Бонбонени обувки

Част първа Смъртта

МАЛКО ИЗВЕСТЕН Е ФАКТЪТ, ЧЕ БЛИЗО ДВАЙСЕТ МИЛИОНА писма годишно се адресират до мъртъвци. Хората забравят да преустановят изпращането на писмата – тези скърбящи вдовици и неоспорими наследници – и абонаментите за списания продължават, далечните приятели тънат в неведение, библиотечните глоби остават неплатени. Това прави към двайсет милиона циркулярни писма, банкови извлечения, кредитни карти, любовни послания, рекламни брошури, поздравителни картички, уведомления и сметки, които всеки ден падат върху изтривалките или паркета, подхвърлят се небрежно през оградата, тъпчат се в пощенските кутии, трупат се на стълбите, въргалят се ненужни пред вратите и праговете и така и не достигат до адресата. Мъртвите нехаят. По-важното е, че и живите нехаят. Живите просто затъват в ежедневните си грижи и изобщо не забелязват, че съвсем под носа им стават чудеса. Мъртвите оживяват.

Не е кой знае какво да се съживи мъртвец. Една-две сметки, име, пощенски код – нищо, което да не може да се намери в стар плик с боклук, разкъсан (може би от лисици) и оставен на прага като подарък. От захвърлена поща може да се научи много: имена, банкови данни, пароли, електронни адреси, идентификационни кодове. С подходящата комбинация от лични данни можете да си откриете банкова сметка, да наемете кола, дори да подадете молба за нов паспорт. Мъртвите вече нямат нужда от тези неща. Както казах, подарък, който само чака да го вземете.

Понякога Съдбата дори сама ви го поднася, така че си струва да бъдете нащрек. Изнесат ли менюто за деня – и дяволът се нарежда на опашката. Затова аз винаги чета некролозите, като понякога успявам да се сдобия със самоличността на починалия, преди още да е погребан. И затова щом зърнах траурния знак и претъпканата пощенска кутия отдолу, приех подаръка с благосклонна усмивка.

Разбира се, не беше моята пощенска кутия. Тук пощата работи доста изрядно и писмата рядко се доставят на погрешен адрес. Още една причина да харесвам Париж – освен заради храната, виното, театрите, магазините и буквално неограничените възможности. Но Париж е скъп, разходите са огромни, а и впрочем от известно време насам жадувам за нова промяна. От около два месеца играя на сигурно, преподавам в един лицей в 11 район, но след неотдавнашните размирици там реших, че е време да се махна (като взема със себе си двайсет и пет хиляди евро общински средства, вложени на сметка на името на бивш колега, които след две-три седмици дискретно ще изтегля) и да си потърся апартамент под наем.

Започнах от левия бряг на Сена. Апартаментите там не ми бяха по джоба, но момичето от агенцията не го знаеше. Така че представяйки се под името Ема Уиндзор, с английски акцент, небрежно стиснала под мишница дамска чанта "Мълбъри", обута в копринени чорапи, над които сладко шумоляха дрехи от "Прада", аз прекарах приятна сутрин в разглеждане на витрините.

Пожелах да разгледам само немебелираните жилища. На левия бряг имаше няколко такива: просторни апартаменти с изглед към реката, мезонети с градини на покрива, луксозни мансарди с лъскави паркети.

С известно съжаление отхвърлих всички предложения, макар че не можах да устоя на изкушението пътьом да отнеса няколко полезни неща. Списание в неразкъсана опаковка с клиентския номер на абоната, две-три циркулярни писма, а на едно място намерих злато: кредитна карта на името на Амели Довил, която можеше да се активира само с телефонно обаждане.

Оставих на момичето номера на мобилния си телефон. Номерът е на името на Ноел Марселен, с чиято самоличност се сдобих преди няколко месеца. Плащам сметките относително редовно – горката жена почина миналата година на деветдесет и четири годишна възраст, – но затова пък всеки, който се опита да проследи обажданията ми, ще се затрудни, докато ме открие. Абонаментът ми за интернет също е на нейно име и го плащам редовно. Ноел е твърде ценна за мен, за да я изгубя. Но никога няма да бъде основната ми самоличност. Първо, не искам да съм на деветдесет и четири. Освен това ми омръзна да получавам брошури за помощни приспособления за изкачване на стълби.

Последната ми публична самоличност беше Франсоаз Лавери, учителка по английски в лицея "Русо" в 11-и район. Трийсет и две годишна, родена в Нант, омъжена и в същата година овдовяла, бивш съпруг – Раул Лавери, загинал при автомобилна катастрофа в навечерието на първата годишнина от сватбата им (стори ми се романтично, донякъде обясняваше леко меланхоличния ѝ нрав). Строга вегетарианка, малко срамежлива, трудолюбива, но недотам даровита, че да представлява заплаха. Общо взето, приятна жена – което само показва, че никога не бива да съдите човека по външния му вид.

Днес обаче съм друга. Двайсет и пет хиляди евро не е малка сума и винаги има вероятност някой да заподозре нещо. Повечето хора не са подозрителни – те не биха забелязали престъплението дори ако се върши под носа им, – но аз не съм стигнала дотук с излишни рискове и знам, че е по-сигурно да не се задържам на едно място.

Затова пътувам с малко багаж – опърпан кожен куфар и лаптоп "Сони", в който се съдържат документи за стотина възможни самоличности – и мога за по-малко от един следобед да се стегна, да почистя и да залича всички следи.

Така изчезна Франсоаз. Изгорих документите ѝ, кореспонденцията, банковите ѝ извлечения, бележките ѝ. Закрих всички сметки на нейно име. Книги, дрехи, мебели и всичко останало занесох в Червен кръст. Няма смисъл да събират прах.

След това имах нужда от нова самоличност. Настаних се в евтин хотел, където платих с кредитната карта на Амели, съблякох дрехите на Ема и отидох на пазар.

Франсоаз беше старомодна, носеше обувки с умерено високи токчета и спретнат кок. Новата ми личност обаче предпочита друг стил. Името ѝ е Зози дьо л'Алба и създава смътно впечатление на чужденка, макар че ще се затрудните да определите откъде е родом. Ослепителна е – пълна противоположност на Франсоаз: носи лъскави шноли в косата си, обича ярките цветове и изрязаните кройки, има слабост към базарите и луксозните магазини и по-скоро би умряла, отколкото да обуе ниски обувки.

Извърших промяната ловко и бързо. Влязох в един магазин като Франсоаз Лавери, със сив костюм и наниз от изкуствени перли. След десет минути излязох друг човек.

Проблемът остава нерешен: къде да отида? Колкото и да се изкушавам, на левия бряг е изключено, макар че, струва ми се, бих могла да изкопча още няколко хиляди от Амели Довил, преди да я изоставя. Разбира се, имам и други източници на средства, без да броя най-последния – мадам Бошан, отговорник по финансовите въпроси на последното ми работно място.

Толкова е лесно да се открие кредитна сметка. Една-две стари сметки за платени комунални услуги, понякога дори стара шофьорска книжка върши работа. А с разрастването на търговията по интернет възможностите се увеличават всеки ден.

Но моите нужди далеч надхвърлят източниците на средства. Ужасявам се от скуката. Трябва ми нещо повече. Размах за способностите ми, приключения, предизвикателство, промяна.

Живот.

И тъкмо това ми поднесе Съдбата сякаш случайно онази ветровита октомврийска утрин в Монмартър, когато погледнах към едно магазинче и видях малката спретната бележка, залепена на вратата:

От доста време не бях идвала тук. Бях забравила колко ми харесва кварталът. Казват, че Монмартър е последното село в Париж, а тази част от хълма е почти пародия на френско селце с множеството кафенета и малките сладкарници, с къщите, боядисани в розово или резеда, с капаците на прозорците и саксиите със здравец по первазите, така преднамерено живописни, сценична миниатюра на подправено очарование, зад което наднича зле прикрито каменно сърце.

