Бонбонени обувки

Част осма Коледа

НАЙ-ПОСЛЕ ЗАВАЛЯ СНЯГ. ВАЛИ ЦЯЛ ДЕН. ОТ ЗИМНОТО небе се сипят огромни парцали, сякаш излезли от приликите. Снегът преобразява всичко, казва Зози, и магията пече започва да действа: променят се магазини и къщи, снегът засипва автоматите за паркиране и ги превръща в меки бели стражи, сивкави на фона на искрящото небе, и малко по малко Париж изчезва: всяка прашинка от сажди, всяка изхвърлена бутилка, шумолящо пликче, кучешко изпражнение и хартийка са облагородени и обновени под снега.

Разбира се, това не се случва в действителност. Но поне се създава илюзия, че тази вечер нещата наистина ще са по-различни, че всичко ще си дойде на мястото, а няма да е просто захаросано като евтина торта.

Днес се отваря последната врата на коледната къща. Зад нея се открива сцената на Рождеството: майка, баща и бебе в люлка – е, вече не е точно бебе, седи усмихнато, а до него има жълто магаре. На Розет ѝ харесва – и на мен, – но не може да не ми стане малко мъчно за дървената ми кукла, застанала отвън в стаята, където ще бъде тържеството, докато тримата празнуват сами.

Глупаво е, знам. Не би трябвало да ми е тъжно. Човек сам избира семейството си, казва мама, няма никакво значение, че Рижия не ми е истински баща, нито че Розет ми е доведена сестра, а може и изобщо да не ми е никаква сестра...

Днес приготвих костюма си за карнавала. Ще бъда Червената шапчица, защото единственото, което ще ми трябва, е червено наметало – с качулка, естествено. Зози ми помогна да я направя с парче плат от магазина на Червения кръст и старата шевна машина на мадам Пусен. Получи се много добре, ще нося и кошничка с червени панделки, а Розет ще е облечена като маймунка с кафявия си анцуг, на който ще има пришита опашка.

– Ти като каква ще се маскираш, Зози? – питам я за стотен път.

Тя се усмихна.

– Имай търпение и ще видиш, иначе ще развалиш изненадата.

ЗАТИШИЕ ПРЕД БУРЯ. ТОЧНО ТАКОВА ЧУВСТВО ИМАМ: Розет е горе, спи следобеден сън, снегът навън поглъща всичко в ненаситната си паст. Снегът пада неумолимо, попива звуците, убива ароматите, краде светлината направо от небето.

Превзема и хълма. Естествено, няма движение, което да попречи на нашествието на снежинките. Минават хора, по шапките и шаловете им полепват късове от снежната пелена, камбаните на "Сен Пиер дьо Монмартър" се чуват приглушено и отдалеч, сякаш задушавани от зла прокоба.

Днес цял ден почти не видях Зози. Унесена в приготовления за тазвечерното празненство, покрай кухнята, костюмите и костюмираните клиенти не ми остана почти никакво време да обърна внимание на съперничката си, която се спотайва в стаята си. Кога ли ще предприеме нещо?

Гласът на майка ми, разказвачът, твърди, че всичко ще се реши тази вечер, на трапезата, като в приказката за дъщерята на вдовицата, но ме дразни това, че досега не съм я видяла да прави каквито и да било приготовления: дори един кекс не опече. Нима съм я разбрала погрешно? Да не би Зози да блъфира, за да ме принуди да разкрия картите си, с което да повлияе на позициите ми? Възможно ли е да няма намерение да си мръдне пръста и всичките Достопочтени да изсипят гнева си върху моята глава?

От петък вечер не сме влизали в открит двубой – но аз забелязвам подигравателните погледи и лукавите намигвания към мен, невидими за всички останали. Все така жизнерадостна, все така красива, наперена в екстравагантните си обувки, Зози вече ми прилича на пародия на самата себе си: твърде прозорлива под крещящата външност, някак уморена от играта, като застаряваща проститутка в дрехи на милосърдна сестра. Може би това нейно задоволство ме дразни най-много – как играе за един-единствен зрител, настанил се на балкона. Естествено, тя не губи нищо. А аз играя на живот и смърт.

За последен път нареждам картите.

Глупакът, Влюбените, Магът, Колелото на Съдбата.

Обесеният, Кулата...

Кулата се срива. От купола ѝ се посипват камъни, тя се олюлява в мрака. От парапета политат миниатюрни фигурки, размахвайки ръце, и потъват в бездната. Едната е с червена рокля – дали не е наметало с качулка?

Не гледам последната карта. Виждала съм я прекалено много пъти. Майка ми, вечната оптимистка, я тълкува по много начини – ала за мен тази карта означава едно-единствено нещо.

Смъртта ми се смее от рисунката, ревнива, безстрастна, с угаснал поглед, гладна – Смъртта е ненаситна, Смъртта е неумолима, Смъртта е дългът ни към боговете. Навън снегът е покрил всичко и макар че светлината вече гасне, земята сияе необяснимо, все едно улицата и небето са си разменили местата. Това е далечен отглас от красивия снежец, сякаш изваден от книжка с картинки, който е навалял край коледната къща, но Анук го обожава и все си намира повод да излезе на улицата. И сега е навън; от прозореца виждам яркия ѝ силует, който се откроява на белия фон. От тук изглежда съвсем дребничка: момиченце, изгубено в гората. Това, разбира се, е абсурдно; тук няма гори – една от причините да избера това място. Но под снега всичко изглежда различно и магията започва да действа. И зимните вълци се промъкват по алеите и улиците на хълма Монмартър...

ДНЕС СЛЕДОБЕД СЕ ОТБИ ЖАН-ЛУ. СУТРИНТА СЕ ОБАДИ да каже, че ще донесе някои снимки, които направи онзи ден. Сам ги проявява – поне черно-белите, – у дома си пази стотици копия, надписани и подредени в папки, говори развълнувано, задъхано, все едно има нещо специално, което държи да ми покаже.

Казах си, че може да е минал през гробището и най-после да е успял да снима светещите призраци, за които постоянно говори.

Но той не ми донесе снимки от гробището, нито от хълма, нито от коледната къща, нито от украсата, нито на пушещия лула Дядо Коледа. Всички снимки бяха на Зози – направени с дигиталния му фотоапарат в сладкарницата, плюс още няколко черно-бели, някои бяха заснети пред магазина, имаше я и Зози, как прекосява площада и върви към въжената линия, как стои на опашка пред пекарната на "Рю де Троа Фрер".

– Какво е това? – попитах го аз. – Нали знаеш, че тя не обича...

– Погледни ги, Ани – прекъсна ме той.

Не исках да ги гледам. Единствената ни караница беше точно заради тези негови глупави снимки. Нямах желание да се повтори. Но защо ли изобщо ги беше направил? Все трябва да има някаква причина, казах си...

– Моля те – настоя Жан-Лy. – Просто ги погледни. След това ако все още смяташ, че в тях няма нищо особено, аз ти обещавам да ги изхвърля.

Докато ги разглеждах – бяха трийсетина, – се чувствах доста неловко. Мисълта, че Жан-Лу е шпионирал Зози – че я е дебнел, – беше достатъчно потискаща, но на тези снимки имаше и още нещо: нещо, от което се почувствах още по-зле.

Съвсем ясно се виждаше, че всичките са на Зози. Виждаше се полата ѝ, окичена със звънчета, виолетовите ботуши с платформи. Косата беше нейната и бижутата, и плетената чанта, в която носеше покупките си.

Но лицето ѝ...

– Направил си нещо със снимките – казах аз и ги побутнах към него.

– Честна дума, Ани, не съм. Всичко друго на филма е добре. Само тя не е. Има ѝ нещо. Как иначе си го обясняваш?

Не знаех как точно да си го обясня. Някои хора излизат добре на снимка. Наричат ги фотогенични, а Зози определено не беше такава. Други хора пък умеят да позират – не знам дали има дума за това, – но Зози не беше и от тях. Всичките снимки до една бяха ужасни, устата ѝ беше странно разкривена, а погледът в очите ѝ... и някакво размазано петно около главата ѝ като смътен ореол...

– Е, може да не е фотогенична, и какво от това? Не всички са.

– Не е само това – отвърна Жан-Лу. – Погледни тук – той извади сгъната страница от вестник, изрезка от парижки ежедневник – виждаше се размазана снимка на жена. Според надписа отдолу жената се казваше Франсоаз Лавери. Но снимката беше досущ като тези на Зози – малки очички и разкривена уста и дори онова странно размазано...

– И какво доказва това? – попитах аз. Беше най-обикновена снимка, леко безформена и зърнеста, каквито са повечето снимки по вестниците. Жена, чиято възраст не можеше да се определи, косата ѝ подстригана най-обикновено, очила под провисналия бретон. Въобще не приличаше на Зози. Само онова петно и формата на устата...

– Може да е всеки – аз свих рамене.

– Тя е – увери ме Жан-Лу. – Знам, че е невъзможно, но е тя.

Е, това е абсурдно. Пък и написаното в статията не се връзваше. Ставаше дума за учителка от Париж, изчезнала по някое време миналата година. Зози никога не е била учителка, нали? Или той се опитваше да ме убеди, че става въпрос за призрак?

Самият Жан-Лу не беше сигурен.

– Нали си чела за тези неща – каза той, докато внимателно прибираше статията в плик. – Мисля, че им викат таласъми.

– Както и да е.

– Смей се, ако искаш, но нещо не е наред. Усещам го, когато тя е наблизо. Тази вечер ще си взема фотоапарата. Искам да я снимам отблизо, да събера доказателства...

– Ти с твоите духове – започнах да се отегчавам. Той е само с една година по-голям от мен, за какъв се мисли? Ако знаеше и половината от онова, което аз знам – за Ехекатл и Едно Ягуар или Хуракан, – сигурно щеше да получи удар или нещо такова. Ако пък научеше за Чехълчо или как двамата с Розет призовахме Променливия вятър, или за случилото се в Ле Лавьоз, сигурно щеше да се побърка.

И аз направих нещо, което сигурно не трябваше да правя. Но не исках да се караме пак, а знаех, че точно дотам ще се стигне, ако продължаваме да говорим. Така че тайничко с пръсти направих знака на Едно Маймуна, пакостника. После зад гърба си му го изпратих.

Жан-Лу се намръщи и се хвана за главата.

– Какво има? – попитах аз.

– Не знам. Изведнъж нещо... ми причерня. Та за какво говоре-хме ?

Е, харесвам го. Наистина. Не искам да му се случи нищо лошо. Но той е от хората, които Зози нарича обикновени, за разлика от хората като нас. Обикновените хора се съобразяват с правила. Хората като нас създават нови. Има толкова неща, които не бих казала на Жан-Лу, неща, които не може да разбере. На Зози мога да кажа всичко. Тя ме познава по-добре от всеки друг.

И така, щом Жан-Лу си отиде, изгорих статията и снимките – той забрави да ги вземе със себе си – в камината в стаята ми, гледах как парцалите пепел побеляват и се посипват като сняг по решетката. Ето. Няма ги вече. Сега се чувствам по-добре. Не че някога съм подозирала Зози, но от онази физиономия се почувствах зле – от разкривената уста, от злобните очички. Не може досега да не съм я забелязала, нали? В магазина, на улицата или, да речем, в автобуса? И онова име – Франсоаз Лавери. Дали не съм го чувала някъде? Често срещано име, естествено. Но защо ми напомня за...

