Божественият Клавдий (и неговата съпруга Месалина)

Глава 26

Изминали бяха няколко години, откакто дъщеря ми Антония се бе омъжила за Помпей, но все още нямаха деца. Една вечер я посетих у дома й; Помпей не беше в къщи. Подметнах й, че от известно време изглежда печална и отегчена. Да, отговори тя, наистина била отегчена. Отвърнах, че ще се почувствува много по-щастлива, ако роди дете, и й заявих, че според мен неин дълг е, като здрава млада жена със слуги и охолни средства, да роди не едно, а няколко деца. Жена, която има много деца, няма време да се отегчава. Тя избухна:

— Татко, само глупакът може да очаква да израсне нива там, където не е хвърлено семе. Не обвинявай почвата, сърди се на земеделеца. Той сее сол, а не семена.

И за мое удивление ми обясни, че бракът й досега не бил консумиран; и не само това, а зет ми се отнасял с нея по най-непристоен начин. Запитах я защо не ми е разправила по-рано, а тя каза, че не очаквала да й повярвам, защото никога не съм я бил обичал истински, така, както съм обичал природените й брат и сестра; и младият Помпей се бил хвалил пред нея, че толкова съм му вярвал, щото можел да ме накара да сторя каквото поискал и да приема каквото ми кажел. На какво да разчита? Освен това не можела да понесе срама да разправя в съда за отвратителните неща, които я карал да прави.

Разгневих се като всеки баща и я уверих, че я обичам от сърце и че единствено заради нея се отнасям към младия Помпей с такова уважение и доверие. Заклех се в честта си, че ако само половината от онова, което ми е казала, е вярно, незабавно ще отмъстя на този безсрамник. И че ще запазя доброто й име: въпросът никога не ще бъде отнесен до съд. Какъв бе смисълът да, съм император, ако не мога понякога да използувам привилегиите на положението си за лични цели като малка награда за отговорностите, труда и огорченията, които го съпровождат?

— В колко часа ще се върне Помпей?

— Някъде към полунощ — печално отговори Антония, — а около един часа вече ще е в стаята си. Първо ще пийне няколко чашки. Почти сигурно е, че след това ще легне с оня отвратителен Ликид: купи го при разпродажбата на Азиатик за двайсет хиляди златици и оттогава не отделя очи от него. В известен смисъл за мен това е голямо облекчение. Сега вече можеш да си представиш как стоят нещата, щом ти казвам, че хиляди пъти предпочитам да спи с Ликид, отколкото с мене. Да, на времето бях влюбена в Помпей. Любовта е смешно нещо, нали?

— Добре тогава, моя бедна, бедничка ми Антония! Щом Помпей се прибере в стаята си и легне, запали два светилника и ги сложи на рамката на този прозорец. Това ще бъде сигналът. Другото остави на мене.

Тя постави лампите на прозореца един час преди разсъмване; а после слезе долу и накара вратаря да отвори външната врата. Чаках там. Довел бях Гета и неколцина преторианци и ги изпратих горе, а аз останах в преддверието с Антония. Тя бе освободила всички слуги освен вратаря, който беше мой роб. Проплакваше от време на време и ме държеше за ръката, докато чакахме от спалнята да долетят викове и шум от борба. Не се чу нищо, но скоро Гета слезе долу с преторианците и ми съобщи, че заповедта ми е изпълнена. Помпей и робът Ликид били убити с едно единствено мушкане на копие.

Това бе първият път, когато използувах императорската си власт, за да отмъстя за лична обида; но и да не бях император, щях да чувствувам същото и да сторя всичко по силите си, за да унищожа Помпей; макар законът за противоестествени прояви от години да не бе прилаган на практика, защото ни един съд не искаше да съди по него, Помпей заслужаваше смъртта си по закон. Единствената ми вина бе в това, че го убих без съд; ала това бе най-чистият начин да се отървем от него. Когато градинар намери някое отвратително насекомо да гризе сърцевината на най-хубавата му роза, той не го изправя пред съда на градинарите: смачква го начаса между пръстите си. След няколко месеца омъжих Антония за Фауст, потомък на диктатора Сула, скромен, способен, много работлив човек, който се оказа отличен зет. Преди две години беше консул. Имаха дете, момченце, но беше много крехко и умря, а пък Антония вече не можа да роди друго, защото небрежната акушерка я бе повредила по време на раждането.

