Божествени и прокълнати

Четвърта глава Божествена намеса

Главният коридор в края на часовете

— Защо не ми каза в часа по английски, смотанячке? — Ейприл заобиколи маса с плакат за благотворителната акция на мажоретките. — Нали ти казах, че ще те покани!

— Не отиваме на среща — обясних аз с усмивка.

— Кой те е поканил на среща? — попита Джуд, който тъкмо излизаше от канцеларията. Въпросът му заприлича повече на обвинение, а изражението му беше мрачно като на зимното небе навън.

— Никой — отвърнах аз.

— Пийт Брадшо! — изписка Ейприл. — Довечера я покани на среща.

— Не е никаква среща. Предложи да помогне в енорията след тренировката довечера, а после ще отидем да поиграем боулинг. И ти си поканен — обърнах се към Джуд.

Брат ми подхвърли ключовете от служебния пикап на татко. Нямах представа как ще реагира, задето се интересувам от негов приятел — още повече, че тъкмо този негов приятел харесвах най-малко от всички. Джуд обаче се усмихна.

— Крайно време беше Пийт да те покани на среща.

— Видя ли! — ощипа ме приятелката ми. — Казах ти, че те харесва.

Джуд на свой ред игриво ощипа Ейприл.

— Значи този път ще дойдеш, нали?

Тя се изчерви.

— А, не… не мога. — Руменината плъзна чак до ушите й. — Аз… ами… аз трябва да…

— Да работиш ли? — помогнах й.

От опит знаех, че нищо не е в състояние да я накара да дойде. Ейприл се ужасяваше, че брат ми може да си помисли, че се влачи след него. Дори в редките случаи, когато се съгласяваше да дойде, за да обядваме с Джуд, ми струваше огромни усилия, за да я убедя. Все едно мъкнех куче на ветеринарен лекар.

— Да, работа… точно така. — Тя метна на рамо розовата си раница от „Джан Спорт“. — Трябва да вървя. Чао — подхвърли и се отправи към изхода.

— Много е… интересна — отбеляза Джуд, докато гледаше след нея.

— И още как.

— Я ми разкажи — прегърна ме през раменете той и ме поведе през тълпата първокурсници към изхода — за срещата.

— Не е никаква среща.

Час и половина по-късно

— Пастор Дивайн е истински ангел, пратеник на всевишния — заяви изпълненият със страхопочитание Дон Муни, докато оглеждаше претъпкания салон на енорията. Вътре бяха стоварени кашони с храна и облекло, които ние с Джуд имахме задачата да прегледаме. — Дано все още да имате нужда от това. — Дон грабна в ръце огромен кашон, пълен с консерви риба тон. — Взех ги от пазара и този път дори се сетих да платя за тях. Ако искате, позвънете и попитайте господин Дей. Ако обаче не ги искате…

— Много ти благодаря, Дон — прекъсна го Джуд.

— Всяко дарение е ценно, а имаме огромна нужда от високопротеинови храни като риба тон. Нали така, Грейс?

Кимнах и се опитах да натъпча още едно яке в претъпканата кутия с надпис „МЪЖКИ“. Отказах се и го пуснах в полупразния кашон с женски дрехи.

— Поздравявам те, че този път си се сетил да платиш на господин Дей — обърна се Джуд към Дон.

Дон се усмихна. Той бе едър като мечка гризли, а усмивката му приличаше на ръмжене.

— Децата са истински ангелчета. Също като таткото.

— Не сме направили нищо повече от останалите — рече дипломатично Джуд, очевидно прихванал от татко подхода да противоречи на някого и същевременно да се представя като смирен и скромен. Изпъшка, когато се опита да поеме кашона от едрите ръце на Дон. — Леле, ама ти си донесъл много риба тон.

— На всичко съм готов, за да помогна на семейство Дивайн. Ангели господни сте вие.

Дон не бе единственият, който се отнасяше към семейството ни като към божествени създания. Татко все разправяше, че и пасторът от Ню Хоуп четял от същата свята книга като него, въпреки това хората предпочитали да слушат проповедите на пастор Дивайн.

Какво ли щяха да си помислят, ако знаеха, че навремето фамилията ни е била Дивинович? Прапрадядо променил името на Дивайн, когато емигрирал в Америка, а прадядо установил, че е много подходящо, когато станал свещеник.

