Божественият Клавдий (и неговата съпруга Месалина)

Глава 23

Продължих да въвеждам реформите си в Рим и най-вече сторих всичко по силите си, за да създам чувство за обществена отговорност у моите подчинени. Назначих чиновниците при държавната хазна, които бях обучил, и ги оставих на тези длъжности за три години. Изхвърлих от конническото съсловие управителя на Южна Испания, защото не можа да се оправдае от обвиненията, отправени срещу му от войските ни в Мавритания, че е ограбвал половината от полагаемото им се жито. Получиха се и други обвинения за измама срещу му и той трябваше да заплати сто хиляди златици. Обиколи поред всичките си приятели, опитвайки се да спечели съчувствието им, разправяйки, че обвиненията били измислени от Посид и Палас, които обидил, напомняйки им, че са от робски произход. Но не му повярваха. В едно ранно утро този управител домъкнал всичките си домашни принадлежности, около триста големи товарни коли, пълни с най-ценни вещи, на мястото, определено за публични разпродажби. Това предизвикало голямо вълнение, защото той притежаваше ненадмината сбирка от коринтски съдове. Всички търговци и ценители се струпали там, Е облизвали устни и лакомо оглеждали предложените предмети. „Бедният Умбоний е свършен — разправяли те. — Сега вече ще можем да си купим евтино нещата, които отказваше да ни продаде, когато му предлагахме за тях истинските цени.“ Но останали разочаровани. Когато забили копието в земята, за да се разбере, че публичното наддаване започва, единственото, което Умбоний продал, било сенаторската си роба. После накарал да изтеглят копието в знак, че наддаването е свършило и в същата вечер, в полунощ, когато отново се позволяваше да минават товарни коли по улиците, отнесъл вещите си у дома. Просто искал да покаже на всички, че все още има много пари и може да си живее охолно като обикновен гражданин. Обаче аз не оставих тази обида да мине безнаказано. През същата година наложих висок данък на коринтските съдове и той не можа да се укрие, защото публично бе показал сбирката си и дори я бе оповестил със списък на дъската за наддаване.

По това време започнах да се занимавам сериозно с въпроса за новите религии и култове. Всяка година в Рим се въвеждаше по някой чуждоземен бог, да задоволява нуждите на преселниците, и в общи черти аз нямах нищо против това. Така например една колония от четиристотин арабски търговци от Йемен със семействата си се бяха заселили в Остия и бяха вдигнали там храм на племенните си божества: това бе порядъчно боготворене, то не включваше човешки жертвоприношения или други нередности. Но онова, което не исках да позволя, беше безредното съревнование между различните религиозни култове, чиито жреци и проповедници вървяха от къща в къща да си търсят последователи и в стремежа си да ги увещаят служеха си с примамливия език на служителите при публичните разпродажби или на сводниците, или на гръцките астролози. Откритието, че религията е търговска стока подобно на зехтина, смокините или робите, е било направено в Рим в късните години на Републиката и още тогава са били взети мерки да се сложи край на това търгашество, но неуспешно. След завземането ни на Гърция настъпило видимо отслабване на религиозното вярване — по времето, когато гръцката философия взела да се разпространява в Рим. Философите, макар да не отричат божественото начало, го превърнали в такава отдалечена абстракция, че римляните, бидейки хора реалисти, започнали да размишляват: „Да, наистина боговете са безкрайно могъщи и мъдри, тъй също и безкрайно далече от нас. Те заслужават нашето уважение и ние ще ги почитаме най-предано, ще им вдигаме храмове и ще им принасяме жертви, но очевидно е, че сме грешили, като сме си мислили, че ще си губят времето да умъртвяват отделните грешници или да наказват цял един град за престъплението на един човек, или пък да ни се явяват в човешки образ. Обърквали сме измислиците на поетите с прозаичната реалност. Трябва да променим схващанията си.“

