Божественият Клавдий (и неговата съпруга Месалина)

Глава 11

Междувременно моите строители бяха завършили доклада, който им бях наредил да направят, за възможността Остия да се превърне в едно сигурно зимно пристанище. На пръв поглед докладът беше много обезсърчителен. Десет години и десет милиона златици. Но аз си изтъкнах довода, че построи ли се веднъж, придобивката ще трае вечно и никога няма да съществува опасност от недоимък на жито — или поне дотогава, докато все още владеем Египет и Африка. Струваше ми се начинание, достойно за могъществото и величието на Рим. Първо трябваше да се изкопае голямо количество земя и от всяка страна на изкопа да се издигнат здрави, задържащи циментови стени, преди да се пусне морето, за да се оформи вътрешното пристанище. Това пристанище от своя страна трябваше да се укрепи от два огромни вълнолома, вдигнати от дъното на морето, от двете страни на пристанищния вход, а помежду им, откъм най-широката част, да има остров, в който да се разбиват вълните, когато вятърът духа откъм запад и приливът се втурва към устието на Тибър. На този остров предлагах да се построи фар, като прочутия фар на Александрия, за да напътва влизащите кораби дори в най-тъмните и бурни нощи. Островът и вълноломите щяха да образуват външното пристанище.

Когато строителите ми донесоха своите планове, те казаха:

— Направихме каквото ни заръча, Цезаре, но естествено стойността прави изпълнението невъзможно.

Отговорих им остро:

— Поисках ви план и приблизителна оценка и вие бяхте достатъчно добри да направите и двете, за което ви благодаря; но не съм ви назначил за мои финансови съветници и ще ви бъда благодарен да не се занимавате с това.

— Обаче Калист, твоят ковчежник… — подхвана един от тях. Срязах го:

— Да, разбира се, Калист е разговарял с вас. Той е много пестелив за обществените средства и такъв трябва да бъде. Обаче всяка икономия си има граници. Това е въпрос от огромно значение. Освен това не бих се изненадал, ако узная, че житарите са ви увещали да ми изпратите този обезкуражителен доклад. Колкото по-малко е житото, толкова повече забогатяват. Те се молят за лошо време и процъфтяват на гърба на бедняците.

— О, Цезаре — викнаха в един глас всички, — нима вярваш, че можем да вземем подкупи от житарите?

Ала аз видях, че стрелата ми улучи.

— Казах увещали, не подкупили. Не се обвинявайте напразно. А сега ме чуйте. Решен съм да осъществя този план, колкото и да струва: запомнете това. И ще ви кажа нещо: работата няма да продължи толкова дълго, нито ще струва толкова пари, колкото си мислите. След три дни от днес вие и аз ще разгледаме въпроса най-подробно.

Подтикнат от моя министър Полибий, аз прегледах дворцовите архиви и там наистина намерих схема за същото нещо, приготвена от строителите на Юлий Цезар преди деветдесет години. Чертежите бяха почти като новите, но необходимото време и средства, за моя радост, се оказаха само четири години и четири милиона златици. Като се вземеше пред вид лекото поскъпване в цената на материалите и работната ръка, възможно беше проектът да се осъществи за половината на онова, което моите специалисти бяха изчислили, и то за четири, а не за десет години. В някои отношения старият план (изоставен като прекалено скъп!) беше по-добър от новия, макар там да нямаше остров. Проучих внимателно и двата плана, сравнявайки техните различия; сетне посетих Остия заедно с Вителий, който имаше задълбочени познания по строителство, за да се уверя, че не са настъпили съществени промени в района на бъдещото пристанище от времето на Юлий Цезар насам. Когато се събрахме, аз бях така добре осведомен, че на строителите им беше невъзможно да ме заблуждават — нямаше как например да намаляват количеството пръст, което сто души могат да преместят оттук дотам в един ден, или да ми разправят, че изкопите щели да включат изсичането на хиляди квадратни стъпки здрава скала. Сега аз вече знаех за проекта колкото тях. Не им признах откъде го знам: оставих ги да си мислят, че съм учил строителство по време на историческите си занимания и че няколко посещения до Остия са ми били достатъчни, за да обхвана целия проблем ида си извадя собствени заключения. Възползувах се от голямото впечатление, което им направих, като им казах, че ако се опитат да забавят работата, щом веднъж се подхване, или ако забележа липса на въодушевление, ще ги изпратя всички в Подземния свят, да построят на Харон нов пристан на реката Стикс. Работата по пристанището ще трябва да започне веднага. Ще разполагат с толкова работници, колкото им са нужни, най-много до трийсет хиляди, и ще имат хиляда военни надзиратели с всички необходими материали, инструменти и превоз; но трябва да започнат.