Често пъти си казвах, че е трудно да оправдаеш очакванията на хората към представителите на семейство с това име.

— Искаш ли ти да пренесеш кашона отзад? — Джуд шляпна Дон по ръката. — Ако искаш, можеш да ни помогнеш да натоварим пикапа за приюта.

Дон пренесе с лекота големия кашон с обичайната си усмивка ръмжене. Джуд вдигна кашона с мъжки дрехи и го последва към задния вход.

Отпуснах рамене, когато Дон излезе. Той винаги се мотаеше в енорията, готов да „помогне“, но аз гледах да го избягвам. Не можех да кажа нито на татко, нито на брат ми, че се чувствам неловко в присъствието му. Бе просто усещане. Напомняше ми на Лени от „За хората и мишките“ — тромав и добронамерен човек, който може да ти прекърши врата с един замах на едрата като ръкавица за бейзбол длан.

Все още не можех да се отърся от спомена за насилието, което се криеше в тези ръце.

Преди пет години двамата с Джуд (и онзи, чието име започва с „Д“ и завършва на „аниъл“) помагахме на татко да почисти храма, когато Дон Муни се появи за пръв път. Татко го посрещна благо, въпреки че непознатият беше мръсен и смърдеше, но Дон сграбчи татко, притисна покрит с петна нож към гърлото му и поиска пари.

Бях толкова уплашена, че почти наруших основното си правило „Грейс не плаче“. Татко обаче не трепна дори когато кръвта започна да се стича по врата му. Посочи високия витраж, на който бе изобразен Христос, когато тропа по дървена врата.

— Искайте и ще ви се даде* — рече той и обеща да помогне на Дон да получи онова, от което имаше нужда — работа и дом.

*(Библия, Матей 7:7. — Б.пр).

Много скоро Дон стана най-преданият енориаш на татко. Всички изглежда бяха забравили как го посрещнахме. Но не и аз.

Това не означава ли, че съм единствената Дивинович сред семейство Дивайн?

Вечерта

— Не знам какво да ти кажа, Грейс. — Пийт вдигна гюрука на петнайсетгодишната зелена тойота „Корола“ на татко. — Май сме вързани тук.

Никак не се учудих, когато колата отказа да запали. Двете с Чарити често мрънкахме нашите да продадат королата и да вземат нов хайландър, но татко все клатеше глава и настояваше:

— Какво ще си помислят хората, ако си купим нова кола, след като тази върви? — Това „върви“ беше доста относително понятие. Ако изречеш искрена молитва и обещаеш на всевишния да използваш возилото, за да помагаш на нуждаещите се, тогава колата палеше на третото или четвъртото завъртане на ключа, но този път не бях сигурна, че божествената намеса ще накара четириколесното да потегли.

— Май видях бензиностанция на две пресечки оттук — досети се Пийт. — Дали да не отида дотам и да повикам помощ?

— Бензиностанцията е затворена. — Опитах се да стопля с дъха си премръзналите ръце. — От доста време не работи.

Той заоглежда улицата. Извън оранжевото езерце светлина около уличната лампа не се виждаше нищо. Нощното небе бе покрито с облаци, а леденият вятър рошеше ръждивата коса на Пийт.

— Как можах точно днес да забравя да си заредя мобилния.

— Ти поне имаш мобилен — отвърнах аз. — Нашите все още си живеят в двайсети век.

Той се усмихна.

— Май трябва да потърся уличен телефон — измърмори.

Неочаквано ме обзе чувството, че вината за всичко е моя. Само допреди няколко минути двамата с Пийт се смеехме как Брет Джонсън се разхълца, докато правехме теста по химия. В същия момент Пийт ме погледна и сякаш ни свърза някаква космическа енергия. Тогава колата издрънча, разтресе се и спря на алеята към приюта.

— Ще дойда с теб — реших аз и се намръщих, когато чух шум от счупено стъкло немного далече. — Ще бъде истинско приключение.

— Недей. Някой трябва да остане при багажа.

Королата беше пълна с кашоните, които не можахме да поберем в багажника на другия автомобил. Не бях сигурна дали аз съм подходящият човек, който да остане да пази.

— Аз ще отида. Ти и без това направи достатъчно.

— Няма начин, Грейс. Пастор или не, баща ти ще ме убие, ако те пусна сама в тази част на града. — Пийт отвори вратата и ме побутна вътре. — Ще ти бъде по-топло вътре, а и тук е по-безопасно.