Това решение отворило една голяма и мъчителна празнина между обикновения, простичък гражданин и онези отвлечени идеали (например) за Власт, Интелигентност, Красота и Добродетелност, в каквито философите са превърнали Юпитер, Меркурий, Венера и Диана. Хората имали нужда от същества, които да посредничат между тях. И в тази празнина нахлули цели тълпи от божествени или полубожествени образи. Предимно чуждестранни божества с твърде определени характери, около които било трудно да се философствува. Те можели да се призовават с молитви и да приемат видим човешки образ. Можели да се появяват сред кръга от поклонници и да разговарят приятелски с всеки член на култа. Понякога дори влизали в полови сношения с някои от вярващите жени. По времето на чичо ми Тиберий стана голям скандал. Някакъв конник бил влюбен в една почтена омъжена благородничка. Опитал се да я подкупи да легне с него и й предложил цели две хиляди и петстотин златици за една единствена нощ. Тя отказала възмутено, а сетне се правела, че не го познава, като се срещали на улицата. Той знаел, че е поклонничка на Изида, която имаше храм в Рим, и подкупил за петстотин златици един от жреците на богинята да каже на жената, че бог Анубис е влюбен в нея и желае тя да го посети. Благородницата останала дълбоко поласкана от вестта, отишла в храма през нощта, определена от Анубис, и там, в най-святата храмова част, на самата лежанка на божеството, конникът, предрешен като Анубис, я любил до сутринта. Глупавата жена не успяла да скрие щастието си. Разказала на съпруга си, та и на приятелите за изключителната чест, която й била оказана. Повечето й повярвали. След три дни срещнала конника на улицата и пак се опитала да го отмине, без да отвърне на поздрава му. Но той й препречил пътя и като я хванал интимно подръка, рекъл: „Драга моя, ти ми спести две хиляди златици. Каквато си стисната, срамота е да хвърляш толкова пари на вятъра. Лично аз не държа на имената. Ти не харесваш моето и обожаваш това на Анубис, тъй че снощи се принудих да бъда Анубис. Но удоволствието беше същото, каквото щеше да е, ако бях използувал собственото си име. А сега хайде довиждане. Получих каквото исках и съм доволен.“ Жената останала потресена и ужасена. Втурнала се в къщи при съпруга си, разказала му как е била измамена и поругана и се заклела, че ако той незабавно не отмъсти за нея, тя ще се самоубие от срам. Съпругът, сенатор, отишъл при Тиберий; и Тиберий, който имаше високо мнение за него, нареди храмът на Изида да бъде срутен, жреците й — разпънати на кръст, а статуята й — да се хвърли в Тибъра. Но самият конник смело заявил на Тиберий: „Ти знаеш силата на любовта. Нищо не може да й устои. А онова, което извърших нека бъде предупреждение към всички почтени жени: да не се отдават на разни измислени религии, а да почитат добрите стари римски божества.“ Тъй че само го пратиха в изгнание за няколко години. След това съпругът, чието брачно щастие било разрушено от тази история, започна кампания срещу всички религиозни измамници. Повдигна обвинения срещу четирима еврейски проповедници, които бяха привлекли една благородничка от фамилията на Фулвиите към своята вяра, обвинявайки ги, че са я накарали да изпрати жертвени приношения от злато и пурпурен плат за Храма в Ерусалим, а всъщност са продали подаръците за лично облагодетелствуване. Тиберий ги осъди и ги разпъна. Като предупреждение срещу други подобни деяния той изгони от Рим всички евреи и ги прати в Сардиния: бяха на брой четири хиляди и половината измрели от треска няколко месеца след като отишли там. Калигула позволи на евреите да се върнат обратно.

Сигурно помните, че Тиберий прокуди от Италия гадателите и астролозите. Той самият представляваше странна смесица от атеизъм и суеверие, доверчивост и скептицизъм. Веднъж на някаква вечеря заяви, че като имал пред вид звездите, смятал почитането на божествата за безполезно: вярвал в предопределението. Това, гдето прокуди астролозите, се дължеше може би на желанието единствен той да се ползува от предсказанията: защото Трасил не го напусна до сетния си дъх. Онова, което Тиберий не осъзнаваше, беше следното: звездите може би наистина не лъжат, но на астролозите, дори и на най-способните, не може да се вярва нито че ще разчетат откровенията им безпогрешно, нито пък че ще кажат съвсем искрено какво са разчели. Аз не съм нито скептик, нито кой знае колко суеверен. Обичам древните ритуали и церемонии и притежавам някаква унаследена вяра в старите римски богове, които не желая да подлагам на никакви философски анализи. Смятам, че всеки народ трябва да обожава собствените си божества по свой начин (стига да е цивилизован) и да не приема безразборно чужди божества. Като върховен жрец на Август, аз трябваше да го призная за бог; но в края на краищата полубогът Ромул не е бил друго освен беден римски пастир и вероятно много по-бездарен и мързелив от Август. Ако бях съвременник на Ромул, вероятно щях да се присмея на мисълта да му се отдават почести на полубожество. Но божествеността в края на краищата е неоспорим факт, а не въпрос на лично мнение: ако някой е почитан от всички като бог, значи, той наистина е бог. А щом един бог престане да бъде почитан, той е нищо. Докато Калигула беше обожаван и го смятаха за бог, той действително беше свръхестествено същество. За Касий Херея бе почти невъзможно да го убие, защото около него витаеше божествено благоговеене вследствие обожанието на многобройните чисти сърца, заговорниците го усещаха и се страхуваха да посегнат на живота му. И може би Касий не би успял да го убие, ако сам Калигула не се бе обрекъл с някакво божествено предчувствие на това убийство.

