Божественият Клавдий (и неговата съпруга Месалина)

Глава 22

Отпразнувах триумфа си на Нова година. Сенатът беше тъй добър да ми гласува още пет допълнителни почести. Първо ми гласуваха Гражданската корона. Това бе златен венец от дъбови листа, който отначало се е давал само на войник, притекъл се по време на сражение в помощ на свой другар, който е бил обезоръжен и животът му е бил в ръцете на врага му, убил е врага и е удържал позицията. Този почетен знак бе даряван много по-рядко, отколкото предполагате; защото за свидетел се призоваваше спасеният и негово задължение беше да предаде короната на своя спасител. Беше почти невъзможно да накараш един римски войник да си признае, че е зависел от милостта на своя неприятел и че дължи живота си единствено на превъзхождащата го сила и смелост на своя другар; най-често спасеният се оплакваше, че само се бил подхлъзнал и тъкмо се готвел да стане и да довърши противника си, когато този амбициозен тип се намесил най-нахално и му отнел победата. По-късно почетният знак започна да се дава и на легиони или други войскови командири, които с личната си смелост или умело ръководство са спасили живота на войските под тяхно командуване. По тази причина получих короната и аз и наистина смятам, че си я заслужих, защото не се вслушах в съветите на моя щаб. Носеше надписа „За спасение на живота на съгражданите си“. Сигурно си спомняте, че когато ме въздигнаха за император, преторианците ме бяха принудили да си наложа един подобен венец, оня, с който Калигула се беше наградил за победата си в Герамния. Тогава нямах никакво право да го нося и много се срамувах (макар че и Калигула нямаше право на него), та сега с истинско удоволствие се увенчах с този, който ми се полагаше по право. Второто отличие беше Морската корона. Тази корона, украсена с корабни носове, се даваше за смелост, проявена в морето — например на моряк, който пръв е стъпил на борда на неприятелски кораб, или на адмирал за унищожаване на неприятелска флота. На мен ми бе гласувана, защото бях рискувал живота си, като потеглих по море в бурно време, за да стигна до Британия колкото може по-рано. След време окачих и двете корони високо над главния вход на двореца. (44 г. от н.е.)

Третата почест, с която ме удостои Сенатът, беше наследствената титла Британик. Малкият ми син бе известен с името Друз Британик или само Британик и отсега нататък ще говоря за него с това име. Четвъртата почест се състоеше в издигането на две триумфални арки в памет на моята победа: едната в Булон, защото оттам бе изходната точка на експедицията ми, и другата в самия Рим, на Фламинския път. Облечени бяха в мрамор и украсени от двете страни с трофеи и барелефи, описващи победата ми, а се увенчаваха от бронзови триумфални колесници. Петата беше декретът, с който денят на моя триумф се обявяваше за ежегоден празник на вечни времена. Освен тези пет почести имаше още две, които се даваха на Месалина, а именно правото да седи на предната седалка в театъра до девиците-весталки, редом с консулите, магистратите и чуждите посланици, и правото да използува закрита държавна кола. На Месалина междувременно й бяха гласували всички почести, присъдени приживе на баба ми Ливия, но аз все още се противопоставях да й се даде титлата Августа.

Слънцето се съгласи да грее лъчезарно в деня на триумфа след няколко облачни дни, а кварталните надзиратели и другите длъжностни лица се бяха погрижили Рим да изглежда тъй чист и привлекателен, както всъщност подобава на такъв старинен и достоен град. Фасадите на всички храмове и жилища бяха измити, улиците изметени като пода на самия Сенат, цветя и пъстри предмети украсяваха прозорците, а пред всяка врата бяха наредени маси, отрупани с храна. Храмовете бяха широко отворени, светилищата и статуите бяха обкичени с венци, на олтарите гореше тамян. И цялото население беше облякло празнични дрехи.