Може би точно затова ми харесва. Идеалната обстановка за Зози дьо л'Алба. И попаднах там почти случайно, спрях на едно площадче зад "Сакре Кьор", купих си кафе и кроасан в заведение, наречено "Льо Пти Пенсон", и се настаних на маса на улицата.

Според синя ламаринена табелка, окачена високо на стената, площадът се казваше "Де Фо Монейор". Малко спретнато площадче, подобно на грижливо оправено легло. Кафене, пекарна за палачинки, две-три магазинчета. Нищо повече. Нито едно дърво за заобляне на ръбовете. Но по някаква причина едно магазинче привлече вниманието ми – стори ми се, че е нещо като изискана сладкарница, макар че на табелата над вратата не пишеше нищо. Транспарантът беше вдигнат само до половината, но от мястото, където седях, виждах витрината и лазурносинята врата, която приличаше на късче небе. През площада до мен долиташе тих настоятелен звън – над вратата висяха няколко звънчета, които изпълваха въздуха със слаби нестройни звуци.

С какво ме привлече това място? Не знам. В лабиринта от улички на Монмартър има толкова подобни магазинчета, привели снаги над калдъръма като изнурени грешници. Те са с тесни фасади и разкривени стени, често влажни на нивото на улицата, наемът им е баснословен и дължат съществуването си главно на глупостта на туристите.

Стаите над тях рядко са в по-добро състояние. Тесни, непрактични и неудобни, шумни нощем, когато улиците долу оживяват, студени през зимата и по всяка вероятност непоносими през лятото, когато слънцето напича тежките каменни плочи, а през единствения прозорец на покрива, широк не повече от двайсет сантиметра, не прониква друго освен задух и жега.

И все пак нещо там бе привлякло любопитството ми. Може би писмата, които стърчаха предизвикателно между металните челюсти на пощенската кутия като изплезен език. Може би едва доловимото ухание на индийско орехче и ванилия (или просто на влага?), което се разнасяше от процепа под лазурносинята врата. Може би вятърът, който закачливо повдигаше полата ми и играеше със звънчетата над вратата. Или бележката – грижливо написана на ръка – със своята немногословна, интригуваща многозначителност:

Бях привършила с кафето и кроасана. Платих, станах и се приближих да разгледам. В магазинчето се продаваха шоколадови изделия, малката витрина беше претъпкана с картонени и метални кутии, а зад тях в полумрака се виждаха подноси с пирамиди от шоколадови бонбони под кръгли стъклени похлупаци – като сватбени букети от миналия век.

Зад мен в "Льо Пти Пенсон" двама старци ядяха варени яйца и продълговати препечени филии с масло, а съдържателят с вързана на кръста престилка говореше на висок глас за някой си Попол, който му дължал пари.

Площадът отпред беше почти пуст, само една жена метеше паважа и двама художници със стативи под мишници вървяха към "Плас дю Тертр".

Погледът ми се спря върху единия, млад мъж.

– Хей! Това сте вие!

Ловният вик на всеки портретист. Знам го добре – самата аз съм го използвала, – познавам и този поглед на щастлив откривател, който идва да покаже, че художникът е намерил своята муза, че дълги години я е търсил и че с каквато и сума да я изнуди за позирането ѝ, никакви пари не са достатъчни за съвършенството на творбата му.

– Не, не съм аз – отвърнах сухо. – Намерете си друга муза, която да обезсмъртите.

Той сви рамене, направи физиономия, после сведе глава и побърза да настигне приятеля си. Сладкарничката беше изцяло на мое разположение.

Хвърлих поглед към писмата, които стърчаха все така дръзко от пощенската кутия. Нямах основателна причина да поемам такъв риск. Но малкото дюкянче ме привличаше като лъскав предмет на паважа, който би могъл да се окаже монета, пръстен или просто късче станиол, уловило светлината. А във въздуха се носеше обещание, освен това беше Денят на мъртвите, щастливият ми ден, ден на края и на началото, на лошия вятър, на дяволските ласки и на огньовете, които горят цяла нощ. Време на тайните, на чудесата и, разбира се, на мъртвите.

Озърнах се крадешком. Никой не ме гледаше. Бях сигурна, че никой не видя как с едно ловко движение прибрах писмата в джоба.

Есенният вятър брулеше немилостиво и вдигаше прахоляка на паважа. Миришеше на пушек – не на парижкия пушек, а на дима от моето детство, който рядко си припомнях, примесен с мирис на тамян, бадемови сладки и опадали листа. На хълма Монмартър няма дървета. Има само камъни – белезникава глазура, едва прикриваща липсата на вкус. Но небето беше с крехкия цвят на яйчена черупка, изрисувана със сложните мотиви от пушека на комините: мистични символи върху син фон.

Сред тях различих Ухото на Царевицата, знака на Одрания човек – дар, жертвоприношение.

Усмихнах се. Нима беше съвпадение?

Смърт и дар – в един ден?

Някога, когато бях малка, мама ме заведе в Мексико Сити да разгледам руините от времената на ацтеките и да празнуваме Деня на мъртвите. Хареса ми драматизмът: цветята, хлябът в чест на мъртвите, песните и захарните черепи. Но най-любима ми беше така наречената пинята, боядисана животинска фигура от папиемаше, обкичена с конфети и пълна със сладки, монети и дребни подаръчета. Пинята се окача над вратата и се замеря с пръчки и камъни, докато накрая се пръсне и съдържанието ѝ се изсипе на земята.

Смърт и дар, събрани в едно.

Не можеше да е съвпадение. Този ден, това магазинче, този знак в небето – сякаш самата богиня Миктлансиуатл ги бе изпратила на пътя ми. Пинята само за мен...

Все така усмихната, аз се обърнах и осъзнах, че някой ме наблюдава. На десетина крачки от мен напълно неподвижно стоеше дете: момиче на единайсет или дванайсет с яркочервено палто, леко олющени кафяви ученически обувки и лъскава черна коса като на светец от византийска икона. То ме погледна безизразно, леко склонило глава на една страна.

За миг си помислих, че може да ме е видяло да взимам писмата. Нямаше как да разбера откога стои тук, затова го удостоих с най-милата си усмивка и натъпках писмата по-дълбоко в джоба на палтото си.

– Здравей – казах. – Как се казваш?

– Ани – отговори момичето, без да се усмихне. Очите му бяха интересно съчетание от синьо, зелено и сиво, устните – толкова алени, че приличаха на нарисувани. Изглеждаше поразително на бледата утринна светлина и докато го гледах, очите му станаха още по-светли, сякаш приели цвета на есенното небе.

– Не си тукашна, нали, Ани?

При тези думи тя примигна, може би изненадана от това, че съм познала. Парижките деца никога не разговарят с непознати, подозрителността е здраво втъкана в същността им. Това момиче беше различно – може би предпазливо, но не недоброжелателно – и по-скоро податливо на чар.

– Откъде знаете? – попита то накрая.

Първо попадение. Усмихнах се.

– Личи си по говора ти. Откъде си? От Юга?

– Не точно – отвърна Ани. Но този път се усмихна.

От разговорите с деца може да се научи много. Имена, професии, дребни подробности, които придават безценна автентичност на самоличността. Повечето интернет пароли са имена на деца, на съпруги, дори на домашни любимци.

– Ани, не трябва ли да си на училище?

– Днес не. Почивен ден е. Освен това... – тя погледна вратата с написаната на ръка бележка.

– "Затворено поради траур" – прочетох аз.

Ани кимна.

– Кой е умрял? – яркочервеното палто не беше като за погребение, а и нищо в погледа ѝ не подсказваше, че скърби за някого.

В първия момент тя не отговори, но аз забелязах блясъка в синьо-сивите ѝ очи, които сега гледаха леко надменно: сякаш се чудеше дали въпросът ми е проява на нахалство или на искрено съчувствие.