— Ама…

— Не. — Той посочи ниската постройка от другата страна на улицата. — През счупения прозорец се чува, че някакви типове си крещят. Ще почукам на някой апартамент.

— Как ли пък не — отвърнах аз. — Най-разумното е да отидеш до приюта. На километър и половина е. — Посочих тъмната улица. Бяхме паркирали под единствената светеща лампа. — По целия път има само жилищни блокове и един или два бара. Не влизай в тях, освен ако не искаш да ти избият зъбите.

Пийт се подсмихна.

— Май прекарваш доста време по главните улици.

— Има такова нещо — намръщих се аз. — Побързай… и да внимаваш!

Той се наведе към мен и ми отправи една от прословутите си усмивки.

— Ама каква среща само, а? — рече и ме целуна по бузата.

Лицето ми пламна.

— Значи е било среща?

Пийт се засмя и се отдръпна.

— Заключи колата.

Затвори вратата и пъхна ръце в джобовете на спортното си яке.

Аз заключих и останах да гледам как подритва празна кутийка бира, докато се отдалечаваше. Изчезна от погледа ми, след като излезе от светлината. Аз се свих в палтото, за да се стопля, и въздъхнах. Срещата може и да не вървеше добре, но поне беше нещо като среща с Пийт Брадшо.

Хрррущене

Изправих се рязко. Дали някой не провлачи крака по тротоара? Да не би Пийт да се връщаше? Огледах се. Нямаше никого. Извърнах се към моята врата. Беше заключена. Отпуснах се отново на седалката и отпуснах ръка върху хокейния стик на Пийт, пъхнат между двете предни седалки.

Едва не припаднах, когато Дон Муни попита дали може да се качи с нас двамата с Пийт в королата. Не ми стана ясно дали няма представа какво става или просто прецени, че имаме нужда от придружител.

Добре че Джуд ме спаси, като стовари кашон с женски дрехи на задната седалка на колата.

— Тук няма повече място — заяви той и убеди Дон да се смести в пикапа при тях с татко. Те потеглиха първи, а ние с Пийт ги последвахме, но по пътя трябваше да оставя лекарства на Мериан Дюк. Тя ни покани да хапнем по парче пай с ревен — прави страхотен пай — но знаех, че ще подхване Пийт също като баба, затова й обещах следващия път да остана повече. След това, за да наваксаме изгубеното време, когато влязохме в града, реших да минем напряко по Маркъм Стрийт и в момента горчиво съжалявах за това решение.

През последните няколко години беше тихо и спокойно, но на тази част от града навремето й се носеше лоша слава, защото се случваха странни неща и изчезваха хора. След това почти всеки месец в квартала се появяваше по някой труп. Полицаите и журналистите разправяха, че имало сериен убиец, докато други шушукаха, че се бил появил космат звяр, който нощем обикалял града. Наричаха го чудовището от Маркъм Стрийт.

Пълни дивотии, нали така?

Както вече казах, бяха минали години от онези времена, въпреки това аз се запитах дали нямаше да е по-добре, ако той беше тръгнал с нас. Дали нямаше да ми е по-спокойно, ако Дон беше в алеята с мен?

Ето пак!

След тази мисъл изпитах вина. Затворих очи и оставих мислите си да се реят, докато се опитвах да запазя спокойствие. Кой знае защо си спомних времето, когато попитах татко защо е помогнал на човек, който го е наранил.

— Нали знаеш какво означава името ти, Грейс?

— Знам. Божествено милосърдие, благосклонност, състрадание — отвърнах аз, като повторих онова, което татко казваше открай време.

— Никой не може да изживее живота си, без да прояви състрадание и милосърдие. Всички се нуждаем от помощ — казваше той. — Има разлика между хората, които нараняват други, защото са зли, и хора, които вършат лошо заради обстоятелствата. Някои хора са отчаяни, защото не знаят как да поискат божията милост.

— А как разбираш дали някой е лош, или просто се нуждае от помощ?

— Господ е крайният съдник на истината в душите ни. От нас обаче се иска да прощаваме на всички.

Татко прекъсна разговора. Честно казано, аз останах по-объркана от когато и да било. Ами ако онзи, който те нарани, не заслужава прошка? Ами ако стореното е толкова ужасно…

Хрррас. Хрррас.

