Божественият Клавдий (и неговата съпруга Месалина)

Глава 14

Екзекутирането на Силан подбуди Винициан да вдигне своя бунт. Когато съобщих в Сената още на същия ден, че Силан се е готвел да ме убие и че стражите ми са предотвратили кроежите му и че вече съм го екзекутирал, подеха се викове на изненада, последвани от удивени шушукания, които стихнаха незабавно. Това бе първата екзекуция на сенатор, откакто бях поел монархията, и никой не вярваше, че Силан е способен да се опитва да ме убие. Решиха, че най-сетне показвам същинския си лик и че вече започва развихрянето на нов терор. Повикал бях Силан от Испания под предлог да му окажа голяма чест, а всъщност през цялото това време съм възнамерявал да го убия. Също като Калигула! Естествено аз самият не подозирах подобни настроения и дори си позволих една малка шега, като заявих, че съм много благодарен на Нарцис, загдето е бил тъй бдителен към моята безопасност дори и в съня си.

— Ако не беше този сън, никога не бих пратил да викат Силан и той съответно нямаше да се изплаши дотолкова, че да се издаде: щеше да посегне на живота ми много по-обмислено. Предоставяха му се много възможности да ме убие, понеже напоследък му се доверявах дотолкова, че му спестявах срама да го претърсват за оръжие.

Аплодисментите бяха оскъдни.

След това Винициан казал на приятелите си:

— И тъй, благородният Апий Силан е екзекутиран само защото освобожденецът грък на императора сънувал лош сън. Нима ще позволим едно същество, слабоумно като този тиквеник Кла-Кла-Клавдий, да ни управлява? Какво ще кажете?

Те се съгласили, че е нужен един силен, опитен император, а не такова чучело като мене, който не знаел нищо, не научавал нищо и през по-голяма част от времето постъпвал като луд. Започнали да си припомнят най-очебийните ми грешки или странности. Освен онези, които вече споменах, изтъкнали например едно решение, което бях взел преди няколко дни, докато преразглеждах списъка на съдебните заседатели. Тук трябва да обясня, че в Рим имаше около четири хиляди квалифицирани съдебни заседатели и че при повикване те бяха длъжни да присъствуват на съдебните процеси, иначе се наказваха с голяма глоба: работата на съдебния заседател беше много уморителна и много ненавиждана. Списъкът се подготвяше отначало от един магистрат от първи ранг и тази година както обикновено повече от половината споменати в списъците се явиха с молба да бъдат освободени по една или друга причина; но в деветнайсет от двайсет случая молбите им оставаха без последствие. Магистратът ми предаде окончателните списъци за последен оглед, с отметки до имената на онези, чиито молби за освобождаване са били отхвърлени. Забелязах сред хората, които с готовност се бяха предоставили за съдебни заседатели, един, за когото знаех, че е баща на седем деца. Според един закон на Август той се освобождаваше до края на живота си; и все пак не бе поискал да го освободят, нито бе споменал числеността на семейството си. Казах на магистрата:

— Зачеркни името на тогова. Той е баща на седем деца. Магистратът се възпротиви:

— Но, Цезаре, той не е искал да бъде освободен.

— Именно — казах му, — той иска да бъде съдебен заседател. Зачеркни го.

Имах пред вид, разбира се, че оня прикрива своя имунитет към тегобата, която всеки почтен човек би сметнал за неблагодарен и неприятен дълг, и че следователно непременно има нечисти намерения. Покварените съдебни заседатели събират много пари от подкупи, защото беше общоизвестно, че един заинтересован съдебен заседател може да промени мнението на куп незаинтересовани; и че мнозинството беше решаващо за присъдата. Но магистратът беше глупак и просто цитирал думите ми: „Той иска да бъде заседател. Зачеркни го“ — като характерен пример за моя кретенизъм.

Винициан и другите недоволници обсъждали също така необикновеното ми решение да изисквам всеки, който се явява пред мене в съда, да дава обичайните предварителни данни за своя произход, обществени връзки, брак, професия, финансово състояние, настоящо занимание и т.н. лично и колкото може по-подробно, вместо да ангажира за това някой свой покровител или адвокат. Основанията ми за решението би трябвало да бъдат очевидни: човек научава много повече за другия само от десет думи, които оня изрича в своя защита, отколкото от десетчасова възхвала от негов приятел. Важно е не толкова онова, което той ще ти каже с тези десет думи: от значение е начинът, по който ще ти ги каже. Открих, че да знаеш преди започване на делото дали подсъдимият е глуповат или остроумен, самохвалко или стеснителен, хладнокръвен или боязлив, способен или тъп, е от голяма полза, за да разбереш по-задълбочено онова, което следва. Но според Винициан и неговите приятели обвиняемият бивал онеправдан, като се лишавал от покровителството или красноречието, на които разчитал.

Колкото и да е странно, оная моя императорска простъпка, която най-много ги възмути, бе случаят със сребърната колесница. Историята е следната. Един ден, като минавах по Златарската улица, видях около петстотин граждани, отрупани край една работилница. Зачудих се какво ли ги е привлякло и наредих на телохранителите ми да разпръснат тълпата, защото пречеше на движението. Сториха го и аз видях, че работилницата излагаше една колесница, изцяло покрита със сребро освен рамката на конструкцията, която беше от злато. Оста също беше посребрена и завършваше със златни кучешки глави, с аметистови очи; спиците бяха от абаносово дърво, изрязани във формата на негри със сребърни гердани, дори и чивиите на оста бяха от злато. Сребърните страници на колесницата бяха украсени със сцени, представляващи състезание на колесници в цирка, а околищата на колелата бяха декорирани със златна инкрустация от лозови листа. Краищата на хомота и оковете — също тъй посребрени — представляваха златни лица на купидончета с тюркоазени очи. Това чудесно превозно средство се продаваше за сто хиляди златици. Някой ми подшушна, че било поръчано от богат сенатор и вече дори било платено, но че той помолил златарите да го изложат за продан в продължение на няколко дни (на цена много по-висока от оная, която бил заплатил), защото искал публично да оповести стойността, преди да му стане притежател. Това ми се стори твърде вероятно: самите златари никога не биха изработили подобно скъпо нещо, ако не знаеха, че ще намерят купувач-милионер. В качеството си на блюстител на обществения морал аз имах всички права да сторя онова, което направих. Накарах златарите в мое присъствие да обелят цялото злато и сребро с чук и длето и да го продадат на килограм, за да се отлее в монети, на вещото лице от държавната хазна, което пратих да доведат. Надигнаха се силни протести, но аз ги смирих, като казах:

