Божествени и прокълнати

Седемнайсета глава Вълк, предрешен като агне

Неделя вечерта

Два дни по-късно пъхнах ключа в приземния апартамент в къщата на Мериан Дюк. Чуках дълго, но никой не ми отвори. Така беше по-добре. Даниъл може би не искаше да ме пусне. Езичето на вратата превъртя и аз отворих.

Погледнах тесните циментови стълби, които водеха надолу към стаите. Заобиколих предната веранда — където бях седяла толкова пъти с Мериан — и се отправих към задния вход. Чувствах се странно, че съм толкова близо до мястото, на което Мериан беше починала — имах чувството, че тя ме наблюдава.

Може би не точно тя, но нещо или някой ме наблюдаваше.

Не спирах да си мисля за Лин Бишоп, която не престана да говори по време на неделното училище и да разправя, че домашните любимци на три семейства били изчезнали през уикенда. Всички живеели в Оук Парк.

Влязох и дръпнах резето. Луда ли съм, да идвам тук.

Това бе единственото разрешение, което ми хрумна. Даниъл не беше идвал у нас от петък. Не го и очаквах. Не и след онова, което се случи, когато се целунахме. А пък в училище просто нямаше начин да проведем този разговор. Въпреки това ставаше тъмно, а аз се бях вмъкнала неканена в жилището на момче. Не бе кое да е момче, ами момче със суперсили, което брат ми обвиняваше в убийство.

Пропъдих тази мисъл и оставих раницата си на масата в кухнята. Пъхнах ключа в джоба. Мериан ми го беше дала преди две седмици, когато й помогнах да почисти помещенията, след като последният й наемател се изнесе. Бях забравила да й го върна, а после тя почина.

Огледах студиото. Единственото, което издаваше, че Даниъл живее тук, бяха спалният чувал и мръсните дрехи, нахвърлени върху млечносиньото канапе, на което спеше, две чинии в мивката и отворена кутия с пластмасови прибори на плота в кухненския бокс. Всичко останало нашепваше, че тук е живяла баба: килимът беше с цвят, който Мериан наричаше „пепел от рози“, но аз го наричах „мърляво розово“, а тапетите бяха обсипани с рози в същия нюанс. Колкото и старание да положих, докато чистех, стаята продължи да мирише на стари хора, на прах и застояло.

Отворих раницата, извадих кафяв хартиен плик и две пластмасови кутии. Отворих хладилника. Беше празен. Още по-добре за мен. Извадих две чинии от шкафа над микровълновата и се запитах колко ли време ще ми се наложи да чакам, преди да започна да оправям нещата. В този момент пред прозореца мина сянка. Седнах на масата и се постарах да изглеждам напълно естествено, като това бе начинът да скрия, че коленете ми треперят.

Дали не направих грешка? Не беше ли по-добре да си тръгна? Чух как ключът се превъртя. Закъснях.

Вратата се отвори и затвори. Даниъл подхвърли ключовете на канапето и изрита обувките. Съблече якето и ризата през главата.

Ахнах.

Той се завъртя и приклекна, сякаш се канеше да скочи. Очите му блеснаха, когато ме видя. Пусна ризата и се изправи.

— Грейс?

— Здравей. — Гласът ми трепереше.

Мускулите на корема ми се напрегнаха. Той перна каменната висулка над добре оформените си мускули. Не можех да не забележа, че силното слабо тяло, покрито с косми, му придаваше вид на силно диво животно. За частица от секундата ми се прииска да беше скочил към мен. След това си припомних защо съм дошла и потръпнах.

— Какво търсиш тук? — Изглежда, никак не му беше приятно.

Станах.

— Донесох ти нещо за ядене — посочих кафявия плик.

Той изви вежда.

— Безир и лак. — Защо ми трепереше гласът? — Непрекъснато ми обещаваш да ми покажеш онази техника, но досега така и не е станало.

— Нямаш работа тук. — Той притисна висулката към гърдите си. — Не и след… Ами родителите ти… Някой знае ли, че си тук?

Преглътнах с усилие.

— Донесох ти и вечеря. — Вдигнах капаците на кутиите. — Има свинска пържола с ориз и от мамината яхния.

Даниъл пристъпи напред.

— Много мило, Грейс. — След това отново се отдръпна. — Сега обаче трябва да си вървиш.

— Кое предпочиташ? Или ще бъде и двете?

Той отвори плика и извади шишенцата. Учудих се, че не си облече ризата, но ми стана приятно, че остана гол.

— Значи и двете — въздъхнах аз, докато пресипвах храната. — Мислех първо да хапнем, след това да започнем. Нося и две подложки в раницата.