Днес Август е боготворен искрено от милиони хора. Самият аз му отправям молитви с почти същата вяра, с каквато се моля на Марс или Венера. Но аз правя много точна разлика между историческата личност Август, чиито несъвършенства и злополучия са ви добре познати, и бога Август, обекта на всенародно обожание, който е добил божествена власт. Искам да кажа, че порицавам безпощадно своеволието, с което един смъртен си присвоява божествена власт; но ако той наистина съумее да накара хората да го боготворят и те го боготворят най-искрено и ако няма лоши поличби или други признаци за гнева на Небесата при неговото обожествяване — е, тогава той наистина е бог и трябва да се приеме за такъв. Ала боготворенето на Август като главно божество в Рим не би било възможно, ако не съществуваше оная пропаст, разтворена от философите, между обикновения човек и старите ни богове. За обикновения гражданин на Рим Август успешно запълни тази празнота. Помнеха го като благороден и милостив управник, дал може би много по-истински доказателства за искрената си загриженост към града и империята, отколкото са дали самите олимпийски богове.

Култът към Август обаче представляваше по-скоро едно политическо удобство, но не задоволяваше духовните нужди на ония дълбоко религиозни личности, които предпочитаха да се приютят при Изида, Серапис или Асклепий, та да могат посредством тайнствата на тези божества да повярват, че „бог“ е нещо повече от един отвлечен идеал за съвършенство и нещо различно от възпоменаване славата на някой покоен герой. За да предложа друго в замяна на тези египетски култове — защото според мене те не изиграваха съществена роля в нашата гръко-римска цивилизация, аз издействувах от постоянната колегия за чуждите религии в им, колегията на Петнадесетте, да ми се разреши да въведа по-подходящи тайнства. Тъй например култът на Кибела, богинята, обожавана от троянските ни предци и следователно много подходяща за задоволяване на нашите религиозни нужди, е бил въведен в Рим преди около двеста и петдесет години по нареждане на един оракул; ала тайнствата й са били отслужвани скритом от фригийски жреци-евнуси, защото на никой римски гражданин не е било позволявано да се кастрира в чест на богинята. Промених всичко това: сега върховен жрец на Кибела щеше да бъде римски конник, макар и не евнух, а нейни богомолци можеха да бъдат заможни граждани. Опитах също тъй да въведа в Рим Елевсинските мистерии от Гърция: ненужно е да описвам тук начина, по който се устройват тези празненства в чест на богиня Деметра и дъщеря й Персефона, защото, докато съществува гръцкият език, всички ще знаят за тях. Същността на самите мистерии обаче, на които празненствата са само външен израз, е твърде непозната и много бих искал да разправя за нея; но на времето дадох клетва да мълча, затова не съм в състояние да го сторя. Ще се задоволя само да кажа, че те се отнасят до надзъртане в живота в идния свят, където щастието се дарява само ако си живял добродетелно като смъртен. Въвеждайки ги в Рим, възнамерявах да огранича участието в тях само за сенатори, конници и видни граждани и се надявах да заместя формалното боготворене на обикновените божества с едно задължение към добродетелността, чувствувано като вътрешна необходимост, а не наложено от закони и декрети. За жалост намерението ми се провали. От всички големи гръцки храмове, дори от Аполония в Делфи, се получиха неблагоприятни предсказания, които ме предупреждаваха за ужасните последствия от моето „пренасяне на Елевсина в Рим“. Ще прозвучи ли като богохулство предположението ми, че гръцките богове се обединяваха, за да защитят доходите си от поклонничеството, които сега бяха главният източник на средства за тяхната страна?