— Кола с подобна тежест ще повреди уличните настилки: трябва малко да я олекотим.

Имах дълбоко предчувствие за това кой е собственикът: беше Азиатик, който сега се чувствуваше в безопасност и не намираше за нужно да крие своите несметни богатства, макар успешно да ги беше укрил от алчните очи на Калигула, като ги бе разпределил в стотици малки вложения при десетки различни банкери от името на свои освобожденци и приятели. Настоящото самохвалство бе пряко подклаждане на народни размирици. Какви изключителни подобрения бе направил той в Градините на Лукул, които наскоро беше купил! Смятаха се за втори по красота след Градините на Салуст; но Азиатик се беше похвалил: „Когато завърша Градините на Лукул, Салустовите градини в сравнение с тях ще приличат на няколко акра пустеещи земи!“ Засади такива плодни дръвчета, такива цветя, построи такива фонтани и рибни езера, каквито Рим изобщо не беше виждал. Помислих си, че ако някога градът бъде оставен без достатъчно храна, никой не би желал да гледа как един весел сенатор с огромен търбух се разхожда в сребърната си кола със златни главини и чивии на осите. Човекът не би бил човек, ако поне не му се прииска да отскубне тези чивии. Все още смятам, че съм постъпил правилно в случая. Но това, че съм унищожил едно произведение на изкуството — златарят беше прочут майстор, същият, който бе натоварен от Калигула да изработи и отлее златната му статуя, — бе прието като необуздана варварска проява и възмути много по-дълбоко ония приятели на Винициан, отколкото ако бях измъкнал десетина обикновени граждани от тълпата и бях накарал да ги направят на парчета с чук и длето, а сетне да ги продам за месо на касапите. Самият Азиатик не изрази никакво раздразнение и бе достатъчно внимателен да не признае, че е бил собственик на колесницата, но Винициан се възползува докрай от това мое престъпление. Казал:

— Сега може да се очаква, че ще смъкне дрехите от гърбовете ни и ще разтъче вълната, да я продава отново на тъкачите. Този човек е луд. Трябва да се отървем от него.

Обаче Виниций не беше в групата на недоволниците. Предполагаше, че го подозирам, след като се беше предложил за император на мое място, и сега много внимаваше да не ме засегне и с най-малкото. Освен това сигурно е знаел, че още е безсмислено да се опитват да се отърват от мене. Все още бях много обичан от преторианците и вземах здрави мерки срещу посегателство за убийство — постоянен ескорт от войници внимателно претърсване за скрито оръжие, слуга, който опитваше всяка храна за отрова, — ай всички от домакинството ми бяха хора доверени и бдителни, та човек би трябвало да е голям късметлия и много хитър, за да отнеме живота ми и да спаси своя собствен. Напоследък двама души бяха направили неуспешни опити да ме убият; и двамата бяха конници, които бях заплашил да изхвърля от съсловието заради полови провинения. Първият ме причака пред портата на театъра на Помпей, за да ме убие, когато излизам. Идеята му не беше лоша, но един от войниците ми го забелязал, докато свалял кухата капачка на тоягата си, която се оказала копие; втурна се върху му и го удари по главата в мига, когато оня се готвеше да го метне по мене. Другото покушение направиха в храма на Марс, където принасях жертва. Оръжието в този случай беше ловджийски нож, но убиецът бе обезоръжен на място от околните.

Всъщност единственият начин да се отърват от мене беше с помощта на въоръжените сили, но откъде да намерят войски, които да ми се опълчат? Винициан смятал, че знае отговор на въпроса. Надявал се да получи помощ от Скрибониан. Този Скрибониан беше първи братовчед на малката Камила, която баба ми Ливия бе отровила много отдавна, в деня, в който трябваше да ни сгодят. Когато бях в Картаген, в годината преди смъртта на брат ми, Скрибониан се бе отнесъл много грубо към мен, защото там се отличи в една битка с Такфаринат, в която аз не бях в състояние да участвувам: и баща му, Фурий Камил, управител на провинция Африка, го накара да ми се извини публично. Той бе принуден да се подчини, защото в Рим думата на бащата е закон, но не можа да ми го прости, и оттогава на два-три пъти се бе отнасял с мен твърде зле. По времето на Калигула беше един от най-изтъкнатите ми мъчители в двореца: почти всички съдове с вода, закрепени отгоре на вратите, и други подобни грубиянски шеги, с които ме съсипваха, бяха замисляни от него. Та можете да си представите, че когато Скрибониан, когото Калигула наскоро бе изпратил да командува римските войски в Далмация, научил кой е избран за император, изпитал е не само завист и отвращение, но и страх за своята сигурност. Започнал да се пита дали като изтече срокът за назначението му и се върне в Рим, аз ще се покажа дотолкова великодушен, че да му простя обидите; и ако го сторя, дали опрощението ми не ще е по-трудно за издържане, отколкото гневът ми. Решил да ми изкаже обичайното уважение, дължимо на един главнокомандуващ, но да стори всичко по силите си, за да спечели личната преданост на войските под негова команда: та като дойде времето да го отзовавам, да може да ми напише същото, което Гетулик беше писал на император Тиберий от Рейн: „Можеш да разчиташ на верността ми дотогава, докато аз съм на командирския си пост.“

