Божествени и прокълнати

Двайсет и първа глава Безнадеждно

Отбягване

Да не се засичам с Даниъл се оказа по-трудно, отколкото да избягам от собствената си сянка.

В петък следобед влезе в магазина за материали „Брайтън“, докато си избирах нов комплект пастели, за да сменя кутията, която изпуснах преди Деня на благодарността. Изчаках го да приключи на касата и да излезе, преди да отнеса кутията, за да платя. Когато си извадих портфейла, касиерката ми каза, че „Адски готиният ми приятел“ вече е платил за пастелите.

— Ами ако не ги искам?

Тя сви рамене и направи балонче с дъвката си.

Оставих кутията на щанда.

— Сигурна ли си? — подвикна тя след мен, сякаш бях луда.

— Да, за теб са.

В събота, когато донесох пресниманите бюлетини на татко, го заварих в енорията да поправя счупената пейка. Оставих копията на бюрото и излязох през канцеларията, която отвеждаше към алеята между училището и енорията.

В неделя сутринта го видях да ме оглежда от балкона, докато татко четеше проповедта. В понеделник вече бях наясно, че каквото и да върша, където и да отида, съм в опасност.

Същия следобед татко ме изпрати в „Дейс Маркет“ със списък за пазаруване. Беше негов ред да приготви вечеря, защото смяната на мама в клиниката свършваше късно — след Деня на благодарността смените й бяха късно следобед или вечер, за да не оставя Джеймс на ясла.

Завих към щанда с консервите и буквално се блъснах в Даниъл, приведен над кашон консерви с грах. Обърна се към мен. Беше с престилка на „Дейс Маркет“ и държеше резачка за кашони — острието беше изцапано с кръв. Намръщи се и забелязах, че върху другата му ръка има грозен разрез.

— Извинявай — измърморих и се опитах да го заобиколя.

Той се изправи пред мен и ми попречи да си тръгна.

— Грейс. — Порязаното място се излекува, докато посягаше към кошницата, за да ми попречи да си тръгна. — Трябва да поговорим… насаме.

Погледнах окървавената резачка, отпусната до престилката му.

Вълкът се стреми да убива онези, които обича най-силно.

— Не мога. — Пуснах кошницата, отстъпих назад и избягах от магазина.

Татко не ме попита защо се връщам без продуктите за пилешките пържоли. Направи макарони със сирене. С Дон и Джеймс бяхме единствените, които вечеряха с него. Не се изненадах, когато татко попита Дон как се справя Даниъл в магазина.

— Много добре — отвърна той. — Господин Дей е толкова разтревожен заради Джес, че има нужда от помощ. Добре че и Даниъл имаше нужда от работа.

„Или пък удобно“ — помислих си аз, но това бе гласът на Джуд, който отекваше в главата ми.

Отместих чинията си. Даниъл обичаше Мериан. При нея се беше чувствал в безопасност, обичан. Сега, след като вече я нямаше, той имаше приличен дом. Никога не беше виждал Джеймс, но обичаше семейството му. Като „спаси“ Джеймс, той се превърна в герой за семейството ми, макар и за съвсем кратко. Даниъл и Джес бяха в един випуск години наред. Тя живееше в Оук Парк, където живееше и той с майка си. След това тя се премести в града и остана да живее там чак докато изчезна. От признанията на Даниъл знаех, че не съм първото момиче в живота му. Хората винаги описваха Джес като „луда глава“. Нали той сам каза, че предпочитал такива хора да му правят компания? Възможно ли бе да е обичал Джесика Дей?

Знаех само, че тя е изчезнала, а Даниъл имаше добра работа, която му даваше възможност да изпълни условията, за да остане в курса на Барлоу. Това означаваше, че ще може да остане в Роуз Крест за неограничен период от време.

Удобно. Всичко това беше безкрайно удобно.

Но каква беше целта? Това случайни нападения ли бяха над хора, на които той държеше? Да не би да имаха някаква цел? Насочваха ли нанякъде?

Да не би да го доближаваха до… мен?

Сърцето ми подсказваше, че съмненията ми към Даниъл са погрешни. Татко беше чел тези писма. Знаеше, че вълкът у Даниъл ще се насочи към хора, които той обича, въпреки това държеше Даниъл наблизо. Помогна му да се настани в къщата на Мериан. Помогна му да си намери работа. Не би сторил тези неща, ако мислеше, че Даниъл наранява хората или че ще нарани мен.