Чакълът отново изхрущя. Този път шумът не се ли понесе и от двете страни на колата? Стиснах хокейния стик.

— Пийт?

Отговор не последва.

Щрак. Щрак.

Това дръжката на вратата ли беше? Електрически заряд премина по гърба и се стрелна към ръцете ми. Сърцето ми блъскаше в гърдите, дробовете ме боляха при всяка глътка въздух. Надникнах през прозореца. Защо не виждах нищо?

Щрак, щрак, щрак.

Колата се разтресе. Изпищях. Остър, пронизителен звук прозвуча отвън. Прозорците потръпнаха и завибрираха така, сякаш щяха да се пръснат. Притиснах ушите си с ръце и изпищях още по-силно. Шумът утихна. Нещо изтрополи на асфалта пред вратата. Пулсът ми думтеше в ушите — стори ми се, че чувам стъпки, които се отдалечаваха тичешком. Тишина. Всеки нерв в тялото ми пареше. Наместих се на седалката и отново чух хрущенето. Този път беше коляното ми, което се отриваше във висящите ключове, оставени в стартера. Изсмях се глухо и затворих очи. Зачаках, като се вслушвах в тишината и не смеех да си поема дъх. Най-сетне въздъхнах дълбоко и отпуснах хокейния стик.

Чук, чук, чук.

Отворих широко очи. Вдигнах ръка. Хокейният стик ме перна по главата.

През запотения прозорец някой се взираше към мен.

— Отвори капака — настоя приглушен глас. Не беше Пийт.

— Разкарай се! — изкрещях аз, за да прозвучи гласът ми по-дрезгав.

— Хайде — настоя той. — Всичко ще бъде наред, Грейси. Честна дума.

Притиснах ръка към устата си. Познавах този глас. Познавах и лицето. Преди да успея да се спра, се съгласих:

— Добре.

Дръпнах ръчката, за да отворя предния капак.

Стъпките му хрущяха по замръзналия тротоар, докато вървеше към предницата. Отворих вратата и видях в краката си лост. По гърба ми лазеха тръпки, докато пристъпвах след Даниъл. Главата и раменете му се скриха под капака, но успях да видя, че е с вече познатите ми разръфани дънки и вчерашната тениска. Нямаше ли други дрехи?

— Какво правиш? — попитах аз.

— Ами как мислиш? — Той развинти капачката на някаква част от двигателя и извади мазна метална пръчка. — Да не би да излизаш с Брадшо? — Нави обратно капачката.

Действаше с такова безразличие, че се запитах дали не съм си въобразила суматохата преди малко. Възможно ли бе да съм заспала, докато съм чакала Пийт? Само че лостът го нямаше допреди малко.

— Какво стана преди малко? — попитах аз. — Ти наблюдаваше ли ме?

— Не ми отговори.

— И ти не ми отговори. — Пристъпих към него. — Видя ли какво стана? — Видя ли онова, което за малко щеше да стане?

— Може би.

Пъхнах се под капака, за да го видя по-добре.

— Разкажи ми.

Даниъл избърса омазаните си ръце в панталоните.

— Някакви дечурлига си играеха.

— С лост ли?

— Да, какво ли не измислят напоследък?

— Ти наистина ли очакваш да ти повярвам?

Даниъл сви рамене.

— Можеш да вярваш, на каквото решиш. Казвам ти какво видях. — Той пипна нещо друго по мотора. — Твой ред е — настоя. — Излизаш ли с Брадшо?

— Може би.

— Избрала си истински принц — подхвърли саркастично той.

— Пийт е мило момче.

Даниъл изсумтя.

— На твое място бих внимавала с този нещастник.

— Млъквай! — Стиснах ръката му. Кожата му беше леденостудена. — Как смееш да говориш такива неща за приятелите ми? Как смееш да се връщаш и да се опитваш да се вмъкнеш в живота ми? — Дръпнах го настрани от колата на татко. — Разкарай се веднага и ме остави на мира.

Даниъл се изсмя.

— Същата Грейси като едно време. Обичаш да командваш. Вечно се разпореждаш с хората. „Казвай.“ „Разкарай се.“ „върни ми го.“ „Млъквай.“ Баща ти знае ли, че говориш по този начин? — Той дръпна ръка и отново насочи вниманието си към двигателя. — Остави ме да задвижа тази трошка и повече няма да видиш мърлявото ми лице.