Мишка?

ТОВА МОМЧЕ НИКОГА НЕ СЪМ ГО ХАРЕСВАЛА. ПОЛЕЗНО средство – това е той, – откъсва я от влиянието на майка ѝ и я прави по-податлива на моето. Но вече прекрачи границата – направи опит да подрони авторитета ми – и се опасявам, че ще се наложи да си върви.

Видях го в цветовете му на излизане от сладкарницата. Беше горе с Анук – слушаха музика, играеха или каквото там правят напоследък, – поздрави учтиво, докато си вземаше якето от закачалката зад вратата.

Някои хора са по-лесни за разгадаване от други; и Жан-Лу Рембо, при цялата си хитрост и коварство, е едва на дванайсет години. В усмивката му има нещо твърде прямо, нещо, което съм виждала неведнъж, докато бях Франсоаз и работех като учителка. Това е усмивката на момче, което знае прекалено много и си мисли, че ще му се размине. А какво ли има в онази картонена папка, която остави в стаята на Анук?

Възможно ли е да са... снимки?

– Ще дойдеш ли на празненството довечера?

Той кимна.

– Разбира се. Сладкарницата изглежда страхотно.

Виан определено е свършила доста работа днес. От тавана висят сребърни звезди и клонки, отрупани със свещи, готови да бъдат запалени. Тук няма маса за хранене, затова тя е събрала масичките, за да оформи една дълга трапеза, застлана с три покривки – зелена, бяла и червена. На вратата е окачен венец от имел, ухае на кедър и прясно отсечен бор, сякаш сме в гора.

Навсякъде из помещението са разположени стъклени чинии с традиционните тринайсет коледни десерта, като пиратско съкровище, сияйно и искрящо от топази и злато. Черна нуга за дявола, бяла нуга за ангелите, мандарини, грозде, смокини, бадеми, мед, фурми, ябълки, круши, сладко от дюли, "просячета", обсипани със стафиди и портокалови корички, коледна пита, изпечена със зехтин и нарязана като колело на дванайсет части...

И, разбира се, сладкишите...

Коледният козунак, който изстива в кухнята, сладките с нуга и кокос, шоколадовите трюфели, наредени на тезгяха под ароматен сняг от какао.

– Опитай – аз му подавам един трюфел. – Ще видиш, че ще ти хареса.

Той взема замечтано трюфела. Има остър и глинест аромат, като гъби, брани по пълнолуние. Всъщност вътре може наистина да има малко гъби – специалитетите ми са пълни с тайнствени съставки, – но този път какаовата пудра е артистично подправена, за да укроти досадни хлапета, а и знакът на Хуракан, изрисуван с какао на тезгяха, е предостатъчен, за да постигна целта си.

– Ще се видим на празненството – казва момчето.

Всъщност едва ли. Мъничката ми Нану ще тъгува за теб, разбира се; но не задълго. Съвсем скоро Хуракан ще се спусне над "Льо Роше дьо Монмартър" и когато това стане...

Е, кой знае? И дали ако някой разбере, няма да развали изненадата?

И ТАКА, СЛАДКАРНИЦАТА НАЙСЕТНЕ Е ЗАТВОРЕНА И ако не беше плакатът на вратата, по нищо нямаше да си личи, че вътре става нещо.

Коледно тържество довечера в 19.30 ч.! – изписано сред фон от звездички и маймунки.

Препоръчително карнавално облекло.

Все още не съм видяла костюма на Зози. Предполагам, че ще е страхотен, но тя така и не пожела да ми каже какво е избрала. И след като около час съзерцавах снега отвън, загубих търпение и отидох в стаята ѝ да видя какво прави.

Но вътре ме чакаше изненада. Стаята на Зози я нямаше. Завесите от копринено сари бяха свалени, китайският халат бе изчезнал, сянката, хвърляна от лампата, бе изгубила орнаментите си. Дори обувките ѝ вече не стояха на полицата над камината и тогава, струва ми се, разбрах.

Когато видях, че ги няма.

Великолепните ѝ обувки.

На кревата имаше куфар, мъничък, кожен, видял доста път. Зози тъкмо го затваряше и ме погледна, когато влязох, и аз знаех какво ще ми каже, без дори да се налага да питам.

– О, скъпа – подхвана тя. – Щях да ти кажа. Наистина, повярвай ми. Но не исках да ти развалям празненството...

Не можех да повярвам.

– Тази вечер ли заминаваш?

– Все някога трябва да замина. А след тази вечер няма да има чак такова значение.

– Защо?

– Нали ти лично извика Променливия вятър? – тя сви рамене. – Нима не искаш да имаш свое семейство – с Рижия и Ян, и Розет?

– Това не означава, че ти трябва да си тръгнеш!

Зози напъха една изпаднала обувка в куфара.

– Знаеш, че не става така. Все някога идва краят, Нану. Няма начин.

– Но ти също си член на семейството!

– Не, няма как – тя поклати глава. – Не и с Ян. Тя има твърде лошо отношение към мен. И може би с право. Когато съм тук, нещата не вървят толкова гладко.

– Не е честно! Къде отиваш?

Зози вдигна глава и се усмихна.

– Накъдето ме отвее вятърът – беше отговорът.

МАЙКАТА НА ЖАН-ЛУ СЕ ОБАДИ ТОКУ-ЩО, ЗА ДА съобщи, че синът ѝ внезапно се разболял и в крайна сметка нямало да дойде. Анук, естествено, е разочарована и леко разтревожена за приятеля си, но въодушевлението около тържеството разсейва лошото ѝ настроение.

В червеното си наметало и качулка тя повече от всякога прилича на коледна играчка, тича насам-натам, кипяща от енергия.

– Няма ли ги още? – повтаря непрекъснато, макар че в поканите пише седем и половина, а църковната камбана все още не е ударила кръгъл час. – Никого ли няма отвън?

Всъщност снегът вали толкова силно, че едва различавам уличната лампа в другия край на площада, но Анук продължава да стои с лице, долепено до стъклото – същинско духче, кацнало на прозореца.

– Зози! – вика тя. – Готова ли си?

Чувам далечния отговор на Зози, която от два часа се е затворила горе.

– Може ли да се кача? – провиква се Анук.

– Още не. Нали ти казах. Изненада е.

Тази вечер Анук е някак странна; превъзбудата ѝ е една четвърт радост и три четвърти тревога. В един момент изглежда деветгодишна; в следващия е съвсем голяма, развълнувана, прекрасна в червеното си наметало, косата ѝ се вихри като буря около лицето.

– Успокой се – казвам ѝ аз. – Ще се измориш.

Тя ме прегръща импулсивно, както ме прегръщаше като мъничка, но преди да успея да ѝ отвърна, вече я няма: не може да си намери място и подтичва от чиния към чиния, от чаша към чаша, донаглася листенцата имел, клонките бръшлян, свещите, салфетките, вързани с аленочервени панделки, разноцветните възглавнички по столовете, стъклената купа от магазина втора ръка, която в момента е пълна с ароматен рубиненочервен зимен пунш, подправен с индийско орехче и канела, с няколко капки лимон и коняк, с портокал, с карамфил, потънал в пурпурните дълбини.

Розет, напротив, е необичайно спокойна. Облечена в маймунския си костюм, тя наблюдава всичко с огромни очи, но е най-силно впечатлена от коледната къщичка с характерната сцена на Рождеството, със сипещия се сняг под ореола от светлина; наоколо има и няколко маймунки (Розет смята, че маймуната е коледно животно) вместо обичайните вол и магаре.

– Мислиш ли, че ще дойде?

Естествено, има предвид Рижия. Анук ме попита вече безброй пъти, болезнено е, като си помисля за разочарованието ѝ, ако той не се появи. В крайна сметка защо да идва? Защо изобщо продължава да стои в Париж? Но Анук изглежда твърдо убедена, че той ще дойде – да не би да го е виждала, питам се, и при тази мисъл се чувствам опасно замаяна, сякаш да бъдеш Анук е заразно, и този сняг по Коледа не е случайно атмосферно явление, а вълшебство, което може да заличи миналото...

– Искаш ли той да дойде? – пита ме тя.

Спомням си лицето му, уханието му, смесица от пачули и машинно масло; как навежда глава, когато върши някаква работа; татуирания плъх; бавната усмивка. Толкова дълго съм копняла за него. И съм се борила с него – с неговата нерешителност, с презрението му към установените правила, с упорития му отказ да се приспособи...

И си мисля за всичките години, през които бягахме, местехме се от Ланскене в Ле Лавьоз, от там в Париж на булевард "Дьо ла Шапел" с неоновата табела и близката джамия; на площад "Де Фо Монейор" със сладкарницата, и навсякъде полагахме напразни усилия да се приспособим, да се променим, да бъдем обикновени...

И се чудя при всичките тези пътешествия по хотелски стаи, пансиони, селца и градчета, след всичките години на копнеж и страх...

От кого всъщност съм бягала? От Черния призрак? От Достопочтените? От майка си? От самата себе си?

– Да, Нану, искам да дойде.

Така ми олекна, като изрекох тези думи. Накрая си признах, противно на всяка логика. След като се опитвах, но не успях да открия ако не любов, то поне някакво удовлетворение при Тиери, аз признавах, че за някои неща просто не може да се намери логическо обяснение, че любовта не е въпрос на избор, че понякога не можеш да избягаш от вятъра...

Рижия, разбира се, нито за миг не повярва, че ще се установя. Винаги ми е казвал, че се самозалъгвам, очаквал е с типичната си кротка надменност, че един ден ще се призная за победена. Искам да дойде. Но въпреки това няма да избягам – дори Зози да направи всичко на пух и прах. Този път оставаме. Каквото и да ни струва това.

– Идва някой! – звънчетата запяват на вятъра. Но фигурата на прага с къдравата перука е твърде едра, за да бъде Рижия.

– Всички да внимават! Тежкотоварен камион на пътя!

– Нико! – възкликва Анук и се мята към масивната фигура – палто с петелки, ботуши до коленете и накити, които биха вдъхнали страхопочитание дори у крал. Носи куп подаръци, оставя ги под елхата и макар че помещението не е голямо, той го прави необятно с ведрото си настроение.

– Като какъв си се облякъл? – пита Анук.

– Анри IV, естествено – отвръща тържествено Нико. – Кулинарният крал на Франция. Ей... – той застива на място и души въздуха. – Ухае приятно. Искам да кажа, страхотно. Какво си сготвила, Ани?

– О, какво ли не.

След него влиза Алис, облечена като фея, с поличка на балерина и искрящи крилца, макар че феите не са обути с толкова огромни ботуши. Кипи от енергия, залива се от носел смях и макар че все още е много слабичка, лицето ѝ сякаш е изгубило остротата си и сега тя изглежда по-хубава, не толкова крехка...

– Къде е Пепеляшка? – пита Нико.

– Приготвя се – отвръща Анук и го дърпа за ръката до мястото му на сложената за вечеря маса. – Ела, сипи си нещо за пиене – тя потапя черпака в пунша. – И не се тревожи за кокоските. Имаме достатъчно да нахраним цяла армия.

