Божественият Клавдий (и неговата съпруга Месалина)

Глава 18

Както вече писах, Авъл слязъл на британския бряг, без да срещне отпор. Построил си укрепен лагер в Ричбъро, в който оставил ветерани от всеки легион, изтеглил корабите си на брега, далеч от досега на бурите, и потеглил предпазливо през Кент по пътя, следван от Юлий при втория му поход — всъщност пътя, който са поемали всички нашественици на острова. Отначало срещнал по-малка съпротива, отколкото Юлий, защото прехвърлянето на Стауър преминало спокойно. Царят на Източни Кент, васал на Карактак и Тогодумн, решил да не изпраща войници на подготвените военни позиции там. Господарите му били изтеглили главните си сили към Колчестър още като чули, че нашествието не може да се осъществи през тази година, а собствените му войски не били достатъчни да защитят успешно реката. Посрещнал Авъл с предложение за мир и след размяна на подаръци дал клетва за съюзничество и приятелство с Рим. Царят на Източни Съсекс, на запад от Кент, се явил в лагера със същото предложение няколко дни след това. Между Стауър и река Медуей, следващата естествена преграда, Авъл почти не срещнал съпротива. Само малки групи от бойци-колесничари се опитвали да защищават честите бариери от повалени дървета и бодливи храсти, нахвърляни върху пътя. Началникът на Авъловия авангард получил заповед да не се опитва да превзема тези прегради, а веднага щом ги съгледа, да ги обкръжава с конни отделения и да пленява защитниците. Това забавило напредването, но не се дали никакви жертви. Изглеждало, че повечето от кентските воини са се оттеглили в Уиълд — гористата област, от която щяло да бъде много трудно да се пропъдят. Но колкото по-напред отивали, толкова по-често по фланговете на предната колона започнали да налитат големи групи от колесници, които се втурвали върху разузнаваческите отряди и ги принуждавали да се прибират към главните сили. Авъл съзнавал, че това, дали накрая кентските воини ще излязат из Уиълд с доброволно предложение за предаване, или свирепо ще се опитат да попречат на настъплението му, зависи как той ще се справи с катувелауните. Но, тъй или инак, основният му лагер бил добре укрепен.

Когато стигнал онова място на река Медуей, докъдето се чувствуват морските приливи и отливи, мястото, което Юлий при Я втората си кампания минал без никакви загуби, Авъл видял многобройния враг, скрит зад позиции, приготвени месеци преди това. Там били и Карактак и Тогодумн с всички свои подвластни вождове и с голяма армия от около шейсет хиляди души. Авъл водел не повече от трийсет и пет хиляди бойци. Тесният брод през реката бил направен непристъпен с няколко широки канала, прорязани през него успоредно на бреговете. Бритите лагерували безразборно от другата страна. Най-близкият брод нагоре по течението бил на един ден път и както научили от пленници, също тъй добре укрепен. Надолу по течението нямало друг: реката, след като се влива в устието на Темза недалеч от това място, се разливала в непроходими кални блата. Авъл наредил на войниците си да направят брода проходим, като запълнят каналите с кошници чакъл. Но било съвсем ясно, че при този ритъм поне два-три дни щели да минат, преди да направи опит да премине отвъд. Неприятелският бряг бил укрепен от две линии здрави огради от колове, а бритите, които сега започнали да пречат на нашите работници със стрели и хули, вдигали трета зад първите две. По два пъти на ден високият прилив нахлувал нагоре по речното устие — нещо обичайно в тази част на света, ала невиждано в Средиземноморието освен по време на буря — и много забавял работата на Авъл. Обаче той разчитал на прилива за съюзник. По времето на найвисокия прилив, на разсъмване на третия ден, изпратил батавските помощни войски да преплуват през неподвижната вода. Всички германци плуват добре, а от всички най-добре батавите. Преплували — три хиляди души, с оръжия, метнати на гърба, и хванали нищо неподозиращите брити. Но вместо да нападнат стреснатите войници край лагерните им огньове, те се втурнали към коневръзите и взели да осакатяват понитата за колесниците, като извадили набързо две-три хиляди от строя, преди собствениците им да осъзнаят какво става. След това се установили на неприятелската страна на брода зад средната барикада, която била направена така, че да гледа на другата страна, и я удържали срещу стремителните нападения на британците, докато две войскови единици от Девети легион успеят да преминат реката върху надути винени мехове, набързо сковани салове и пленени британски върбови лодки и им се притекат на помощ. Битката била ожесточена, британските части, разположени нагоре по течението, за да пречат на нашите да се прехвърлят някъде нататък, се втурнали да помагат в боя. Авъл разбрал какво става и пратил Втори легион под предводителството на Веспасиан да поеме нагоре по течението под прикритието на гората и да прегази на някой неохраняван завой. Веспасиан намерил подходящо място на около четири-пет мили нагоре, където реката малко се стеснявала, и пратил войник да я преплува с връв в ръка. Връвта послужила, за да се изтегли с нея въже, което завързали здраво по на едно дърво на двата противоположни бряга, а след това го обтегнали. Войниците от Втория се бяха упражнявали на тази маневра и за около час-два преминали реката. Използували доста въжета, защото разстоянието било голямо, а да се задържи едно въже достатъчно изпънато, та да устои на тежестта на повече от двайсет или трийсет тежко въоръжени мъже едновременно, било рисковано. Щом преминали отвъд, забързали надолу, без да срещнат ни един неприятел, а час по-късно се озовали в незащитения десен фланг на противника. Сключили щитовете си, надали викове и пробили направо чак до оградата от колове, избивайки стотици британци в една единствена атака. Батавите и войниците от Деветия се присъединили към Втори легион и макар врагът да ги надвишавал по брой, обединените ни сили изтикали смутения и объркан, но все още смел неприятел бавно назад, докато британците се разбягали в пълно безредие. Речният бряг сега бил очистен от врага и Авъл прекарал останалата част от деня в припряно строене на тесен дървен път през брода: по време на отлива го закотвили здраво за дъното и запълнили каналите. Привършили работата късно през нощта, а цялата армия все още не се била прехвърлила отвъд — приливът попречил, — та останали да изчакат утрото.