Отстъпих и загледах всяко негово движение. Даниъл открай време умееше да ме накара да замълча. Потрих ръце и заподскачах, за да се стопля. Повечето жители на Минесота издържаха на студ, но как бе възможно Даниъл да стои навън по къс ръкав? Ритнах едно-две камъчета и отново събрах кураж:

— Я ми кажи… Кажи… Ти защо се върна? Защо сега, след толкова време?

Даниъл ме погледна. Тъмните му очи се взираха в лицето ми. Имаше нещо различно в тези безкрайно познати очи. Изглежда, оранжевата светлина на уличната лампа се отразяваше в зениците му. Може би просто ме наблюдаваше, без да мига. Очите му придаваха вид на… прегладнял.

Той сведе поглед.

— Ти просто не разбираш.

Скръстих ръце.

— Сериозно?

Даниъл се обърна към мотора, поколеба се, след това отново ме погледна.

— Ти ходила ли си някога в МСИ? — попита той.

— Музея за съвременно изкуство ли? Не. Никога не съм ходила в Ню Йорк.

— Преди време случайно се озовах там. Нали знаеш, че в МСИ имат и мобилни телефони, и айподи, и дори прахосмукачки. Все ежедневни неща, но са изкуство. — Гласът му стана по-мек, дрезгавината изчезна. Това е функционално изкуство, което можеш да подържиш в ръка и то се променя по начина, по който живееш.

— Е, и?

— И… — пристъпи към мене той. — Все някой е направил дизайна на тези неща. Някой си изкарва прехраната с тази работа.

Приближи се още повече, лицето му беше на сантиметри от моето. Притаих дъх.

— С това искам да се занимавам — призна той.

Страстта в гласа му накара сърцето ми да забие по-силно. Пламналият му поглед ме възпря да отстъпя.

Даниъл се приведе отново над мотора и изтегли нещо.

— Само че сега няма начин да се случи. — Протегна се напред и черната висулка на врата му провисна над мотора.

— Защо?

— Чувала ли си за Института по изкуства „Трентън“?

Кимнах. Почти всички, които завършваха курса по изкуство, бяха кандидатствали за „Трентън“. Обикновено влизаше по един от випуск.

— Там имат най-добрата катедра за дизайн в цялата страна. Занесох им някои от рисунките и дизайните си. Една жена, госпожа Френч, ги прегледа. Каза, че в мен имало хляб — гласът му заглъхна, сякаш бе вкусил нещо горчиво, — но ми трябвали допълнителни уроци. Каза да си взема дипломата, да завърша уважаван курс по изкуство и тя щяла да ми даде шанс да ме приемат.

— Та това е чудесно? — пристъпих напред аз. Как успяваше? Всеки път ме караше да забравя, че съм му адски сърдита.

— Проблемът е, че в „Холи Тринити“ е един от малкото курсове, които в „Трентън“ смятат за приличен. Затова се върнах. — Той ме погледна. Стори ми се, че иска да каже още нещо, да добави нещо. Перна висулката. Черният камък бе оформен като сплескан овал. — Само че онзи тип Барлоу ме изхвърли още първия ден.

— Какво?

Знаех, че Барлоу е ядосан на Даниъл, но дори не подозирах, че го е изхвърлил.

— Не е честно.

Той се усмихна подигравателно, както обикновено.

— Тъкмо това ти харесвам, Грейс. По незнайни за мен причини си решила, че всичко в този живот трябва да е честно.

— Не е вярно. Изобщо… — свих се — не е правилно.

Даниъл се разсмя и се почеса зад ухото.

— Помниш ли, когато отидохме във фермата на Макартър, за да видим кученцата, а едното се беше родило с три крачета и Рик Макартър каза, че щели да го приспят, защото никой не го искал? Ти каза: „Изобщо не е честно!“ и взе кученцето, без дори да питаш дали може.

— Дейзи — сетих се аз. — Много обичах това куче.

— Знам. Тя те обичаше толкова много, че се скъсваше да лае, когато излизаше от къщи.

— Да. Един от съседите викаше шерифа толкова често, че родителите ми решиха да я дадат на някого, ако продължава така. Знаех, че никой друг няма да я иска, затова я затварях в стаята си, когато излизахме. — Носът ми беше потекъл и аз подсмръкнах. — И един ден тя излезе от къщи… и нещо я уби. Гръклянът и беше изтръгнат. — При този спомен усетих как в гърлото ми се надигна буца. — Цял месец сънувах кошмари.

