Божественият Клавдий (и неговата съпруга Месалина)

Глава 30

Ксенофонт ми даде още една доза от „Олимпийската смес“, преди да заспя, и приятното чувство, което бе започнало да изчезва по време на вечерята, ме освежи. Събудих се изведнъж — невнимателен роб бе изпуснал купчина чинии, — прозях се високо и се извиних на компанията за неприличното си държане на трапезата.

— Няма нищо, Цезаре! — викнаха в един глас. Забелязах, че всички изглеждат уплашени. Нечисти дела и нечиста съвест. — Да не сте сипали отрова във виното ми, докато съм спал? — пошегувах се.

— Опазили ни боговете, Цезаре! — възмутиха се те.

— Нарцисе, какъв беше смисълът на оная колчестърска шега на Ветий Валент? Нещо, че бритите ме почитали като бог?

Нарцис рече:

— Не беше само шега, Цезаре. Всъщност ти сигурно знаеш, че един храм в Колчестър е посветен на бог Клавдий Август. Там те боготворят от началото на лятото. Само че аз едва сега го научих.

— Значи, затова се усещам толкова странно. Превръщам се в бог! Но как е станало? Помня, че писах на Осторий и санкционирах построяването и посвещаването на един храм в Колчестър на бога Август в благодарност за победата, която дари на римските войски на британския остров.

— Тогава сигурно, Цезаре, Осторий е направил обичайната грешка да разбере под „Август“ теб самия особено след като си споменал за победата, дарена от Август на римските войски в Британия. Божественият Август определя границата до Ламанш и неговото име не означава нищо за британците, сравнено с твоето. Местното население там говори за тебе с дълбока религиозна почит. Съчинили са стихове за твоите светкавици и мълнии, за магическите мъгли и злите духове, за твоите гърбави чудовища и за чудовищата ти със змии вместо носове. От политическа гледна точка Осторий е бил напълно прав, като ти е посветил храма. Но съжалявам, че го е сторил без твоето съгласие и, предполагам, против желанието ти.

— Е, значи, сега съм бог, тъй ли? — повторих. — Ирод Агрипа все ми повтаряше, че ще умра като божество, а пък аз му отвръщах, че говори глупости. Грешката, струва ми се, е вече непоправима, как смяташ, Нарцисе?

— Ако го отмениш, това ще остави много лошо впечатление у провинциалите — отвърна Нарцис.

— Тъй както се чувствувам сега, все ми е едно. За нищо не ме е грижа. Предлагам да извикаме оная нещастница и да я съдим начаса. Чувствувам се напълно освободен от дребнави морални угризения. Готов съм дори да й простя.

— Тя е мъртва — тихо промълви Нарцис. — Мъртва по твое лично нареждане.

— Напълнете ми чашата — промълвих. — Не си спомням да съм издавал такава заповед, но сега ми е все едно. Питам се, какъв бог съм всъщност? Старият Атенодор ми обясняваше старата стоическа представа за божеството: богът, това била една идеална кръгла дупка, недосегаема за бедите и събитията. А пък аз всякога съм си представял божеството като огромна тиква. Ха, ха, ха! Ако ям още от тази гъска и ако пийна още от това вино, и аз ще бъда отиквен. Значи, Месалина е мъртва! Хубава жена, приятели мои! Но лоша!

— Хубава, но лоша, Цезаре.

— Нека някой ме отнесе в леглото и нека заспя блажения сън на боговете. Сега съм благословен бог, нали така?

Отнесоха ме в леглото. Останах там до пладне на другия ден, потънал в дълбок сън. Докато ме нямало. Сенатът се събрал и приел предложението да бъда поздравен за потушаването на бунта и друго предложение: името на Месалина да се задраска от архивите и да се заличи от всички обществени надписи, както и да се разрушат статуите й. Станах следобед и подхванах ежедневната си императорска дейност. Всички, които срещнах, се държаха много смирено и учтиво, а когато отидох в съдилището, никой, за пръв път от години насам, не се опита да ме притеснява или подиграва. Привърших делата за кратко време.

На другия ден започнах да приказвам надути приказки за покоряването на Германия; и Нарцис, осъзнавайки, че Ксенофонтовото лекарство ми действува прекалено силно — обърква разсъдъка ми, вместо да ме успокоява след смъртта на Месалина, му казал да го спре. Постепенно олимпийското настроение избледня и аз започнах да се чувствувам трогателно смъртен. На първата утрин, след като се бях освободил от влиянието на опиата, слязох на закуска и запитах:

— Къде е жена ми? Къде е господарката Месалина?