Бритите успели да се съберат и окопитят на отвъдните хълмове и на другата сутрин започнала битка. Френската пехота, която не участвувала в боевете предишния ден, повела атаката; ала защитниците били упорити; внушителна колона от колесници внезапно прелетяла през центъра откъм левия фланг, врязала се зад челния френски легион, който напредвал в стройни редици, и причинила тежки загуби с бърз порой от копия. Когато тази същата колона, предвождана лично от Карактак, достигнала до десния фланг, тя смело обърнала и се врязала зад втория френски легион, който се придвижвал за подкрепление, сторила същото и с него и отхвърчала без никакви загуби. Французите не могли да превземат хребета и Авъл, осъзнавайки, че британските колесничари и конници са съсредоточени на десния му фланг и се готвят да се хвърлят в атака срещу обърканите французи, изпратил едната трета от собствената си конница към застрашената позиция с нареждане да я задържат на всяка цена. Конниците препуснали нататък, а пък Авъл изпратил цялата си редовна пехота подире им, като задържал само Втори легион. Оставяйки Втория да подпомага французите, в случай че британците извършат контраатака, и след като наредил на Гета с някои части от батавските пехотинци и останалата конница да тръгне напред към левия фланг, Авъл започнал атаката към десния фланг. Британските колесници не успели да удържат на тази атака, макар нашата конница да дала тежки жертви, преди водещият легион. Четиринадесети, да й се притече на помощ. Тогава Карактак завил с колоната си около хребета, за да атакува левия ни фланг.

Героят на битката бил Гета. Той и неговите седемстотин конници устояли отчаяното нападение на близо две хиляди колесници; петстотин от същите ония батави, които осакатили понитата в нападението на разсъмване, се размесили с конниците и пак употребили ножовете си както трябва. Ако не били те, Гета щял да бъде надвит. Самият Гета бил свален от коня и почти пленен, ала Карактак най-сетне се оттеглил, оставяйки сто повредени колесници. Междувременно натискът на редовната пехота откъм десния фланг бил почувствувай от британците. Французите и те започнали да отбиват успешно, когато изведнъж се понесъл вик, че Тогодумн е изведен от бойното поле със смъртна рана. Британците се обезкуражили. Редиците им се отслабили и разкъсали, всички се втурнали към нашия ляв фланг, където се натъкнали неочаквано на войниците на Гета, които напредвали през някаква малка горичка. Гета атакувал и когато схватката приключила, само в тази част на полето лежали над хиляда и петстотин британски трупа. Общите загуби на британците в убити възлизали на четири хиляди души. Нашите били деветстотин, от които седемстотин били французи; приблизително толкова били и тежко ранените. Сред онези, които починали от раните си, бил Берик, причинителят на войната, който се биел до Гета и спасил живота му, когато оня бил свален от коня си.