Аз още не бях влязъл в града — нощта прекарах в лагера на преторианците. На разсъмване дадох заповед там да се състои общ парад на всички войски, участвуващи в триумфа, и раздадох парите, които бях пресметнал, че им се дължат от разпродажбата на плячката, взета от Лондон, Колчестър и другаде, и от продажбата на пленниците. Тези пари възлязоха на тридесет златици за всеки обикновен войник и пропорционално по повече за по-висшите чинове. Изпратил бях вече паричната награда от същите суми за ония войници в Британия, които не можеха да бъдат освободени, за да се върнат за триумфа. В същото време раздадох и военни отличия: огърлици за проявена храброст на бойното поле — на хиляда души; четиристотин челни плочки (златни медальони във формата на челни конски амулети) на храбри конници или на войници от пехотата, които са успели да убият неприятелски конник или колесничар; четиридесет масивни златни гривни за изключителна храброст — когато раздавах гривните, прочитах описание за подвига на всеки от наградените; шест маслинени венеца за хората, които бяха допринесли за победата, без лично да са присъствували на сражението (командирът на главния ни лагер и адмиралът, командуващ флотата, бяха сред ония, получили това отличие); три Корони на укреплението за първите, които бяха прескочили оградите с колове и първи бяха нахлули в неприятелски лагер; и едно Неподострено копие — на Посид, — което се даваше, подобно на Гражданската корона, за спасяване на живот и което той си бе заслужил поне десет пъти.

По моя препоръка Сенатът гласува триумфални орнаменти на всички с ранг на сенатори, които бяха участвували във войната — а то значи на всички командири на легиони и на всички висши щабни офицери. Съжалявам, че Авъл и Веспасиан не можаха да присъствуват, но останалите бяха тук. Хосидий Гета и брат му Лусий Гета, които командуваха Осмата преторианска кохорта в Британия, и двамата бяха удостоени: струва ми се, че за пръв път в римската история двама братя носеха триумфални отличия в един и същи ден. Лусий Гета стана префект на преторианците или по-скоро изпълняваше длъжността заедно с един офицер на име Криспин, назначен временно от Вителий по време на отсъствието ми. Защото Юст, предишният им командир беше мъртъв. Месалина ми бе изпратила бързо съобщение в навечерието на битката при Брентууд, с което ми казваше, че Юст подпитвал различни офицери от преторианците дали са готови да застанат на негова страна при един въоръжен бунт. Доверявайки се напълно на Месалина и страхувайки се да поемам рискове, изпратих незабавно заповед да бъде екзекутиран. Години минаха, докато науча истината: че Юст усетил какво става в покоите на Месалина в двореца по време на отсъствието ми и запитал един от своите помощници как ще е по-добре да постъпи — дали да ми пише веднага, или да чака завръщането ми. Този офицер бил от доверениците на Месалина, тъй че посъветвал Юст да изчака, защото лошата вест би могла да ме отвлече от военните ми задължения; а сетне отишъл право при Месалина. Смъртта на Юст, чиято причина скоро станала известна на целия град, била всеобщо предупреждение да не ме посвещават в тази тайна, която накрая знаели всички освен мене — знаели я дори и враговете ми в Британия и Партия, представяте ли си? Месалина вървяла от зле към по-зле. Но тук няма да разказвам с подробности за поведението й, защото все още нищичко не подозирах за това. Беше дошла в Генуа да ме посрещне като се връщах от Франция, и радостта й от срещата ни ме правеше ужасно щастлив. В изминалите шест месеца малкият Британик и сестричката му бяха пораснали много — бяха чудесни деца.

Искам да разберете — този ден означаваше страшно много за мене. Струва ми се, че нищо на света не е по-славно от един римски триумф. Той не прилича на триумфите, празнувани от варварските монарси над някои съпернически царе, които са покорили: това е чест, отдадена от един свободен народ на техен равен за големите му заслуги към този народ. Знаех, че съм си заслужил почтено и че най-сетне бях опровергал лошото мнение, което открай време семейството ми имаше за мен като личност безполезна, родена от разгневеното небе, идиот, слабак, позор за славните си предци. Тази нощ в преторианския лагер Германик ми се яви в съня ми, прегърна ме и рече със сериозния си глас: „Мили братко, ти се справи отлично, много по-добре, признавам, отколкото съм очаквал от тебе. Ти възвърна честта на римското оръжие.“ Когато се събудих в ранното утро, реших да отменя закона, с който Август ограничаваше триумфите само за самия император и неговите синове или внуци. Ако Авъл продължеше войната в Британия и ако успееше да изпълни задачата, която му бях възложил — малко по малко да покори цялата южна част на острова, щях да увещая Сената да му гласува личен триумф. Според мене това беше единственият човек, на когото един законно присъден триумф по-скоро щеше да отнеме, отколкото да допринесе за славата му. Указът на Август бе издаден, за да попречи на пълководците да подбуждат граничните племена към войни с надеждата да си спечелят триумф над тях; но, казах си аз, нима няма друг начин да се въздържат пълководците, без да се превръща триумфът, който на времето е бил за всички, в изключително фамилно право на Цезарите?