После извиках Калист и му съобщих какво съм решил. Когато той вдигна ръце нагоре и избели очи в жест на отчаяние, казах му да престане с тия преструвки.

— Но, Цезаре, откъде ще ги вземем всичките тия пари? — пробля той като овца.

— От самите житари, глупако — отвърнах аз. — Дай ми имената на най-изтъкнатите членове на Житарското обединение, а пък аз ще се погрижа да получим, каквото ни трябва.

Само след час шестимата най-богати търговци на зърнени храни от града бяха пред мене. Сплаших ги:

— Моите строители ми съобщават, че вие, уважаеми, сте им давали подкуп, да ми изпратят неблагоприятен доклад за плана в Остия. За мен това е много сериозно. Приемам го като заговор срещу живота на съгражданите ви. Заслужавате да ви хвърля на хищниците.

Отрекоха обвинението със сълзи и клетви и ме помолиха да им кажа по какъв начин да изявят своята вярност.

Това беше лесно: трябваше ми незабавно заем от един милион златици за плана на Остия, които щях да им върна веднага щом позволеше финансовото положение.

Престориха се, че всички заедно не са в състояние да съберат и половината от тази сума. Но аз знаех, че не е така. Дадох им срок от един месец да намерят парите и ги предупредих, че ако не го сторят, до един ще бъдат заточени на черноморския бряг. Дори и по-далеч.

— И помнете — казах, — че когато това пристанище бъде построено, то ще бъде мое пристанище — ако ще искате да го използувате, при мен ще идвате за разрешение. Съветвам ви да не си разваляте отношенията с мене.

Получих парите само след пет дни и работата в Остия започна веднага, със строеж на навеса за работниците и разпределяне на задачите. В случаи като този, признавам си, е много приятно да си монарх: можеш да извършваш важни дела, като затуляш глупавата съпротива с една единствена дума. Но аз трябваше непрестанно да си повтарям, че има опасност да използувам императорските си прерогативи по такъв начин, че да забавя евентуалното връщане на Републиката. Правех всичко по силите си да насърчавам свободата на словото и общественото съзнание и да се пазя да не превръщам личните си прищевки в закони за целия Рим. Това беше много трудно. Смешното бе, че свободата на словото, общественото съзнание и самият републикански идеализъм като че ли се оглавяваха от моите лични прищевки. И макар отначало да се стараех да бъда достъпен за всички, за да избягна впечатлението за царствена надменност, и да разговарях приятелски с всичките си съграждани, скоро се принудих да се държа по-настрана. Не само защото нямах време да водя непрестанни дружески разговори с всеки, който се отбиваше в двореца, а и понеже моите съграждани, с някои малки изключения, безсрамно обиждаха добрите ми чувства към тях. Правеха това или като отвръщаха на любезността ми с иронично-учтива надменност, сякаш казваха: „Не можеш да ни подмамиш във вярност“, или с нахален кикот, сякаш казваха: „Защо не се държиш като истински император?“, или с видимо престорено другарско отношение, сякаш казваха: „Щом твое величество изпитва удоволствие да се отпуща и очаква от нас да се отпуснем, както той желае, добре! Но ако ти скимне да се намръщиш, готови сме веднага да се проснем по очи.“

Един ден, като разговаряхме за пристанището, Вителий ми рече:

— Една република никога не е в състояние да извърши такива значителни обществени строежи, като монархията. Всички най-велики строежи в света са дела на царе или царици. Стените и висящите градини на Вавилон. Мавзолеят в Халикарнас. Пирамидите. Ти никога не си бил в Египет, нали? Аз служих там като млад войник и нямаш представа какво нещо са пирамидите! Невъзможно е да се предаде със слово невероятното чувство на страхопочитание, с което те изпълват, когато ги съзреш. Човек чува за пръв път за тях в родината и пита: „Но какво са това пирамидите?“, а те му отговарят: „Огромни каменни гробници в Египет, с триъгълна форма, без никакви украси по тях: просто измазани с бяла мазилка.“ Не звучи кой знае колко привлекателно. С ума си си представяш думата „огромен“ като нещо не по-огромно от някое голямо здание, което вече си виждал — да речем, храма на Август, ей там, отсреща, или Базиликата на Юлий Цезар. А после, като отидеш в Египет, виждаш ги някъде далеч в пустинята, малки бели петънца, като палатки, и си казваш: „Е, за това нещо ли вдигат такъв шум?“ Но, небеса, когато застанеш под тях след няколко часа и като вдигнеш взор нагоре! Цезаре, повярвай ми, те са невероятно и невъзможно огромни. Просто се разболяваш, като си помислиш, че ги е строила човешка ръка. Първата ти среща с Алпите е нищо в сравнение с тях. Тъй бели, тъй гладки, тъй безжалостно безсмъртни. Такъв страхотен паметник на човешкото стремление…

— И на глупостта, на тиранството и на жестокостта — прекъснах го аз. — Фараонът Хеопс, който е вдигнал Голямата пирамида, съсипал богатата си страна, изстискал й кръвта до капка, оставил я задъхана; и всичко това, за да задоволи собствената си нелепа суета и може би за да стресне боговете със свръхчовешката си мощ. А каква е практическата полза от тази пирамида? Нима е била замислена като гробница да приюти тялото на Хеопс за вечни времена? Но аз съм чел, че този ужасяващо внушителен саркофаг отдавна е празен. Нападащите царе на пастирските племена открили тайния вход, ограбили вътрешната камера и изгорили мумията на бедния Хеопс.

Вителий се усмихна:

— Не си видял Голямата пирамида, иначе нямаше да говориш така. Празнотата й я прави още по-величествена. А що се отнася до ползата от нея, то тя си е много полезна. Върхът й служи за ориентир на египетските селяни, когато ежегодното разливане на Нил привърши и те трябва да определят нивите си отново, сред морето от плодоносна кал.

— Една висока колона ще свърши същата работа — казах, — а пък две високи колони, по една на всеки бряг на Нил, ще свършат още по-хубава работа; и стойността им щеше да е незначителна. Хеопс е бил луд като Калигула; макар неговата лудост да е била по-определена, отколкото на Калигула, който вършеше всичко както и когато му хрумне. Великият град, който Калигула беше замислил, за да контролира големия Сентбернардов проход в Алпите, никога не би се осъществил, та ако ще да беше живял и сто години.

Вителий се съгласи:

— Той беше като крадлива сврака. Единственото му голямо начинание, нещо като вдигането на пирамида, беше, когато построи оня огромен кораб и отвлече големия червен обелиск от Александрия. Крадлива сврака и маймуна.

— Но все пак аз не съм забравил, че ти на времето обожаваше тая сврака и маймуна като божество.

— И с благодарност си припомням, че и съвета, и примера ми ги даде ти.

— Небесата да простят и на двама ни — казах.

Разговаряхме пред храма на Капитолийския Юпитер, на който тъкмо бяхме извършили ритуално очищение, защото неотдавна на покрива му беше кацнала злокобна птица. (Беше кукумявка от ония, които наричаме „подпалвачки“, защото предсказват унищожение от огън на сградата, на която кацват.) Посочих с пръст към равнината.

— Виждаш ли това? То е част от най-големия паметник, вдиган някога на света, и макар че монарси като Август и Тиберий допринесоха за него и го поддържаха в изправност, първо е бил построен от един свободен народ. И не се съмнявам, че ще трае колкото и пирамидите, а освен това се оказа безкрайно по-полезен за човечеството.

— Не те разбирам. Ти сочиш към двореца.

— Соча към Апиевия път — отвърнах тържествено. — Започнат е по време на цензорството на моя прапрадядо Апий Клавдий Слепеца. Римският път е най-великият паметник, вдигнат на човешката свобода от един благороден и щедър народ. Преминава през планини, тресавища и реки. Построен е широк, прав и здрав. Свързва градове с градове и народи с народи. Дълъг е стотици хиляди мили и всякога е пълен с благодарни пътници. Докато Голямата пирамида, няколкостотин стъпки висока и още толкова широка, извиква мълчаливо благоговение — макар да е само изтърбушената гробница на един позорен труп и паметник на насилието и страданията, тъй че, докато я гледа, човек все още чува бича на надзирателя и писъците и стенанията на бедните работници, които се опитват да закрепят някой огромен каменен блок… — Но в този необмислен изблик на многословие аз бях забравил началото на изречението си. Млъкнах неловко, а Вителий ми се притече на помощ. Той вдигна ръце, затвори очи и процитира:

— Нямам думи, сенатори. Каквото и да кажа, не ще може да изрази дълбочината на чувствата ми по този въпрос.

