Божественият Клавдий (и неговата съпруга Месалина) - читать бесплатно онлайн полную версию книги автора Робърт Грейвс (Глава 9) #10

Глава 9

След като Ирод ме беше издигнал за император и ми бе начертал пътя за действие — така, уверен съм, си е мислил за положението на нещата — и в замяна на това бе получил от мен някое и друго благоволение, той заяви, че трябвало да се сбогува, освен ако нямало някаква много важна работа, която бих искал да извърши и която друг освен него не би могъл да доведе до успешен край. Не можах да измисля предлог, под който да го задържа, а освен това щях да се чувствувам задължен да му се отплащам с допълнителни територии за всеки допълнителен месец на неговия престой, затова след прощалното пиршество, което бе много тържествено, аз го пуснах да си върви. И двамата бяхме пийнали през тая вечер, признавам, аз дори пролях сълзи при мисълта за заминаването му. Припомнихме си ученическите години и в един миг, когато никой не ни чуваше, наведох се към него и го назовах със стария му прякор.

— Разбойнико — обадих се тихо, — всякога съм знаел, че ти ще станеш цар, но ако някой ми беше казал, че аз ще съм ти император, щях да го сметна за луд.

— Малка маймунке — отвърна той също тъй тихо, — глупак си, както винаги съм ти казвал. Но притежаваш и щастието на глупака. А щастието на глупака е трайно. Ти ще бъдеш олимпийски бог тогава, когато аз ще бъда само един хероизиран мъртвец; да, не се изчервявай, защото точно тъй ще бъде, макар че и дума не може да става за това кой от двама ни струва повече.

Драго ми стана, като чух Ирод да ми говори както някога. През последните три месеца се бе обръщал към мен най-официално и отчуждено, ни веднъж не пропусна да ме нарече Цезар Август и да изрази само най-дълбока възхита от възгледите ми, макар понякога да бе принуден за голямо съжаление да не се съгласява с тях. „Малка маймунка“ беше шеговитото прозвище, което ми бе дал Атенодор. Помолих го, когато и да ми пише от Палестина, винаги да прилага към официалното си писмо, подписано с всичките му нови титли, едно неофициално писмо с подпис „Разбойника“ и да ми съобщава новините от личния си живот. Той се съгласи при условие, че и аз ще отговарям по същия начин, подписвайки се „Малката маймунка“. Като стиснахме ръце да потвърдим обещанията, той ме изгледа продължително и каза:

— Маймунке, би ли чул още малко от моите вагабонтски съвети? Този път ще ти ги дам безплатно.

— Моля те, мили Разбойнико, казвай!

— Съветът ми към тебе, стари приятелю, е такъв: „Не се доверявай никому! Не вярвай на най-благодарния си освобожденец, на най-близкия си приятел, на най-любимото си дете, на жената на твоето сърце, нито на съюзника, свързан с теб с най-свята клетва. Вярвай само на себе си. Или поне разчитай само на твоето глупашко щастие, ако не си в състояние истински да вярваш на себе си.“

Сериозните му думи пробиха през радостните винени пари, които замъгляваха мозъка ми, и привлякоха вниманието ми.

— Защо ми казваш това, Ироде? — запитах аз остро. — Ти не вярваш ли на жена си Киприя? Не вярваш ли на приятеля си Силас? Не вярваш ли на младия Агрипа, сина си? Не вярваш ли на Тавмаст и на освобожденеца си Марсиас, който ти намери пари в Акра и ти купуваше храна в тъмницата? Не вярваш ли на мен, твоя съюзник? Защо ми казваш това? Срещу кого ме караш да бъда нащрек?

Ирод се засмя глуповато.