Издадох декрет, с който забранявах на римски граждани да посещават еврейските синагоги и прокудих от града най-ревностните еврейски проповедници. Писах на Ирод за това свое действие. Той ми отговори, че съм постъпил много разумно и че и той щял да приложи същия принцип, или по-скоро — обратното, в своите владения: щял да забрани на гръцките учители по философия да откриват школи в еврейските градове и да отнеме на ония евреи, които ги посещават другаде, правото да се молят в Храма. Нито Ирод, нито аз споменавахме в писмата си за събитията в Армения или Партия, но ето какво бе станало. Изпратих цар Митридат в Антиохия, където Марс го посрещна с почести и го прехвърли в Армения с две редовни кохорти, обсадни части и шест кохорти от сирийско-гръцки помощни войски. Пристигна там през март. Партският управител поведе войските си срещу му, но беше сразен. Това обаче не означава, че Митридат изведнъж стана неоспорван владетел на своето царство. Котис, царят на Малка Армения, изпрати въоръжена помощ на партския управител и макар и неговите войски на свой ред да бяха сразени, партските гарнизони от няколко укрепления отказаха да се предадат, та римските обсадни войски трябваше да ги превземат едно по едно. Но братът на Митридат, царят на Грузия, проведе обещаното нападение откъм север и през юли двамата се срещнаха при река Арас и завзеха Муфаргин, Ардеш и Ерзерум, трите главни града на Армения.

В Партия пък Бардан скоро събра голяма армия, към която присъединиха свои войски царете на Осроена и Адиабена, и потегли срещу брат си Готарз, чиято столица по това време беше град Екбатана, в страната на мидийците. В неочаквано нападение, начело на отряд от камилари — изминал близо триста мили за два дни, — Бардан прокуди подплашения Готарз от трона и скоро всички подвластни царства и градове в партската империя го признаха за свой владетел. Единствено изключение направи град Селевкия на река Тигър, който, разбунтувал се седем години по-рано, оттогава насам упорито отстояваше своята независимост. За нас бе голямо щастие, дето Селевкия отказа да признае суверенитета на Бардан, защото Бардан го сметна за въпрос на чест първо да обсади и превземе града, преди да се занимае с по-важните въпроси, а Селевкия с огромните си крепостни стени не се превземаше лесно. Макар да владееше Ктезифон, града на отсрещния бряг на реката Тигър, Бардан не можеше да контролира самата река и тъй селевкийската флота донасяше в града хранителни припаси, купувани от приятелски настроените арабски племена на западния бряг на Персийския залив. Та той пропиля ценно време на Тигър, а пък Готарз, който беше избягал в Бухара, събра там нови войски. Обсадата на Селевкия продължи от декември до април и чак тогава Бардан, научавайки за новата дейност на Готарз, вдигна войските си и измина хиляда мили на северозапад, през самата Партия, чак до провинция Бактрия, където се срещна с Готарз. Войските на Бардан бяха по-многобройни и по-добре снабдени, отколкото тия на брат му, но изходът на предстоящата битка беше съмнителен и Бардан осъзна, че дори да излезе победител, това ще бъде по-скоро пирова победа — защото ще изгуби повече войници, отколкото би могъл да си позволи. Затова, когато Готарз в последния миг му предложи да се споразумеят, той склони. В резултат на разговорите Готарз официално се отказа от претенциите си за престола, а в замяна Бардан му подари живота, даде му имения на южните брегове на Каспийско море и му определи годишна пенсия, достойна за сана му. Междувременно царят на Адиабена и други съседни управници притиснаха Селевкия да се предаде; и към средата на юли Марс в Антиохия знаеше, че Бардан вече е неоспорваният владетел на Партия и че е потеглил на запад с огромна войска. Съобщи ми за това незабавно, както и още една неприятна вест, а именно: под предлог, че е бил заплашван от гръцките легиони, разположени в Цезарея, Ирод ги обезоръжил и ги изпратил да работят пътища и да поправят градските укрепителни стени. Но и това не беше всичко — големи военни части от еврейски доброволци нравели тайни учения в пустинята под ръководството на членове на Иродовата охрана. Марс писа: „До три месеца съдбата на Римската империя в Изтока ще се реши по един или друг начин.“

Сторих всичко, каквото можех да направя при дадените обстоятелства. Изпратих бърза заповед до източните управители да мобилизират подръчните войски. Изпратих освен това една част от флотата в Египет, да потуши еврейските бунтове, които очаквах да започнат в Александрия, и друга една част при Марс в Антиохия. Мобилизирах войските в Италия и Тирол. Ала никой освен Марс, мене и министъра ми по външните въпроси Феликс, комуто бях принуден да се доверя, защото ми пишеше писмата, не знаеше какви страховити буреносни облаци прииждат откъм Изток. И само ние тримата останахме посветени в тази тайна до края, защото по едно щастливо благоволение На съдбата бурята изобщо не се разрази.