Следващото затруднение за Авъл била река Темза, която Карактак устоявал почти по същия начин, както и река Медуей. Сразените брити се изтеглили отвъд нея по някаква тайна пътека през калните блата в устието й по време на отлив. Нашите авангардни части се опитали да ги последват, но затънали в тресавищата и се принудили да се оттеглят. Следващата битка била почти повторение на предишната при почти същите условия. Този път Крас Фруги, бащата на младия Помпей, моят зет, предвождал прекосяването на реката. Той си пробил път през моста при Лондон, който се отстоявал от отред млади британски благородници, дали клетва да се бият до последния човек. Батавите отново преплували в долната част на реката по време на прилив. При този случай британската отбрана била по-слаба и загубите им — тежки. Нашите били незначителни — триста, а взели две хиляди пленници. Лондон бил превзет, плячката била богата. Ала радостта от победата се помрачила от загубата на близо хиляда французи и батави, които непредпазливо последвали сразения неприятел към мочурищата и тинята ги погълнала.

Сега вече Авъл бил отвъд Темза, но неприятелската съпротива изведнъж се засилила с идването на подкрепления от юг, от запад и от централната част на острова. Появили се нови силни колесничарски части. Смъртта на Тогодумн се превърнала в предимство за бритите: върховното командуване на катувелаунската армия вече не било разделено и Карактак, който се оказал способен предводител и много тачен от друидите, отправил сърцераздирателна молба към съюзниците си и васалите да отмъстят за смъртта на благородния му брат. Тъй като римските жертви надминавали определения максимум, а все още не можело да се твърди, че вражеската съпротива е сломена, Авъл разумно ми изпратил уговорената вест. Стигнала до Булон с един от корабите, който, както било наредено, междувременно пристигнал в Лондон от Ричбъро с товар от вино, завивки и военни припаси. В Булон бил подпален първият сигнален огън и за много кратко време вестта прекосила Алпите и забързала за Рим.

Беше в деня, когато най-сетне бях намерил убедителни доказателства за измамите и фалшификациите на Мирон. Току-що бях наредил да го бият с пръчки в присъствието на всичките ми главни министри, а след това да го екзекутират. Изморен бях след един труден и неприятен ден и бях седнал преди вечеря да поиграя на зар с Вителий, когато евнухът Посид, военният ми министър, се втурна развълнуван с новината:

— Цезаре, сигналният огън! Викат те в Британия.

— В Британия ли? — възкликнах. Държах в ръка чашката със зарове и механично я разклатих и хвърлих зара, преди да затичам към северния прозорец на стаята. Покажи ми го! — извиках аз.

Вечерта беше ясна и там, където посочи Посид, успях да различа, дори с моите късогледи очи, малката червена светлина на хребета на планината Соракте, отдалечена на тридесет мили. Върнах се на масата и намерих един засмян Вителий.

— Какво ще кажеш за това знамение? — запита той. — От половин час хвърляш най-малкото възможно, а сега изведнъж извика „Британия“ и хвърли дюшеш!

И наистина трите зара лежаха в красив равностранен триъгълник, и всеки показваше шестица! Вероятностите срещу дюшеша са двеста и шестнайсет на едно, тъй че простено ми е, загдето почувствувах такава неописуема радост. Няма нищо по-хубаво от доброто знамение в началото на някоя война, а вие трябва да знаете, че Венера, символът на дюшеша, е не само покровителка на чашката със зарове, но тя е и майка на Еней и следователно моя лична родоначалничка от страна на баба ми Октавия, сестрата на Август, както и пазителка на съдбите на дома на Юлиите, чийто домоначалник сега бях аз. Видях предсказание и в самия триъгълник, защото такава е формата на Британия на картата.