Даниъл сви пръсти около шишето с безир, сякаш се канеше да го удуши.

Аз взех чиниите и се отправих към кухненския бокс. Сложих едната на плота, а другата пъхнах в микровълновата. Само че микровълновата се оказа от зората на модерния век и беше с шайба, вместо с копчета.

— Това чудо как… — Обърнах се към масата, но Даниъл неочаквано се озова до мен. Очите ми се спряха на мускулите на гърдите му.

— Не е нужно да го правиш — стисна той китката ми.

Изпуснах чинията. Тя се счупи. Парчета стъкло и ориз се пръснаха по линолеума.

— Извинявай — рекох. — Ще почистя. — Опитах се да се освободя от ръката му, докато се навеждах, но той така и не ме пусна.

Накара ме да се изправя.

— Мога и сам.

— Не, вината е моя. — Потреперих. — Ще почистя. — Огледах се, сякаш търсех метла. — След това няма повече да ти се пречкам.

Даниъл пусна ръката ми.

— Ти добре ли си?

— Да. — Разтрих китката си. — Стана късно и трябва да се прибирам. — Ето че ме хвана страх. Биех отбой. В момента обаче знаех, че няма да мога да приема истината. — Да го оставим за някой друг път.

— Какво става, Грейс? — Той отпусна ръце на кръста ми.

Сведох поглед към счупеното в краката ни.

— Това да не би да е заради целувката? Грейс, за друго ли дойде? — Погали ме по бузата. — Не мисля, че си готова…

— Не — почти извиках. — Ни най-малко. Дойдох, защото… — Просто не можех да го изрека. А трябваше да вървя. Трябваше да се махна оттук. Опитах се да се отдръпна, но той ме задържа.

— Грейс? — попита обидено той. — Какво не е наред?

— Нищо. — Усетих как вратът ми пламва.

— Тогава ме погледни.

Вгледах се в очите му. Бяха дълбоки, меки и много познати. Брат ми лъжеше.

— Мисля, че нямаш работа тук — заяви той, — но не мога да те отпратя просто така. Кажи ми какво се е случило.

— Джуд.

Даниъл сведе очи към пода. Премести счупената чиния с крак.

— Не знам какво му става. Не е на себе си. Отправя някакви странни обвинения срещу теб. — Прехапах устни. — Нарече те чудовище. Каза, че ме използваш. Каза и други ужасни неща за теб. Какво си бил направил.

Даниъл отдръпна ръце от кръста ми и ги кръстоса на голите си гърди.

— Не му повярвах. Не мисля, че си направил тези неща. — Той обаче каза, че лъжеш за Урбат. Знам, че не означава „небесни хрътки“. — Поех си дълбоко дъх. — Ти ме излъга… и вече не знам на какво да вярвам.

Даниъл погледна към табана.

— Извинявай, Грейс. Трябваше да стоя далече от теб. Той ми каза да стоя настрани от вас с Джуд, но просто не устоях. Видях името ти в часа по изкуство и трябваше да разбера. Казах си, че ако ме погледнеш в очите… тогава може би ще ме обикнеш. Може би имаше надежда все пак. — По лицето му потекоха сълзи. Той ги избърса. — Само че аз бях егоист. Пет пари не давах какво ще причиня на теб или на Джуд. Исках само твоята любов, а сега вече знам, че това е може би единственото, което никога няма да имам.

— Напротив, можеш — докоснах го аз. — Просто бъди откровен с мен. Мога да ти помогна, стига да знам истината.

— Не можеш да ми помогнеш. — Той се обърна и стисна края на плота. — Не бих могъл да поискам подобно нещо от теб.

— Не е нужно да искаш. Знам какво да направя.

Мускулите на раменете на Даниъл се стегнаха.

— Не е възможно да…

— Знам какво трябва да направя. Трябва да ти помогна да използваш уменията си, за да помагаш на хората. Аз мога да те превърна в супергерой.

— По дяволите, Грейс! — извика той. Плотът пропукваше и пъшкаше под тежестта му. — Ти за какъв ме имаш, дяволите да те вземат? За някой супергерой ли? Не съм Питър Паркър. Не съм личният ти Кларк Кент. Брат ти ти е казал истината — аз съм чудовище!

— Не, не си. Мога…

— Аз те използвам, Грейс — изръмжа той. — Мислиш, че мога да бъда спасен, но не мога. Дори нямаш представа на какво съм способен! — Помете и другата чиния от плота. Тя се пръсна в краката ми.

Отскочих назад и парченцата стъкло изхрущяха под обувките.