Работата бе там, че мислех същото за обвиненията на Джуд. Мислех, че ако Даниъл наистина се беше опитал да убие брат ми, татко никога нямаше да го допусне до семейството. Но ето че грешах. Той бе помогнал на Даниъл, макар много добре да знаеше — какво е сторил и какво представлява.

Прав ли беше Джуд? Да не би Даниъл да беше омагьосал татко?

Да не би пък татко да знаеше нещо, което аз не знаех?

Извън къщи

Не знам защо, но имах чувството, че тази вечер не мога да чета книгата с писмата в стаята си. Струваше ми се, че всички ще чуят думите, написани в тях. Взех колата и отидох в библиотеката. Скоро щяха да затворят, но въпреки това се настаних на едно от износените оранжеви канапета и се опитах да се успокоя. Реших, че ако татко наистина знае нещо, което аз не знам, то отговорът се крие в писмата.

Сестричке,

Съсипаха я. Разрушиха великата библиотека.

Рицарите и техните оръженосци плячкосаха града. Разграбиха забележителните съкровища. Запалиха библиотеката, унищожиха всичко, от което можех да науча нещо. Наричат гърците неверници, а нашите христови рицари стъпкаха града.

Мирисът на дим и кръв се усеща чак в палатката ми. Повече не мога да търпя. Желанието ми да отида в гората отново е разпалено. Страхувам се, че онова, което пиша за истинския произход на урбат, е единственото, което ще просъществува, след като библиотеката пламна. Трябва да възстановя тайните им, за да компенсирам щетите, причинени по време на кампанията. Може и да ме мислиш за глупак, но това няма да ме спре.

Нека божията милост бъде с теб и Саймън.

Твой брат по кръв и вяра

Катрин,

Предадени сме!

Страхувам се, че моят Алексиус е убит.

С водачите навлязохме дълбоко в гората и когато наближи полунощ, те ни взеха конете и моите двайсет марки и ни оставиха на произвола на съдбата. Алексиус много се уплаши, когато вълчият вой ни обгради отвсякъде. Не знам какво стана с него. Не помня как се върнах в палатката си. Плащът ми е разкъсан и окървавен.

Страхувам се, че съм ухапан. Нещо в мен се гърчи. Трябва да му се противопоставя. Трябва да открия отговорите, преди вълкът да погълне душата ми. Преди да дойде за теб, моя любима…

Макар Даниъл да беше чудовище, макар да знаех, че може да ме зарази, аз го обичах.

Искаше ми се да е невинен.

Исках да е мой.

Но татко ми даде книгата, когато признах, че го обичам.

Каза ми сама да открия отговорите.

Това ли искаше да науча? Че Даниъл се е върнал, воден от желанието си да ме убие, също както този човек е изпитал желание да убие сестра си? Нима искаше да разбера, че любовта ми към Даниъл е невъзможна?

Искал е сигурно да осъзная, че не трябва да мечтая да останем заедно.

Ако това беше планът му, значи беше успял.

Сряда вечерта

Срочните изпити наближават безжалостно бързо. Така и не успях да наваксам с учението. Опитвах се да прогоня всички мисли и за Даниъл, и за Псетата на смъртта, и за лунните камъни, и за Джесика Дей. Само че в часовете по религия и история мислех единствено за кръстоносните походи. На изпита по химия се питах дали братът на Катрин е успял да намери лунен камък, за да си направи медальон. Беше почти невъзможно да решавам задачи по математика, защото се чудех дали Джесика е жива или мъртва. Не можех и да рисувам, защото знаех, че Даниъл ме наблюдава. Не само че любовният ми живот беше в пълен хаос, ами шансовете ми за колеж — за „Трентън“ — ми се струваха напълно провалени, докато предавах обърканото си изпитно есе за трансценденталната поезия.

Добре че това беше последният ден преди коледната ваканция и ми оставаха три седмици да събера сили, преди да покажа на нашите оценките си. Балът беше утре, но тази вечер всички щяха да ходят на хокейния мач, за да изпуснат парата. Макар да ми се искаше да остана и да ям захаросани бадеми с Ейприл, да викам за Пийт, така и не можах да се развеселя като останалите.