Винициан беше личен приятел със Скрибониан и постоянно го уведомявал писмено за онова, което става в Рим. Когато екзекутирахме Силан, Винициан писал:

Скрибониан решил да приеме риска. Писал на Винициан, че ще му трябват сто и петдесет кораба от Италия освен онова, което щял да успее да намери в далматинските пристанища. Трябвали му освен това един милион златици, които да раздаде, за да увещае двата редовни легиона — всеки от пет хиляди души — и двадесетте хиляди далматински новобранци, които щял да свика под знамената, да нарушат клетвата си към мене. Тъй Винициан и неговите съзаклятници — шестима сенатори, седмина конници и още десет конници и шестима сенатори, които бях изхвърлил от техните съсловия — напуснаха Рим необезпокоявани под предлог, че заминават за селските си имения. Първата вест за бунта беше едно писмо, което получих от Скрибониан, написано с най-обидни думи; наричаше ме самозванец и идиот и ми нареждаше незабавно да се откажа от всичките си длъжности и да се оттегля в частния живот. Заявяваше ми, че съм доказал жалката си некадърност за тази длъжност, която ми била поверена от Сената в момент на объркване и умопомрачение, и че той, Скрибониан, сега се отказвал от верноподаничеството си и се готвел да потегли към Италия с трийсетхилядна войска, за да възстанови реда и нормалното управление в Рим и в останалата част на света. Откажа ли се от монархията при получаването на тази бележка, животът ми щял да бъде пощаден и на мен и ближните ми щяло да се даде подобна амнистия, каквато аз разумно съм бил увещан да дам на противниците си при моето възкачване.

Първото, което сторих, когато прочетох това писмо, беше да избухна в смях. Небеса, какво приятно преживяване би било това, да се оттегля в частния живот отново и да заживея тихо и леко при едно порядъчно правителство заедно с Месалина, с книгите си и с моите деца! Естествено аз непременно бих се оттеглил, ако смятах, че Скрибониан е способен да управлява по-добре от мене. Тогава бих могъл да се клатушкам спокойно на стола си, тъй да се каже, и да наблюдавам как друг някой се трепе с непосилната задача, която сам никога не съм искал да поема и която се оказа много по-тежка, тревожна, неблагодарна, отколкото бих могъл да изразя с думи! Все едно, че цар Агамемнон се беше изстъпил напред, когато Лаокоон и двете му деца се борят с двете големи змии, пратени от разгневените богове, за да ги унищожат, и бе викнал: „Чакай, остави тези прекрасни същества на мене. Ти не си достоен да се бориш с тях. Чуваш ли, остави ги на мира, иначе ще те сполети по-голямо зло.“ Но можех ли да вярвам на Скрибониан, че ще сдържи думата си за амнистията и ще пощади живота ми и живота на моето семейство? И дали неговото правителство ще бъде наистина така порядъчно и почтено, както той очаква? И какво ще кажат преторианците в случая? И дали Скрибониан е толкова обичан в Рим, колкото сам си мисли? Дали змиите всъщност ще склонят да оставят Лаокоон и децата му и ще се увият вместо това около тялото на този Агамемнон?

Бързо свиках Сената и заявих:

— Уважаеми сенатори, преди да ви прочета това писмо, трябва да ви кажа, че съм твърде склонен да приема исканията, изложени в него, и с радост бих посрещнал почивката и сигурността, които, малко строго, то ми обещава. Единствената причина всъщност, която ме кара да отклоня предложенията, направени ми от този Фурий Камил Скрибониан, е дълбоката увереност, че страната ще отиде към по-зле, вместо към по-добре, ако го сторя. Признавам, до миналата година бях срамно неумел в изкуството да управлявам, както и в правните и военни процедури; и макар с всеки ден да ставам по-вещ, образованието ми все още куца. Няма човек на моята възраст и от моя ранг, който да не е в състояние да ме научи на многобройни технически дреболии, за които аз съм пълен невежа. Но това е по вина на лошото ми здраве и на лошото мнение, което моето блестящо — и сега отчасти обожествено — семейство имаше за умствените ми способности, докато бях момче; то не се дължи на нежелание да изпълнявам задълженията си към моето отечество. И при все че никога не съм очаквал да бъда издигнат на отговорна работа, аз се усъвършенствувах в науките със, надявам се да го признаете, похвално приложение. Позволявам си свободата да заявя, че близките ми бяха сбъркали: аз никога не съм бил умствено недоразвит. Спечелих си устното свидетелство в този смисъл от божествения Август малко след посещението му при Постум Агрипа на неговия остров и от благородния Азиний Полион в Аполоновата библиотека три дни преди неговата смърт — който обаче ме посъветва да си наложа маската на глупостта, подобно на първия Брут, като предпазна мярка срещу някои личности, които биха поискали да ме премахнат, ако се покажех твърде развит умствено. Моята съпруга Ургуланила, с която се разведох заради мрачния й нрав, невярност и грубиянство, и тя си направи труда да отбележи в завещанието си — бих могъл да ви го покажа, ако желаете — своето убеждение, че не съм глупак. Последните думи на богинята Ливия Августа към мен, на смъртното й ложе, или по-скоро би трябвало да кажа „малко преди нейното обожествяване“, бяха: „И като си помисля само, че съм те смятала за глупак.“ Признавам, че сестра ми Ливила, майка ми Антония Августа, племенникът ми, покойният император Гай, и чичо ми Тиберий, неговият предшественик, до края не промениха лошото си мнение за мене; и че двамата документираха това в официални писма до Сената. Чичо ми Тиберий ми отказа място сред вас, обосновавайки се с това, че всяка реч, която бих произнесъл, не ще бъде друго освен изпитание за вашето търпение и загуба на вашето време. Племенникът ми Гай Калигула ми отреди място тук, защото му бях чичо, а той искаше да се покаже великодушен. Но разпореди аз да се изказвам последен при всички дебати и заяви в една своя реч, която, ако не си спомняте, бихте могли да намерите в архивите, че ако някой сенатор има желание да облекчи естествените си нужди по време на заседание, би го помолил за в бъдеще да бъде тъй благовъзпитан, щото да се сдържа и да не отвлича вниманието, като се измъква по средата на някоя важна реч — неговата собствена например, — и да изчака, докато знакът за всеобщо разсейване на вниманието бъде подаден от консула с извикването на Тиберий Клавдий Друз Нерон Германик (както ме знаеха тогава) за изказване по въпроса. Вие, помня, се вслушахте в съвета му, предполагайки, изглежда, че аз съм лишен от всякакви чувства, или мислейки, че те тъй често са били наранявани преди това, щото вече съм изцяло брониран, като безкрилия дракон на Тиберий; а може и да сте били единодушни с племенника ми, че наистина съм малоумен. Обаче упоменатите мнения за противното, изказани от двете божества — Август и Ливия, за които обаче ще трябва да повярвате единствено на мен, тъй като никъде не са зарегистрирани в писмена форма, — тежат безусловно повече от мненията на стотици смъртни, нали? Принуден съм да приема като богохулство всяко мнение, противоположно на тяхното. Наистина днес богохулството не е криминално престъпление — това го променихме; но то във всички случаи е проява на лошо възпитание и може да се окаже опасно, ако стигне до ушите на боговете. Освен това и чичо ми, и моят племенник загинаха от насилствена смърт и не бяха оплаквани и речите и писмата им вече не се цитират с онова уважение, с което се цитират речите и писмата на бога Август, а и по-голяма част от законодателството им бе анулирано. В своето време те бяха лъвове, уважаеми сенатори, но сега са мъртви, а според думите на еврейската поговорка, която божественият Август обичаше да повтаря — чул я беше от цар Ирод Велики на Юдея, чието остроумие той високо ценеше, както аз ценя остроумието на внука му цар Ирод Агрипа — „Живото куче струва повече от един мъртъв лъв“. Аз не съм лъв — вие знаете това. Но смятам, че не се оказах лошо овчарско куче; затуй твърдението, че непоправимо съм объркал държавните работи или че съм идиот, е, струва ми се, обида по-скоро към вас, отколкото към мене, защото вие ми наложихте монархията и многократно след това сте ме поздравявали за моите успехи и сте ме дарявали с много и големи почести, включително и с титлата Баща на Отечеството. Ако бащата е идиот, то в такъв случай децата са наследили недостатъка му, нали?

След това им прочетох писмото на Скрибониан и се огледах изпитателно наоколо. По време на речта ми всички се чувствуваха много неловко, макар ни един да не се осмели да стори друго, освен да аплодира или да изразява изненада при ония думи, където смяташе, че е необходимо. Ти, читателю, сигурно си мислиш същото, което всички те са мислили: „Каква странна реч в навечерието на един бунт! Кое кара Клавдий да разчовърква отново въпроса, който всички ние би трябвало да сме забравили вече — предполагаемото му идиотство? Защо смята за необходимо да ни напомня, че близките му на времето го смятаха за умствено недоразвит, да чете ония пасажи от писмото на Скрибониан, в които се говори за това, и защо се унижава да се оправдава?“ Да, изглеждаше много съмнително — сякаш наистина бях убеден, че съм идиот и се опитвах да уверя сам себе си в противното. Но аз знаех точно какво върша. Всъщност постъпвах много хитро. Преди всичко говорил им бях много откровено, а неочакваната самокритичност винаги се приема добре. Припомнях на Сената какъв човек съм — почтен и предан; не кой знае колко умен, но не и себелюбив — и какви са те самите — умни, но самолюбиви, нито почтени, нито предани, нито смели. Касий Херея ги бе предупредил да не предават монархията в ръцете на един идиот, а те бяха пренебрегнали съвета му в страха си от преторианците — но, общо взето, нещата бяха взели благоприятен обрат, поне досега. Благоденствието се връщаше в Рим, правосъдието се раздаваше справедливо, народът беше задоволен, войските ни в далечните страни жънеха победи, аз не се проявявах като тиран; и както им заявих в последвалите разисквания, стигнал бях по-далеч, накуцвайки на сакатия си крак, отколкото мнозина с два здрави крака, защото, осъзнавайки своя недъг, не си бях позволил да спирам или да забавям крачка. От друга страна, исках да им покажа с речта си, че ако пожелаят, те разполагат с пълната свобода да ме освободят; и недостойната ми откровеност за собствените ми недостатъци би трябвало да ги подтикне да не бъдат груби или отмъстителни към мен, когато отново се превърна в обикновен гражданин.