След като приключи церемонията с раздаването на отличията, аз дадох три аудиенции: първата — на всички управители на провинции, за чието временно пребиваване в Рим бях взел позволението на Сената, втората — на посланиците, изпратени ми от съюзническите царе, и последната — на изгнаниците. Защото бях получил разрешението на Сената да върна от изгнаничество всички заточеници само докато траят триумфалните празненства. Тази последна аудиенция беше всъщност тъжна, повечето от изгнаниците бяха изтощени и болнави и всички ме замолиха да ревизирам присъдите им. Казах им да не се отчайват, защото лично ще прегледам всяко дело и ако реша, че е в интерес на обществото някоя присъда да бъде отменена или смекчена, ще се застъпя пред Сената за тях. По-късно наистина го сторих и мнозина от онези, които нямаше как да върнем, получиха разрешение поне да сменят мястото на изгнанието си — във всички случаи с по-добро. Предложих на Сенека промяна на местожителството, ала той отказа, заявявайки, че докато Цезарят му се сърдел, не би могъл да иска подобрение на своята участ; вечният студ, който (според описанията на пътешествениците) сковавал земята на грубите фини, неизменната жега, която изгаряла пясъците на пустинята отвъд Атласките планини (където били проникнали победните армии на Цезаря, пренебрегвайки природните закони и разширявайки картата на познатите земи), трескавите мочурливи устия на Британия — сега покорена, както и плодородните долини и равнини на онзи далечен и прочут остров, превзет от Цезаровия изключителен военен гений, да, дори и непоносимият климат на Корейка, където бедният Сенека, автор на тази петиция, чезнел от две години — а може би от два цели века? — този студ, тази жарава, тази влага, тази корсиканска тройна смес от влага, жарава и студ. всичко това щяло да отмине едва забелязано от изгнаника, чиято единствена мисъл била да понесе с търпение смазващата тежест на позора, под чийто гнет се трудел, и да заслужи прошката на Цезаря, ако изобщо някога, макар и неочаквано, бъдел удостоен с този върховен дар. Готов бях да го изпратя в родната му Испания, по молба на приятеля му, моя министър Полибий, но щом сам той настояваше за Корейка, оставих го да си върви в Корейка. Нарцис научил от пристанищните власти в Остия, че сред предметите, отнесени от Сенека за спомен от посещението му в Рим, този храбър стоик взел в багажа си златни купи за вино, обкичени със скъпоценни камъни, пухени възглавници, индийски подправки, скъпи мазила, маси и лежанки от ароматно африканско сандалово дърво, инкрустирани със слонова кост, картини от ония, които биха зарадвали Тиберий, големи количества отлежало фалернско вино и (макар това да спада към по-различна категория от останалото) пълно събрание на публикуваните ми творби.