Нямам драматургически талант като брат си Германик: аз съм един обикновен историк и без съмнение повечето от хората ме смятат за прозаичен и скучен, но сега стигам до един момент в моята история, в който дори само излагането на голите факти, неукрасени от ораторско изящество, ще извика удивлението на моите читатели точно тъй, както на времето извика и моето. Нека първо ви разкажа за великолепното настроение, с което цар Ирод Агрипа пристигнал от Ерусалим в Цезарея за празненствата, които бе подготвил там по случай рождения ми ден. Тайната гордост, от която бил обзет, била толкова голяма, че почти го задушавала. Основите на гигантската постройка, която отдавна копнеел да издигне. Империята на Изтока, най-сетне били положени нашироко и здраво. Оставало вече само да произнесе магическата дума и стените й (с тези думи се изразил пред царица Киприя) „ще се стрелнат, бели и разкошни в синьото небе, кристалният покрив ще се притвори над нея, прекрасни градини, хладни колонади и езера с лилии ще я оградят, проснали се, докъдето стигат очите“.

Вътре всичко щяло да бъде от аквамарин и опал, от сапфири, сардоникс и чисто злато, а в огромната съдебна зала щял да искри елмазен трон, тронът на Месия, когото смъртните досега познавали като Ирод Агрипа.

Междувременно той вече се бил разкрил на Първосвещеника и на Синедриона и всички единодушно се поклонили до земята и възхвалили бога и го признали за предсказания Месия. Сега можел публично да се разкрие и на еврейския народ, и на целия свят. Щяла да се чуе повелята му: „Денят на Освобождението настъпи, рече Миропомазания от бога. Нека отхвърлим робството на Неверниците.“ Евреите щели да се вдигнат като един и да очистят границите на Израел от чуждите и неверниците. Имало двеста хиляди евреи обучени да си служат с оръжие само във владенията на Ирод и още хиляди други в Египет, Сирия и Изтока; а евреинът, който се сражава в името на своя бог, както го е доказала историята на макавеите, е храбър почти до лудост. Не е съществувала по-добре дисциплинирана раса. Нито пък липсвало оръжие и снаряжение: Ирод бил добавил към ония седемдесет хиляди бойни доспехи, които бе намерил в съкровищницата на Антипа, още нови двеста хиляди освен взетите от гърците. Укрепяването на Ерусалим не било завършено, но за по-малко от шест месеца градът щял да стане непревземаем. Дори след моята заповед да се спре работата Ирод тайно продължил да копае големи помещения за складове под Храма и да дълбае дълги проходи под стените, които извеждали на около миля извън тях, та ако някога се стигнело до обсада, войските му да могат да излизат неочаквано и да извършват нападения в тила на врага.

Сключил бил тайно съюзничество срещу Рим с всички съседни царства и градове на хиляди мили наоколо. Единствено финикийските Тир и Сидон отхвърлили предложението му, а това го разтревожило, защото финикийците са морски народ и флотата им му била нужна за охраняване на бреговете му; но сега и те се присъединили към него. Съвместно посланичество от двата града се явило при първия му министър Бласт и смирено му съобщило, че изправени пред неизбежността да имат за свой неприятел или Рим, или еврейската държава, те избирали по-малкото зло и дошли да молят за приятелството и прошката на неговия царствен господар. Бласт им съобщил условията на Ирод, които те приели. На днешния ден щели да се присъединят към него официално. Условията на Ирод били те да се откажат от Астарта и другите си божества, да приемат обрязването и да дадат клетва за вечна ; покорност на бога на Израел и на Ирод Миропомазания, неговия пратеник на земята.