— Не ми обръщай внимание, Маймунке. Пиян съм, безнадеждно пиян. Казвам най-невероятни неща, когато се напия. Оня, който е измислил поговорката „Във виното е истината“, трябва да е бил здравата натряскан, когато я е съчинил. Знаеш ли, преди няколко дни на едно пиршество казах на управителя си: „Слушай сега, Тавмасте, да не съм видял повече печено прасе-сукалче, пълнено с гъби и кестени, на моята трапеза. Чуваш ли?“ — „Добре, царю“ — отвърна ми той. А всъщност, ако има ястие, което най-много да обичам на този свят, то е именно печено прасенце, пълнено с гъби и кестени. Какво беше, дето ти казах току-що? Да не вярваш на съюзниците си? Смешно, нали? Забравих за миг, че ти и аз сме съюзници.

Тъй оставих думите да отминат, но си ги спомних пак на другия ден, докато наблюдавах през прозореца как колесницата на Ирод поема към Бриндизи: зачудих се какво ли е искал да каже и се почувствувах смутен.

Ирод не беше единственият цар на това прощално пиршество. Брат му Ирод Полион от Халкида и той беше там; и Антиох, комуто бях върнал царството на Комагена, на северната сирийска граница, което Калигула му беше отнел; и Митридат, когото сега бях направил цар на Крим; а освен тях царят на Малка Армения и царят на Осроена — те и двамата се навъртаха в двора на Калигула, смятайки, че там са на по-сигурно място, отколкото в собствените си царства, където Калигула би могъл да ги обвини в заговорничене против него. Изпратих ги всички, заедно.

Няма да е зле да проследя още малко историята на Ирод и да разкажа докрай за онова, което се случи в Александрия, преди да продължа да пиша за събитията в Рим и да обяснявам какво се случваше на Рейн, в Мавритания и по другите граници. Ирод се завърнал в Палестина с още по-голям блясък и слава, отколкото последния път. Като пристигнал в Ерусалим, взел от храмовата съкровищница желязната верига, която бил окачил там като благодарствено приношение, и поставил на нейно място златната верига, която Калигула му беше дал: сега, след като Калигула беше мъртъв, можеше да го стори без страх, че ще го обиди. Първосвещеникът го поздравил с дълбоко уважение, но след това започнал да упреква Ирод, че е дал най-голямата си дъщеря за жена на брата си: нищо добро, казал, няма да произлезе от това. Ирод не беше човек, който да се остави да бъде напътствуван от един духовник, та бил той виден и свят. Запитал Първосвещеника, чието име било Йонатан, смята ли, или не смята, че той, цар Агрипа, е извършил добра услуга на бога на евреите, като е отклонил Калигула от намерението му да оскверни Храма и като ме е убедил да потвърдя религиозните привилегии на евреите в Александрия и да даря подобни привилегии на всички евреи в света? Йонатан отвърнал, че всичко това било съвършено правилно. Тогава Ирод му разправил една малка басня. Веднаж един богаташ забелязал някакъв просяк край пътя, който го замолил за милостиня и казал, че му бил братовчед. Богаташът рекъл: „Жал ми е за тебе, просяко, и ще сторя каквото мога, щом си ми братовчед. Ако утре отидеш в банката ми, ще намериш там десет торби със злато, които ще те очакват, а във всяка ще има по две хиляди златици от това царство.“ — „Ако казваш истината — казал просякът, — нека бог те благослови!“ Просякът отишъл в банката и наистина — дали му торбите със злато. Колко щастлив и колко благодарен бил той! Но един от братята на просяка, равин, който не бил сторил нищичко за него, докато бил беден, отишъл на другия ден при богаташа. „Ти подиграваш ли се? — възмутено креснал той. — Заклел си се, че даваш на бедния си братовчед двайсет хиляди златици от парите на това царство, и си го заблудил да си мисли, че наистина си го сторил. Но аз отидох да му помагам, като ги брои, и представи си, още в първата торба намерих една партска златица вместо истинска, наша! Нима искаш да ти повярвам, че партските пари са равностойни на нашите? Честно ли е да си правиш подобни шеги с един просяк?“ Йонатан не се стреснал от баснята. Заявил на Ирод, че богаташът е бил достатъчно глупав, за да опорочи целия си подарък, като мушне вътре партската монета, ако наистина го е сторил умишлено. Ирод, казал, не бивало да забравя, че и най-великите царе са само оръдия в ръцете на бога и той ги възнаграждава според това колко са му били предани.