Сега, като си помисля за това, питам се, дали всъщност сам Вителий, а не богинята, докато съм бил гърбом, не е наредил тъй хубаво заровете ми? Никой не може да бъде заблуден по-лесно от мен: или поне така злословят. Но ако го е сторил, направил е добре, защото Венера ме изпрати на моето завоевание с най-висок дух. Същата нощ й отправих молитви (както и на Август и на Марс) и й обещах, ако ми дари победата, да сторя каквото ми поиска.

— Едната ръка мие другата — напомних й, — и аз наистина очаквам от теб да сториш всичко по силите си.

Обичайно е за нас, Клавдиите, да се обръщаме към Венера с шеговита фамилиарност. Смята се, че това й доставя удоволствие, тъй както прабабите, особено прабабите, които на младини са били много весели, понякога поощряват любимите си правнуци да се обръщат към тях най-другарски, сякаш стариците са от собственото им поколение.

На другия ден отплувах от Остия за Марсилия със своя щаб и с още петстотин доброволци. Вятърът подухваше приятно откъм юг, а пък аз предпочитам пътуването по море пред клатушкането на колата. Щях да мога най-после да се наспя. Целият град се стече на пристанището да ни изпрати и всеки се опитваше да надмине другите с излияния за своето верноподаничество и с топлотата на благопожеланията си. Месалина обгърна шията ми и заплака. Малкият Германик и той искаше да дойде с мен. Вителий обеща на бога Август да облече вратите на храма му със злато, ако се върна с победа.

Нашата флота се състоеше от пет бързоходни двумачтови бойни кораба с хоризонтални рейки, всеки с по три пейки гребци, а корпусите им бяха здраво притегнати с дебели въжета срещу бурното море. Вдигнахме котва един час преди разсъмване и потеглихме. Нямаше време за губене, затова наредих на капитана да опъне всички платна, което и стори — вдигнаха по две платна на всяка мачта, а тъй като морето беше спокойно, скоро се носехме с десет възела в час. Късно следобед съзряхме остров Планазия, до Елба, където бе заточен бедният ми приятел Постум, и аз видях пустите сгради, в които на времето е живяла стражата му. Изминали бяхме около сто и двайсет мили, една трета от пътя. Ветрецът подухваше равномерно. Стомахът ми не бе раздразнен от движението на кораба и аз се оттеглих в кабината си да поспя. През тази нощ заобиколихме Корейка, но в полунощ вятърът стихва и трябваше да разчитаме само на веслата. Спах добре. Накратко, на другия ден ни застигна буря и изминахме малко път, защото вятърът постепенно измени посоката си към запад-северозапад.

Съгледахме френския бряг едва на третия ден на разсъмване. Морето сега беше изключително бурно и веслата често или потъваха във водата чак до ключовете, или биеха напразно във въздуха. Виждахме само два от другите четири кораба. Побързахме да се приютим към брега и заплувахме край него много бавно. Намирахме се на петдесет мили западно от Фрежюс, военноморска база, и се промъквахме към островите Иер. Към пладне трябваше да стигнем Марсилия. Когато минавахме край Поркрол, най-големия и най-западния от островите, отделен с една миля водна ивица от полуостров Гиен, който се издава напред, за да го срещне, вятърът ни връхлетя със страшна сила; и макар гребците да гребяха като луди, изобщо не напредвахме, а бавно се носехме към скалите. Оставаше ни малко, за да се разбием в тях, когато ураганът внезапно стихна и успяхме да се измъкнем. Но само няколко минути по-късно отново попаднахме в беда и този път опасността бе още по-голяма. Последният нос, край който трябваше да минем, завършваше с голяма черна канара, която вятърът и вълните бяха издялали в глава на ухилен сатир. Водата кипеше и съскаше край брадата му, обвивайки я с бели валма. Вятърът, който духаше право в средата на кораба, бързо ни тласкаше в тази чудовищна уста.

— Ако ни хване, ще ни натроши кокалите и ще ни накъса месата — увери ме мрачно капитанът. — Безброй здрави кораби са се разбили о тази черна скала.

