Божествени и прокълнати

Единайсета глава Разкрития

В гората

Даниъл се прехвърли през парапета на верандата и хукна към задния двор. Заслизах по стълбите след него. Пийт и Лирой оглеждаха дървената ограда, която татко вдигна, след като убиха Дейзи. Тя отделяше градината ни от гората. Даниъл спря, където оградата свършваше в тясна падина. Това място падаше винаги, когато имаше буря, както тази сутрин. Той огледа почвата, сякаш търсеше следи. Не видях абсолютно нищо.

Даниъл се промъкна през дупката.

— Върви да помогнеш на Дон да претърси пътя към семейство Макалистър — нареди той и на тримата.

Останах да гледам след него.

— Грейс? — повика ме Пийт.

— Върви да позвъниш в приюта — помолих го аз. — Кажи им да върнат Джуд у дома веднага щом се появи. След това вземи Лирой и помогнете на Дон.

Пийт кимна.

Аз се промъкнах през оградата.

Даниъл бе доста напред. Ровеше пръстта близо до пътеката, по която често минавахме като деца.

Потрих ръце, за да ги стопля, и съжалих, че не съм си взела палтото. Можех да разчитам единствено на тънкия пуловер и памучните панталони.

— Наистина ли мислиш, че е в гората? — попитах аз.

Даниъл изтупа ръце и изръмжа:

— Да.

— Защо тогава изпрати всички към фермата? Няма ли да имаме нужда от тях?

— Не искам да унищожават следите.

— Какво?

Даниъл стисна ръката ми.

— Тази пътека не води ли към потока?

Преглътнах с усилие.

— Да.

Той стисна ръката ми.

— Надявам се сега да е пресъхнал.

Хукнахме по пътеката и ми се стори, че е дълга цял километър. Колкото по-навътре в гората влизахме, толкова по-кална ставаше тя. Колкото повече потъвах в калта, толкова повече се съмнявах, че Джеймс е дошъл насам.

Даниъл спря. Направи малко кръгче, сякаш се беше изгубил.

— Трябва да се върнем. — Свалих едната обувка и благодарих на щастливата си звезда, че не обух тъпите обувки с токчета, които мама ми беше приготвила.

— Насам. — Даниъл се отдели от тясната пътека и тръгна през храстите. Пое си въздух и затвори очи, сякаш вкусваше нещо. — Джеймс е насам.

— Не е възможно — възразих аз. — Че той няма още две години. Как може да стигне чак дотук?

Даниъл се вглеждаше в гората.

— Сам не може. — Залюля се на пети. — Остани тук — прошепна и се втурна в гъсталака. След това изчезна.

— Какво? Чакай!

Той обаче не се върна.

Очевидно не съм от хората, които правят онова, което им се каже.

— Той ми е брат! — изкрещях аз и си сложих обувката.

Едва виждах Даниъл пред мен. В далечината мярвах само гърба му, докато криволичеше сред дърветата. Беше като животно, което напредва, следвайки инстинкта си, без дори да обръща внимание къде стъпва. Затова пък аз се препъвах и залитах, блъсках се в дървета, които сякаш изскачаха пред мен. Клони пропукваха на всяка крачка, попаднах на камъни и корени, докато се опитвах да го настигна.

Сякаш бе надушил някаква следа. Нима бе възможно? Аз усещах единствено мирис на гнили листа и борови иглички и това ми напомняше, че зимата почти е дошла. Ако Даниъл беше прав, бебето Джеймс беше някъде тук.

Температурата падна, когато слънцето се спусна зад високите борове. Сенките се сгъстиха и ми стана още по-трудно да вървя през гората. Спънах се в корена на огромен бор и полетях напред. Болка проряза ръцете ми, когато паднах. Надигнах се и избърсах ръце в панталоните, а по плата останаха кървави следи.