— Беше татко — отвърна тихо Даниъл.

— Какво?

— Баща ми викаше шерифа. — Той изви глава и изтри носа си в рамото. — Будеше се по някое време през деня в някое от неговите настроения и… — Бръкна под капака и намести нещо. — Запали колата.

Отстъпих и се качих зад волана. Изрекох кратка молитва и завъртях ключа. Моторът се задави, след това издаде звук като кашлица на астматик. Пробвах отново и колата запали. Плеснах с ръце доволно и благодарих на господ.

Даниъл затвори капака.

— Трябва да се махнеш оттук. — Той изтри ръце над лактите и остави черни мазни следи по кожата. — Успех в живота. — Изрита едната гума и се отдалечи.

Докато излизаше от светлината на лампата, аз изскочих от колата.

— Това ли е всичко? — изкрещях. — Просто ще си заминеш отново ли?

— Нали това искаш?

— Не искам. Питах няма ли да се върнеш в училище?

Той сви рамене и ми обърна гръб.

— Няма смисъл. Без курса по изкуство… — Направи нова стъпка към тъмнината.

— Даниъл! — Ядът ми пламна, сякаш бе пъхнат в грънчарска пещ. Знаех, че трябва да му благодаря, задето оправи колата и задето се появи, когато имах нужда от него. Знаех, че би трябвало поне да се сбогувам, но думите не идваха.

Той се обърна и ме погледна, тялото му беше почти погълнато от сенките.

— Да те закарам ли донякъде? Мога да те оставя в приюта, за да си вземеш дрехи и да хапнеш нещо.

— Не си падам по приютите — рече Даниъл. — Освен това съм се разбрал с едни да отседна при тях. — Той се отправи към ниската сграда от другата страна на улицата.

— Добре. — Сведох поглед към ръцете си. Помислих си, че ме е следил, но той вероятно просто е вървял по улицата, когато ме е видял с Пийт. — Чакай там. — Отидох до колата и отворих един от кашоните на задната седалка. Пъхнах ръце и извадих яке в черно. Подадох го на Даниъл.

Той го задържа за момент и прокара пръсти по логото „Норт фейс“ отпред.

— Не мога да го приема — заяви и се опита да ми го тикне обратно в ръцете.

Аз се отдръпнах.

— Това не е подаяние. Беше на брат ми.

Той трепна.

— Твърде е хубаво.

— Бих ти дала друго, но останалите са дамски. Другите неща са при Джуд, така че ако искаш, ела в приюта.

— Не искам.

Някъде в далечината се разнесоха викове. Иззад ъгъла се появиха фарове.

— И това става — кимна той и хлътна в мрака.

Останах да гледам след него. Дори не забелязах, че фаровете спряха пред колата ми. Чух, че някой ме повика.

— Грейс? — Пийт изтича до мен. — Добре ли си? Защо не си в колата?

Погледнах през рамото му към белия пикап, спрял в мрака. Зад волана мярнах лицето на Джуд. Лицето му ми се стори напълно безизразно, сякаш издялано от камък.

— Запалих колата — излъгах аз.

— Добре, но си измръзнала. — Пийт ме прегърна и ме притисна до гърдите си. Ухаеше на свежо, както обикновено, но този път не изпитах желание да съм близо до него.

— Може ли тази вечер да пропуснем боулинга? — попитах, когато се отдръпнах. — Става късно, а никак не ми се ходи. Ще отидем някой друг път.

— Разбира се. Но да знаеш, че си ми длъжница. — Прегърна ме през раменете и ме поведе към пикапа. — Вътре е топло и приятно, затова върви с Джуд. Аз ще вземе королата, а след като разтоварим, ще те откарам у вас. На връщане може да спрем някъде, за да пийнем кафе.

— Става. — При мисълта за гъсто кафе ми се догади. А щом погледнах безизразното лице на Джуд, ми се прииска да изкопая дупка и да си пъхна главата в нея.

— Не е трябвало да те оставя тук — прошепна Джуд.

— Знам. — Протегнах пръсти пред парното. — Той мислеше, че така е по-сигурно.

— Един господ знае какво можеше да се случи. — Джуд подкара пикапа. Тази вечер не каза нито дума повече.