Божествени и прокълнати

Четиринайсета глава Неподозирани висоти

В леглото

Сгуших се под олекотената завивка и се опитах да се успокоя. Не можех обаче да спра да мисля за Даниъл и за онова, което изпитвах, докато бях в прегръдката му, въодушевлението и свободата, докато тичахме през гората, разказа му за прадедите… за него самия. Най-вече се питах защо Даниъл не отговори на въпроса ми за съществуването на чудовища.

Трябваше да призная, че не знаех много за тези неща — чудовища, демони, вампири. Мнозина от енорията мислеха, че е грях да се четат книги или да се гледат филми за подобни неща. Родителите ми определяха филмите, които можехме да гледаме, а имах приятели, на които им беше забранено да четат дори „Хари Потър“, защото в поредицата се превъзнасяли магиите. Според мен това беше глупаво — и без това тези неща бяха пълна фантасмагория. Поне така мислех.

Само че ограниченията и забраните не спираха хората от Роуз Крест да говорят. Открай време си повтарях, че чудовището от Маркъм Стрийт е просто поучителна притча, с която да накарат нас, децата, да се държим прилично. Разказите започнаха, когато хората заразказваха, че били видели космат звяр на Маркъм Стрийт. След това жители на квартала започнаха да изчезват. Повечето бяха приходящи бездомници, проститутки и изоставени деца, така че хората не се трогнаха много. Нещата се промениха, когато обезобразените им тела се появяваха незнайно откъде на Маркъм Стрийт по веднъж в месеца. Поне така гласяха слуховете, които бях чувала като дете. В Роуз Крест положението не беше толкова лошо. Тук проблемът беше единствено с мъртви животни — като разкъсаното ми кученце Дейзи. Татко разправяше, че сигурно е била нападната от миеща мечка, излязла от гората, но аз така и не се отърсих от чувството, че е нещо по-страшно. Ами ако бях права? Ами ако беше чудовището от Маркъм Стрийт? Ами ако беше влизало в двора ни?

Тези странни произшествия спряха преди години — още преди Даниъл да изчезне от града — но ето че сега отново се случваха. Мериан бе умряла от студ, ала тялото й бе обезобразено като труповете, открити на Маркъм Стрийт. След това изчезна Джеймс… а на верандата имаше кръв. Не можех да забравя и онова, което ми се случи, докато чаках на улицата. Какво ли щеше да се случи, ако Даниъл не се беше появил?

Съвпадение ли беше, че странните случки започнаха отново след завръщането му? Възможно ли беше чудовището да го е проследило дотук?

Да не би той да го следваше?

Даниъл ми каза, че се е върнал заради училището, но аз усещах, че има още нещо. Истината ли ми беше казал? Да не би чудовището от Маркъм Стрийт да се беше върнало? Да не би Даниъл да се опитваше да ни защити от него?

На сутринта

Изглежда, по някое време бях заспала, защото се стреснах от някакъв трясък пред прозореца на стаята. Обърнах се на една страна, за да погледна часовника. Беше точно шест сутринта. Чух трясъка отново, затова скочих от леглото и отидох да разузная какво става. Все още не се беше съмнало напълно, но видях, че дворът е празен. Тропотът продължи. Стори ми се, че идва от задния двор. Краката ми бяха така вдървени, че едва не се плъзнах по стълбите.

Бях в кухнята, когато видях Даниъл в задния двор. Забиваше кол за оградата в замръзналата почва с голи ръце. Не бях напълно сигурна, защото бе застанал с гръб към мен, но ми се стори, че държи кола с една ръка, след това замахва с другата, за да го удари. Не използваше нито чук, нито някакво друго сечиво. Вероятно беше дошъл толкова рано, за да свърши работа тъкмо по този начин.

Канех се да изляза при него, когато прокарах ръка през косата си и усетих колко е сплъстена. Видях как Даниъл замахна отново и колът хлътна цели осем сантиметра в земята. В този момент ми се прииска да облека нещо по-прилично от бархетната пижама на жълти патета.

Докато се гримирам и изправя косата си, докато сменя три пуловера — всичките ми дрехи ли приличаха на торби? — Чарити беше слязла в кухнята, четеше една от любимите си научни книги и хапваше добре захаросан корнфлейкс от неприкосновените си лични запаси, което означаваше, че мама все още не е станала. Ударите бяха спрели, значи мама и Джеймс щяха да поспят още малко.