— Пет пари не давам — изкрещях в отговор. — Не ме интересува, че ме използваш. И пет пари не давам какви лъжи разправя брат ми за теб. Онзи, когото той описа, не си ти.

Той се обърна към мен, очите му бяха потъмнели, празни.

— И кой е този човек? — попита той. — Какво каза Джуд за мен? Защото съм убеден, че той много добре знае какво представлявам в действителност.

Погледнах часовника във формата на котка над печката.

— Той каза, че си лъжец, крадец и убиец — прошепнах аз. — Накара ме да те попитам как си се почувствал, когато си го оставил да умре.

Даниъл си пое дълбоко въздух, след това го изпусна.

— Сякаш всяка искрица светлина и надежда бяха изсмукани от черупката, която едно време наричах своя душа.

— Значи е истина? — Гласът ми заглъхна. — Кажи ми какво си. Кажи ми какво си направил? Дължиш ми истината.

Чух хрущенето на счупената чиния, когато той се отдръпна. Продължавах да наблюдавам часовника във формата на котка. Очите му се въртяха ту на една, ту на друга страна на всяка секунда, докато Даниъл най-сетне заговори.

— Не съм те излъгал за „Небесните хрътки“ — рече той от масата. — Така са били наречени прадедите ми в самото начало. Всичко, което ти казах, беше истина — страхът на господ от злото, как е благословил народа ми… Просто не ти разказах края на историята.

Обърнах се, за да го погледна. Беше седнал на стол в кухнята, приведен напред, подпрял лакти на коленете си. Сведе поглед към пода и аз виждах единствено разрошената му коса.

— Прадедите ми се борили със силите на злото години наред. Били истинска сила, насочена срещу злото; дяволът обаче открил пукнатината в бронята им — всички имаме един недостатък. Хрътките били благословени с животинска същност, която ги правела силни, подвижни, но те си оставали хора с човешки емоции. Онова, което не разбирали, било, че животното, вълкът, който живеел в тях, се хранел с емоциите им. Предпочитал отрицателните — гордост, завист, похот, страх, омраза.

Дяволът подхранвал тези чувства. Хрътките ставали все по-горди — били убедени, че са по-висши от останалите хора — и вълкът във всеки един от тях заяквал. Той влияел на мислите, на действията им, поглъщал части от душите им. Благословията им постепенно се превръщала в проклятие.

Те обърнали гръб на господ и мисията му. Презирали смъртните, а пък смъртните на свой ред ги мразели и се страхували от тях. И тогава вълкът пожелал кръвта на онези, които Хрътките се били заклели да защитават. Когато някоя хрътка се поддаде на жаждата за кръв, както се случва с повечето, и започне да действа като хищник — опита се да убие някого — вълкът поема контрол. Сега вече притежава силата да приеме формата на хрътката, когато пожелае, да стане вълче превъплъщение. Държи смъртната душа на хрътката в плен, докато ходи на лов, граби и убива.

— Оттам ли идва името урбат? — попитах аз. — Псетата на смъртта.

Той кимна.

— Има много имена. Стотици са. Кожодери, лугару, върколаци, вълколаци, вуколаци. Предполагам, че името, което е най-популярно, е върколак.

— Върколак ли? Искаш да кажеш, че семейството ти са върколаци? — отстъпих назад. — Ами ти… и ти ли…

— Питаш дали съм вълк в момчешки дрехи ли? — Той не се шегуваше. — Всъщност аз съм хибрид. Майка ми е стопроцентов човек. Баща ми е Калби. Той е бил звяр. — Даниъл ме погледна. — Казах ти истината, че народът урбат живее на глутници. Заедно са, за да се защитават и да могат да разчитат на близост. — Докосна висулката. — Много от тях се опитват да контролират вълка; други се наслаждават на вкуса на кръвта. Баща ми беше от този тип. Предизвикал водача на глутницата и изгубил. Водачът го пропъдил, вместо да му изтръгне гръкляна, и това се оказало колосална грешка.

Татко поскитал известно време, но един от инстинктите на вълка е да е сред стадото, при семейството си. Накрая се озовал в Роуз Крест, където си избрал жена, която да му се подчинява. Опитал се да живее с нея като смъртен. Само че тогава съм се появил аз. Струва ми се, че той усетил, че няма да му е никак лесно да ме контролира… Това направо го побърквало. Аз отново го тласнах към лова.

— Значи баща ти — едва се насилих да задам въпроса, — той е бил чудовището от Маркъм Стрийт, така ли? — Спомних си как баща му спеше по цял ден. После работеше нощни смени в склада близо до приюта на „Маркъм“. Странните случки спряха приблизително по времето, когато той избяга от града. — Той е убил всички онези хора.