Месалина всякога закусваше с мен, когато нямаше пристъп на „главоболие“.

— Тя е мъртва, Цезаре — отвърна Евод. — Умря преди няколко дни, по твое нареждане.

— Не знаех — отвърнах унило. — Исках да кажа, забравил съм.

А сетне срамът, мъката и ужасът на всичко преживяно ме връхлетя и аз рухнах. Скоро дърдорех глупаво за милата ми, скъпа Месалина и се укорявах като неин убиец, разправях, че всичко било по моя вина, и изобщо се държах като същински идиот. Най-сетне се овладях и повиках за носилката.

— Градините на Лукул! — наредих на носачите. Те ме заведоха там.

Седнал на пейката под един кедър, загледан в гладката зелена морава и в алеята от габъри, сам, пазен от германските си телохранители, скрити в гъсталака, с дълъг папирусов лист на коленете и с перо в ръка, започнах да пиша, както си седях. Думите ми се редяха, кой знае защо, в свързани групи от по три изречения, подобно на „терцините“ на британските друиди (обичайната стихотворна форма за морализаторски или дидактични произведения):

Удържах на решението си. Оттогава не съм го нарушавал. Не позволих нищо да се вмъкне между него и мене. Отначало беше много мъчително. Казах на Нарцис, че се усещам също като оня испанец гладиатор, чийто щит бе внезапно откачен от ръката му; но разликата беше там, че испанецът умря от раната си, а пък аз продължавам да живея. Чували сте сигурно сакати хора да се оплакват при влажно, студено време от болки в ръката или в крака, който липсва? Болката може да се усеща много точно, острата болка, която пропълзява откъм палеца към китката или се загнездва в коляното. Често се чувствувах така. Тревожех се какво ли ще каже Месалина за някое решение, което съм взел, как ли ще понесе дългата отегчителна пиеса в театъра; започнеше ли да гърми, спомнях си как се страхува от гръмотевици.

Както сигурно сте се сетили, най-болезненото подозрение бе това, че в последна сметка малкият ми Британик и Октавия може би не бяха мои деца. Октавия, в това бях уверен, не беше мое дете. Тя с нищо не напомняше рода на Клавдиите. Хиляди пъти се вглеждах в нея, докато най-после разбрах кой ще й е баща — командирът на германците по времето на Калигула. Припомних си, че една година след амнистията той се бе опозорил, загубил беше поста си и накрая падна толкова ниско, че стана гладиатор. Месалина бе настояла да пощадим живота му на арената (той бе обезоръжен и един рециарий бе застанал над него, вдигнал тризъбеца си) — молила бе да пощадя живота му въпреки настояването на цялата публика, която крещеше, подсвиркваше и навеждаше палци надолу. Простих му, защото тя каза, че ако съм й откажел, щяла да се поболее: това бе тъкмо преди раждането на Октавия. Тъй или инак, след няколко месеца той отново излезе срещу същия рециарий и този път бе убит веднага.

Британик беше истински Клавдий, момченце с благородни черти, но през ума ми проблесна ужасната мисъл, че твърде много напомня брат ми Германик. Дали Калигула не беше негов баща? По нищо не приличаше на Калигула, но наследствеността често прескача през едно поколение. Това подозрение не ми даваше мира. Не успях да го избия от ума си. Стараех се да го виждам колкото може по-малко, без обаче да се отричам от него. И той, и Октавия трябва да са страдали много по това време. Бяха много привързани към майка си, затова наредих да не им се разказват подробности за прегрешенията й; трябваше да знаят само, че майка им е мъртва. Но те скоро разбраха, че е била екзекутирана по моя заповед, и естествено по детски се отдръпнаха от мен. Ала аз все още не събирах сили да им заговоря за това.

Обясних вече, че моите освобожденци се бяха сплотили здраво и че ако някой засегнеше един от тях, все едно, че обиждаше всички и че някой, който е покровителствуван от един, се радваше на благоволението на всички. В това отношение те даваха пример за подражание на Сената, но Сенатът не го последва, защото вечно бе разделен на фракции, обединявани единствено от раболепието към мен. И макар сега, три месеца след смъртта на Месалина, между тримата ми главни министри. Нарцис, Палас и Калист, да бе започнало някакво тайно съперничество, съществуваше предварително споразумение, че оня, който успее да се наложи, не ще използува надмощието, което е добил, спечелвайки благоволението ми, като средство за унижение на другите двама. И през ум не би могло да ви мине какво бе извикало това съперничество. Изборът на четвърта съпруга за мене!