Следващата е мадам Люзерон. Твърде достолепна, за да облече маскараден костюм, но все пак празнична в небесносинята си рокля, слага подаръците си под елхата и приема чаша пунш от Анук заедно с усмивка от Розет, които си играе с дървено кученце на пода.

Звънчетата пак запяват: този път е Лоран Пенсон с лъснати до блясък обувки, грижливо избръснат, след него идват Ришар и Матюрен, Жан-Луи и Попол – Жан-Луи е облякъл най-ослепителното сако, което някога съм виждала,

– После идва мадам Пино, облечена като милосърдна сестра, след нея е дамата с угрижения вид, която подари на Розет куклата (сигурно Зози я е поканила), и ето ни, цяла тълпа, питиета, смях, сандвичи и сладкиши, а аз хвърлям по едно око към кухнята, където Анук се прави на домакиня вместо мен, Алис яде "просяче", Лоран загребва шепа бадеми и ги пуска в джоба си за после, Нико пак пита за Зози, а аз се чудя кога ли ще удари нейният час...

Чук-чук-чук, отекват обувките ѝ по стълбите.

– Извинете, че закъснях – усмихва се тя и за момент всички притихват, над сладкарницата се спуска тишина, изглежда свежа и ослепителна в червената си рокля, и изведнъж виждаме, че е подстригала косата си до раменете точно като мен, прибрала я е зад ушите като мен, със същия прав бретон и кичурите на тила, които нищо не може да опитоми...

Госпожата прегръща Зози. Трябва да разбера как се казва, мисля си, макар че в момента не мога да сваля поглед от Зози, която застава в средата на помещението под смеха и аплодисментите на гостите.

– Е, като кого си се облякла? – нетърпелива е Анук.

Но Зози се обръща към мен с онази многозначителна усмивка, която само аз забелязвам.

– Е, Ян, не е ли забавно? Нима не забеляза? Направих се на теб.

Е, КАКВО ДА СЕ ПРАВИ, НА НЯКОИ ХОРА НЕ МОЖЕ ДА СЕ угоди. Но си струваше дори само заради изражението на лицето ѝ, тази внезапна, изпълнена със съжаление, стъписана бледност, тръпката, която премина през цялото ѝ тяло, когато видя себе си на стълбите...

Трябва да призная, че не изглеждам зле. Рокля, прическа, бижута, всичко, с изключение на обувките, всичко възпроизведено до призрачно съвършенство и поднесено със същия намек за усмивка...

– Ей, направо сте като близначки – обажда се Нико с детинско задоволство, докато си слага кокоски в чинията. Лоран потръпва нервно, сякаш отърсил се от сън. Естествено, разликите помежду ни са очевидни – със заклинания може да се постигне много, но истинската трансформация става само в приказките – и все пак е странно с каква лекота влизам в ролята.

Иронията не остава незабелязана за Анук, чието въодушевление вече граничи с лудост, докато снове между улицата и сладкарницата – да види снега, или поне така казва, но и двете знаем, че чака Рижия, и предполагам, че внезапните ярки проблясъци в цветовете ѝ се дължат не на радост, а на маниакална енергия, която напира да бъде освободена, иначе рискува да я подпали като хартиен фенер.

Рижия го няма. Поне засега – а вече е време Виан да сервира вечерята.

Тя се залавя с известно нежелание. Още е рано, може и да дойде – запазили са му място в дъното на масата и ако някой попита, тя ще отговори, че то е, за да почетем мъртвите, древна традиция, свързана с Деня на мъртвите, съвсем подходяща за нашето празненство.

Започваме с лучена супа, димяща и ароматна като есенни листа, с крутони и настъргано сирене, с щипка червен пипер отгоре. През цялото време, докато сервира, Виан ме наблюдава, сякаш очаква да щракна с пръсти и на масата да се появят още по-съвършени ястия, които да засенчат нейните усилия.

Вместо това аз ям, разговарям и се усмихвам, хваля готвачката, виждам, че тя е замаяна, не е на себе си. Е, пулке е непредвидимо питие, а в пунша има доста щедро количество благодарение на мен, естествено, за да отбележим радостния повод. Навярно за да се поуспокои, Виан предлага още пунш и ароматът на карамфила сякаш е погребан жив, а вкусът е като чили, подправено с огън, и тя се пита ще свърши ли някога това.

Второто ястие е крехък гъши дроб върху тънка препечена филийка с дюли и смокини. Те придават очарование на това ястие, като при шоколада, забъркан от точните съставки, и гъшият дроб се топи тъй лениво в устата, мек като трюфел, сервира се с чаша леденостуден сотерн, който Анук ненавижда, но Розет го пие от чашка като напръстник, усмихва се слънчево и нетърпеливо прави знак за още.

Третото ястие е сьомга във фолио, сервирана цяла със сос "Беарнез". Алис се оплаква, че не може повече, но Нико ѝ дава от своята чиния, слага в устата ѝ вкусни парченца и се подиграва на жалкия ѝ апетит.

После идва основното блюдо: гъска, печена дълго в гореща фурна, така че тлъстината да се стопи от кожата ѝ, която става хрупкава и почти карамелизирана, а месото е толкова крехко, че пада от костта като копринен чорап от дамски крак. Около нея има кестени и картофи, препечени до хрупкаво в златистата мазнина.

Нико леко се подсмихва от удоволствие.

– Струва ми се, че току-що умрях и отлетях в рая на калориите – заявява той и с наслада щурмува едно бутче.

– Да ти кажа, не съм опитвал по-вкусно нещо, откак мама се помина. Поздравления за готвачката! Ако не бях толкова влюбен в клечестото дребосъче до мен, щях да се оженя за теб на мига... – и размахва вилицата си, при което във въодушевлението си едва не изважда окото на мадам Люзерон (но тя извръща лице точно навреме).

Виан се усмихва. Пуншът сигурно вече е подействал и тя е поруменяла от успеха си.

– Благодаря – казва и става. – Много се радвам, че дойдохте тази вечер, за да мога да ви благодаря за помощта, която ни оказахте.

Щедра благодарност, мисля си. Какво пък толкова са направили точно те?

– Благодаря, че ни станахте клиенти, за подкрепата и приятелството – продължава Виан – в момент, когато всички се нуждаехме от това – тя пак се усмихва, навярно почувствала веществата, които текат свободно из вените ѝ и я правят странно разговорлива, нетипично прибързана и едва ли не безразсъдна, като една по-млада Виан от друг, едва ли не забравен живот.

– Аз имах детство, което вие бихте нарекли нестабилно. Тоест бях в постоянно движение. На никое от местата, където попадах, не ме приемаха радушно. Винаги съм се чувствала чужденка. А ето че тук се задържах вече четири години и дължа всичко това на хората като вас.

Прозявка, още една. Речта се проточи.

Наливам си чаша пунш и улавям погледа на малката ми Анук. Вижда ми се неспокойна, сигурно заради отсъствието на Жан-Лу. Много е зле, горкичкият. Предполагат, че е от храна. А с такова крехко сърце като неговото всичко може да е опасно. Студено, люто, магия, дори...

Възможно ли е да изпитва вина?

Моля те, Анук. Пропъди тази мисъл. Защо ще се чувстваш отговорна? Като че ли не си развила достатъчно силно чувство за отговорност за всяко зло, дори най-малкото. Но аз виждам цветовете ти, скъпа моя, и знам как гледаше коледната къща с вълшебния кръг на тримата, застанали под светлината на електрическите звезди.

Като стана дума за това, един липсва. Очакваше се да закъснее, но вече идва, промъква се в мрака по уличките на хълма, лукав като лисица край кокошарник. Мястото му все така се пази: чинии, чаши, всичко е непокътнато.

Виан си мисли каква глупачка е. Самата Анук започва да вярва, че всичките ѝ планове и молитви са били напразни, че дори снегът не може да промени нищо, че вече няма какво да я задържа тук.

Но настъпва моментът, когато вечерята вече привършва, време за червените вина, за сирената, оваляни в дъбова пепел, за свежите непастьоризирани сирена, за отлежалите зрели сирена и отлежалото "Бюзе", за мармалада от дюли, орехите, зелените бадеми и меда.

И ето че Виан поднася тринайсетте десерта и коледното пънче, дебело като здрава мъжка ръка, с два сантиметра шоколадова глазура, и всеки, който си е мислел, че му е достатъчно – дори Алис, – намира още мъничко местенце за нещо (или за повечко, в случая на Нико) и макар че най-сетне пуншът е привършил, Виан отваря бутилка шампанско и вдигаме тост.

За тези, които отсъстват.

НА РОЗЕТ ВЕЧЕ Ѝ СЕ ДОСПИВА. ДЪРЖА СЕ ПРЕКРАСНО през цялата вечер, яде с ръчички, но достатъчно чисто, без да цапа много, разговаря (е, по-скоро пя) с Алис, която седеше до малкото ѝ столче.

Харесват ѝ приказните крила на Алис, което е добре, защото Алис ѝ е приготвила същите, увити под елхата. Розет е малка и не издържа до полунощ – всъщност вече би трябвало да е в леглото, – затова решихме, че може да отвори подаръците си предварително. Но тя се задоволи с крилата на феята, които са пурпурни и сребристи и направо страхотни – всъщност се надявам Алис и на мен да е донесла един чифт, което е възможно, като гледам формата на пакета. И така, сега Розет е летяща маймунка, което ѝ се вижда ужасно весело, и тя тича насам-натам с пурпурните си крила и маймунски костюм, кикоти се на Нико изпод масата, стиснала шоколадова бисквитка в ръка.

Но вече става късно и аз се чувствам уморена. Къде е Рижия? Защо не дойде? Не мога да мисля за нищо друго – нито за храна, нито дори за подаръци. Обидена съм. Сърцето ми е като играчка с часовников механизъм, която тиктака, излязла от контрол. За миг притварям очи и ето – ароматът на кафе и на онзи неповторим горещ шоколад, който мама приготвя, тракането на чинии, които разтребват от масата.

Ще дойде, мисля си. Трябва да дойде.

Но вече е късно, а него го няма. Не направих ли всичко както трябва? Със свещите и захарта, и кръга, и кръвта? Със златото и тамяна? Със снега?

Е, защо още го няма?

Не искам да плача. Бъдни вечер е. Но не трябваше да става така. Това ли е цената, която трябва да платя? Отървах се от Тиери, но за сметка на какво?

Чувам звънчетата и отварям очи. Някой стои на вратата. За момент го виждам – целият в черно, рижата му коса се вее...

Но поглеждам пак и виждам, че не е Рижия. На прага стои Жан-Лy, а червенокосата жена до него сигурно е майка му. Струва ми се някак уплашена и смутена, но Жан-Лy изглежда добре, може би малко блед, но, от друга страна, той винаги е блед...

Скачам от стола си.

– Ти успя! Ура! Добре ли си?

– Не помня да съм бил по-добре – смее се той. – Как бих могъл да пропусна празненството, като знам колко усилия положи?

Майката на Жан-Лу се усмихва принудено.

– Не исках да се натрапвам – подхваща тя, – но Жан-Лy настоя.

– Добре сте дошла – казвам аз.

И докато двете с мама тичаме към кухнята да донесем допълнителни столове, Жан-Лу бръква в джоба си и вади нещо от там. Прилича на подарък, опакован в златиста хартия, но е миниатюрен, горе-долу колкото бонбон.

Подава го на Зози.