В десет часа трябваше да потеглим. Процесията влезе в града от североизток през Триумфалната врата и мина по Свещения път. Редът беше както следва: отпред вървяха сенаторите, пешком, в най-празничните си дрехи, водени от магистратите. Подир тях подбрана група тръбачи, обучени да свирят триумфални маршови песни като един човек. Звукът на тръбите трябваше да привлече вниманието върху плячката, която следваше в украсени коли, теглени от мулета, и се охраняваше от германци от дворцовата стража, облечени в дрехи на императорски служители. Тази плячка се състоеше от купища златни и сребърни монети, оръжия, бойни доспехи, конски съоръжения, скъпоценни камъни и златни орнаменти, блокчета от калай и олово, скъпи купи за вино, украсени бронзови кофи и други вещи от двореца на Цимбелин в Колчестър, многобройни предмети с красив северобритански емайл, дърворезбени оцветени тотемни стълбове, огърлици от черен кехлибар, жълт кехлибар и бисер, украшения за глава от пера, бродирани друидски роби, гравирани ракитови гребла и безброй други красиви, ценни или странни предмети. Зад тези коли вървяха дванадесет пленени британски колесници, най-красивите, които успяхме да отберем, теглени от добре съчетани понита. Към всяка от тях беше прикрепен по един плакат, вдигнат на колове над главата на колесничара, с името на едно от дванадесетте покорени британски племена. После идваха още коли, теглени от коне, на които имаше модели от боядисано дърво или глина на градовете и укрепленията, които бяхме превзели, и групи от живи статуи, които представляваха как различните речни божества се подчиняват на вашите войски, а зад всяка група се вдигаше голяма рисувана картина на сражението. На последно място беше моделът на прочутия каменен храм на Слънчевия бог, за който вече споменах. Подир всичко това вървеше група от флейтисти, които свиреха тихи мелодии. Те въвеждаха белите бикове, охранявани от жреци на Юпитер — биковете ревяха разгневено и всяваха смут. Роговете им бяха позлатени и те носеха червени панделки и гирлянди, за да се покаже, че са предназначени за жертвоприношение. Жреците носеха секири и ножове. После идваха служителите на Юпитер със свещени блюда и други свети принадлежности. Следваше ги нещо необикновено — жив морж. Този бикоподобен тюлен с големи бели бивни бе заловен, докато спял на брега, от стражите на нашия главен лагер. Подир моржа идваха британски диви говеда и елени, скелетът на един изхвърлен на пясъка кит и една цистерна с прозрачна стена, в която плуваха бобри. След това бяха оръжията и отличителните знаци на пленените вождове, а сетне и самите вождове, с всички членове на семействата им, които бяхме успели да заловим, последвани от по-незначителните пленници във вериги. Съжалявах, че Карактак не е в процесията, но там беше Катигерн с жена си, както и жената и децата на Тогодумн, невръстен син на Карактак, и още тридесет по-влиятелни вождове.

След тях вървеше група от държавни роби, наредени двама по двама, които носеха възглавници със златните корони, изпратени ми от съюзнически царе и царства в знак на благодарствено уважение. Следваха ги двадесет и четирима ликтори, всеки с по една брадва, вързана в сноп от пръчки, а самите брадви бяха увенчани с лаврови венци. После идваше колесница, теглена от четири коня, изработена по поръчка на Сената от сребро и абаносово дърво: като се изключат особената й традиционна форма и релефните сцени от двете й страни, представящи две сражения и морска буря, тя твърде напомняше колесницата, която бях натрошил на Златарската уличка, защото ми се бе сторила прекалено скъпа. Теглеше се от четири бели коня и в нея седеше авторът на този летопис — не „Кла-Кла-Клавдий“, нито „Клавдий Идиота“, нито „Оня Клавдий“, нито „Клавдий Пелтека“, нито дори „Бедния чичо Клавдий“, а победният и триумфиращ Тиберий Клавдий Друз Нерон Цезар Август Германик Британик, император, Баща на Отечеството, народен трибун за четвърти последователен път, консул за трети път, удостоен с Гражданската и Морска корона, получил три пъти преди това триумфални орнаменти, както и други по-незначителни отличия, граждански и военни, твърде многобройни, за да се изреждат тук. Тази въодушевена и щастлива личност беше облечена в роба, бродирала със злато, и туника на цветя и държеше в дясната си ръка, която леко потреперваше, лаврова клонка, а в лявата стискаше скиптър от слонова кост отгоре със златно птиче. Венец от делфийски лавър засенчваше челото му и според един древен обичай лицето, ръцете, шията и нозете (всички непокрити места по тялото му) бяха боядисани в яркочервено. В колесницата на Победителя стоеше и малкият му син Британик, който викаше и пляскаше с ръце, приятелят му Вителий, който бе ръководил държавата в отсъствието на Победителя, увенчан с Маслинения венец, невръстната му дъщеричка Октавия, взета в прегръдката на младия Силан, който й бе избран за бъдещ съпруг и който заедно с младия Помпей, женен за дъщерята на Победителя, Антония, бе донесъл на Сената увенчаната с лаври вест за победата. На Силан бяха гласувани триумфални одежди, тъй както и на младия Помпей, който също се намираше в тази колесница и държеше на коленете си Британик. Край колесницата яздеше бащата на младия Помпей, Крас Фруги, който за втори път надяваше триумфалните одежди — първият път бе, след като Галба разгроми катите. Не бива да забравяме държавния роб, който стоеше в колесницата и държеше над главата на Победителя златна корона, обкичена със скъпоценности, дар от римския народ. Негово задължение беше от време на време да прошепва на ухото на Победителя древната фраза: „Погледни зад себе си: помни, че смъртен!“ — това бе предупреждение, че боговете ще се разгневят на Победителя, ако се носи надменно, и не ще закъснеят да го смирят. А за предпазване от уроките на зрителите към бронята на колесницата бяха прикрепени един фалически амулет, едно малко звънче и един бич.

