Божественият Клавдий (и неговата съпруга Месалина)

Глава 2

Ирод запитал Киприя:

— А сега в кой край на света да се пръждосваме?

Киприя отвърнала сломено:

— Стига да не ме караш пак да се унижавам и да пиша умолителни писма, каквито, бих предпочела да умра, но да не пиша, все ми е едно къде ще вървим. Кажи, Индия достатъчно далеч ли е, за да избягаме от нашите кредитори?

Ирод казал:

— Киприя, царице моя, ще се измъкнем от тази беда, както се измъкнахме от другите, и ще доживеем до щастлива и богата старост. Давам ти честната си дума — ще се надсмееш над сестра ми Иродиада, преди да съм видял сметката и на нея, и на съпруга й.

— Тази грозна уличница — викнала Киприя, обзета от дълбоко еврейско възмущение. Защото, както ви казах, Иродиада не само бе извършила кръвосмешение, омъжвайки се за един свой чичо, но се бе развела с него, за да се омъжи за другия си по-богат и по-могъщ чичо, Антипа. Евреите приемаха донякъде кръвосмешението, защото браковете между чичовци и племенници са нещо твърде често срещано при източните царски фамилии — особено арменските и партските, — а семейството на Ирод не беше от еврейски произход. Но всички почтени евреи (както на времето и всички почтени римляни) гледаха на развода с дълбоко отвращение, като нещо срамно и за съпруга, и за съпругата; и никой, комуто не се налагаше противната необходимост от развод, не би го предприел като първа стъпка към нов брак. Ала Иродиада беше живяла достатъчно дълго в Рим, за да се надсмива над подобни предразсъдъци. Всяка по-видна личност в Рим се развежда рано и късно. (Никой например не би могъл да ме нарече безпътник въпреки това аз вече съм се развеждал с три жени, а може да стане нужда да се разведа и с четвъртата.) Тъй че в Галилея гледали с лошо око на Иродиада. Аристобул отишъл при Флак и му казал:

— Като отплата за услугата ми, Флак, дали ще бъдеш тъй щедър да ми дадеш конфискуваните пари от Дамаск? Това, горе-долу ще покрие дълга на Ирод към мене — оная измама с търговските кораби, за която ти бях казал преди няколко месеца.

Флак отговорил:

— Аристобуле, ти всъщност не ми направи никаква услуга. Ти стана причина за разрива между мен и моя най-способен съветник, който ми липсва повече, отколкото бих могъл да ти опиша. За да спазя дисциплината като управител, принудих се да го отстраня, а за да запазя честта си, не мога да го повикам обратно; ала ако ти не беше вдигнал шума около подкупа, от това никой нямаше да пострада и аз все още щях да си имам тук Ирод, да ме съветва по сложните местни проблеми, които напълно объркват простодушен западняк като мене. Това му е в кръвта, разбиращ ли? Всъщност аз съм живял в Изтока много по-дълго от него, но той инстинктивно се справя в случаи, в които аз се чудя какво да сторя.

— А какво ще кажеш за мене? — запитал Аристобул. — Не мога ли да заема мястото на Ирод?

— Ти ли, нищожество такова? — креснал възмутеният Флак. — Ти нямаш замаха на Ирод. И нещо повече — никога не ще го постигнеш. Това ти е толкова ясно, колкото и на мене.

— Ами парите? — запитал Аристобул.

— Те не са за Ирод, още по-малко пък са за теб. Но за да не разваляме отношенията, ще взема да ги върна в Дамаск.

Така и сторил. Дамаскинците сметнали, че е полудял.

След около месец Аристобул, бидейки в немилост в Антиохия, решил да се установи в Галилея, където имал имение. Делели го само два дни път оттам до Ерусалим — град, който обичал да посещава на всички еврейски религиозни празници, понеже бил по-религиозен от другите си роднини. Ала не искал да вземе със себе си в Галилея всичките си пари, защото, ако случайно станело тъй, че да се спречка с чичо си Антипа, можело да се види принуден да бяга набързо, от което Антипа щял да се обогати. Затова решил да прехвърли по-голяма част от кредита си от едно банково сдружение в Антиохия в друго, в Рим, и ми писа като на доверен семеен приятел, упълномощавайки ме да вложа парите му в поземлена собственост при пръв удобен случай.