Произнесоха се няколко верноподанически речи с твърде предпазливи изрази — страхуваха се от отмъщението на Скрибониан, ако все пак накрая успееше да ме принуди да се оттегля. Само Виниций се изказа категорично:

— Уважаеми сенатори, предполагам, че мнозина от нас усещат ясно упрека, който Бащата на Отечеството, макар и внимателно, стовари върху ни. Признавам, искрено се срамувам, загдето не го оценявах както трябва преди идването му на власт и го смятах неподходящ за длъжностите, които оттогава насам той така благородно осъществява. Сега ми се струва невероятно, че умствените му способности са били подценявани от нас и единственото обяснение, което мога да дам, е, че сам той ни е заблуждавал, първо, с голямата си скромност и, второ, с личното си самоподценяване по времето на покойния император. Знаете пословицата: „Никой не вика «вмирисана риба».“ Тази поговорка загуби смисъла си по времето на Калигула, когато всички умни хора с риба в кошницата си викаха „вмирисана риба“, страхувайки се, че иначе Калигула ще прояви лакомия или завист. Валерий Азиатик криеше богатството си, Тиберий Клавдий — своя ум; аз нямах да крия друго освен отвращението си към тиранията, но крих това, докато настана часът да се действува. Да, всички ние викахме „вмирисана риба“. Сега Калигула е мъртъв, а при Клавдий откровеността възтържествува. Ще бъда откровен. Братовчед ми Винициан се изказа много остро срещу него в мое присъствие и предложи той да бъде сменен. Аз го упрекнах гневно, но не съобщих това на Сената, защото днес не съществува закон срещу държавната измяна, а в края на краищата той ми е братовчед. Човек трябва да се изказва свободно, особено когато е сред роднините си. Тази вечер Винициан не е тук. Той напусна града. Отишъл е, страхувам се, да се присъедини към Скрибониан. Забелязвам, че шестима от най-близките му приятели също отсъствуват. Трябва да са тръгнали с него. И все пак какво са седмина недоволници, седмина срещу петстотин? Незначително малцинство. А и дали тяхното е истинско недоволство или проява на лични амбиции?

Аз порицавам постъпката на моя братовчед по три причини: първо, защото той е неблагодарен; второ, защото е нелоялен; и, трето, защото е глупав. За неблагодарността му: Бащата на Отечеството благородно му прости, загдето излезе в моя подкрепа, когато кандидатствувах за монархията, и показа голяма търпимост след това по отношение на нахалните му и обструктивни речи в този Сенат. За неговата нелоялност: той се врече с клетва да се подчинява на Тиберий Клавдий Цезар като държавен глава. Нарушение на подобна клетва би могло да се извини единствено ако Цезар бе нарушил явно клетвата си да управлява справедливо по отношение на общото добруване; Цезар не е нарушил тази си клетва. Нелоялността към Цезар следователно е богохулство спрямо боговете, пред които Винициан положи клетвата си, и враждебност спрямо държавата, която е по-склонна, отколкото преди, да бъде управлявана от Цезар. За глупостта му: макар да е вероятно Скрибониан да убеди няколко хиляди от войниците си с помощта на лъжи и подкупи да нападнат Италия и да спечели военни победи, нима някой от благородните сенатори искрено вярва, че той е предопределен да стане наш император? Вярва ли някой, че преторианците, главната ни сила, ще се присъединят към него? Преторианците не са глупаци: те усещат кога им е добре. Сенатът и народът и те не са глупци: знаят, че под Клавдий се радват на една свобода и благоденствие, отказвани им при преките му предшественици. Скрибониан не би могъл да се възприеме от нашия град, освен ако обещае да изличи съществуващите неправди, и сигурно ще се удиви, когато разбере, че не съществуват неправди за изличаване. Както аз виждам случая, сенатори, това бъдещо въстание е подтикнато от лична завист и лична амбиция.. Сега от нас се иска не само да сменим един император, който във всяко отношение се оказа достоен за нашето възхищение и послушание, с друг, чиито способности едва познаваме и чиито намерения ни се струват подозрителни, но да се изложим на риска на една гражданска война. Защото, ако предположим, че Цезар бъде убеден да се оттегли, дали армиите наистина ще признаят Скрибониан за свой командир? Има няколко изтъкнати личности, далеч по-способни да поемат монархията, отколкото Скрибониан. Какво би могло да попречи на други военачалници, с по четири легиона зад гърба си вместо Скрибониановите два, също да се предложат за императори и да настъпят към Рим? А дори Скрибониан да успее да се наложи, което лично аз смятам за твърде невероятно, какво ще кажем за Винициан? Ще се задоволи ли той да превие коляно пред надменния Скрибониан? Дали той не е предложил подкрепата си само при условие, че империята ще бъде управлявана от двамата? А дори и да е така, не бихме ли могли да очакваме нов смъртен дуел между тях, както на времето между Помпей и божествения Юлий Цезар и между Марк Антоний и божествения Август! Не, сенатори! Това е случай, при който нашата лоялност, благодарността ни и общите ни интереси вървят ръка за ръка. Трябва верноподанически да подкрепим Тиберий Клавдий Цезар, ако желаем да си заслужим благодарността на отечеството, одобрението на боговете и нашите лични самопоздравления по-късно, когато Винициан и Скрибониан вече са срещнали смъртта на предателите, която тъй щедро заслужават.

След това взе думата Руфрий:

— Смятам за много неприятно това, че вероятността за нелоялността на преторианците изобщо бе спомената в това събрание. Като техен командир аз се възмущавам от мисълта, че дори един-единствен от тях е в състояние да пренебрегне своя дълг към императора. Не бива да забравяте, уважаеми сенатори, че именно преторианците първи се обърнаха към Тиберий Клавдий Цезар, сега Баща на Отечеството, с молба да поеме върховното командуване на армията и че това събрание за известно време не беше склонно да потвърди избора ми. Затова не прави чест на един сенатор да подхвърля, че преторианците можели да се покажат нелоялни. Не, както те бяха първите да поздравят Тиберий Клавдий Цезар император, тъй те ще са и последните, които ще изоставят неговата кауза. И ако до лагера достигне вестта, че Сенатът е решил да предложи върховното командуване на друга някоя личност — в този случай, уважаеми сенатори, съветвам ви незабавно да вземете решение или да укрепите тази сграда с барикади от пейки и грамади от уличната настилка, или да отложите заседанията си и да се пръснете по всички посоки.