Наскоро след това екзекутирах Полибий, който междувременно бе станал министър по изкуствата — Месалина ми представи доказателства, че продавал правото на гражданство за лични облаги. Преживях го като тежък удар, когато открих, че Полибий ме мами. От дете го бях обучил да работи при мене и му вярвах напълно. Току-що ми бе помогнал да довърша оная официална автобиография, която Сенатът ме бе помолил да напиша за държавния архив. Смятах го толкова близък, че един ден, когато двамата се разхождахме из двора на двореца и разисквахме някакви въпроси на древността, не го отпратих, щом двамата консули приближиха, за да ми отправят обичайните си утринни поздравления. Това засегна достойнството им, но след като аз не го смятах за унижение да вървя с Полибий и да изслушвам мненията му, те също не би трябвало да се обиждат. Позволявах му най-голяма свобода и той никога не злоупотреби с нея, макар веднъж да попрекали с думите си в театъра. Играеше се комедия от Менандър и един актьор току-що бе изрекъл стиха:

Някой иззад кулисите се засмя многозначително на това. Трябва да беше Мнестер. Във всеки случай всички се извърнаха и погледнаха към Полибий, който в качеството си на министър по изкуствата надзираваше дисциплината сред актьорите: ако някой от тях започнеше да се държи прекалено своеволно, Полибий имаше грижата да нареди, от мое име, да го набият с камшик.

Полибий отвърна:

— Да, да, а пък Менандър казва в своята „Тесалия“:

Това бе намек за Мнестер, който на млади години бил козарче в Тесалия, а сега бе известен като най-големия любимец на Месалина.

Тогава не го знаех, но Месалина имала полови връзки и с Полибий, а той бил достатъчно глупав да я ревнува от Мнестер, тъй че тя набързо се отърва от него, както вече ви казах. Останалите ми освобожденци приеха смъртта на Полибий като закана и към тях — съюзиха се в сплотена група, всякога се прикриваха един друг и не се състезаваха да спечелят благоволението ми, нито си завиждаха взаимно. Полибий не бе проронил дума в своя защита, страхувайки се, предполагам, да не уличи и някой от приятелите си, мнозина от които по всяка вероятност са се занимавали с тази обидна търговия с правото на гражданство.

Що се отнася до Мнестер, напоследък често ставаше така, че не се появяваше на сцената, когато участието му бе обявено. Това извикваше възмущение в театъра. Аз трябва да съм бил наистина много глупав; макар че отсъствията му всякога съвпадаха с пристъпи на тежко главоболие у Месалина, което също й пречеше да присъствува, и през ум не ми мина да си направя очевидното заключение. На няколко пъти ми се наложи да се извинявам на публиката и да обещавам това да не се повтаря. Веднъж подхвърлих на шега:

— Уважаеми, не бихте могли да ме обвините, че аз го крия в двореца.

Тази забележка предизвика несдържан смях. Всички освен мене са знаели къде е Мнестер. Когато се връщах в двореца, Месалина обикновено ме викаше при себе си и аз я намирах в затъмнената стая, с мокра кърпа на челото. Тя се обаждаше с прималял глас:

— Как, мили, нима искаш да кажеш, че Мнестер и този път не излезе да танцува? Значи, тогава нищо не съм изпуснала. А докато лежах тук, умирах от завист. Дори по едно време станах и започнах да се обличам, но болката беше толкова силна, че отново легнах. Скучна ли излезе пиесата без него?

А пък аз казвах:

— Ще трябва да настоим той да си изпълнява задълженията: не може да се отнася така с целия град!

А Месалина въздъхваше:

— Не знам. Той е много чувствителен, бедничкият. Като жена е. Големите актьори са такива. Страшно го заболявала главата от най-малкото раздразнение, така казва. И ако днес се е чувствувал на една десета тъй зле, както съм аз, би било истинска жестокост да го карате да танцува. Това не е преструвка, не. Обича си работата и е много нещастен, когато трябва да мами зрителите. А сега ме остави, мили: ще се опитам да заспя.