Надникнах през прозореца.

— Ти видя ли къде отиде Даниъл?

— Не — изръмжа Чарити. — Тъкмо се канех да отида да го удуша, задето вдига толкова шум, но когато слязох, той вече се беше изнесъл нанякъде.

— Извинявай — рекох аз, сякаш онова, което Даниъл вършеше, беше по моя вина.

— Голяма работа — сви рамене тя. — И без това днес бях решила да стана рано. През уикенда трябва да напиша черновата на доклада по природознание.

— Я — погледнах отново през прозореца. — Ама той къде се дяна?

— Королата я няма. Може татко да го е закарал до железарията или някъде другаде.

Или може би онзи, който беше взел колата снощи, изобщо не се е прибирал. Не чух вратата на гаража да се отваря, а до три така и не успях да заспя. Вратата към кабинета на татко беше заключена и вътре не светеше. Ако Даниъл не беше с татко, тогава къде беше баща ми?

Отпуснах се на стола в кухнята. Може би Даниъл оправяше оградата в този ранен час, защото не искаше да ни вижда отново.

— Може ли? — посегнах аз към кутията корнфлейкс.

Тя кимна.

— Ти разбра ли за внучката на господин Дей?

— За Джесика или за Кристи питаш?

— За Джес. Изчезнала е.

Малките захаросани люспички изтрополиха в паничката ми. Не бях виждала Джесика от години. Преди беше в един клас с Даниъл и Джуд, но семейството й се премести в града, когато беше във втори курс.

— Тя нали бягаше от къщи на всеки два месеца?

— Да, но никога не беше сериозно. Не се е появила за Деня на благодарността и техните са се обадили в полицията. Приятелите й разправят, че онази вечер са били заедно на някакво парти в града. Казали, че изчезнала най-неочаквано. Пишеше във вестника. — Чарити дояде корнфлейкса в паничката си. — Чудовището от Маркъм Стрийт нанася поредния си удар.

Изпуснах кутията с корнфлейкс.

— Така ли говорят?

— А-ха. В края на статията дори се споменава, че Джеймс се бил измъкнал от къщи. Нямам представа откъде са разбрали. Разправят, че чудовището се е опитало да го отвлече. — Неочаквано гласът й стана по-писклив. Тя ме погледна. — Да не би да мислиш…

— Просто стряскат хората, за да имат по-голям тираж. — Как само ми се искаше да вярвам на собствените си думи, но знаех, че написаното в статията може и да е истина. — Къде е вестникът?

— Джуд стана преди малко. Взе го горе — отвърна Чарити. — Пише, че щом полицията има резултат от кръвта, щели да дадат изявление.

Сърцето ми прескочи. Какво ли щяха да открият? Отместих купичката с прекалено сладкия корнфлейкс.

Чарити обърна страница от книгата си. Огромен сребърен вълк ме гледаше оттам. Потръпнах, когато се замислих за същото животно в клисурата.

Следобед

Убеждавах се, че не чакам Даниъл. Бях на верандата и работех над задачата, която ми беше дал господин Барлоу. От верандата щях да видя Даниъл, ако все пак се върнеше. Седнах странично на люлката, така че пред погледа ми да бъдат и орехът, и улицата, но както вече казах, не бях тук специално, за да го чакам.

Дали защото не успявах да се съсредоточа, но колкото и да се стараех, усилията ми да нарисувам дървото така и не даваха желания резултат. Опитвах се да потисна желанието да захвърля въглена, когато чух, че някой застана до мен.

— Радвам се, че не си ме отписала — рече Даниъл.

— Отне ти предостатъчно време — отвърнах аз, като се стараех да не издавам тревогата си, че можеше изобщо да не се появи. — Ти къде изчезна?

— У Мериан Дюк.

Вдигнах поглед към него.

— Очевидно е завещала къщата си на енорията. Баща ти ми позволи да се настаня в приземието, докато реша накъде съм. Сутринта си пренесох багажа.

— Сигурна съм, че дъщерите на Мериан ще подскочат от радост.

Той се подсмихна и се отпусна до мен на люлката.

— Тази сутрин чете ли вестника? — попитах небрежно.

Усмивката му се стопи на секундата.