– В крайна сметка не ми хареса.

Тя стои с гръб към мен, така че не виждам лицето ѝ, нито съдържанието на пакетчето. Но сигурно е решил да даде шанс на Зози и това ме изпълва с такова облекчение, че едва сдържам сълзите си. Нещата наистина започват да се подреждат. Сега остава и Рижия да дойде, и Зози да реши да остане...

Тогава тя се обръща и аз виждам лицето ѝ, и в първия миг не мога да я позная. Сигурно е игра на светлината, казвам си, но за частица от секундата ми се вижда ядосана – ядосана ли? Не, направо бясна, очите ѝ са като цепки, устата ѝ е озъбена, ръката ѝ стиска с такава ярост пакетчето, че от него капе шоколад, тъмен като кръв...

Както казах, вече става късно. Сигурно очите ми са уморени. Защото след секунда тя пак става каквато беше, усмихната, великолепна в червената си рокля и червените си кадифени обувки, и аз тъкмо се каня да попитам Жан-Лу какво има в пакетчето, когато звънчетата пак запяват и влиза още някой, висока фигура в червено и бяло, с мъхеста качулка и огромна изкуствена брада...

– Рижко! – крещя аз и скачам на крака.

Рижия сваля изкуствената брада. Под нея е ухилен до уши.

Розет става. Той я вдига и я подхвърля във въздуха.

– Маймунка! – казва Рижия. – Любимото ми животно. Нещо повече – летяща маймунка!

Прегръщам го.

– Мислех, че няма да дойдеш.

– Е, ето ме.

Настава тишина. Той стои там с Розет на ръце. Стаята е пълна с народ, но все едно е празна и макар че той изглежда напълно спокоен, от начина, по който гледа мама, разбирам...

Наблюдавам я през Димящото огледало. Тя се прави на спокойна, но цветовете ѝ са ярки. Пристъпва напред.

– Запазихме ти място.

– Така ли? – той я поглежда.

Тя кима.

И тогава всички се обръщат към него и за миг ми се струва, че ще каже нещо, защото Рижия не обича да го зяпат. Всъщност той не се чувства много добре в чужда компания...

Но в следващия момент мама прави крачка напред и го целува нежно по устните, а той оставя Розет и я придърпва в обятията си...

Не ми е нужно Димящо огледало, за да разбера. Няма начин да не обърнеш внимание на тази целувка, да не забележиш как си пасват като две парчета от пъзел, да пропуснеш светлината в погледа ѝ, когато го хваща за ръка и се обръща усмихната към гостите...

"Продължавай, нашепвам ѝ със сянката на гласа си. Кажи им. Кажи го. Сега..."

Тя ме поглежда за секунда. И знам, че някак е чула посланието ми. След това обръща глава, оглежда кръга от приятелите ни, майката на Жан-Лy, която стои, все едно е сдъвкала лимон, и виждам, че се колебае. Всички я гледат и аз знам какво си мисли. Очевидно е. Чака да я измерят с онзи поглед, който сме виждали толкова пъти, погледа, който казва: "Мястото ти не е тук... ти не си като нас... ти си различна..."

Около масата цари мълчание. Всички я наблюдават притихнали, с поруменели лица, доволни и сити, всички, освен Жан-Лу и майка му, разбира се, която ни гледа, все едно сме глутница вълци. Дебелият Нико държи за ръката Алис с крилата ѝ на фея; мадам Люзерон изглежда неуместно с роклята и перлите си; мадам Пино, облечена като милосърдна сестра, е разпуснала коси и младее с цели двайсет години; очите на Лоран блестят; Ришар и Матюрен, Жан-Луи и Попол пушат цигарите си и никой, никой от тях не я гледа по онзи начин.

Но нейното лице се променя. Някак омеква. Сякаш от сърцето ѝ е паднала тежест. И за пръв път, откакто се е родила Розет, тя наистина прилича на Виан Роше, онази Виан, която пристигна в Ланскене, без изобщо да я интересува кой какво говори...

Зози се подсмихва.

Жан-Лу сграбчва ръката на майка си и я дърпа да седне.

Лоран леко отваря уста.

Мадам Пино порозовява като ягода.

– Приятели, искам да ви запозная с един човек – казва мама. – Това е Рижия. Бащата на Розет.

ЧУВАМ КОЛЕКТИВНАТА ВЪЗДИШКА НА ГОСТИТЕ: ЗВУК, който при други обстоятелства бих изтълкувала като неодобрение, но в този случай, след толкова ядене и вино, смекчен от сезона и от приветливия блясък на снега, ми се счува като възклицание, предизвикано от изключително пищен фойерверк.

Рижия ми се вижда напрегнат, но въпреки това се усмихва, поема чашата шампанско, която му подава мадам Люзерон, и я вдига към всички нас...

Когато разговорът се възобнови, той ме последва в кухнята. Розет дойде с него, подтичвайки в маймунския си костюм, и аз си спомних колко очарована беше първия път, когато той влезе в магазинчето, сякаш още тогава го позна.

Рижия се наведе да я погали по косицата. Приликата помежду им е наистина затрогваща, като спомен от изгубено време. Той е пропуснал толкова много – как Розет за пръв път надигна главицата си, първата ѝ усмивка, рисунките ѝ на животни, танцът на лъжиците, който толкова ядосваше Тиери. Но вече по лицето му познавам, че той никога няма да я обвинява за особеностите ѝ, че никога няма да се чувства неудобно; че никога няма да я сравнява с другите, нито да иска от нея да изневери на себе си...

– Защо не ми каза? – попита той.

Поколебах се. Коя истина да му кажа? Че прекалено много се страхувах, че бях твърде горда, твърде упорита, за да се променя, че подобно на Тиери, и аз бях влюбена в една фантазия, която след като бе достигната, се оказа не шато, а обикновена слама?

– Исках да се установим. Исках да бъдем обикновени.

– Обикновени ли?

Разказах му всичко. Как се местихме от град в град, за фалшивата халка, за смяната на името, за края на магията, за Тиери, за желанието да се приспособим на всяка цена дори с цената на сянката ми и на душата ми.

Рижия помълча малко, после се разсмя тихо и гърлено.

– И всичко това заради една сладкарница?

Аз поклатих глава.

– Вече не.

Винаги е казвал, че полагам твърде много усилия. Че твърде много се вживявам, а сега виждам, че не съм държала достатъчно на нещата, които са важни. В крайна сметка сладкарницата е само пясък, хоросан, камък и стъкло. Тя няма сърце, няма собствен живот освен този, който взима от нас. И когато ние се откажем от него...

Рижия вдигна Розет, която не изскимтя, както обикновено прави при близост от страна на непознат, а изчурулика доволно и направи знак с две ръчички.

– Какво каза?

– Че приличаш на маймуна – засмях се аз. – От устата на Розет това е комплимент.

Той се усмихна широко и ни прегърна. И за момент останахме така, вплетени един в друг, Розет вкопчена във врата му, сред тихия смях, долитащ иззад вратата, и уханието на шоколад във въздуха...

В следващия момент в стаята настана тишина, звънчетата издрънчаха, вратата рязко се отвори и на прага видях друга фигура с шапка, цялата в червено, но по-едра, по-масивна, толкова позната под изкуствената брада, че не е нужно да търся пурата в ръката му...

В настъпилата тишина Тиери влезе с леко олюляваща се походка, което ми подсказа, че е пил.

Той измери Рижия със злобен поглед и попита:

– Коя е тя?

– Тя ли? – учуди се Рижия.

Тиери с три крачки прекоси стаята, като пътьом закачи елхата и разпиля играчки по пода. Той тикна белобрадото си лице под носа на Рижия.

– Не разбираш ли? Съучастничката ти. Тази, която ти е помогнала да осребриш чека ми. Камерите на банката са я заснели и по всичко личи, че тази година доста нещастници в Париж са изгорели заради нея...

– Нямам никаква съучастничка – прекъсна го Рижия. – И никакъв чек не съм...

Забелязах нещо в погледа му, сякаш изведнъж му просветна, но беше твърде късно.

Тиери го сграбчи за ръката. Те стояха съвсем плътно един до друг, като отражения в криво огледало, Тиери с обезумял поглед, Рижия блед като платно...

– Полицията знае всичко за нея – каза Тиери. – Но никога досега не са били толкова близо. Сменя си името, нали? Работи сама. Но този път е допуснала грешка. Събрала се е със загубеняк като теб. Е, коя е тя? – той вече крещи, почервенял като Дядо Коледа и вперил пиянския си поглед в Рижия. – Коя, по дяволите, е Виан Роше?

Е, НЕ Е ЛИ ТОВА ВЪПРОСЪТ ЗА МИЛИОН ДОЛАРА?

Тиери е пиян. Веднага си личи. Вони на бира и дим от пура, миризмата се е просмукала в костюма му на Дядо Коледа и в абсурдната му карнавална брада. Над нея цветовете му са мътни и заплашителни, но веднага виждам, че не е във форма.

Отсреща му Виан е бяла като ледена статуя, устата ѝ е увиснала, очите ѝ блестят. Тя тръсва глава в отчаян опит да отрече. Знае, че Рижия няма да я издаде, Анук е изгубила ума и дума, стои като вцепенена – първо от затрогващата семейна сцена, която видя тайничко иззад кухненската врата, а после и от грозното нахълтване, когато най-после всичко изглеждаше толкова съвършено...

– Виан Роше? – гласът на Виан е безизразен.

– Да, именно – отвръща Тиери. – Известна още като Франсоаз Лавери, Мерседес Демойн, Ема Уиндзор, ако трябва да изредя едва няколко от...

Виждам как Анук, застанала зад нея, се отдръпва. Едно от имената явно ѝ говори нещо. Има ли значение? Едва ли. Всъщност мисля, че вече съм спечелила играта...

Тиери я пронизва с поглед.

– Той те нарича Виан.

Естествено, има предвид Рижия.

Тя мълчаливо клати глава.

– Искаш да кажеш, че никога не си чувала това име?

Тя пак поклаща глава и ...о!

Сега проумява капана. Вижда колко изкусно е била вкарана в него, разбира, че единствената ѝ надежда е да се отрече за трети път...

Зад тях никой не гледа госпожата. Притихнала по време на празничната вечеря, разменила само няколко думи с Анук, сега тя наблюдава Тиери с изражение на абсолютен, неподправен ужас. О, естествено, подготвила съм я. С фини намеци, неустоим чар и добрата стара химия аз я докарах до този момент на откровение и сега е достатъчно едно-единствено име, и пинятата ще се разпука като кестен в огън...

Виан Роше.

Е, сега е мой ред. Усмихната, аз ставам и намирам време за последна бърза глътка шампанско, преди всички погледи да се приковат в мен – изпълнени с надежда и страх, гневни, трепетни, – защото най-после наградата е за мен...

Усмихвам се.

– Виан Роше ли? Май става въпрос за мен.

СИГУРНО Е НАМЕРИЛА ДОКУМЕНТИТЕ МИ, РАЗБИРА СЕ, скрити в кутията на майка ми. След това не е имала никакъв проблем да си открие сметка на мое име, да направи постъпки за нов паспорт и шофьорска книжка – всичко необходимо, за да стане Виан Роше. В момента дори изглежда като мен. Не е проблем и да използва Рижия за примамка и да употреби откраднатата ми самоличност така, че да изглеждаме виновни...