После идваше Месалина, съпругата на Победителя, в държавната й колесница. След нея, пешком, вървяха военачалниците, удостоени с триумфални одежди. Сетне носителите на Маслиновия Венец. След тях по-висшите и по-низши офицери, наградени за проявена храброст. След тях — слоновете. Подире им — камилите, впрегнати две по две в колесници, на които бяха покачени шестте съоръжения за произвеждане на мълнии и гръмотевици, измислени от Калигула и тъй умело използувани от Посид. След това пристъпяше цар Чапла на своите кокили със златна гривна около шията. Казаха ми, че след мене най-много овации събрал цар Чапла. Подире вървеше Посид с Неподостреното копие и испанският окулист, облечен в роба, защото му присъдихме римско гражданство. После идваше римската конница, след нея пехотата в походен строй, с оръжия, обкичени с лаврови клонки. Младите войници викаха: „Io Triumphe!“, и пееха победни химни, но ветераните използуваха правото на свободно слово, което им бе дарено за този ден, и си правеха неприлични шеги по адрес на Победителя. Ветераните от Двадесетия легион бяха съчинили за случая една чудесна песен:

Казаха ми, че в края на същата колона се пеели неприлични песни за Месалина, но оттам, където бях, не ги чувах; всъщност да ги бяха пели дори ликторите, които вървяха току пред мене, пак нямаше да ги чуя, защото врявата на тълпата беше неописуема.

След пехотинците следваха части от помощните войски, водени от балеарийците и нубийците.

С това истинската процесия свършваше, но тя бе следвана от развеселена и кряскаща тълпа, празнуваща лъжетриумф на Баба, александрийския смешник, който бе пристигнал в Рим да позабогатее. Той се возел в боклукчийска кола, в която били запрегнати няколко козела, една овца, прасе и лисица. Оцветен бил в синьо, с британска боя от сърпица, облечен в пародия на триумфални одежди. За наметка му служела завивка от шарени парцали, а туниката му се състояла от стар чувал, поръбен с мръсни разноцветни панделки. Вместо скиптър държал зелев кочан, на върха на който имало вързан умрял прилеп, а венецът му бил от магарешки тръни. Най-известният ни местен смешник, Авгурин, неотдавна бе склонил да подели управлението на сдружението на Нехранимайковците с Баба. Смяташе се, че Баба много приличал на мене и затова той всякога играеше ролята на Цезар в представленията, които двамата непрестанно устройваха в бедняшките улички на града. Авгурин играеше ролята на Вителий или на консул, или на преториански префект или на някой от моите министри, в зависимост от обстоятелствата. Имаше голям дар за пародиране. В този случай той представлявал робът, който държал короната над Баба (обърнато нощно гърне, в което от време на време се скривала главата на Баба), и непрестанно го гъделичкал с петльово перо. Чувалената туника на Баба била скъсана отзад и откривала задника му, боядисан в синьо, нашарен с ярки червени черти, които го оприличавали на ухилено човешко лице. Ръцете на Баба треперели силно през цялото време и той отмятал глава в подобие на моя нервен тик, въртял очи и всякога щом Авгурин го задявал, удрял го или с магарешките тръни, или с мъртвия прилеп. В друга боклукчийска кола след него под дрипав навес се излягала огромна гола негърка с пиринчена халка в носа, която кърмела малко розово прасенце. Плячката на този съпернически триумф била изложена на ръчни колички, возени от парцаливи вехтошари: кухненска помия, строшени легла, мръсни сламеници, ръждясали железа, счупени тенджери и всякакви други боклуци — а пленниците били джуджета, шишковци, много слаби мъже, сакати хора, слепци, хидроцефали, както и мъже, болни от ужасни болести или пък подбрани заради страшната си грозота. Останалата част от процесията била съответствуваща на всичко друго: разправяха ми, че моделите и картините, илюстриращи победата на Баба, били едни от най-смешните и неприлични неща, виждани дотогава в Рим.