Отправих моления за помощ към всички богове в Пантеона. Моряците, които ме слушали, после уверявали, че това било най-сладкодумното моление, което били чували в живота си, и че то им вдъхвало нови надежди. Молих се най-много на Венера и я заклех да увещае Нептун да бъде по-внимателен, защото съдбата на Рим зависеше извънредно много от оцеляването на този кораб: заклевах я да напомни на Нептун, че аз нямам нищо общо с богохулната свада на моя предшественик и че, напротив, всякога съм се отнасял към този бог с най-дълбоко уважение. Изтощените гребци се напъваха и стенеха, а надзирателят тичаше между редиците с въжен камшик в ръка, кълнеше и плющеше по гърбовете им, да им влее нови сили. Промъкнахме се някак — не знам как, — а когато се вдигна радостният вик, че сме вън от опасност, обещах на всеки от гребците по двадесет златици, ако пристигнем благополучно.

Драго ми бе, че запазих самообладание. За пръв път през живота си преживявах морска буря, а съм чувал как някои от най-големите смелчаци в света загубвали ума и дума от страх, че ще срещнат смъртта си в морето. Разправяше се дори, че бог Август ужасно се страхувал от морските бури и единствено съзнанието за високата му длъжност го опазвало да не крещи и да не скубе косите си. Той наистина често цитираше фразата: „Неблагочестив е бил оня, който пръв е вдигнал платно и се е опълчил на морската бездна.“ Не му вървеше по море освен в морските битки и — като говорим за неблагочестие — веднъж изяви дълбокото си съжаление за загубата на една цяла флота по време на неочаквана буря, забранявайки статуята на Нептун да се носи, както е прието, на свещената процесия около цирка. След това той май ни веднъж не тръгна по море, без да извика буря и на три или четири пъти едва се спаси от корабокрушение.

Нашият кораб стигна в Марсилия пръв и за щастие ни един от петте не бе пострадал, макар два от корабите да били принудени да се върнат и да се приютят във Фрежюс. Колко здрава ми се стори земята под краката ми в Марсилия: реших никога вече да не пътувам по море, когато имам възможност да вървя по суша, и оттогава не съм се отметнал от решението си.

Още щом получих вестта за благополучното пристигане на войските ни в Британия, аз бях наредил на моите резерви да се придвижат в Булон и разпоредих на Посид корабите за пренасянето им да чакат също там, снабдени с всички допълнителни военни снаряжения, които се окажат необходими за този поход. Двайсет бързоходни двуколки стояха в Марсилия, готови да пренесат мен и моя щаб — Посид се беше погрижил за това, — и ние поехме, с непрестанни смени на конете, нагоре по долината на Рона от Авиньон до Лион, където преспахме втората нощ, а сетне тръгнахме на север, край Сона, като изминавахме по осемдесет-деветдесет мили на ден — повече не можех да издържа поради неспирното клатушкане, което разби нервите ми и раздразни стомаха ми и ми причиняваше непрестанни главоболия. На третата нощ в Шалон лекарят ми Ксенофонт настоя до почивам през целия следващ ден. Заявих му, че не съм в състояние да губя цял един ден, а той ми отвърна, че ако сега не почина, ще бъда напълно безполезен на войската в Британия, когато стигна там. Разгневих се, опитах се да променя мнението му, но Ксенофонт сметна това ми поведение като още едно доказателство за нервно изтощение и ми каза, че или той ще ме лекува, или ще ме остави да се лекувам сам. При втория случай щял да ме напусне и да си подхване отново изоставената работа в Рим; а в първия случай щял да настоява да изпълня препоръките му, да се отпусна напълно и да оставя да ми направят истински, хубав масаж. Тогава му се извиних и се опитах да го убедя, че да прекъсна пътуването, ще означава за мене ново нервно притеснение и физическото ми състояние не би могло да се оправи от цели, сто масажа, а пък да иска от мен да се „отпусна напълно“, е все едно да разправя на някой, чиито дрехи са се подпалили, да запази спокойствие. Накрая стигнахме до компромис: аз няма да продължа пътуването си в двуколка, но няма да остана и в Шалон. Ще бъда носен в лека носилка на раменете на шестима опитни носачи и тъй ще измина поне трийсет мили от ония петстотин, които все още лежаха пред мене. Ще се оставям да ме масажират колкото му се ще, преди да потегля на път и след като спра да почина.