И тъй, аз се измъквах на пръсти и никой от нас не споменаваше Мнестер, докато пак се случеше същото. Но аз никога не съм се възхищавал от Мнестер чак толкова, колкото останалите. Сравняваха го с великия актьор Росций, който по време на Републиката добил такава известност в професията си, че бе станал синоним на артистично съвършенство. Хората, съвсем не на място, все още наричат някой способен архитект или някой учен историк, или дори някой сръчен боксьор „същински Росций“. Мнестер съвсем не беше Росций освен в този много общ смисъл. Признавам, никога не съм виждал как играе Росций. Всички от онова време са вече мъртви. Трябва да се осланяме единствено на свидетелството на нашите прародители, когато говорим за него, а според тях основният стремеж на Росций в актьорските му изпълнения бил да „остане верен на образа“, тъй че, каквото и да представлявал: благороден цар, хитър сводник, наперен войник или прост смешник — във всичките си роли Росций бил напълно достоверен, като в живота, без да проиграва. Докато Мнестер беше изтъкан от преструвки, много очарователни и изящни преструвки наистина, но в последна сметка той не беше актьор, а си беше един хубавичък мъж, със стройни крака и дарба за хореографски импровизации.

По това време Авъл Плавций се завърна от Британия и на мен се падна удоволствието да убедя Сената да му гласува триумф. Това не беше пълен триумф, какъвто аз бих искал, а малък триумф или овация. Ако победите на някой генерал са толкова значителни, че може да се удостои с триумфални орнаменти, но въпреки това, по технически причини, не е възможно да му се гласува пълен триумф, награждава се с по-малкото. Да речем, че войната все още не е свършила докрай; или не е имало достатъчно голямо кръвопролитие, или пък неприятелят не се смята за напълно равностоен — както преди много, много години, след поражението на въстаналите роби под водителството на Спартак, макар всъщност Спартак да е създал на нашите войски далеч по-големи мъчнотии, отколкото многобройни други неприятелски армии. В случая с Авъл Плавций възраженията бяха в смисъл, че неговите завоевания все още не са достатъчно затвърдени, за да може да изтегли оттам войските си. Тъй че вместо колесница с четири коня, той влезе в града на кон и носеше миртов венец, а не лавров, а в ръката му нямаше скиптър. Сенатът не оглавяваше процесията, нямаше ги и тръбачите, а когато процесията свърши, Авъл принесе в жертва овен вместо бик. Но иначе всички церемонии си бяха както при пълен триумф и за да му покажа, че не завист от моя страна е била причината да не му се гласуват същите почести като на мене, аз излязох да го посрещна на Свещения път, поднесох му поздравленията си и го оставих да язди от дясната ми страна (по-почетното място) и лично го подкрепях, като изкачваше на колене стълбите към Капитолия. Също тъй пак аз бях негов домакин на пиршеството, а когато и то свърши, отново го оставих от дясната си страна, когато го отведохме до дома му под светлината на факлите.

Авъл ми беше много благодарен, но още по-благодарен бил, както ми каза насаме, загдето съм потушил скандала около историята с жена му и християнските вечери на любовта (последователите на тази еврейска секта сега се назоваваха християни) и загдето съм оставил сам той да я съди. Каза, че когато една жена е разделена със съпруга си — здравословното й състояние не й бе позволило да го придружи в Британия, — тя се чувствува самотна, през ума й минават какви ли не мисли и става лесна плячка на разни религиозни мошеници, особено от рода на евреите и египтяните. Но тя била добра жена и добра съпруга и той се надявал, че скоро ще се излекува от онези глупости. Излезе прав. Две години по-късно арестувах всички видни християни в Рим, заедно с всички правоверни еврейски проповедници, и ги изгоних от страната, а съпругата на Авъл ми оказа голяма помощ при залавянето им.

Най-привлекателното нещо у християнството беше, че този Ешуа, или Исус, уж бил възкръснал от мъртвите, както ни едно човешко същество преди него освен в легендите: след като бил разпнат, той посещавал приятелите си, все едно, че нищо не му се е случило, ядял и пиел с тях, за да докаже, че не е привидение, а след това се възнесъл в небето с блясък. Не можеше да се докаже, че всичко това са лъжи, защото по същото време веднага след разпъването му станало силно земетресение, което отместило големия камък, с който била покрита гробницата му. Стражите се разбягали в паника, а като се върнали, трупът бил изчезнал; очевидно откраднали са го. Щом веднъж история като тази започне да се разправя в Изтока, трудно е да се спре, а би било недостойно да се опровергава нейната нелепост с публичен декрет; аз обаче издадох строга заповед в Галилея, където християните бяха най-многобройни, с която съобщавах, че всички осквернители на гробове ще се осъждат на смърт. Но не бива да си губя времето с приказки за тия странни християни: трябва да продължа с моя разказ.

