Господи, колко е красива!“

Тя влезе, без да бърза, с небрежна походка, порейки въздуха, сякаш се движеше сред поданиците на завладяна територия. Дълго бежово кашмирено палто, високи велурени ботуши, дълга тъмно-виолетова жилетка вместо рокля, широк хлабав колан под талията. Колиета, обици, гривни, дълга гъста черна коса, сини очи с леден остър поглед. Подаде палтото си на гардеробиерката, която я огледа с възхищение, разсеяно сканира околните маси и събирайки искрящите от преклонение и възхита погледи на присъстващите, се нсочи към Жозефин.

Самоуверена и развеселена от картинката, която представляваше сестра й, седнала едва ли не на пода, тя й се усмихна лъчезарно.

- Отдавна ли ме чакаш? - попита, сякаш едва сега бе разбрала, че е закъсняла двайсет минути.

- О, не! Аз подраних!

Ирис отново се усмихна широко, загадъчно, щедро. Раздипли усмивката си, сякаш разстилаше екзотичен плат, донесен от корабите на Индийската компания; извърна се към съседните маси, за да се увери, че всички са я забелязали, разпознали са я, не само нея, но и жената, с която щеше да обядва, махна с ръка, усмихна се на едни, направи знак на други. Жозефин й се възхищаваше, все едно беше портрет: елегантна съблазнителна жена с правилни черти, с омайващи прекрасни очи, с гордо, неотстъпчиво, дори леко жестоко излъчване, която в мига, в който доловеше погледа й, се превръщаше в трогателно създание, изпълнено със загриженост, едва ли не с нежност. Вдигнала очи към Ирис, тя виждаше как по лицето на сестра й се изписваха последователно всички отсенки на обичта.

- Толкова съм щастлива да те видя - каза Ирис и се отпусна деликатно на същия нисък стол, оставила чантата си, без да я обърне. - Ако знаеш...

Хвана ръката й и я стисна. Приведе се да целуне Жозефин по бузата.

- И аз също - прошепна Жозефин със задавен от вълнение глас.

- Нали не ми се сърдиш, че толкова пъти отлагах срещата? Имах да свърша безброй неща! Сега пак съм с дълга коса, фризьорът ми я удължи с кичури. Красиво стана, нали? - прикова в нея дълбоките си сини очи. - Съжалявам. Държах се непростимо в клиниката. Лекарствата, които ми даваха, ме правеха нещастна... - въздъхна, повдигна с две ръце гъстата си черна коса.

Последния път, когато я видях, беше с къса, много къса коса. Лицето й се е издължило и изострило.

- Ненавиждах всички. Бях непоносима. Въпросния ден те мразех и теб. Сигурно съм ти наприказвала ужасни неща... Но както знаеш, държах се отвратително с всички. Трябва да искам прошка от много хора.

Изкриви устни в ужасена гримаса, веждите й хвръкнаха високо, илюстрирайки отвращението, което изпитваше към Ирис от онзи период, а овлажнелите й сини очи се разтопиха в погледа на Жозефин, за да измолят прошка.

- Моля те да не говорим повече за това - промълви Жозефин притеснена.

- Непременно държа да се извиня - настоя Ирис и се облегна назад на стола си.

Загледа я със сериозен и невинен вид, сякаш съдбата й зависеше от снизхождението на Жозефин, и дебнеше жеста, с който сестра й щеше да покаже, че й прощава.

Жозефин протегна ръце към Ирис, надигна се и я притисна към гърдите си. Сигурно изглеждаше смешно отстрани, с щръкнал задник, приведена, но беше в плен на емоцията и тя прегърна Ирис, търсейки прошка и утеха в здравата прегръдка.

- Всичко е забравено? Обръщаме нова страница? Никога повече няма да говорим за миналото? - предложи Ирис. - Хрус и Храс са отново на линия? Хрус и Храс завинаги?

Жозефин кимна.

- Казвай сега как са нещата при теб - започна Ирис със заповеднически тон и взе менюто, подадено й от някакво създание, което тя и не погледна, все едно беше невидимо.

- Не! Първо ти - настоя Жозефин. - При мен няма нищо ново за разказване. Продължавам да човъркам по дисертацията си, Ортанс е в Лондон, Зое...

- Филип ми разказа вече - прекъсна я Ирис и заяви на сервитьорката: - За мен както обикновено.

- И за мен същото като на сестра ми - побърза да каже Жозефин, паникьосана от мисълта да чете менюто и да избира ястие. -Как си?

- Добре, добре. Малко по малко се връщам към живота. Осъзнах много неща, докато бях в клиниката, и ще се постарая да ги приложа. Бях глупава, несериозна, невероятно повърхностна и егоистична. Мислех единствено за себе си, носех се във вихъра на суетата. Разруших всичко и никак не се гордея. Дори се срамувам. Бях отвратителна съпруга, отвратителна майка, отвратителна сестра. .. - и продължи да се разкайва, да изрежда прегрешенията си, предателствата, мечтите си за фалшива слава.

На масата се появи салата от зелен фасул и порция бяло пилешко месо. Ирис бодна няколко фасулчета и си откъсна от месото. Жозефин не се осмеляваше да си вземе от страх да не се прояви като невъзпитана и безчувствена към откровенията, които се лееха от устата на сестра й. Всеки път, когато бяха заедно, тя заемаше мястото си на прислуга. Вдигна салфетката, която Ирис изпусна, наля й чаша червено вино, после малко минерална вода, отчупи мъничко залче хляб и главното, главното, слушаше разказа й и вмяташе от време на време: „да, ами да, имаш право, о, не! не! не си такава“. Ирис приемаше комплиментите, повтаряйки „много си мила, Жо“, истински балсам за душата на Жозефин. Бяха се сдобрили.

Поговориха и за майка си, за трудния й живот, след като Марсел я беше напуснал, финансовите й затруднения.

- Знаеш ли - отбеляза Ирис с въздишка, - след като свикнеш с лукса, е много трудно да се откажеш. Ако сравним живота на майка с живота на милиони други хора, тя не е за съжаление, естествено, но на нейната възраст е трудно... - тя се усмихна съчувствено и продължи: - И аз едва не загубих мъжа си и зная какво изпитва тя...

Жозефин се вцепени, дъхът й секна. Почака Ирис да продължи, но тя направи пауза и попита:

- Можем да говорим за Филип, нали не изпитваш неудобство?

Жозефин смънка:

- О, не! Защо?

- Защото, ти няма да ми повярваш, но го ревнувах от теб! Да, да... По едно време си мислех, че е влюбен в теб. Виждаш ли до каква степен се затъпява от лекарства! Постоянно говореше за теб, нормално, след като те виждаше толкова често заради Зое и Александър, само че в главата ми беше пълна бъркотия и изживявах истинска драма... Глупаво, нали?

Жозефин почувства как ушите й почервеняват и кръвта й заблъска в слепоочията като парен чук. Главата й бучеше непоносимо, нещо отвътре удряше безмилостно. Долавяше по някоя дума от време на време. Напрягаше слух, мъчеше се да чува, изпружила врат, долепена до устните на Ирис, за да долавя думите, смисъла им.

- Луда бях! Луда за връзване! При последното му идване в Париж обаче... - тя направи кратка пауза, сякаш възнамеряваше да съобщи някаква важна новина.

Устните й се закръглиха лакомо, новината вероятно си заслужаваше, беше сочна. Премяташе я в уста, преди да я изрече.

- Идвал е в Париж? - безизразно попита Жозефин.

- Да, и се видяхме. Всичко беше както преди. Толкова съм щастлива, Жо, толкова съм щастлива! - запляска с ръце, поздравявайки се за огромната радост. Сниши глас суеверно: - Напредвам съвсем бавно, не искам да го насилвам, има толкова неща, за които трябва да моля за прошка, но си мисля, че сме на прав път. Това е преимуществото при двойките с дълъг съпружески стаж... Разбираме се с половин дума, прощаваме си с поглед, с прегръдка и всичко е казано, повече нищо не е нужно.

- Той добре ли е? - едва успя да попита Жозефин: „двойката с дълъг съпружески стаж“, „прегръдката“ я задушаваха, забити като железа в гърлото й.

- И да, и не, притеснявам се за него...

- Притесняваш се - прошепна Жозефин, - защо?

- Ще ти кажа, но да е издаваш на никого, обещаваш ли? - Ирис придоби вид на разтревожен съзаклятник. Взе си едно зелено фа-сулче, задъвка го замислено, събирайки мислите си, за да не изтърси някоя глупост. - Последния път, когато дойде в Париж и ние се... как да ти го кажа, ние се сдобрихме, ясно ти е за какво говоря... - тя се засмя неловко, леко се изчерви. - Зърнах петно на слабините му. От вътрешната страна на лявото бедро, съвсем горе...

Тя разтвори крака, посочвайки с пръст вътрешната страна на бедрото си. Жозефин впери поглед в пръста на сестра си, който показваше възвърналата се интимност между съпрузи, между любовници. Този пръст я призоваваше към ред, заявяваше й открито: ти си просто натрапница, какво си въобразяваш?

- Посъветвах го да отиде на дерматолог, настоях да го стори, но той не ме послуша. Заяви, че винаги го бил имал, че вече са го преглеждали и не било нищо притеснително...

Жозефин съвсем изключи, не чуваше нищо. С вътрешна битка успяваше да остане изправена, да запази мълчание, а й идеше да се гърчи и да вие от болка. Бяха спали заедно. Филип и Ирис прегърнати. Устните му върху нейните устни, устата в уста, телата им преплетени, смачканите чаршафи, думите, които двамата нашепват, замаяни от желание, гъстата черна коса, разпиляна на възглавницата, Ирис стене, Филип... Образите препускаха. Тя закри уста с ръка, за да затисне напиращото стенание.

- Какво има, Жо, да не ти е зле?

- Не. Просто защото ми говориш толкова...

- Толкова какво, Жо?

- Сякаш той наистина има...

- Съвсем не! Притеснявам се, нищо повече. Вероятно е прав, нищо му няма! Изобщо не трябваше да ти разказвам тези неща, бях забравила колко си чувствителна! Миличката ми...

Само остава да се разплаче, нервира се Ирис. Всичките ми усилия ще отидат на кино! Три пъти се обаждах, докато запазя маса на най-видното място, наложи се да моля, да настоявам, да правя цяло проучване, за да разбера че Надя и Беранжер ще бъдат днес тук, точно зад онова зелено растение, наострили слух и сетива, за да не пропуснат нито дума от разговора и веднага да го разнесат, както с там-тами бият тревога племената в джунглата. Толкова дни, прекарани в прилежни приготовления, за да натъкмя всичко до най-малките подробности, и сега тя се кани да ми провали замисъла със сълзите си!