И двамата се разсмяхме като луди на тези думи. Вителий бе един от малцината ми приятели, който се отнасяше към мен с истинско другарско чувство. До края не разбрах дали беше искрено или престорено: но ако е било престорено, тъй много наподобяваше на истинското, че го приемах, както го получавах. И може би никога не бих се усъмнил, ако предишното му обожание на Калигула не бе също тъй добре изигравано и ако не беше онази история с пантофката на Месалина. Ще ви разкажа за нея.

В един летен ден Вителий се качваше по стълбите на двореца заедно с Месалина и мене, когато Месалина възкликна:

— Спрете за миг, моля ви: загубих си пантофката.

Вителий бързо се извърна и я донесе с дълбок поклон. Месалина беше очарована. Тя каза усмихнато:

— Клавдий, нали няма да ревнуваш, ако удостоя с ордена на Скъпоценната пантофка този смел воин, нашия добър приятел Вителий? Той е наистина много учтив ц любезен.

— Но нима пантофката не ти трябва, мила?

— Не, по-хладно е да ходиш бос в ден като днешния. Освен това имам десетки други чифтове.

Тъй Вителий взе пантофката, целуна я и я сложи в джобната свивка на робата си, където я носеше непрестанно; и все я вадеше да я целува, когато се превъзнасяше в сантименталните ни частни разговори за хубостта, ума, щедростта на Месалина и за моето изключително щастие, че съм й съпруг. Всякога, когато чувах да възхваляват Месалина, в сърцето ми се разливаше топлина и сълзи — в очите. Все още не преставах да се чудя, че тя можеше да обича, както ми се кълнеше, такъв куц, педантичен, заекващ дъртак като мен; и все пак, казвах си, никой не би могъл да каже, че се е омъжила за мен от користолюбие. По него време бях същински бедняк, а колкото до възможността някога да стана император, не вярвам да й е минавала и през ума.

Пристанището на Остия далеч не беше единственото ми голямо обществено начинание. Стихът, който сибилата в Куме изрече, когато я посетих предрешен, десет години преди да стана император, казваше, че аз ще дам на Рим „вода и хляб през зимата“. Хлябът през зимата се отнасяше до Остия, но водата, това бяха двата големи акведукта, които построих. Много странно нещо са тези предсказания. Някое предсказание се прави, да речем, докато си дете и човек остава силно поразен от него за известно време, а после всичко се обгръща в мъгла: забравяш го напълно, докато изведнъж мъглата се разсейва и предсказанието е осъществено.

Чак след като завърших акведуктите и като ги осветих, като се построи и пристанището, тогава си припомних стиха на сибилата. И все пак предполагам, че това е било някъде в подсъзнанието ми през цялото време, сякаш че някой бог ми е прошепнал да предприема тези два големи проекта.