Огледах се. Даниъл го нямаше. След още няколко крачки щях да се озова при дълбоката клисура. Ако не се бях спънала, щях да полетя цели девет метра. Това ли се беше случило с Даниъл или той бе завил наляво или надясно? Стиснах един клон и се наведох надолу. На дъното се виждаха единствено скали, пръст и гъсто избуяла папрат.

— Даниъл! — провикнах се аз. Отговори ми единствено ехото. Не трябваше ли да чуя нещо, ако Даниъл беше паднал? Нямаше ли да открия някакви следи, ако беше решил да се спусна надолу?

Лунният сърп се беше издигнал. Нямах фенерче и никога досега не бях навлизала толкова дълбоко в гората. Как щях да открия Джеймс или Даниъл, или пътя обратно? Май заслужавах да се изгубя. Моят пай изгоря, аз отворих онзи прозорец. В къщата беше задушно, тъй като двете фурни цял ден работиха; Чарити нямаше как да забележи, че прозорецът е още отворен, когато е слагала бебето да спи.

Как да се прибера без Джеймс?

Вой изпълни клисурата. Само животно можеше да издаде такъв вой. Приличаше на отчаян вопъл. Сякаш бе вълк, който няма търпение да спипа плячката си. Трябваше да намеря път надолу. Трябваше да открия брат си преди звяра.

На места стените на клисурата бяха по-стръмни, някъде се спускаха отвесно, но имаше и участъци, по които човек можеше да слезе. Стиснах избуяли корени, докато се притисках към ерозиралия склон. Обувката ми се подхлъзна в калта, гърдите ми се удариха в стената от пръст и аз изписках. Плъзнах се надолу почти цял метър, преди да успея да се хвана за едни коренища. Стисках с отчаяна сила, а корените прогаряха издраната ми длан. Опитах с крак да определя колко далече съм от дъното. Нека да са само два метра. Нямаше да мога да се задържа още дълго.

— Спокойно — извика Даниъл отдолу. — Оттласни се и аз ще те хвана.

— Не мога — отвърнах аз. Гласът му ми се стори твърде далечен, за да се пусна просто така. Не смеех да погледна.

— Все едно че ще скочиш от оградата на Градината на ангелите.

Дишах тежко, на пресекулки.

— Там едва не се убих.

— И тогава те хванах. — Гласът му прозвуча по-близо този път. — Довери ми се.

— Добре.

Оттласнах се и паднах.

Даниъл ме прихвана, преди да се ударя в покритата с едри камъни земя. Притисна ме до себе си.

Не можех да дишам.

— Нали ме чу, когато ти казах да останеш там? — прошепна той. Топлият му дъх погали врата ми като нежни пръсти. Цялото ми тяло пламна.

— Тъй като не съм златист ретривър…

Даниъл ме пусна внимателно на земята. Обърнах се към него. Краката ми се подгъваха. По синята му риза и панталоните му нямаше дори едно петънце. Единствено ръцете под лактите, където ме беше хванал, бяха кални.

— Ти как…

Тогава забелязах какво държи. Малко, кафяво, много познато. Едната обувчица на Джеймс.

— Къде го откри? — попитах аз и я дръпнах от ръката му. Странното беше, че обувчицата бе съвсем чиста, нямаше кал както по моите обувки, след като бях обикаляла гората.

— Там — посочи Даниъл. Между два огромни камъка, на около шест метра от нас, се виждаха туфи загнила папрат. — Помислих… — Той се отдръпна и огледа земята, сякаш търсеше следи.

— Джеймс! — изкрещях аз и гласът ми отекна в клисурата като множество отчаяни викове. — Джеймс, къде си?

Даниъл продължи да оглежда земята. Лицето му се беше разкривило недоволно. Последвах го, когато пресече клисурата. Приклекна, разгърна папратта с ръце и вдъхна дълбоко.

— Бях сигурен, че съм на прав път.

— Все едно следваш миризма ли? — попитах го аз.