Даниъл сведе глава. Не беше нужно да отговаря.

— А ти също си роден с вълча същност.

Даниъл се наведе и вдигна едно парче от чинията.

Задържа го в отворената си длан.

— Моят вълк не беше твърде силен, когато бях млад — вероятно, защото не бях чистокръвен. Гейбриъл казва, че има потомци на хрътките, които са толкова смесени, че не чувстват почти нищо. — Сви пръсти около парчетата и ги стисна. Намръщи се и отвори окървавената си длан. — По онова време не знаех истината за семейството си. Знаех само, че нещо у татко е много сбъркано, и така открих, че раните ми минават по-бързо, отколкото на останалите хора. Можех сам да се церя.

Той затвори очи и стисна устни. Сякаш разрезите по дланта му всмукаха кръвта, след това се превърнаха в тънки, назъбени белези. В ръката му останаха няколко окървавени парченца стъкло.

— Годините минаваха и аз усетих как чудовището в мен започва да се надига. Борех се с него, доколкото можех. Само че се провалих. Вълкът ме завладяваше и се опитваше да ме превърне в звяр като татко.

— Ако вълкът те е завладял, това означава, че ти… — Замислих се за Джуд, за белезите по ръцете и лицето му, за всичко, в което обвини Даниъл. — Тогава се е случило. Опитал си се да нараниш Джуд, тогава вълкът е поел контрол. Затова той се страхува толкова много от теб.

Даниъл отново сви пръсти около счупените парчета. Кокалчетата му отначало поаленяха, след това побеляха. Кръвта се стече по китката му. Обърнах се към мръсно розовите маргарити на стената.

— Вечерта, когато избягах от къщи — продължи той, — нахлух в енорията. Беше точно след благотворителното събитие за набиране на средства след пожара и знаех, че баща ти винаги отлага да отнесе даренията в банката. По това време бях станал доста силен. Отне ми секунда да счупя катинара отвън и да се кача през балкона. Планът ми беше да вляза, да взема парите и да изляза, но тъкмо когато излизах, пристигна брат ти. Видя ме с кутията и ми каза да я върна на мястото й. Стори ми се толкова самодоволен, че ми се догади. Вълкът в мен нашепваше, че всичко е по негова вина, че нямаше да съм тук, ако не беше той.

— Как така?

— Винаги усещах как вълкът се стреми към глутницата. Но също така исках и нормално семейство. Исках майка, която да постави детето на първо място, и баща, който е стабилен човек, мил, а не човек, заради когото всяка нощ треперех. Исках семейство като твоето. Исках да бъда Даниъл Дивайн. — Гласът му трепна. Чух го как се намести на стола. — Ненавиждах баща си. Ненавиждах чудовището, което напираше в мен. Всеки път, когато се ядосах, когато ме обхванеше ревност или… Нещо в мен се надигаше, разрастваше се, изяждаше ме жив. То ме караше да наранявам, да ловувам. Отначало реших, че полудявам. Успявах да го отблъсна. Усещах обаче, че татко е отговорен за онова, което ми се случва. Веднъж го проследих. Видях го в какво се превръща — нещата, които върши. Знаех, че същото чака и мен. Помислих си, че може да успея да се отърва от чудовището, ако успея да се отърва от татко и ако разкажа на някого какво съм видял. Исках да разкажа. Почти казах. Но тогава си помислих, че трябва да му простя. Колкото и дълбоко да ме беше наранил, мен или друг, трябваше да обърна другата буза. Нали ти ми беше казала това. Беше ми казала, че татко ме е наранил, защото е отчаян.

Коленете ми се подкосиха. Подпрях се на плота. Не разбирах какво толкова съм казала едно време, наистина не разбирах. Не бях имала предвид подобно нещо. Ни най-малко.

— Затова продължих да мълча — обясни Даниъл. — Понякога се опитвах да нарисувам онова, което исках, но тогава татко направо полудяваше. Един ден се опитах да разкажа на Джуд за урбат — малкото, което бях научил — но той реши, че си измислям. Затова му разказах как татко ме смазва от бой. Мислех си, че ако разкажа на един човек, ако го накарам да пази тайна, нещата ще се поуталожат и аз няма да предам татко. Накарах Джуд да обещае да не казва. Той наруши обещанието. Съсипа всичко.

— Но ти си постигнал желаното. — Вече целите ми крака трепереха. — Нали стана наш брат?