Оставих я да зяпа. Свикнала съм да ме зяпат. Случвало ми се е дори в Париж, където хубавите жени са в изобилие. Казвам "хубави", но това е илюзия, съвсем простичък фокус, магия, нищо повече. Леко наклонена глава, определен вид походка, дрехи, които подхождат на момента – всеки може да го постигне.

Е, почти всеки.

Удостоих момичето с най-ослепителната си усмивка, сладка, самонадеяна и леко състрадателна, сякаш за секунда се бях превърнала в добрата по-голяма сестра, която то никога не е имало, бляскава бунтарка с цигара "Голоаз" в ръка, любителка на тесните поли и ярките дрехи, чиито непрактични обувки Ани тайничко мечтае да обуе.

– Ще ми кажеш ли? – попитах аз.

Тя продължи да ме гледа още около секунда. По-голямото дете в семейството, ако изобщо разбирам от тези неща, уморено, толкова уморено да бъде послушно, опасно близо до възрастта на бунтарството. Цветовете на лицето ѝ бяха необичайно ярки, в тях отгатвах своенравие, тъга, наченки на гняв и още нещо – ярка нишка, която не можех да оприлича с нищо.

– Хайде, Ани. Кажи ми. Кой е умрял?

– Майка ми – каза тя. – Виан Роше.

ВИАН РОШЕ. ОТДАВНА НЕ БЯХ НОСИЛА ТОВА ИМЕ. КАТО палто, което обичам, но отдавна съм прибрала в скрина: почти бях забравила колко добре ми стои, колко е топло и удобно. Толкова пъти съм сменяла името си – имената и на двете ни, докато се местехме от село в село и следвахме вятъра, – че вече би трябвало да съм отвикнала. Виан Роше отдавна е мъртва. И все пак...

И все пак ми харесваше да бъда Виан Роше. Харесваше ми формата на звуците му в устата ми. Виан – като усмивка. Като дума за добре дошъл.

Разбира се, сега имам друго име, не много различно от предишното. Имам и живот – по-добър, биха казали някои. Но не е същото. Заради Розет, заради Анук, заради всичко, което оставихме след себе си в Ланскене су Тан онзи Великден, когато вятърът се обърна.

Този вятър. Виждам, че и сега духа. Подмолен, но настоятелен: диктува всяко наше движение, откакто се помня. Майка ми го усеща, аз също – дори тук, дори сега, – измита ни като листа в ъгълчето на тази уличка, върти ни в бесен танц, докато паднем изнемощели на паважа.

Мислех, че сме го накарали да замлъкне завинаги. Но и най-малкото нещо може да събуди вятъра: дума, знак, смърт. За него няма тривиални неща. Всичко е ценно, всичко се трупа, докато накрая равновесието се наруши и ние отново поемем на път, и си казваме: "Е, може би другия път..."

Но вече няма да има друг път. Този път няма да бягам. Не искам да започвам отначало, както сме правили неведнъж, и след Ланскене. Този път ще останем. Каквото и да се изисква от нас. Каквото и да ни струва, ще останем.

Спряхме в първото село, в което нямаше църква. Останахме шест седмици и продължихме пътя си. Три месеца, после седмица, месец, още седмица – по пътя сменяхме имената си, докато бебето започна да личи.

Тогава Анук беше почти на седем, въодушевена от мисълта за малка сестричка, но аз бях толкова уморена, толкова уморена от тази безкрайна върволица от села покрай реката с малки къщурки и саксии със здравец по прозорците; и начинът, по който хората ни гледаха – особено нея

– И задаваха въпросите си, беше винаги един и същ.

Отдалеч ли идвате? При роднини ли ще отседнете? Мосю Роше ще дойде ли?

И след като отговаряхме, те ни измерваха с поглед, с онзи поглед, който се спираше върху износените ни дрехи, върху единствения ни куфар и онзи бегъл отпечатък, оставен от множеството гари, спирки и хотелски стаи, спретнати и голи.

О, как копнеех най-после да бъдем свободни! Толкова свободни, колкото никога не сме били, свободни да се задържим на едно място, да усетим вятъра и да обърнем гръб на неговия зов.

Но колкото и да се мъчехме да избягаме, слуховете ни следваха. Някакъв скандал, шушукаха хората. С някакъв свещеник – така бе чул някой. А жената? Циганка, ходи при хората от реката, представя се за знахарка, бере билки. Говори се още, че някой е умрял, може би от отрова или просто от лош късмет.

Така или иначе, нямаше значение. Слуховете пускат корени като плевели през лятото, заплитат се в краката ни, спъват ни, драскат петите ни – и бавно и постепенно започнах да разбирам.

Нещо се бе случило по пътя. Нещо ни беше променило. Може би се бяхме задържали ден – седмица – повече в някое от селата. Имаше разлика. Сенките се бяха удължили. Сега бягахме.

От какво? Тогава не знаех, но вече го различавах в отражението си в огледалата на хотелските стаи и в блестящите витрини. Винаги съм носила червени обувки, индийски поли с пискюли по воланите, палта втора ръка с маргаритки по джобовете, джинси с бродирани на тях цветя и листа. Сега се мъчех да се слея с тълпата. Черно палто, черни обувки, черна барета върху черната коса.

Анук не разбираше.

– Защо този път не останахме?

Неизменният рефрен в онези дни. Започнах да изпитвам ужас от самото име на мястото, от спомените, които полепваха като осили по дрехите ни. Ден след ден се носехме с вятъра. А нощем лежахме една до друга в някоя стаичка над кафене или си правехме горещ шоколад на походно котлонче, или палехме свещи и правехме зайчета от сенките на стената, и си разказвахме приказни истории за магии, вещици и къщички от джинджифилови сладки, и мрачни мъже, които се превръщат във вълци и понякога така и не възвръщат човешкия си облик.

Но тогава те бяха само истории. Истинската магия – магията, с която бяхме живели цял живот, магията на майка ми с талисманите и заклинанията, със солта до вратата и торбичките от червена коприна за умилостивяване на малките божества – някак ни изостави онова лято, като паяк, който за една нощ се превръща от носител на добър късмет в лоша поличба и плете мрежите си, за да улови в тях сънищата ни. И след всяка дребна магия или заклинание, след всяка обърната карта, всеки символ и всяка руна, надраскани на вратата, за да отклонят нещастието от пътя му, вятърът само духаше по-силно, дърпаше дрехите ни, душеше ни като гладно куче и ни подмяташе насам-натам.

Но ние все още бягахме пред него: беряхме вишни или ябълки според сезона, а през останалото време работехме в кафенета и ресторанти, пестяхме пари, сменяхме имената си във всяко село и град. Станахме предпазливи. Налагаше се. Криехме се като яребици в полето. Не летяхме, не пеехме.

И постепенно оставихме настрана картите Таро, престанахме да ползваме билките и специалните дни отминаваха незабелязани, луната изтъняваше и се заобляше, а руните за късмет, изрисувани на дланите ни, избледняваха и накрая се измиха.

Беше време на относително спокойствие. Спряхме в града, намерих място, където да се установим, проучих училищата и болниците. Купих евтина венчална халка от битпазара и започнах да се наричам мадам Роше.

И ето че през декември в една болница в покрайнините на Рен се роди Розет. Бяхме намерили временен подслон в село Ле Лавьоз край Лоара. Живеехме над една сладкарница. Харесваше ни. Можехме да се задържим...

Но декемврийският вятър си бе наумил друго.