Даниъл наклони глава на една страна, сякаш се ослушваше. Изправи се рязко, обърна се и загледа стената на клисурата, на трийсетина метра от мястото, на което бяхме застанали. Тогава и аз чух нещо. Викът долетя отгоре. Обувчицата с лице на маймуна се изплъзна от пръстите ми. Сърцето ми спря да бие, докато наблюдавах как малък бял призрак излиза иззад една канара и тръгва към ръба на скалите.

— Джеймс!

— Гейси! — изплака той и протегна ръце към мен.

— Спри! — изпищях аз. — Джеймс, спри!

Той обаче продължаваше да топурка напред.

— Гейси, Гейси!

В същия момент Даниъл се раздвижи. Хукна през клисурата към Джеймс със скорост, която ми се стори невъзможна.

Джеймс направи още една крачка, подхлъзна се в калта и падна през ръба.

— Джеймс! — изпищях аз, докато той падаше като кукла.

Даниъл се отпусна на ръце и колене и отскочи като пума. Понесе се във въздуха към Джеймс, на цели шест метра, ако не и повече. Наблюдавах като парализирана как хвана Джеймс във въздуха, прегърна го и в същото време се изви така, че гърбът му се удари със смъртоносна сила в назъбените скали. За частица от секундата на лицето му се изписа болка, но той притисна бебето до себе си, когато полетяха надолу.

— Не! — Стиснах очи и изрекох най-дългата молитва. Зачаках да чуя противното хрущене на счупени кости. Вместо това се разнесе шумоленето на клони, сякаш някой беше скочил от един метър.

Отворих очи и видях Даниъл на земята с бебето, увиснало на гърдите му като малко мече. Зяпнах срещу тях.

— Мама му стара…

На път към къщи

— На хубав израз научи брат си — рече Даниъл, когато поех Джеймс от ръцете му.

Бебето плесна с ръце и повтори думите по бебешки. Погали лицето ми с леденостудени ръчички. Ританките му и едната обувчица бяха кални. Устните му бяха в неестествен син оттенък и той трепереше в ръцете ми. Иначе нямаше поражения.

— А ти какво очакваше да кажа? — Притиснах Джеймс до себе си с надеждата част от топлината ми да премине в неговото тяло. — Как, за бога? Какво направи? Това е шибано чудо.

— Ибано — повтори Джеймс.

— Как го направи?

— Чудо — сви рамене Даниъл. Намръщи се. Едва тогава забелязах кървавата резка под скъсаната на дясното рамо риза. Спомних си как се намръщи от болка, след като се удари в скалите.

— Ранен си. — Докоснах ръката му. — Дай да погледна.

— Няма нищо — обърна се той.

— Не е вярно. И онова, което направи, не беше нищо. — Бях чувала, че има хора, които вършат изключителни неща при прилив на адреналин, но все още не можех да повярвам на онова, което видях, независимо от обстоятелствата. — Кажи ми как успя да го хванеш?

— После. Трябва да вървим.

— Не — възразих аз. — Писна ми всички да избягват въпросите ми. Кажи ми какво става.

— Грейси, Джеймс замръзва. Ще получи хипотермия, ако не го отведем вкъщи. — Даниъл стисна здравата ми ръка и ме поведе през калта. Посочи следите на някакво животно, очевидно едро и силно. — Пресни са — обясни.

Спомних си странния животински вой. Притиснах Джеймс до себе си.

— Трябва да се махаме оттук. — Даниъл разкопча дългата си риза, свали я и отдолу се показа избелялата му тениска с надпис „Улфсбейн“. Върза ръкавите на ризата.

— Какво правиш?

— Люлка.

— Не знаех, че рамото ти…

— Не е за мен, а за Джеймс. — Той направи още два възела. Ако го нося отпред, ще ни бъде по-лесно да тичаме. — Даниъл прехвърли импровизираната люлка през гърдите и взе Джеймс. Бебето изписка, когато той го сложи в ризата, но поне се настани удобно. — Идвал съм тук и преди. Тази клисура излиза в задната част на квартала ти. — Даниъл отново ме хвана за ръка.