О, сега вече виждам капана. Със закъснение, както става обикновено в такива случаи, най-после разбирам какво иска тя. Да ме принуди да изиграя картата си, да разкрия самоличността си, да ме издуха като лист на вятъра, с нова колода Фурии по петите...

Но какво е едно име, питам се аз? Не мога ли да си избера друго? Не мога ли да го променя, както съм правила толкова пъти досега, да разкрия блъфа на Зози и да принудя нея да си отиде?

Тиери я гледа изумен.

– Ти?

– Изненадан ли си? – тя свива рамене.

Останалите я гледат смаяни.

– Значи ти си откраднала парите ми? Ти си осребрила чековете?

Анук, застанала зад гърба ѝ, е съвсем бледа.

– Не може да бъде – обажда се Нико.

Мадам Люзерон клати глава.

– Но Зози е наша приятелка – намесва се малката Алис, цялата пламнала от свян, че е изрекла дори това. – Толкова сме ѝ задължени...

Жан-Луи я прекъсва:

– Аз познавам, когато някой се преструва – заявява той.

– А Зози не е такава, кълна се.

След него се обажда Жан-Лу:

– Вярно е. Снимката ѝ беше публикувана във вестника. Наистина я бива да променя образите си, но съм убеден, че е тя. На моите снимки...

Зози му се усмихва язвително.

– Естествено, че е вярно. Всичко е точно така. Сменила съм толкова имена, че вече не ги помня. Цял живот съм живяла ден за ден. Никога не съм имала нормален дом, семейство, работа – нищо от това, което Ян има тук...

Тя ме стрелва с усмивка като падаща звезда и аз загубвам ума и дума, не мога да помръдна, омагьосана като всички останали. Магията е толкова силна, че се чувствам почти като упоена, главата ми е като кошер пчели, цветовете на стаята мигат и тя се търкулва като въртележка...

Рижия протяга ръка да ме подкрепи. Той единствен сякаш не се е поддал на всеобщото слисване. Усещам смътно, че мадам Рембо, майката на Жан-Лу, ме гледа. Лицето ѝ под боядисаната коса излъчва неодобрение. Очевидно е, че няма търпение да си тръгне – но в същото време и тя е хипнотизирана, увлечена в разказа на Зози.

Зози се усмихва и продължава:

– Сигурно си мислите, че съм авантюристка. Цял живот съм разчитала единствено на находчивостта си – комар, джебчийство, просия, измама. Никога не съм познавала друго. Без приятели, без място, което да харесам толкова, че да остана...

Тя млъква и усещам магията във въздуха – ухание и искрящ прашец, – и съм сигурна, че Зози може да омае всички с приказки, да ги върти на малкия си пръст.

– Но тук – продължи тя – намерих дом. Намерих хора, които ме харесват, и то такава, каквато съм. Помислих си, че тук мога да преоткрия себе си, но старите навици умират трудно. Съжалявам, Тиери, ще ти се издължа.

И докато гласовете им се надигат объркани, смутени и нерешителни, смълчаната госпожа се обръща към Тиери, госпожата, чието име дори не знам, но чието лице сега е бледо и изразява нещо, което не мога дори да опиша, очите ѝ са като ахати на суровото ѝ лице.

– Какво ви дължи, мосю? – пита тя. – Аз ще ви платя с лихвата.

Той я гледа и не може да повярва.

– Защо?

Госпожата се изправя в цял ръст. Не е много висока. До Тиери изглежда като пъдпъдък до мечка.

– Сигурна съм, че сте прав да се възмущавате – казва тя с носовия си парижки акцент. – Но аз имам сериозни основания да смятам, че Виан Роше, която и да е тя, е далеч повече моя грижа, отколкото ваша.

– Тоест? – недоумява Тиери.

– Аз съм майка ѝ – отвръща жената.

И СЕГА ТИШИНАТА, КОЯТО Я ОБГРЪЩА В ЛЕДЕНИЯ СИ пашкул, се разцепва с вик. Виан, вече не бледа, а пламнала от изпитото пулке и от смущение, пристъпва напред, за да застане срещу госпожата в малкия полукръг, образувал се около нея.

Над главите им виси букет имел, а аз изпитвам неистов, безумен, неудържим порив да се втурна към нея и да я целуна по устата. Толкова лесно се поддава на манипулация – не само тя, а и всички – и вече почти усещам вкуса на плячката, чувствам я в пулсирането на кръвта си, чувам я като вълна на далечен бряг, на вкус е сладка като шоколад...

Знакът Едно Ягуар има много свойства. Разбира се, да си наистина невидим е възможно само в приказките, но окото и умът могат да бъдат излъгани така, както фотоапаратите и лентите не могат. Не е никак трудно, докато вниманието им е съсредоточено върху госпожата, аз да се измъкна – не съвсем незабелязана, – да си взема куфара, който така прилежно подредих.

Анук тръгна след мен: бях сигурна, че ще го направи.

– Защо каза това? – попита ме тя. – Защо твърдиш, че си Виан Роше?

– Какво имам да губя? Сменям имената си като дреха, Анук. Никога не се задържам задълго на едно място. Това е разликата между нас. Аз не бих могла да живея така. Не бих могла да бъда обикновена. Не ми пука какво мислят за мен – докато майка ти има какво да губи. Тя има Рижия и Розет, и сладкарницата, разбира се...

– Ами онази жена? – попита Анук.

Разказах ѝ тъжната история за детето на седалката на колата и за котенцето талисман. Оказва се, че Виан не ѝ е споменавала. Не мога да кажа, че съм особено изненадана.

– Но ако е знаела коя е майка ѝ – не се отказваше Анук,

– Защо не я е намерила?

– Може да я е било страх – казах аз. – Или пък се е чувствала по-близка с втората си майка. Човек сам избира семейството си, Нану. Нали тя често казва така? А може би... – Направи преднамерено дълга пауза.

– Какво?

Усмихнах се.

– Хората като нас са различни. Трябва да се държим един за друг, Нану. Трябва да си изберем семейство. В крайна сметка – добавих лукаво, – ако може да те излъже за това, откъде си сигурна, че ти също не си открадната?

Оставям я да осмисли думите ми. В другата стая госпожата продължава да говори, гласът ѝ се извисява и спуска в ритмиката на изкусен разказвач. Това е общото между нея и дъщеря ѝ, но сега не е моментът да се бавя. Вземам си куфара, палтото, документите. Както винаги, пътувам с малко багаж. Вадя от джоба си подаръка на Анук – малко пакетче, загърнато в червено.

– Не искам да си тръгваш, Зози.

– Наистина нямам избор, Нану.

Подаръкът искри сред диплите червена опаковъчна хартия. Гривна. Тъничка сребърна верижка, лъскава и нова. Едничкият талисман, окачен на нея, е нейна пълна противоположност – потъмняло от годините мъничко сребърно коте.

Тя знае какво означава това. От гърлото ѝ се изтръгва въздишка.

– Зози, не...

– Съжалявам, Анук.

Бързо прекосявам празната кухня: чинии и чаши, подредени в редици покрай остатъците от празненството. На печката къкри тенджера горещ шоколад: парата, която се вдига от нея, е единственият признак на живот.

Сякаш нашепва: Опитай ме, вкуси ме.

Съвсем мъничко вълшебство, всекидневна магия, на която Анук е устоявала успешно през последните четири години, но въпреки това трябва да бъда предпазлива. Свалям тенджерата от огъня и тръгвам към задния изход.

В едната си ръка нося куфара. С другата правя знака на Миктлансиуатл, сякаш хвърлям шепа паяжини във въздуха. Смърт и дар. Най-голямото изкушение. Далеч по-силно от шоколада.

После се обръщам и ѝ се усмихвам. Отвън тъмата ще ме погълне цяла. Нощният вятър флиртува с червената ми рокля. Алените ми обувки са като кръв по снега.

– Нану – казвам, – всеки може да избира. Ян или Виан. Ани или Анук. Променливият вятър или Хуракан. Не винаги е лесно да си като нас. Ако търсиш лесното, по-добре стой тук. Но ако искаш да яхнеш вятъра...

За миг тя като че се поколеба, но вече знаех, че съм спечелила.

Спечелих в мига, в който взех името ти и заедно с него зова на Променливия вятър. Как да ти кажа, Виан, никога не съм възнамерявала да остана. Никога не съм искала тази твоя сладкарничка. Никога не съм се стремяла към нито една част от тъжния мизерен живот, който си изградила за себе си.

Но Анук с нейните подаръци е безценна. Толкова млада и толкова талантлива, и най-вече толкова лесно управляема. Още утре можем да бъдем в Ню Йорк, Нану, в Лондон, в Москва или във Венеция, или дори в стария Мексико Сити. Там има безброй завоевания, които очакват Виан Роше и дъщеря ѝ Анук, няма ли да сме неустоими двете с теб, няма ли да ги пометем като декемврийския вятър?

Анук се е вторачила в мен като хипнотизирана. Изведнъж: всичко ѝ е станало толкова ясно, че се чуди как досега не е разбрала. Справедлива размяна – живот за живот.

Нима сега не съм твоята майка? По-хубава от живота и два пъти по-забавна? За какво ти е Ян Шарбоно? За какво ти е който и да било?

– Ами Розет? – противи се тя.

– Розет вече си има семейство.

Минутка, докато го осмисли. Да, Розет ще има семейство. Розет не е принудена да избира. Розет има Ян. Розет има Рижия...

От гърлото ѝ се изтръгва поредната въздишка.

– Моля те...

– Хайде, Нану. Ти го искаш. Магия, приключения, живот на ръба...

Тя пристъпва напред, колебае се.

– Обещаваш ли никога да не ме лъжеш?

– Не съм го правила. И няма да го направя.

Пак мълчание – и плавното ухание на горещия шоколад на Виан ме блъсва, нашепва ми "опитай ме, вкуси ме" със своя опушен, жалостив, гаснещ глас.

Това ли е най-доброто, което можеш да направиш, Виан?

Но Анук продължава да се колебае.

Гледа гривната ми със сребърните талисмани на нея – ковчег, обувки, ухо на царевица, колибри, змия, череп, маймуна, мишка...

Намръщва се, сякаш се мъчи да си спомни нещо, което ѝ е на върха на езика. Очите ѝ се пълнят със сълзи, докато гледа към медния съд, който изстива на печката.

Опитай ме. Вкуси ме. Последен тъжен полъх на парфюм във въздуха, като призрак на детството.

Опитай ме. Вкуси ме. Ожулено коляно, мъничка влажна длан с шоколадов прах, полепнал по линията на живота и линията на сърцето.

Вкуси ме. Пробвай ме. Спомен за двете, легнали в леглото, книжка с картинки на одеялото между тях, Анук се смее неудържимо на нещо, което ѝ е казала Виан...

За пореден път правя знака на Миктлансиуатл, старата Госпожа Смърт, която яде сърца: прилича на черни фойерверки по пътя. Става късно, разказът на госпожата ще свърши и съвсем скоро ще забележат отсъствието ни.

Анук е като замаяна, гледа печката като в полусън. През Димящото огледало виждам причината: мъничка сива фигурка, седнала край гърнето, размазано петно, може би мустаци, опашка...

– Е? – питам я. – Идваш ли или не?