— Ами първосвещениците му? — запитал Ирод.

— Първосвещениците са достатъчно възнаградени за своята вярност към него, която включва и порицанието на всички евреи, които не изпълняват религиозните си задължения; той им позволява да обличат свещените одежди и веднаж в годината да влизат в тази чудотворно свята стая, която обитава сам в неизмерима власт и слава.

— Отлично — казал Ирод. — Ако наистина съм оръдие в неговите ръце, както казваш, сега аз те свалям от сана ти. Друг някой ще носи свещените одежди на Пасхата тази година. И това ще бъде някой, който знае кога му е времето и мястото да се отправят упреци.

Тъй Йонатан бил свален, а Ирод назначил приемник, който след време също обидил Ирод, като заявил, че не било прилично дворцовият пръв министър да бъде самарянин: един еврейски цар трябвало да има в щаба си само еврейски офицери. А самаряните не били от коляното на отец Авраам, ами натрапници. Този министър бил не друг, а Силас; и заради Силас Ирод свалил Първосвещеника и отново предложил мястото на Йонатан. Йонатан го отказал, макар и с благодарност, заявявайки, че му стигало, дето веднаж бил облякъл свещените одежди и че второ ръкополагане в първосвещенически сан не би било тъй свята церемония като първата. Ако бог дарил Ирод с властта да го свали, това било наказание за гордостта му; ако ли пък сега бог бил в опрощаващо настроение, той се радвал за това, но не бил готов да рискува втора обида. Осмелявал се да предложи за Първосвещеник брат си Матей, най-светия и богобоязлив човек в цял Ерусалим. Ирод склонил.

Ирод се установил да живее в Ерусалим, в квартала, наречен Безета или Новия град, което много ме учуди, защото сега той имаше няколко хубави града, пищно застроени в гръко-римски стил, всеки от които би могъл да направи своя столица. Посещавал тези градове от време на време с големи церемонии и се отнасял към жителите с любезност, ала Ерусалим според него бил единственият град, в който да живее и управлява един еврейски цар. Станал извънредно популярен сред жителите на Ерусалим не само с даренията си на Храма и с разхубавяването на града, но и с премахването на данъка върху сградите, което намалило доходите му със сто хиляди златици годишно. Тъй или инак, общият му годишен доход възлизаше, дори без това, на около петдесет хиляди златици. Онова, което още повече ме изненада, беше, че сега вече той извършваше ежедневни богослужения в Храма и спазваше Закона с най-голяма строгост: защото не съм забравил презрението, с което съм го чувал да говори за „оня свят певец на псалми“, набожния си брат Аристобул, а в частните писма, които всякога прибавяше към официалните си съобщения, не проличаваше да се е променил.

Едно от писмата, които ми изпрати, се отнасяше изцяло за Силас. Гласеше както следва:

Маймунке, мой стари приятелю, сега ще ти разправя най-тъжната и смешна история: отнася се до Силас, „верния Ахат“ на приятеля ти разбойник Ирод Агрипа. Най-учена ми Маймунке, от богатия си запас на исторически знания би ли могъл да ме уведомиш дали твоят праотец, благочестивият Еней, е бил някога отегчаван тъй непоносимо от своя верен спътник Ахат, както съм отегчен аз напоследък от Силас? Дали коментаторите на Вергилий биха могли да ни кажат нещо по този въпрос? Истината е, че аз сглупих дотолкова, че да назнача Силас за мой пръв министър, както, струва ми се, вече ти писах. Първосвещеникът не одобри назначението, защото той бил самарянин — самаряните на времето дразнели ерусалимските евреи, онези, които се върнали там от вавилонското си пленничество, като рушали всяка нощ стените, изграждани от ония през деня; и евреите до днес не са им го простили. И тъй, аз си направих труда да сваля Първосвещеника заради Силас. Междувременно Силас вече бе започнал да се чувствува много самонадеян и ежедневно даваше нови доказателства за прочутата си откровеност и безцеремонност. Това, че уволних Първосвещеника, го накара да се възгордее още повече. Честна дума, понякога посетителите в двореца не можеха да разберат кой е царят и кой — неговият министър. Но опитвах ли се да намекна на Силас, че злоупотребява с приятелството ни, той изпадаше в униние, а милата Киприя започваше да ме упреква за грубостта ми към него и да ми напомня всичко, което е сторил за нас. И аз отново се виждах принуден да любезнича с него и почти да му се извинявам за своята неблагодарност.