Обясних на Пийт, че съм твърде уморена, когато ме покани на партито у Брет Джонсън. Стори ми се толкова разочарован, че добавих:

— Трябва да си почина за танците.

Той се усмихна и заяви, че съм му „длъжница“. Макар да му казах, че ще си легна, не ме свърташе вкъщи. Затова отидох да помогна на татко с курса, който провеждаше всяка сряда за тълкуване на Библията.

Реших, че там е най-малко вероятно да се сблъскам с Даниъл.

Трябваше да се сетя, че няма да се получи.

Помогнах на татко да раздаде материалите и допълнителните Библии и си намерих работа в кухнята на енорията. Подредих фъча на мама в сребърен поднос и поставих захарно бастунче във всяка чаша горещ шоколад. Сладкишът щеше да остане за по-късно, но какаото го раздадох на гостите, докато слушаха мелодичния глас на баща ми. Гласът му е като приспивна песен, затова очите на Дон Муни се затваряха, когато му подадох последната чаша.

— Благодаря, госпожице Грейс. — Той примига и отпи глътка.

Седнах на свободния стол до него. Учудих се, че татко не чете историята за раждането на Христос по обичайния преди Коледа начин. Вместо за овчарите и ангелите той четеше притчите за Христос. Усетих, че и на мен ми се доспива, но чух, че вратата на църквата проскърца. По пътеката се чуха стъпки и аз съжалих, че не съм направила няколко допълнителни чаши горещ шоколад.

— Преминаваме към блудния син — обяви татко.

Разтворих Библията си на Лука 15 и в същия момент Даниъл влезе в залата. Опита се да стопли ръцете си с дъх, докато се оглеждаше къде да седне, и забеляза, че го наблюдавам. Сведох поглед към отворената в скута ми Библия.

Татко продължаваше да говори. Прочете притчата за бащата, който имал двама сина. Единият бил добър и работлив, а другият взел парите на баща си и ги пропилял за леки жени и лек живот. След това блудният син решил да се върне при баща си и да помоли за помощ. Татко четеше как бащата от притчата се зарадвал, когато блудният син се завърнал, нахранил го, облякъл го и повикал приятелите си да празнуват. Добрият син обаче, който бил останал верен на всичко, на което баща му го бил научил, се ядосал, ревнувал от брат си и отказал да го приветства с добре дошъл.

Когато татко завърши, попита:

— Защо на добрия син му е било толкова трудно да прости на брат си?

Смяната на тона стресна публиката. Неколцина се озърнаха, очевидно се питаха дали въпросът не е риторичен.

— Госпожо Лъдуиг — обърна се татко към възрастна жена на първия ред. — Когато синът ви открадна и блъсна колата ви миналата зима, защо ви беше толкова трудно да му простите?

Госпожа Лъдуиг се изчерви.

— Защото не заслужаваше прошка. Дори не се извини. Само че Библията… — тя потропна с нокът по старото копие с монограм — казва, че трябва да прощаваме.

— Именно — потвърди татко. — Ние не прощаваме на хората, защото заслужават. Прощаваме им, защото имат нужда от прошка, защото и ние имаме нужда да им простим. Сигурен съм, че сте се почувствали по-добре, след като сте му простили.

Жената стисна устни и кимна.

Усетих, че вратът ми пари. Нямаше нужда да се обръщам, за да разбера, че Даниъл е впил очи в мен.

— Добре, но защо е толкова трудно да се прощава? — попита госпожа Конърс.

Дон примигна, изсумтя и продължи да хърка.

— От гордост — отвърна татко. — Даден човек ви е сторил някакво зло и сега вие сте този, който трябва да преглътне гордостта си, да се откаже от нещо, за да му прости. Всъщност светото писание казва, че ако решите да запазите гордостта си, без да прощавате на някого, тогава извършвате още по-голям грях. Добрият син в тази притча е много по-застрашен от блудния.

— Значи блудният трябва да бъде обичан, независимо от всичко — обади се Даниъл от ъгъла.

Скочих от мястото си. Това беше прекалено. Татко ме погледна с любопитство.

— Фъч — предложих аз.

