Двайсета глава Страхове

Същата вечер

След вечеря се заключих в стаята си. Наложи се да зубря почти през всичкото си свободно време, за да се явя отново на теста по химия, а освен това се опитвах да наваксам и по останалите предмети. Скоро идваха срочните изпити и знаех, че не мога да се отпускам. Опитах се да уча с Ейприл и Джуд след часовете, но тя беше толкова щастлива, че брат ми я е поканил на танците, че разбрах, че е най-добре да работя сама. След няколко часа история, математика и Ралф Уолдо Емерсън погледът ми започна често да се стрелка към чекмеджето.

Извадих ключа от музикалната кутия. Взех книгата, свих се на леглото и внимателно обърнах на втората маркирана страница.

Какво от това, че щях да почета малко преди да си легна?


Скъпа Катрин,

Вече съм напълно убеден, че разказите Псетата на смъртта не са просто мит. Искам да коментирам колкото е възможно повече за това.

Отец Мигел твърди, че съм обсебен. Струва ни се обаче, че той е обсебеният. Убеди значителна част от хората да накажат гърците за извършените убийства и предателство. За мен разказите на Алексиус са чудесно развлечение покрай планирането на нападения на свещеника.

Алексиус ме заведе при сляп пророк, който ми /ни каза повече по този въпрос. Някои урбат, както ги нарече, са родени с вълча същност, докато други са създадени, след като са били ухапани от съществуващи все едно разпространяват ужасна чума.

Може самите урбат да са възникнали вследствие на някаква инфекция, едва ли са такива по рождение, и че са податливи на вълчето влияние. Проклятието може да обхване бързо заразения, ако не внимава и не контролира емоциите си.


Даниъл не беше споменал, че вълчето му състояние е заразно. Не можех да повярвам, че исках да съм като него. Едва сега осъзнавах какво може да причини едно ухапване, дори докато се целуваме.

Погледнах ръката си и си представих как би изглеждала, ако беше покрита с козина. Ноктите ми се превърнаха в извити изродски израстъци, които не ставаха за нищо. От устата ми щръкнаха остри като бръсначи зъби. Как ли щеше да изглежда лицето ми с издължена муцуна? Ами ако очите ми станеха черни и изгубеха характерния си блясък, ако започнеха единствено да отразяват светлината?

Ами ако и аз се превърнех в чудовище?

Потръпнах и притиснах лицето си с ръце. Кожата ми все още беше гладка, неокосмена. Все още бях човек.

Взех книгата с надеждата да открия утеха и отговори. Само че писмото продължаваше още няколко страници и описваше как са се появили Псетата на смъртта — как благословията им се беше превърнала в проклятие. Това потвърждаваше думите на Даниъл и татко, но не ми казваше нищо ново. Прескачах, докато стигнах до параграф, в който се споменаваха лунните камъни.


Скъпа Катрин, странно е, но слепецът казва, че на урбат им е много по-трудно да контролират вълчето у тях при пълнолуние. Сякаш луната успява да ги контролира. Така че трябва да има начин, по който тези зверове да бъдат опитомени. Може би, ако някой урбат държи късче от луната до тялото си, то ще се противопостави на ефекта на луната и ще му помогне да държи вълка в подчинение и същевременно ще запази вълшебните си сили. Също като схващането на древните гърци, че в основата на лечението на болестите е подобието, че подобното се лекува с подобно*.

Чувал съм разкази, че от небето падали скали. Ами ако някои от тези скали са паднали от луната? Ако можех да направя колие от подобен лунен камък — стига намирането му да беше възможно — може би щях да успея да помогна на Псетата на смъртта отново да възприемат качествата си като благословия.

Както и да е, подобно колие в никакъв случай нямаше да ги излекува. Той само щеше да им даде възможност да се контролират. Страхувам се, че тези урбат са изгубили душите си, разкъсани в ноктите на вълка, и ако не бъдат освободени от него, преди да умрат, са обречени да попаднат в пещите на ада при демоните и черния принц.

*(Основен принцип на хомеопатията. — Б.пр.)

Вече се чувствах различно. Не бях и помисляла досега какво можеше да се случи с Даниъл, ако беше умрял. Наистина ли беше обречен да живее в ада като някой демон? Нищо чудно, че толкова настойчиво се опитваше да намери лек. Едно е да живееш с чудовище в себе си — съвсем друго да бъдеш прокълнат завинаги.

Прегледах още няколко страници в търсене на нещо, което да ми помогне.


Единственото, с което може да бъде нанесен смъртоносен удар на урбат, са зъбите или ръцете на друг демон или ако бъде прободен в сърцето със сребърен предмет. Вярва се, че среброто е отрова за тези зверове…


Повече не исках да мисля за смърт, затова се прехвърлих на следващото писмо.


Скъпа моя Катрин,

Много ми се иска да отида на експедицията в гората. Слепецът твърди, че щял да ми намери водачи, които да ме отведат достатъчно близо, за да наблюдавам глутница урбат, без да ме забележат. Пътуването ще ми струва двайсет марки — всичките пари, с които разполагам.

Отец Мигел разправя, че ветровете се обръщали в наша полза. Мисли, че утре армадата щяла да успее да напредне към градските стени. Може би единственото хубаво, което ще излезе, когато силите ни завземат града, е, че ще мога да потърся в книгите на великата библиотека още нещо по въпроса за урбат. Какви ли бисери на науката са запазени там!

Дори да не е от библиотеката, трябва да науча още нещо за тези небесни хрътки. Ще се подготвя за пътуването. Милият ми Алексиус няма никакво желание да дойде с мен, но аз ще го убедя, за да ми служи като преводач. Той се страхува от урбат много повече от местните момчета. Когато го притисна да говори, казва единствено: „вълкът се стреми да убива онези, които обича най-силно…“

Изпуснах книгата. Тя се плъзна на дървения под. Наведох се от леглото и внимателно я вдигнах. Малки късчета пожълтяла хартия се посипаха от подвързията. Отворих книгата и открих, че страницата, която четях, и още няколко са се разпаднали в неумелите ми ръце. Вината ми, че съм съсипала книгата, бе нищо в сравнение с мисълта, която ме измъчваше.

Вълкът се стреми да убива онези, които обича най-силно.


Обичаше ли ме Даниъл? Каза, че съм била специална. Каза, че съм му била въздействала. Каза, че съм му липсвала — нещо в този дух. Никога обаче не ми е казвал, че ме обича.

Същевременно ме целуна така, както никой досега. Затова ми се прииска да му кажа какво изпитвам.

Не можех обаче да забравя как заблестяха очите му, когато му казах. В онзи момент изгуби медальона и ми се стори много по-уплашен от мен. Да не би тогава да беше в опасност? Да не би вълкът да искаше да ме убие? Ако Даниъл нямаше висулката, щях ли вече да съм мъртва? Дали нямаше да ме е превърнал в звяр като него?

Оставих книгата. Нямаше да понеса повече въпроси — нито пък отговори — за дълго време напред.

Загрузка...