Ирод не можел да се върне в Галилея: а бил се скарал и с чичо си Филип, тетрарха на Башан, заради някакъв имот на баща му, който Филип си бил присвоил; а пък управител на Юдея със Самария — защото най-големият чичо на Ирод, царят, бе отстранен за некадърно управление още преди няколко години и царството му бе обявено за римска провинция — беше Понтий Пилат, един от неговите кредитори. Ирод не искал да се оттегли завинаги в Идумея — не бе любител на пустините, — но и вероятността многобройната еврейска колония в Александрия, Египет, да го посрещне радушно, била твърде малка. Александрийските евреи спазват много строго религиозните си обичаи, дори по-строго и от сънародниците си в Ерусалим, ако това изобщо е възможно, а Ирод след продължителния си живот в Рим се бе поотпуснал, особено по отношение на храната. Доколкото знам, на евреите им е забранено от техния древен законодател Мойсей да ядат някои месни храни от хигиенични съображения; и то не само свинско — човек би могъл някак си да оправдае въздържанието от свинското, — но и питомни и диви зайци и други съвсем хубави меса. А пък и онова, което ядат, трябва да бъде убито по определен начин. Дива патица, утрепана с камък от прашка, или дива птица, чиято шия е била извита, или дивеч, застрелян с лък и стрела, са им забранени. Всяко животно, което ядат, трябва първо да бъде заклано, а след това кръвта му да изтече докрай. Сетне тъй също всеки седми ден за тях е ден на пълна почивка: дори и на домашните слуги не е позволено да вършат каквато и да е работа — да готвят и да палят пещта. Освен туй имат дни за национален траур в памет на древни бедствия, които често съвпадат с римските празненства. Докато беше в Рим, за Ирод бе направо невъзможно да бъде едновременно верующ евреин и виден член на висшето общество; и той бе избрал презрението на евреите пред онова на римляните. Решил изобщо да не опитва Александрия и да не губи повече време в Близкия Изток, където всяка врата изглеждала затворена за него. Оставало му или да потърси убежище в Партия, където царят щял да го приветствува като полезно оръдие в своите кроежи срещу римската провинция Сирия, или да се върне в Рим и да се остави под покровителството на моята майка: струвало му се, че все пак някак си ще може да се оправдае за недоразумението с Флак. Отхвърлил Партия, защото да иде там, означавало да скъса напълно със стария си начин на живот, а и понеже вярвал повече в мощта на Рим, отколкото в тази на Партия; освен това същинско безразсъдство щяло да е, ако се опита да прекоси Ефрат — границата между Сирия и Партия, — без да има пари за подкупване на граничните стражи, които имали заповед да не пропущат ни един политически беглец. Затова накрая избрал Рим. А стигнал ли е там благополучно? Ще чуете. Нямал в себе си пари да заплати дори за превоза с кораба — в Антиохия живеел и кредит и много разкошно; и макар Аристобул да бил предложил да му заеме толкова, че да стигне до Родос, той отказал да се унижи, като приеме. Освен това не искал да рискува и да потегли с, кораб надолу по реката Оронт, от страх да не бъде задържан и пристанищата от някой кредитор. Изведнъж се сетил за някого, който можел да му заеме незначителна сума, а именно един бивш роб на неговата майка, която го завещала на майка ми Антония (когото моята майка бе освободила и настанила като търговец на зърнени храни в Акра, крайморски град, южно от Тир: той й плащаше процент от печалбите си и доста се бе замогнал. Ала трябвало да се премине през земята на сидонците, а Ирод всъщност бил приел подарък както от сидонците, тъй и от дамаскинците, та се страхувал да не им падне в ръцете. Изпратил един доверен освобожденец да поиска заема от оня човек в Акра, а сам се предрешил и избягал от Антиохия, поемайки на изток, посока, в която никой не го очаквал да тръгне, и така се измъкнал от преследвачите. Щом стигнал в сирийската пустиня, направил голям завой в южна посока, върху крадена камила, заобикаляйки Башан, тетрархата на чичо си Филип, а и Петра (или както някои я наричат — Гилеад, плодородната трансйорданска територия, над която, както и над Галилея, управлявал чичо му Антипа) и минал по далечния бряг на Мъртво море. Пристигнал благополучно в Идумея, където бил посрещнат радушно от сънародниците си, и зачакал в същата оная пустинна крепост освобожденеца с парите. Освобожденецът успял да вземе заема — двайсет хиляди атически драхми: тъй като атическата драхма е по-скъпа от римския сребърник, това се равнявало на около деветстотин златици. Или поне толкова дал срещу Иродовата полица; и сигурно щял да пристигне с всичките двайсет хиляди драхми, ако житарят от Акра не бил задържал две хиляди и петстотин от тях, с колкото според него Ирод го бил измамил преди няколко години. Честният освобожденец се страхувал, че Ирод ще се разгневи, загдето не е донесъл цялата сума, но Ирод само се засмял и казал:

— Разчитах тези две и петстотин да ми осигурят вземането на двайсетте хиляди. Ако оня скъперник не си бе казал, че ме изиграва, като с полицата покрива стария ми дълг, и през ум нямаше да му мине изобщо да ми заеме; защото сигурно вече е разбрал как съм закъсал.