Най-противният му навик беше непрестанно да ми опява за миналите ми неблагополучия — и то в най-разнородна компания — и да разказва най-притеснителни и изчерпателни подробности за това как ме бил спасил от не знам каква си опасност и колко верен ми бил останал, и колко безброй полезни негови съвети съм бил пренебрегнал, и как никога не търсел друга награда освен приятелството ми в слънчево време, в дъжд или буря — защото такива хора били самаряните. Но веднаж го прекали. Бях в Тибериада, на Галилейското езеро, където на времето бях магистрат при Антипа, и знатните сидонци пируваха с мене. Спомняш си разногласията ми със сидонците, когато бях съветник на Флак в Антиохия, нали? Какво друго можеше да се очаква от Силас, освен да се развилнее тъкмо на едно подобно пиршество с такова голямо политическо значение. Почти първото, което каза на Хаздурбал, пристанищния управител на Сидон, най-влиятелния човек във Финикия, беше: „Познавам те, нали? Не си ли ти Хаздурбал? Ами да, разбира се, ти беше в онова посланичество, което се яви при цар Ирод Агрипа преди около девет години да го моли да се застъпи пред Флак в полза на Сидон за оня граничен спор с Дамаск. Добре си спомням, че посъветвах Ирод да откаже подаръците ви, като му изтъкнах колко опасно е да се взема подкуп и от двете спорещи страни: човек непременно си навлича белята. Но той само ми се изсмя. Ето го на, такъв е.“

Хаздурбал беше деликатен човек и отвърна, че не си спомнял нищо: смятал, че Силас греши. Но можеш ли да спреш Силас? „Невъзможно е чак толкова да забравяш — упорствуваше той. — Че нали именно поради това Ирод се принуди да бяга от Антиохия, преоблечен като стар камила? — аз му намерих дрехите, и да остави и жена си, и децата си — аз трябваше да ги измъквам от страната с един кораб — и да обикаля чак през Сирийската пустиня, за да стигне до Идумея? Пътуваше с открадната камила. Не, ако ме питаш за тази камила, не аз откраднах смилата, а сам цар Ирод Агрипа.“

Това здравата ме притесни и беше безполезно да отричам главните факти на случилото се. Но сторих всичко по силите си, за да се измъкна, съчинявайки лекомислени романтични измислици за това как в един хубав ден кръвта ми на пустинник се разбушувала, как съм се отегчил от римския начин на живот в Антиохия и съм бил тласнат от непреодолимия подтик да пояздя в безбрежните пустинни ширини и да посетя роднините си в Идумея; но знаейки, че Флак ще се опита да ме задържи — той разчитал на моите политически съвети, принудил съм се да напусна тайно и затова съм уредил със Силас семейството ми да ме срещне в Антедон, в края на моето пътешествие. И колко приятно съм прекарал. В Антедон, казах аз, ме пресрещнал императорският пратеник, който не ме намерил в Антиохия, с писмо от император Тиберий: канел ме в Рим за свой съветник, защото способностите ми се похабявали в провинциите.

