Божественият Клавдий (и неговата съпруга Месалина)

Глава 8

Скоро взех решение за гладиаторските борби и лова на диви животни. Първо за дивите животни. Чул бях за един спорт, упражняван в Тесалия, който имаше двойното предимство да е вълнуващ за гледане и евтин за осъществяване. Затова го въведох в Рим в замяна на обичайния лов на леопарди и лъвове. Играеше се с подраснали диви бикове. Тесалийците раздразваха бика, като забождаха малки къси копия в задницата му, още докато излизаше из оградата, зад която бе затворен — не толкова дълбоко, за да го наранят, но достатъчно, за да го раздразнят. Той се втурваше да напада, а те подскачаха встрани от пътя му. Бяха невъоръжени. Понякога го измамваха, като размахваха цветни дрехи пред телата си: щом се насочеше към дрехите, прибираха ги в последния миг, без самите те да помръдват. Бикът постепенно се изморяваше; тогава започваха още по-смело да го дразнят. Имаше един човек, който заставаше гърбом към бика, с глава, наведена между краката, а щом той се втурнеше към него, правеше обратно салто във въздуха и кацваше върху гърба му. Нещо обикновено беше да се види как някой язди из цирковата арена на животното. Ако бикът не се измореше лесно, караха го да галопира из арената като кон, хванали с ръка единия му рог, а с другата увиваха опашката му. Когато животното най-сетне се задъхаше, главният играч започваше да се бори с него, като го хващаше за рогата и бавно го сваляше на земята. Понякога захапваше ушите на бика, за да си помогне. Беше игра, интересна за наблюдаване, а бикът често докопваше и убиваше играча, който си позволяваше прекалено голяма свобода с него. Спортът е евтин затова, защото тесалийците не искат да им се заплаща много, тъй като са простодушни селяци, а и често бикът оцелява за следващата игра. Умни бикове, научили как да се измъкват от клопките и да не бъдат надвивани, скоро се превърнаха в любимци. Имаше един, наречен Ръждивко, който бе станал почти толкова прочут, колкото конят Инцитат. В десет игри успя да убие десет от своите мъчители. Тълпата започна да предпочита тези бикоборства пред всички останали игри освен гладиаторските.

За гладиаторите: реших да ги избирам предимно сред робите, които по времената на Тиберий и Калигула бяха свидетелствували срещу своите господари в процесите за държавна измяна и по този начин бяха станали причина за тяхната смърт. Всъщност за отцеубийство аз бях въвел древното наказание: престъпникът се бие, докато пусне кръв, а сетне го зашиват в един чувал заедно с петел, куче и една усойница, които представляват похотливост, безсрамие и неблагодарност, и накрая го хвърлят в морето. Смятам предателството на роба към господаря му всъщност за отцеубийство, затова всякога ги карах да се бият, докато единият от участниците бъдеше убит или тежко ранен; и никога не дарявах на роба опрощение, а го карах да се бие пак в следващите игри и тъй нататък, докато бъдеше убит или напълно осакатен. Случи се веднаж-дваж някой от тях да се престори на смъртно ранен, докато всъщност бе получил само леко нараняване, и да започне да се гърчи на пясъка, сякаш не е в състояние да продължи. Ако разберях, че си служи с измама, нареждах да му се пререже гърлото.

Мисля, че народът се радваше на забавленията, които уреждах, много повече, отколкото на ония, устройвани от Калигула, просто защото се правеха много по-рядко. Калигула изпитваше такава страст към надпреварванията с колесници и към лова на диви животни, че под някакъв предлог почти всеки ден бе превръщан в празник. Беше голямо губене на обществено време и зрителите се отегчаваха. Премахнах от календара сто и петдесет от новите празници на Калигула. Друго едно решение, което взех, беше да създам правилник за повторенията. Обичайно беше, щом се извърши някаква грешка в церемонията на празненството, та била тя и незначителна, и то на последния ден, всичко да се започва от самото начало. По времето на Калигула повторенията се бяха превърнали в същински фарс. Благородниците, които бяха принуждавани да устройват игри в негова чест на свои разноски, знаеха, че никога не ще могат да се отърват с едно единствено представление: той непременно успяваше да открие някакъв пропуск в церемонията, когато тя вече беше на привършване, и да ги накара да я повторят още два, три, четири, пет, а понякога до десет пъти. Тъй че те се научиха да го усмиряват, като извършваха някоя очебийно умишлена грешка в последния ден и по този начин си спечелваха благоволението да повторят представлението само веднъж. Моят декрет гласеше, че ако се наложи някое от празненствата да се повтори, повторението да не се проточва в повече от един ден, но ако и тогава стане грешка, с това да се свърши. В резултат не се правеха изобщо никакви грешки: стана ясно, че не ги поощрявам. Разпоредих освен това да не се уреждат официални чествувания на рождения ми ден, нито гладиаторски игри за мое здраве. Погрешно е, заявих аз, да се жертвуват хора, та били те само гладиатори, в стремежа да се спечели благоволението на боговете на подземния свят спрямо един-единствен жив човек.