Тя намести стола по-близо до сестра си, прегърна я и леко я залюля.

- Стига де, спокойно... - пошушна. - Спокойно, Жо, спокойно. Сигурно се притеснявам за нищо...

Значи съм била права. Става нещо помежду им. Зараждащо се чувство, вълнение, привличане. Нищо плътско, иначе нямаше да се съгласи да дойде. Прекалено е честна, не знае да лъже, да мами. Нямаше да може да ме погледне в очите. Само че е влюбена, убедена съм. Получих доказателство. Но той? Дали я обича? Тя има чар, безспорно. И се е разхубавила. Научила се е да се облича, да си прави косата, да се гримира. Отслабнала е. Изглежда трогателно с нейния си леко старомоден вид. Не трябва да я изпускам от очи. Моята малка непохватна и задръстена сестричка! Малките сестрички не би трябвало да порастват.

Жозефин се посъвзе, освободи се от прегръдката на Ирис и се отдръпна:

- Съжалявам... Извинявай.

Не намираше думи. Извинявай, че се влюбих в мъжа ти. Извинявай, че го целунах. Извинявай, че продължавам да си мечтая подобно на малко момиче. Младото момиче в мен е като дълбоко вкоренен бурен.

- Да се извиняваш? Но за какво, скъпа?

- О, Ирис!... - взе да кърши ръце Жозефин. Щеше да й разкаже всичко. - Ирис - повтори тя, пое си дълбоко дъх... - Длъжна съм да ти кажа...

- Жозефин! Мислех, че вече обърнахме страницата.

-Да, но...

Двете сестри не се изпускаха от очи, едната готова да сподели тайната си, другата нежелаеща да я чуе, и двете напълно наясно с опасността, която се спотайва в думите. Една тежка врата щеше да хлопне. Блиндирана врата. И двете се надяваха да се появи някакъв сигнал, който да направи откровеността възможна или невъзможна, нужна или безполезна. Ако се разприказвам, помисли Жозефин, няма да я видя повече. Избрах него. Него, а той се е върнал при нея... Ако говоря, ще ги загубя и двамата. Ще загубя любов, приятел, ще загубя сестра си, семейството си, спомените, ще загубя детството си, дори целувката пред кухненската печка.

Ирис следеше колебанието в очите на Жозефин. Ако не сподели тайната си, ще трябва да надяна маска на обидена, да се отнасям с нея като с враг, да я държа настрана. Ще се получи разрив. Ще се разделим. Ще й освободя мястото. Тя като нищо ще се види с него отново. Не бива да се разприказва, дано не го стори!

И наруши внезапно мълчанието.

- Ще ти доверя нещо, Жо: толкова съм щастлива, че отново се върнах към живота, че нищо, чуваш ли, нищо не може да ми развали удоволствието. Затова да обърнем нова страница, но да го направим наистина...

Да, каза си Жозефин. Какво друго ни остава? Какво друго се е случило? Стиснати ръце, очи, които потъват в очите на другия, пресекващ глас, усмивка, която продължава усмивката на другия, бегла ласка на ръката, измъкната от ръкава на палтото. Жалки знаци на избледняла страст.

- А ти как си, продължаваш ли да работиш по твоята дисертация? Каква тема избра? Искам всичко да зная... Аз говоря, говоря, не спирам, а ти дума не обелваш! Нещата ще се променят, всичко ще се промени. Защото съм взела куп решения, знаеш ли, и едното от тях е да започна наистина да проявявам интерес към околните, да престана да си гледам пъпа... Кажи ми, остаряла ли съм?

Жозефин не чуваше нищо. Виждаше как любовта й отлита между гърдестите скулптури и перестите палмови клони. Тя се засмя невесело с усмивката на победена. Нямаше да проговори. Нямаше да се види отново с Филип.

Никога вече нямаше да вкуси целувката с дъх на арманяк.

Пък и не беше ли дала обет пред звездите?

Жозефин реши да повърви. Тръгна по улица „Сент Оноре“, въздъхна от щастие пред съвършената красота на площад „Вандом“, мина под аркадите на улица „Риволи“, повървя по кейовете на Сена, обърна гръб на крилатите коне, увенчали моста Александър III и пое към спирката „Трокадеро“ на метрото.

Имаше нужда да се окопити. Ирис я беше задушила с присъствието си. Все едно сестра й беше изсмукала целия въздух в ресторанта. Винаги когато застанеше очи в очи с Ирис, тя се задушаваше. „Стига, край!“ - укори се и тропна с крак по паважа. Сравнявам се с нея и се смачквам. Навлизам в нейното поле, полето на красотата, на непринудеността, последната парижка клюка, елегантното манто, удължаването на косата, премахването на бръчките и се оказвам тотално неподготвена за битка. Ако обаче успея да я прикоткам на мой терен, ако й заприказвам за съкровеното, невидимото, за погледа към другия, за подарената любов, за преливащите емоции, за суетата на привидното, за силата, която е необходима, за да покажеш, за да откриеш кой си всъщност, може би тогава бих могла да се издигна малко, вместо да се спихвам като празна торба.“

Погледна към небето и забеляза очертало се в облака око. Стори й се, че открива прилика с погледа на Филип. „Много бързо ме забрави“, извика тя на облака, който се разнесе и преобрази, вече без око. „Любовта, малко мед, който събираме по бодилеста къпина“, пеят трубадурите в двора на Алиенор. Сега дъвча бодили. С пълна уста. Сама съм си виновна: прогоних го и той послушно се е върнал при Ирис. Много не се помайва. Гневът я заля. Подейства й стимулиращо: бунтува се!

Прекоси парка, инстинктивно сви глава в раменете. Не можеше да се освободи от преживяното. Бяха открили госпожа Бертие малко по-нататък...

Бутна входната врата на кооперацията и чу викове откъм стаичката на Ифижени.

- Направо е скандално! - крещеше мъжки глас. - Вие носите отговорност за това! Гнусотия! Длъжна сте да почиствате помещението ежедневно! Вътре има кутийки от бира, праз™ бутилки, хартиени кърпички по земята! Минаваме през боклуци!

Мъжът излезе с крясък от помещението. Беше синът на госпожа Пинарели. Ифижени стоеше пребледняла зад остъклената врата, закрита с перде. Табелката с работното й време се полюшваше на синджира. Той се обърна и се насочи към нея, вдигнал ръка да я удари. Тя завъртя ключа. Жозефин се спусна към него и го хвана за ръката. Мъжът я блъсна с неподозирана сила и тя падна на пода. Жестоко си удари главата в стената.

- Вие сте полудели! - извика тя смаяна.

- Забранявам ви да я защитавате! За това й се плаща! Тя е длъжна да чисти! Тъпанарка!

По разтрепераната му брадичка беше потекла слюнка, едри червени петна бяха избили на лицето му, адамовата му ябълка подскачаше като тапа.

Той се врътна и пое към апартамента си, вземайки по няколко стъпала наведнъж.

- Как сте, госпожо Кортес?

Жозефин се тресеше от глава до пети и си търкаше челото, за да намали болката. Ифижени я покани с жест да влезе при нея.

- Искате ли да пийнете нещо? Цялата треперите...

Поднесе й чаша кока-кола и я покани да седне.

- Какво направихте, та предизвикахте гнева му? - попита Жозефин, съвземайки се.

- Чистя помещението за кофите за боклук. Уверявам ви. Старая се. Но има и такива, дето постоянно хвърлят всякакви мръсотии, не смея да ви опиша какво намирам! Затова, ако прескоча ден-два, веднага се замърсява! Но кооперацията е голяма и не смогвам да съм навсякъде...

- Знаете ли кой ги върши тези неща?

- Не! Нощем спя. Уморявам се. Тази кооперация иска бачкане. А като ми свърши работният ден, трябва да се погрижа и за децата!

Жозефин обходи с поглед помещението. Маса, четири стола, овехтяло канапе, стар бюфет, телевизор, олющен кухненски ъгъл с гетинакс, протрит жълт линолеум и в дъното, преградена с виненочервена завеса, полутъмна стая.

- Стаята на децата ли е? - попита Жозефин.

- Да, аз спя на канапето. Все едно че спя в фоайето. Чувам вратата да се тряска по цяла нощ, когато хората се прибират късно. Подскачам в леглото...

- Няма да е зле да се мине една боя, да се поосвежи, да се сменят мебелите, действа потискащо...

- Затова си боядисвам косата във всякакви цветове! - отговори усмихната Ифижени. - Внасям малко слънце вкъщи...

- Знаете ли какво ще направим, Ифижени? Утре през почивката ви ще отидем до ИКЕА и ще купим всичко: легла за децата, маса, столове, завеса, шкафове, канапе, бюфет, постелки за пода, кухненски ъгъл, възглавнички... и после от „Брикорама“ ще изберем красиви цветове и ще боядисаме всичко! Няма да има нужда повече да си боядисвате косата.

- С какви пари, госпожо Кортес? Искате ли да видите фишовете за заплатата ми? Тъжна работа!

- Аз ще платя за всичко.

- Веднага ви отговарям, не!

- Аз пък ви казвам, да! Няма да си носим парите на оня свят. Аз имам всичко, което е нужно, вие нямате нищо. Парите са за това: да запълнят празнините.

- Не, няма да стане, госпожо Кортес!

- Не ме интересува, ще отида сама и ще ви доставят покупките пред вратата. Не ме познавате, ужасно съм твърдоглава.

Двете жени се спогледаха мълчаливо.

- Хубавото, ако дойдете с мен, е, че ще можете да си изберете, нали не е задължително двете да имаме еднакъв вкус.

Ифижени беше скръстила ръце на гърдите си и гледаше намръщена. Този ден косата й беше с мандаринен цвят, преливаща в жълто тук-там. На светлината на стария лампион кичурите искряха като пламъчета над главата й.

- Действително, по-добре ще е да боядисаме стените в красиви цветове, вместо да си боядисвате косата - заяви Жозефин поучително.

- Този път не ми се получи цветът... но не е много удобно, душът е в двора, в стаичката няма електричество и не винаги мога да изчакам колкото трябва, за да хване боята. Освен това през зимата действам набързо, защото иначе хремясвам!

- Душът е навън, на двора! - възкликна Жозефин.

- Ми да... До боклукчийското помещение...

- Не може да бъде!

- Може, госпожо Кортес, може...

- Добре - заяви решително Жозефин. - Утре отиваме!

- Не настоявайте, госпожо Кортес!

Жозефин забеляза малката Клара, която стоеше на вратата. Момиченцето имаше много сериозен вид, очите му гледаха тъжно и примирено. Брат му Лео беше застанал до Клара и щом Жозефин му се усмихнеше, той се криеше зад гърба на сестра си.