Хаздурбал ме изслуша учтиво, възхитен от лъжите ми, защото знаеше историята не по-зле от Силас. Каза ми: „Смея ли да запитам, твое величество, дали това е било първото ти посещение в Идумея? Доколкото знам, идумейците са много благородна, гостоприемна и смела раса, презираща разкоша и лекомислието с един примитивен фанатизъм, който аз по-скоро съм готов да оценя, но не и да следвам.“

Глупакът Силас веднага се намеси: „Ах, не, Хаздурбале, това не беше първото му посещение в Идумея. Аз бях единственият му придружител — като махнем господарката Киприя и двете му по-големи деца — при първото му посещение. Това беше в годината, когато бе убит синът на Тиберий. Поради това цар Ирод се принуди да бяга от кредиторите си в Рим, а Идумея беше единственото безопасно място, където да се приюти. Той беше направил най-страхотни задължения въпреки постоянните ми предупреждения, че един ден ще му се поиска сметка. Той се отвращаваше от Идумея, да си кажа правото, и дори беше намислил да се самоубива; но господарката Киприя го спаси, като преглътна гордостта си и написа унизително писмо до зълва си Иродиада, с която се беше скарала. Цар Ирод беше поканен в Галилея и цар Антипа го направи съдия в същия този град. Годишният му доход беше едва от седемстотин златици.“

Хаздурбал тъкмо се готвеше да изрази изненада и недоверие, когато неочаквано Киприя ми се притече на помощ. Нямаше нищо против Силас да разправя случки от моя живот, но щом той засегна оня стар спомен за писмото до Иродиада, това вече беше друга работа. „Силас — каза тя, — ти приказваш прекалено много и онова, което казваш, е неточно и безсмислено. Ще бъдеш ли така добър да си сдържиш езика?“

Силас се изчерви и отново се обърна към Хаздурбал: „В моята самарянска природа е да казвам откровено истината, колкото и да е неприятна. Да, цар Ирод премина през много превратности на съдбата, преди да заслужи сегашното си царство. От някои той не изглежда да се срамува — тъй например той окачи в храмовата съкровищница в Ерусалим желязната верига, с която на времето бе окован по нареждане на император Тиберий. Хвърлен беше в тъмницата за държавна измяна. Колко пъти го предупреждавах да не влиза в лични разговори с Гай Калигула, когато до тях е неговият кочияш, но както винаги той не ме послуша. После Гай Калигула му даде златна верига, копие на желязната, и неотдавна цар Ирод окачи златната верига в съкровищницата и свали желязната, която, предполагам, не лъщеше колкото на него му се иска.“ Хванах погледа на Киприя и се споразумяхме. Тогава наредих на Тавмаст да отиде в спалнята ми, където веригата висеше на стената срещу леглото ми, и да ми я донесе. Той го стори и аз я дадох на седящите край масата да я разгледат; сидонците я оглеждаха с нескрито смущение. А сетне повиках Силас при мене. „Силас — казах му, — сега ще ти окажа една необикновена чест. В знак на признателност за всички твои услуги към мен и ближните ми и за чудесната откровеност, която никога не си си спестявал дори в присъствието на най-видни гости, награждавам те с Желязната верига; и дано дълго да я носиш. Ти и аз сме единствените сънародници, удостоени с този изтъкнат орден, и аз с радост отдавам емблемата единствено на тебе. Тавмасте, окови този човек и го отведи в тъмница.“

Силас бе толкова смаян, че не продума и се остави да го отведат като агне на заколение. Смешното е, че ако не бе проявил такова упорство в Рим и ако се бе съгласил да приеме гражданството, което предлагах да му издействувам, никога нямаше да мога да му изиграя тая шега. Щеше да отправи молба към теб и ти, мекосърдечни човече, без съмнение щеше да го опростиш! Но аз просто трябваше да го направя, иначе сидонците щяха да престанат да ме уважават. А сега останаха благодарно възхитени: последната част на пиршеството премина много успешно. Това стана преди няколко месеца и аз го оставих в тъмницата — този път Киприя не се опита да се застъпва, — за да му дойде умът в главата; но все пак възнамерявах да го пусна навреме, та да присъствува на пиршеството на рождения ми ден, който беше вчера. Изпратих Тавмаст в Тибериада да посети Силас в килията му. Трябваше да му каже: „На времето аз бях пратеникът на надеждата и утехата за нашия повелител и господар цар Ирод Агрипа, когато той влизаше в тъмничната порта през Мизенум; а сега съм тук, Силас, като пратеник на надеждата и утехата за теб. Знакът за това е каната с вино. Нашият благороден господар те кани на угощение в Ерусалим след три дни и ще ти позволи, ако предпочиташ, да се явиш без емблемата на ордена, с който те е наградил. Ето, вземи това и го изпий. А пък ако искаш да чуеш съвета ми, Силас, той е следният: никога не напомняй на хората за минали услуги, които си им вършил. Ако са благодарни и честни хора, те не ще се нуждаят от напомняне, ако ли пък са неблагодарни и безчестни, напомнянето ти ще остане безполезно.“

