Божествени и прокълнати

Тринайсета глава Небесните хрътки

Покриви

Усетих как ръцете и гърдите ми пламват. Бях сигурна, че са в същия розов цвят като сутиена ми. Загърнах се с халата.

— Не… не мога да те пусна.

Мама не ме беше карала да обещавам, но чувствах, че трябва да уважавам желанията й и да не каня Даниъл отново у нас. Това бе най-малкото, което можех да направя за нея.

— Тогава ти излез. — Той замахна с ръка и дръпна мрежата от прозореца. Тя падна в краката ми и ми се стори здрава. Не беше нито смачкана, нито скъсана, както когато Джуд смъкна мрежата от прозореца на кабинета точно под нас. — Хайде. — Той протегна ръка към мен през прозореца.

Без дори да се замисля, му подадох ръка. Той ме изтегли и аз се озовах в прегръдката му. Задържа ме и пръстите му се заиграха с колана на халата.

— Мислех, че си заминал — прошепнах.

— Бях ти обещал нещо. — Дъхът му парна влажната ми коса. Той стисна ръцете ми и ми направи място до себе си на тясната стреха на покрива. Сега беше в дънки и якето в червено и черно, което му бях дала. Не го беше облякъл одеве, когато дойде на вечеря.

Халатът ми беше топъл като палто, но пък бях боса, не че имаше значение.

— Радвам се, че се върна.

Даниъл се ухили. Усмивката му приличаше на гримаса, беше изпълнена с болка. Едва тогава забелязах на бледата светлина откъм стаята ми пурпурно зеленикавото натъртено място на скулата.

— Ранен си. — Докоснах лицето му.

Той отпусна глава върху дланта ми.

— Извинявай. Ранен си заради мен. Аз измислих онази работа за потока. Аз накарах Джуд…

— Няма защо да се извиняваш. Нищо от случилото се не е по твоя вина. — Даниъл стисна ръката ми. — И без това скоро ще се оправя.

Той затвори очи и притисна бинтованата ми ръка към бузата си. Кожата му беше топла. Дланта ми започна да се поти. Кожата му пареше. Имах чувството, че ще ме прогори, но топлината се стопи. Даниъл отпусна пръсти и аз отдръпнах ръка.

Скулата му беше чиста. Нямаше следа от натъртване.

— Ти наистина си супергерой — прошепнах аз.

Даниъл се облегна на стената. Беше стиснал юмруци.

— Нищо подобно.

— Как можа да го кажеш? Видях какво правиш. Ти умееш да помагаш на хората. Ти спаси Джеймс. — Почесах превръзката. Ранените места на ръката и краката ми продължаваха да туптят, всичко ме болеше. Способността да се изцерявам щеше да ми е от полза в момента. — Как само ми се иска и аз да можех някои от тези неща.

Той обви с пръсти гладката каменна висулка.

— Само че страничните ефекти никак няма да ти харесат.

— Ти шегуваш ли се? Готова съм на всичко, за да бъда като теб.

— Не, не си. — Даниъл ме погледна. Очите му заблестяха. — Тъкмо затова си толкова специална. — Потръпнах. Искаше ми се да се кача в стаята си и да заключа прозореца, но най-вече ми се искаше той да ме прегърне и да избягаме от всичко и от всички.

— Знаеш, че си специална — повтори и докосна ръката ми.

— Даниъл, аз…

Той трепна и се отдръпна. Стисна по-здраво медальона и измърмори нещо, което не разбрах.

— Добре ли си? — протегнах ръка към него.

— Моля те, недей. — Сви се настрани и се притисна по-плътно към стената на къщата. Притегли колене към гърдите си, сякаш се опитваше да издигне бариера между нас. Целият трепереше. Затвори очи. Беше задъхан. Престана да трепери, но продължи да стиска черния камък.

— Той ли ти дава… силите ти? Камъкът?

Даниъл остана със затворени очи.

— Не.

— Тогава откъде са? Как се проявяват?

Той изпусна сдържания въздух през зъби.

— Би трябвало да те оставя.

— Но аз искам да науча всичко.

— Извинявай, Грейси. Наистина трябва да вървя.

Скръстих ръце.

— Няма да се измъкнеш толкова лесно. Обеща ми нещо, нали не си забравил — заговорих аз властно както едно време.

Даниъл замълча и се ухили.

— Нямаш представа как ми въздействаш.

Изчервих се, но нямаше да му позволя да ме разсейва.

— Затова ли замина? Или това се случи, докато те нямаше? Как стана такъв? Моля те, разкажи ми.

— Нищо не ми се е случило. Не че нещо ми се със случило. Може да се каже, че съм роден такъв.

— Не помня да си бил… такъв. — След това обаче си спомних всички случаи като дете, когато на сутринта му се появяваха синини, а следобед вече се бяха разсеяли или пък както куцукаше, най-неочаквано започваше да върви съвсем нормално. Спомням си колко учуден остана лекарят, когато фрактурата на черепа му заздравя за броени седмици вместо за месеци.

— Развива се с възрастта и… опита.

— Суперсилите са много по-мощни от космите под мишниците и младежките пъпки — отбелязах аз.

Даниъл се разсмя.