- Мисля си, че сте малко егоистка, Ифижени. Струва ми се, че на децата ще им хареса да живеят в пъстроцветна обстановка...

- Свикнали са и на тази.

- На мен ми се иска да боядисаме стаята в розово... и също искам ябълковозелена покривка на леглото - заяви Клара, дъвчейки кичур от косата си.

- А, не! Розовото е за момичетата - провикна се Лео. - Аз искам патешкожълто и червена покривка с вампири!

- Не са ли на училище? - попита Жозефин, която не желаеше да афишира радостта от извоюваната победа и искаше да остави малко време на Ифижени да се съгласи, без да губи достойнство.

- Днес сме сряда. Сряда не се учи! - отвърна Лео.

- Прав си, бях забравила!

- Нещо си се объркала...

- Така излиза, но сега при вас се чувствам много по-добре - заяви Жозефин, притегляйки го на коленете си.

- Мамо, може ли да си купим легла, дето са едно върху друго? -подхвана Клара. - Така ще мога да спя отгоре и ще си представям, че съм в рая... И бюро също, нали?

- Аз пък искам люлеещо се конче! Ти Дядо Коледа ли си? -обърна се Лео към Жозефин.

- Кой е глупчото! Нямам брада!

Той се изхили с чуруликащ птичи смях.

- Струва ми се, че изгубихте, Ифижени. Среща утре на обед. И гледайте да сте точна, защото ще имаме време само колкото да отидем и да се върнем...

Двете деца задърпаха майка си с развълнувани викове:

- Кажи „да“, мамо, кажи „да“...

Ифижени тупна с ръка по масата и поиска тишина:

- Добре, но тогава ще ви чистя. Два часа на ден. Само при това положение.

- Един час е достатъчен. Ние сме само двете с дъщеря ми. Няма да ви създадем много работа и ще ви плащам.

- Никакво плащане, иначе няма да ходя никъде!

На другия ден Жозефин чакаше във фоайето точно на обед. Двете се качиха в колата й. Ифижени сложи на коленете чантата си, беше си вързала на главата шал.

- Да не сте мюсюлманка, Ифижени?

- Не, обаче ушите ми измръзват и после се разболявам, възпаляват се, горят и отвътре, и отвън...

- Също като мен. От най-малкото вълнение ушите ми пламват...

Прекосиха Булонския лес и поеха към квартал Дефанс. Спряха

пред ИКЕА. Въоръжени с ролетка, молив и бележник, се гмурнаха в лабиринтите на магазина. Жозефин отбелязваше, Ифижени протестираше. Жозефин пълнеше бележника с поръчки, Ифижени викаше, че било прахосничество.

- Госпожо Кортес, това е прекалено! Прекалено много!

- Не искате ли да ме наричате Жозефин, аз как ви наричам Ифижени!

- Не, за мен сте госпожа Кортес. Не бива да се бъркат нещата, всеки трябва да си знае мястото.

В „Брикорама“ избраха патешкожълто за детската стая, мали-новочервено за дневната, яркосиньо за кухненската част. Жозефин забеляза с какво удоволствие Ифижени оглеждаше опаковките паркет. И поръча паркет. И душ, и плочки.

- Ама кой ще монтира всичко това?

- Ще намерим майстор за плочките и водопроводчик.

Жозефин даде адреса на портиерското жилище, за да доставят

покупките. Върнаха си до колата, качиха се с уморени въздишки.

- Вие не сте наред, госпожо Кортес! Да знаете, така ще ви из-лъскам апартамента, че ще можете да ядете на пода!

Жозефин й се усмихна и умело завъртя волана с два пръста.

- Освен това карате страхотно!

- Благодаря ви, Ифижени. С вас се чувствам високо оценена. Би трябвало да се виждаме по-често!

- О, не, госпожо Кортес! Вие си имате други занимания... - тя отметна глава на облегалката и пошепна щастлива: - За пръв път някой да се отнася сърдечно към мен. Искам да кажа, сърдечно без задни мисли. Защото имаше разни сърдечни кандидати, но всеки искаше да ми свие по нещо... Докато вие...

Тя цъкна с език да изрази учудването си. Забрадката ограждаше младото й лице с невинно изражение на мадона, на която са достатъчни две минути, за да си направи тоалета в крайчеца на мивката. От нея лъхаше на обикновен сапун, с който се измиваш на бърза ръка и не се доизплакваш с ледената вода. Издължен прав нос, черни очи, матов тен, блестящи зъби, дълбока бръчка между веждите, доказателство за характер, което Жозефин вече беше проверила. Леко натежала фигура, бюст на италианска фатална жена и същевременно сериозен вид на човек, който се бори, за да свърже двата края, и по детски продължава да се учудва, че успява.

- Най-страшното беше с мъжа ми... Всъщност казвам „мъжа ми“, но така и не сме подписали официално. Той удряше всичко, което му се опъваше. Най-вече мен. Изби ми два зъба. Упорито се трудих, за да си направя нови. Той постоянно беше готов да избухне. Един ден претрепа полицай, който му поиска документите. Отнесе шест години строг режим. Бях бременна с Лео. Много бях до-волна, че го тикнаха в затвора. Скоро ще излезе, няма да му хрумне да ме търси тук. Богаташките квартали го притесняват. Казва, че бъкали от ченгета...

- Децата не говорят ли за него, не им ли липсва таткото?

Тя отново цъкна с език, този път да изрази презрението си.

- Почти не го познават и толкова по-добре. Като ме питат къде е, какво работи, им казвам, че е изследовател, че пътува, че е на Северния полюс, на Южния полюс, из Андите, съчинявам пътешествия по места с орли, мечки, пингвини. В деня, когато ще го видят, ако този прокълнат ден наистина дойде, ще е най-добре да се появи с каска и с брада!

Беше заваляло и Жозефин включи чистачките, забърсваше запотеното стъкло с ръка.

- Госпожо Кортес, искам да ви благодаря. Благодаря ви истински. Страхотно съм развълнувана от това, което правите за мен. От дъното на душата си. - Тя прибра под кърпата кичур, който се беше изплъзнал навън. - Нали няма да издадете на хората от кооперацията, че вие сте накупили всичко това?

- Не, но така или иначе не сте длъжна да давате обяснения на когото и да било!

- На следващото събрание на съкооператорите може да съобщите на всеослушание, че съм спечелила на лотарията! Няма да се учудят, щото от лотарията трябва да печелят само бедняците, богаташите нямат право!

Те минаха покрай супермаркета, в който пазаруваше Жозефин, когато живееше в Курбвоа. Ифижени попита дали може да спрат. Трябвало да купи почистващ препарат тоалетно пате и метла. Наредиха се на касата с двете препълнени колички. Касиерката ги попита дали имат карта за редовни клиенти. Жозефин извади своята и се възползва, за да плати покупките на Ифижени, която страхотно се напуши:

- А, не! Стига вече, госпожо Кортес! Накрая ще вземем да се изпокараме!

- Така ще събера повече точки!

- Бас ловя, че никога не ползвате събраните точки!

- Никога - призна Жозефин.

- Следващия път ще дойда с вас и ще ги използвате! Ще направите малко икономии.

- Аха - дяволито отвърна Жозефин. - Значи ще има следващ път. Не сте чак толкова сърдита...

- Съм, обаче съм слабохарактерна!

Те се затичаха под поройния дъжд, но внимаваха да не съборят нещо от количките.

Жозефин остави Ифижени пред входа и на път за паркинга взе да се моли всичко да мине гладко, да не попадне на някой злонамерен тип. Откакто бе нападната, се страхуваше да остане сама на паркинга.

Жинет правеше сутрешното кафе, когато на вратата се почука. Тя спря за момент, поколеба се дали да прекъсне заниманието си, но реши, че кафето не може да чака, и остави загадъчния посетител пред вратата. Рьоне щеше да си развали настроението за целия ден, ако кафето не е хубаво. Той не отваряше уста, преди да е изпил две големи чаши и нагънал две филии от прясната франзела, която синът на хлебарката оставяше пред вратата им на път за училище. Жинет му даваше по някоя дребна монета.

„Спомняш ли си колко струваше франзелата, когато се нанесохме тука - негодуваше Рьоне. - Един франк. А днес евро и десет! Като прибавим бакшиша на хлапака, излиза, че ядем най-скъпия хляб на света!“

В дните, когато децата не ходеха на училище, тя си намяташе палтото върху нощницата и се нареждаше на опашка в хлебарницата. Рьоне беше нейният мъж. Мъжът от плът и кръв, когото и досега желаеше. Беше двайсетгодишна, когато го срещна. Тя бе една от беквокалистките на певицата Патрисия Карли, а той сценичен работник, назначен да сглобява и разглобява декорите. Широкоплещест и тънък в кръста, плешив като билярдна топка, не беше от приказливите, но очите му рецитираха и „Илиадата“, и „Одисеята“. Винаги готов да се развика, но и да се усмихне, той притежаваше непоклатимото спокойствие, присъщо на хората, които по рождение знаят какво искат и какво представляват. Една вечер я хвана през кръста и повече не я пусна. След трийсет години брак тя все още се разтреперваше всеки път, когато той я докоснеше. Само щастие й носеше нейният Рьоне! В хоризон-тално положение наблягаше на насладата, във вертикално - на уважението. Нежен, внимателен, груб, все качества, които й допадаха. Минаха почти трийсет години, откакто живееха в малкото жилище над склада, което Марсел им беше предоставил безплатно в деня, в който беше наел Рьоне на работа като... „какъв, ще видим по-нататък“. То се видя: повече не отвориха дума за това, но Марсел редовно му вдигаше заплатата според отговорностите, с които го товареше, така както се вдигаше и цената на франзелата. Тук бяха израснали децата им: Джони, Еди, Силви. След като по-отраснаха, Марсел взе и Жинет на работа в склада. Тя отговаряше за приемането и предаването на стоката. И без да ги брои, годините неусетно се изнизаха.

На вратата отново се почука.

- Един момент! - викна тя, без да изпуска от очи потрепващата повърхност на напитката.

- Спокойно, аз съм! - чу се глас зад вратата; беше Марсел.

Марсел? Какво прави тук в ранни зори?

- Проблем ли има? Да не си забравил ключовете от кабинета си?

- Имам да ти казвам нещо!

- Идвам - отвърна Жинет, - само минутка.

Тя наля от водата, премести чайника, взе кърпата и си избърса ръцете.

- Да те предупредя, още съм по пеньоар! - заяви тя, преди да отвори.

- Не ми дреме! Дори да си по прашки, няма да забележа!

Жинет отвори, Марсел влезе, подпрял Младши на корема си.

- Ехе, на това му се казва специален гост! Даже двама специални гости, двама Гробз, чакащи на изтривалката! - възкликна Жинет и покани с жест Марсел да заповяда.