Все пак, за да не ме обвиняват, че ограничавам развлеченията на гражданите, някоя сутрин неочаквано обявявах, че през следобеда ще се състоят игри на Марсово поле. Обяснявах, че не съществува някаква определена причина за игрите, освен че денят е благоприятен за тях, и че тъй като не съм правил никакви особени приготовления, това ще бъде просто един случай да се види какво ще излезе. Нарекоха ги Sportula или Случайни игри. Продължаваха само един следобед.

Току-що споменах за омразата си към роби, които предават своите господари. Но разбрах, че ако господарите не проявяват необходимото бащинско отношение към своите роби, от робите не би могло да се иска да изпитват синовно чувство към господарите си. И робите в края на краищата са хора. Предпазих ги със законодателството, за което сега ще дам пример. Богатият освобожденец, от когото Ирод на времето бе заел пари, за да изплати на майка ми и на мен, бе разширил болницата си за роби, която сега се разполагаше на острова на Ескулап, в река Тибър. Той разгласяваше, че е готов да закупи роби в най-окаяно състояние, с оглед да ги излекува, като обещаваше, след като ги излекува, да ги предложи за откупване първо на бившия им господар, на цена, която да не надвишава повече от три пъти първоначалната. Лечителните му методи бяха много сурови, да не кажа, нечовешки. Отнасяше се към болните роби също като с добитък. Но той разви много широка и доходна дейност, защото повечето господари не обичат да се занимават с болни роби в домовете си, тъй като те отвличат другите роби от ежедневните им задължения, и ако пък изпитват болка, виковете им не оставят никого да мигне през нощта. Предпочитаха да ги продадат още щом станеше ясно, че болестта ще е дълга и мъчителна. Тук те естествено следваха икономическите предписания на Катон Цензора. Но аз сложих край на това. Издадох декрет всеки болен роб, продаден на някой болничар, ако оздравее, да получи свободата си и да не се връща на служба при господаря си, а господарят му да заплати стойността на лекуването му на болничаря. Ако някой роб се разболееше, господарят трябваше следователно или да го лекува у дома си, или да заплати за лечението му в болницата. Във втория случай робът щеше да стане освобожденец веднага след оздравяването си, подобно на робите, вече продадени на болничаря, и от него се очакваше, както от тях, да заплати благодарствено дарение на болницата в размер на половината от паричните си печалби през следващите три години. Ако някой господар предпочетеше да убие своя роб, вместо да го лекува у дома си или да го изпраща в болница, той щеше да бъде обвинен в убийство. След това лично посетих островната болница и дадох нареждания на управителя за належащите подобрения в помещенията, храната и хигиената.

Макар че, както споменах, премахнах сто и петдесет от Калигуловите празници, от своя страна, признавам, създадох три нови, всеки от по три дни. Два бяха в чест на моите родители. Определих ги на техните рождени дни, като прехвърлих на свободни дати два по-незначителни празника, които съвпадаха с тях. Наредих да се пеят погребални песни в памет на родителите ми и осигурих погребални пиршества със свои собствени пари. Победите на баща ми в Германия вече бяха почетени с една арка на Апиевия път, както и с наследствената титла Германик, което бе презимето, с което аз най-много се гордеех; ала чувствувах, че споменът за него трябва да се опресни и по другия начин. Майка ми беше надарена с важни почести от самия Калигула, включително и с титлата Августа, но когато се скара с нея и я принуди да се самоубие, той заядливо й отне всичко; написа писма до Сената, с които я обвиняваше в измяна към него, в непочтителност към другите божества, в живот, воден в злонамереност и алчност, и в това, че е приемала у дома си гадатели и астролози, безогледно пренебрегвайки законите. Преди да успея да направя майка си отново Августа, трябваше да убедя Сената в смисъл, че тя е невинна откъм всички тези обвинения: че макар и горда, тя е била дълбоко религиозна, и макар да е била пестелива, тя е била извънредно щедра, и че никога не е затаявала злоба срещу никого и ни веднаж в живота си не се е съветвала с гадатели и астролози. Представих необходимите свидетели. Сред тях беше и Бризеида, личната прислужница на майка ми, която после стана лично моя робиня, докато на стари години получи свободата си. В изпълнение на едно обещание, което бях дал на Бризеида година-две преди това, представих я пред Сената със следните думи:

— Сенатори, тази старица някога беше моя вярна робиня и заради многобройните години, прекарани в служба и преданост на рода на Клавдиите — първо като прислужница на баба ми Ливия, а след това на майка ми Антония, чиято коса сресваше, — наскоро й дарих свободата. Някои личности, дори членове на моето собствено семейство, подхвърлиха, че тя всъщност била робиня на майка ми: използувам тази възможност, за да заклеймя подобни приказки като злостни лъжи! Тя е родена като робиня на баща ми, когато баща ми е бил още малко дете; след смъртта му я наследи брат ми, а сетне дойде при мене. Не е имала други господари или господарки. Можете да вярвате напълно на нейните показания.

Сенаторите останаха изненадани от разгорещените ми думи, но ги аплодираха с надежда, че ще ме зарадват; и аз наистина се зарадвах, защото за старата Бризеида това бе най-славният миг в живота й и аплодисментите изглеждаха насочени колкото към мен, толкова и към нея. Тя се разплака, възторжените й думи за характера на майка ми едва се разбираха. Умря след няколко дни в една разкошна стая в двореца, а пък аз й уредих много скъпо погребение.

Отнетите титли на майка ми бяха върнати и на големите Цирценски игри нейната колесница бе включена в свещената процесия, подобно на колесницата на бедната ми снаха Агрипина. Третото празненство, което създадох, беше в чест на дядо ми Марк Антоний. Той е бил един от най-надарените римски пълководци и е спечелил многобройни забележителни победи в Изтока. Единствената му грешка е, че се е спречкал с Август след продължително сътрудничество с него и че е загубил битката при Акциум. Не виждах защо победата на Август да трябва да се чествува все още за сметка на дядо ми. Не стигнах дотам, че да обожествя дядо си, чиито многобройни недостатъци не го правеха достоен за Олимп, но празненството беше дан към достойнствата му на воин и ласкаеше потомците на онези римски войници, които бяха имали нещастието да застанат на страната на победените при Акциум.

Не забравих и брат си Германик. В негова чест не създадох празненство, защото ми се струваше, че духът му не ще одобри това. От равните му по ранг и способности той беше най-скромният и най-стеснителният човек, когото съм познавал. Имаше едно празненство, което ставаше в Неапол — това е гръцка колония, — и на тамошния конкурс, уреждан на всеки пет години за най-добрата гръцка комедия, представих една от Германик, която открих в архивите му след неговата смърт. Наричаше се „Посланиците“ и бе написана твърде талантливо и остроумно, в стил, наподобяващ Аристофановия. Според фабулата двама братя гърци — единият от които командувал войските на своя град във войната срещу Персия, а другият бил наемен войник в персийската армия — пристигат едновременно като посланици в двора на едно неутрално царство, като всеки от тях моли царя да му стане съюзник. Долавях комични реминисценции от взаимните обвинения, разменени на времето между двамината херуски главатари Флавий и Херман, братя, които се сражаваха на две противникови страни в германската война, последвала смъртта на Август. Комичният край на пиесата се състоеше в това, че глуповатият цар се оставя да бъде убеден и от двамата. Той изпраща пехотата си да се бие на страната на персите, а конницата — да помага на гърците. Тази комедия спечели наградата с единодушно гласуване на журито. Би могло да се предположи, че в случая й бе оказано известно предпочитание не само поради изключителната популярност на Германик сред всички ония, които са го познавали, но и защото се знаеше, че аз, императорът, съм предложил пиесата. Но няма съмнение — това бе най-сполучливата творба, състезаваща се за наградата, и тя извика много аплодисменти по време на представлението. Припомняйки си, че Германик по време на посещенията си в Атина, Александрия и други известни гръцки градове бе носил гръцки дрехи, аз сторих същото на неаполското празненство. Сложих си плащ и високи ботуши по време на музикалните и драматични представления, а на гимнастическите състезания — пурпурна мантия и златен венец. Наградата на Германик представляваше бронзов триножник: журито искаше да му гласува златен, като особена чест, но аз отказах под предлог, че това е разточителство. Бронзът беше обичайният метал за оня триножник, който се даваше като награда. Посветих го на негово име в местния храм на Аполон.