— Това ни е семейна черта. — Сниши глас. — Нали знаеш какво казва баща ти за дявола в проповедите си — рогатият постига своето посредством ласкателства, завист и самодоволство.

Кимнах. Това беше една от любимите теми на татко.

— Е, дяволът невинаги е действал толкова изтънчено. Първоначално е използвал демони, вампири и други зли духове, които да му вършат работата. Истински създания, които пощръкляват нощем. — Даниъл ме погледна, за да прецени реакцията ми.

Не знаех какво да кажа или да мисля. Той сериозно ли говореше? Наистина ли искаше да повярвам, че съществуват чудовища? Но ето че до днес аз си мислех, че хора със суперсили и способността да се самолекуват са просто герои от комиксите.

Тъй като не отговорих, Даниъл продължи:

— Когато демоните плъзнали по земята и започнали да вършат злини, господ решил, че трябва да „отвърне на огъня с огън“, ако мога така да се изразя. Моето семейство — семейство Калби — води началото си от времето, когато не е имало писменост, още преди да бъде създадена истинска цивилизация. Семейството ми било част от племе воини. Те защитавали земите си, но също така вярата им в господ била непоклатима и следвали неотклонно учението му. Той решил да ги възнагради — да ги благослови със специални способности. Влял им същността на най-силното животно в планинските им гори, дарил ги с умението да са по-бързи, по-сръчни, по-силни, по-хитри и ловки от останалите хора. — Той прокара ръка по скулата си. — Не съм сигурен откъде се е взела способността да се церим сами — сигурно е била част от пакета с добрини.

— И така господ създал съвършения воин за борбата срещу злото — думите ми звучаха логично, макар да ми беше трудно да повярвам на разказа му.

— Именно. За да се отличават, той дори ги дарил с руса коса, също като ангелите. — Докосна рошавата си, пясъчно кестенява коса. — Небесните хрътки. Така ги е нарекъл. Или е било нещо такова — оригиналната дума е изгубена. Най-близката, която знам, е шумерската урбат. Тяхно задължение било да проследяват демоните, да пазят смъртните от яростта на дявола.

— Тези… урбат… какво е станало с тях? Защо досега не съм чувала нищо?

Даниъл сви рамене.

— Останали в света на смъртните повече, отколкото им се полагало. Днес са само шепа хора. Предпочитат да живеят на групи — по-точно казано, на глутници. Много от тях са хора на изкуството, също като мен. Вероятно имаме някаква животинска връзка с природата. Има една група на запад. Живеят в нещо като творческа общност. Останах там известно време. Там се запознах с Гейбриъл.

— Ангела от градината ли? Нали каза, че той ти е дал висулката. Тя каква е?

Даниъл докосна черния камък.

— Късче от луната.

— Какво? — Нямам представа защо това ми се стори по-невероятно, отколкото разказа му дотук.

Той се усмихна. Прегърна ме, привлече ме до себе си и ми позволи да подържа черния камък, без да го сваля от врата си. Беше изненадващо топъл и съвсем не беше гладък, както изглеждаше. Имаше пореста структура, също като парче засъхнала лава. Притиснах пръсти към малкия полумесец, гравиран в средата.

— Помага ми да контролирам онова, което върша.

— Погали пръстите ми.

Отпуснах глава на гърдите му и останах изненадана, че чувам как бие сърцето му дори през якето. Дишаше бавно и дълбоко, но сърцето му биеше на пресекулки. Хем прекалено бързо, хем прекалено бавно — сякаш две сърца туптяха в гърдите му и двете нашепваха да повярвам на думите му.

Даниъл ме привлече по-близо. Спусна пръсти по яката на халата и докосна кожата ми. Едното му сърце ускори ритъма си, затрепка.

Пуснах каменната висулка. Тя подскочи на гърдите му.

— Даниъл? Ако хората като теб — урбат — все още съществуват, това означава ли, че и чудовищата съществуват?

Той извърна глава настрани.

— Трябва да тръгвам. — Изправи ме със себе си, когато стана.

Не бях стабилна на покрива. Даниъл ми помогна да запазя равновесие. Никак не ми се искаше да тръгва. Стига да можех, щях да го накарам да остане при мен цяла нощ. Знаех обаче, че той няма да остане и тази вечер нямаше да отговори на други въпроси.

Помогна ми да вляза през прозореца и върна мрежата на мястото й.

— Лека нощ, Грейс.

— Ще те видя ли отново? — Сложих ръка на мрежата, която ни разделяше. — Нали няма да изчезнеш, след като тайната ти самоличност е разкрита?

Той допря ръка до моята през тънката бариера.

— Утре. Ще дойда утре. Обещах на баща ти да поправя оградата. — Не ме увери и не обеща.

— Значи утре ще се видим.

Даниъл отдръпна ръка.

— Чакай — настоях аз.

Той спря.

— Благодаря ти. Благодаря за онова, което направи за татко… одеве, в двора.

Даниъл прехапа устни.

— Ти видя ли?

Кимнах.

Той се изчерви едва забележимо.

— Не се тревожи, Грейси. Баща ти беше под влиянието на случилото се — мислеше, че е изгубил сина си. — Даниъл отстъпи назад до ръба на стрехата. — Изправи се на пръсти. — Заключи си прозореца — нареди и скочи назад от покрива.