Знаех тази песен от майка си. Това е стара любовна песен, магия за любов, и аз я запях, за да умилостивя вятъра, да го накарам този път да ни остави, да приспя малкото ревливо вързопче, което бях донесла със себе си от болницата. Мъничето нито ядеше, нито спеше, само плачеше като котка нощ след нощ, докато вятърът край нас свистеше и фучеше като разгневена жена, и аз всяка нощ го приспивах с тази песен, наричах вятъра "благ" и "вятърко" с думите на песента, тъй както хората от народа някога са наричали Фуриите и са се обръщали към тях с думите "достопочтени" и "могъщи" с надеждата да избегнат отмъщението им.

Дали Достопочтените преследват мъртъвците?

Те отново ни намериха на брега на Лоара и отново трябваше да бягаме. Този път към Париж – Париж, града на майка ми и мястото, където съм се родила, единственото място, където се бях заклела никога да не се връщам. Но големият град позволява на хората да бъдат невидими. Вече не сме папагали сред лястовици, сега сме предрешени в оперението на местните птици – твърде обикновени, твърде проскубани, за да привлекат погледа. Майка ми избяга в Ню Йорк, за да умре, аз избягах в Париж, за да се родя повторно. Болна или здрава? Богата или бедна? Града не го е грижа. Градът си има друга работа. Той ни подминава, без да задава въпроси, върви по пътя си, без да вдига глава.

И все пак тази година не беше лека. Беше студено, бебето плачеше, ние живеехме в малка стаичка на втория етаж недалеч от булевард "Дьо ла Шапел" и нощем неоновите светлини примигваха в червено и зелено, докато ни подлудят. Можех да реша проблема – знам едно заклинание, с което щях да ги пропъдя също толкова лесно, колкото да угася лампа, – но бях си обещала да не правя повече магии, затова спяхме на пресекулки между червеното и зеленото, а Розет плачеше до зори (или поне така ми се струваше) и за пръв път сладкишът ни за Богоявление не беше домашно приготвен, а купен от магазина, но и без това на никого не му се празнуваше.

Тази година мразех Париж. Мразех студа, мръсотията и миризмите, грубостта на парижани, шума на метрото, насилието, враждебността. Скоро разбрах, че Париж не е град. Той е просто сбирщина от руски матрьошки, напъхани една в друга, всяка със своите навици и предразсъдъци, със своята църква, джамия, синагога, всичките пълни с фанатици, клюкари, посветени, изкупителни жертви, неудачници, влюбени, водачи и шутове.

Някои хора бяха мили, като индийското семейство, което се грижеше за Розет, докато ние с Анук ходехме на пазар, или бакалина, който ни даваше натъртените плодове и зеленчуци от лавката си. Други – не. Брадатите мъже, които извръщаха глави, когато с Анук минавахме покрай джамията на улица "Мира", жените пред църквата "Сен Бернар", които ме гледаха, все едно бях прокажена.

Оттогава нещата доста се промениха. Най-после намерихме мястото си. Само на половин час път пеша от булевард "Дьо ла Шапел" площадчето "Де Фо Монейор" е сякаш друг свят.

Монмартър е село, казваше майка ми, остров, който се издига над парижката мъгла. Не като Ланскене, разбира се, но все пак мястото е хубаво: малко жилище над магазинчето с кухня в дъното, една стая за Розет и една за Анук, точно под стряхата, където гнездят птиците.

Някога нашето магазинче е било кафене със съдържателка Мари-Луиз Пусен, която живееше на първия етаж над него. Тя беше прекарала тук двайсет години, погребала бе съпруга и сина си, а сега, вече шестдесетгодишна и с крехко здраве, упорито продължаваше да работи. Жената имаше нужда от помощ, а аз – от работа. Съгласих се да въртя търговията срещу скромно възнаграждение, като ползвам помещенията на втория етаж, а когато мадам Пусен съвсем престана да се справя, направихме от дюкянчето сладкарница.

Аз поръчвах стоката, водех сметките, уреждах доставките, продавах. Грижех се за поддръжката и ремонта на къщата. Така минаха три години и постепенно свикнахме. Нямаме градина, не живеем нашироко, но от прозореца ни се вижда "Сакре Кьор", кацнал над улиците като огромна птица. Анук вече учи в лицея "Жул Ренар", близо до булевард "Де Батиньол", умна е и се старае, гордея се с нея.

Розет е почти на четири, но, разбира се, не ходи на детска градина. Стои при мен в сладкарницата, играе на пода с копчета и бонбони, подрежда ги по цвят и форма или изпълва лист след лист в скицника си с дребни рисунки на животни. Учи езика на глухонемите и бързо обогатява речника си със знаците за "хубаво", "още", "ела тук", "виж", "лодка", "вкусно", "рисунка", "пак", "маймуна", "пате", а напоследък – за голямо удоволствие на Анук – "глупости".

А когато затворим за обедна почивка, отиваме в "Парк дьо ла Тюрлюр", където Розет обича да храни птиците, или още по-нататък, на гробището на Монмартър, което Анук харесва заради мрачната му внушителност и многото котки. Или прекарвам времето в разговори с другите търговци в квартала: с Лоран Пенсон, който държи неугледния "кафе-бар" от отсрещната страна на площада, с клиентите му, повечето редовни, които идват за закуска и остават до обяд; с мадам Пино, продавачката на картички и религиозни джунджурии на ъгъла, с художниците, които седят на "Плас дю Тертр" с надеждата да привлекат вниманието на туристите.

Тук има ясно разделение между обитателите на Монмартър и останалите хора. Хълмът превъзхожда другите квартали във всяко отношение, поне според моите съседи от "Плас де Фо Монейор": той е последната крепост на автентичната парижка атмосфера в град, в който днес гъмжи от чужденци.

Тукашните хора никога не си купуват шоколадови бонбони. Макар и неписани, правилата тук са стриктни. Някои места са само за туристи, като например пекарната на "Плас дьо ла Галет" с огледалата в стил ар деко, цветните стъкла и бароковите купчини от бадемови сладки. Местните ходят на "Рю де Троа Фрер" в по-евтината и по-простичка хлебарница, където хлябът е по-вкусен, а кроасаните се пекат всеки ден. По същия начин тукашните хора се хранят в "Льо Пти Пенсон", където има пластмасови маси и специалитет на деня, докато туристите предпочитат "Ла Боем" или, още по-лошо, "Ла Мезон Роз", където никой истински жител на Монмартър не би стъпил, както и не би позирал на художниците на някоя тераса в кафене на "Плас дю Тертр", нито би отишъл на неделна служба в "Сакре Кьор".

Не, повечето ни клиенти са от другаде. И ние имаме редовни посетители: мадам Люзерон, която се отбива всеки четвъртък на път за гробищата и винаги купува едно и също – три трюфела с ром, ни повече, ни по-малко, в подаръчна кутия с панделка. Дребното русо девойче с изгризани нокти, което идва да провери степента си на самоконтрол. И Нико от италианския ресторант на улица "Коленкур", който идва почти всеки ден и чиято необуздана страст към шоколада – и към всичко останало – ми напомня за човек, когото познавах някога.

Имаме и случайни посетители. Това са хора, които просто се отбиват да разгледат или търсят нещо за подарък, или просто искат да се поглезят с фуния дражета, кутия виолетки, блокче марципан или меденка, бонбони с розов ликьор или резенчета захаросан ананас с ром и карамфил.

Познавам вкусовете на всички. Знам какво искат, макар че никога не бих им го казала. Би било прекалено опасно. Анук е вече на единайсет и има дни, когато почти го усещам – това ужасно знание, затворено в нея като животно в клетка. Анук, моето лятно дете, което в миналото по-скоро би забравило да се усмихне, отколкото да ме излъже. Анук, която ближеше лицето ми и крещеше "Обичам те!" на обществени места. Анук, моята малка непозната, която все повече се отдалечава от мен с настроенията си, странните си мълчания и екстравагантните си измислици, и начина, по който ме поглежда понякога, сякаш се мъчи да различи нещо полузабравено във въздуха над главата ми.