- Ох, мила моя Жинет! - измърмори Марсел. - Случи ни се нещо ужасно... Сякаш ни цапнаха с мокър парцал! Изневиделица!

- Защо не започнеш отначало? Иначе нищо няма да разбера!

Марсел седна, извади Младши от кенгуруто, настани го на коленете си, взе залче хляб и го пъхна в устата му.

- Хайде, младежо, чеши си зъбите, докато говоря с Жинет...

- На колко стана този сладур?

- Скоро ще е на годинка!

- Виж ти, изглежда много по-голям! Какъв здравеняк! Ама защо го носиш в службата?

- Ох, не е за приказване! Хич не е за приказване!

Клатеше глава, съсипан. Небръснат, реверът на сакото му украсен с мазно петно.

- Напротив, искам да ми разкажеш.

Той започна унило, забил очи в пода:

- Спомняш ли си колко бях щастлив последния път, когато вечеряхме у вас с Жозиан?

- Беше преди Коледа. Направо ни разби от шеги. Заболяха ни стомасите от смях!

- Ликувах, щях да се пръсна от радост, бях се побъркал от щастие! Сутрин, идвайки на работа, карах Рьоне да ме ухапе по ухото, за да се убедя, че е истина.

- Искаше да сложиш бебешко столче в кабинета си, за да се учи хлапето на занаят!

- Хубаво време беше, бяхме щастливи. А сега...

- Сега ви забравихме очите. Превърнали сте се на призраци!

Той разпери безпомощно ръце. Затвори очи. Въздъхна. Бебето

се люшна, той успя за го хване и с двете си силни ръце, осеяни с ри-жави косми започна да го мачка. Забиваше пръсти в закръгленото коремче на Младши, който безропотно се оставяше да го тормози, но по болезнената усмивка личеше, че не му е особено приятно.

- Престани, Марсел, това е детето ти, не е направено от пластилин!

Марсел леко намали натиска. Младши въздъхна с облекчение и протегна ръка към Жинет, за да й благодари за намесата.

- Видя ли? - провикна се Жинет смаяна.

- Зная, той е гений.Само дето скоро ще стане нещастно сираче.

- За Жозиан ли говориш? Да не е болна?

- Най-страшната болест, черна меланхолия. А срещу това, ми-личка, лек няма!

- Я се стегни! - скара му се Жинет. - Нормално е след раждането, ще се съвземе. Случва се на всички жени! Ще се оправи!

- По-лошо е! Много по-лошо! - наведе се към нея и пошушна: -Къде е Рьоне?

- Облича се. Защо?

- Защото ще ги доверя страшна тайна. И дума не може да става да я споделиш с него.

- Да скрия нещо от Рьоне? - възмути се Жинет. - Невъзможно! Пази си тайната, аз ще си пазя мъжа!

Марсел се вкисна. Притисна Младши към гърдите си и пак го замачка.

Жинет издърпа детето от ръцете му.

- Дай ми го, ще вземеш да го изкормиш!

Марсел подпря лакти на масата.

- Сили не ми останаха вече! Не издържам! Бяхме толкова щастливи! Толкова щастливи!

Той се въртеше, не можеше място да си намери, прокарваше ръка по главата си, хапеше юмрук. Столът жално скърцаше от тежестта му. Жинет сновеше напред-назад в кухнята, полюшваше Младши на рамо. Отдавна не беше гушкала бебе и много се развълнува. Нежността към Младши се пренесе върху Марсел, добряка Марсел, който си хапеше кокалчетата и се потеше обилно.

- Ама ти си болен, честна дума! - провикна се Жинет, защото беше станал червен като божур.

- Това е от притеснение, но Жозиан... Само да я видиш! Бяла като платно! Привидение! Най-накрая ще се възнесе на небето -той съвсем се срина и се разрида. - Не мога вече да издържам, скапах се тотално. Бродя из апартамента като стар елен с износени рога. Реве ми се, смазан съм, провиснал съм като прани гащи. Вече не зная какво подписвам, не зная си името, сън не ме лови, залък не хапвам, изцеден съм напълно. От мен се носи воня на нещастие. Защото нещастието нахлу в нашия дом! - той се подпря на лакти и нададе вой.

Рьрне влезе в кухнята и изруга.

- Майната му! Какво му става на този злочест мохнкан? Вдига страхотна врява!

Жинет си каза, че е време да вземе положението в ръце. Настани Младши на канапето, огради го с възглавници, за да не падне, постави пред Марсел и Рьоне кафеника с ухаещо кафе, наряза филийки, намаза ги с масло, поднесе им захарницата.

- Първо ще закусите, после ще останем насаме с Марсел и той ще ми разкаже всичко...

- Не искаш ли да го поговорим двамата? - попита недоверчиво Рьоне.

- Много е специално - обясни Марсел притеснен, - мога да го кажа само на жена ти.

- И на мен не ми се полага да разбера за какво става дума? - учуди се Рьоне. - Аз съм най-старият ти приятел, довереният ти човек, дясната ти ръка, лявата ти ръка, мозъкът ти в някои моменти!

Марсел увеси нос от неудобство.

- Това е нещо интимно - отговори той, човъркайки си ноктите.

Рьоне поглади брадичката си:

- Давай, разприказвай го, иначе ще се пръсне...

- Първо се наяж. После ще говорим...

Тримата закусиха. В мълчание. Рьоне си взе каскета и излезе.

- Ще се сърди ли?

- Обиди се, бъди сигурен. Но предпочетох да стане с негово позволение. Хич не ме бива по тайните работи... - тя погледна към Младши, заобиколен от възглавници, той не изпускаше нито дума от разговора. - Може би трябва да му намерим с какво да се занимава. ..

- Дай му нещо за четене. Обожава четенето.

- Ама тука нямаме бебешки книжки!

- Дай му каквото и да е! Той чете всичко. Дори телефонния указател. ..

Жинет донесе каталог и го връчи на Младши.

- Имам само Жълтите страници с реклами и адреси...

Марсел вдигна ръце, изчерпал всякакви аргументи. Младши

грабна каталога, отвори го, тикна пръст на някаква страница и се зае да я олигави.

- Бе хлапето ти ми изглежда странно! Води ли го на доктор?

- Ако само това беше странното в живота ми, щях да съм най-щастливият човек...

- Започвай да разказваш и престани да ревеш, ще ти гъбясат очите!

Той подсмръкна и се изсекна в хартиената кърпичка, която му подаде Жинет. Погледна я уплашено и изтърси:

- Става дума за Душката. Урочасали са я.

- Магия? А, това са пълни измислици!

- Напротив, нали ти казвам: направили са й нещо с някакви игли.

- Горкият Марсел! Ти си изперкал!

- Слушай... В началото и аз като теб не исках да повярвам. Обаче с времето се уверих...

- В какво? Да не й пораснаха рога?

- Я стига глупости! Работата е по-тънко изпипана!

- Толкова изпипана, че не мога да повярвам.

- Изслушай ме най-после!

- Слушам те, давай!

- Няма желание за нищо, чувства се като изкормена, по цял ден е в леглото, престана да говори с малкия. Затова той расте с такава скорост... Иска да се измъкне от пелените и да й се притече на помощ.

- Всичките сте побъркани!

- Тя едва отваря уста, „да“, „не“ и толкова. Да не ти казвам какво ми струва, докато я накарам да стане, твърди, че в гърба й са забити ножове, че е като стогодишна, че скърца отвсякъде... И сме в това положение от три месеца насам!

- Наистина не мога да я позная, като ми разказваш, звучи странно за нея...

- Накрая се принудих да доведа госпожа Сюзан, нали знаеш, нашата...

- Същата, която ти наричаш лечителка на душите, а аз чакрък-чийка?

- Да. Тя е категорична: милата ми Душка е урочасана... Искат да я убият бавно, да чезне и да вехне, докато умре. Оттогава тя се опитва да я спаси, но всеки път, щом се пооправи, изкара два дни, хапне, възвърне си усмивката, сложи глава на рамото ми, не смея да дишам... защото хоп, пак изпада в предишното състояние..Казва, че чувствала как я изключват. Сякаш я издърпват от живота. Госпожа Сюзан се видя в чудо. Казва, че магията е много силна, че ще е нужно дълго време, докато я развали. А докато чакаме, чезнем и си отиваме. Малката, която се грижеше за бебето, има задача да не се отделя на крачка от моята Душка. Страхувам се да не извърши някоя глупост. Аз пък поех грижите за Младши...

- И двамата сте претоварени, това е всичко. А и на тези години човек не трябва да прави деца!

Марсел така я погледна, сякаш тя лишаваше живота му от смисъл. Сините му очи станаха съвсем прозрачни.

- Не може да ми говориш такива неща, Жинет! Ужасно ме разочароваш.

- Извинявай. Имаш право. И двамата сте непоклатими като дъбове. Два дъба, но малко поизперкали!

Тя застана до Марсел, сложи ръка на биволския му врат и леко го погали. Той подпря глава на сключените си ръце и изстена:

- Помагай, Жинет, помагай... Вече не зная какво да сторя.

Тя продължи да масажира врата, раменете му. Започна тихо да му говори колко е силен, какъв страхотен търговец е, колко е упорит и хитър, напомни му за промишлената империя, която беше създал съвсем сам, осланяйки се единствено на инстинкта си. На-рочно избираше силни думи, за да го ободри и да му въздейства.

¹

Не ме подминавай, не ме карай да плача, не ме натъжавай, защото знаеш, скъпа, че те обичам (англ.). - Б. пр.

²

Уистън Хю Одън (1907-1973), аглийски поет и критик. - Б. пр.

³

Френски актьор, режисьор, сценарист и драматург. Роден в Санкт Петербург през 1885 г., починал в Париж през 1957 г. - Б. пр.

⁴

Разбрахме се (англ.). - Б. пр.

⁵

„Прозорците“, прев. Драгомир Петров. - Б. р.

- С кого друг си говорил за това?

Той я изгледа объркано.

- С кого да съм говорил? Ще ме помислят за луд!

- Сто на сто.

- Реагирах също като теб, когато госпожа Сюзан ми разказа. Пратих я да пасе. После обаче се поинтересувах за това-онова. Проведох истинско разследване. Тези неща наистина съществуват, Жинет. Не говорим за тях, защото се нервираме, но те съществуват.

- Там, където са ритуалите на вуду, в Хаити, в Уагадугу!