Тези акведукти бяха много необходими — съществуващите източници за вода съвсем не бяха достатъчни за градските нужди, макар да бяха по-изобилни от всички други в света. Ние, римляните, обичаме прясната вода. Рим е град на баните, на рибните езера и фонтаните. Факт беше, че макар Рим да се обслужваше от не по-малко от седем акведукта, богатите успяваха да източват по-голяма част от обществените води за лични нужди, вземайки разрешение да отведат частни резервоари от главните тръби — плувните им басейни трябваше всеки ден да се наливат с прясна вода, големите им градини трябваше да се поливат, — тъй че мнозина от бедните граждани се принуждаваха през лятото да пият и да готвят с вода от Тибър, което беше много нездравословно. Кокцей Нерва, тоя добродетелен старец, когото чичо ми Тиберий държеше край себе си като свой добър гений и който всъщност се самоуби — та този Нерва, когото Тиберий беше направил надзирател на акведуктите, го бе посъветвал да покаже своето великодушие, като даде на града водоснабдяване, достойно за неговото величие; и му бе напомнил, че праотецът му Апий Клавдий Слепеца си е заслужил вечна слава, като е довел Апиевата вода в града чак от осем мили, с първия градски акведукт. Тиберий се зае да изпълни съвета на Нерва, но отложи проекта, а сетне го отложи още няколко пъти, чак до смъртта на Нерва. Тогава бе обхванат от угризения и изпрати строители да открият подходящи извори, според правилата, поставени от прочутия Витрувий. Такива извори трябва да бликат изобилно през цялата година, да са чисти и сладки, да не наслояват тръбите и да са на такава височина, че като се вземе пред вид снижението, необходимо, за да се даде на канала на акведукта правилен наклон, водата да влиза в крайния резервоар на височина, достатъчна, за да може да се излива, посредством тръби, в най-високите римски къщи. Строителите бяха принудени да извървят много път, преди да намерят вода, която да отговаря на изискванията им: откриха я в хълмовете, югоизточно от града. Два изобилни и чудесни извора, наречени Синия извор и Курциевия извор, извираха наблизо до трийсет и деветия крайпътен камък на Сублацийския път и можеха да бъдат съединени в една обща струя. Наблизо беше и изворът Нови Анио, който можеше да бъде каптиран на четиридесет и втория крайпътен камък пак на същия път, но от другата му страна: той трябваше да бъде отведен от втори акведукт, а към него да се включи още един извор, Херкуланският, който се намираше срещу Синия извор. Те докладваха, че водата от тези източници отговаряла на всички необходими изисквания и че други по-подходящи наблизо нямало. Тиберий нареди да се приготвят планове за два акведукта и поиска да се направят изчисления за необходимите разходи; но изведнъж реши, че не е в състояние да отдели такива суми и скоро след това умря.

Калигула, веднага след възкачването си, за да покаже, че е човек по-щедър и с по-силно обществено чувство от Тиберий, подхвана работа над Тибериевите планове, които бяха много подробни и хубави. Започна добре, но понеже хазната му се изпразни, не успя да продължи нататък и като отпращаше работниците си от най-трудните места (големите сводести мостове, с дълги редици от наредени един върху друг сводове, които отвеждаха водата над долините и падините), той ги караше да работят на по-достъпни терени, където каналите вървяха край полите на хълмовете или направо през равнината. Все още можеше да се хвали, че работата напредва бързо, изразено в мили, а и разноските бяха незначителни. Някои от сводовете, които той се въздържа да построи, бяха високи повече от сто стъпки. Първият акведукт, наречен по-сетне Клавдиева вода, трябваше да бъде дълъг над четиридесет и щитест мили, десет от които щяха да бъдат на сводове. Вторият, наречен Нови Анио. трябваше да е около петдесет и девет мили, от които около петнадесет трябваше да са на сводове. След като Калигула се скара с населението на Рим по времето, когато зрителите създадоха смутовете в амфитеатъра, и го накараха да избяга подплашено от града, той взе това скарване за повод и изостави работата по акведуктите. Прибра работниците и ги прати на други строежи, като например да изграждат неговия храм и да почистват терените в Анциум (родното му място), за издигането на нова столица.

Тъй че на мене се падна да подема отново работата, която ми се струваше от първостепенно значение, оттам, откъдето Калигула беше я изоставил, макар това да означаваше да се съсредоточа върху най-трудните места. Ако се питате защо Нови Анио, макар да бе хванат наблизо до Клавдиева вода, трябва да прави такава голяма обиколка, вместо да бъде прекаран по същите сводове, отговорът е, че Нови Анио изтича от много по-голяма височина и щеше да има много по-бързо оттичане, ако бе смъкнат непосредствено до Клавдиева вода. Витрувий препоръчва наклон от половин стъпка на девет десет и един метра, а височината на Нови Анио не позволяваше да се свърже с Клавдиева вода, та дори и на по-високи редици от сводове, и това можеше да стане чак съвсем близо до града, след като водата е текла близо тринадесет мили. За да се запази водата чиста, каналът беше покрит, а на разстояния имаше вентилационни отвори, за да се предотврати спукването. Освен това начесто бяха построени големи резервоари, в които преминаващата вода се очистваше от утайки. Тези резервоари освен това бяха полезни за напояване и напълно се изплащаха, като позволяваха на земеделците наоколо да обработват земи, които иначе биха останали пустеещи.