Като стигнахме до Капитолия, аз слязох и извърших един ритуал, задължителен според обичая, но много изтощителен: изкачих стъпалата към храма на Юпитер коленичил смирено. Младият Помпей и Силан ме подкрепяха от двете страни. По обичая в този миг пленените неприятелски вождове трябваше да бъдат отведени и да се екзекутират в тъмницата до самия храм. Този обичай бе останал от един древен ритуал, изискващ принасянето на човешки жертви в благодарност за победата. Отказах се от него по политически съображения; реших да задържа тези вождове живи в Рим, за да дам пример за милосърдие на ония, които все още отстояваха нашите войски в Британия. Самите брити принасяха в жертва военнопленниците, но би било нелепо с подобно първобитно варварско деяние да се ознаменува намерението ни да цивилизоваме техния остров. Реших да дам на тези вождове и на семействата им малки пенсии от обществените фондове и да ги подтикна да се романизират, та по-сетне, когато образуваме легиони от британски помощни войски, офицерите, които ги командуват, да могат да действуват в другарско сътрудничество с нашите собствени войски.

Макар да не принесох в жертва на Юпитер вождовете, аз му направих приношение от белите бикове, както му предложих и част от плячката (най-хубавите златни украшения от Цимбелиновия дворец) и не пропуснах да сложа в скута на свещената му статуя лавровия венец от челото си. А после аз и придружителите ми в триумфа и Месалина бяхме поканени от колегията на Юпитеровите жреци на голямо обществено пиршество, а войските се разпръснаха и бяха угощавани от гражданите. Дом, чиято трапеза не бе почетена поне от един триумфиращ герой, се смяташе за нещастен. Подшушнаха ми предишната вечер, че Двадесетият легион готвел нова пиянска оргия, подобна на оная, в която бяха участвували по време на Калигуловия триумф: възнамерявали да нападнат Златарската уличка и ако вратите на продавниците се окажели залостени, щели да си послужат с огън или пък да ги разбият. Първо си помислих да завардя улицата с градска стража, но това щеше да доведе до кръвопролития, затуй се сетих да отпуснем на всички войници безплатно по една плоска вино, което да изпият за мое здраве. Напълниха плоските им преди тръгването на процесията, а заповедта ми гласеше никой да не пие, докато тръбачите не възвестят, че жертвоприношението е направено. Виното беше хубаво, но онова, което раздадох на Двадесетия, беше силно подправено с маково семе. Тъй те пиха за мое здраве, а след това заспаха толкова дълбоко, че когато се събудиха, триумфът беше свършил: за жалост един от тях изобщо не се събуди. Но поне през целия ден всичко премина сравнително спокойно.