- Не. Има ги навсякъде. Правиш магия на някого, проклинаш го и все едно жертвата е парализирана, овързана в нещастие. Заплетена в паяжина. Не може да шавне, нищо не може да направи, защото мигновено отключва злата прокоба. Оня ден Душката искаше да изведе малкия в парка и знаеш ли какво се случи? Не само си изкълчи глезена, ами й откраднаха чантата! Взе да ми изглади една риза и дъската изгоря, преди два дни с такси тръгна на фризьор и някаква кола се натресла в него на първото кръстовище...

- Ама кой може да й желае злото толкова силно, та чак да иска да я унищожи, да унищожи и двамата?

- Представа нямам. Както нямах представа, че съществуват подобни работи. Тъй че... - той вдигна ръка и тежко я отпусна.

- Така... Да си бил напоследък по-несговорчив в сделките от обичайното?

Марсел поклати глава.

- Не повече от обичайното. Никога не правя мръсотии, много добре знаеш.

- Да си се сдърпал с някого?

- Не. По-скоро съм доста по-приветлив. Толкова съм щастлив, искам всички покрай мен да са щастливи. Моите работници са най-добре платени, премиите ще трогнат и най-неотстъпчивия синдикалист, стриктно разпределям печалбите и както си забелязала, оборудвах детска градина за децата на служителите, направих специално място в двора за петанк в обедната почивка... Остава само барче и плаж, за да заприлича предприятието ми на „Клуб Медитеране“! Не е ли вярно!

Жинет седна до него и се замисли.

- Затова ли престана да идва да ни вижда - рече тя.

- Как да ти го обясни? А и се срамува. Обиколихме всички специалисти, направиха й тонове скенери, рентгенови снимки, изследвания. Не откриха нищо. Нищичко!

На канапето Младши си вадеше очите от зор да разчете справочника. Жинет го наблюдава дълго време. Ама е странно дете малкият. На тази възраст бебетата си играят с ръчичките, с пръстите на крачетата, с плюшени животни, не четат каталози!

Той вдигна поглед и се вторачи в нея. Имаше сините очи на баща си.

- Ма-ра-бу! - изпелтечи той, целият в слюнки. - Ма-ра-бу.

- Какво казва? - попита Жинет.

Марсел се надигна слисан. Младши повтори. Гласните му струни щяха да се скъсат, от напрежение шията му беше почервеняла. Между очите му пламтеше триъгълник от синкавовиоле-тови вени. Влагаше цялата си бебешка енергия да ги накара да се вслушат в него.

- Марабу - преведе Марсел.

- И аз така го разбрах! Ама как...

- Провери. Сигурно е попаднал на някаква обява за тези африкански магьосници, шарлатани!

„Боже мой! - си каза наум Жинет. - И аз ще взема да се побъркам!“

Милен беше отвратена: плочките в банята падаха, а дръжката на вратата остана в ръката й. „Каква кочина! - възкликна тя. - Едва от девет месеца живея в този апартамент и започна да се разпада!“ Да не говорим за полицата над леглото, която падна отгоре й, за бушоните, които гърмяха с жестоки фойерверки нощно време, както и за хладилника, който не работеше нормално и от него лъхаше зной.

Доведеше ли някой майстор, още щом той си тръгнеше, поправеното отново се разваляше. Повече нямам сили да живея на това място. Писна ми да жестикулирам и да дрънкам на лош английски, да прекарвам вечерите пред телевизора, слушайки вряска-щи караокета, да гледам как плюят на улицата, да слушам как се оригват, пърдят, да виждам как тъпчат хвърлена на земята храна. През цялото време се смеят и преливат от енергия; да, лесно се печели, това е вярно, но започнах да се уморявам. Искам да съм на брега Лоара, да имам мъж, деца, да им помагам да си пишат домашните и да гледам по телевизията физиономията на Патрик Поавр д’Арвор. А това го няма тук! Доколкото ми е известно, Ло-ара не минава през Шанхай! Скромна къщичка в Блоа¹ и съпруг, който работи в „Газ дьо Франс“, разходки с децата в градините на Епископията, ще им пека сладкиши и ще им разказвам за династията на Плантагенетите. Беше закачила карта на града на стената в кухнята и си мърмореше, изправена пред нея. Тъгуваше ужасно и все по-често по Блоа. Сънуваше покриви с шистови плочи, пясъчни брегове, стари каменни мостове, формуляри за Общественото осигуряване и красиви франзели, не много препечени, току-що извадени от фурната. Но най-много искаше да има деца. Дълго време беше пренебрегвала майчинския инстинкт, отлагаше тази задача, която щеше да сложи финалната точка на кариерата й, но повече не беше в състояние да го крие от себе си, утробата й очакваше да бъде оплодена.

И сякаш нарочно Шанхай беше пълен с деца. Подскачаха, играеха, танцуваха вечерно време из целия град. Когато вървеше по малките централни улички, почти можеше да докосне кръглите главички на прекрасни бебета, които й се усмихваха, напомняйки й, че биологичният часовник цъка неумолимо. Скоро ще чукнеш трийсет и пет, драга! Ако не искаш да родиш някое увредено недоносче, започвай да си търсиш осеменител. Не искаше гадже с дръпнати очи. Китайците като начин на употреба й бяха чужди и непознати. Не й беше ясно защо се смеят или мълчат, защо изглеждат ядосани и се цупят. Пълна загадка. Онзи ден беше казала на Елвис, секретаря на господин Уей, когото наричаха така заради бакенбардите, че има уморен вид, да не би да не се е наспал или да е болен от грип? Той се разсмя като побъркан, не можеше да спре. Очите му съвсем потънаха в цепките, той се разхълца, ревна, чак се загърчи. Стори й се, че е обречена на окончателна и трагична самота.

Носталгията по родния край и живота на домакиня я обзе веднага след празниците. Виновна за обърканите й хормони вероятно беше пластмасовата елха, която поръча по интернет. Допреди Коледа подтичваше с леко сърце, пресмяташе печалбите, разнообразяваше асортимента с нови продукти, нови играчки. Пуснаха на пазара мобилния телефон с кутийка за гримове, оказа се истински триумф! Парите трупаха лихви в банката, Уей приемаше всяка нова идея, договорите се подписваха, поточните линии се задействаха и изплюваха нов продукт, който наводняваше селските райони и превръщаше всяка китайка в очарователна Барби с дръпнати очи. Всичко вървеше с висока скорост.

Прекалено висока... Едва-що си пое дъх - и продуктът беше опакован, готов за разпространение, очакваните печалби калкулирани. Непрекъснато трябваше да измисля по нещо. Да накара калкулаторите да загряват. Искаше да забави ритъма, да си почине, да изчака, да почувства мекотата на родния анжуйски край, да наблюдава бавно надигащото се във фурната суфле.

Опитваше се да обясни настроенията си на търговската директорка на Уей, а високата жена с матов тен, тънка като лиана, я гледаше с интерес, примесен с безпокойство. „Защо си мислиш за тези неща? - я попита тя. - Аз никога не се замислям, не чета вестници и когато се събираме с приятели, не говорим за политика. Струва ми се, че никога не сме произнасяли името на Ху Дзинтао, когато сме заедно!“ Ставаше дума за президента на републиката. Милен я зяпаше ококорена. „Ние във Франция само това правим: говорим си за политика!“ Длъгнестата кестенява лиана сви рамене: „По време на събитията на площад Тянанмън през 1989-а и аз излязох на улицата, бях завладяна от събитията, но после се случи трагедията, имаше репресии... Днес си казвам, че в Китай всичко става прекалено бързо. Вълнувам се, но в същото време се страхувам: ако страната роди чудовище? Дали нашите деца ще станат такива чудовища?“ Тя се замисли, после отново потъна в папките.

Милен потрепери. Ами тя не беше ли на път да се превърне в подобно чудовище? Вече дори не й оставаше време да си харчи парите. Качена на високите си токчета, наперена в костюма си на делова жена, тя работеше от сутрин до вечер. За какво й бяха всичките тези пари? С кого да ги харчи? С отражението си в огледалото? Беше заситена, преситена и с безпокойство очакваше момента на отвращението.

Не беше свикнала на охолство. От детските си години в Лон льо Соние пазеше спомена за бавната смяна на сезоните, за снега, който се топи и капка по капка се стича през улука, за удивеното птиче, което чурулика първата си пролетна песен, за цветето, което се разпуква, прасето, което грухти в кочината, още лепкавата пеперуда, измъкнала се от какавидата, кестена, който танцува и се пука на огъня. Упорит глас повтаряше в главата й: прекалено бързо, прекалено бързо, прекалено глупаво. А и наистина самотата й тежеше.

Беше прекалено възрастна, за да я харесат младите китайски милиардери, а чужденците, с които се срещаше, до един бяха женени. Беше повярвала в Луи Монбазие, производител на малки електрически уреди. Беше излизала с него три вечери поред, три вечери, в които се държаха за ръцете, смяха се, тя вече си представяше как урежда преместването си в Блоа, как си поделят таксата за телевизията, но на четвъртата вечер той тикна под носа й албумче със снимки на жена си и синовете. Ясно, си беше помислила тя и отказа да го целуне, когато я изпрати до къщи.

Тревогата се задейства истински в деня, в който господин Уей й отказа командировка до Килифи. Тя искаше да повърви по стъпките на младата Милен, която се беше измъкнала от Курбвоа, да подиша изпълнения с леност въздух на Африка, да се разходи по плажа с белия пясък, да зърне отново жълтите очи на крокодилите.

- Изключено - изписка той. - Ще останете тук и ще работите.

- Но само за малко, да се проветря...

- Не е хубаво - прекъсна я той. - Никак не е хубаво. Вие не мърда. Вие нестабилна. Вие опасна за вас. Аз следя вас за ваше добре. Аз държи ваш паспорт в сейф.

След което се беше изкашлял гръмко, за да й покаже, че разговорът е приключил. Това беше неговият начин да тряска вратата под носа на някого. Тя се оказа пленница на алчния стар китаец, който пресмяташе парите си, тракайки с топчетата на сметалото, и разпищолен се чешеше по ташаците.

- \УЬа1 а рг!у² - беше казала тя на лошия си англйски.

„Уапити, уапити!“ - се бяха развикали двете очарователни момиченца, размахали тенджерата с изгорялото лосово месо. Ортанс и Зое бяха изскочили като дяволчета от кутия. Колко ми липсват! Понякога им говореше преди заспиване. Играеше си на майка. Зашиваше разпран подгъв, гладеше панталон, наместваше немирни къдрици на челото. Сигурно са се променили. Няма да ги позная. Ще ме гледат студено, както гледат високомерно всички чужденци. Вече съм емигрантка, човек без корени...

В един френски вестник отпреди няколко седмици беше прочела репортаж за бунтовете в китайските селски райони. Селяни, които се съпротивляват срещу заграбването на земята им, за да построят на нея заводи. Армията укротила непокорните, но за кратко. Красивите афиши с лотоси, които били залепили по стените на кирпичените къщички, скоро щели да бъдат накъсани. Идваше началото на края.