Затича и ме повлече след себе си.

— Как ще излезем? — попитах. — Ръката ми е издрана. Няма да мога да се катеря.

— Остави тази работа на мен — отвърна той и ускори крачка.

Подтичвах, за да го настигна. Не можех да повярвам колко бързо тичаше, въпреки че носеше Джеймс. Даниъл не се колебаеше, въпреки че почти се беше стъмнило и бяхме навън повече от час. Трябваше да внимавам много къде стъпвам, за да не се подхлъзна в калта или да се спъна в камък. Всеки път, когато се олюлявах, той ме подкрепяше, за да не падна. Ръката му потръпваше, докато стискаше моята. Забелязвах как раменете му се стягат и отпускат, също както когато бяхме на мотора. Искаше му се да тича още по-бързо. Бях му благодарна, че не настоява да ускорим крачка. Бях задъхана и едва говорех.

Клисурата завиваше на изток, а аз имах чувството, че сме тичали повече от километър. Краката ми бяха изранени и пареха. Бедрата и дробовете ми горяха. Беше станало толкова тъмно, че не виждах нищо, затова затворих очи. Чувах как сърцето ми тупти, чувах и дишането на Даниъл. В сравнение с моето беше съвсем спокойно. Тъкмо когато си казвах, че не бих могла да забързам повече, усетих как вълна от енергия премина от ръката на Даниъл в моята. Връзката между нас, близостта, която бях усетила, докато бяхме в Градината на ангелите, отново ни свързваше. Само че този път енергията нахлу в тялото ми, аз усетих неочаквано освобождение и разбрах, че мога да му се доверя, че ще ме пази, докато тичам напред. Отпуснах се, оставих се грациозните му движения да ме водят в мрака, докато тичахме с последни сили в нощта.

Никога досега не бях се чувствала толкова свободна.

Почти забравих къде се намирам, докато Даниъл не се облегна на мен.

— Почти пристигнахме — рече той. Пусна ръката ми и ме стисна под мишницата, вдигна ме от земята и ме метна на гърба си. — Дръж се.

Обвих врата му с ръце и преметнах крака през слабия му ханш. Джеймс се изкиска и подръпна косата ми. Сигурна съм, че изглеждах смешно. Даниъл се засили напред, отскочихме и когато отворих очи, забелязах, че тича нагоре по стената на клисурата. Хвърли се към повалено дърво и отскочи.

Сграбчи някакъв корен, едва го докосна, ритна стената и се изстреля нагоре по хълма. Краката му докоснаха една скала. Той скочи отново. Усетих, че се изплъзвам надолу. Забих пръсти в гърлото му. Джеймс стискаше ръцете му. С една ръка Даниъл стисна клона на едно дърво, провиснал над скалата. В следващия момент се озовахме горе. Бяхме в безопасност.

Даниъл затича още няколко крачки, докато влезем сред дърветата, и едва тогава се наведе напред, задъхан. Смъкнах се от гърба му и тримата се отпуснахме на земята. Полежах до Даниъл, тялото ми се тресеше от шок и страхопочитание.

— Това беше… направо…

Две седмици бях гледала видеозаписи на паркур, защото съквартирантката ми в летния лагер Адлън беше лудо влюбена в един французин фрирънър. Само че в сравнение с онези филми уменията на Даниъл — докато носеше още двама — просто не бяха по силите на обикновен човек.

Той ме погледна и очите му заблестяха на лунната светлина.

Джеймс плесна с ръчички и изписка:

— Още!

Даниъл си пое дълбоко дъх.

— Вече сме вкъщи, мъник. — Извади Джеймс от люлката и посочи светлината в къщата на съседите, която ни зовеше като маяк в далечината.

