Божествени и прокълнати

Девета глава Денят на благодарността

Преди почти три и половина години

— Никога няма да рисувам по този начин — оплаках се аз и погледнах рисунката, която Даниъл беше оставил на кухненския плот, за да изсъхне.

Беше изобразил как ръцете на татко разрязват зелена ябълка за плодовия пай за рождения ден на Даниъл. Ръцете му бяха като живи — нежни, внимателни и уверени. Автопортретът, над който аз работех, изглеждаше безличен в сравнение с неговата творба.

— Напротив, ще можеш — отвърна той. — Ще те науча.

Сбърчих нос към него.

— Ти пък на какво можеш да ме научиш?

Много добре знаех, че може. Това беше първият ми опит да рисувам с маслени бои от две години насам и бях готова да се откажа за пореден път.

— Ама и ти си един противен инат — отвърна Даниъл. — Искаш ли да се научиш как да рисуваш по-добре или не?

— Искам.

Даниъл извади подложка от кофичката с материали под кухненската маса. Подложката беше цялата омазана с най-различни цветове.

— Пробвай това — разпореди се. — Ще осъзнаеш кои цветове искаш, докато рисуваш. Така се придава повече дълбочина на работата ти.

Той ме насочваше, когато започнах наново автопортрета си. Не можах да повярвам колко значителна е разликата. Хареса ми как изглеждат очите ми със зелени и оранжеви петънца, които изпъкваха на виолетовите ириси. Изглеждаха по-истински от всичко друго, което бях рисувала досега.

— Благодаря ти — вдигнах очи към него.

Даниъл се усмихна.

— Когато понапреднеш, ще ти покажа един хитър номер с безир и лак. Придава страхотен нюанс на кожата, а пък как само се отразява на мазките!

— Сериозно?

Той кимна и се зае със собствения си портрет. Само че вместо да се нарисува така, както госпожа Милър беше поръчала, рисуваше куче в бежово и сиво, очите му оформени като на човек. Бяха дълбоки, кафяви като пръст, също като неговите.

— Даниъл. — Мама застана на вратата на кухнята. Беше пребледняла. — Един човек иска да те види.

Той вдигна изненадано глава. Последвах го в коридора и там беше застанала тя. Майката на Даниъл беше на прага. Косата й беше пораснала и по-светло руса през последната година и два месеца, откакто продаде къщата и остави Даниъл да живее у нас.

— Здравей, миличък — обърна се тя към него.

— Какво търсиш тук? — Гласът му пропука като лед. Майка му не се беше обаждала месеци наред, дори пропусна рождения му ден.

— Ще те отведа вкъщи — заяви тя. — Ще живеем в Оук Парк. Не е като къщата, но поне е приятно и чисто, а през есента ще започнеш училище там.

— Няма да ходя никъде с теб — заинати се той и повиши гневно глас: — Няма да се местя в ново училище.

— Даниъл, аз съм ти майка. Мястото ти е при мен вкъщи. Ти имаш нужда от мен.

— Не, няма — почти изкрещях аз. — Даниъл няма нужда от теб. Има нужда от нас.

— Не е вярно — тросна се Даниъл. — Нямам нужда от вас. — Той мина покрай мен и едва не ме събори.

— Никой не ми трябва! — Хукна покрай майка си и изскочи на двора.

Госпожа Калби сви рамене.

— Според мен Даниъл има нужда от време, за да се приспособи. Надявам се да проявите разбиране, ако известно време не вижда семейството ви. — Тя ме стрелна с поглед. — По-късно ще изпратя някой да вземе нещата му. — Тя затвори вратата след себе си.

Сутринта в Деня на благодарността

Събудих се рано от силния вятър, който блъскаше прозорците. Потръпнах, докато още бях в леглото. Даниъл се оказа прав. Той не се нуждаеше от никого. Бях се заблудила в градината. Той нямаше нужда да му подам спасителен пояс. Нямаше никаква нужда от мен.