На следващата сутрин Милен Корбие реши да се ориентира към следващия период в живота си - завръщане във Франция.

За целта щеше да има нужда от Марсел Гробз.

Анриет ликуваше: току-що се беше разминала с младата прислужница и Жозиан в парка Монсо. Ама в какво състояние беше тая Жозиан! Призрак. Липсваха само паяжините по костите. Вървеше приведена, обувките й бяха с дебели губени подметки. Накланяше се наляво, после надясно, плуваше в морскосиньото габарди-нено манто, правата й изтъняла коса хвърчеше във всички посоки. Прислужницата я водеше и не я изпускаше от поглед. Не подминаха нито една пейка, без да поседнат.

Работата напредваше! Магиите на Шерюбин бяха направили чудеса. Като си помисля само що време отиде, докато се убедя в силата на магията! Колко много хитри заговори щях да скроя! От колко врагове щях да се освободя! Какво състояние можех да натрупам! При тези мисли й се завиваше свят. Да бях знаела, ох, да бях знаела... - си повтаряше тя, сваляйки голямата си шапка. Тя пооправи косата си да бухне малко, защото тежката грозна мекица я беше смачкала, и се усмихна лъчезарно в огледалото. Беше открила ново измерение: всемогъществото. Отсега нататък законите, на които се подчиняваха простосмъртните, не важаха за нея. Тя се беше устремила право към целта с тайното оръжие Шерюбин за неприятните дела и щеше да разцъфти с предишния си блясък. Пак ще имам бележници с кожена подвързия от „Ермес“, сапуни „Гер-лен“, фино тъкани кашмирени шалове, лавандулов ароматизатор за бельото, визитки „Касгрен“, процедури по таласотерапия в хотел „Роял“, а банковата ми сметка ще набъбва ден след ден. Още малко и щеше да затанцува из луксозния си хол с дървени ламперии. След моментно колебание пршципна с два пръста полата си, запретна я леко и започна да се върти, да се върти, обзета от неистова радост. Светът й принадлежеше. Щеше да бъде безмилостна владетелка. А когато стана милионерка, ще си купя приятели. Винаги ще бъдат съгласни с мен, ще ме водят на кино, ще ми плащат билета, ще ми плащат такситата, ще ме канят на ресторант. Ще ми е достатъчно само да размахам пред очите им някоя и друга облага, да им подшушна, че ще ги спомена в завещанието си, че ще им уредя жилищен заем, и антрето ще е пълно с чакащи приятели. Валсове на Щраус зазвучаха в главата й, тя си затананика. Дрезгавият й глас разпръсна мечтата. Тя се закова на място и се укори: не бива да си позволявам да лелея празни мечти, трябва да се стегна, да продължа битката, следвайки начертания план. Все още не беше потърсила дядо Гробз, но скоро щеше да набере номера и да прошепне: „Ало, Марсел, обажда се Анриет, не е ли време да си поговорим двамата без адвокати и посредници, какво ще кажеш?“ Той нямаше да е в състояние да се съпротивлява и тя щеше да получи каквото поиска. Няма да й се налага повече да ограбва парите на слепеца пред кооперацията.

Въпреки че...

Не беше съвсем сигурна.

Да краде ежедневно и безнаказано от онзи бедняк долу, да си присвоява няколко монетки, запазили топлината на шепата, която ги е пуснала в паничката, внасяше тръпка в живота й. Оказа се неподозирано до този момент удоволствие. Защото истината е, че с възрастта удоволствията стават по-малко. Кои дребни наслади остават? Сладките неща, клюките и телевизията. Тя не обичаше нито сладките, нито телевизията. Виж, клюките бяха друго нещо, обаче подобно развлечение изискваше партньори, я тя нямаше приятелки. Докато алчността е самотна. Тя дори изисква да си сам, съсредоточен, пристрастен, непреклонен. Нали днес сутринта се събуди, пошепна: „По-малко от десет евро!“, и подскочи в леглото. Не само се налагаше да изкара деня без никакъв харч, но трябваше да набави оттук-оттам малко пари, за да спази уговорката. Как да постъпи? Нямаше никаква представа. Находчивостта щеше да се прояви в процеса на работата. Започваше да придобива ловкост. Онзи ден например заяви пред себе си в ранни зори - момента, в който си поставяше предизвикателствата - „Днес бутилка шампанско гратис!“ Тялото й се стегна, пронизано от сладка болка. Размисли обстойно и си съчини хитър план.

Скромно облечена, гологлава, без никакъв видим признак за охолство, със смирено изражение, обула чифт стари еспадрили, беше влязла в един от фирмените магазини за шампанско „Никола Фьойат“ и сплела пръсти, със сълзи на очи беше попитала: „Да имате някоя малка бутилка от най-евтиното шампанско за двама бедни старци, които отбелязват петдесетгодишнина от сватбата си? С пенсиите едва караме, нали знаете как е...“ Стоеше изправена с достойнство с вид на хлапачка, хваната да проси. Продавачът поклати глава сконфузен. „Нямаме мостри, госпожо... Имаме четвъртинки по пет евро, но ги продаваме...“

Тя сведе очи към върховете на еспадрилите си, долепила тяло до дървения тезгях, и зачака той да се предаде. Той не се предаваше. Беше се обърнал към клиент, който поръча цяла каса от прочути реколти. Тогава Анриет си придаде нейния „вид“, унил и болезнен. Изпитваше неимоверна наслада да се вживява в тази роля. Обогатяваше я с нови въздишки, нови изражения. Навела глава, отпуснала рамене, леко проплакваше. Онзи ден в „Никола Фьойат“ продавачът не отстъпи, затова се канеше да се оттегли, когато добре облечена пълна дама се доближи до нея. „Извинете ме, госпожо, без да искам, чух разговора ви с продавача. За мен ще е чест и удоволствие да ви предложа бутилка от това прекрасно шампанско... което да изпиете двамата със съпруга си.“

Анриет се разтопи от благодарности, подготви сълзите на признателност, които аха да закапят от очите й. Беше се научила да плаче, без да си разваля грима. Тръгна си, стиснала здраво бутилката под мишница. Онези, които харчеха, без да си правят сметката, не знаеха какво губят. Животът се оказа изпълнен с вълнуващи и трепетни мигове. Всеки ден носеше най-различни случки, приключения, приятни страхове. Всеки ден тя беше победителка. Започна да се съмнява дали си заслужаваше да си върне Марсел. Парите му - да, но след като се окажеше разорен и самотен, щеше да го настани в старчески дом. Не го искаше вкъщи.

Дъщерите не й липсваха. Внуците също. Ортанс беше единствената, за която може би щеше да й е мъчно. Тя виждаше себе си в тази девойка, която си проправяше път, без да страда от угризения. Така е, само за нея щеше да си спомня.

Умираше от желание да се обади на Шерюбин. Не за да я поздрави, нито да й благодари, защото мошеничката можеше да се почувства поласкана, да започне да се надува и важничи, а просто така, за да се увери в предаността й. Набра номера и чу познатия бавен и провлачен глас.

- Шерюбин, обажда се госпожа Гробз, Анриет Гробз. Как сте, скъпа Шерюбин? - и без да дочака отговора й, Анриет продължи: -Не можете да си представите колко съм удовлетворена. Току-що се разминах с моята съперница на улицата, нали се сещате, онази гадина, която ми отне съпруга, и...

- Госпожа Гробз?

Учудена, че не бе разпозната на мига, Анриет отново се представи и продължи:

- Тя е в плачевно състояние! Плачевно! За малко да я подмина, едва я познах. Според вас какъв ще е следващият етап в състоянието й на отпадналост? Дали ще сложи край...

- Мисля, че тя ми дължи пари...

- Шерюбин, нали си покрих дълга! - протестира Анриет.

Беше занесла лично исканата сума. В дребни банкноти. Беше

се измъчила ужасно в метрото, докосвана и подпирана от потни и безформени тела, стиснала под мишница шапката и чантата си.

- Тя ми дължи пари... Ако желае да продължа, трябва да ми плати. Доволна е от услугите ми, както изглежда...

Но аз мислех, че сме... че ние се... че ви...

- Шестстотин евро... До събота.

В ухото на Анриет отекна щракване.

Шерюбин беше затворила.

Сутрин, след като Зое тръгнеше за училище, Жозефин проникваше в леговището на дъщеря си и сядаше на леглото й. На ръба и без да се отпуска, за да не се забележи. Не й харесваше да се промъква в стаята на Зое като натрапница. За нищо на света не би разгънала писмо, не би прочела бележка в тетрадките й, защото за нея беше равносилно на кражба с взлом. Тя просто имаше желание да види нещата отвътре.

Оглеждаше безпорядъка, натъкваше се на смачкана тениска, лекьосана пола, единични сиротни къси чорапи, но не докосваше нищо. Забранено й беше да подрежда. Единствено Ифижени имаше достъп до стаята на Зое.

Тя подуши мириса на крема й „Нивеа“, остатъчното ухание на горски растения от тоалетната й вода, лъхащите на топло и на изпотено чаршафи и завивки. Четеше по стените страниците от списанията, които Зое изрязваше и лепеше. Едри заглавия за всякакви произшествия: „Убиец на родителите си е наследник на жертвите“, „Преподавател се наръга с нож пред очите на своите ученици“, ксе-рокопирани писма на читатели, подчертани с флумастер: „Безпокоя се за бъдещето на света..„Повтарям осми клас“, „Много малка, за да се целува“.

И заел тържествена поза в ъгъла на стаята, изпънат в бежовите си къси панталони, стъпил гордо с единия крак върху застреляния хищник, Плосък татко стоеше усмихнат. На Жозефин й идваше да го събори. Тя го предизвика: покажи малко смелост! Излез от мрака и застани пред мен очи в очи, вместо да ми тровиш живота отдалече! Лесно е да плениш въображението на пубертетче, като му изпращаш загадъчни послания. Но веднага се засрамваше, представяйки си разкъсан труп.

Нямаше никакви новини от него.

От утре настъпваше пролетта. Утре щеше да е първият пролетен ден. Той сигурно си е намерил жилище... Заел се е да го обзавежда.

Тя разсъждаваше, седнала на леглото. Беше тъжна, празна, както всеки път, когато се чувстваше безсилна. Безсилна да събори преградата, издигната от Зое, която не й беше оставила никаква пролука, за да се промъкне. Зое се прибираше от училище и се затваряше в стаята си. Зое ставаше от масата и изчезваше в мазето да слуша Пол Мерсон да удря по барабаните. Зое се провикваше „лека нощ, мамо“ и се връщаше в стаята си. Беше пораснала изведнъж, малките й гърди напираха под пуловера, извивката на ханша се оформяше. Слагаше си блясък на устните, черно на миглите. Скоро щеше да стане на четиринайсет, скоро щеше да стане също такава красавица като Ортанс.