И тъй Ирод уредил голямо пиршество за съплеменниците си, а сетне предпазливо се отправил към пристанището Антедон, до филистимския град Газа, където брегът започва да извива на запад към Египет. Там Киприя и децата го чакали, предрешени, на един малък търговски кораб, с който пристигнали от Антиохия и който щял да ги отведе в Италия, през Египет и Сицилия. Тъкмо се разменяли радостни поздрави между щастливо сбраното семейство, когато край кораба се появила лодка с един римски подофицер и трима войници, които носели заповед за арестуването на Агрипа. Местният военен управител издал тази заповед, предизвикана от неизплатен дълг от дванайсет хиляди златици към кралската хазна.

Ирод прочел заповедта и казал на Киприя:

— Приемам това като радостно знамение. Ковчежникът ми е намалил задължението от четирийсет хиляди само на дванайсет хиляди. Ще трябва да му дадем голямо угощение, като се върнем в Рим. Разбира се, и аз направих много за него, откакто съм в Близкия Изток, но двайсет и осем хиляди са щедра отплата.

Подофицерът се намесил:

— Прощавай, принце, но недей да мислиш за пиршества в Рим, докато не се оправиш с тукашния управител за този си дълг. Той има нареждане да не те пуска да отплуваш, преди да си го изплатил изцяло.

Ирод казал:

— Разбира се, ще го платя. Просто съм го забравил. Дреболия. Ти върви с лодката и кажи на негово благородие управителя, че съм изцяло на неговите услуги, но че любезното му напомняне за моя дълг към съкровищницата е пристигнало в неудобен час. Току-що се събирам с преданата ми съпруга, принцеса Киприя, с която бяхме разделени цели шест седмици. Ти женен ли си? Значи, ще разбереш как копнеем да останем насаме. Ако не ни вярваш, остави двамата си войници на кораба като стражи. Върни се пак с лодката след три-четири часа и ние ще те последваме. Ето ти тук доказателство за моята благодарност.

Дал на подофицера сто драхми; а пък оня, оставяйки на борда войниците, си тръгнал успокоен. Час-два подир това се здрачило, Ирод срязал въжетата на кораба и поел навътре. Престорил се, че уж тръгва на север, към Мала Азия, но скоро сменили посоката и извили на югозапад. Запътил се към Александрия, където решил да опита щастието си с евреите.

Двамата войници били хванати изневиделица и вързани, а устата им запушили моряците, с които играели на зарове; но Ирод ги освободил веднага щом се уверил, че не е преследван, и заявил, че ако се държат прилично, ще ги пусне в Александрия. Единственото му условие било, като пристигнат в Александрия, ден-два да се преструват, че са му военна охрана, обещал в замяна им плати обратния път до Антедон. Те склонили набързо, уплашени да не ги хвърлят през борда, ако се противят.

Забравих да кажа, че в Антиохия в помощ на Киприя и децата се притекъл Силас, самарянин на средна възраст, най-верният приятел на Ирод. Бил мрачен на вид, набит човек с огромна, четвъртито подстригана брада, служил на времето в местната конница като подофицер. Имал две военни отличия за заслуга в битки срещу партите. Ирод на няколко пъти предлагал да го направи римски гражданин, но Силас всякога отказвал тази чест под предлог, че ако стане римлянин, ще бъде принуден да се обръсне гладко по римската мода, а той никога нямало да го стори. Силас всякога давал на Ирод полезни съвети, които оня никога не следвал, и щом Ирод изпаднел в беда, той му повтарял:

— Какво ти казах? Трябваше да слушаш, каквото ти казвах.

