Божествени и прокълнати

Деветнайсета глава Изборът

Четвъртък сутринта

Докато Джуд шофираше към училище, ми стана ясно, че макар двамата да бяхме постигнали някакво примирие, нямаше да говорим за случилото се.

Някои неща никога не се променят.

Може пък така да е най-добре.

Джуд ме изпрати до шкафчето, след това хукна да открие Ейприл преди първия час. Опитвах се да се държа естествено, сякаш бе съвсем обикновен ден, а аз бях най-обикновено момиче. Оказа се, че не е толкова лесно да се преструваш.

Обикновените хора клюкарстват — в повечето случаи за странни неща, които са случили през уикенда. Надявах се клюкарската мрежа да се е разпаднала през трите дни, в които отсъствах, но очевидно тя продължаваше да работи с пълни сили. Всички говореха, че Джени Уилсън открила обезобразената си котка в задънената улица до тях. Други обсъждаха как Даниъл е спасил Джеймс в гората. Шушукаха и за обвиненията на Джуд. Останах с впечатлението, че говорят и за мен — повече от обикновено.

Обикновени хора раздаваха листовки със снимката на Джесика Дей, на която тя беше с класа си от гимназия „Сентрал“. Поглеждаха дългата й руса коса и големите като на сърна очи, клатеха глави и повтаряха колко е жалко. Само че обикновените хора нямаха представа в каква опасност може да е. Те нямаха представа какви ужаси съществуват на този свят. Нямаха представа, че в курса по изкуство има върколак.

Как ли щяха да реагират останалите, ако научеха истината?

Щяха ли да обвинят Даниъл, че е новото чудовище от Маркъм Стрийт? Щяха ли да го обвинят за всичко лошо, което се беше случило напоследък?

Спрях в коридора, преди да вляза в часа по изкуство. Въпросът бе дали аз вярвам на тези неща. Повтарях си, че не е възможно да е истина. Даниъл имаше висулката, така че дори да се превърнеше във вълк, щеше да съумее да спре чудовището, да му попречи да нарани хората. Нали така? Трябваше да има някакво друго обяснение.

Може пък висулката да не действаше чак толкова добре, колкото мислеше татко. Но можеше и да действа — дали Даниъл бе в пълно съзнание, когато извършваше онези неща…

Останах пред кабинета по изкуство дълго след като чух звънеца. Знаех, че Даниъл е вътре. Съучениците ми непрекъснато говореха за него, затова знаех, че идва на училище. Ще ми се да го нямаше. Даниъл не би наранил онези хора, ако е бил на себе си. Със сигурност имаше друго обяснение, а и не беше моя работа да разбирам какво става. Отсега нататък нека друга да се прави на добрата самарянка.

Отворих вратата и се отправих към бюрото на Барлоу. Оставих скицата на дървото пред него и не изчаках коментара му. Отидох в задната част и си взех кофичката с материалите. Лин и Джени спряха да говорят, когато приближих. Лин ме погледна с крайчеца на окото си, прикри уста с ръка и прошушна нещо на Джени. Не им обърнах никакво внимание, докато вадех водните бои от кофичката. Усещах присъствието на Даниъл на няколко метра; усещах аромата му на почва, на бадеми, въпреки че в стаята миришеше на разтворители за боя и тебеширен прах, но така и не събрах сили да го погледна. Взех онова, което ми трябваше, и седнах до Ейприл.

— Звънях ти поне десет пъти — натякна тя. Дори не ме погледна, докато драскаше в скицника си. — Можеше поне да отговориш на имейлите ми.

— Права си. — Отворих кутията с пастели и пуснах въглена на масата. Бях забравила, че повечето са счупени. — Извинявай.

— Значи го превъзмогна? — кимна тя към Даниъл.

— Да. — Взех червено парче пастел. Беше твърде малко, за да мога да рисувам добре с него. — Поне така си мисля.

— Добре. — Тя остави своя въглен. — Джуд каза, че Даниъл ти влияе зле.

— Какво друго е казал Джуд? — попитах я аз.

Тя въздъхна.

— Много се тревожи, че се опитваше да ги сдобриш с Даниъл. Баща ти казва, че Джуд трябвало да прости и да забрави и най-сетне да се зарадва, че Даниъл се е върнал. — Ейприл поклати глава. — Просто не разбирам. Джуд му е истински син. Защо иска онзи да е тук.