– ЖИВЕЕХ В ДЪНОТО НА КОРИДОРА СРЕЩУ ЖАНА РОШЕ – гласът ѝ притежава характерните накъсани гласни на кореняците парижани, като тънко заострено токче, което пронизва думите. – Беше малко по-възрастна от мен, припечелваше, като гледаше на Таро и помагаше на хората да откажат цигарите. Отидох при нея веднъж, две-три седмици преди дъщеря ми да бъде отвлечена. Тя ми каза, че мисля да я дам за осиновяване. Нарекох я лъжкиня. Но все пак това беше истината.

Тя продължи мрачно:

– Живеех в гарсониера в Ньой Плезанс. На половин час от центъра на Париж. Имах стар ситроен, работех в две квартални кафенета като келнерка и понякога получавах по нещо от бащата на Силвиан, който – по онова време вече бях разбрала – никога нямаше да напусне жена си. Бях на деветнайсет и животът ми беше приключил. Грижата за детето поглъщаше всичко, което изкарвах; не знаех какво друго да сторя. Не че не я обичах...

В главата ми проблясва образът на котето талисман. В него има нещо затрогващо – сребърното талисманче с червената панделка за късмет. Дали Зози е откраднала и него? Не е изключено. Може би точно така е измамила мадам Кайу: грубоватото ѝ лице е загубило остротата си при спомена за загубата.

– Тя изчезна две седмици по-късно. Оставих я за две минути, това е. Жана Роше явно ме е наблюдавала, без да бърза. Когато реших да я потърся, си беше събрала багажа и беше заминала, а с доказателства не разполагах. Но винаги съм се питала... – Тя се обърна към мен с грейнало лице. – После срещнах приятелката ти Зози с малкото ѝ момиченце и разбрах, разбрах...

Погледнах непознатата пред себе си. Обикновена жена на около петдесет, може би на вид малко по-възрастна, с тежки хълбоци и изписани вежди. Жена, покрай която бих могла да мина стотици пъти на улицата, без нито за миг да се замисля, че помежду ни може да съществува роднинска връзка. И ето я, стои пред мен, на лицето ѝ е изписана отчаяна надежда и тук е капанът – знам го; знам, че моето име не е моята душа.

Но не мога, просто не мога да я накарам да повярва...

– Моля ви, мадам – усмихвам ѝ се. – Някой си е направил жестока шега. Зози не е ваша дъщеря. Каквото и да твърди, не ви е дъщеря. Колкото до Виан Роше...

Млъквам. Лицето на Рижия е безизразно, но ръката му намира моята и я стиска. Очите на Тиери също са втренчени в мен. И в този миг разбирам, че нямам избор. Човек, който не хвърля сянка, не е никакъв човек, а жена, която си дава името...

– Спомням си червено плюшено слонче. Одеяло на цветя. Май беше розово. И мече, едното му око беше от черно копче. И сребърно коте талисман, вързано с червена панделка...

Сега госпожата ме поглежда и очите ѝ греят под изписаните вежди.

– Нося ги навсякъде с мен от години – казвам аз. – Слончето избеля. Беше съвсем проскубано, но аз не ѝ позволявах да го изхвърли. Това са единствените играчки, които някога съм имала, носех ги в раницата си така, че главите им да се подават навън, за да могат да дишат.

Тишина. Дъхът драска гърлото ѝ.

– Тя ме научи да гледам на ръка – продължих аз. – И на Таро, и на чаени листа, и на руни. Все още пазя тестето ѝ в една кутия горе. Не го използвам често, и това едва ли е доказателство, но е всичко, което ми е останало от нея...

Сега жената ме гледаше зяпнала, устните ѝ разкривени в емоция, която бе твърде сложна, за да се опише.

– Тя казваше, че вие не бихте могли да се грижите за мен. И не сте знаели какво да правите. Но запази талисмана и картите Таро, както и изрезките от вестниците, и преди да умре, мисля, че искаше да ми каже, но тогава не ѝ повярвах – не исках да ѝ повярвам.

– Обичах да пея една песен. Приспивна песен. Помниш ли?

Замълчах за момент. Бях на осемнайсет месеца. Възможно ли е да си спомням такова нещо?

Но изведнъж нахлу в паметта ми. Приспивната песен, която винаги пеехме, за да обърнем вятъра, песента, която успокоява Достопочтените:

Тогава жената отвори уста и извика – мощен, разкъсван от надежда вик, който проряза въздуха като пляскащи криле.

– Това е. О, да, това е... – гласът ѝ затрепери безпомощно и тя политна към мен, разперила ръце като давещо се дете.

Подхванах я – иначе щеше да падне – и ме облъхна ухание на стари виолетки и отдавна необличани дрехи, на нафталин и паста за зъби, на пудра и прах, толкова абсурдно несъвместими с познатото ухание на сандалово дърво на майка ми, че единственото, което можех да сторя, бе да сдържа сълзите си.

– Виан – каза тя. – Моята Виан.

И аз я прегърнах, както бях прегръщала майка си в дните и седмиците преди нейната смърт, зашепнах ѝ тихи успокоителни думи, които тя не чуваше, но които все пак я утешиха, и накрая се разрида, захлипа като човек, видял повече, отколкото могат да понесат очите му, почувствал повече, отколкото може да издържи сърцето му...

Търпеливо я изчаках да се успокои. Скоро раздиращите звуци в гърлото ѝ стихнаха до едва чуто хлипане и лицето ѝ, размазано от струйките сълзи, се обърна към кръга на гостите. Дълго време никой не помръдна. Някои неща трудно се понасят и тази жена в оголената си мъка ги отблъсна, сякаш деца се бяха натъкнали на умиращо на пътя диво животно.

Никой не ѝ предложи носна кърпа.

Никой не я погледна в очите.

Никой не продума.

После – и за моя изненада – мадам Люзерон стана на крака и заговори с кристалния си глас:

– Горкичката, знам как се чувствате.

– Нима? – очите на мадам представляваха мозайка от сълзи.

– Ами, как да ви кажа, аз изгубих сина си. – Тя сложи ръка на рамото на госпожата и я поведе към близкия фотьойл. – Преживяхте шок. Пийнете шампанско. Покойният ми съпруг казваше, че шампанското има лечебни свойства.

Мадам Кайу се усмихна вяло.

– Много сте мила, госпожо...

– Елоиз. А вие сте...?

– Мишел.

Значи така се казва майка ми – Мишел.

Поне мога да продължа да се казвам Виан, помислих си и се разтреперих толкова силно, че едва не рухнах.

– Добре ли си? – загрижено попита Нико.

Кимнах и се помъчих да се усмихна.

– Май и ти имаш нужда от някакво лекарство – каза той и ми подаде чаша коняк. Изглеждаше толкова настоятелен и толкова нелеп с перуката си на Анри IV и коприненото си палто с петелки, че започнах да плача – знам, че звучи абсурдно – и за известно време напълно забравих за сцената, прекъсната от разказа на Мишел.

Но Тиери не я беше забравил. Беше пиян, но не дотам, че да забрави какво го бе накарало да проследи Рижия до тук. Беше дошъл да търси Виан Роше и накрая я бе намерил, не както си го беше представял, но все пак тук, в лагера на врага...

– Значи ти си Виан Роше – гласът му беше монотонен. Очите му бяха като главички на карфици, забодени в червено тесто.

Кимнах.

– Някога бях. Но нямам нищо общо с осребряването на онези чекове...

Той ме прекъсна.

– Това не ме интересува. Важното е, че ти ме излъга. Излъга. Мен – той поклати гневно глава, но в жеста му имаше нещо жалко, сякаш не можеше да повярва, че животът за пореден път не е отговорил на високите му изисквания за съвършенство.

– Исках да се оженя за теб – в гласа му вече се долавяше самосъжаление. – Бях готов да ти осигуря дом – на теб и на децата ти. Деца от друг мъж. Едното от тях... хм... така де, погледни го само. – Той стрелна с поглед Розет в маймунския ѝ костюм и устните му се разтеглиха в познатата гримаса. – Погледни я. Та тя е същинско животно. Пълзи на четири крака. Дори не може да говори. Но аз бях готов да се грижа и за нея – щях да повикам най-добрите специалисти в Европа, за да се заемат със случая. Заради теб, Ян. Защото те обичах.

– Обичал си я? – възкликна Рижия.

Всички го погледнаха.

Беше се облегнал на рамката на кухненската врата, пъхнал ръце в джобовете, с блеснали очи. Беше разкопчал костюма си на Дядо Коледа и отдолу се виждаше, че е облечен изцяло в черно, и цветовете толкова ми напомниха за Свирача от Хамелн, че едва си поех дъх. И той заговори с онзи свой гневен, дрезгав глас – Рижия, който ненавижда тълпите, избягва всякакви сцени и никога, никога не държи речи...

– Обичаш я? – повтори той. – Та ти изобщо не я познаваш. Любимите ѝ сладки са "просячетата", любимият ѝ цвят е яркочервено. Любимият ѝ аромат – мимоза. Плува като риба. Ненавижда черни обувки. Обича морето. Има белег на левия хълбок, получен при падане от полски товарен влак. Не иска да има къдрава коса, макар че това е страхотно. Харесва "Бийтълс", но не и "Стоунс". Някога крадяла менюта от ресторанти, понеже не можела да си позволи да се храни там. И е най-добрата майка, която познавам... – Рижия млъкна. – И не се нуждае от твоята благотворителност. Колкото до Розет... – Той я вдигна и я прегърна така, че лицето ѝ почти докосваше неговото. – Тя не е "случай". Тя е съвършена.

В първия момент Тиери изглеждаше смутен. После изведнъж като че ли разбра. Лицето му помръкна, очите му се плъзнаха от Рижия към Розет, от Розет към Рижия. Истината не можеше да се отрече: личицето на Розет не беше толкова ъгловато, косата ѝ бе по-светло рижава, но имаше неговите очи и неговата подигравателна усмивка, и в този момент не можеше да има никакво съмнение...

Тиери се завъртя на токовете си – ловка маневра, леко опорочена от факта, че забърса масата с хълбок и една чаша от шампанско падна на пода, обсипвайки плочките с диамантени късчета. Но когато мадам Люзерон я вдигна...

– Ей, какъв късмет – обади се Нико. – Бях готов да се закълна, че я чух да...

Госпожата ме изгледа заинтригувана.

– Явно е късмет.

Също като синята стъклена чиния, която изпуснах преди време, само че сега вече не ме е страх. Погледнах Розет, сгушена в прегръдките на баща си, и това, което почувствах, не беше слисване, нито страх, нито тревога, а завладяващо чувство на гордост...

– Е, радвай се, докато можеш. – Тиери вече беше на вратата, огромен в червения си костюм. – Защото точно в този момент аз ти давам предизвестие. Тримесечно, както е според договора, след което затварям – той ме изгледа с победоносна злоба. – Какво, нима си мислеше, че ще останеш след всичко, което се случи? Това място е мое, ако случайно си забравила, и аз имам планове за него, в които ти не влизаш. Забавлявай се със сладкарницата си. До Великден няма да остане и следа от вас.

Е, не се случваше за пръв път някой да го каже. Със затръшването на вратата зад него аз усетих не страх, а нов, изненадващ прилив на гордост. Най-лошото беше факт и ние го преживяхме. Променливият вятър пак бе победил, но този път аз не се чувствах победена. Напротив, бях въодушевена, готова да се изправя лице в лице дори с Фурните...