— Но как — ще възкликнете, — нали заръча на преторианците да те насекат на парчета с мечовете си, ако отново се ожениш?

Да, заръчах им. Но това бе, преди да взема онова съдбоносно решение, седнал под кедъра в Градините на Лукул. Защото сега наистина съм твърдо решен, а реша ли нещо веднъж, все едно, че съм го забил с клинец. Зададох на освобожденците си нещо като гатанка: да познаят какви са брачните ми намерения. Всъщност това бе по-скоро на шега, защото вече бях избрал щастливката. Подхванах ги една вечер, подхвърляйки между другото:

— Би трябвало да сторя нещо по-добро за Октавия, а не да я оставям на грижите на освобожденките. Обесих всички прислужнички, които познаваха характера на бедното дете. А от дъщеря ми Антония не бих могъл да очаквам да се грижи за нея: Антония не се чувствува добре, откакто умря собственото й дете.

Вителий се обади:

— Не, малката Октавия се нуждае от истинска майка. Същото е и с Британик, макар че момчетата по-лесно се грижат за себе си.

Не отвърнах, но от това всички присъствуващи разбраха, че замислям да се оженя пак, а понеже знаеха колко лесно бях управляван от Месалина, всеки сметна, че ако той ми намери съпруга, животът му е уреден. Нарцис, Палас и Калист — всеки на свой ред предложи своя кандидатка в първия миг, в който имаха възможност да разговарят с мене насаме. Беше ми много забавно да наблюдавам в каква посока вървят мислите им. Калист си припомни, че Калигула бе принудил един управител на Гърция да се разведе с жена си, Лолия Полина, а сетне сам се бе оженил за нея (това му бе трета жена), защото някой му бе подхвърлил на едно пиршество, че била най-красивата жена в империята: а след това се бе сетил, че този някой съм бил аз. Решил бе, че тъй като Лолия Полина не само не бе погрозняла през изминалите десет години, а дори се бе разхубавила още повече, спокойно можеше да ми я предложи. Стори го още на следния ден. Усмихнах се и обещах да си помисля.

Вторият беше Нарцис. Най-напред ме запита коя ми е предложил Калист, а като му казах: „Лолия Полина“, възкликна, че не била подходяща за мен. Интересували я единствено накитите.

— Не си подава носа навън, без да се накичи най-малко с трийсет хиляди златици в смарагди, рубини или бисери, всеки път все различни, а пък е глупава и упорита като воденичарско муле. Цезаре, единствената жена за теб, както и двамата знаем, е Калпурния. Но ти не можеш да се ожениш за проститутка: ще направи лошо впечатление. Затова ти предлагам да се ожениш формално за някоя благородничка, но да си живееш с Калпурния, както преди да срещнеш Месалина, и да се радваш на истинско щастие до края на живота си.

— А коя предлагаш за формална съпруга?

— Елия Петина. След като ти се разведе с нея, тя пак се омъжи, както знаеш. Наскоро овдовя и остана без средства. Ще й направиш добро, ако я вземеш.

— Ами острият й език, Нарцисе?

— Нещастието я е укротило. Никога вече не ще се осмели да сквернослови така. Ще я предупредя и ще й обясня условията на брака. Ще получава всички почести, дължими й като на твоя съпруга и като майка на дъщеря ти Антония, ще има голям личен доход, но ще трябва да подпише договор, че ще се държи като глухоняма в твое присъствие и не ще те ревнува от Калпурния, Е?

— Ще помисля по въпроса, драги Нарцисе.

Единствен Палас отгатна правилно. Това от негова страна бе или проява на голяма глупост, или на изключителна хитрост. Как би могъл да предположи, че ще постъпя тъй чудовищно, че да се оженя за племенницата си, Агрипинила? Преди всичко бракът щеше да е кръвосмесителен, на второ място тя бе майка на Луций Домиций, към когото изпитвах дълбоко отвращение; а на трето, сега, след като Месалина беше мъртва, тя с право можеше да получи името на най-пропадналата жена в Рим. Дори и по времето на Месалина би било трудно да се направи изборът между двете: бяха еднакво порочни и ако Месалина е била по-развратна от Агрипинила, тя поне не бе извършвала кръвосмешение, нещо, което Агрипинила, в това бях уверен, бе сторила. Но Агрипинила имаше едно хубаво качество — беше много смела, докато Месалина, както видяхме, бе страхливка. Палас предложи Агрипинила при същата уговорка като Нарцис, а именно, това да е само формален брак; аз ще мога да си живея, с която жена си искам. Агрипинила, каза той, била единствената в Рим, която да продължи политическата работа на Месалина, и наистина ще ми помага.