Оставаше сега единствено да сдържа обещанието, което бях дал на баба си Ливия. Обвързал се бях пред нея с честна дума да употребя цялото си влияние, за да получа съгласието на Сената за обожествяването й. Не бях променил мнението си за безогледността и безскрупулността, с които си бе служила, за да вземе власт над империята и да я държи в ръце цели шейсет и пет години; но както отбелязах преди малко, възхищението ми към организационните й способности растеше с всеки изминат ден. Никой в Сената не възрази на молбата ми освен Винициан, братовчедът на Виниций, който играеше същата роля, която преди двадесет и пет години беше играл Гал, когато Тиберий бе предложил обожествяването на Август. Винициан се вдигна да запита точно на какви основания отправям тази нечувана молба и какво знамение се е получило от Небето, което да подскаже, че Ливия Августа ще бъде приета от безсмъртните за тяхна постоянна съжителка. Готов бях с отговора. Казах му, че малко преди смъртта си баба ми, подтикната очевидно от божествено вдъхновение, е повикала последователно първо племенника ми Калигула, а след това и мен и тайно е уведомила всеки от нас, че един ден ще станем императори. В отговор на това нейно уверение накарала ни е да се закълнем, че ще сторим всичко по силите си да я обожествим, когато приемем монархията, изтъквайки, че и тя е играла толкова значителна роля, колкото и Август, в голямото дело за преустройство, което са предприели съвместно след гражданските войни, и че е несправедливо Август да се облагодетелствува от вечно блаженство в небесните селения, докато тя се скита долу в мрачните преддверия на подземното царство, за да бъде съдена от Еак и съответно да потъне сред безбройните тълпи на незначителните и безмълвни сенки. Калигула, заявих, беше момче по времето, когато й даде обещанието, а имаше и двама живи братя, тъй че забележително бе, гдето Ливия е знаела, че не те, а той ще стане император; защото от тях не бе поискала подобни обещания. Във всеки случай Калигула обеща, но не удържа думата си, когато стана император; ала ако Винициан се нуждае от сигурен знак за мнението на боговете по този въпрос, може да го намери в кървавия край на Калигула.

После се обърнах към целия Сенат.

— Сенатори — казах, — не е моя работа да решавам дали баба ми Ливия Августа заслужава да бъде всенародно обожествена чрез вашето гласуване, или не. Мога само да повторя, че съм й дал клетва в собствената си глава, ако някога стана император — събитие, което, признавам си, ми се струваше колкото невероятно, толкова и нелепо, макар тя самата да бе уверена, че ще се случи, — дал съм й клетва, че ще сторя всичко по силите си да ви убедя да я въздигнете в небесата, където тя ще може да застане пак до своя верен съпруг, който днес, след Юпитер Капитолийски, е най-почитаното от всички наши божества. Ако сега отхвърлите молбата ми, ще я подновявам всеки ден през тази настояща сесия, докато я удовлетворите, ще я подновявам дотогава, докато съм жив и докато все още съм облагодетелствуван да се обръщам към вас от този тука стол.

Това беше краят на малката реч, която си бях подготвил, но се видях принуден да добавя още една молба, съчинена в момента:

— Смятам, сенатори, че трябва да имате пред вид и чувствата на Август по този въпрос. Повече от петдесет години той и Ливия работиха ръка за ръка, по цял ден, всеки ден. Малко са нещата, които той е сторил без нейно знание и съвет, а когато е действувал на своя глава, не би могло да се каже, че винаги е постъпвал правилно или че е имал голям успех в тези си начинания. Да, всякога, когато се сблъскваше с проблем, който надвишаваше личните му възможности за преценка, той се съветваше с Ливия. Не бих стигнал дотам да твърдя, че баба ми е била лишена от недостатъците, присъщи на изключителните качества, с които беше надарена: вероятно аз ги познавам много по-добре от който и да било сред вас. Преди всичко тя беше напълно безсърдечна. Безсърдечието е сериозен човешки недостатък и е непростим, когато се съпътствува от разврат, алчност, леност и безредие; ала когато е съчетано с безгранична енергия и изострено чувство за ред и обществено приличие, безсърдечието се превръща в нещо съвсем друго. То става божествен атрибут. Мнозина от боговете не го притежават дори на половината на баба ми. Освен това тя притежаваше воля, която несъмнено беше олимпийска в своята гъвкавост, и ако ни веднаж да не пощади ония членове от собственото си семейство, които не бяха успели да покажат такава преданост към дълга, каквато очакваше от тях, или които бяха предизвикали обществен скандал с разпуснатия си живот, нека не забравяме, че тя не щадеше и себе си. Само как работеше! Трудейки се ден и нощ, тя превърна тези шейсет и пет години на управление в сто и трийсет. Тя скоро започна да отъждествява собствените си желания с желанията на Рим и всеки, който й противостоеше, се превръщаше в очите й в предател, та бил той и самият Август. Сам Август, като изключим редките случаи, когато налагаше собствената си воля, оценяваше справедливостта на това отъждествяване; и макар че от официална гледна точка тя бе само негов неофициален съветник, в личните си писма до нея той й правеше стотици признания за пълната си зависимост от нейната божествена мъдрост. Да, той употребяваше думата „божествена“, Винициане, а за мен това е решаващо. Ти си достатъчно възрастен, за да помниш, че всякога, когато бе разделен от нея. Август съвсем не беше такъв, какъвто бе в нейното общество; и би могло да се твърди, че сегашната му мисия на Небето, да следи за благото на римския народ, е много затруднена от отсъствието на неговата някогашна помощница. Истина е, че след смъртта му Рим не е процъфтял така, както по време на живота му, освен в годините, когато баба ми Ливия управляваше чрез своя син, император Тиберий. А нима не ви е направило впечатление, сенатори, че Август е почти единственият бог, който живее без съпруга? Когато Херкулес е бил въздигнат на Небето, веднага са му дали жена, богинята Хеба.

— А какво ще кажеш за Аполон? — прекъсна ме Винициан. — Не съм чувал Аполон да е бил женен. Това ми се струва много сакат довод.

Консулът накара Винициан да млъкне. Очевидно бе, че думата „сакат“ бе изречена като обида. Но аз бях свикнал да ме обиждат и отвърнах кротко:

— Всякога съм смятал, че бог Аполон остава ерген или защото не е в състояние да направи избора си между двете музи, или защото не смее да обиди осем от тях, като избере една за съпруга. Освен това той е безсмъртно млад, както са и те, затова нищо не му пречи да отлага решението до безкрай; понеже всички те са влюбени в него, както казва поетът не знам кой си. Но може би Август накрая ще съумее да го убеди да изпълни дълга си към Олимп, да се свърже с една от деветте в свещен брак и да създаде голяма челяд — „бърже, както се вари аспержа“.

Винициан се принуди да млъкне под бурния смях, който последва, защото „бърже, както се вари аспержа“ беше една от любимите фрази на Август. Той имаше и още някои: „Бързо, както ляга кучето“, „Има повече от един начин да се убие котка“, „Ти си гледай твоята работа, а пък аз ще си гледам моята“, „Ще се постарая да го извърша по гръцките календи“ (което естествено означава никога) и „Коляното е по-близко от пищяла“ (в смисъл, че човек първо оправя ония неща, които го засягат лично). Ако ли пък се опитваха да му възразят по литературен въпрос, той казваше: „Ряпата може да не знае гръцки, ала аз знам.“ И всякога, когато искаше да те насърчи да изтърпиш някакво неприятно положение, допълваше: „Нека се примирим с този Катон.“ От онова, което съм ви казвал за Катон, оня добродетелен мъж, разбирате какво е имал пред вид. Често се улавям напоследък да употребявам тези фрази на Август: това е, предполагам, защото се съгласих да приема неговото име и положение. Най-много ми приляга един израз, който използуваше, когато държеше реч и се объркваше в някое изречение — нещо, което непрестанно се случва с мене, защото съм склонен, когато говоря импровизирано, както и когато пиша на историческа тема и не се контролирам, да се оплитам в дълги, сложни изречения — сега го правя пак, както забелязвате. Та Август, исках да кажа, щом усетеше, че се е заплел, прорязваше гордиевия възел, подобно на Александър, с: „Нямам думи, сенатори. Каквото и да кажа, не ще може да изрази дълбочината на чувствата ми по този въпрос!“ Заучих тази фраза и непрестанно я използувах като спасение. Вдигах нагоре ръце, затварях очи и изричах: „Нямам думи, сенатори. Каквото и да кажа, не ще може да изрази дълбочината на чувствата ми по този въпрос!“ Сетне замълчавах и пак подхващах нишката на мисълта си.