— Не знам — измърморих аз. Замислих се за книгата с писма в стаята ми. — Джуд каза ли нещо друго? — попитах, исках да разбера какво знае Ейприл.

Тя сви рамене.

— Покани ме на изложба на Моне в университета. Иска да отидем утре вечер.

— Много мило. — Огледах поредния счупен пастел. И той се оказа безполезен, както и първия.

— Да, само че мама не ме пуска, защото изложбата била в града. Май изведнъж е започнало до й пука след случилото се с Джесика Дей. — Тя сбърчи нос. — Ще се наложи да си направим киновечер у нас. Ела и ти, ако искаш.

— Не мога, но благодаря за поканата. — Беше ми писнало да гледам как с Джуд се натискат.

Ейприл извади кутията си с пастели от своята кофичка и я постави пред мен.

— Вземи моите, ако искаш — усмихна се. — Да знаеш само колко се радвам, че си по-добре.

— Благодаря — отвърнах аз. Извърнах се, за да погледна Даниъл. Той не ни наблюдаваше, но от изражението му реших, че е чул целия разговор, макар да беше в другия край на стаята.

Този факт не ми помогна да се почувствам по-добре.

По-късно същия ден

Даниъл ме беше помолил да прекарвам обедните почивки и часовете след училище с тях с Барлоу. Съмнявах се, че предложението му е все още в сила, затова на обяд се отправих към библиотеката и отказах на предложението на Ейприл да отида в кафенето. Останах в библиотеката до края на почивката. Когато петият час свърши, тръгнах бързо към следващия кабинет.

— Чакай, Грейс — провикна се Пийт Брадшо, когато приближих до шкафчето си.

— Здрасти, Пийт. — Забавих крачка.

— Добре ли си? — попита той. — Повиках те три пъти, преди да ме чуеш.

— Извинявай. Разсеяна съм. — Свалих раницата и отключих шкафчето. — Какво има?

— Исках да ти дам нещо. — Той извади плик от пластмасова кутия. — Понички. — Подаде ми кутията. — Малко са престояли. Купих ги вчера, но те нямаше.

— Благодаря… Само че… Защо?

— Все още ми дължиш една кутия отпреди Деня на благодарността. Затова реших аз да ти купя и така да се почувстваш двойно по-задължена. — След тези думи ми отправи неустоимата си усмивка.

— Задължена за какво? — попитах престорено срамежливо.

Пийт се приведе напред. Заговори съвсем тихо:

— Има ли наистина нещо между вас с онзи Калби или сте просто приятели?

Има ли наистина нещо? Сега вече бях сигурна, че хората говорят зад гърба ми.

— Не се тревожи — отвърнах. — Дори не сме приятели.

— Добре. — Той се отдръпна. — Значи с тези понички искам да те накарам да се почувстваш толкова виновна, че да се съгласиш да дойдеш с мен на танците за Коледа.

— Танците за Коледа ли? — Напълно бях забравила за тях. А дали онези, които знаят тайни за света на върколаците ходят на танци? — О, да, с удоволствие — отвърнах. — При едно условие.

— Какво?

— Помогни ми да изям поничките, защото в противен случай няма да се побера в роклята си.

Пийт се разсмя. Отворих кутията и си взе три.

— Може ли да те изпратя до следващия ти час? — попита той, когато заключих кутията в шкафчето.

Усмихнах се. Попита ме любезно, сякаш бяхме в петдесетте на миналия век.

— Разбира се — отвърнах, притиснах учебниците до гърдите си и се престорих, че съм с богато разкроена пола и оксфордки. Пийт ме прегърна през кръста, докато вървяхме по коридора. Кимна на някои от любопитните, с които се разминахме.

Пийт ми се стори толкова самоуверен, толкова нормален, толкова добър. „Той е тъкмо това, от което се нуждая“ — помислих си аз, докато го наблюдавах, но също така забелязах, че още някой е впил очи в мен.