Ще разкажа за трите букви, които прибавих към римската азбука, и за големите Секуларни игри, които отпразнувах, и за преброяването на римските граждани, което извърших, и още за възстановяването на древното религиозно изкуство да се предсказва бъдещето, което беше западнало напоследък, и за различни важни декрети и закони, които по мое настояване Сенатът утвърди. Но може би най-добре ще е първо да завърша накратко разказа си за Британия; след като Авъл Плавций се завърна благополучно в родината, не вярвам читателят да се интересува особено много от онова, което се случи по-нататък. Изпратих Осторий да замести Авъл и той се срещна с големи трудности. Плавций бе завършил със завоюването на равнинната част на Южна Британия, но както казах, планинските племена в Уелз и войнствените Северни мидлендъри непрестанно нападаха границите на новата провинция;

Карактак се бе оженил за дъщерята на царя на Южен Уелз и лично предвождаше войската на южните уелсци. Още с пристигането си Осторий обявил, че ще изземе оръжието на всички британски провинциали, в чиято вярност се съмнява; по този начин очаквал, че ще може да изпрати главните си сили срещу племената отвъд границата, като остави тук-там малки войскови части. Това решение се посрещнало с всеобщо възмущение, а пък ицените, които бяха доброволни съюзници, го разтълкували в смисъл, че решението за обезоръжаване засяга и тях. Разбунтували се неочаквано и Осторий в Колчестър изведнъж се намерил заплашен от голямата войска на североизточните племена, без да може да изпрати насреща ни един редовен легион: всички били разпръснати надалеч, към центъра на страната и в западната й част, а край него били само французи и батавци. Все пак той рискувал незабавно да влезе в сражение и победил. Съюзените ицени поискали мир и го получили при изгодни условия, а сетне Осторий изпратил редовните си легиони на север, като завзел целия Мидленд и спрял на границата на бригантите. Бригантите са дива и могъща федерация от племена, които обитават северната част на острова чак до най-тясната му част; отвъд тях дивите планински местности, които се разпростират нататък, необработвани и ужасяващи, в продължение на няколкостотин мили, се обитават от онези червенокоси страшилища, гойделите. Осторий предприел поход до реката Ди в западната част и тъкмо плячкосвал долината на тази река, която тече на север от Ирландското море, научил, че бригантите настъпват зад него. Той се върнал и сразил значителна тяхна войска, пленил няколкостотин души, сред които някои видни благородници, и един от синовете на царя. Царят на бригантите дал клетва за десетгодишен почетен мир, ако му върнат пленниците; и Осторий я приел, но задържал принца и още петима благородници като заложници под названието „гости“. След това вече можел спокойно да настъпва към Уелските планини срещу Карактак. Ангажирал в това три от четирите си редовни легиона, оставяйки един в Карлиън на Ъск и двата други при Шрусбъри на Севърн. Из останалата част на острова оставил само помощни войски, с изключение на Девети легион, при Линкън, както и една колония от ветерани с прослужено време при Колчестър, където им раздал земи, добитък и пленници да им работят. Тази колония беше първото римско заселничество в Британия и аз им изпратих писмо, с което им разрешавах да издигнат там храм на бог Август.