Когато се стъмни, факелна процесия и група свирачи на флейта ме отведоха у дома в двореца, а зад мен следваше огромна тълпа от граждани, които акламираха и пееха. Бях изморен и след като измих червената боя, веднага си легнах, ала веселбите продължиха през цялата нощ и не ме оставиха да спя. В полунощ станах и придружен само от Нарцис и Палас, тръгнах из улиците. Облякъл се бях като обикновен гражданин в проста бяла роба. Щеше ми се да чуя какво всъщност говорят хората за мене. Смесихме се с тълпата. Стъпалата към храма на Кастор и Полукс бяха изпъстрени с групички от хора, които почиваха и си приказваха: там седнахме и ние. Всички разговаряха помежду си съвсем свободно. Драго ми стана, че най-сетне, след като дълго бе потискано от Тиберий и Калигула, свободното слово отново се бе върнало в Рим, макар доста от онова, което чух, да не ми бе приятно. Общото мнение беше, че триумфът е бил много хубав, но че щял да бъде още по-хубав, ако съм бил дал пари на гражданите, както на войниците, и ако съм увеличил дажбата от зърно. (През тази зима житото пак беше оскъдно, но не по моя вина.) Нетърпеливо се ослушвах да дочуя какво ще разкаже един белязан с рани от битките низш офицер от Четиринадесети легион: той седеше до нас с брат си, когото очевидно не беше срещал от цели шестнайсет години. Отначало не му се щеше да говори за сражението, макар брат му да настоявате, а започна да описва Британия като военна база: смяташе, че ако му се усмихне щастието, можел да разчита на добри печалби. Надявал се скоро да се уволни с ранга на конник: през последните години натрупал доста пари, като срещу заплащане освобождавал от наряд войниците от своя отряд, а пък „на Рейн просто няма къде да си пилееш парите — не е като в Рим“. Но накрая каза:

— Да ти призная, ние — офицерите от Четиринадесетия, не сме доволни от сражението при Брентууд. Императорът го превърна в нещо прекалено лесно. Страшно умен човек е императорът. Стратег. Води се по книгите. Това спъване с въжетата например — чисто военна хитрост. И голямата птица, дето пляскаше с криле и издаваше странни звуци. И това, дето изведе камилите на фланга, за да подплаши вражеските понита с вонята им. Първокласен стратег. Но стратегията за мен не е истински войниклък. Старият Авъл Плавций беше решил да върви направо срещу централното укрепление, та каквото ще да става. Старият Авъл е истински войник. Той щеше да ни даде много по-кървава битка, да бяха го оставили да се оправя. Ние, офицерите от Четиринадесетия, предпочитаме истинската кръвопролитна битка пред тия хитри стратегии. Та нали за това живеем, за кръвопролитното сражение — в това е щастието на боеца, то носи повишение на оцелелите. А този път в Четиринадесетия няма ни едно повишение. Пет-шест подофицерчета убити — и това е всичко. Не, не — той направи нещата прекалено лесни. Аз пак съм по-добре от другите, разбира се: намъкнах се между колесниците с моя водещ отряд и изпотрепах доста британци, спечелих и тази огърлица, не се оплаквам. Но ако се говори за легиона като цяло, сражението не може да се сравнява с другите две, които водихме, преди да дойде императорът: битката при Медуей например беше чудесна, никой не може да го отрече.

Една старица се обади:

— Ех, офицерче, ти си много смел и ние сме ти благодарни и се гордеем с тебе, но ако ме питаш, аз имам две момчета във Втория и макар да ми е мъчно, че не можаха да са днеска тук, благодарна съм, че са живи. Може би ако твоят пълководец Авъл бе настоял на своето, сега щяха да лежат на Брентуудския хълм и гарваните да кълват месата им.

Един стар французин я подкрепи:

— Според мене, войниче, все едно как е спечелена една битка — важното е да се спечели. Дочух двама други такива офицери като тебе да приказват за битката. Единият рече: „Да, хитра стратегия, но май че прекалено хитра: намирисва на мастило.“ Аз пък ще ти кажа — императорът спечели ли голямата победа? Спечели я. Тогава да живее императорът.

Но офицерът каза:

— „Мирише на мастило“ — тъй казаха, нали? Добре са го рекли. Стратегическа победа, но намирисва на мастило. Императорът ни е прекалено умен, за да бъде добър войник. Ако питаш мене, благодарен съм на боговете, че не съм прочел ни една книга в живота си.

Стеснително запитах Нарцис по пътя за дома:

— Но ти не си съгласен с този офицер, нали, Нарцис?