От Лион ми трябваха цели осем дни, за да стигна до Булон през Троа, Реймс, Соасон и Амиен, защото на прехода след Реймс Ксенофонт отново ме принуди да седна в носилка. През цялото това време не бих казал, че съм си прахосвал времето. Прехвърлях през ум историческите си спомени за големите сражения в миналото — битките на Юлий Цезар, битките на Анибал, на Александър, и най-вече ония на баща ми и на брат ми в Германия — и се питах дали, когато настане времето, ще бъда в състояние да приложа всичките си подробни и обширни познания за някакви практични цели. Поздравих се за това, че когато съм имал възможност да си начертая план на която и да е битка от разказите на очевидци, всякога съм го правил; и бях овладял до съвършенство общите тактически принципи, необходими за използуването на малобройна войска от дисциплинирани бойци срещу голяма армия от полуцивилизовани племенни воини, както и стратегическите принципи, необходими за успешното окупиране на страната, след като войната е спечелена.

В Амиен, докато лежах буден в ранното утро, започнах да си представям бойното поле. Британската пехота вероятно щеше да заема някой горски хребет, а конницата и колесниците им щяха да действуват на равнинната местност долу. Аз щях да наредя редовната си пехота в обичайната бойна формация с фронт от два легиона, на двата фланга спомагателните войски, а конницата — отзад. Слоновете, които щяха да бъдат невиждана гледка за бритите, тъй като ни едно подобно животно не бе стъпвало на острова… тук изведнъж ме стресна една мисъл.

— Посиде — викнах разтревожено.

— Да, Цезаре — отвърна Посид, скачайки от сламеника в полусън.

— Слоновете са в Булон, нали?

— Да, Цезаре.

— Преди колко време ти наредих да ги придвижиш там от Лион?

— Още щом дойде вестта за нахлуването в Британия, Цезаре; било е към седми август.

— А днес е двадесет и седми.

— Да, Цезаре.

— Тогава как ще прехвърлим тези слонове оттатък? Трябваше да построим нарочни кораби за тях.

— Корабът, който докара обелиска от Александрия, е в Булон.

— Аз мислех, че още е в Остия.

— Не, Цезаре, в Булон е.

— Но щом си го изпратил едва на седми, не може вече да е стигнал там. Сигурно е към Бискайския залив. От Египет до Рим се пътува за три седмици, и то при хубаво време.

Ала Посид беше наистина способен министър. Оказа се, че още щом съм решил да включа слонове сред моите подкрепления и да ги изпратя в Лион — мисля, че беше през май, — той обсъдил въпроса за пренасянето им през Ламанша и без да ми каже нито дума, подготвил кораба от обелиска за превозване на слоновете — беше единственият достатъчно голям и здрав кораб за тази цел — и го изпратил в Булон, където той пристигнал след шест седмици. Ако бе чакал нареждането ми, слоновете сигурно трябваше да се изоставят. За този обелисков кораб ми се ще да разкажа по-подробно. Беше най-големият съд, построяван досега. На дължина имаше най-малко двеста стъпки, беше широк и главните му шпанхоути бяха от кедрово дърво. Калигула го бе построил в първите месеци на царуването си, за да пренесе от Египет един червен гранитов обелиск, дълъг осемдесет стъпки, както и четири огромни камъка, които му служеха за постамент. Обелискът е бил вдигнат първоначално в Хелиополис, но няколко години вече стоеше в Августовия храм в Александрия. А Калигула искаше да го вдигне в своя чест в новия цирк, който строеше на Ватиканския хълм. За да разберете какъв чудовищен кораб бе, ще ви кажа, че седемдесетстъпковата му главна мачта беше от бял бор, с основа осем стъпки в диаметър; и че сред баласта, използуван, за да го уравновесява, когато обелискът и постаментът били качени на палубата, имало сто и двайсет хиляди пека египетска леща — подарък за римския народ.

Когато пристигнах в Булон, имах удоволствието да намеря войската в бодър дух, корабите — готови и морето — тихо. Отплувахме незабавно, а преминаването на Ламанша беше толкова приятно и спокойно, че щом стигнахме в Ричбъро, принесох жертви на Венера и Нептун; на него поблагодарих за неочакваното благоволение, а на нея — за милото й застъпничество. Слоновете не ни създадоха никакви неприятности. Бяха индийски, не африкански. Индийският слон е три пъти по-голям от африканския, а тези пък бяха чудесни животни, които Калигула беше купил за церемониите на личния му култ: след това ги използуваха в Остия за пренасяне на дървен материал и камъни под ръководството на индийските им водачи. За моя изненада открих, че към слоновете са добавени и дванадесет камили. Идеята беше на Посид.