Сряда, следващата седмица, точно преди обедната почивка

Седнах до Ейприл в кабинета по изкуство, за да поработя над рисунка по стара снимка. Накрая трябваше да се получи как Джуд лови риба зад вилата на дядо Креймър. Много харесвах как светлината нахлува странично на снимката и блести върху наведената глава на Джуд като ореол. Още работех с молив и нанасях основните контури, определях негативните и позитивните петна. Оказа се, че на снимката има повече сенки, отколкото бях забелязала първоначално и графитът на молива ми беше изхабен докрай, но не исках да ходя до острилката в другия край на стаята, защото Даниъл бе на по-малко от метър.

Няколко минути преди края на часа господин Барлоу застана до бюрото на Даниъл.

— Виж как се цупи Лин — побутна ме Ейприл.

Лин Бишоп гледаше озверяла Даниъл, докато господин Барлоу беше край него, за да наблюдава как рисува. Имах чувството, че иска да прогори дупка в гърба на Даниъл.

— Май Барлоу си има нов любимец. Горката Лин — подхвърли Ейприл с престорено съчувствие. — Да не говорим, че ти си много по-добра от нея. Трябваше да чуеш какви хвалби изреди Барлоу за рисунката ти на къщата. — Посочи рисунката ми и въздъхна. — И тази ми харесва. На снимката Джуд е адски готин.

— Хм — изсумтях аз. Взех два от изхабените моливи и се отправих към задната част на стаята, където седеше Даниъл.

Сложих единия в острилката.

— Стоп! — изрева Барлоу.

Отскочих настрани, но се оказа, че говори на Даниъл.

Четката му застина във въздуха. Вдигна поглед към Барлоу.

— Остави я така — разпореди се учителят.

Наведох се настрани, за да видя какво рисува Даниъл. Беше той като дете — темата, която Барлоу ни беше дал в началото на годината. Досега беше нарисувал червеното и бежовото за лице. Устните му бяха очертани в бледорозово. Тъй като Даниъл правеше всичко по най-трудния начин, беше завършил очите преди всичко друго. Изглеждаха тъмни, дълбоки, каквито ги помнех.

— Не съм готов — заяви той. — Изпипал съм само очите.

— Виждам — отвърна Барлоу. — Затова е толкова добре. Очите — душата ти е в тях, а останалата част още не е ясно в какво ще се превърне. Тъкмо в това е красотата на детството. Тези очи разкриват онова, което си видял досега, докато останалата част от теб е открита за възможности, за онова, в което ще се превърнеш.

Даниъл стисна четката в дългите си пръсти. Погледна ме. И двамата знаехме в какво се беше превърнал.

Обърнах се.

— Имай ми доверие — рече Барлоу. Подложката изскърца на чина. Предположих, че я е взел. — От това ще излезе чудесна рисунка за портфолиото ти.

— Добре, господине — измърмори Даниъл.

— Не приключи ли? — Лин Бишоп беше застанала до мен, стиснала цветни моливи.

— Извинявай — отвърнах и се отдръпнах, въпреки че така и не бях подострила молива.

— Чух, че Пийт те покани на коледните танци. — Лин пъхна розов молив в острилката.

— Клюките се разнасят бързо.

Чух как столът на Даниъл изскърца и заглуши острото стържене на острилката.

— Така си е — отвърна компетентно тя. — Учудвам се, че въпреки всичко те е поканил.

— Това пък какво трябва да означава? Пийт е приятел на брат ми от години.

— Хм. — Тя извади молива и огледа острия розов връх. — Това обяснява всичко — направил го е от съжаление към брат ти. Сигурно Пийт се опитва да те върне в света на живите.

Вече бях ядосана и нямах никакво желание да слушам приказките на царицата сред клюкарките в „Холи Тринити“, но звънецът така и не ми даде възможност да й кажа какво да направи с молива си.

— Я си гледай работата — троснах се и се отдалечих.

Ейприл си приготвяше раницата, когато приближих.

— Дали има някакви разработки за „Стръкчета трева“ *?

*(Стихосбирка от Уолт Уитман. — Б.пр.)

— Едва ли. — Пъхнах моливите си в кофичката.

Ейприл изпъшка.

— Джуд ще ме пита след училище, а аз му казах, че съм чела стихотворенията. — Тя сбърчи нос и прибра книгата в чантата.

— Ужас! — пошегувах се аз. — Мъртва си. Кажи „сбогом“ на коледния бал. Джуд мрази лъжците.

— Стига, де. Чак толкова ли ще се ядоса? — Тя замълча. — Чакай, ти спомена коледния бал. — Насочи пръст към мен. — Казал ли ти е нещо? Дали ще ме покани? Какво ще кажеш да отидем да си купим рокли след училище?