Придърпах завивката до раменете и се свих на топка, но колкото и да опитвах, така и не открих топлина в леглото.

Подрънкването на чинии издаваше, че мама вече подрежда масата в трепетно очакване днешната вечеря по случай Деня на благодарността да се превърне в незабравимо събитие.

Реших да стана рано като извинение за вчерашното ми отсъствие, затова скочих от леглото. Разсъних се в мига, в който краката ми докоснаха леденостудения дървен под. Изтичах бързо до гардероба и извадих пантофите и халата, а след това слязох долу.

Мама бе събрала две от масите от приемната на енорията. Бяха постлани с изгладени ленени покривки с цвета на кедрови листа и тя подреждаше най-хубавия си сервиз от костен порцелан, кристални чаши и прибори за двайсет и пет човека. Пищни букети и свещи украсяваха масата вместо обичайните пилигрими от папиемаше, които й помогнах да направи още по времето, когато бях на девет.

— Красиво е — обадих се аз от най-долното стъпало.

Мама едва не изпусна чинията. Овладя се и я постави на масата.

— Хм — отвърна тя. — Не ми трябваш до шест без петнайсет, за да се заемем с пайовете. — Очевидно все още не ми беше простила.

Въздъхнах.

— И без това бях будна. — Потрих ръце. — Можеше да включиш отоплението.

— Ще стане достатъчно топло, когато фурната загрее и се напълни с хора. Тази година гостите ще са безброй. Предвидила съм две пуйки. — Докато говореше, слагаше приборите. — Това означава, че пайовете трябва да са готови най-късно до осем. Купих украса за два от пайовете с карамелизирани ябълки и две печени тикви. Баща ти ще направи прословутите си кроасани, така че трябва да разпределим времето до последната минута.

— Добре че имаме две фурни.

— Както вече казах, тук ще стане достатъчно топло.

— Не може ли да пуснем парното поне за няколко минути? — Надникнах през прозореца и се изненадах, че навън още не е навалял сняг. — Не те ли е страх, че горкичкият Джеймс ще измръзне?

Мама едва не се изсмя.

— Не е чак толкова студено. — Тя пристъпи към мен и ме плесна по дупето. — Започвай пайовете. Ако ти е чак толкова студено, върви да помогнеш на Джуд да почисти килера.

— Защо пък килера?

— Някой може да поиска да разгледа къщата.

— Не е нужно да им показваш килера.

Мама сви рамене.

— Джуд искаше да си изкупи греховете, а добре знаем, че баща ти е единственият мъж в това семейство, който може да готви.

— Да. — Дори не си направих труд да изтъкна, че можеше да накара Джуд да подреди масата, защото тя местеше букетите така, че да са на еднакво разстояние. — Ейприл ще дойде ли?

— Да. Не ти ли каза? — Мама ме погледна любопитно.

— Напоследък говори повече с Джуд, отколкото с мен. — Знаех, че е дребнаво да натяквам, че Ейприл и Джуд излизат заедно, но просто не се сдържах.

Мама сбърчи нос.

— Значи затова той е толкова нервен напоследък — зацъка тя с език.

— Май да. — Побутнах с пръст колана на халата.

— Ейприл е свястно момиче.

— Сигурно. — Мама изпъна ленените салфетки. — Знам.

— Отивам да се преоблека и се забивам в кухнята.

— Много добре — измърмори тя и започна да изравнява чашите.

Пайове

Мама се оказа права. По-късно същата сутрин вкъщи стана доста напечено. Започна се, когато татко заяви, че нямал никаква представа, че мама искала той да направи прочутите си кроасани за тържеството.

— Изобщо не си ми казала — заяви татко, след като тя го сряза, че е трябвало да приготви тестото и да го остави да втаса преди половин час.

— Правиш ги всяка година. — Тя тресна поднос със сухи трохи на плота. — Изобщо не би трябвало да питам.