И тъй, гласуваха ми пълно доверие и Сенатът ме упълномощи да пиша на Скрибониан, уведомявайки го, че му отнема командуването и че той трябва да се върне в Рим, за да даде обяснения. Но Скрибониан изобщо не получи писмото ми. Той вече беше мъртъв.

Ще ви разкажа какво се беше случило. След като успял, както той си мислел, да бъде обикнат от сърце от войниците си, като отслабил дисциплината им, доставил им изобилие от свободни развлечения и увеличена дажба от вино, заплатена от личните му средства, той строил Седмия и Единайсетия легион в местния амфитеатър и им заявил, че животът му бил в опасност. Прочел им писмото на Винициан или по-голямата част от него и ги запитал готови ли са да го подкрепят в опита му да освободи Рим от една тирания, която, както личало, бързо се превръщала в капризна и жестока като по времето на Калигула. „Републиката трябва да се възстанови! — викнал той. — Само при Републиката е процъфтявала истинската свобода.“ Той сипел семена направо от торбата, както се казва, и някои семена поникнали начаса. Обикновените войници дочули в думите му звънтене на монети: те обичат парите, а освен това струвало им се несправедливо такъв един щедър военачалник да бъде принесен в жертва на моя гняв и завист. Аплодирали го бурно, аплодирали и Винициан, който на времето бе командувал Единайсетия легион; и дали клетва да следват и двамата, та ако потрябва, чак до края на света. Скрибониан им обещал по десет златици на всеки, и то начаса, по четиридесет при пристигането им в Италия и още по сто в деня, в който ще влязат победоносно в Рим. Платил им десетте златици и ги отпратил обратно в лагера, нареждайки им да бъдат в готовност за предстоящия поход. Щял да ги призове веднага щом пристигнели транспортите от Италия и щом местните новобранци бъдели въоръжени. Но Скрибониан направил голяма грешка, подценявайки верноподаничеството и интелигентността на своите войници. Наистина не било трудно да извика у тях временно негодувание заради неправдите към него самия и те били готови да приемат парични подаръци, докато са в подобно настроение; но пълното нарушение на войнишката им клетва било друго нещо. Това вече не се купувало така лесно. Готови били да го следват до края на света; но не и до Рим — центъра на този свят. Трябвало много повече от десет златици на човек, за да бъдат склонени да слязат на италийския бряг с несигурното обещание за още по четиридесет при слизането на брега. Да напуснат своята провинция и да нападнат Италия, означавало бунт, а наказанието за неуспешен бунт беше смърт: смърт в боя или смърт под меча на палача, а дори и смърт от бой с пръчки или разпъване на кръст, ако императорът пожелае да си послужи с тях като пример за назидание.

Свикали събрание на офицерите, за да се реши дали да последват Скрибониан, или не. Изразили известна симпатия към него, но не били много склонни да участвуват в бунт. Във всички случаи никой не искал Републиката да бъде възстановена. Скрибониан им бил заявил, че разчита на тяхната подкрепа, и подметнал, че ще ги хвърли на справедливия гняв на обикновените войници, ако откажат да го подкрепят в славната кауза за възстановяване древните римски свободи. Решили да печелят време. Изпратили му пратеници, които да му обяснят, че все още не са се споразумели помежду си, но ще го уведомят за общото си решение — нека им прости моралните колебания — в деня, когато войската тръгне на път. Скрибониан им отговорил, че могат да постъпят както намерят за добре — той разполагал с многобройни способни хора, които да ги заместят, — но ги предупредил, че ако откажат да го подкрепят, ще трябва да се приготвят да заплатят с живота си за своето упорство. По-важно от събранието на офицерите обаче било тайното събрание на знаменосците, подофицерите и другите низши чинове, както и на всички войници със служба над дванайсет години, повечето от които бяха женени за далматинки, тъй като войниклъкът им беше преминал по тези места: един римски легион почти никога не се местеше от една провинция в друга. Седмият и Единайсетият всъщност смятаха Далмация за свой постоянен дом и нямаха други интереси и идеи, освен тези да се настанят колкото може по-удобно там и да защищават своята собственост.

Знаменосецът на Седмия се обърнал към събранието:

— Момчета, вие всъщност не възнамерявате да последвате пълководеца ни до Италия, нали така? Това ми се струва много глупаво приключение, да оставим настрана честта на легиона. Дали сме клетва за вярност на Тиберий Клавдий Цезар, нали? А той се оказа почтен човек, нали? Може да се е заял със стария Скрибониан, но кой ще каже на чия страна лежи правдата? Старият Скрибониан и той си има недостатъци — знаем си го. Защо не ги оставим сами да се оправят помежду си? Готов съм да се бия с германци, с мавританци, с парти, с евреи, с британци, с араби, с китайци — готов съм да отида, където ме пратят — войник съм, такава ми е работата. Но не желая да се бия в Италия с преторианците. Те много обичат императора, така съм чувал, а освен туй според мен твърде странно е да се бием едни други. Военачалникът не би трябвало да иска това от нас. Лично аз не съм изхарчил неговия подарък и не възнамерявам да го сторя. Предлагам да се откажем от цялата работа.

Всички се съгласили с него. Но младите войници и по-тежките случаи — старите войници с лош характер — вече били тъй възбудени в очакване на обещаните пари и плячката, че пред събранието изникнал въпросът как да се откажат от въстанието, без да се поставят в неловко положение. Разумна идея хрумнала на един от тях. Подобен бунт сред същите тези легиони бе потушен преди трийсет години с помощта на небесно знамение — слънчево затъмнение, последвано от поройни дъждове: защо да не се измисли друго знамение, което да разколебае бунтовниците? Намислили го.