Обещах да помисля внимателно по въпроса.

А след това уредих един истински дебат между Калист, Нарцис и Палас, след като им дадох достатъчно време да поговорят с кандидатките си и да разберат дали те са склонни да станат съпруги на Цезаря. Повиках Вителий за арбитър и дебатът се състоя след няколко дни. В препоръчителните си думи за Елия Нарцис изтъкна, че подновявайки една стара връзка, не ще трябва да въвеждам нов човек в семейството и че тя ще бъде добра майка на малката Октавия и на Британик, с които вече е сродена, бидейки майка на сестра им Антония.

Калист напомни на Нарцис, че Елия е разведена с мен много отдавна, и подхвърли, че ако сега я прибера отново, гордостта й ще се възбуди и твърде вероятно е да вземе да си отмъщава тайничко на децата на Месалина. Лолия била много по-подходяща: никой не можел да отрече, че е най-красивата жена в света и много добродетелна.

Палас се опълчи срещу двете предложения. Елия, каза той, била опърничава жена, а Лолия празноглава глупачка, която се носела насам-натам като златарска витрина и щяла да иска по цял комплект дрънкулки всеки ден, редовно, както слънцето изгрява, за сметка на държавната хазна. Не, най-подходящ избор била господарката Агрипина. (Единствен аз все още продължавах да я назовавам с умалителното „Агрипинила“.) Тя щяла да доведе със себе си внука на Германик, който във всяко отношение бил достоен за императорското богатство; а от голямо политическо значение било тази жена, която доказала, че е плодовита и все още била млада, да не се омъжва в друг дом и да прехвърля в него величието на Цезарите.

Виждах как Вителий се облива в пот, опитвайки се да разбере от изражението ми коя от трите предпочитам и чудейки се дали не ще е най-добре самият той да предложи някое съвсем друго име. Но той се ориентира, струва ми се, от реда, по който бях определил освобожденците ми да се изкажат. Пое си дълбоко дъх и рече:

— Между три тъй хубави, мъдри, благородни и отбрани кандидатки за мен е трудно да преценя, както е било трудно на троянския пастир Парис да избере между трите богини Юнона, Венера и Минерва. Нека продължа с това сравнение, което е подходящо. Елия Петина е Юнона. Тя вече е била омъжена и има дете от императора; но както Юпитер е бил недоволен от Юнона, макар да е била майка на Хеба, заради острия й език, тъй и императорът бе недоволен от Елия Петина, а ние не бихме желали повече войни на това наше земно небе. За Лолия Полина се говори, че била същинска Венера и наистина Парис е дал наградата на Венера; ала Парис е бил млад момък, както си спомняте, а хубостта, лишена от ум, не може да привлече един зрял управник с богат брачен и управленчески опит. Агрипинила е Минерва по своя ум и почти не отстъпва на Лолия по хубост. Съпругата на императора трябва да притежава и хубост, и ум: аз се спирам на Агрипинила.

Престорих се, че едва сега се замислям над въпроса, и казах:

— Но, Вителий, та тя е моя племенница. Не мога да се оженя за племенницата си, не разбираш ли?

— Ако ми позволиш да се отнеса до Сената, Цезаре, смятам, че ще съумея да постигна съгласието им. Нередно е, разбира се, но ще подхвана нещата, както ти неотдавна стори по въпроса за избирателните права на Отьон: ще изтъкна, че брачните закони в Рим са станали с течение на времето по-гъвкави. Преди сто години например би се сметнало чудовищно първи братовчеди да встъпят в брак, а днес е нещо обикновено, срещано и в най-добрите семейства. Защо чичо и племенница да не се оженят? Партите го правят, а тяхната цивилизация е много древна. В семейството на Ирод браковете се сключват предимно между чичовци и племеннички.

— Правилно — казах. — Иродиада се омъжи за чичо си Филип, а след туй го напусна и избяга с чичо си Антипа. Дъщерята на Ирод Агрипа, Береника, се омъжи за чичо си Ирод Полион, цар на Халкида, а сега разправят, че живеела в кръвосмешение с брат си, младия Агрипа. Защо Цезар да няма свободата на един Ирод?