Обожествихме Ливия без по-нататъшно отлагане и й гласувахме една статуя до статуята на Август в неговия храм. На церемонията по обожествяването млади членове на благородни семейства инсценираха битка на коне, която наричаме Троянска игра. Освен това й гласувахме една колесница, която да бъде теглена от слонове в процесията по време на Цирценските игри, чест, която тя разделяше само с Август. Весталките получиха нареждане да й правят жертвоприношения в храма; и както при полагане на съдебни клетви всички римляни дотогава използуваха името на Август, тъй отсега нататък всички римлянки трябваше да изричат името на Ливия. Е, както виждате, сдържах обещанието си.

В Рим беше спокойно. Парите течаха изобилно и аз бях в състояние да премахна още някои данъци. Министрите ми ръководеха работата си според изискванията ми; Месалина се занимаваше с преразглеждане на списъците на римските граждани. Тя откри, че известен брой освобожденци се представят за римски граждани и си присвояват привилегии, на които нямат право. Решихме да накажем всички подобни измамници най-строго, като конфискуваме имуществото им и отново ги направим роби, които да бъдат улични метачи или работници по пътищата. Дотолкова вярвах на Месалина, че й позволих да използува дубликат на моя печат за всички писма и решения, които вземаше от мое име по тези въпроси. За да направя Рим още по-спокоен, разтурих обществата. Нощните пазачи не бяха в състояние да се оправят с безбройните банди от млади гуляйджии, които напоследък се бяха образували по подражание на Калигуловите „веселяци“ и които държаха почтените граждани будни по цели нощи със своите възмутителни веселби. Всъщност общества съществуват в Рим вече близо сто години — въведени са от Гърция. В Атина, Коринт и други гръцки градове членове на подобни общества са били само младежи от благородни семейства, същото беше и в Рим до управлението на Калигула, когато той въведе модата да допуща в тях и актьори, професионални гладиатори, водачи на колесници, музиканти и други подобни. В резултат се засилиха хулиганството и безсрамието, както и пораженията върху имуществата — тези типове понякога си позволяваха да палят и къщи, както и да нараняват мирни граждани, които случайно бяха закъснели на улицата, търсейки може би лекар или акушерка, или по някаква друга неотложна работа. Издадох заповед, с която се забраняваха обществата, но като знаех, че това само по себе си не ще бъде достатъчно, за да сложи край на безобразията, предприех единствената резултатна стъпка: забраних използуването на каквато и да било сграда за техни помещения под заплаха на разорителна глоба и обявих за незаконна продажбата на готвено месо и всякаква друга готова храна в помещенията, където е приготвена. Разширих тази заповед и по отношение на напитките. След залез не се позволяваше консумацията на никакви напитки в пивниците. Защото самият факт, че се събираха в тези зали, за да ядат и пият, подтикваше тия момчетии, щом се поразвеселят, да излизат на свеж въздух, за да пеят неприлични песни, да се нахвърлят върху минувачите и да предизвикват нощните пазачи към сбивания и гонитби по улиците.

Принудех ли ги да вечерят по домовете си, подобни неща едва ли щяха да се случват.