— Мислиш ли, че са прави? Дали чудовището от Маркъм Стрийт е отговорно за случилото се с внучката на господин Дей? То ли се опита да отвлече Джеймс?

Той поклати глава.

— Нали ти каза, че Джеймс не би могъл сам да се отдалечи толкова много? И как е възможно обувчицата му да се озове в клисурата?

Даниъл беше забол поглед в дланите си, сякаш се надяваше отговорът да се изпише на тях.

— Чудовищата са истински — продължих. — Все още съществуват тук, в Минесота, и в Айова, и… и в Юта. Нали така?

Той се почеса зад ухото.

— Така е, Грейси. Моите хора нямаше да съществуват, ако нямаше чудовища.

Потръпнах, въпреки че бяхме седнали на слънце. Май не ми се искаше да съм права.

— Прекалено шантаво е и не мога да го приема за чиста монета. Само като си помисля, че почти седемнайсет години не съм имала никаква представа. Можех да се натъкна на някое чудовище и дори нямаше да разбера.

— Вече се натъкна — отвърна Даниъл. — Онази вечер.

— Сериозно ли говориш? — Спомних си партито в апартамента му. — Мишка — прошепнах и си представих дълбоките й черни очи и как ми се замая главата, докато бях край нея. — Вие двамата приятели ли сте?

— Сложно е — въздъхна той. — Тя става опасна единствено когато не постигне своето. Затова тръгнах с нея. Не те зарязах заради едно подстригване. Знаех, че ако предпочета теб, тя ще… се прицели в теб.

Имах чувството, че буца заседна в гърлото ми.

— Но не мислиш, че тя е отговорна за случилото се тук. Може да те е проследила и да е решила да спипа брат ми…

— Не, не е тя.

— А какво?

— Не знам — прошепна той. Помълча, след това погледна рисунката, отпусната на скута ми. — Мога да ти помогна.

— Пак същото — изпъшках аз.

— Кое?

— Не отговаряш на въпросите ми. Същият си като останалите. Не съм нито тъпа, нито психически лабилна, нито слаба.

— Знам, Грейс. Знам, че не си. — Той издуха падналата коса от очите си. — Не че избягвам въпросите ти. Просто не знам отговорите. — Посочи скицата с дългите си пръсти. — Искаш ли да ти помогна с рисунката или не?

— Не благодаря. И без това се накиснах в предостатъчно неприятности последния път, когато „оправи“ рисунката ми.

— Не беше това целта — увери ме той. — Всеки ден след часовете ще оставам в кабинета по изкуство, за да работя. Ще ми бъде приятно, ако ми правиш компания. Така ще разкараш онзи досадник Барлоу от главата ми. Можем обаче да започнем днес. Мога да ти покажа нови техники, които научих през годините.

— Сигурно — въздъхнах аз, защото разбрах, че разговорът ни за чудовищата е приключил — поне засега. — Тази рисунка е просто отчайваща. — Скъсах листа от скицника, готова да я смачкам на топка.

— Недей! — Даниъл я дръпна от ръката ми. Огледа я внимателно. — Защо рисуваш това? — Посочи неумелите щрихи.

Свих рамене.

— Защото Барлоу иска да нарисуваме нещо, което ни напомня за детството. За друго така и не се сетих.

— Но защо? — настоя той. — Какво точно от дървото се опитваш да пресъздадеш на листа? Как те кара да се чувстваш? Какво те кара да желаеш?

Вдигнах поглед към живото дърво. Спомените се зароиха. Теб, помислих си аз. Кара ме да желая теб. Погледнах отново към скицника с надеждата Даниъл да не притежава умението да чете чужди мисли.

— Помниш ли, когато се състезавахме, за да видим кой ще се качи най-бързо и най-високо? — попитах аз. — Настанявахме се най-горе и виждахме целия квартал. Имахме чувството, че ако се качим още малко по-нагоре по тънките клони и протегнем ръка, ще докоснем облаците. — Завъртях въглена в ръка. — Иска ми се да усетя отново същото това чувство.

— Тогава какво търсим тук? — Даниъл грабна молива и пъхна скицника под мишница. — Ела. — Вдигна ме от люлката и ме поведе към ореха. За частица от секундата беше изритал обувките си и беше по средата на дървото. — Няма ли да дойдеш? — попита подигравателно.