Вителий се изненада, но отвърна напълно сериозно:

— Кръвосмешение между брат и сестра е съвсем друго нещо. Това не бих го подкрепил. Но смятам, че нашите древни предци са позволявали брак между чичо и племенница; защото никъде в класическата литература не се изразява възмущение от брака на Плутон с Прозерпина.

— Плутон е бил бог — рекох. — Но, както изглежда, бог съм и аз. Паласе, какво мисли племенницата ми Агрипинила по въпроса?

— Ще бъде много поласкана и възрадвана, Цезаре! — извика Палас, неспособен да скрие тържеството си. — И е готова да се закълне, че докато е жива, ще се посвети изцяло на тебе, на децата ти и на империята.

— Доведи я тук.

Когато дойде, Агрипинила падна в нозете ми; накарах я да стане и й казах, че съм готов да се оженя за нея, ако е съгласна. В отговор тя ме прегърна страстно и заяви, че това би бил най-щастливият миг от живота й. Повярвах й. Защо не? Сега тя щеше да може да управлява света чрез мене.

Агрипинила не беше Месалина. Месалина имаше дарбата да се отдава изцяло на сексуалните удоволствия. По това приличаше на прадядо си, Марк Антоний. Агрипинила не беше такава жена. Тя приличаше на прабаба си, божествената Ливия: важното за нея беше властта. Както казах, сексуално тя бе напълно аморална, но в никакъв случай не бе щедра в благоволенията си. Лягаше само с мъже, които биха могли да й помогнат в политическо отношение. Тъй например имам всички основания да предполагам, че е възнаградила Вителий за любезното му застъпничество, и знам със сигурност (макар никога да не й го казах), че Палас беше и тогава, та и сега е неин любовник. Защото Палас отговаря за императорската съкровищница.

И така, Вителий държа своята реч в Сената (след като първо си организира голяма публична демонстрация пред сградата) и им заяви, че той ми е предложил този брак и че аз съм се съгласил с политическата му необходимост, но съм се поколебал да реша окончателно преди да чуя какво мислят Сенатът и народът за това нововъведение. Вителий говори със старомодно красноречие:

„… И не ще трябва да търсите дълго, уважаеми сенатори, за да откриете, че сред римските благороднички тази Агрипинила изпъква най-ярко с благородството на произхода си, дала е ярки доказателства за своята плодовитост и не само отговаря, но надминава изискванията ви за добродетелност: наистина необикновено щастливо обстоятелство е това, че благодарение на божието провидение този пример за подражание сред жените е вдовица и може веднага да се свърже с едно лице, което всякога е било пример за съпружеска вярност.“

Сещате се, предполагам, как е била приета речта му. Гласували са предложението с пълно мнозинство — не защото обичаха Агрипинила, а защото никой не се е осмелил да си навлече гнева й, след като по всичко изглеждало, че ще ми стане съпруга, и неколцина сенатори скочили, обхванати от желание да се харесат, и заявили, че щели да ме принудят да се превия пред единодушното желание на целия народ. Приех поздравленията, молбите и честитките им на Форума, а след това отидох в Сената, където поисках да се издаде декрет, който завинаги узаконява браковете между чичовци и племеннички. Издадоха го. На Нова година се ожених за Агрипинила. Един-единствен човек се възползува от новия закон, един конник, който бе преториански офицер. Агрипинила му се отплати щедро за това. (49 г. от н.е.)

Изказах се в Сената по повод храма ми в Британия. Обясних, че обожествяването ми там е станало съвсем случайно, и се извиних на съгражданите си. Но, казах, надявам се да ми простят и да одобрят тази нелепост, пред вид политическата опасност, която би ни сполетяла, ако я отхвърлят.

— Британия е твърде далеч, а и храмът е много малък — увещавах ги иронично. — Малък селски храм с глинен под и сламен покрив, подобен на храмовете, в които са живели римските богове в старите републикански времена, преди божественият Август да ги премести в днешните им разкошни жилища. Надявам се, че не ще имате нищо против един такъв малък храм, тъй далеч оттук, и срещу един-двама стари жреци и скромни жертвоприношения? Лично аз никога не съм възнамерявал да бъда обожествяван. И ви давам дума, че това ще е моето единствено, малко…

Но, както изглежда, никой нямаше нищо против моя храм.