Пет дни по-късно пристигнала заповед от Скрибониан легионите да се отправят към пристанището в пълно въоръжение, с хранителни припаси, екипирали, готови да се натоварят веднага на корабите за Италия. Знаменосците на Седмия и Единайсетия легион едновременно докладвали на своите командири, че в същата сутрин не успели да обкичат Орлите по обичайния начин с лаврови гирлянди. Гирляндите падали в мига, в който ги поставяли, и незабавно повяхвали! След малко знаменосците отново се втурнали с престорен ужас да съобщят за друго чудо: знамената отказали да се измъкнат от земята, в която били забити! Офицерите с радост изслушали вестта за тези ужасни знамения и ги съобщили на Скрибониан. Скрибониан изпаднал в луд гняв и се втурнал в лагера на Единайсетия.

— Разправяте, че знамената отказвали да се помръднат, а, лъжци такива! То е, защото сте банда страхливци и нямате смелост колкото едно куче. Гледайте! Кой разправя, че това знаме не можело да се отмести?

Изтичал до най-близкото знаме и го дръпнал. Вдигал и дърпал, напъвал се, докато вените на челото му изпъкнали като въжета, но не можал да помръдне знамето. А всъщност то било тайно забито в цимент още през нощта на събранието, същото били сторили и с другите знамена, а отгоре натрупали пръст. Циментът се бил втвърдил като скала.

Скрибониан разбрал, че всичко е загубено. Размахал пестник към небето, затичал се към пристанището, скочил на личния си кораб и наредил на моряците незабавно да се отделят от брега и да навлязат в морето. Потеглял за Италия, възнамерявайки, смятам, да предупреди Винициан за своя провал. Но вместо това моряците го свалили на остров Лиса близо до Корфу, предполагайки, че плановете му са се променили, и не желаейки да имат нищо повече с него. Останал само един освобожденец и той присъствувал на самоубийството му. Винициан и той се самоубил, когато след ден-два научил вестта; същото сториха и повечето от съучастниците му. Бунтът не се състоя.

Излишно е да се преструвам — преживях десет напрегнати дни между оная реч в Сената и часа, в който получих щастливата новина за провала на Скрибониан. Изнервих се много и ако не бяха усилията на Ксенофонт, старите ми болести непременно щяха да се върнат с нова сила. Но той ме наливаше ту с едно, ту с друго, поддържаше ме с масажи и ме окуражаваше по своя сдържан начин да не се боя от бъдещето; и тъй успя да ме измъкне без сериозно увреждане на здравето ми. Един стих от Омир ми се наби в съзнанието и аз безспирно го повтарях на всеки срещнат:

Дори един ден го дадох на Руфрий за парола. Месалина ми се присмя, но аз имах готов отговор:

— Но то се е набило и в съзнанието на Омир. Той също го повтаря. Един път в „Илиадата“ и два-три пъти в „Одисеята“.

Предаността на Месалина бе голяма утеха, както и верноподаническите приветствия на гражданите и войниците, когато се явявах на обществени места, а тъй също и доверието, което Сенатът, както изглежда, хранеше към мене.

Отблагодарих се на Седмия и Единайсетия легион, измолвайки от Сената да ги прекръсти на „Верните легиони на Клавдий“, а по настояване на Месалина (Вителий се съгласи с нея, че случаят не е подходящ за амнистия) наказах със смърт главните подстрекатели, които бяха оцелели. Но не ги екзекутирах без съдебна процедура, както бях сторил със Силан, а изправих всеки пред истински съд. Процедурата, която бях възприел, бе да прочитам обвинението, седнал на служебния си стол, а консулите седяха по един от двете ми страни. След това се оттеглях на обикновения си стол, а консулите поискваха да ми се донесат техните служебни столове и водеха делото като съдии. Случи се, че бях много настинал, от което гласът ми, който всякога е бил слаб, се превърна в шепот; но до мене бяха Нарцис, Полибий и преторианските офицери, та ако трябваше да се извърши разпит на някой обвиняем или свидетел, подавах им списък с въпроси, които да зададат от мое име, или ги прошепвах на разпитвания. Нарцис ми бе най-добрият високоговорител, затова го използувах по-често от останалите: а това доведе до недоразумения. По-късно неприятелите ми разправяха, че той водел обвинението по своя собствена инициатива — един никакъв освобожденец да обвинява благородни римляни, какъв скандал! Нарцис наистина се държеше много уверено и самонадеяно и трябва да призная, че се присъединих към всеобщия присмех срещу него, когато верният освобожденец на Скрибониан, когото той разпитваше, успя да го бие по остроумие.

Нарцис: Ти си освобожденец на Фурий Камил Скрибониан, нали? Ти присъствува ли на неговата смърт?

Освобожденецьт: Да, присъствувах.

Нарцис: Той беше ли ти доверил намеренията си за подготвяния бунт? Ти знаеше ли кои са му съучастниците?

Освобожденецьт: Искаш да кажеш, че съм бил недостоен за неговото доверие, така ли? Че ако е имал съучастници, както ти ги наричаш, аз сигурно съм щял да ги издам?

Нарцис: Нищо не искам да кажа. Задавам ти един ясен въпрос относно фактите.

Освобожденецьт: Тогава и аз ти отговарям ясно. Не си спомням.

Нарцис: Не си спомняш ли?

Освобожденецьт: Последните му думи към мен бяха: „Каквото и да съм ти казал по този въпрос, забрави го. Нека тайните ми умрат заедно с мене.“

Нарцис: Аха, в такъв случай аз трябва да предположа, че той ти се е доверил.

Освобожденецьт: Предполагай каквото си щеш. Това не ме интересува. Последната заповед на господаря ми беше да забравя. Подчиних му се безусловно.