С това символично деяние Ирод щял да започне своето славно царуване! Ще се покачи на трона си, овнешките рогове ще засвирят и той ще нареди на войниците си да му донесат онази статуя на божествения Август, вдигната в градския форум, както и моята статуя, която стои до нея (накичена със свежи венци по случай рождения ми ден), и ще викне високо на мнозинството: „Тъй рече Помазания от Бога, разбийте на парчета всички истукани, които видите на бреговете ми, смелете ги на прах; защото аз съм ревнив Бог.“ А след това с един чук ще удари по статуята на Август и по моята, ще отсече главите и ще откъсне крайниците ни. Народът ще нададе радостни възгласи, а той отново ще викне: „Тъй рече Миропомазания от Бога, о, деца мои, деца на Сим, първородни на моя слуга Ной, очистете тази земя от чужденеца и неверника и нека поселищата на Яфет станат ваша плячка, защото часът на освобождението ви наближава.“ Вестта ще обходи страната като пожар: „Миропомазания ни се разкри и разби статуите на Цезаря на парчета. Възрадвайте се в бога. Да сринем храмовете на езичниците и да пленим враговете си.“ Ще чуят за това александрийските евреи. Ще се вдигнат — цели триста хиляди, ще завладеят града, ще избият малкия ни гарнизон. Ще чуе за това Бардан в Ниневия и ще потегли към Антиохия; царете на Комагена, Малка Армения и Понт и те ще се присъединят към него на арменската граница. Ще надвият Марс с неговите три редовни кохорти и двата легиона от сирийски гърци. Нещо повече — Бардан е дал клетва в Храма пред Първосвещеника, че ако с помощта на Ирод завладее престола на своя брат (както и стана), той ще оповести публично задължението си към Ирод, като му върне обратно всички евреи, които могат да се намерят в цялата Партска империя, заедно със семействата, стадата и имуществата им, и ще се закълне във вечно приятелство към еврейския народ. Разпръснатите овце на Израел ще се завърнат най-сетне при стадото. Ще бъдат многобройни като песъчинките по морския бряг. Ще населят градовете, от които са изгонили чужденеца и неверника, и ще станат един обединен свят народ, както в дните на Мойсей, но управлявани от друг, по-велик от Мойсей, по-славен от Соломон, а именно Ирод, Възлюбления, Миропомазания от Бога.

Празненството, уредено уж за моя рожден ден, трябвало да се състои в амфитеатъра в Цезарея; дивите зверове, гладиаторите и колесниците за надбягване били подготвени за представленията, които Ирод всъщност не смятал да се състоят. Зрителите били отчасти сирийски гърци и отчасти евреи. Те заемали различни места в амфитеатъра. Престолът на Ирод бил сред неговите поданици, а до него били местата, запазени за видни гости. Нямало римляни: всички те били в Антиохия, където празнували рождения ми ден под председателството на Марс. Но в Цезарея била посланница от Арабия, делегация от Тир и Сидон, майката и синовете на царя на Адиабена, както и Ирод Полион със семейството си. Зрителите се предпазвали от жаркото августовско слънце с големи сенници от бяло платно, но над Иродовия трон, изработен от сребро и обкичен с тюркоази, навесът бил от пурпурна коприна.

Зрителите нахлули вътре и заели местата си в очакване на Ирод. Проехтели тръби и ето го, появил се откъм южния вход с цялата си свита и тържествено се запътил към арената. Всички станали на крака. Носел царска роба от сребърна тъкан, обшита с лъскави сребърни медальони, които блестели от слънцето тъй ярко, че очите заболявали, като се вглеждали в него. На главата си имал златна диадема, искряща от диаманти, а в ръка държал бляскав сребърен меч. До него вървяла Киприя, облечена в царски пурпур, а зад нея идвали хубавите му малки дъщери, в дрехи от бяла коприна, бродирани с арабески и обточени с пурпур и злато. Ирод пристъпял с високо вдигната глава и пращал царствена усмивка на своите поданици. Стигнал при трона и се изкачил до него. Цар Ирод Полион, посланиците от Арабия и царят на Итурия напуснали местата си и приближили към стъпалата на трона, за да го поздравят. Говорели на иврит.

— О, царю, да живееш вечно!

Но за хората от Тир и Сидон това било недостатъчно: те се видели принудени да искат извинение за лошото си отношение към него в миналото. Отъркаляли се в нозете му. Водителят на тирийците го замолил най-смирено:

— Имай милост към нас, велики царю, разкайваме се за нашата неблагодарност.

А пък водачът на сидонците:

— Досега сме гледали на теб като на смъртен, но сега трябва да признаем, че ти си по-висш от обикновените хора.

Ирод отвърнал:

— Простено да ти е, Сидоне.

Тириецът възкликнал:

— Това е гласът на бога, а не на човек!

Ирод отвърнал:

— Тире, и ти си опростен.

Вдигнал ръка да даде знак за изсвирване на овнешките рогове, но внезапно я отпуснал. Защото една птица влетяла откъм вратата, от която сам бил влязъл, и започнала да се носи насам-нататък над арената. Хората вперили очи в нея и се подели изненадани викове:

— Я гледайте, кукумявка! Кукумявка, заслепена от светлината.