Моята забрана се оказа полезна и зарадва голяма част от хората; всякога щом излезех, приветствуваха ме развълнувано. Гражданите никога не бяха поздравявали Тиберий тъй сърдечно, нито пък Калигула — освен в първите месеци на управлението му, когато той се разливаше от щедрост и любезност. Но аз не бях забелязал колко ме обичат и колко важно е станало опазването на живота ми за Рим, докато един ден из града не плъзнал слух, че съм бил нападнат из засада на път за Остия от група сенатори и техните слуги и съм бил убит. Целият град започнал да ме оплаква най-жално, хората кършели ръце, бършели очи и стенели, насядали пред праговете си; а пък ония, чийто гняв взел надмощие над скръбта, се втурнали към Форума и взели да крещят, че преторианците са предатели, а Сенатът — тумба от отцеубийци. Чули се гръмки заплахи за мъст и дори подхвърлили, че ще изгорят сградата на Сената. Слухът нямаше никакви основания, освен гдето през този следобед наистина бях на път за пристанището на Остия, за да разгледам приспособленията за разтоварване на зърнени храни. (Съобщили ми бяха, че в бурно време голяма част от зърното се пропилява по пътя от кораба до сушата и аз исках да видя как би могло да се избегне това. Малобройни бяха големите градове с такова лошо пристанище, каквото беше Остия за Рим: когато вятърът духаше силно откъм запад и бурните приливи нахлуваха нагоре по устието, житарските кораби трябваше да стоят на котва по цели седмици, без да могат да разтоварят.) Предполагам, че слухът е бил пуснат от банкерите, макар да нямам доказателства: това бе хитрост, за да се извика търсене на монети. Разправяше се наляво и надясно, че ако аз умра, незабавно ще настъпят граждански размирици с кървави сблъсквания по улиците между привържениците на съперничещите си кандидати за монархията. Банкерите, долавящи тази нервност, предвидиха, че богатите собственици, които не биха искали да се намесват в подобни безредици, ще побързат да напуснат Рим веднага щом дойде вест за моето убийство: и съответно ще последват бързи предложения до банките за продажба на земи и жилища срещу злато, на цена далеч под реалната им стойност. Така и стана. И този път Ирод спаси положението. Отишъл при Месалина и настоял тя веднага да издаде заповед от мое име за затваряне на банките до второ нареждане. Но паниката секна едва когато получих вестта в Остия за онова, което става в града, и бързо изпратих четирима-петима души мои служители — почтени хора, на чиято дума гражданите да вярват — да отидат на Форума и от ораторската трибуна да засвидетелствуват, че цялата тази история е чиста измислица, съчинена от някой враг на отечеството за собствените му тъмни цели.

Намерих приспособленията за разтоварване на зърното в Остия съвсем незадоволителни. И наистина целият въпрос за снабдяване със зърнени храни беше много труден. Калигула беше оставил обществените житници празни; също като държавната хазна. Успях да се оправя през зимата само след като убедих житарите да рискуват корабите си и да превозват жито дори и в лошо време. Естествено принудих се да ги възнаградя богато за загубата на някои съдове, моряци и зърно. Реших да приключа с въпроса веднъж завинаги, като превърна Остия в безопасен пристан дори и в най-лошото време, и изпратих строители да огледат мястото и да начертаят план.

Първите ми истински тревоги извън Италия започнаха в Египет. Калигула беше дал мълчаливото си съгласие на александрийските гърци да накажат александрийските евреи, както те сметнат за добре, заради отказа им да боготворят божествената му личност. Гърците нямаха право да носят оръжие на улицата — това бе привилегия единствено на римляните, — но въпреки това те извършиха безброй много физически насилия. Евреите, мнозина от които бяха събирачи на данъци и съответно мразени от победните и по-разточителни гръцки граждани, биваха подлагани на ежедневни унижения и опасности. По-малобройни от гърците, те не можеха да окажат равностойна съпротива, а и водачите им се намираха в тъмниците. Но изпратили вест до съплеменниците си в Палестина, Сирия и дори Партия, осведомявайки ги за тежкото си положение и умолявайки ги да ги снабдят тайно с хора, пари и военни съоръжения. Въоръжено въстание — това била единствената им надежда. Получили щедри помощи и еврейският бунт бил насрочен за деня, в който Калигула щял да пристигне в Египет; тогава гръцкото население трябвало да излезе в празнични дрехи на пристана, а целият римски гарнизон да бъде на почетна стража и да остави града неохраняван. Вестта за смъртта на Калигула стана причина бунтът да се подхване, преди да му е дошло времето, но безрезултатно и вяло. Обаче управителят на Египет се беше изплашил и ми изпрати молба за незабавна въоръжена помощ — в самата Александрия имаше малко войска. Тъй или инак, на другия ден той получил едно писмо, което му бях писал две седмици по-рано и в което му известявах, че съм станал император, и му нареждах да освободи алабарха, както и другите еврейски старейшини, повелявах му временно да прекрати прилагането на Калигуловите религиозни укази и нареждането му за наказанието на евреите дотогава, докато успея да уведомя управителя за тяхното окончателно премахване. Евреите били обхванати от бурна радост и дори ония, които не взели участие в бунтовете, сега решили, че се намират под мое императорско благоволение и могат да си го върнат на гърците безнаказано. Избили доста от най-проявените. си врагове. Междувременно аз отговорих на управителя на Египет, заповядвайки му да сложи край на безредиците дори ако се наложи с помощта на войската; но отбелязвах, че като се има пред вид писмото ми, което дотогава той сигурно ще е получил, както и благоприятните резултати, които очаквам от него, не смятам за необходимо да му изпращам войскови подкрепления. Заявих му, че твърде е възможно евреите да са действували, подтикнати от силни предизвикателства, и че се надявам сега, бидейки хора разумни, да сложат край на враждебността, като знаят, че неправдите им скоро ще бъдат поправени.