— Ммм — отвърнаха всички в един глас и аз излязох от залата. Сигурно прекъснах лекцията на татко, когато се върнах, но не ме интересуваше. Исках да се прибера. Събрах салфетките, след това и празните чаши, докато хората започнаха да обсъждат по-весели теми като подаръци и коледни песни. Щом почистих, отидох при татко и попитах дали може да си тръгна по-рано.

— Не ми е добре — обясни. — Искам да си легна.

— Краят на срока те е изтощил — разсмя се татко. — Заслужаваш да се наспиш. — Приведе се и нарисува кръст на челото ми. — Обещах да закарам някои от жените до Оук Парк, така че колата ще ми трябва. Не искам обаче да се прибираш сама. — Той се огледа. — Даниъл — провикна се.

— Недей, татко. Тъпо е. — Усетих как ме обзема гняв срещу баща ми. Кръстът на челото ми сякаш прогаряше кожата. Защо правеше всичко по-трудно? — Дори не е далече.

— Няма да те пусна сама в тъмното. — Даниъл се приближи и татко каза: — Много те моля, изпрати дъщеря ми до нас.

— Добре, пасторе.

Нямаше никакъв смисъл да протестирам, затова оставих Даниъл да тръгне след мен в коридора. Щом вратата на залата се хлопна, се дръпнах от него.

— Дотук. Останалата част от пътя мога да извървя и сама.

— Трябва да поговорим — заяви той.

— Повече не мога да говоря с теб. Не го ли разбра?

— Защо? Посочи ми поне една причина и ще те оставя на мира.

— Една причина ли? — Това същият човек ли беше, който ми каза, че е върколак? Това същият човек ли беше, който призна, че причинил ужасни неща на брат ми? — Какво ще кажеш за Джуд? — вдигнах ръце и тръгнах към закачалката близо до вратата.

— Джуд го няма — заяви той и тръгна след мен.

— Престани, Даниъл. Просто престани. — Погледнах копчетата на палтото. Защо не искаха да се закопчаят? — Не мога нито да разговарям с теб, нито да бъда с теб, нито да ти помогна, защото ме плашиш. Тази причина става ли?

— Грейс? — Той се протегна към разтрепераните ми ръце.

Напъхах ги в джобовете.

— Моля те, остави ме на мира.

— Не и преди да ти кажа… Трябва да знаеш. — Стисна висулката с две ръце и следващите думи изрече така, сякаш очакваше те да разрешат всички проблеми на света. — Обичам те, Грейс.

Олюлях се. Думите му пронизаха сърцето ми. Бяха всичко, което копнеех да чуя, и единственото, което се надявах той никога да не признае. Те нямаше да разрешат абсолютно нищо. Отстъпих назад, докато гърбът ми не се опря в тежката дъбова врата на енорията.

— Не го казвай. Не може. Даниъл отпусна ръце.

— Ти наистина се страхуваш от мен.

— Нали това искаше?

Той наведе глава.

— Грейси, позволи ми да поправя стореното. Не искам нищо друго. Държа единствено на теб.

Как само ми се искаше да простя на Даниъл. Много ми се искаше. Но дори след онова, което каза татко, просто не знаех как. Не е като да включиш лампата и да забравиш какво е причинил на брат ми. Не че можех да променя факта, че след като ме обичаше, нещо вътре в него искаше да ме убие. Само че и аз не можех да спра да го обичам, едва потисках желанието си да го целуна, да бъда с него.

Как да продължа да го виждам всеки ден? Знаех, че накрая ще се предам и ще изгубя всичко.

Вдигнах резето.

— Ако ме обичаше, щеше да си тръгнеш.

— Казах на баща ти, че ще те изпратя до вас.

— Имах предвид да си тръгнеш завинаги, Даниъл. Отиди си завинаги.

— Няма да те оставя да се прибереш сама.

— Тогава ще позвъня на Ейприл или на Пийт Брадшо — отвърнах, макар да знаех, че и двамата са на хокейния мач.

— Аз ще те изпратя — избумтя гласът на Дон Муни. Беше си взел шоколадов фъч, а по брадичката му беше полепнала глазура. — Нямам нищо против.

— Много ти благодаря, Дон. — Отворих вратата. — Сбогом, Даниъл.