— Ти си напълно луд — изкрещях аз.

— Губиш по точки! — Той скочи на по-висок клон.

— Ти мамиш! — Протегнах се, хванах най-ниския клон и се опитах да се залюлея. Краката ми, сковани от мускулна треска, протестираха. Сграбчих друг клон и се изкачих малко по-нагоре. Тук ми се стори много по-безопасно, отколкото в клисурата, и много по-трудно, отколкото на каменната колона в Градината на ангелите. Заради ранената ми ръка беше още по-трудно.

— Няма ли да побързаш, охлюв такъв! — провикна се Даниъл както едно време, когато бяхме още деца.

Беше се качил много по-високо, отколкото аз някога бях успявала.

— Млъквай, да не вземеш да загубиш някой израстък.

Краката ми натискаха пепелно бялата кора, изтласкваха ме нагоре по дървото. Бях малко под Даниъл, когато усетих, че клоните стават твърде тънки и се огъват под тежестта ми. Протегнах се нагоре, към него, сякаш се опитвах да докосна небето, също както едно време, когато бях дете. Подхлъзнах се и сграбчих най-близкия клон. Даниъл отскочи надолу, за да ме посрещне. Дървото потръпна, когато се стовари до мен. Прегърнах клона с всички сили. Даниъл дори не мигна. Седна на един клон.

— Кажи какво виждаш сега? — попита той.

Насилих се да погледна надолу. Огледах квартала — птичи поглед към света. През клоните виждах покривите на къщите, от комина на семейство Хедрик се виеше дим. Деца играеха хокей на задънената улица, където едно време с Джуд и Даниъл тичахме, извадили лазерните си мечове. На същата тази уличка Даниъл ме научи да карам скейтборд, след като му досаждах цяла вечност. Клоните над мен се полюшваха, танцуваха на фона на парцаливите облаци в небето.

— Виждам всичко — отвърнах. — Виждам…

— Не ми казвай. Покажи ми. — Той извади скицника ми изпод ризата си. — Нарисувай онова, което виждаш.

— Понечи да ми подаде нещата.

— Тук ли? — попитах, все още притисната към клона. Нима очакваше да рисувам, без да падна? — Не мога.

— Престани да хленчиш. — Облегна се на ствола на ореха. — Ела насам.

Бавно пропълзях към него. Той ми помогна да седна пред него, след това ми подаде нещата. Облегнах се на гърдите му и той ме прегърна през кръста.

— Рисувай — подкани ме той. — Ще те държа, докато не приключиш.

Стиснах въглена. В първия момент се поколебах. Какво всъщност исках да нарисувам? Огледах се в различни посоки. Оттук къщата ни беше почти скрита от листака, но изглеждаше така, както и през детството ми. Не беше олющена и стара, ами солидна, приканваше човек с уют и сигурност. Ръката ми се задвижи и започна да рисува онова, което виждах. Пред очите ми бяха детските спомени, такива, каквито ги бях видяла като дете.

— Браво — похвали ме Даниъл, докато наблюдаваше как напредвам. През повечето време мълчеше, освен когато ми посочваше по нещо. — Виждаш ли как лъчите на слънцето се отразяват във ветропоказателя? Рисувай мрака, не се опитвай да пресъздадеш светлината.

Рисувах, като оставях чувствата ми да насочват всеки замах на ръката, докато не усетих, че пръстите ми са изтръпнали. Спрях, за да се протегна, и Даниъл дръпна скицника от скута ми. — Добре. Много добре. — Забоде нос в косата ми. — Трябва да повториш същото с маслени бои.

— Може. — Наведох се напред.

Той прокара пръсти по гърба ми.

— Все още ли не ги харесваш?

— Не съм се пробвала с масло от години. — По-точно от деня, когато майка му го отведе.

— Никога няма да успееш да влезеш в „Трентън“, ако не му хванеш цаката.

— Знам. Барлоу ми повтаря същото цяла година.

— Тук няма да е същото без теб.

Отдръпнах се бързо от него и отпуснах крака от двете страни на клона. Да не би Даниъл да си представяше, че ще бъдем заедно в колежа? Стори ми се странно да мисля за бъдещето — общото ни бъдеще — след като се редяха толкова смахнати събития. А и какво търсехме тук горе? Държахме се за ръце, отривахме се един в друг, разговаряхме в късните часове на нощта. Въпросът беше какво означава всичко това? Какво наистина?