Тогава ме осени ужасна мисъл. Скочих внезапно, огледах се. Разговорът се беше възобновил, отначало колебливо, но постепенно се оживяваше. Мадам Люзерон сипваше шампанско. Нико подхвана разговор с Мишел. Попол флиртуваше с мадам Пино. Доколкото успях да чуя, общото мнение беше, че Тиери е пиян, че всичките му заплахи са просто празни приказки, които ще бъдат забравени до следващата седмица, защото сладкарницата е част от Монмартър и не може да изчезне, както не можа да изчезне и "Льо Пти Пенсон"...

Но някой липсваше. Зози я нямаше.

И не се виждаше и следа от Анук.

ТОЛКОВА ВРЕМЕ МИНА, ОТКАКТО ЗА ПОСЛЕДНО ВИДЯХ Чехълчо. Почти бях забравила какво е да подскача наоколо, да ме наблюдава с черните си като мъниста очи, да седи топличък на коляното ми или на възглавницата ми късно през нощта, за да ме пази от Черния призрак. Но Зози вече е на вратата и трябва да уловим Променливия вятър...

Викам Чехълчо със сянката на гласа си. Не мога да тръгна без него. Но той не идва, само седи край печката, помръдва с мустаци и ме наблюдава, и е странно, но не си спомням някога да съм го виждала по-ясно, всяко косъмче, всеки мустак, окъпан в светлината. Долавям и ухание, което се надига от тенджерата...

Най-обикновен шоколад, казвам си. Но мирише някак по-различно. Като шоколада, който пиех някога като дете, с много каймак, горещ, с шоколадови стърготини, канела и лъжичка за разбъркване.

– Е? – пита ме тя. – Идваш ли или не?

Пак викам Чехълчо. Но той пак не ме чува. Разбира се, че искам да замина, да видя всички онези места, за които тя говори, да яхна вятъра, да бъдем неустоими – но Чехълчо седи до медната тенджера и аз просто не мога да откъсна очи от него.

Знам, че е просто въображаем приятел, а ето я Зози, съвсем истинска и жива, но има нещо, което трябва да си припомня, една приказка, която мама обичаше да разказва, за момчето, което продало сянката си...

– Хайде, Анук – гласът ѝ става груб. В кухнята нахлува студен вятър, по прага и по обувките ѝ има сняг. Вътре в магазина се надига внезапна глъчка, подушвам шоколада и чувам мама да ме вика...

Но Зози ме хваща за ръката и ме измъква през отворената задна врата. Чувам как снегът скърца под обувките ми, студената нощ се промъква под наметалото ми...

Чехълчо! – провиквам се за последно.

Най-после той идва при мен – сянка върху снега. За миг зървам лицето ѝ не през Димящото огледало, а през сянката на Чехълчо – лице на непозната, изобщо не на Зози, разкривено и огънато като ръждив метал, и старо, старо като на най-старата баба на света, и вместо червена рокля като на мама тя носи пола от човешки сърца, и обувките ѝ са кървави на пухкавия сняг...

Аз крещя и се опитвам да се изтръгна от ръката ѝ.

Тя се е вкопчила в мен със знака на Едно Ягуар, чувам я как говори, че всичко ще бъде наред, че не бива да се страхувам, че тя ме е избрала, че ме иска, че има нужда от мен, че никой друг няма да разбере...

И знам, че не мога да я спра. Трябва да тръгна. Стигнах твърде далеч, моята магия е нищо в сравнение с нейната – но ароматът на шоколад все още е толкова силен, като уханието на гора след дъжд, и изведнъж виждам нещо друго, мъглява картина в съзнанието ми. Виждам момиче, само с две-три години по-малко от мен. Намира се в някакъв магазин, пред него има черна кутия като ковчега талисман от гривната на Зози...

– Анук!

Разпознавам гласа на мама. Но не я виждам. Прекалено далеч е. А Зози ме дърпа в тъмното и краката ми я следват в снега. И малкото момиче се кани да отвори кутията, и вътре има нещо ужасно, и ако знаех какво е, бих могла да я спра...

Излизаме срещу сладкарницата. Стоим в ъгъла на площад "Де Фо Монейор", с лице към калдъръмената улица. Там има улична лампа, която осветява снега, и сенките ни се протягат чак до стълбите. Виждам мама с крайчеца на окото си, гледа към площада. Сякаш е на сто километра разстояние, но всъщност няма как да е много далеч. Там са Рижия и Розет, и Жан-Лy, и Нико, и лицата им са някак далечни, все едно ги гледам през телескоп.

Вратата се отваря. Мама излиза.

Чувам гласа на Нико отдалеч, казва: "Какво, по дяволите, е това?"

Зад тях ромонът на гласовете се губи в пелена от статично електричество.

Надига се вятър. Хуракан – мама по никакъв начин не може да му се противопостави, макар да виждам, че се опитва. Изглежда съвсем спокойна. Почти усмихната. И се питам как аз или някой друг би могъл да си помисли, че изобщо може да прилича на Зози...

Зози ми се усмихва хищнически.

– Последна проява на дух? – възкликва тя. – Малко е късно, Виан. Аз спечелих играта.

– Нищо не си спечелила – отвръща мама. – Такива като теб никога не печелят. Може да се заблуждаваш, че си спечелила, но победата ти винаги е празна.

Зози оголва зъби.

– Ти пък откъде знаеш? Малката ме последва по собствена воля.

Мама не ѝ обръща внимание.

– Анук. Ела тук.

Но аз съм прикована към петното замръзнала светлина. Искам да помръдна – но има още нещо, шепот, като заледена кука за риболов в сърцето ми, която ме дърпа в обратната посока.

Твърде късно е. Ти направи своя избор. Хуракан няма да утихне...

– Моля те, Зози. Искам да се прибера у дома...

У дома ли? Къде е у дома? Убийците нямат дом, Нану. Убийците се носят с Хуракан...

– Но аз не съм убиец...

Нима? Нима не си?

Смехът ѝ е като тебешир, потрепващ по дъска.

– Пусни ме! – крещя аз.

Тя продължава да се залива от смях. Очите ѝ са горящи въглени, устата – бодлива тел, и аз се чудя как изобщо съм я мислила за хубава. Вони на умрели раци и бензин. Ръцете ѝ са връзка кокали, косата ѝ – гнили водорасли. Гласът ѝ е нощта, вятърът и аз чувам колко е гладна, как иска да ме погълне цялата...

Тогава мама заговорва. Съвсем спокойно. Цветовете ѝ са като Северното сияние, по-ярки от "Шанз-Елизе", тя щраква с пръсти към Зози с премерен жест, който ми е до болка познат...

Къш-къш, махни се!

Зози се усмихва със съжаление. Нанизът от сърца около кръста ѝ се подмята и подрусва като поличка на мажоретка.

Къш-къш, махни се! Мама вдига ръка втори път и сега виждам как през площада към Зози се стрелва миниатюрна искра като въгленче от огън.

Зози пак се усмихва.

– Само толкова ли можеш? – възкликва тя. – Домашни трикове и заклинания, каквито може да научи и дете? Колко жалко за уменията ти, Виан. А можеше да яхнеш вятъра заедно с нас. Но някои хора са твърде стари, за да се променят. А други просто се страхуват от свободата...

Тя пристъпва към мама и изведнъж пак се променя. Разбира се, това е магия, но сега е красива и дори аз не мога да откъсна очи от нея. Наниза от сърца вече го няма; тя е почти гола, само с поличка от висулки като от нефрит и много златни накити. Кожата ѝ е с цвят на мляко с какао, устата ѝ е като разрязан нар, тя се усмихва на мама и казва...

– Защо не дойдеш с нас, Виан? Все още има време. Нас трите... нищо не може да ни спре. Ще бъдем по-силни от Достопочтените. По-силни от Хуракан. Ще бъдем удивителни, Виан. Неотразими. Ще продаваме съблазни и сладки сънища не само тук, но и навсякъде. С твоите шоколадови бонбони ще превземем света. Ще продаваме във всички краища на планетата. Всички ще те обичат, Виан, ще промениш живота на милиони хора...

Мама трепва. Къш-къш, махни се! Но вече не го прави от все сърце: искрицата угасва още преди да е прекосила и половината площад. Пристъпва към Зози – сега е едва на три-четири метра от нея, цветовете ѝ ги няма, сякаш е потънала в някакъв сън...

Искам да ѝ кажа, че всичко е илюзия, че магията на Зози е като евтино великденско яйце – отвън излъскано до блясък, но отвориш ли го, вътре няма да намериш нищо – и тогава си спомням какво ми показа Чехълчо: момиченцето и магазина, и черната кутия, и бабата, която седи и се хили като маскиран вълк...

И внезапно възвърнах гласа си и закрещях с все сила, без да съм напълно сигурна в смисъла на думите, но знаех, че това са силни думи, заклинателни слова, предназначени да възпрат зимния вятър...

– Зози! – крещя аз.

Тя ме поглежда.

– Какво имаше в черната пинята?

ТОВА РАЗВАЛИ МАГИЯТА. ТЯ СПРЯ. ПОГЛЕДНА МЕ. Направи няколко крачки в снега, долепи лице до моето. Ясно усещах вонята на умрели раци, но не мигнах, нито извърнах глава.

– Как смееш да ме питаш това? – изрева Зози.

Едва удържах на погледа ѝ. Лицето ѝ се промени и тя отново придоби страховит вид: устата ѝ бе пещера мъхнати зъби. Сребърната гривна на китката ѝ приличаше на гривна от черепи, от наниза сърца на полата ѝ капеше кръв завеса от кръв върху натрупалия сняг. Всяваше ужас, но я беше страх, а зад нея мама наблюдаваше с особена усмивка на лицето, сякаш разбираше далеч повече от мен, кой знае как...

Тя ми кимна едва забележимо.

Повторих магическите думи:

– Какво имаше в черната пинята?

– Мислех, че сме приятелки, Нану – каза Зози. Внезапно пак се бе преобразила в Зози, онази предишната Зози с бонбонените обувки, с алената пола и коса на розови кичури, с подрънкващи разноцветни мъниста. Изглеждаше толкова истинска и толкова позната, че сърцето ми се свиваше да я гледам толкова тъжна. Ръката ми на рамото ѝ трепереше, а очите ѝ се пълнеха със сълзи, докато шепнеше...

– Моля те... о, Нану, моля те, не ме карай да ти казвам...

Майка ми беше на два метра от нас. Зад нея на площада бяха Жан-Лy, Рижия, Нико, мадам Люзерон, Алис и цветовете им бяха като фойерверки на четиринайсети юли – целите в златно, сребристо и червено...

Долових неочакван аромат на шоколад, долетял през отворената врата, и си помислих за медната тенджера на печката, димът, който се издигаше от нея, протягаше към мен призрачни пръсти, и гласът, който бях почти сигурна, че чувам, гласът на майка ми молеше: "Опитай ме, вкуси ме..."

Изредих мислено всичките пъти, когато тя ми бе предлагала горещ шоколад, а аз бях отказвала. Не защото не обичам, а защото изпитвах гняв, че тя се променя, защото ме беше яд за онова, което ни се случваше, и защото исках да ѝ го върна, да я накарам да разбере, че съм различна...