— Само дето не продължи дълго. Дотогава единствено мечтаех какво би било, ако имах истинско семейство, но ако брат ти не беше нарушил обещанието си, тогава нямаше да разбера какво е да си желан, а след това да те изтръгнат от единственото място, където съм бил обграден с обич. Всичко щеше да бъде както в миналото, на майка ми нямаше да й се налага да избира между чудовището и мен.

Даниъл прочисти гърлото си и се закашля.

— Беше по-лесно да контролирам вълка, когато бях със семейството ти. Когато си тръгнах обаче, се започна отново. Този път не се съпротивлявах. Потърсих други хора, обладани от демони — други нощни създания. — Той се изсмя подигравателно. — Само че повечето от вътрешните им демони не бяха истински демони.

Даниъл преглътна с огромно усилие. Очевидно повече шеги нямаше да има.

— Вълкът набираше сили — продължи след малко той. — Той въздействаше върху всичко, което правех. И после дойде нощта в енорията, когато видях брат ти, който имаше всичко, и тогава звярът в мен взе надмощие.

Свих се, когато си представих Джуд съвсем сам и уплашен.

— Развилнях се и го нападнах също както татко нападаше мен. Исках да усети болката, която чувствах и аз. Той дори не се отбраняваше. Просто прие всичко като мъченик и вълкът побесня. Исках да му отнема всичко, което имаше.

Даниъл си пое дълбоко въздух.

— Когато казах на Джуд, че ще взема парите и якето му, знаеш ли какво направи той? Изправи се пред витража с Христос, свали якето и ми го подаде. „вземи го — рече той. — Навън е студено, а на теб ти трябва повече, отколкото на мен.“ Пъхна го в ръцете ми, толкова спокоен, притихнал, че не разбрах как е възможно. Не познавах мястото, от което идваше той. Не разбирах как е възможно да ми го предложи, сякаш бе едно нищо, все едно не бях сторил нищо. Тогава си казах, че искам да го убия. В този момент нещо плъзна във вените ми и аз започнах да треперя и да пищя… и му се нахвърлих.

Помня само, че се събудих някъде близо до църквата. Дрехите ми ги нямаше, наоколо бяха пръснати парченца от витража. Имаше кръв. Само че не беше моя. Нямах представа какво се беше случило, в какво се бях превърнал. Гейбриъл казва, че първите няколко пъти е така, че не съзнаваш какво вършиш. Бях като полудял. Нямах представа къде се беше дянал брат ти. След това го видях, лежеше свит в храстите наблизо. Разбрах, че аз съм виновен.

Притиснах ръка към сърцето си. То биеше толкова бързо, сякаш всеки момент щеше да изскочи от гърдите ми.

— Ти ли беше или вълкът?

Даниъл помълча.

— Вълкът го е изхвърлил през витража. Само че аз бях този, който го остави. Видях кръвта по лицето му. Знаех, че се нуждае от помощ. Въпреки това избягах. Взех кутията с даренията и го оставих.

Столът изскърца, когато той стана. Чух, че се приближава до мен. Видях котката часовник да се отразява в очите му.

— Знаеш ли кое беше най-тъпото? — попита, застанал пред мен.

Не отговорих, въпреки това той ми каза:

— Изкарах с парите точно три седмици. Пет хиляди долара. Кървави пари, а аз ги профуках за скапани хотелски стаи и момичета, които разправяха, че ме обичат, докато сухото свърши. В края на третата седмица, когато бях дошъл на себе си и си спомних какво съм направил, побягнах. Колкото и бързо да тичах, не можех да се спася от вълка. Затова продължих да бягам, пиех, друсах се — бях готов на всичко, стига спомените да изчезнат — и тичах толкова бързо, че сигурно несъзнателно съм се върнал тук.

Пристъпи още по-близо до мен — толкова близо, колкото и онази вечер, когато го целунах под лунното небе.

— Сега вече познаваш ли ме? — все още ли мислиш, че си струва да бъда спасен? — Дъхът му парна бузата ми. — Погледни ме в очите и ми кажи, че ме обичаш?

Преместих поглед от часовника към пода. Прескочих счупените чинии и си взех раницата. Оставих безира и лака на масата и се отправих към вратата. Ръката ми беше на бравата, когато спрях.

— Джуд не е нарушил обещанието си — рекох задъхано. — Аз казах на баща ми. Аз съм тази, която те е превърнала във вълк.

Отворих вратата и хукнах по стълбите към минивана. Шофирах безцелно поне час и незнайно как се озовах вкъщи, в собственото си легло.

Не мислех за абсолютно нищо. Чувствата си бяха отишли. Бях празна.