Джеймс се нацупи нещастно, а аз се почувствах по абсолютно същия начин.

Даниъл се претърколи по корем, все още задъхан. Докоснах с пръст разкъсаното място на тениската и забелязах, че макар мястото да бе напоено с кръв, кожата му се беше затворила. Виждаше се единствено дълъг, назъбен белег, където трябваше да има рана. Докоснах с пръст топлия розов белег. Даниъл понечи да се отдръпне, ала след това въздъхна, сякаш докосването на пръстите ми го даряваше със спокойствие.

— Как… Искам да кажа… Ти какво си? — попитах аз.

Той се разсмя. Беше развеселен. Нито изсумтя, нито пък се подсмихна саркастично. Стана и ми подаде ръка.

— Най-добре да повървим оттук до вас — предложи и ми помогна да се изправя. Пое Джеймс и ми даде знак да тръгнем към нас.

Намръщих се. Наистина ли очакваше да продължа просто така?

— Моля те, кажи ми. Това не е нормално. Как го направи?

— Нека първо заведем брат ти у вас. Когато всичко приключи, тогава ще поговорим. Обещавам.

— Нали обещанията никога не се изпълняват?

Даниъл се пресегна и ме погали по бузата.

Джеймс се закашля. Дъхът му излизаше на облачета. Беше ми толкова топло, след като тичах, че напълно забравих колко е студено. Усетих как студът започва да щипе потните ми ръце и се сетих, че на Джеймс му е още по-студено. Знаех, че в мига, в който влезем през оградата в двора, магията — свободата — която усетих, докато тичах с Даниъл, ще изчезне и аз щях да пропусна шанса да получа търсените отговори.

Ами ако Даниъл решеше да изчезне отново?

Знаех, че Джеймс е на първо място, затова не зададох въпросите и последвах Даниъл през гората чак до оградата. Промуших се през дупката.

Отново в двора

На улицата блестяха сини и червени светлини и осветяваха закърпения на места покрив на къщата. Клаксони, викове и много движение изпълваше сенките, които светлините хвърляха. Сякаш половината Роуз Крест, включително шерифът и заместникът му, бяха дошли.

— Изглежда са организирали претърсване — отбелязах аз.

Даниъл се напрегна, докато се промъкваше през оградата.

— Трябва да си вървя. Вземи Джеймс. Кажи им, че си го открила сама.

— В никакъв случай. — Стиснах ръката му. — Ти си героят. В никакъв случай няма да обера лаврите. — Поведох го към двора. — Мамо, татко! — провикнах се аз. — Връщаме се. Водим Джеймс.

— Джеймс! — Мама изтрополи по стълбите на верандата.

— Ти как… Къде… бебчето ми. — Тя се опита да поеме Джеймс от Даниъл.

Джеймс писна и прегърна с малките си ръчички Даниъл през врата. Даниъл се изчерви. А може би това бяха отблясъци от полицейските лампи.

— Даниъл го спаси мамо. — Докоснах лакътя на Даниъл. — Струва ми се, че Джеймс се влюби в героя.

— Добре, дребосък, трябва и аз да дишам. — Той отдръпна бебето от врата си. — Сигурно си огладнял. Искаш ли пуйка и пай?

Джеймс кимна.

Даниъл подаде Джеймс на мама. Тя го прегърна толкова силно, че той изхлипа, а след това го нацелува по цялото лице.

— Джеймс? — Татко се приближи по алеята.

Шерифът го последва.

Даниъл беше на крачка зад мен.

Заместник-шерифът се опита да спре съседите да не влизат, но пусна татко и шерифа.

Татко грабна Джеймс и го завъртя. Погледна Даниъл.

— Браво — похвали го той и го прегърна през раменете. — Браво, синко.

— Не ми се иска да ви прекъсвам — обади се шерифът, — но трябва да дадеш изявление. — Погледна Даниъл.