Цели три години минаха, преди Осторий да успее да подчини Южен и Среден Уелз. Карактак беше храбър неприятел, а когато го подгонили в Северен Уелз, съумял да възпламени и тамошните племена със своята смелост. Но Осторий най-сетне го победил в едно последно сражение, в което и той дал тежки загуби, и пленил в лагера на британците жена му, дъщеря му, зет му и двама от племенниците му. Самият Карактак си пробил път в североизточна посока с отчаяно отстъпление и няколко дни по-късно се появил в двореца на царицата на бригантите (баща й, царят, умрял и тя останала единствена от царското семейство, като изключим двамата принцове-заложници при Осторий, тъй че я направили царица). Той я подканил да продължи войната, ала тя не се поддала. Накарала да го оковат във вериги и го изпратила на Осторий като доказателство за верността към клетвата, положена от баща й. От своя страна Осторий й върнал двамата благородни заложници и тя се омъжила за единия от тях. Брат си, принца, осъдила на смърт, защото се знаело, че е проявил страхливост на бойното поле за разлика от новия й съпруг, когото пленили едва след като получил седем рани и убил петима римски войници. Тази царица, чието име е Картимандуа, се оказа много вярна съюзничка. Скара със съпруга си, защото той заявил, че не се смятал обвързан от клетвата на царя. Но не успял да убеди бригантите да подхванат война с нас, затова отишъл надолу към Южен Уелз и там подхванал нови бунтове. Нашият гарнизон в Карлиън бил внезапно нападнат от голяма войска. Врагът бил отблъснат, но след жертвите от наша страна имало един командир на кохорта и осем по-низши офицери от Втори легион. Наскоро след това две кохорти от френски помощни войски, излезли да събират фураж, били нападнати из засада и унищожени. Осторий, изморен от тригодишни сражения, преживя тези загуби твърде тежко; разболя се и умря, бедният, макар, надявам се, да е почувствувал известна утеха от това, че наскоро го бяхме удостоили с отличия. Това стана преди две години. Изпратих един пълководец, наречен Дидий, да поеме командуването на провинцията, но преди да стигне там, Четиринадесети легион бил разгромен в едно голямо сражение, принуден бил да се оттегли в лагера си и да остави пленници в ръцете на врага.

После съпругът на Картимандуа напуснал Южен Уелз и нападнал самата Картимандуа, защото извикала гнева му, като осъдила на смърт двамата му братя, които заговорничели срещу нея. Тя поискала помощ от Дидий и той й изпратил четири кохорти от Осмия и две от батавите. С тези войски и със своите хора тя сразила съпруга си, хванала го в плен и го накарала да й положи васална клетва и да даде клетва за вярност на Рим. След това му простила и отново царуват заедно, в най-добри отношения помежду си: оттогава насам там не са се извършвали гранични нападения. Междувременно Дидий възстанови реда в Южен Уелз.

Сега вече ще се сбогувам с моята провинция Британия, която ми струва тежки загуби на войници и пари, а в замяна на това оттам не съм получил почти нищо друго освен слава. Но аз смятам завладяването й като добро вложение за Рим в хода на историята и ако се отнасяме към населението й справедливо и доверчиво, те ще се превърнат в ценни съюзници, а твърде вероятно и в ценни граждани. Богатствата на една страна не се състоят само от зърнени храни, метал и добитък. Онова, от което империята се нуждае най-много, това са мъжете и ако, покорявайки някоя страна, в която живее почтена, войнолюбива и работлива раса, успеем да допълним запасите си с нейните хора, това е по-добра придобивка от всеки индийски остров, на който растат подправки, или някоя златодобивна територия в Централна Азия. Верността, показана ни от царица Картимандуа и от нейните благородници, както и смелостта в нещастието, проявена от цар Карактак, са най-благоприятни предвестници за бъдещето.

Карактак бе доведен в Рим и аз определих всеобщ празник по случай пристигането му. Целият град излезе да го види. Преторианците бяха строени пред своя лагер, а аз седях на трибуна, вдигната за случая пред входа на лагера. Тръбачите изсвириха сигнал и в далечината забелязах да се приближава малка процесия. Напред вървеше отделение от пленени британски войници; следваха ги най-приближените танове на Карактак; подир тях идваха коли, натоварени с конски сбруи, огърлици и оръжия — не само на Карактак, но и всичко, което бе спечелил във войните със своите съседи, намерено в оня лагер при Кефн Сарнед; след колите вървяха жената на Карактак, дъщеря му, зет му и племенниците, а накрая самият Карактак, вдигнал високо глава, без да отмести поглед ни вляво, ни вдясно, докато стигна до моята трибуна. Тук той се поклони с достойнство и помоли за разрешение да ми каже нещо. Позволих му, а той заговори открито и благородно, и то на такъв хубав латински, че му завидях: аз самият съм лош оратор и всякога обърквам изреченията.