Гордеел се много с прямите си думи и бил много нетактичен. Но Ирод търпял Силас, защото всякога можел да разчита на него. Силас му бил единственият другар по време на бягството в Идумея и ако не бил Силас, семейството му никога нямало да избяга от Тир в оня ден, когато Ирод обидил Антипа. В Антиохия пак Силас снабдил Ирод с чужди дрехи, за да се измъкне от кредиторите си, а освен туй се погрижил за Киприя и децата и им намерил кораб. Когато работите вървели зле, Силас се намирал в най-весело и добро настроение, защото знаел, че тогава Ирод ще се нуждае от услугите му и ще му даде възможност да каже:

— Аз съм изцяло на твоите услуги, Ирод Агрипа, драги ми приятелю, ако смея да те назова така. Но ако беше послушал съвета ми, това никога нямаше да ти се случи.

В моменти на благополучие той ставал все по-мрачен и по-мрачен, сякаш си спомнял със съжаление за изминалите тежки дни на беднотия и позор; дори като че се мъчел да ги върне, натяквайки на Ирод, че ако продължава да живее така (все едно за какво ставало дума), ще се провали. Но във всеки случай сега поне нещата били такива, че правели от Силас най-верния другар. Той подхвърлял шеги на моряците и разказвал на децата дълги, объркани истории за военните си подвизи. Киприя, която обикновено се дразнела от досадния Силас, се засрамила от грубостта си към този приятел със златно сърце.

— Възпитана съм с еврейска предубеденост към самаряните — казала на Силас — и ще ми простиш, дето ми трябваха толкова години, за да я преодолея.

— И аз ще помоля за твоята прошка, принцесо — отвърнал Силас, — прошка за откровените ми думи. Но такъв съм си. Ще си позволя свободата да кажа, че ако вашите еврейски приятели и роднини бяха, общо взето, малко по-смирени и малко по-великодушни, щях повече да ги обичам. Веднаж един мой братовчед пътувал по работа от Ерусалим за Ерихон. Срещнал някакъв беден евреин, който лежал край пътя ранен и гол под жежкото слънце. Ограбили го разбойници. Братовчед ми почистил раните му, превързал ги, доколкото можал, и го пренесъл със своето животно до най-близката странноприемница, където му предплатил и стая, и храна за няколко дни — стопанинът поискал предплата, — а после, на връщане от Ерихон го посетил и му помогнал да се върне у дома си. Всъщност това не е кой знае какво — ние самаряните сме си такива. На братовчед ми не му е струвало повече от една надница. Смешното било, че трима-четирима заможни евреи — между тях и един равин, — които братовчед ми срещнал да яздят насреща му, малко преди да срещне ранения, сигурно са го видели да лежи край пътя; но понеже не им е бил роднина, отминали го и продължили, макар той да охкал и най-жалостиво да молел за помощ. Ханджията — и той бил евреин. Той казал на братовчед ми, че разбирал защо пътниците не са помогнали на ранения: ако вземел да умре в ръцете им, щели да се осквернят ритуално от докосването на трупа, което пък щяло да донесе големи беди и на тях, и на семействата им. Равинът, обяснил ханджията, както изглежда, отивал в Ерусалим да се моли в храма; той най-малко от всички можел да рискува подобно омърсяване. Е, слава на бога, аз съм самарянин, човек с прям език. Казвам, каквото и мисля. Аз…

Ирод го прекъснал:

— Мила ми Киприя, чуваш ли каква поучителна история? А иначе, ако бедният човечец беше самарянин, нямаше да има достатъчно пари, за да стане нужда разбойниците да го ограбват.

В Александрия Ирод, придружен от Киприя, от децата и от двамата войници, отишъл при главния съдия на тамошната еврейска колония — или както се наричал, алабарх. Алабархът отговаря пред управителя на Египет за доброто поведение на своите едноверци. Трябва да следи да си плащат данъците, да не участвуват в улични сблъсквания с гърците и в други размирици. Ирод поздравил алабарха учтиво и веднага му поискал заем от осем хиляди златици, предлагайки му срещу това да използува влиянието си в императорския двор в полза на александрийските евреи. Казал, че император Тиберий му бил писал, умолявайки го незабавно да се завърне в Рим, за да го съветва по източните въпроси, и че в резултат на това той напуснал Идумея, където бил поканен на гости при братовчеди, набързо и с малко пари. Римските телохранители се сторили на алабарха доказателство за истинността на Иродовия разказ и той сметнал, че наистина ще бъде полезно да си има влиятелен приятел в Рим. Напоследък станали размирици по вина на евреите и доста гръцко имущество пострадало от това. Имало опасност Тиберий да поиска да ограничи привилегиите им, които били значителни.