— Нямам много за казване — сви рамене той. — Открих го да се лута в гората и го доведох. Сигурно се е измъкнал от креватчето и е решил да тръгне на малко приключение.

Зяпнах го. Това ли беше? Не очаквах да каже истината — как е проследил миризмата на бебето през гората, как улови Джеймс във въздуха, когато брат ми падаше от десетметрова скала, а след това използва свръхчовешките си способности, за да ни изкара от клисурата — но той представи всичко прекалено простичко. Нямаше никаква драма.

— Не беше точно така! — почти извиках аз. Даниъл ме погледна ококорено, сякаш се страхуваше, че ще разкрия тайната му пред всички, което нямах никакво намерение да правя. Затова се спрях на първия сценарий, който ми хрумна: — Хвана Джеймс, преди да падне в потока!

Мама изписка и издърпа Джеймс от ръцете на татко.

Добре че беше тъмно и никой не видя издайническите „следи“ по бузите ми.

— Даниъл е герой. Той спаси живота на Джеймс. — Исках хората да научат истината, макар Даниъл да нямаше никакво желание те да научават какво се е случило.

— Само ли беше бебето? Не беше ли ранено? — Шерифът посочи окървавената разкъсана риза на Даниъл.

Двамата с него кимнахме.

— А как ще обясните кръвта на верандата?

Даниъл го погледна с недоумение.

— Не е негова работа да обяснява — намеси се татко. — Кой знае от какво е. Може да е някоя от котките на съседите. Нямате ли криминална лаборатория, за да проверите?

Шерифът изсумтя.

— Шерифската служба на Роуз Крест е много далече от криминална лаборатория. Ще накарам полицай Марш да изпрати проба в града. Ще мине доста време, преди да ни съобщят резултата. — Той ме погледна: — Ти нищо друго ли няма да добавиш? Нищо друго ли не помниш?

— Даниъл спаси живота на брат ми — отвърнах аз. — Това е най-важното.

Някаква кола спря на алеята и част от насъбралите се отдръпнаха на тревата.

— Мамо. Татко. — Джуд изскочи от минивана и разблъска множеството. Дори заместник-шерифът не успя да го спре. — Доведох кавалерията! Половината от доброволците в приюта дойдоха, за да ни помогнат… — Замълча. Лицето му се изопна. Проследих погледа му от Джеймс в ръцете на мама към татко, който бе прегърнал бащински Даниъл.

— Джеймс е добре — обади се мама.

— Благодарение на Даниъл. — Татко стисна рамото му. — Щяхме да изгубим Джеймс, ако не беше той.

Шерифът протегна ръка към Даниъл. Той трепна, след това се ококори невярващо, когато шерифът разтърси ръката му.

— Браво — похвали го. Насочи фенерчето към задната ограда. — Трябва да я оправиш — обърна се той към татко: — Имаш късмет, че случаят се разреши ако не беше синът ти… — Първо реших, че говори за Джуд, след това забелязах, че се усмихва на Даниъл.

Татко не го поправи.

— Ще доуточним някои неща и тръгваме. — Шерифът потупа Даниъл по гърба. — Жена ми само дето не получи удар, когато станах от масата. Родителите й са на гости… искаха да се омъжи за счетоводител.

— Веднага ще оправим оградата — рече татко и стисна ръката на шерифа. — Даниъл, нали ще дойдеш?

Той кимна.

— Ще внеса Джеймс вътре. — Мама се усмихна уморено и стисна ръката на Даниъл. Мисля, че това беше нейният начин да му благодари.

Усмихнах се и аз. Може и да бях поизкривила истината, но планът ми да оправя живота на Даниъл се получаваше — спасителният пояс, който му подавах, май помагаше.

Тогава обаче чух недоволното ръмжене на по-големия си брат. Целият трепереше.

— Джу…

Джуд се хвърли към Даниъл.

— Ти си го направил! — изрева и заби юмрук в лицето му.