— Цезаре, виждаш ме тук, пред себе си, окован във вериги, умоляващ за живота си, след като цели седем дълги години устоявах на оръжията на твоята войска. Сигурно щях да се удържа още седем години, ако не бях вярвал, че царица Картимандуа уважава свещените правила на гостоприемството на нашия остров. В Британия, когато някой помоли за гостоприемството на някой дом и ако му дадат сол, хляб и вино, стопанинът след това се смята отговорен за живота на своя гост със собствения си живот. Веднъж един човек потърси подслон в дома на баща ми Цимбелин и след като яде от неговата сол, призна си, че е убиецът на дядо ми. Ала баща ми каза: „Ти си мой гост. Не мога да ти нанесе злина.“ Сковавайки ме в тези вериги и пращайки ме тук, царица Картимандуа направи по-голяма чест на тебе като неин съюзник, отколкото на себе си като царица на бригантите.

Аз доброволно признавам собствените си грешки. Писмото, което брат ми Тогодумн ти написа и което аз не го възпрях да изпрати, беше колкото глупаво, толкова и неучтиво. Тогава бяхме млади и горделиви и уповавайки се на слуховете, подценихме силата на твоите римски войски, верността на твоите пълководци и личните ти качества на военачалник. Ако аз бях съчетал славния си произход и собствените си победи с подобаваща сдържаност в дните на благополучието си, без съмнение сега щях да вляза в този град като приятел, а не като пленник; тогава и ти нямаше да сметнеш под своето достойнство да ме посрещнеш по царски, като син на баща ми Цимбелин, когото вашият бог Август почиташе като съюзник и господар на много покорени племена, подобен на него самия.

За продължителната съпротива, която ти оказах, след като вече бях осъзнал, че си решил да превземеш царството ми и царствата на моите съюзници, аз не ти се извинявам. Имах войска и оръжие, колесници, коне и съкровище: нима се учудваш, че не желаех да се разделя с тях? Вие, римляните, се стремите да разпрострете господството си над цялото човечество, ала това не значи, че цялото човечество незабавно ще възприеме това господство. Първо трябва да докажете правото си да властвувате, и то да го докажете с меч в ръка. Дълга беше войната помежду ни, Цезаре, а твоите войски ме преследваха от племе до племе и от укрепление до укрепление и аз взех голям данък от тях; но сега вече съм хванат и победата най-сетне е твоя. Ако се бях предал на помощника ти Авъл Плавций в първото ни сражение при Медуей, щях да се окажа недостоен противник и Авъл Плавций нямаше да поиска твоята помощ и тъй ти никога не щеше да отпразнуваш заслужения си триумф. Затова уважавай своя противник сега, когато е смирен, подари му живота и твоята благодарна милост никога не ще се забрави нито от собственото ти отечество, нито пък от неговото. Британия ще уважава милостта на победителя, ако Рим признае смелостта на победения!

Повиках Авъл.

— От своя страна аз съм готов да освободя този храбър цар. Да го върнем на престола му в Британия, ще се сметне от всички за проява на слабост, затова не бих могъл да го сторя. Но съм готов да го оставя в Рим като гост на града ни и да му отпусна необходимите за нуждите му средства; готов съм също да освободя семейството му и най-близките му танове. Ти какво ще кажеш?

Авъл ми отговори:

— Цезаре, Карактак се прояви като благороден неприятел. Не е подлагал на мъчения, нито пък е екзекутирал нашите пленници, не е отравял водата на кладенците, биеше се почтено, удържа на думата си. Ако ти го освободиш, аз от своя страна ще бъда горд да му стисна ръката и да му предложа своето приятелство.

Освободих Карактак. Той ми поблагодари така:

— Пожелавам на всеки римски гражданин да има сърце като твоето.

В същата вечер той и семейството му вечеряха в двореца. Присъствуваше и Авъл и ние, старите бойци, отново преживяхме битката при Брентууд, разпалени от хубавото вино. Разправих на Карактак как за малко не сме се сблъскали в единоборство. Той се засмя и рече:

— Само да бях знаел! Но ако още ти се иска да се бием, аз съм готов. Утре сутринта, на Марсово поле — ти на коня си, а аз пеша? Разликата в годините ни го оправдава.

Друга една негова забележка се помни оттогава:

— Не мога да разбера, уважаеми, как тъй, като владетели на град, славен като този, с къщи като мраморни скали, с продавници като царски съкровищници, с храмове като виденията, за които ни разправят нашите друиди, след като се връщат от посещенията си в царството на мъртвите — как след всичко това сърцето ви можа да пожелае нашите бедни островни колиби?