Кукумявката кацнала на обтяжното въже над лявото му рамо. Той се извърнал и я погледнал. И едва тогава си припомнил клетвата, която дал в Александрия преди тринадесет години пред Александър алабарха и Киприя, и собствените си деца, клетва да почита живия бог и да спазва Закона му, доколкото лежи в него, и проклятието, което извиквал над себе си, ако се осмели съзнателно да богохулствува от сърдечна злина. Първата и най-важна заповед на бога, изречена от Мойсей, гласи: „ДА НЯМАШ ДРУГ БОГ ОСВЕН МЕНЕ“, ала когато тириецът го нарекъл бог, Ирод не разкъсал дрехите си и не паднал по очи, за да избегне ревнивия гняв на бога! Не, той се усмихнал на богохулеца и рекъл: „Тире, и ти си опростен“, а хората около него подели думите и викнали: „Това е гласът на бога, а не на човек!“

Кукумявката се взирала в лицето му. Ирод пребледнял. Кукумявката избухала пет пъти, а сетне плеснала с криле, прелетяла над пейките и изчезнала отвъд. Ирод казал на Киприя:

— Кукумявката ме посети в тъмничния двор в Мизумен — същата кукумявка! — А сетне ужасен вик се изтръгнал от устните му и той едва промълвил на Хелкиас, първия му министър, приемника на Силас: — Отведи ме. Аз съм болен. Нека брат ми, царят на Халкида, председателствува Игрите.

Киприя прегърнала Ирод:

— Ироде, царю и любими, защо стенеш? Какво те боли?

Ирод отвърнал с ужасяващ шепот:

— Червеите са вече в плътта ми.

Изнесли го. Овнешките рогове не протръбили. Статуите не били донесени, за да ги разбие. Еврейските войници, разположени пред театъра, готови да нахлуят вътре при знака на Ирод и да започнат заколението на гърците, останали на своите места. Игрите завършили, преди да започнат. Еврейското мнозинство надало високи стонове и жалостиви викове, хората взели да късат дрехите си и да посипват главите си с пепел. Разчуло се, че Ирод умира. Той бил в ужасни болки, но повикал брат си Ирод и Хелкиас. и Тавмаст, и сина на Първосвещеника край леглото си в двореца и им казал:

— Приятели, всичко вече свърши. След пет дни аз ще съм мъртъв. В това съм по-щастлив от дядо си Ирод — той живя осемнадесет месеца, след като болката се бе загнездила в него. Нямам от какво да се оплача. Животът ми беше чудесен. Единствено себе си виня за онова, което ме сполетя. Шест дни оставих старейшините на Израел да ме назоват божи миропомазаник, а на седмия глупаво позволих името му да бъде охулено, без да ги осъдя. Макар да беше моя воля да увелича царството му до края на света и да го очистя, и да върна обратно загубените племена, и да го почитам през всички дни на своя живот, за този свой грях аз съм отхвърлен, също както моят праотец Давид беше отхвърлен заради греха си към хитита Уриа. Сега еврейството ще трябва да чака друго време, когато някой по-свят Спасител се яви, за да завърши онова, за което аз се оказах недостоен. Кажете на съюзническите царе, че средният камък е паднал от арката и че сега не могат да очакват помощ от еврейския народ. Кажете им, че аз, Ирод, умирам и че им вменявам в дълг да не захващат война с Рим без мене, защото без мен те са лодка без кормило, копие без връх, счупена арка. Хелкиас, погрижи се да не закачат гърците. Събери оръжията, раздадени тайно на евреите, и ги струпай в оръжейната в Цезарея Филипи и сложи там силна охрана. Върни на гърците оръжията и ги повикай да си поемат обичайните задължения. Тавместе, служителю мой, погрижи се да изплатиш всичките ми дългове. Братко Ироде, погрижи се да не се случва нищо лошо на милата ми съпруга Киприя и на дъщерите ми Друзила и Мариамна и най-вече отклони народа ни от необмислени дела. Поздрави евреите от Александрия и ги помоли да ми простят, загдето им дадох такива големи надежди, а след туй напълно ги разочаровах. Вървете си и нека бог е с вас. Повече не мога да говоря.

Евреите облекли власеници и се проснали, хиляди на брой, по земята край двореца въпреки страшната горещина. Ирод ги съзрял от прозореца на горния етаж в двореца, където лежал, и започнал да плаче заради тях.

— Бедни евреи — казал той. — Чакахте хиляда години, а сега ще трябва да чакате още хиляда, а може би и две хиляди, преди да настъпи денят на вашата слава. Това беше лъжлива зора. Аз излъгах себе си, излъгах ви и вас.