Цялата работа продължи девет години без никакви спънки; а когато привърши, беше едно от главните чудеса на Рим. Двете води влизаха в града през Пренестинската порта — Нови Анио отгоре, Клавдиева вода — отдолу, а на това място трябваше да се вдигне огромен двоен свод, за да се прескочат два главни пътя. Сводът завършваше при една голяма кула, откъдето водата се разпределяше към деветдесет и две по-малки кули. В Рим вече имаше около сто и шейсет от тези малки водни кули, но моите два акведукта удвоиха количеството на водата. Надзирателят по акведуктите изчисли, че притокът на вода в Рим сега се равнява на един поток, широк тридесет и дълбок шест стъпки, който тече със скорост двайсет мили в час. И познавачите, и обикновените хора признаваха, че моята вода е най-хубава от всички, с изключение на оная, доведена по Марциевия водопровод, най-важният от съществуващите акведукти, който снабдяваше петдесет и две от кулите и съществуваше от цели сто и седемдесет години.

Бях много строг към безотговорните лица, които се опитваха да крадат водата. Най-честите кражби в стари времена, още преди Агрипа да се заеме с преустройството на цялата водоснабдителна система — сам той е построил два нови акведукта, единият от тях изцяло под земята на левия бряг на Тибър, — са се извършвали с умишлено пробиване на дупки в главната тръба или като са се подкупвали лицата, отговорни за акведуктите, да сторят това така, че повредата да изглежда уж случайна, защото е имало закон, който позволявал на хората да ползуват водата от пробитите тръби. Напоследък бяха подновили тази практика. Аз преустроих групите на работниците по акведуктите и наредих всяка повреда да се поправя незабавно. Но съществуваше и друг един начин на кражби. Имаше тръби, извеждащи от главната тръба към частни водни кули, построени от богати фамилии или родове, които плащаха редовна такса за вода. Тези тръби бяха оловни, с определена ширина, тъй че да не може да се взема от главната тръба повече вода, отколкото тази, изтичаща по проводника в неговото нормално хоризонтално положение; но тръбата можеше да се разшири, като се мушне в нея кол, понеже оловото е много гъвкав метал, а освен това можеше и да се наклони от първоначалното си хоризонтално положение и тогава се получаваше по-голям приток. Понякога по-нахални или влиятелни фамилии подменяха тръбите със свои. Реших да спра това. Наредих да се излеят тръби от бронз, да се подпечатат и да се закрепят към главния водопровод, така че да не могат да се наклоняват, без да трябва да се счупят, и заповядах на моите надзиратели да посещават редовно водните кули, за да отстраняват повредите.

Тук бих могъл да спомена и за третото от трите мои големи строителни начинания — пресушаването на Фуцинското езеро. Това езеро, което лежи на около шейсет мили източно от Рим под Албанските планини, заобиколено от тресавища, е към двайсет мили дълго и десет широко, макар да не е кой знае колко дълбоко. Проектът за пресушаването му се разискваше от дълго време. Жителите на тази част на страната, които се наричат марси, на времето помолили Август за това, но след като размислил, той отклонил молбата им със забележката, че задачата била твърде тежка, а вероятните резултати нямало да я оправдаят. Сега въпросът се повдигна отново и група от богати земевладелци се яви пред мен с предложение да заплатят две трети от разноските по пресушаването, ако се наема да го извърша. Срещу това искаха да им се даде земята, която ще се изземе от мочурищата и от самото езеро, след като се пресуши. Отхвърлих предложението им, защото си помислих, че ако те са тъй склонни да платят толкова за пресушената земя, тя сигурно струва много повече. Проблемът ми се струваше прост. Трябваше само да се прокопае един канал, дълъг три мили, през хълма на югоизточния край на езерото и да се позволи на водата да се оттече в река Лирис, която минаваше по отвъдната страна на хълма. Реших да започна веднага.

Работата се подхвана през първата година на управлението ми, но скоро стана ясно, че Август е бил прав, като не я е предприел. Трудът и разноските по прокопаването на този хълм се оказаха много повече, отколкото бяха изчислили моите строители. Натъкнаха се на огромни скални маси, които трябваше да се разбиват парче по парче, а камънаците да се извличат по канала: освен това имаше затруднения и с извори по хълма, които бликаха непрестанно и пречеха на работата. За да я завърша изобщо, скоро трябваше да пратя там трийсет хиляди работници, които да работят постоянно. Но не се оставих да бъда бит; мразя да изоставям започнато дело. Каналът бе завършен неотдавна, след тринадесетгодишен труд. Скоро ще дам знака да се отворят вратите на шлюза и да се изпусне езерната вода.