Наложи се да сменя и нейното име, разбира се. Сега аз съм Ян Шарбоно, а тя е Ани, макар че за мен винаги ще си остане Анук. Не ме смущават самите имена. И преди сме ги сменяли. Но сякаш сме изгубили нещо. Не знам какво, просто усещам липсата му.

Казвам си, че тя расте. Отдалечени, смаляващи се като отражения на дете в коридор от огледала, виждам Анук на девет – светлината все още преобладава пред сянката, Анук на седем, Анук на шест, която стъпва тромаво като пате с жълтите си гумени ботуши, Анук с Чехълчо, който подскача след нея, Анук, стиснала сноп захарен памук в малкото си розово юмруче. Няма ги вече, разбира се: строени в редица, те са се изгубили зад бъдещите образи на Анук. Анук на тринайсет, която открива момчетата, Анук на четиринайсет, Анук на двайсет, невъзможно голяма, устремена с бърза крачка към нов хоризонт...

Чудя се какво си спомня. Четири години са много време за дете на нейната възраст и Анук вече не говори за Ланскене или – още по-зле – за Ле Лавьоз, макар че от време на време от устата ѝ се изплъзва по нещо – име, спомен, – което ми говори повече, отколкото тя предполага.

Но седем и единайсет години са два отделни континента. Надявам се, че добре съм се справила със задачата си. Достатъчно добре, струва ми се, за да държа животното затворено в клетката му и да укротявам вятъра, а онова село на Лоара да бъде само избледняла картичка от въображаем остров.

И така, аз държа под ключ истината и земята се върти както винаги, с всичко добро и лошо на нея, и ние пазим пъстрите си премени за себе си, и никога не се месим в хода на нещата – дори за приятел, дори във вид на простичка руна за късмет, надраскана върху капака на кутия.

Знам, че това не е висока цена за близо четиригодишното ни спокойствие. Но понякога се питам колко точно сме платили дотук и колко още предстои да плащаме.

Има една стара приказка, която знам от майка си – за момъка, който продал на уличен търговец сянката си в замяна на вечен живот. Получил каквото искал и си тръгнал доволен от изгодната сделка – защото каква полза от сянка, мислел си той, и защо да не се отърве от нея?

Но минали месеци, после години и момъкът започнал да проумява. Той вървял и не хвърлял сянка, не виждал отражението си в нито едно огледало, нито едно езеро, колкото и гладко да било, не отразявало лика му. Момъкът започнал да се бои, че е станал невидим, не излизал навън нито в слънчеви дни, нито в лунни нощи, строшил всички огледала в дома си и закрил прозорците отвътре, но и това не го успокоило. Любимата му го изоставила, приятелите му остарели и умрели. А той продължавал да живее в постоянен полумрак, докато един ден в отчаянието си отишъл при свещеник и се изповядал за стореното.

И свещеникът, който бил млад по времето, когато момъкът сключил сделката, а сега бил жълт и трошлив като стари кокали, поклатил глава и казал:

– Онзи, когото си срещнал, не е бил уличен търговец. Ти, синко, си сключил сделка с Дявола, а сделките с Дявола обикновено завършват с това, че някой губи душата си.

– Но той поиска само сянката ми – възразил момъкът.

Свещеникът отново поклатил глава.

– Човек, който не хвърля сянка, не е никакъв човек – рекъл той, обърнал гръб на момъка и не казал нищо повече.

И момъкът си отишъл у дома. На другия ден го намерили обесен на едно дърво, утринното слънце светело в лицето му, а по тревата се точела дългата му сянка.

Това е само приказка. Знам. Но постоянно си я припомням, особено нощем, когато не мога да заспя и звънчетата подрънкват тревожно, аз сядам в леглото и вдигам ръце, за да проверя дали хвърлят сянка на стената.

Напоследък все по-често се улавям, че търся и сянката на Анук.

О, БОЖЕ. ВИАН РОШЕ. ОТ ВСИЧКИ ГЛУПАВИ НЕЩА, които можех да кажа. Защо говоря такива глупости? Понякога наистина не проумявам. Предполагам, защото знаех, че тя ще ме чуе, и защото ме беше яд. Напоследък често ме е яд.

А може би и заради обувките. Заради чудните лъскави обувки с високи токове и цвят на алено червило, на захарна пръчка, на бонбон, искрящи като рубини на голия паваж. В Париж не можете да видите такива обувки. Поне не на краката на обикновените хора. А ние сме обикновени хора – така казва мама, – макар че понякога не личи, особено ако се съди по нея.

Тези обувки...

"Чук-чук-чук" – отекнаха бонбонените обувки по паважа и спряха точно пред сладкарницата, където собственичката им надникна през витрината.

Погледната в гръб, отначало ми се стори позната. Яркочервено палто в тон с обувките. Платиненоруса коса, вързана назад с шалче. И дали пъстрата ѝ рокля беше обкичена със звънчета или на ръката ѝ подрънкваха гривни? И какво беше това – едва забележимото сияние около нея, сякаш въздухът искреше от мараня?

Сладкарницата беше затворена заради погребението. След миг жената щеше да изчезне. Но аз много исках да остане, затова направих нещо, което не биваше да правя, нещо, което мама мисли, че съм забравила, и което отдавна не бях правила. Сключих пръсти зад гърба ѝ и начертах знак във въздуха.

Бриз, ухание на ванилия, мляко с настърган мускатов орех, какаови зърна, печени до потъмняване на бавен огън.

Това не е магия. Наистина. Това е само трик, игра, която обичам да играя. Няма такова нещо като истинска магия – и все пак действа. Понякога действа.

"Чуваш ли ме?" – казах аз. Не с моя глас, а със сянката му, много тиха, като шумолене на сухи листа.

Тогава тя го усети. Знаех, че го е усетила. Обърна се и застина: аз накарах вратата да заискри, съвсем леко, като небето. Поиграх си – стана хубаво, като огледало на слънце, което ту блестеше, ту не блестеше в лицето ѝ.

Чаша с мирис на пушек от горящи дърва, малко сметана, поръсена със захар. Горчив с портокал – любимият ти шоколад, 70 процента черен със ситно нарязани портокали от Севиля. Опитай ме. Вкуси ме. Пробвай ме.

Тя се обърна. Знаех, че ще се обърне. Изглеждаше изненадана да ме види, но въпреки това се усмихна. Видях лицето ѝ – сини очи, широка усмивка, ситни лунички около носа – и веднага страшно я харесах, тъй както харесах Рижия при първата ни среща...

И тогава тя ме попита кой е умрял.

Не можах да се сдържа. Може би заради обувките, може би защото знаех, че мама стои зад вратата. Така или иначе просто ми се изплъзна от устата, тъй както светлината и мирисът на дим се промъкваха през прага.

Казах "Виан Роше" на твърде висок глас и точно след като го казах, мама излезе. Мама в черното си палто с Розет на ръце и онази физиономия, онзи поглед, който ми хвърля, когато се държа лошо или когато пак стане някоя Случка с Розет.

– Ани!

Дамата с червените обувки погледна майка ми, после мен, после пак нея.

– Мадам... Роше?

Мама бързо се опомни.

– Това е... моминското ми име – отговори тя. – Сега съм мадам Шарбоно. Ян Шарбоно – и отново ми хвърли онзи поглед. – Боя се, че дъщеря ми обича да си прави шеги – обясни майка ми на дамата. – Надявам се, че не ви досажда.

Дамата се разтресе от смях чак до токчетата на червените си обувки.

– Ни най-малко – каза тя. – Просто разглеждах хубавата ви сладкарничка.

– Не е моя – отвърна мама. – Аз само работя тук.

Дамата отново се разсмя.

– Да бях на ваше място! Тръгнала съм да си търся работа, а ето ме тук, стоя и гледам шоколадови бонбони.