Жозефин си наложи да запази надежда. Човек може да изгуби всичко, да остане без ръце, без крака, без очи, но ако запази капка надежда, е спасен. Още едва отворила очи сутрин, си мислеше: днес вече ще ми проговори. Надеждата е най-силна от всичко. Тя не позволява на хората да се убият, след като разберат, че им е отредено да живеят в някой бидонвил или в пустиня. Тя им дава силата да си кажат: ще падне дъжд, ще поникне бананово дърво, ще спечеля от лотарията, някой прекрасен мъж ще ми каже, че е лудо влюбен в мен. Тя не е нещо скъпоструващо, а е в състояние да промени живота. Човек се надява до края. Някои хора десет минути преди да си отидат, продължават да чертаят планове.

Когато надеждата й се изплъзваше, когато беше работила до изнемога и буквите се мержелееха пред очите й, изключваше компютъра и намираше убежище при Ифижени, където се трудеше господин Сандоз. Мебелите от ИКЕА скоро щяха за пристигнат, а дотогава боята трябваше да е изсъхнала, а паркетът нареден. Господин Сандоз беше художник, беше го изпратило бюрото по труда от Нантер. Жозефин му разясни задачите за обекта и той отговори: „Няма проблем, умея всичко, бояджия, жичкаджия, ВиК, дърводелец!“

Случваше се да му помогне да свърши нещо. Клара и Лео се присъединяваха към тях след училище. Господин Сандоз им пъхаше в ръчичките по една четка и ги наблюдаваше с тъжна усмивка, повтаряше: „Минало, сегашно, бъдеще, сегашно и минало, бъдеще и сегашно, бъдеще и минало.“ Той клатеше глава, сякаш думите го запращаха на дъното на блатото. Всяка сутрин се появяваше в костюм, риза и връзка, обличаше работния си гащеризон и по обяд си слагаше костюма с ризата и връзката, почистваше си ръцете и отиваше в някое кафене. Много държеше на достойнството си. За малко да го загуби преди няколко години, беше успял да го задържи в последния момент и оттогава полагаше грижи да го опази. Не обясняваше как за малко не го загубил. Жозефин не го разпитваше. Долавяше божата, нещастието, които напираха да избухнат. Не изпитваше желание да рови в тинята, за да задоволи любопитството си.

Имаше много красиви сини очи, тъжни, но много красиви. Беше точен, работлив, от време на време изпадаше в пристъпи на меланхолия. Оставяше четката и чакаше безмълвно меланхолията да отшуми. В такива моменти напомняше на Бъстър Кийтън. Двамата водеха дълги разговори, които често тръгваха от някаква подробност.

- На колко години сте, господин Сандоз?

- На толкова, че никой да не ме иска.

- И по-точно?

- Петдесет и девет и половина... Тъкмо за боклука!

- Защо говорите така?

- Защото досега не бях осъзнал, че може да си стар и на двайсет години.

- Това е чудесно!

- Не, никак не е чудесно! Когато срещна приятна жена, съм на двайсет, свирукам си, напръсквам се с тоалетна вода, връзвам си фишу и щом поискам да я целуна и тя ми откаже, ставам на шейсет! Гледам се в огледалото, виждам бръчките, косъмчетата в ноздрите, белите коси, пожълтелите зъби, изплезвам език, целия побелял, мириша лошо... двайсет години и шейсет години не се погаждат.

- И се чувствате като старец...

- Чувствам се като объркана душа. Имам двайсет и пет годишен син и ми се иска и аз да съм на двайсет и пет. Влюбвам се в приятелките му, тичам по шорти, тъпча се с витамини, вдигам гири. Направо съм жалък. Обаче не виждам друго решение, защото в наши дни младостта не е само момент от живота, тя е условие за оцеляване. А преди не беше така!

- Не сте прав. През дванайсети век са изхвърляли старците на улицата.

Той спря да боядисва, очаквайки обяснението. Жозефин се впусна в подробности:

- Зная едно фаблио, тоест народно умотворение, което разказва историята на син, който се оженил, искал да живее сам с младата си булка и изгонил баща си. Заглавието е „Споделената постеля“. Синът говори на стария си баща, който го умолява да не го гони от дома:

Ще ходите и вие по просия, безброй са людете със тази орисия, които поминуват както могат, защото би било наистина несрета да не намирате и вие ястиета там, дето всеки дебне си късмета!

Както виждате, ония времена не са били рай за старите хора! Отхвърлени от всички, те се събирали в банди, били принудени да просят и да крадат.

- Откъде знаете тези неща?

- Изследвам средните векове. Забавлявам се да правя паралели между тези времена и нашата съвременност. А те са много повече, отколкото си представяме! Насилието, упражнявано от младите, отчаянието им от липсата на бъдеще, гуляите по цели нощи, груповото изнасилване на девойки, пиърсинга, татуировките, всичко това е било тема на тези кратки поетични разказчета.

- Тогава нищо не се е променило, нещастието си е все нещастие...

- .. .и страхът си все същият,.. Страхът от променящия се свят, в който оставаш без опорни точки, дезориентиран. Светът е претърпял най-много промени през средновековието. Отначало хаос, после възраждане. Неизбежен период, който не можем да прескочим...

Той извади цигара, запали я и мацна върха на носа си с розова боя. Усмихна се смутено.

- А откъде знаете, че са се страхували?

- От писаните текстове и от археологията, от предметите, които откриват при разкопките. Били са вманиачени на тема сигурност. Издигали са стени, за да се предпазят от съседите, замъци и кули, за да откажат евентуалните нападатели. Търсели са всякакви начини да насаждат страх. Многобройни ровове, крепостни стени, бойници, символични защитници, които бездруго не са били от полза. Ключалки и ключове са най-често срещаните предмети при разкопките. Всичко е било снабдено с ключалки: раклите, вратите, прозорците и градинските порти. Жената била пазителка на ключовете. Тя била господарят на дома.

- Властта още тогава е била в ръцете на жените!

- Изпитвали са страх от промените в климата, наводненията, глобалното затопляне. Само дето не са използвали тези думи...

- Казвали: селото в долината на Юбе или на Дюранс в южна Франция...

- Точно така. През хилядната година е имало значителни температурни отклонения и в резултат на затоплянето нивото на водите на алпийските езера се покачило до два метра! Голям брой села се оказали под водата. Жителите им ги напускали; хронистът Раул Глабер, монах от абатството в Клюни, пише, че в продължение на три години се излели такива дъждове, че станало „невъзможно да се тегли бразда, за да се засее. Настъпил глад; стигнало се дотам побъркани хора да ядат човешко месо“.

Тя говореше ли, говореше. Странно, докато беседвам с него, си пиша дисертацията, излагам аргументите, подлагам ги на проверка, развивам ги.

Създаде си навик да слиза в жилището на портиерката с бележник, в който набелязваше хода на мислите си. Докато движеше четката или мечето, докато рендосваше, дялаше или си съдираше кожата на пръстите, борейки се със залепнало парче от паркета, й хрумваха разни мисли. Много повече, отколкото пред компютъра. Когато прекарваш дълго време в мислене седнал, започваш да се скапваш. Мозъкът е част от тялото, а то дава енергия на мозъка чрез движение. Също както когато тичаше сутрин. Може би това беше причината, поради която непознатият обикаляше езерото.

Може би е тръгнал на лов за думи за роман, за песен, за съвременна трагедия?

Накрая господин Сандоз неизменно заявяваше:

- Интересна жена сте вие. Чудя се какво си мислят мъжете, като се запознават с вас...

На езика й беше да го попита: „А вие? Какво мислите?“, но не се осмели. Можеше да реши, че очаква да й направи комплимент. Или че очаква да я покани на обед през почивката си, да я хване за ръката, да й говори на уше, да я целуне. Тя искаше да целува само един мъж. Мъжа, който й беше забранено да целува.

Отново се захващаха за работа. Заглаждаха, боядисваха, нанасяха покрития, правеха мазилки, замазки, шпакловки.

Ифижени често ги прекъсваше:

- Знаете ли какво може да направим, госпожо Кортес, след като приключим? Ще поканим съкооператорите. Ще бъде зйпрайсо, нали?

- Да, Ифижени, шиу зтрайсо...

Ифижени очакваше с нетърпение да доставят мебелите. Спеше на отворени прозорци към двора, защото миришеше силно на бои. Следеше как господин Сандоз преобразява кутийката с душа в истинска баня. Беше намерил отнякъде и донесъл стара вана, която успя да вгради. Мъкнеше й проспекти, за да си избере смесители и кранове. Тя се колебаеше между два вида смесители.

- Обитателите на кооперацията ще ми завидят, ще мърморят -безпокоеше се тя.

- Защото сте направили малък палат от дупката, в която се свирахте? Напротив, би трябвало да ви възстановят направените разходи - провикна се господин Сандоз.

- Не плащам аз, а тя - пошепна Ифижени, сочейки Жозефин, заета с разковаването на стария перваз.

- Ударили сте голямата печалба, идвайки в тази кооперация!

- Не може постоянно да губиш, става досадно - отвърна Ифижени, шумно подсмръкна и се оттегли.

Една сутрин Ифижени звънна на вратата на Жозефин с пощата. Четири писма, дипляни и едно пакетче.

- Мебелите още ли не са дошли? - осведоми се Жозефин, поглеждайки разсеяно писмата.

- Не. Госпожо Кортес, другата седмица е събранието на съкооператорите, нали не сте забравили?

Жозефин поклати глава.

- Ще ми разкажете какво са приказвали, нали? За скромното тържество... Ще е добре дошло за всички. Някои живеят тук от десет години, а не си приказват. Можете да поканите и роднини, ако желаете.

- Ще кажа на сестра ми да дойде. По този случай ще види и апартамента ми.

- А за празника предлагам да отидем да напазаруваме в „Интер-марше“?

- Добре.

- Приятно четене, госпожо Кортес, мисля, че това е книга - добави Ифижени, посочвайки пакета.

Носеше пощенско клеймо от Лондон. Почеркът й беше непознат.

Ортанс? Беше се преместила да живее на друго място. Повече не можеше да понася съквартирантката си. Обаждаше се от време на време. Всичко е наред. Все още съм на стаж при Вивиан Уестуд. Работих три дни в ателието и беше супер. Видях започването на новата колекция, но не мога да говоря по този въпрос. Уча се да структурирам макети, да сглобявам горница от най-фин воал, гигантски шапки, дантелени корсажи. Пръстите ми кървят. Вече мисля за следващия стаж, който ме очаква. Можеш ли да попиташ Льофлок-Пинел дали има нещо предвид, или предпочиташ аз да му се обадя?