— Така и не ми показа онази техника с безир и лак — напомних му аз. Беше ми обещал да ме научи на този „хитър номер“ точно преди майка му да го отведе.

Даниъл прочисти гърлото си и се изправи.

— Помниш значи?

— Опитах се да забравя всичко, свързано с теб.

— Чак толкова ли ме мразеше?

— Не — Стиснах клона и се изправих, както бях с гръб към него. — Чак толкова ми липсваше.

Даниъл прокара пръсти през косата ми и по гърба ми премина тръпка.

— Господ ми е свидетел колко усилия положих, за да те изхвърля от мислите си.

— Мен ли?

— Грейс, аз… Ти имаш… — Даниъл отпусна ръка на рамото ми. Въздъхна и аз усетих, че се кани да заговори за нещо коренно различно.

Отдръпнах се от ръката му, подразнена, защото нямаше да разбера какво е искал да каже.

Той се засмя, очевидно му беше неловко.

— Оттук виждам какво става в стаята ти.

— Какво?!

Естествено, че оттук се виждаше прозорецът ми. Беше следобед, стъклото отразяваше светлината, но ако беше тъмно и лампата светеше, щеше да се вижда абсолютно всичко.

— Перверзник такъв!

— Просто се майтапех — отвърна той. — Едно време седях тук и наблюдавах семейството ти, но не съм…

В този момент нещо — по-точно казано някой — се раздвижи зад прозореца ми. Приведох се напред, за да запазя равновесие, докато се опитвах да разбера кой е в стаята ми.

— Внимавай — предупреди Даниъл.

Подхлъзнах се. Клонът, който държах, се счупи. Изпищях.

Даниъл ме прихвана през кръста. Завъртя ме и аз се озовах на по-дебела част от клона, а той се прехвърли на моето място. Притисна ме до себе си.

Аз ли треперя така неудържимо или той?

Даниъл отпусна брадичка на главата ми и двамата останахме на опасната височина. Той ме предпазваше от падане, макар да не се опитваше да се задържи.

— Трябва да престанеш да правиш тези номера — каза той по повод на подхлъзването ми. — Едно време не беше чак такава смотла.

И аз не помня — поне, преди да се върне той.

— Ти си единственият, който ме кара да се катеря по разни неща — пернах го по гърдите аз. — Кой да предположи, че всяка среща с теб крие подобни опасности?

— Нямаш представа какво е — прошепна той в косата ми.

Сведох поглед към ръката си, отпусната на стегнатите му гърди.

— Ти си струваш усилието.

— Грейси — прошепна Даниъл. Вдигна брадичката ми, за да го погледна. Обхвана лицето ми с длани. Очите му блестяха. Допря носа си до челото ми. Отпусна глава.

Всичките ми страхове и тревоги за чудовища, притесненията за по-големия ми брат, въпросите за Даниъл отлетяха и аз изпънах врат към него.

— Грейси, Даниъл — извика някой.

Той отпусна лицето ми и се отдръпна.

Обзе ме разочарование и с него се върнаха тревогите. Въздъхнах и погледнах към къщата. За частица от секундата ми се стори, че Джуд ни наблюдава от прозореца на моята стая. Но не той ни повика. Беше татко.

Стоеше под дървото, облечен във вчерашните дрехи. Стискаше под мишница дървена кутия. Королата беше паркирана на алеята пред нас.

Даниъл се отдръпна колкото можа по-далече от мен.

— Здрасти, татко — помахах му аз.

Татко се наведе и вдигна скицника ми от тревата. Изглежда беше паднал, когато Даниъл ме хвана. Погледна рисунката, след това вдигна очи към нас.

— Работехме над една от задачите за училище — обясних.

Той заслони очи.

— Слизайте — нареди и гласът му прозвуча по-уморен, отколкото го бях чувала.

— Добре ли си? — попитах.

Погледна Даниъл.

— Трябва да поговорим.

Даниъл кимна. Обърна се към мен и заговори тихо:

— Чакай ме на верандата след вечеря. Ще отскочим до магазина за безир и лак.

— Може ли след това да потичаме?

Погали ме по бузата.

— Каквото искаш.