— Напротив, трябва. Точно сега не съм в настроение да пека каквото и да било. И изобщо не съм в настроение за вечеря със сто човека.

— Как така не си? — Мама прехвърли трохите в купа с плънка и започна да ги разбърква с дървена лъжица. — Заради теб организирах тази голяма вечеря.

— Първо трябваше да ме попиташ, Мередит — сопна се той, застанал от другата страна на плота.

— Да не би да мислиш, че горя от желание всички тези хора да дойдат? И аз не искам вечеря за сто човека. Дори не съм сигурен, че имам желание да изказвам благодарности днес.

— Не говори така! — Мама захвърли дървената лъжица. Кафява буца плънка отскочи в краката ми. Родителите ми дори не забелязаха, че съм в кухнята и продължавам да правя пайовете с карамелизирани ябълки.

— След като е такъв проблем — продължи мама, тогава аз ще направя и кроасаните, и пуйките, и плънката, и соса от боровинки, и картофеното пюре, и яхнията от зелен боб, и спаначената салата. За теб остава да кажеш благословията и да се усмихнеш на хората. — Тя отново заби дървената лъжица в купата с плънка. — Ти си пастор на тези хора. Едва ли искат да им приказваш по този начин.

Татко удари с юмрук по масата.

— По какъв начин, Мередит? По какъв? — Изфуча от стаята и се вмъкна в кабинета си, преди мама да успее да отговори.

— Нетърпим тип — измърмори тя, — въобразява си, че е длъжен да спаси целия свят. — Тя отиде до хладилника и отвори вратата със замах. Прерови полиците и изруга тихо.

Прокашлях се и започнах да вдигам шум, докато стържех ябълките.

Мама се напрегна, очевидно едва сега разбра, че съм присъствала на кавгата.

— Приключвай с тези пайове — сопна се тя. — След това тичай до Апъл вали да купиш боровинки. Истински, да не вземеш от консервираните боклуци.

Мама затръшна вратата на хладилника. Отпусна рамене.

— Извинявай. Забравих — рече тя. — Вчера, като ходих на пазар, нямаше, а после забравих да проверя другаде. Мисля, че „Супър Таргет“ отваря в седем за няколко часа. Тя отново отвори хладилника. — Ще изтичаш ли да купиш няколко неща?

— Разбира се. — Друг път щях да мърморя и да недоволствам, задето ме праща на покупки в такова студено утро, но в момента нямах търпение да се измъкна от горещата кухня.

По-късно

Обикалях без посока в магазина и не можех да си спомня за какво съм дошла. Измъкнах се от кухнята веднага след като сложих пайовете във фурните, и в бързината забравих на плота списъка, който мама ми издиктува.

За втори път тази седмица чувах нашите да си крещят. Да не би отношенията им да бяха обтегнати от по-дълго време и аз просто да не съм забелязала? Май татко се криеше в кабинета си вече цял месец, а пък опитите на мама да се прави на перфектна домакиня не бяха нищо ново. За пръв път забелязах няколко дни след като двете с Чарити се върнахме от неочакваното посещение на баба Креймър преди три години. Тогава заварих мама да обикаля, да глади и да оформя пътеките в къщата, за да станат един размер. Татко кри ножиците седмици наред след това. Изглежда съм била прекалено малка и не съм доловила какво става между тях. А и този въпрос не се обсъждаше.

Така ли са започнали проблемите в семейството на Ейприл? Така ли се е случило с разбитото семейство на Даниъл?

Знаех, че при тях е било много по-зле. Скандалите и крясъците на родителите ми бяха нищо в сравнение с онова, което бе преживял Даниъл.

Пуснах пликчето боровинки в кошницата и си забраних да мисля за Даниъл. Прегледах рафтовете с надеждата да си спомня нещо от списъка, платих и се отправих към къщи.