При тези думи мама се поотпусна и остави Розет, за да заключи вратата. Розет важно изгледа дамата с червените обувки. Дамата се усмихна, но Розет не ѝ отвърна. Тя рядко се усмихва на непознати. Това ми достави удоволствие. Помислих си, че аз съм я намерила. Аз съм я задържала тук. Тя ми принадлежеше поне за малко.

– Работа? – попита мама.

Дамата кимна.

– Миналия месец съквартирантката ми се изнесе, а аз не мога да плащам целия наем с моята заплата на сервитьорка. Казвам се Зози, Зози дьо л'Алба, и освен това обичам шоколад.

Човек не може да не я хареса, помислих си. Очите ѝ бяха толкова сини, усмивката ѝ – като резен лятна диня. Тя леко помръкна, когато погледна към вратата.

– Съжалявам – каза Зози. – Моментът не е подходящ. Надявам се, че починалият не е ваш роднина?

Мама отново взе Розет.

– Мадам Пусен живееше тук. Тя би казала, че е съдържателка на сладкарницата, но, честно казано, не правеше кой знае какво.

Спомних си мадам Пусен, пухкавото ѝ лице и престилките ѝ на сини карета. Любимите ѝ бонбони бяха шоколадовите с розов ликьор и тя ядеше от тях много повече, отколкото ѝ беше позволено, но мама не казваше нищо.

Мама каза, че е получила инфаркт, което ми звучеше като нещо хубаво, като антракт на цирково представление или като някакво загадъчно лакомство. Но изведнъж осъзнах, че никога вече няма да видим мадам Пусен, никога вече, и от това ми се зави свят, сякаш съм погледнала надолу и съм видяла, че точно пред мен зее пропаст.

Казах:

– Да, така е – и се разплаках.

И преди да се опомня, тя ме държеше в прегръдките си, ухаеше на лавандула и на гладка коприна и шепнеше нещо в ухото ми – заклинание, помислих си с учудване, заклинание, точно като едно време в Ланскене, – и когато погледнах, видях, че това не беше мама. Беше Зози, дългата ѝ коса опираше в лицето ми, а червеното ѝ палто сияеше на слънцето.

Зад нея стоеше мама в черното си палто, очите ѝ – черни като нощта, толкова, че никой никога не може да разбере какво мисли. Тя пристъпи напред с Розет на ръце и аз знаех, че ако остана, ще ни прегърне и тогава ще се разплача още повече, без да мога да ѝ обясня защо, нито сега, нито после, особено пред дамата с бонбонените обувки.

Затова се обърнах и се затичах по белите пусти улички, докато се слях с тях и с небето. Хубаво е да тичаш: правиш гигантски крачки, можеш да разпериш ръце и да литнеш като хвърчило, можеш да вкусиш вятъра, да видиш как слънцето тича пред теб, а понякога почти можеш да ги изпревариш – вятъра и слънцето, и сянката, която те следва по петите.

Знаете ли, моята сянка си има име. Казва се Чехълчо. Мама разправя, че някога съм имала зайче със същото име, но аз вече не си спомням дали е било живо или само играчка. Твоят въображаем приятел, така го нарича мама понякога, но аз съм почти сигурна, че Чехълчо беше истински – мека сива сянка, която тичаше след мен, а нощем се свиваше на кълбо в леглото ми. И сега обичам да си спомням за него, да си представям, че ме пази, докато спя, или че тича с мен след вятъра. Понякога усещам присъствието му. Случва се дори да го виждам, но мама казва, че е плод на въображението ми и не обича да говоря за него дори на шега.

Напоследък мама рядко се шегува и вече не се смее както преди. Може би продължава да се тревожи за Розет. Знам, че се тревожи и за мен. Казва, че не гледам достатъчно сериозно на живота. Че нямам правилно отношение към него.

Дали Зози гледа сериозно на живота? О, Боже. Обзалагам се, че не. Не би могла, след като носи такива обувки. Сигурна съм, че затова толкова я харесах. Заради червените обувки, защото спря да разгледа витрината и защото ми се стори, че вижда Чехълчо – а не обикновена сянка – зад гърба ми.

Е, МИСЛЯ, ЧЕ УМЕЯ ДА ОБЩУВАМ С ДЕЦА. А СЪЩО И С родителите им: това се дължи на чара ми. Знаете ли, не може да се постигне нищо без чар, а в моя бранш, където печалбата се състои от далеч по-лични неща от вещи, е особено важно да се докоснеш до живота, който се готвиш да отнемеш.

Не че животът на тази жена ме интересуваше кой знае колко. Поне не в началото – макар че, признавам си, събуди любопитството ми. Не толкова заради покойната. Дори не заради сладкарницата – хубава, но твърде малка и ограничена за човек с моите амбиции. Заинтригува ме не жената, а момичето...

Вярвате ли в любов от пръв поглед?

Така си и мислех. Аз също не вярвам. И все пак...

Тези ярки цветове, зърнати през открехнатата врата, изкусителното загатване за неща, не докрай видени и изпитани, подрънкването на звънчетата над входа – тези неща събудиха отначало любопитството ми, а след това и вкуса ми към завоеванията.

Разбирате ли, аз не съм крадла. Аз съм предимно и основно колекционер. Правя го от осемгодишна: тогава колекционирах дрънкулки за гривната си, а сега колекционирам индивиди, техните имена, тайни, биографии, живот. О, отчасти го правя, за да извлека печалба. Но преди всичко обичам преследването, тръпката от набелязването, съблазняването, скандала. А когато пъстрата пинята се пръсне...

Това е най-любимата ми част.

– Деца – усмихнах се аз.

Ян въздъхна.

– Толкова бързо растат. Докато се опомниш, вече са си отишли – в далечината момичето продължаваше да тича.

– Не се отдалечавай! – извика тя.

– Няма да се отдалечи.

Ян изглеждаше като укротено копие на дъщеря си. Черна късо подстригана коса, правилни вежди, очи с цвят на горчив шоколад. Същите алени, непреклонни, плътни устни, леко извити нагоре в ъгълчетата. Същият неопределено чужд, екзотичен вид, макар че освен това първо впечатление за ярки цветове, зърнати през открехната врата, не виждах доказателства в подкрепа на заключението си. Тя говореше без акцент, носеше стари дрехи от универмаг "Ла Редут", простичка кафява барета, леко килната на една страна, практични обувки.

Можете да научите много за един човек, ако разгледате обувките му. Тези бяха преднамерено неекстравагантни: черни, с овални носове и неумолимо невзрачни, също като ученическите обувки на дъщеря ѝ. Общо взето, изглежда твърде скромна, дори леко опърпана, няма бижута, като се изключи простичката златна халка: точно колкото да избегне хорските приказки.

Детето в ръцете ѝ е най-много тригодишно. Има същите зорки очи като майка си, но косата му е с цвят на сурова тиква, личицето, не по-голямо от гъше яйце, е обсипано със светли лунички. Незабележимо малко семейство, поне на пръв поглед, и въпреки това не можех да се отърся от мисълта, че у тях има нещо повече, което не мога да проумея докрай, някаква неуловима светлина, различна от моята...

Ето това, помислих си, е достойно за колекцията ми.

Жената погледна часовника си.

– Ани! – извика тя.

Ани размаха ръце в далечния край на улицата – жест, който изразяваше въодушевление или може би бунт. Въздухът след нея искреше лазурен като криле на пеперуда това само затвърди впечатлението ми за нещо скрито. От малката също се излъчваше повече от загатната светлина, а колкото до майката...

– Омъжена ли сте? – попитах аз.

– Вдовица съм – каза тя. – От три години. Отпреди да се преместя тук.

– Така ли?

Не ми се вярва. За да бъдеш вдовица, не е достатъчно да носиш черно палто и венчална халка, а Ян Шарбоно (ако това е истинското ѝ име) не ми прилича на вдовица. На другите – може би, но аз съм по-наблюдателна.