Това потуши безредиците; а няколко дни по-късно със съгласието на Сената окончателно анулирах указите на Калигула и върнах на евреите всички привилегии, с които се ползуваха при Август. Но мнозина от младите евреи все още страдали от чувство за несправедливост и тръгнали из улиците на Александрия, развявайки знамена, на които пишело: „Сега нашите преследвачи трябва да загубят гражданските си права“, нещо, което беше абсурдно, както и „Равни права на всички евреи в империята“, което не беше чак толкова абсурдно. Издадох указ, който гласеше както следва:

Една вечер, като се разговаряхме приятелски с Ирод, аз му казах:

— Истината е, че умът на гърка и умът на евреина действуват по различни начини и неизбежно е да влязат в конфликт. Евреите са твърде сериозни и горди, гърците — твърде суетни и веселяци; евреите се придържат твърде здраво към старото, гърците са твърде неспокойни и вечно търсят новото; евреите са независими, гърците лесно се приспособяват. Но макар да твърдя, че ние, римляните, разбираме гърците — познаваме недостатъците им и възможностите им и можем да ги направим полезни служители, — никога не бих се осмелил да кажа, че познаваме евреите. Покорихме ги благодарение на превъзхождащата ги военна сила, но и досега не сме се почувствували техни господари. Признаваме, че те са съхранили древните достойнства на расата си, която е много по-стара от нашата, и че ние сме загубили собствените си древни добродетели: в резултат на това ние някак си се чувствуваме засрамени пред тях.

Ирод ме запита:

— Знаеш ли еврейската версия за Девкалионовия потоп? Еврейският Девкалион се нарича Ной и той имал трима женени синове, които, след като потопът се оттеглил, населили земята. Най-големият бил Сим, средният — Хам, а най-малкият — Яфет. Хам бил наказан, защото се присмял на баща си, когато оня случайно се напил и хвърлил всичките си дрехи, като бил осъден да прислужва на другите двама, които се държали много по-достойно. Хам е предтечата на всички африкански народи. Яфет е родоначалникът на гърците и италийците, а Сим — на евреите, сирийците, финикийците, арабите, идумейците, халдейците, асирийците и тям подобни. Съществува едно древно предсказание, което гласи, че Сим и Яфет вечно ще живеят под същия покрив, където крамолите не ще секват ни край огнището, ни край трапезата, ни в спалнята. И това открай време е вярно. Александрия е чудесен пример. Но ако Палестина бъде изчистена от гърците, чието място не е там, много по-лесно ще се управлява. Същото се отнася и до Сирия.

— Но не и за един римски управител — усмихнах се аз. — Римляните не са от семейството на Сим и те разчитат на подкрепата на гърците. Ще трябва да се отървете и от нас, римляните. Съгласен съм обаче с теб и също съжалявам, гдето Рим изобщо е покорил Изтока. Рим щеше да бъде много по-мъдър, ако се бе ограничил да управлява едно съюзничество само от потомците на Яфет. Александър и Помпей са много виновни. И двамата спечелиха титлата „Велики“ заради източните си завоевания, но според мен ни един от тях не е донесъл истинско благо за родината си.

— Един ден всичко това ще се уреди, Цезаре — замислено се обади Ирод, — стига да имаме търпение.

След това взех да разправям на Ирод, че се готвя да сгодя дъщеря си Антония, която вече бе достатъчно голяма за женитба, за младия Помпей, потомък на Помпей Велики. Калигула беше отнел титлата на младия Помпей, заявявайки, че това била твърде тържествена титла, за да я носи такова малко момче, а и освен това сега в света имало само един „велик“. Току-що му бях възвърнал титлата, както и други титли, които Калигула беше иззел от някои благородни римски фамилии, заедно с възпоменателните инсигнии като торквата на Торкватите и кичура на Цинцинатите. Ирод не пожела да разговаряме по въпроса. А аз не разбрах, че проблемът, който изведнъж бе обзел ума му и бе изтикал настрани всичко останало, са бъдещите политически отношения между Сим и Яфет.