Даниъл полетя назад, блъсна ме и двамата паднахме на земята. Джуд се нахвърли отново и ме стъпка, докато се опитваше да удари стария си приятел. В този момент шерифът се метна към него. Дръпна Джуд. Мама се развика.

Джуд размаха ръце и продължи да крещи:

— Той го е направил! Той го е направил! Не виждате ли?

Даниъл се надигна от тревата.

— Джуд? — Протегна ръка към бившия си най-добър приятел. — Кълна се, че не съм.

Брат ми се изскубна от ръцете на шерифа и се опита отново да нападне Даниъл. Татко пристъпи между тях. Шерифът сграбчи Джуд.

— Успокой се — нареди татко.

— Той го е направил. Той е откраднал Джеймс. — Джуд погледна шерифа. — Арестувайте го. Спрете го, преди да избяга!

Даниъл отстъпи крачка назад. Знаех, че можеше да избяга, но той не направи никакъв опит да се махне. Остави заместник-шериф Марш да го стисне за ръката.

— Престани! — изкрещях аз на Джуд и се опитах да се изправя на разтрепераните си крака. — Престани да лъжеш. Даниъл спаси Джеймс. Ако не беше той, Джеймс щеше да се удави в потока.

— Ти престани да лъжеш! — Лицето на Джуд беше разкривено също както в нощта, когато бе открил тялото на Мериан, а след това не бе успял да ме намери. Страхувах се, че ще удари и мен, макар досега да нямах представа, че може да удари някого. — Потокът е пресъхнал и ти много добре знаеш — отвърна той.

Мама ахна. След нея ахнаха и насъбралите се съседи, които се приближиха веднага щом полицаят изостави поста си. Изглежда, шерифът отпусна захвата си, защото Джуд се изскубна от ръцете му.

— Арестувайте го — настояваше брат ми. — Арестувайте това чудовище. — Хвърли се отново към Даниъл.

— Престани! — Татко стисна ръката на Джуд и го дръпна настрани.

Джуд се препъна и падна на земята.

Татко се надвеси над него, стъпил от двете страни на тялото му. Никога досега не бях виждала баща ми да се държи толкова властно.

— Престани незабавно! — нареди той. — Престани с тези лъжи.

Джуд изпъшка и се претърколи на една страна. Сякаш като падна на земята, част от разума му се беше върнал. Лицето и юмруците му се отпуснаха.

— Какво да правим? — попита заместник-шериф Марш. — Продължаваше да стиска ръката на Даниъл.

— Ако кажете, ще го заведа в участъка.

— По какво обвинение? — повиши глас татко и се обърна към тълпата. — Бебето просто се е измъкнало само. Даниъл ни го върна. Това е, няма друго. — Той се приведе към заместник-шерифа и му каза да пусне Даниъл. — Благодаря ви на всички, че ни помогнахте в момент на нужда — започна той с най-благия си глас.

— Сигурен съм, че празничната трапеза ви очаква. Ако не възразявате, ние със семейството ми също си имаме задължения.

Татко се обърна към мама:

— Мередит, внеси Джеймс вътре. Ще се погрижа за оградата. Даниъл, Джуд, елате с мен.

Джуд се изправи, но се отдръпна от татко. Поклати глава и затича към къщата. Ейприл излезе от тълпата и хукна след него.

— Даниъл? — попита татко.

Имаше нещо много особено в погледа на баща ми.

Даниъл кимна и тръгна след него.

Изглежда, татко се сети, че искам да тръгна след тях.

— Грейси, върви да помогнеш на майка си — нареди той. В гласа му имаше толкова напрежение, сякаш бе притаил дъх, докато говореше.

Останах на мястото си, загледана след тях, докато завиваха зад къщата. Шерифите измърмориха нещо и се отправиха към патрулката. Приятелите и съседите ни започнаха да се разотиват, а надеждата ми да сдобря Даниъл и Джуд се стопи.