Нарцис (пристъпва гневно напред, към средата на залата, тъй че закрива свидетеля от очите ми): Много честен освобожденец, кълна се в Херкулес. А я ми кажи, приятелче, какво би сторил, ако Скрибониан станеше император?

Освобожденецьт: Щях да се туля зад гърба му, приятелче, и да си затварям устата.

Петнадесет бунтовници от благороден произход, или бивши благородници, бяха осъдени на смърт, но само един от тях беше сенатор, Юнк, магистрат от първи ранг, и аз го накарах да си подаде оставката, преди да го осъдя. Другите сенатори се бяха самоубили преди ареста. За разлика от общоприетия обичай не конфискувах имуществата на екзекутираните бунтовници, а оставих близките им да ги наследят, все едно, че най-почтено са се самоубили. Всъщност в три-четири случая, там, където се оказа, че имотите им са тежко обременени с дългове — дължащи се вероятно на участието им в бунта, — аз просто подарих на наследниците пари. Разказваше се, че Нарцис бил вземал подкупи, за да унищожи уличаващите доказателства срещу някои бунтовници: но това е чиста измислица. Лично аз проведох предварителните разследвания с помощта на Полибий и вземах показанията под клетва. Нарцис не бе имал възможността да скрие никакви факти. Месалина обаче имаше достъп до документите и може би е унищожила някои от тях; трудно ми е да разбера дали го е сторила, или не. Но Нарцис и Полибий не са ги докосвали освен в мое присъствие. Разправяше се също така, че освобожденци и граждани били подлагани на мъчения, за да се измъкнат от тях някои доказателства. Това също е невярно. Измъчвани бяха някои роби, но не да ги принудят да дадат показания срещу господарите си, а само за да свидетелствуват срещу някои освобожденци, които подозирах във фалшификация. Източникът на приказките за това, че уж съм измъчвал освобожденци и граждани, вероятно идеше от някои роби на Винициан, на които той бе дал свободата, когато бе разбрал, че бунтът се е провалил, та да ги предварди от възможността да дават показания срещу него под натиска на мъченията; той бе указал датата за освобождаването им в съответния документ с една година по-рано. Това бе незаконна процедура или във всички случаи хората все още можеха да бъдат разпитвани с мъчение според един закон на Тиберий, с който се целеше да се попречи на този начин на измъкване. Един самозван гражданин бе подложен на мъчения, когато се оказа, че няма право да се смята за гражданин. Наистина Юнк протестира по време на своя процес, че бил малтретиран в тъмницата. Яви се обвит в превръзки, с дълбоки рани по лицето, но Руфрий даде показания, че това било чиста лъжа; раните му се дължали на съпротивлението му при самия арест — скочил гол от спалнята си в Бриндизи и се опитал да се измъкне през някакъв гъст жив плет. Двама офицери от преторианците го потвърдиха. Но Юнк успя да си отмъсти на Руфрий.

— Ако аз трябва да умра, Руфрий — каза той, — тогава ще те взема със себе си.

А сетне се обърна към мене:

— Цезаре, твоят доверен командир на преторианците те мрази и презира точно толкова, колкото и аз. Пет и аз разговаряхме с него по молба на Винициан, за да разберем дали при идването на далматинските легиони ще се съгласи да премине с преторианците на наша страна. Той прие да го стори, но само при условие, че той, Скрибониан и Винициан ще си поделят управлението на империята. Отречи това, ако смееш, Руфрий.

Арестувах Руфрий още на място. Отначало се опита да отхвърли обвинението с присмех, но Пет, един от въстаналите конници, който очакваше своя процес, подкрепи свидетелството на Юнк и накрая Руфрий направи самопризнания и помоли за милост. Смилих се над него и му позволих да изпълни сам смъртната си присъда.

Екзекутирани бяха и няколко жени. Не виждам защо полът на жената да я предпазва от наказание, ако наистина е била виновна в подстрекаване на въстание, особено пък жена, която не се е омъжила за един мъж по строгата форма на брака, ами си е запазила своята независимост, както и имотите, тъй че не може да твърди, че е била принудена към бунт от своя съпруг. Доведоха ги на ешафода оковани във вериги също като съпрузите им и, общо взето, те проявиха по-голяма смелост при срещата със смъртта. Една жена. Ария, съпруга на Пет, но близка приятелка на Месалина, омъжена по строгата форма, без съмнение щеше да бъде помилвана, ако бе отправила искане за това. Но не — тя предпочете да умре с Пет. Пет, като награда за показанията му в случая с Руфрий, получи разрешение да се самоубие, преди още да бе заведено официално дело срещу жена му. Той беше страхливец и не намерил сили да падне върху меча си. Ария го измъкнала от него и го намушкала под собствените си ребра.

— Гледай, Пет — казала тя, умирайки, — не боли.

Най-видната личност, която умря за съучастничество в бунта, беше племенницата ми Юлия (Елена Лакомницата). Драго ми бе, че имам убедителен повод да се отърва от нея. Тя беше същата, която бе предала съпруга си, бедния ми племенник Нерон, на Сеян и бе станала причина да го прокудят на острова, където той умря. По-късно Тиберий изрази възмущението си от нея, като я омъжи за Бланд, прост конник от долен произход. Елена завиждаше на хубостта на Месалина, както и на нейната власт: сама тя бе загубила хубостта си от лакомия и мързел и бе станала страшно дебела; обаче Винициан беше от ония плъхообразни дребни мъже, които обичат дебелите жени, както плъховете обичат големи тикви; и ако той бе станал император, както възнамеряваше, тъй като се смяташе много по-способен и от Руфрий, и от Скрибониан, Елена Лакомницата щеше да стане негова императрица. Винициан я издаде на Месалина в знак на верността си към нас.