През всички тези месеци Силас се окайвал за сполетелите го несправедливости и умирал да разкаже на някого за тях — на друг някой освен на тъмничаря си. Рекъл на Тавмаст: „Аха, това, значи, ми съобщава цар Ирод, тъй ли? И очаква от мен да му бъде благодарен, а? С каква нова чест възнамерява да ме удостои? С Ордена на камшика може би! Кажи ми, има ли друг човек, с когото приятелите му да са се отнесли по-неблагодарно, отколкото се отнесе към мен цар Ирод? Нима очаква, че ужасните мъчения, които преживях в усамотената килия, ще са ме научили да си затварям устата, когато се чувствувам задължен да казвам истината и да посрамвам лъжливите му съветници и придворните му ласкатели? Кажи на царя, че не е успял да срази духа ми и аз ще отпразнувам случая, като говоря още по-откровено и по-направо от всеки друг път: ще разкажа на целия народ през колко много опасности и нещастия сме преминали заедно и как аз накрая винаги съм спасявал положението, след като той едва ли не довеждаше до пълна разруха и двама ни с отказа си да се вслушва своевременно в съветите ми, и колко щедро ми се отплати за всичко това с тази тежка верига и черна тъмница. Не, никога не ще забравя какво ми направи. Дори духът ми, когато умра, ще си го спомня, както ще си спомня и всички добри дела, които съм извършил заради него.“ — „Пий“ — казал Тавмаст. Но Силас отказал да пие. Тавмаст се опитал да увещае този побъркан човек, но оня настоявал да ми предаде думите му и отказвал виното. Тъй че Силас все още е в тъмницата и за мен е напълно невъзможно да го освободя; Киприя е на същото мнение.

Онзи случай в Дорида ме развесели. Спомняш ли си какво ти бях казал на прощалното пиршество, когато и двамата бяхме толкова пияни и тъй по самарянски откровени; ти ще станеш бог, Маймунке моя, каквото и да правиш да го предотвратиш. Подобно нещо не може да се спре. А що се отнася до онова, което ти бях споменал тогава за малките прасенца, пълнени с гъби и кестени, струва ми се, зная какво съм имал пред вид. Сега аз съм такъв правоверен евреин, че никога, при каквито и да е обстоятелства, не си позволявам нечиста храна да се докосне до устните ми — или поне ако подобно нещо се случи, то никой освен мен, готвача ми арабин и зорката луна не знаят за това. Въздържам се дори когато посещавам финикийските си съседи или когато вечерям с гръцките си поданици. Като ми пишеш, разкажи ми за лукавия стар Вителий и за ония интригантстващи негодници Азиатик, Винипий и Винициан. Изпратих вече най-големите си почитания на твоята хубава Месалина в официалното си писмо. И тъй, довиждане засега и продължавай да мислиш с добро (по-добро, отколкото той го заслужава) за своя стар приятел негодник