Поискал перо и папирус и ми написал писмо, докато все още имал сили да държи писалката. Писмото е тук пред мене заедно с другите, които ми бе писал, и човек изпитва мъка, като сравнява почерка — другите са написани смело и решително, ред след ред, подредени като стъпала на стълба, а това е драскано на криволици, всяка буква разкривена и прекъсвана от болката като изповед, писана от престъпник, след като са го изтезавали или са го били с камшик от девет върви. То е кратко:

Преди да склопи очи, Ирод повикал отново Хелкиас и Тавмаст, както и брат си Ирод Полион и им казал:

— Оставям ви една последна заръка. Идете при Силас в тъмницата и му кажете, че умирам. Кажете, че страдам от Иродови скрофули. Припомнете му за клетвата, която положих прибързано Александрия в дома на Александър алабарха. Разправете му за страданията, в които ме виждате да се гърча. Помолете го да ми прости, ако съм го онеправдал. Кажете му, може да ме посети и да стисне приятелски ръката ми за сетен път. А после правете с него каквото намерите за добре в зависимост от отговора му.

Те отишли в тъмницата, където заварили Силас в килията му, дъската му за писане на коленете. Щом ги съзрял, той я захлупил на пода. Тавмаст казал:

— Силасе, ако тази дъсчица е изпълнена с укори към твоя цар и господар, Ирод Агрипа, добре стори, че я захвърли. Когато ти разкажем за положението, в което лежи царят, ти сигурно ще се разплачеш. Ще съжалиш, че си изричал думи на укор срещу му или че си го посрамявал публично с неприличния си език. Той умира в мъки. Болен е от Иродови скрофули, с каквито сам се е проклел прибързано в Александрия, ако някога обиди негово величество Всемогъщия.

— Зная — рекъл Силас, — бях там, когато се закле, а сетне го предупредих…

— Замълчи и чуй царската вест. Царят казва: „Кажете на Силас за страданията, в които ме виждате да се гърча, и го помолете да ми прости, ако съм го онеправдал. Сега той може да напусне тъмницата и да дойде с вас в двореца. С радост ще стисна приятелски ръката му, преди да умра.“

Силас се обадил мрачно:

— Вие сте евреи, а пък аз съм един презрян самарянин, тъй че сигурно би трябвало да се почувствувам поласкан от посещението ви. Но ето какво ще ви кажа за нас, самаряните: ние ценим свободното слово и честните отношения над всякакво мнение, било то добро или лошо, което нашите еврейски съседи могат да имат за нас. Що се отнася до някогашния ми приятел и господар Ирод Агрипа, ако страда, то само той си е виновен, защото не послуша съвета ми…

Хелкиас се обърнал към цар Ирод Полион:

— Да умре ли?

Силас продължил невъзмутимо:

— На три пъти аз направо спасих живота му, но този път нищо не мога да сторя за него. Съдбата му е в божиите ръце. А що се отнася до приятелството, какъв приятел е този, който…

Хелкиас сграбчил копието от ръката на войника, който пазел при вратата, и пробол Силас през корема. Оня не се и помръднал, за да избегне удара.

Силас умрял в същия миг, в който, изтощен от петдневната несекваща болка, сам цар Ирод Агрипа изпуснал последен дъх в обятията на Киприя, за неописуема мъка и ужас на еврейския народ.

Междувременно цялата история станала известна. Проклятието на Ирод като че ли тегнело еднакво върху всички евреи. Гърците изпаднали в луда радост. Легионите, въоръжени отново от Хелкиас по нареждането на Ирод, постъпили по най-безсрамен и отвратителен начин. Те нападнали двореца и хванали Киприя и дъщерите й, възнамерявайки да ги преведат за посмешище през улиците на Цезарея. Киприя грабнала меча от един войник и се самоубила, но дъщерите й били насилени да си облекат бродираните дрехи и да тръгнат с войниците и дори да пеят благодарствени песни за смъртта на баща си. А като свършило шествието, завели ги във войнишките бордеи и там, на покривите, ги подложили на най-отвратителни гаври и унижения. Не само в град Цезарея, но и в гръцкия град Самария се уредили публични пиршества по площадите, а гърците, с венци на главите и намазани с благовония, яли и пили до насита, вдигали тостове и правели възлияния за Лодкаря. Евреите не вдигнали ни ръка, ни глас в знак на протест. „Законно ли е да помагаш на оня, когото бог е проклел?“ Защото се смята, че божието проклятие се стоварва върху децата на прокълнатия. Тези принцеси бяха едва по на десет и шест години, когато тъй се погавриха с тях.