Божествени и прокълнати

Втора глава Обещания, обещания

На следващия ден, четвърти час

Мама беше наложила едно шантаво правило за тайните. Когато бях на четири, тя ме повика и ми обясни, че не бива да крия нищо. Няколко минути по-късно отидох при Джуд и издрънках, че нашите са му купили замък на „Лего“ за рождения ден. Джуд се разплака, а мама ме повика отново и ми обясни, че изненадата е нещо, за което рано или късно ще научат всички, докато тайната е нещо, което останалите никога не бива да научават. Тя ме погледна в очите и заяви изключително сериозно, че тайните били нещо лошо и че никой нямал право да ме кара да пазя тайна.

Иска ми се да беше въвела същото правило и по отношение на обещанията.

Проблемът с обещанията е, че след като дадеш обещание, то почти сигурно ще бъде престъпено. Това беше нещо като неизречен вселенски закон. Ако татко каже: „Обещай да не закъсняваш след вечерния си час“, или колата се скапваше, или часовникът незнайно как спираше да работи, а родителите ти отказваха да ти купят мобилен телефон, за да можеш да им позвъниш и да ги предупредиш, че закъсняваш.

Говоря напълно сериозно — никой не би трябвало да има право да те кара да даваш обещания, особено ако не вземат под внимание всички факти.

Не бе честно от страна на Джуд да ме кара да обещавам да нямам абсолютно нищо общо с Даниъл. Не помисли ли, че Даниъл щеше да учи в нашето училище отсега нататък? Спомените му бяха различни от моите. Нямах никакво намерение да разговарям отново с Даниъл, но единственият проблем беше — тъй като Джуд ме накара да обещая — че се страхувах от онова, което можех да сторя.

Страхът притисна гърдите ми, докато стоях пред вратата на кабинета по изкуство. Потната ми длан се плъзна по бравата, докато се опитвах да отворя. Най-сетне отворих и погледнах чина отпред.

— Здрасти, Грейс — чух нечий глас. Беше Ейприл. Седеше на съседното място. Пукна балонче с дъвката си, докато вадеше пастелите. — Хвана ли документалния за Едуард Хопър, който трябваше да гледаме снощи? Видеото ми съвсем се скапа.

— Не, изпуснах го. — Огледах се за Даниъл. Лин Бишоп седеше най-отзад и клюкарстваше с Мелиса Харис. Господин Барлоу бе зад бюрото си и работеше над последната си скулптура от „рециклирани“ материали, докато последните ученици се стичаха преди биенето на звънеца.

— Ужас. Да не вземе да направи тест? — попита Ейприл.

— Това е час по изкуство. Рисуваме картини и слушаме класически рок. — Огледах стаята за последен път. — Едва ли ще тръгне да ни препитва.

— Леле, че си кисела днес.

— Извинявай. — Извадих кофичката с материалите си и седнах до нея. — Доста ми се събра.

Листа с дървото беше поставен върху кофичката. Казах си, че го мразя. Насилих се да го скъсам и да го изхвърля. Вместо това го взех и проследих с пръст съвършените линии, а пръстът ми увисна над хартията, за да не размажа въглена.

— Не разбирам защо ти пука за него — попита Ейприл за шести път днес. — Нали беше казала, че въпросният Даниъл бил готин тип?

Продължавах да оглеждам рисунката.

Би последният звънец. Няколко секунди по-късно вратата се отвори. Вдигнах поглед. Очаквах да видя Даниъл. По същия начин очаквах да се натъкна на него в мола и да го мерна как завива зад някой ъгъл, след като изчезна.

Оказа се Пийт Брадшо. Той беше дежурен през четвъртия час. Помаха на двете ни с Ейприл, докато подаваше бележка на господин Барлоу.

— Той е страхотен сладур — прошепна тя и също му помаха. — Не мога да повярвам, че ти е партньор в часовете по химия.

Канех се да помахам и аз, но в същия момент усетих как стомахът ми се свива. Пийт остави бележката на бюрото на Барлоу и дойде при нас.

— Снощи ни липсваше — обърна се той към мен.

— Снощи ли?

— В библиотеката. Бяхме се събрали да учим за теста по химия. — Пийт потропа с кокалчетата на ръката си по масата. — Нали беше твой ред да донесеш понички.

— Така ли? — Обзе ме слабост. Снощи седях на верандата и мислех за Даниъл, докато не се превърнах в ледена висулка. Напълно бях забравила, че ще се събираме да учим и че имаме тест. — Много се извинявам. Изникна нещо непредвидено. — Докоснах рисунката.

— Радвам се, че си добре — ухили се Пийт и извади навити на руло листа от задния си джоб. — Ако искаш мога да ти дам бележките си, за да ги прехвърлиш през обедната почивка.