Алабархът Александър беше стар приятел на моето семейство. Изпълнявал бе длъжността управител на големи имоти в Александрия, завещани на майка ми от моя дядо Марк Антоний, които Август, заради баба ми Октавия, й бе позволил да наследи, макар да бе забранил повечето от другите дарения. Майка ми донесла тези имоти като зестра на баща ми, когато се омъжила за него, а те минаха към сестра ми Ливила, която ги даде зестра на Кастор, сина на Тиберий, при женитбата си с него; но Ливила скоро ги продаде, защото водеше разточителен живот и й трябваха пари, та алабархът престана да се грижи за тях. След това кореспонденцията между него и семейството ни постепенно се прекъсна; и макар майка ми да бе използувала влиянието си пред Тиберий, за да го въздигне на настоящия пост, и все още да се предполагаше, че е добре настроена към него, алабархът не бил съвсем сигурен доколко може да разчита на нейната подкрепа, ако бъде замесен в политически неприятности. Но той знаел, че Ирод на времето е бил близък приятел на семейството и бил готов да му заеме пари, ако бил сигурен, че Ирод все още е в добри отношения с нас; обаче не бил сигурен. Подпитал Ирод за майка ми, а Ирод, който предвидил нещата много точно и бил достатъчно умен да не спомене името й пръв, отвърнал, че тя е в отлично здраве и настроение, както личало от последното й писмо. Носел в себе си, уж случайно, едно нейно сърдечно писмо, писано му, преди той да напусне Антиохия, в което мама му разказвала доста подробно новини от семейството. Подал го на алабарха да го прочете; алабархът останал много по-сащисан от него, отколкото от телохранителите. Но накрая в писмото се изразявала надеждата, че Ирод най-сетне се е установил като полезен политически съветник в обкръжението на нейния уважаван приятел Флак, а пък алабархът тъкмо бил научил от приятели антиохци, че Флак и Ирод са се скарали, и освен това нямало как да се увери, че Тиберий наистина го е поканил — Ирод не предложил да му покаже Тибериевото писмо. Колебаел се да му даде ли парите, или не. И тъкмо се решил, един от пленените войници, който поразбирал иврит, казал:

— Дай ми само осем златици, алабархе, и аз ще ти спестя цели осем хиляди.

— Какво искаш да кажеш, войниче? — запитал алабархът.

— Искам да кажа, че този човек е мошеник и беглец от правосъдието. Ние не сме му телохранители, а двама войници, които той плени. Има императорска заповед за арестуването му поради големите му дългове в Рим.

Киприя спасила положението, като се хвърлила в нозете на алабарха и проплакала:

— В името на приятелството ти с баща ми Фазаел смили се над мене и бедните ми дечица! Не ни осъждай на просия и пълно разорение. Милият ми съпруг не е измамник. Онова, което ти каза, е напълно вярно в същината си, той само малко преувеличи подробностите. Наистина отиваме в Рим и вследствие последните политически промени там ни очаква голямо благоденствие; затуй, ако ни заемеш достатъчно, за да преодолеем сегашните си трудности, богът на нашите бащи ще те възнагради хилядократно. Дълговете, заради които милият ми Ирод едва не беше арестуван, са наследство от буйната му младост. Още щом стигне в Рим, той ще намери как да ги плати най-почтено. Но да падне в ръцете на враговете си от сирийското правителство, това, ще означава неговата гибел и гибелта на децата ми и на мен.

Алабархът се обърнал към Киприя, чиято вярност към Ирод в неговите несгоди почти го разплакала, и запитал мило, но предпазливо:

— А твоят съпруг съблюдава ли Закона?

Ирод я видял, че се поколебава, и казал:

— Не трябва да забравяш, уважаеми, че аз съм идумеец по произход. Неразумно е да очакваш от един идумеец онова, което можеш да изискваш от един евреин. Идумейците и евреите са кръвни братя по линията на нашия праотец, патриарха Исаак; но преди някой евреин да се похвали с особеното божие благоволение към неговия народ, нека си припомни как Исав, родоначалникът на Идумея, е бил измамен от Яков, родоначалника на Юдея, да му отстъпи правото си на първородство и благословията на баща си заради паница леща. Не ми налагай прекалено тежки условия, алабархе. Покажи по-голямо съчувствие към един отчаян и разточителен идумеец, отколкото е показал старият Яков, иначе бог ще те накаже и следващата лъжица червена леща, която сложиш в устата си, ще те задави. Заради вас ние загубихме правото си на първородство, а с него и божието благоволение, затуй в замяна изискваме да ни окажете такова великодушие, каквото ние всякога сме проявявали към вас. Не забравяй благородството, проявено от Исав, когато, срещайки случайно Яков и Пениел, той не го убил.