След като приключихме с преброяването, аз не бях подновил длъжността си на цензор, а за преход към възнамеряваното от мен връщане на Републиката дал бях длъжността на Вителий. За пръв път от един век насам контролът на обществения морал не се държеше от някой Цезар. Една от първите прояви на Вителий след уреждането на брака ми с Агрипинила бе да извади от сенатското съсловие един от магистратите от първи ранг за през тази година, не друг, а моя зет, младия Силан! Обяснението, което даде за това, бе, че Силан живеел в кръвосмешение със сестра си Калвина, която бе Вителиева снаха, но след това се бе развела със съпруга си, младия Вителий. Вителий обясни, че синът му хванал двамата в леглото преди известно време и бил споделил това с него, замолвайки го да го пази в тайна; но сега, когато вече бил цензор, не можел да укрива съзнателно вината на Силан. Лично гледах делото. Силан и Калвина отрекоха обвинението, но то изглеждаше напълно вярно, затова разтрогнах брачния договор между Силан и дъщеря ми Октавия (или по-скоро дъщерята на Месалина, Октавия) и го накарах да се оттегли от магистратурата. Срокът му изтичаше само след един ден, но за да покажа колко съм възмутен, назначих друг на негово място за този последен ден. Разбира се, Вителий никога не би се осмелил да разкрие кръвосмешението, ако не беше Агрипинила. Силан беше пречка за амбициите й; тя искаше нейният син Луций да ми стане зет. Но аз обичах Силан и в края на краищата той беше потомък на божествения Август; затова му заявих, че ще отложа присъдата по делото му с което исках да подскажа, че очаквам да се самоубие. Той се позабави и избра за това моя сватбен ден; което не беше неподходящо. Калвина прокудих и посъветвах колегията на жреците да извърши жертвоприношения и молитви за опрощение в горичката на Диана, съживявайки един живописен стар обичай на Тул Хостилий, третия римски цар.

По това време Баба и Авгурин бяха в стихията си. Пародираха всяка моя постъпка. Баба въведе три нови букви в азбуката: едната изразяваше звука от храченето, другата шумното всмукване през зъбите, а третата заместваше „неопределената гласна, с която се изразява нещо средно между хълцане и оригване“. Той се разведе с огромната негърка, която бе играла ролята на Месалина, прекара я с камшик по улиците и представи пародия на брачна церемония с една кривогледа албиноска, за която разправяше, че му била племенница. Извърши преброяване на просяците, крадците и мошениците и зачеркна от общността всички, които бяха вършили каквато и да е почтена работа през живота си. Една от шегите му бе да се откаже от цензорството и да назначи Авгурин за свой приемник до края на срока — точно един час по водния часовник. Авгурин взе да се хвали колко велики дела е извършил в този един час. Единственото му оплакване беше, че водният часовник на Баба не вървял точно: искаше да отиде и да си донесе своя, чиито часове траели поне три пъти повече. Но Баба, наподобявайки моя глас и жестове, процитирал една фраза, която напоследък бях изрекъл в съдилищата и с която особено се гордеех: „Философите по-лесно ще се спогодят, отколкото часовниците“, и отказал да го пусне. Авгурин настоявал да се постъпи честно; щом щял да е цензор, трябвал му един пълен час по всички правила на обема и дължината. Продължили да се разправят разгорещено, докато срокът на Авгурин изтекъл, без да е свършил никаква работа.

— А пък аз се готвех да те накисна във врящ катран, а сетне да те пържа вътре, докато едва останеш жив, според един живописен стар обичай на цар Тул Хостилий — оплакал се Авгурин.

Разрешавам на Баба и Авгурин пълната свобода да ме пародират и подиграват. Събират голяма публика по време на представленията си пред храма на Меркурий: както знаете, Меркурий е богът на крадците и шегаджиите. Агрипинила бе дълбоко засегната от обидата, нанесена й от брака на Баба с албиноската, но аз я изненадах с решителните си думи:

— Докато аз съм жив, животът на Баба трябва да бъде пощаден, разбери го — и животът на Авгурин.

— Точно дотогава, до часа — отекна Агрипинила с най-неприязнен тон.

През тази година имаше много усойници: издадох заповед, с която уведомявах населението за един изключителен лек срещу ухапване от змия, а именно сок от черничево дърво. Авгурин и Баба я преиздадоха с допълнение на израза „и обратното“, който, изглежда, се смята за най-знаменития ми израз.