— Благодаря — изчервих се аз. — Ще имам нужда.

— Рисувайте, не приказвайте — изрева господин Барлоу.

— После ще говорим — намигна Пийт и излезе от стаята.

— Да знаеш, че той ще те покани на танците за Коледа — прошепна Ейприл.

— Няма начин. — Погледнах рисунката и не можах да си припомня какво смятах да правя. — Пийт не ме харесва по този начин.

— Ти да не би да си сляпа? — сряза ме Ейприл по-високо, отколкото трябваше.

Господин Барлоу я изгледа многозначително.

— Пастелите са много по-удобни от въглена — заяви тя. Погледна към бюрото на учителя и прошепна:

— Пийт страшно си пада по теб. Лин каза, че Мисти й била казала, че Брет Джонсън й казал, че Пийт те смята за адски готина и искал да те покани да излезете.

— Сериозно?

— Сериозно. Имаш невероятен късмет.

— Да, късмет. — Погледнах бележките на Пийт, след това отново насочих вниманието си към рисунката. Знаех, че трябва да се чувствам късметлийка. Пийт беше, както Ейприл се изразяваше, „тройна заплаха“ — готин пич, играч на хокей и страхотно умен. Да не говорим, че беше един от най-добрите приятели на Джуд. Струваше ми се странно да се чувствам късметлийка, че някой ме харесва. Късметът нямаше нищо общо с тази работа.

Двайсет минути по-късно Даниъл все още не се беше появил. Барлоу стана от мястото си и се изправи пред класа. Приглади дългите си мустаци.

— Днес ще пробваме нещо ново — обясни той, — предизвикателство както за умовете, така и за творческия ви усет. Какво ще кажете за един бърз тест за Едуард Хопър?

Всички изпъшкаха в един глас.

— По дяволите — прошепна Ейприл.

— По дяволите — прошепнах в отговор аз.

Обедната почивка

Господин Барлоу, обзет от раздразнение, прочистваше гърлото си непрекъснато, докато ни връщаше тестовете. След това застана край скулптурата си и усука жица около празна кутийка от пепси с няколко мелодраматично резки движения. Щом звънецът би, той излезе от кабинета заедно с класа.

Двете с Ейприл останахме. Имахме два часа по изкуство, разделени от обедната почивка. Двете бяхме единствените третокурснички, затова обикновено работехме през обедната почивка, за да докажем на учителя, че сме достатъчно сериозни и може да ни остави в курса за напреднали, освен в дните, когато Джуд ни канеше да обядваме с него и приятелите му в кафене „Роуз Крест“ (раят извън територията на училището, в който се събираха готините през обедните почивки).

Ейприл седеше до мен и довършваше сенките на рисунката с кънки, докато се опитвах да разчета бележките на Пийт. Колкото повече се опитвах да се съсредоточа, толкова повече думите се превръщаха в нечетливи драсканици. Чувството, че стомахът ме присвива, започна да се превръща в трепетен гняв и аз усетих, че не мога да мисля за абсолютно нищо друго. Как можа Даниъл да се появи след толкова време и след това отново да изчезне. Нямаше обяснение. Нямаше извинение. Нямаше нищо сигурно и категорично.

Знаех, че може да съществуват милион причини, поради които отсъстваше днес, но ми беше дошло до гуша да търся извинения за поведението му. Същото беше и едно време, когато крадеше храна от кутиите с обедите ни или когато прекаляваше с подигравките и закачките, или пък забравяше да ми върне материалите за часа по рисуване — тогава го оправдавах с трудностите, които беше преживял, и се стараех да не обръщам внимание. Сега обаче нямаше да търся извинение защо и как се е намърдал отново в живота ми и е станал причината да разочаровам родителите си, да разстроя брат си, да вържа тенекия на Пийт, да се проваля на тест, а поредният провал ме очакваше на следващия тест по химия. Почувствах се като пълна глупачка, която си губи времето, като мисли за него, а той дори не благоволи да се появи. Как само ми се искаше да го зърна още веднъж. Исках да го видя колкото да му кажа да се разкара… или пък да го перна през лицето… или дори по-лошо.

Дървото, което беше нарисувал, ме гледаше подигравателно от чина. Мразех го, защото изглеждаше съвършено, завършено, гладко, линиите му се преплитаха така умело, както аз никога нямаше да успея да ги нарисувам. Взех рисунката, отидох до кошчето за боклук и я натъпках вътре.

— Много ти здраве — рекох аз на кошчето.

— Сега вече знам със сигурност, че си напълно изперкала — заяви Ейприл. — Нали трябва да предадем готовите рисунки след час.

— Тя и без това не беше моя — вече не.