Когато отворих вратата към антрето, ме лъхна адска смрад. Нещо гореше. Пуснах на земята плика с покупките и хукнах към кухнята. Само един от пайовете ми не бе изваден да изстива на плота. Отворих фурната. Оттам изригнаха валма черен дим, които ме задавиха. Отворих прозореца над мивката и размахах ръце в опит да прогоня дима навън. Беше прекалено късно. Детекторът за дим в коридора запищя.

Покрих ръце и хукнах към кабинета на татко. Детекторът се намираше точно пред затворената двойна врата. Отворих и с изненада открих, че татко не е в кабинета. Останах още по изненадана, че никой от цялото семейство не реагира на алармата.

Опитах се да отворя прозореца и едва не си раздрах ръката на пирон на перваза. Тъпа стара къща. Най-сетне успях да отворя и грабнах книга от бюрото на татко. Започнах да я размахвам, докато димът от детектора се разнесе и алармата спря.

Ушите ми пищяха, докато връщах книгата на бюрото на татко, което приличаше на вавилонската кула, както бе отрупано с книги и бележки. Книгата, която стисках в ръка, беше с напукана кожена подвързия и ми се стори по-старо издание, отколкото човек можеше да намери в местната библиотека „Роуз Крест“. Нежно неразцъфнало сребърно цвете бе гравирано на корицата. Заглавието също бе изписано в сребро: Loup-Garou.

Никога досега не бях попадала на подобна дума. Отворих книгата. Беше на език, който реших, че е френски. Погледнах втората книга от купчинката. Тя не беше чак толкова стара, но бе не по-малко опърпана. „Ликантропия: благословия или проклятие?“ Тъкмо се канех да я отворя, когато зърнах тясна, дълга кадифена кутия сред документите. Приличаше на кутия за колие от някой скъп магазин за бижута. Оставих книгата и повдигнах капачето. Вътре беше поставен сребърният нож на Дон, същият, който бях скрила в канцеларията на татко в енорията. Защо му беше на татко да го носи тук? Защо го беше оставил на бюрото си, след като в къщата имаше малко дете?

Входната врата изскърца.

— Какво, за бога? — чу се гласът на мама в коридора.

Пъхнах ножа обратно в кутията, оставих я на най-горната полица на библиотеката и излязох при нея.

Мама беше гушнала Джеймс с едната ръка, а в другата стискаше плик от пазара.

— Браво на мен. Забравила съм да извадя един от пайовете, нали?

Кимнах, макар да имах чувството, че вината е моя, тъй като се забавих твърде много в магазина.

— Просто чудесно! — повтори тя. — Сетих се, че има още неща за купуване, след като тръгна, затова отскочих до „Дей“… Сега цялата къща вони. Тъкмо това ми трябваше.

Замислих се дали да не поискам мобилен телефон, но се отказах, когато Джеймс започна да нервничи, защото мама се опита да го остави на земята. Обви коляното й с крачета и стисна здраво полата. Предложих да го взема.

Мама го изтегли от крака си и ми го подаде.

— Ще проветря — реших аз и се опитах да вдигна Джеймс.

Защо напоследък ми се струваше, че аз съм тази, която изнася всичко на свой гръб?

Джеймс изпусна одеялцето си в отчаян опит да се прехвърли обратно при мама.

— Одяло! — писна той, избухна в сълзи и зарита краката ми.

Вдигнах одеялото и го оформих като кукла.

— Мляс, мляс! — започнах аз и се престорих, че го целувам. Писъците му преминаха в смях и той стисна одеялото в тънките си ръчички.

— Ще отворя още няколко прозореца — казах на мама, — а след това ще потърся Чарити, за да погледа небето, докато ти помагам с готвенето.

— Благодаря. — Мама потри слепоочията си — Чарити ще се върне след малко. Отскочи до семейство Джонсън, за да им нахрани птиците. Гостите са поканени за три, така че искам да го приспя към два. Налага се да пренесем креватчето му в кабинета ще настаним леля Каръл в неговата стая.

Браво. Татко имаше нужда точно от леля Каръл.