РАЗБОЙНИКА

Ще обясня за „случая в Дорида“. Въпреки указа ми някакви млади гърчета от един град в Сирия, наречен Дорида, докопали една моя статуя, нахлули в една еврейска синагога и я поставили там, в южния ъгъл, като че за поклонение. Доридските евреи веднага се обърнали към Ирод като към свой естествен защитник и Ирод отишъл лично при Петроний в Антиохия, за да протестира. Петроний писал на магистрата в Дорида остро писмо, нареждайки му да арестува виновниците и незабавно да му ги изпрати, за да ги накаже. Петроний заявил, че престъплението е двойно — не само към евреите, чиято осквернена синагога вече не можела да се използува за молитвен дом, но и към мен, чийто указ по въпроса за религиозната търпимост бил най-безсрамно нарушен. В писмото му имало една странна забележка: че подходящото място за моята статуя било не в еврейска синагога, а в един от моите собствени храмове. Смятал е, предполагам, че до това време вече съм се поддал на увещанията на Сената и че следователно съвсем политично ще е да се очаква моето обожествяване. Но аз бях твърдо решен да не ставам бог.

Сигурно си представяте, че александрийските евреи сега правеха всичко по силите си, за да спечелят моето благоволение. Изпратиха делегация да ме поздрави за възкачването ми и да предложи да построят и да ми посветят великолепен храм за сметка на града; или пък, ако не склоня на това, поне да построят и да подредят една библиотека за Италийски проучвания и да я посветят на мен като най-изтъкнатия жив историк. Искаха освен това съгласието ми всяка година на рождения ми ден да уреждат нарочни публични четения на моята „История на Картаген“ и на „История на Етрурия“. Всяка творба щяла да се прочита от начало до край от няколко много опитни четци, първата в старата библиотека, втората — в новата. Знаеха, че това не може да не ме поласкае. Приемайки тази чест, аз се почувствувах така, както биха се почувствували родителите на мъртвородени близнаци, ако известно време след раждането малките студени телца, бутнати в някаква кошница в очакване да бъдат погребани, изведнъж се сгреят от неочаквана топлинка, започнат да кихат и проплачат в един глас. В края на краищата отдал бих двайсет и пет от най-хубавите си години на тези книги, хвърлил бях безкраен труд, за да изуча различните езици, необходими ми да събера и проверя нужните факти; и ни един човек досега, доколкото знаех, не се беше потрудил да ги прочете. Като казвам „ни един човек“, трябва да спомена за две изключения. Ирод беше прочел „История на Картаген“ — етруската не го интересуваше — и научил, каза, много неща за финикийския характер; но не смятал, че кой знае колко хора биха проявили същия интерес. „Твърде много месо има в тази наденица — рече той, — а подправките и чесънът са малко.“ Искаше да каже, че има твърде много факти, предадени по скучен начин. Заяви ми това, докато все още бях обикновен гражданин, тъй че и дума не можеше да става за ласкателство. Единствената, освен секретарите ми и помощниците в проучванията ми, която беше прочела и двете книги, беше Калпурния. Предпочитала хубавата книга пред лошата пиеса, обичаше да казва тя, моите истории — пред много добри пиеси, които била видяла, и етруската книга пред тази за Картаген; защото се разказвало за познати й места. Когато станах император, тук му е мястото да го отбележа, купих на Калпурния очарователна вила близо до Остия и й отредих щедър годишен доход и няколко добре обучени роби. Но тя никога не идваше в двореца, а и аз никога не я посещавах, да не би да пробудя ревността на Месалина. Живееше с една близка приятелка, Клеопатра, александрийка, която също на времето била проститутка; но сега, след като Калпурния имаше достатъчно пари и да харчи, и да й остават, и двете се бяха отказали от професията. Бяха добри момичета.

Но както казах, почувствувах се наистина горд от предложението на александрийците, защото в края на краищата Александрия е столица на световната култура, а нали нейните най-видни граждани ме обявиха за пръв между живите историци? Съжалявах, че не ще мога да отделя време и да посетя Александрия и да присъствувам на едно от четенията. В деня, когато се яви посланичеството, повиках един професионален четец и го накарах да прочете, само пред мене, по няколко пасажа от всяка история. Той го стори толкова изразително и с такава хубава дикция, щото за миг забравих, че сам аз съм авторът, и бурно взех да ръкопляскам.