— Не, Цезаре — отвърна Нарцис. — А ти? Обаче смятам, че той говореше като храбър и честен човек и понеже е от низшите офицери, би трябвало да си доволен. Защо ти са низши офицери, които много знаят и много мислят? Освен това призна, че победата се дължи само на тебе.

Но аз измърморих:

— Аз или съм пълен идиот, или съм прекалено умен.

Триумфът продължи три дни. На втория ден имаше представления едновременно в цирка и в амфитеатъра. В цирка имаше надбягвания с колесници, общо десет, атлетически състезания и борба между британски пленници и мечки: момчетата от Мала Азия изиграха техния национален танц на мечовете. В амфитеатъра бяха представени живи картини: нападението и плячкосването на Колчестър; подчиняването на неприятелските вождове и едно сражение между триста катувелауни и триста тринованти, с колесници и пехота. Победиха катувелауните. На утринта на третия ден имаше още конни състезания и една битка между катувелаунски бойци с широки мечове и един отряд от нумидийски бойци с копия, пленени от Гета предишната година. Катувелауните спечелиха лесна победа. Последното представление се състоя в театъра — имаше пиеси, интермедии и акробатически танци. През този ден Мнестер беше неповторим; и зрителите го накараха да изиграе своя танц на триумфа в „Орест и Пилад“ — той беше Пилад — три пъти едно след друго. На четвъртия път им отказа. Подаде глава през завесата и викна шеговито:

— Не мога да изляза, уважаеми. Орест и аз сме заедно в леглото.

След това Месалина ми каза:

— Ще те помоля да поговориш строго с Мнестер, мили ми съпруже. Прекалено самонадеян е за човек с неговата професия и с неговия произход, макар наистина да е незаменим актьор. На два-три пъти, докато те нямаше, той се отнесе много грубо с мене. Когато го замолих да репетира с трупата си един от любимите ми танци за едно празненство — знаеш, че аз ръководех всички игри и представления, защото Вителий нямаше време за това, а междувременно открих, че Харпократ, министърът, постъпва непочтено и трябваше да го екзекутираме, а пък Феронакт, когото назначих на негово място, трудно усвояваше работата, — та, все едно де, много ми беше трудно и Мнестер, вместо да ми помогне, ужасно се инатеше. О, не, каза ми, не можел да постави „Одисей и Цирцея“, защото нямало ни един, достатъчно надарен да изиграе Цирцея за неговия Одисеи, а когато му предложих да изпълни „Минотавъра“, заяви, че Тезей била роля, която ненавиждал да изпълнява, но че, от друга страна, било под неговото достойнство да танцува в роля, по-малка от тая на цар Минос. Ето така ми пречеше през цялото време. Просто отказваше да разбере, че аз те представлявам и че направо е длъжен да прави каквото му казвам: ала не го наказах, защото си помислих, че ти не би желал. Затова изчаках.

Повиках Мнестер.

— Слушай, гърче такова. Това е моята съпруга, господарката Валерия Месалина. Римският Сенат я цени толкова високо, колкото и аз: удостоиха я с високи почести. По време на отсъствието ми тя изпълняваше някои от моите задължения и се справи отлично. Сега ми се оплака, че си отказал да й помагаш и си се държал нахално. Разбери едно: ако господарката Месалина ти нареди да направиш каквото и да било, макар подчинението на заповедите да накърнява професионалната ти суета, трябва да й се подчиниш. Каквото и да било — запомни това, гърче такова, и то безропотно. Всичко — каквото и да било то.

— Слушам, Цезаре — отвърна Мнестер, коленичейки с насмешлива покорност, — и те моля да простиш глупостта ми. Не бях разбрал, че ще трябва да се подчинявам на господарката Месалина във всичко, мислех, че само за някои неща.

— Добре, сега най-сетне разбра.

С това завърши моят триумф. Войската се завърна в Британия, аз се върнах към гражданските дрехи и към задълженията си в Рим. Вероятно никому на този свят няма да се случи пак, както е сигурно, че никому не се е случвало преди, да ръководи първото си сражение на петдесет и три годишна възраст, без преди туй, в младостта си, да е служил каквато и да било военна служба, да спечели голяма победа и никога след туй да не стъпи на бойното поле.