Вечеря

Половината от семейството на мама са римски католици, другата половина евреи — истинска ирония за съпругата на пастор протестант. Въпреки че тя е била възпитана в католическата вяра, семейството й продължава да празнува Пасха и Ханука. Според мен оттам идва интересната традиция по празници винаги да им допълнително място на масата. Според леля Каръл това било израз на надеждата и вярата, че някой ден месията щял да дойде. На мен може и да ми се струваше готино, но татко не беше във възторг, тъй като той вярваше, че месията вече е дошъл, приел облика на Исус Христос, и подобна традиция за него бе обида към вярата му.

Мама се опитваше да постигне някакво примирие между него и сестра си и му казваше да приеме, че допълнителното място е за неочакван гост. Днес обаче традицията в семейството на мама подразни татко повече от обикновено, докато оглеждаше разнородната група самотници, млади семейства, вдовци и самотни майки, насядали около масата, и забеляза, че свободното място не е само едно, ами две. Едното бе в неговия край на масата. Другото бе точно срещу мен и там бе поставен специален златен бокал и златни прибори.

Татко погледна злобно бокала и измърмори нещо, неясно. След това по лицето му се разля почти искрена усмивка.

— Да започваме ли? — обърна се той към гостите.

Те нетърпеливо закимаха, а Ейприл се облиза — но в този момент наблюдаваше Джуд, така че това може и да нямаше нищо общо с храната.

— Кой липсва? — попита Пийт Брадшо и посочи двете празни места. Двамата с майка му бяха от едната ми страна. Стана ми мъчно, когато Пийт каза, че баща му отложил ежегодния круиз за Деня на благодарността, защото имал спешна среща в Толедо, но аз се радвах, че Пийт е тук, за да скъси разстоянието между мама и татко — които се спогледаха многозначително, когато той зададе въпроса.

— Дон Муни трябваше да затвори „Дей Маркет“ — обясни татко. — Мередит прецени, че няма да го чакаме.

Мама се закашля.

— Дон не отговори на поканата, така че няма смисъл да го чакаме, след като не сме сигурни дали ще дойде.

— Сигурен съм, че ще дойде — усмихна й се татко.

Запитах се дали наистина е така, или Дон все още се чувства засрамен от разправията с татко онзи ден. Затова смятах, че стои сам в апартамента си зад енорията.

— Другото място — започна да обяснява мама — е наша семейна традиция…

Татко изсумтя.

— Мередит ме помоли да благословя храната.

Леля Каръл погледна злобно татко, най-вероятно от името на мама.

Татко протегна ръце към седналия от дясната му страна Джуд и Лирой Мадъкс отляво. Всички стиснахме ръце, а аз преплетох предпазливо пръсти с Пийт. Татко започна благословията. Гласът му беше спокоен, звучеше така, сякаш изричаше думи, които бе упражнявал в канцеларията на енорията или където беше изчезнал преди вечерята.

— Събрали сме се днес, отче наш, за да отпразнуваме това изобилие. Дал си ни много, затова искаме да го споделим с други. Затова оставяме място на трапезата за неочаквани гости. Напомняш ни да отворим врати за нуждаещите се. Напомняш ни и за онези, които бихме искали да са сред нас: нашите близки, моят баща и Мериан Дюк. — Замълча за момент, след това продължи: — Благодарим за благословията…

На вратата се позвъни. Мама се размърда нервно.

— Закриляй ни и благослови храната, която ще ни дари със сили. Амин.

— Амин — отвърнаха останалите.

Моето място беше в края на масата, почти в коридора. Скочих и отидох да отворя. Очаквах да видя Дон. Вместо това на прага бе застанал невероятно привлекателен младеж с къса, светлокестенява коса, облечен в панталон в цвят каки и синя риза.

— Извинявай, че закъснях — рече той.

— Кой е, Грейс? — провикна се мама от трапезарията.

— Даниъл? — прошепнах аз.