Жозефин отвори пакета предпазливо. Може би съдържа кройка за рокля, сътворена от Ортанс? Брошура за поразиите от захарта в английските училища, дело на Шърли? Снимки на подскачащи катерички, направени от Гари?

В пакета имаше книга. Пиесата „Деветима ергени“ от Саша Гитри. Рядко издание, подвързия от телешка кожа, цвят череша. Тя отвори книгата. На първата страница с фин издължен почерк с черно мастило пишеше: „Можеш да накараш да сведе очи човек, който те обича - не и човек, който те желае. Обичам те и те желая. Филип.“

Тя притисна книгата до гърдите си и лицето й разцъфна. Той я обича! Обича я!

Целуна подвързията. Притвори очи. Беше дала обет пред звездите. .. Щеше да стане кармелитка и да изчезне зад железните огради на вековно безмълвие.

Сервитьорката беше с бели маратонки, черна минипола, бяла тениска и малка престилка, завързана на кръста. Прелиташе из кафенето, беше вдигнала на тила русата си коса, въртеше се около масите, плъзгаше се, грациозно слаломираше между клиентите и сякаш имаше два чифта уши, защото приемаше поръчките, които й подвикваха отвсякъде едновременно, и четири ръце, за да носи чиниите, без да ги разлива. Беше по обяд и всички бързаха. От задния джоб на миниполата надничаше бележник с прикрепена към него химикалка. По устните й блуждаеше лека усмивка, сякаш, докато обслужваше клиентите, мислите й витаеха другаде. За какво ли си мисли, че изглежда толкова щастлива, почуди се господин Сандоз и прегледа менюто. Щеше да си поръча ястието на деня: наденица с пюре. Рядко се срещат хора, които се усмихват мълчаливо. Все едно крият някаква тайна. Дали всички си имат по някоя тайна, която ги прави щастливи или нещастни? Дали искам да узная тайната на това момиче? Да, със сигурност...

- А за вас какво да бъде?- осведоми се девойката, свела бледо-сивите си очи към него.

- Ястието на деня и чаша чешмяна вода.

- Не желаете ли вино?

Той поклати глава. Не искаше вино. Алкохолът го беше натикал в блатото. Заради него беше изгубил работата си на инженер, жена си, сина си. Скоро беше подновил връзката със сина си. Никога повече нямаше да близне капка алкохол. Всяка сутрин си казваше твърдо: ще издържа до вечерта, и всяка вечер си лягаше с думите: още един спечелен ден. От десет години не пиеше, но знаеше, че желанието да посегне към чашата не го беше напуснало. Почти го усещаше в себе си като граблива изкуствена ръка.

- Валери! - се чу глас от бара. - Две кафета и сметката за шеста!

Русото момиче потвърди и поръча на свой ред: порция наденич-

ка, една!

Значи се казва Валери. Засмяната Валери, любезна към всеки, тя е най-много на двайсет. Валери, която се навежда над двама мъже, които приключват обеда си. Единият беше хубавец, сякаш слязъл от страниците за бизнес на вестник „Фигаро“, другият приличаше на обезумяло водно конче. Въртеше се на стола, потръпваше, примигваше често-често като заслепен от нещо. Държеше приборите между тънките си дълги пръсти, които приличаха на остриетата на ножица, и сковано се навеждаше над чинията си. Беше слаб, кожата на лицето му беше като прозрачна лепенка, през която прозираха вените, и щом свиеше лакът, ръката му сякаш щеше да се счупи.

Какъв странен екземпляр, помисли господин Сандоз. Членестоного. Мрачно излъчване, направо злокобно. Говореше тихо на красивия си събеседник и изглеждаше недоволен. Тези двамата също имаха някаква тайна, приличаха на съзаклятници, очевидно се разбираха без думи.

- Забравихте да ми донесете кафето! - подсети елегантният господин Валери, която се връщаше с наденицата с пюре и водата за господин Сандоз.

- Минутка! Идвам! - отговори тя, сложи чинията пред господин

Сандоз, хвана в последния миг чашата с кафето, преди да се катурне и разлее.

Господин Сандоз я дари с усмивка, впечатлен от рефлекса й.

- Страхотна сте! - поздрави я той.

- Това е да си вещ в занаята - отговори момичето и погледна към господина, който нервничеше за кафето си.

- Направо съм смаян!

- Ех, всички да бяха като вас! Щото някои са страхотни досадници! Ако ме виждате накъде поглеждам! - девойката блесна с бе-лоснежна усмивка.

- Винаги ли сте толкова весела? - господин Сандоз не откъсваше очи от нея.

Тя му се усмихна мило, почти майчински. Кичур коса закри светлите й очи и тя тръсна глава, за да го намести.

- Ще ви споделя тайната си: влюбена съм!

- Госпожице! Безобразие! - извика елегантният и махна с ръка.

- Ето, ето! Идвам... - отвърна сервитьорката, изправи се, крепейки чашата с кафето. - А когато си влюбен, животът е чудесен, нали?

- Несъмнено - отвърна господин Сандоз. - Но за целта трябва да има двама души...

Ифижени не изглеждаше впечатлена от пламенните погледи, които й хвърляше. Когато й заговореше за себе си, за нея, тя подхващаше приказки за пирони, отвертки, лепила и четки. Ако се изкушеше да докосне бръчката между очите й, за да я заглади, Ифижени се врътваше и се захващаше да подрежда кофите за боклук или да мие прозорците. Той правеше плахи опити, които тя не забелязваше. Той подпъхна хартиената салфетка под яката на бялата си риза, отряза си от наденичката, вдигна я с вилицата към устата си и проследи с поглед Валери, която тъкмо се доближаваше с кафето в ръка до масата на елегантния господин и водното конче.

В този момент една жена премести стола си назад и блъсна момичето, което неволно залитна. Кафето се разля, опръска белия шлифер на елегантния, който подскочи на стола си.

- Съжалявам - извини се Валери и дръпна кърпата от рамото си, - не видях госпожата да става и...

Тя се опитваше да изчисти петната по ръкава на шлифера. Търкаше, търкаше, навела глава.

- Направо ме изгорихте! - изкрещя мъжът вбесен и се надигна от стола.

- Не преувеличавайте! Нали ви казах, че съжалявам...

- И се надсмивате на всичко отгоре!

- Не се надсмивам! Поднасям ви извиненията си.

- Много нищожни са ви извиненията!

- Недейте така. Казвам ви, не видях, че госпожата става!

- Аз пък ви казвам, че ме обиждате!

- Ох, хайде сега! Горкият човек! Няма смисъл да се ядосвате толкова! Вероятно са ви налегнали други проблеми? Ще дадете шлифера на химическо и няма да ви струва нищо, нали за това са застраховките!

Елегантният запелтечи от възмущение. Призова за свидетел водното конче, а то наблюдаваше Валери с явен блясък на желание, изписан на пергаментовата му физиономия. Сигурно я намираше красива във възмущението й. Беше се развълнувала и бледите й страни пламтяха. Наистина така поруменяла беше още по-хубава. Едва двайсетгодишна, надали познава кой знае колко живота. Умее да се защитава, личи си, но го прави с ентусиазма на младостта. А елегантният господин изглеждаше шокиран.

Стана, взе си шлифера и възнамеряваше да напусне, оставяйки водното конче да плати сметката.

- Ами... какъв глупак! Нали ви казвам, имаме застраховка за такива случаи! - повтори още веднъж Валери, гледайки го как си тръгва. - Къв е тоя бе!

В този миг господин Сандоз си помисли, че елегантният мъж ще я удари. Той замахна, но потисна порива си и бесен излезе от заведението. Водното конче остана на масата, изчакваше сервитьорката да му донесе сметката. Тя я остави на покривката, а членестоногото я погали по ръката с дългите си костеливи пръсти.

- Ей, дъртак, дракула перверзен! Не започвай и ти! - кресна тя и го прониза с поглед.

Той увеси нос уж засрамен и се отдръпна леко като полъх.

- Да му се не види макар! Всички са еднакви! Само търсят начин да ти се лепнат! Хич не питат за мнението ти...

Господин Сандоз я погледна развеселен. Сигурно мнозина пробваха да й се лепнат.

Той я позагледа. Валери носеше посребрени пръстени на всички пръсти, все едно се беше въоръжила с бокс. Да се защитава? Да отблъсква прекалено дръзките клиенти? Двама мъже, облегнати на бара, я гледаха и когато отиде до тях, я поздравиха. Господин Сандоз си взе от пюрето, почти беше изстинало и той го дояде набързо. Беше от онова пюре на прах, което се приготвяше за секунди и също толкова бързо ставаше на гипс, знаеше го от опит.

Когато вдигна ръка да си поръча и той едно кафе и да поиска сметката, ресторантът се беше опразнил и сервитьорката се върна, внимавайки да не бутне нещо.

- Често ли ви се случват подобни инциденти? - попита той, докато ровеше в джоба си за дребни.

- Не знам кво им става на тези парижани, ама постоянно са на нокти!

- Не сте ли оттук?

- Не! - възкликна тя и разцъфна в усмивка. - От провинцията съм и ще ви кажа, че хората там не са така изнервени. За никъде не бързат.

- А вие защо дойдохте при нервозните парижани?

- Искам да стана артистка и работя, за да си плащам курсовете по драматично изкуство... Тези двамата отдавна съм ги забелязала, винаги бързат, винаги са в лошо настроение и не дават пукнат бакшиш! Сякаш съм им слугиня! - тя потръпна и щастливата усмивка се изпари от лицето й.

- Е, както и да е... - успокои я господин Сандоз.

- Точно така! - отговори тя. - А и Париж си е хубав град, като не броим хората!

Господин Сандоз стана от масата. Беше оставил пет евро. Тя му благодари с лъчезарна усмивка.

- Ама и вие... Ще ме накарате да се сдобря с мъжете! Щото, да ви доверя още една тайна, не си падам по мъжете...

- И какво стана? Тя отговори ли ти? - попита Доти.

Тази вечер бяха на опера.

Преди да отиде при Доти, беше вечерял с Александър.

- Мама се обади по телефона, иска да дойде в петък, помоли да й звъннеш - рече синът му, без да откъсва очи от добре опечения бифтек, и размачка с вилица пържените картофки, които оставяше за накрая (ядеше месото по задължение, а картофките за удоволствие).

- Аха... - отвърна Филип изненадан. - Имахме ли някакви планове за този уикенд?

- Не, доколкото зная... - отговори Александър, дъвчейки месото.

- Защото, ако искаш да я видиш, нека дойде. Не сме скарани, ако така си мислиш.