Усмихнах се, макар да се чудех дали да не кажа на Ейприл за Джуд. Тя яко беше хлътнала по него, но аз все се питах дали интересът на брат ми към нея не беше нещо като оздравителен курс — не от друга връзка, а от собствените му чувства. Да не би пък Ейприл да се възползваше от брат ми? Тя превъзмогна срамежливостта си в негово присъствие от мига, в който той се оказа уязвим. Само че изражението й беше на нетърпение.

— Не трябва ли да се замислиш за края на срока по английски, преди да хукнеш да си купуваш рокля? — попитах. — Майка ти не те ли заплаши с наказание, ако не изкараш?

— Е-е-е. Защо реши, че ще започне да проявява интерес към мен точно сега?

— Грейс — повика ме дрезгав глас.

Ейприл изви многозначително вежди.

Обърнах се към Даниъл. Погледнах светлосиния му пуловер, ръкавите дръпнати до лактите, панталоните в цвят каки, листа, който държеше, косата, която с всеки ден ставаше все по-светла. Нямах никакво намерение да го погледна в очите. Най-сетне се спрях на изцапаните му в боя ръце.

— Какво искаш? — попитах аз. Тонът ми беше значително по-студен, отколкото очаквах.

— Трябва да поговорим — отвърна той.

— Ъ-ъ-ъ, не мога. — Оставих рисунката си върху кофичката и я пъхнах под масата. — Хайде, Ейприл. Да вървим.

— Грейс, моля те — протегна той ръка към мен.

Свих се. Ръцете му ми напомняха за онова, което беше сторил на брат ми. Щеше ли да стори същото и с мен, ако тогава знаеше, че съм издала баща му?

— Разкарай се. — Стиснах ръката на Ейприл за кураж.

— Важно е — настоя той.

Поколебах се и пуснах приятелката си.

— Ти луда ли си? — прошепна тя. — Не можеш да останеш с него. И без това всички говорят.

Зяпнах я.

— За какво говорят?

Ейприл сведе очи към обувките си.

— Хайде, момичета, идвате ли? — попита Пийт от вратата. До него беше застанал Джуд, усмихнат широко на Ейприл. — Трябва да отиваме, ако искаме сепаре.

— Идвам — отвърна тя. Погледна ме настойчиво, след това се усмихна широко. — Здравейте, момчета — рече, когато Джуд я прегърна през кръста.

— Идваш ли, Грейс? — Пийт протегна ръка към мен също като Даниъл.

Погледнах към тримата на вратата. Ейприл наклони глава и ми даде знак да потеглям. Джуд погледна първо мен, след това и Даниъл, а усмивката му се стопи и устните му се превърнаха в тънка линия.

— Да вървим, Грейси — настоя той.

— Моля те, остани — прошепна Даниъл зад мен.

Нямах сили дори да го погледна. Единственото, което Джуд някога бе поискал от мен, беше да стоя далече от Даниъл. Отначало се провалих, но сега смятах да го послушам. Не можех да разговарям с Даниъл. Не можех да бъда с него.

Не можех отново да го предпочета пред брат си.

— Остави ме на мира — изсъсках аз. — Върви някъде другаде. Мястото ти не е тук.

Поех протегнатата ръка на Пийт. Преплетохме пръсти, той ме притегли до себе си, ала докосването му не събуди у мен чувствата, които познавах от близостта с Даниъл.

В кафенето

Бях отхапала шест пъти от вегетарианския си бургер, Пийт отново говореше за петте начина, по които хокеят щял да промени света, а Ейприл възхитено изписка, защото Джуд й даде кифличка с боровинки и я покани на коледния бал. Едва сега се сетих, че казах на Даниъл да се разкара от живота ми. Пуснах бургера на масата и затичах към тоалетната. Едва успях да се пъхна в една от кабинките, преди чесънът и водораслите да опарят гърлото ми.

Когато излязох, Лин Бишоп беше застанала пред мивката. Оглеждаше се със стиснати устни, въпреки че се беше ококорила.

— Кофти вегетариански бургер — измърморих и пъхнах ръце под чешмата.

— Все тая. — Тя хвърли хартиената салфетка в коша и излезе.