Тогава защо ще лъже? Тук е Париж, за Бога, никой не съди хората заради липсата на венчална халка. Каква ли тайна крие? И струва ли си да я разкрия?

– Сигурно е трудно да се върти търговия. Особено тук.

Имах предвид Монмартър, това странно островче от камък с всичките си туристи, художници, открити водосточни шахти, просяци, стриптийз барове, липи и крадци, които дебнат нощем из китните улички.

Тя се усмихна.

– Не е толкова лошо.

– Наистина ли? Но сега, когато мадам Пусен я няма...

Ян извърна поглед.

– Собственикът ни е приятел. Няма да ни изхвърли – стори ми се, че я видях леко да се изчервява.

– Върви ли търговията тук?

– Можеше да бъде и по-зле.

Да, туристите, вечните търсачи на скъпи лъскави дреболии.

– О, не че ще забогатеем от това...

Така си и мислех. Едва преживяват. Тя гледа гордо на тези неща, но аз виждам евтината пола, оръфания подгъв на палтенцето на детето, избледнелия, вече нечетлив надпис на дървената табела над вратата.

И все пак имаше нещо странно привлекателно в препълнената малка витрина с множеството картонени и метални кутии, с шоколадовите вещици за Деня на Вси светии, украсени с лентички пъстра хартия, с тромавите тикви от марципан и захарните черепи от кленов сироп, които надничат изпод полуспуснатия транспарант.

Имаше и мирис – мирис на дим, ябълки и горена захар, ванилия, ром, кардамон и шоколад. Аз дори не обичам шоколад, но въпреки това усетих как устата ми се напълва със слюнка.

Опитай ме. Вкуси ме.

С пръсти направих знака на Димящото огледало, известен като Окото на Черния Тецкатлипока, и стъклото сякаш се озари за кратко.

Разтревожена, жената сякаш усети пламъка, а детето в ръцете ѝ тихо се засмя и протегна ръка...

Странно, помислих си.

– Сама ли правите бонбоните? – попитах аз.

– Някога ги правех сама. Но вече не.

– Сигурно не ви е лесно.

– Справям се – каза тя.

Хм. Интересно.

Справя ли се наистина? Ще може ли да се справя и след смъртта на старата съдържателка? Кой знае защо, но се съмнявам. О, изглежда ми много оправна с тези непреклонно присвити устни и открит поглед. Но въпреки всичко у нея има слабост. Слабост – или може би сила.

Една жена трябва да е силна, за да живее като нея, да отглежда две деца сама в Париж, да работи часове наред и ако има късмет, да изкара достатъчно, за да плати наема. Но слабостта ѝ е в друго. Да вземем това дете. Тя се страхува за него. Страхува се и за двете деца, държи ги плътно до себе си, сякаш вятърът може да ги издуха.

Знам какво си мислите. Защо това толкова ме интересува?

Е, ако щете, наречете ме любопитна. В края на краищата, аз търгувам с тайни. Тайни, дребни измами, присвояване, изучаване, кражби – както дребни, така и грандиозни, – лъжи, проклети лъжи, увъртания, подмолни дълбини, тихи води, наметала и кинжали, задни врати, тайни срещи, закътани ъгли, секретни операции, незаконно присвояване на собственост, информация и други.

Толкова ли е лошо?

Предполагам, да.

Но Ян Шарбоно (или Виан Роше) крие нещо от света. Долавям мириса на тайни отвътре – като пинята, пълна с конфети. Един добре премерен удар с камък ще ги разпръсне и тогава ще се види дали тези тайни могат да бъдат от полза за някого като мен.

Любопитна съм, чисто и просто – характерна черта на щастливците, родени под знака Едно Ягуар[1].

Впрочем тя лъже, нали? А ако има нещо, което ние, Ягуарите, мразим повече от слабостта, то е лъжата

ДНЕС АНУК ПАК НЕ СЕ СВЪРТАШЕ НА ЕДНО МЯСТО. Може би заради вчерашното погребение, а може би просто заради вятъра. Понякога той я подхваща и я подхвърля насам-натам като полудяло жребче, прави я своенравна, безразсъдна, меланхолична и странна. Моята малка непозната.

Знаете ли, аз дори я наричах така някога, когато беше още малка и Розет я нямаше. Малка непозната, сякаш я бях взела назаем отнякъде и един ден някой щеше да дойде да си я прибере. Открай време изглеждаше такава, друга, очите ѝ виждаха твърде надалеч, мислите ѝ стигаха отвъд границите на света.

"Надарено дете, казва новата ѝ учителка. Какво забележително въображение, какъв богат речник за възрастта ѝ"

– Но въпреки това в очите ѝ се чете онзи поглед, онова подозрение, сякаш подобно въображение е само по себе си съмнително, може би знак за някаква зловеща тайна.

Вината е моя. Сега вече го знам. Навремето ми се струваше толкова естествено да я възпитам с вярванията на майка ми. Те ни даваха посока, традиции, магически кръг, в който светът не можеше да проникне. Но там, където светът не може да влезе, ние не можем да излезем. И уловени в пашкул, който самите ние сме изплели, живеем отделно от останалите като вечни чужденци.

Или поне живеехме допреди четири години.

Оттогава живеем в уютна лъжа.

Не ме гледайте с такова учудване, моля ви. Покажете ми която и да било майка и аз ще ви покажа, че тя е лъжкиня. Ние разказваме на децата си за света такъв, какъвто би трябвало да бъде: място без чудовища и без призраци, където ако правиш добро, ще ти отвръщат с добро и мама винаги ще бъде наблизо, за да ги пази. Разбира се, никога не наричаме това "лъжи" – намеренията ни са толкова добри, всичко правим само за добро, – но така или иначе те не са нищо друго.

След Ле Лавьоз нямах избор. Всяка майка би сторила същото.

– Какво стана? – все питаше тя. – Ние ли го направихме, мамо?

– Не, беше злополука.

– Но вятърът... ти казваше...

– Заспивай.

– Не можем ли да оправим нещата с някоя магия?

– Не, не можем. Това е само игра. Магии не съществуват, Нану.

Тя ме погледна важно.

– Съществуват. Чехълчо ми каза.

– Миличка, Чехълчо също не е истински.

Не е лесно да бъдеш дъщеря на вещица. Още по-трудно е да си майка на вещица. И след случилото се в Ле Лавьоз аз бях изправена пред избор. Да кажа истината и да осъдя децата си на живот като този, който самата аз съм живяла: постоянно местене от град на град, нищо стабилно, нищо сигурно, с постоянно отворени куфари, вечно надбягване с вятъра...

Или да излъжа и да бъда като всички останали.

Затова излъгах. Излъгах Анук. Казах ѝ, че всичко това не е истинско. Няма магия извън приказките, няма сили, които да се укротяват и изпитват, няма домашни богове, няма вещици, няма руни, няма заклинания, няма тотеми, няма кръгове, начертани в пясъка. Всяко необяснимо явление стана Случка с главно "С": внезапно споходил ни късмет, измъкване на косъм, дар от боговете. А Чехълчо бе понижен в ранг на "въображаем приятел" и пренебрегнат, макар че и сега ми се случва да го виждам, дори само с крайчеца на окото.

Сега просто обръщам гръб. Затварям очи, докато цветовете се разсеят.

След Ле Лавьоз обръщам гръб на всички тези неща, макар да знам, че тя може да ми се разсърди – дори да ме намрази за кратко, – но се надявам, че един ден ще разбере.

– Един ден ще трябва да пораснеш, Анук. Ще трябва да се научиш да правиш разлика между реално и измислено.

– Защо?

– Така е по-добре – отвърнах аз. – Тези неща, Анук, ни отдалечават от другите. Правят ни различни. Харесва ли ти да си различна? Не ти ли се иска поне веднъж да бъдеш част от останалите? Да имаш приятели, да...