— Ти спазваш ли Закона? — запитал алабархът, стъписай от сладкодумието на Ирод и неспособен да оспори примерите от историята.

— Обрязан съм, обрязани са и децата ми, освен туй и аз, и цялото ми семейство всякога сме спазвали Закона, внушен от бога на твоя праотец Мойсей дотолкова, доколкото трудното ни положение на римски граждани и несъвършената ни съвест на идумейци са ни позволявали.

— Няма два пътя за праведност — свъсено казал алабархът.

— Законът или се спазва, или се нарушава. И все пак чел съм, че бог веднаж позволил на Нааман, сирийския новопосветен в еврейската вяра, да се моли в храма на Римон до царя, неговия господар — казал Ирод. — А Нааман се е оказал чудесен приятел на евреите, нали така?

Най-сетне алабархът рекъл на Ирод:

— Ако аз ти заема тези пари, готов ли си да се закълнеш в името на бога — вечна да бъде славата му — да спазваш Закона му, доколкото е вложен в тебе, да уважаваш народа му и никога, волно или неволно, да не грешиш срещу неговото величие?

— Кълна се в най-святото му име — казал Ирод — и нека жена ми Киприя и моите деца ми бъдат свидетели, че отсега нататък ще го почитам с цялата си душа и с всичките си сили и че непрестанно ще обичам и закрилям народа му. И ако някога умишлено го охуля, от зло сърце, нека червеите, които се хранеха с живата плът на дядо ми Ирод, да се хранят с моята и да ме изядат изцяло.

Тъй взел заема. Както сам ми каза по-късно, „готов бях да се закълна във всичко на света, само и само да се докопам до тези пари, толкова бях притеснен“.

Но алабархът поставил още две условия. Първото било сега на Ирод да се изплатят в сребро четири хиляди златици, а да получи останалото при пристигането си в Италия. Защото все още не вярвал докрай на Ирод. Възможно било да му хрумне да замине с парите за Мавритания или за Арабия. Второто условие било Киприя да заведе децата в Ерусалим, където да се образоват като верующи евреи под опеката на зетя на алабарха, първосвещеника. Ирод и Киприя се съгласили, още повече защото знаели, че ни едно хубаво момче или момиче в римското общество не е предпазено от противоестествените плътски желания на Тиберий. (Един от синовете на приятеля ми Вителий например бе заведен в Капри под предлог, че там щял да получи по-добро образование и бе сложен сред гнусните спинтрии, тъй че естествените склонности на момчето се извратиха. Името „Спинтрия“ си му остана за цял живот и не познавам по-лош човек от него.) И така, решили Киприя да го стигне в Рим веднага щом настани децата в Ерусалим. Онова, което накарало Ирод да спре в Александрия, за да потърси пари, бил слухът, който му донесъл неговият освобожденец от Акра, за падането на Сеян. В Александрия слухът се потвърдил. Сеян беше най-довереният министър на чичо ми Тиберий, но бе заговорничил със сестра ми Ливила да го убият и да узурпират монархията. Майка ми бе тая, която разкри заговора и предупреди Тиберий; а Тиберий, с помощта на племенника ми Калигула и коравосърдечния злодей Макрон, скоро успя да му види сметката. Тогава се разкри, че Ливила е отровила съпруга си Кастор седем години по-рано и че Кастор никога не е извършвал предателство спрямо баща си, както Сеян го беше наклеветил.

Затова строгата заповед на Тиберий ни един от приятелите на Кастор да не се мярка пред очите му вече можеше да се смята за отменена; а покровителството на майка ми сега бе много по-ценно, откогато и да било преди. Ако не беше тази вест, Ирод не би си губил времето и достойнството да моли заем от алабарха. Евреите са щедри, но и много предпазливи. Дават заеми на своите сънародници евреи, ако ония са изпаднали в беда, но не и по своя вина или грях, и заемат без лихва, защото Законът им го забранява; единствената им отплата е чувството за добродетелност. Но никога не ще заемат на някой евреин, та ако ще да умира от глад — още по-малко пък на евреин, който се е „изключил от събора на еврейския народ“, както те го наричат, следвайки нееврейски обичаи в чужди земи, — докато не се уверят, че ще получат съществени облаги за своята щедрост.