– Аз имах приятели. Пол и Фрамбоаз...

– Не можехме да останем там. След това, което стана...

– И Зезет, и Бланш...

– Те са пътешественици, Нану. Хора от реката. Ти не можеш вечно да живееш на лодка, особено ако искаш да ходиш на училище...

– И Чехълчо...

– Въображаемите приятели не се броят, Нану.

– И Рижия, мамо. Той ни беше приятел.

Мълчание.

– Защо не можехме да останем при Рижия, мамо? Защо не му каза къде сме?

Въздъхнах.

– Сложно е за обяснение.

– Мъчно ми е за него.

– Знам.

При Рижия, разбира се, всичко е просто. Правиш каквото искаш. Вземаш каквото искаш. Пътуваш накъдето те отвее вятърът. И аз съм минала по този път. Знам накъде води. И е толкова тежко, Нану. Толкова непоносимо тежко.

Рижия би казал: "Много се тревожиш." Рижия с предизвикателната си рижа коса, със сдържаната си усмивка и с любимата си лодка под плаващите звезди. Много се тревожиш. Може и да е вярно: въпреки всичко аз много се тревожа. Тревожа се, че Анук няма приятели в новото училище. Тревожа се, че Розет е почти на четири, толкова наблюдателна, а не говори, сякаш ѝ е направена магия като на принцеса, която зла вещица е накарала да онемее, за да не разкрие някаква тайна.

Как да обясня това на Рижия, който не се бои от нищо и не се тревожи за никого? Да бъдеш майка означава да живееш в страх. Страх от смърт, от болест, от загуба, от злополука, от непознати, от Черния призрак или просто от онези дребни, ежедневни неща, от които по някаква причина най-много ни боли: изражение на досада, гневна дума, неразказана приказка за лека нощ, пропусната целувка, ужасният момент, когато майката престава да бъде център на вселената на дъщеря си и се превръща в поредния сателит, който кръжи в орбита около някое по-незначително слънце.

Това не се е случило – поне засега. Но аз съм го виждала у другите деца: у петнайсетгодишните момичета с техните нацупени устни, мобилни телефони и презрителен поглед към света като цяло. Дъщеря ми е разочарована от мен, знам. Аз не съм майката, която тя иска да бъда. А на единайсет, колкото и да е умна, все още е твърде малка да разбере какво съм пожертвала и защо.

Много се тревожиш.

Де да беше толкова просто.

Просто е, отвръща гласът му вътре в мен.

Някога може и да е било, Рижия. Вече не е.

Чудя се дали се е променил. Колкото до мен... съмнявам се, че ще ме познае. От време на време ми пише – взел е адреса ми от Бланш и Зезет – по няколко изречения на Коледа и на рождения ден на Анук. Аз му пиша до пощата в Ланскене, защото знам, че понякога минава от там. В нито едно от писмата си не съм споменала за Розет. Не съм споменала и за Тиери – за хазяина ми Тиери, който е толкова мил и щедър и на чието търпение толкова се възхищавам, че нямам думи да го изкажа.

Тиери льо Тресе, на петдесет и една, разведен, има син, ходи на църква – мъж канара.

Не се смейте. Много го харесвам.

Чудя се какво намира в мен.

Тези дни се гледам в огледалото и не виждам в него отражение, само безжизнен портрет на жена над трийсетте. Нищо особено, просто жена, нито хубава, нито интересна. Жена като всички останали, точно каквато се стремя да бъда, и въпреки това днес тази мисъл ме потиска. Може би заради погребението: тъжен слабо осветен параклис, цветя, останали от предишния покойник, празна зала, абсурдно огромен букет от Тиери, безразличен свещеник със сополив нос, музика ("Нимрод" на Елгар) от пукащите тонколони.

Смъртта е банална, казваше майка ми седмици преди самата тя да умре насред оживена улица в центъра на Ню Йорк. Животът е невероятен. Ние сме невероятни. Да приемаш невероятното означава да се радваш на живота.

Ех, майко, как само се променят нещата. В доброто старо време (не чак толкова старо, напомням си аз) снощи щяхме да празнуваме. Навечерието на Вси светии: магическо време, време на тайни и загадки, на билки, зашити в торбички от червена коприна и окачени из цялата къща, за да предпазват от зли сили, време на разпръснатата сол, на виното с подправки и на меденките, оставени на перваза, на тиквите, ябълките, конфетите, мириса на смола и дим от горящи дърва, когато есента си отива и на нейно място идва старицата зима. Трябваше да има песни и танци около огъня, Анук, намазана с пъстри бои и цялата в черни пера, да тича от врата на врата, следвана от Чехълчо, а Розет с тиквения си фенер и своя тотем – с оранжева козина, за да бъде в тон с косата ѝ – да се кипри и да подскача след нея.

Стига толкова – боли ме, като си помисля за онова време. Но всичко това не е безопасно. Майка ми го знаеше – тя двайсет години бягаше от Черния призрак и макар за кратко да бях повярвала, че съм го победила, преборила съм се за мястото си и съм спечелила битката, скоро осъзнах, че победата ми е само илюзия. Черния призрак има много лица, много последователи и не винаги носи якичка на свещеник.

Някога мислех, че се страхувам от техния Бог. Сега, след толкова години, знам, че се страхувам от тяхната доброжелателност. От благонамерената им загриженост. От съжалението им. През тези четири години постоянно ги усещах след себе си, как душат и ни следват по петите. И след Ле Лавьоз почти ни настигнаха. Те, Достопочтените, са толкова добронамерени, искат само най-доброто за хубавите ми деца. И няма да се откажат, докато не ни разделят, докато не ни разкъсат на парчета.

Може би затова никога не съм се доверявала на Тиери. Милият, благонадежден, стабилен Тиери, моят добър приятел с широка усмивка, весел глас и трогателна вяра в универсалните лечебни свойства на парите. Той иска да помогне – вече толкова ни е помагал през тази година. Достатъчна е само една моя дума и пак ще го направи. И край на всичките ни затруднения. Не разбирам защо се двоумя. Не разбирам защо ми е толкова трудно да се доверя на някого, да призная най-после, че имам нужда от помощ.

Сега, когато наближава полунощ, чувствам как мислите ми блуждаят, както често става по това време на денонощието, въртят се около майка ми, картите и Достопочтените. Анук и Розет вече спят. Вятърът рязко утихна. Долу под нас Париж искри като в копринена мъгла. Но хълмът Монмартър плува над улиците като вълшебен град от дим и звездна светлина. Анук мисли, че съм изгорила картите: не съм гледала на тях поне от три години. Но още ги пазя – картите на майка ми, напоени с мирис на шоколад и изтъркани до блясък.

Държа кутията под леглото си. Мирише на изгубено време и на мъгливи дни. Отварям я и вътре са картите, древните изображения върху дърворезба, издълбани преди векове в Марсилия: Смъртта, Влюбените, Кулата, Глупакът, Магът, Обесеният, Колелото на Съдбата.

Това не е истинско гледане, казвам си. Тегля карти произволно, без никаква мисъл за последиците. И все пак не мога да се отърся от мисълта, че нещо се мъчи да излезе наяве, че в картите се крие някакво послание.

Оставям ги. Това беше грешка. В миналото щях да пропъдя нощните демони със заклинание – къш-къш, махни се! – и с лечебна отвара, тамян и щипка сол, разпиляна по прага. Сега съм цивилизована и най-силната отвара, която правя, е чай от лайка. Помага ми да заспя – понякога.

Но тази нощ – за пръв път от месеци – сънувам Достопочтените как душат и дебнат, и фучат из тесните улички на стария Монмартър, и в съня си съжалявам, че не съм хвърлила щипка сол на прага и не съм окачила торбичка с билки над вратата, защото без тях нощта може да влезе неканена, привлечена от мириса на шоколад.