Не е виновна Зози, помислих си. Зози е само огледалото, което ни показва каквото искаме да видим. Нашите надежди, нашата омраза, нашата суета. Но вгледаш ли се в него, виждаш, че огледалото е просто парче стъкло...

За трети път изрекох с най-ясния си глас:

– Какво имаше в черната пинята?

ВЕЧЕ ГО ВИЖДАМ ТОЛКОВА ЯСНО, КАТО КАРТИНКИ НА карти Таро. Тъмният магазин, черепите по лавиците, момичето; бабата, която седи там и на древното ѝ лице е изписана ужасяваща алчност.

Знам, че и Анук го вижда. Вече дори Зози го вижда и лицето ѝ продължава да се променя, от старо става младо, от Зози става Кралицата на Сърцата, устата ѝ се гърчи от презрение към нерешителност и накрая в първичен страх. А ето че сега е едва деветгодишна, момиче в маскараден костюм със сребърна гривна на ръката.

– Искаш да разбереш какво имаше вътре? Наистина ли искаш да знаеш? – пита тя.

ЗНАЧИ НАИСТИНА ТЕ ИНТЕРЕСУВА, АНУК?

Да ти кажа ли какво видях?

Какво очаквах, това питаш? Може би сладкиши или близалки, шоколадови черепи, нанизи от захаросани зъби, всичките натруфени, безвкусни лакомства за Деня на мъртвите, готови да изригнат от черната пинята като фонтан от черни конфети?

Или нещо друго, някакво окултно откровение, поглед към Бога, намек за отвъдното, може би уверение, че мъртвите са още тук, гости на нашата трапеза, заспали неспокоен сън, пазители на важна тайна, която един ден ще бъде разкрита и на нас, останалите?

Нима това не е желанието на всички нас? Да повярваме, че Христос е възкръснал от мъртвите; че ангелите ни пазят; че рибата в петък понякога е свещена храна, а друг път – смъртен грях; че има значение дали ще падне врабче или една-две кули, или дори цяла раса, унищожена в името на едно или друго измамно божество, трудно различимо сред поредицата Истинни Божества – ха! – Боже, що за глупави същества са смъртните и смешното е че всички ние сме глупаци дори за самите божества, защото въпреки милионите, убити в тяхно име, въпреки всичките молитви и саможертви, войни и откровения, кой наистина си спомня Древните – Тлалок и Коатликуе, и Кецалкоатл, и дори лакомата Миктлансиуатл – храмовете им са превърнати в "паметници на културата", камъните им са преобърнати, пирамидите им – обрасли с трева, всички са се изгубили във времето като кръв в пясъка.

И какво ни е грижа, Анук, ако след сто години "Сакре Кьор" бъде превърната в джамия или в синагога, или в нещо съвсем друго? Защото дотогава всички ние ще сме пръст освен Този, който винаги е, който гради пирамиди, издига храмове, създава мъченици, композира прекрасна музика, отрича логиката, възхвалява смирените, приема душите в Рая, казва какво да носим, наказва неверниците, изписва Сикстинската капела, кара младежи да умират за вярата, взривява хора с дистанционно, обещава много, дава малко, не се страхува от никого и никога не умира, защото страхът от Смъртта е много по-велик от честта, добротата, вярата или любовта...

И така, обратно към въпроса. За какво ставаше дума...?

А, да, за черната пинята.

Мислиш, че съм намерила отговора вътре?

Съжалявам, съкровище. Пак си помисли.

Интересува те какво видях вътре, така ли, Анук?

Нищо. Това беше. Едно голямо нищо.

Никакви отговори, никакви категорични обяснения, нямаше отплата, нито истина. Само въздух: от черната пинята лъхна застоял въздух като утринен полъх след многовековен сън.

– Нищото е най-лошото от всичко, Анук. Никакъв смисъл, никакво послание, никакви демони, никакви богове. Умираш – и нищо. Съвсем нищо.

Тя ме гледа с онези свои тъмни очи.

– Грешиш – казва, – все нещо има.

– Моля? Наистина ли мислиш, че за теб има нещо тук? Помисли си. Сладкарницата? Тиери ще те изгони преди Великден. Като всеки разочарован мъж той е отмъстителен. След четири месеца ще се озовеш там, откъдето си тръгнала – ще останете трите без пукната пара и на пътя.

Заблуждаваш се, че ще имаш Виан? Няма да стане, разбери го. Тя не притежава смелостта да бъде самата себе си, камо ли да ти бъде майка. Заблуждаваш се, че ще имаш Рижия? Не разчитай на това. Той е най-големият лъжец от всички. Помоли го да ти покаже лодката си, Анук. Поискай да разгледаш скъпоценната му лодка...

Губя я и го усещам. Гледа ме без страх в очите. Вместо това има нещо, което не мога да разгадая точно...

Съжаление? Не. Не би посмяла.

– Сигурно е много самотно, Зози.

– Самотно ли? – сопвам ѝ се аз.

– Да си ти.

Нададох безмълвен вой на ярост. Ловният вик на Едно Ягуар, на Черния Тецкатлипока в най-ужасния му облик. Но малката не трепна. Само ми се усмихна и ме хвана за ръката.

– Въпреки всичките сърца, които си събрала – каза тя,

– Все още нямаш свое. Затова ли ти трябвах аз? За да не бъдеш повече сама?

Гледам я безмълвна, вече с възмущение. Нима Свирачът от Хамелн краде деца, подтикван от любов? Нима Големият лош вълк подмамва Червената шапчица, воден от криворазбрана нужда от компания? Аз съм Тази, която яде сърца, глупаво дете; аз съм Страхът от смъртта; аз съм Злата вещица; аз съм най-зловещата приказка и не смей да изпитваш съжаление към мен...

Отблъснах я. Не искаше да си тръгне. Посегна да ме хване за ръката и изведнъж, не питайте защо, усетих страх...

Наречете го предупреждение. Наречете го пристъп, предизвикан от въодушевление, шампанско и прекалено много пулке. Но изведнъж плувнах в студена пот, гръдта ми се стегна, задишах на пресекулки. Пулке е непредвидимо питие. При някои изостря силно чувствителността, погледът може да се избистри, но може и да предизвика делириум, да подтикне човек към прибързани действия, да го накара да разкрие повече от себе си, отколкото е препоръчително за такива като мен.

Сега вече прозрях истината: в порива си да отведа детето аз бях допуснала неволна грешка: бях разкрила истинското си лице и настъпилата от това близост се оказа смущаваща, неописуема, жестока като гладно куче.

– Пусни ме!

Анук само се усмихна.

И ето че през тялото ми премина тръпка на паника, аз се отдръпнах с всичка сила. Анук се подхлъзна и падна на снега и дори тогава видях как ме гледа с очи, изпълнени със съжаление...

Идва момент, когато дори най-добрите от нас трябва да сложат край и да избягат. Ще има и други, казвам си, нови градове, нови предизвикателства, нови дарове. Но днес никой няма да бъде ограбен.

Най-малкото аз.

Тичам напосоки през снега, подхлъзвам се по паважа, неудържима в порива си да избягам, изгубена във вятъра откъм хълма, който се надига като шепот от черен дим над Париж, запътил се кой знае накъде...

ПРИГОТВИХ ТЕНДЖЕРА ШОКОЛАД. ВИНАГИ ГО ПРАВЯ, когато съм напрегната. Необичайната сцена, разиграла се пред магазина, разтърси всички ни. Сигурно е от светлината, каза Нико: снегът придава на светлината странен вид, или от виното, или от храната...

Нека си вярва. Нека и останалите вярват, а аз отвеждам треперещата Анук на топло в сладкарницата и ѝ сипвам горещ шоколад.

– Внимавай, Нану, горещ е.

Минаха четири години, откакто за последен път е пила от моя горещ шоколад. Но сега го гълта, без да роптае. Увита в одеяло, тя почти се унесе в сън; не може да ни разкаже какво е видяла за тези няколко минути отвън на снега, нито може да обясни изчезването на Зози, нито особеното усещане, което ме бе обзело – сякаш чувах гласовете им някъде много отдалеч.

Отвън Нико е намерил нещо.

– Ей, приятели, загубила си е обувката – той изтупва топящия се сняг от ботушите си и слага обувката на масата помежду ни. – А! Шоколад. Чудесно!

Сипва си пълна чаша.

Междувременно Анук е взела обувката. Една-единствена обувка от пищно червено кадифе, с високо токче, заострен нос, цялата в символи и знаци, подходящи за бягаща авантюристка...

Пробвай ме, казва обувката.

Пробвай ме, опитай ме.

За секунда Анук се замисля. После пуска обувката на пода.

– Не знаете ли, че е лош късмет да се оставят обувки на масата?

Аз скришом се усмихвам.

– Наближава полунощ – казвам ѝ. – Готова ли си да си отвориш подаръците?

За моя изненада Рижия клати глава.

– За малко да забравя. Става късно. Ако побързаме, ще има време.

– Време за какво?

– Изненада.

– По-хубава от подаръците ли? – пита Анук.

– Ще трябва да се убедиш сама – усмихва се широко Рижия.

КЕЯТ "АРСЕНАЛ" Е НА ДЕСЕТ МИНУТИ ПЕША ОТ ПЛОЩА- да на Бастилията. Взимаме последното метро от "Питал" и пристигаме броени минути преди дванайсет. Дотогава облаците почти са се разнесли и се виждат късчета звездно небе, опасани с оранжево и златисто. Едва доловим аромат на пушек се носи във въздуха и в призрачното сияние на навалелия сняг се издигат бледите кули на "Нотър Дам".

– Какво правим тук? – питам аз.

Рижия се усмихва и слага пръст на устните си. Прегърнал е Розет, която изглежда съвсем будна, наблюдава всичко ококорена, с любопитството на дете, което отдавна би трябвало да е в леглото и сега се наслаждава активно на всяка минутка от случващото се. Анук също изглежда бодра, макар че по лицето ѝ е изписано напрежение, което ме кара да мисля, че събитията на площад "Де Фо Монейор" не са окончателно отминали. Повечето от гостите ни са останали на Монмартър, но Мишел е с нас, следва ни едва ли не уплашено, сякаш някой би могъл да си помисли, че няма работа тук. От време на време ме докосва по рамото уж случайно или гали Розет по косицата, гледа ѝ ръчичките, сякаш очаква да намери нещо там – белег, петънце, – за да докаже на самата себе си, че всичко това се случва наистина.

– Искаш ли да подържиш Розет?

Без да каже и дума, Мишел клати глава. Всъщност не съм я чула да говори, откакто ѝ разкрих коя съм. Трийсет години скръб и копнеж са придали на лицето ѝ изражение на нещо твърде често сгъвано и мачкано; сякаш не е свикнала да се усмихва, но решава да опита, все едно пробва дреха, за която е убедена, че няма да ѝ стане.

– Опитваш се да преодолееш загубата – каза тя. – И не знаеш как да преодолееш обратното.

Аз ѝ кимнах.

– Знам. Ще се справим.

Тя се усмихна – по-успешно от преди, даже очите ѝ блеснаха.

– Вече не се съмнявам – каза, като хвана ръката ми. – Имам чувството, че е семейна черта.

И точно тогава изригнаха първите фойерверки – дъжд от хризантеми над реката. Последва още един, по-далеч, и друг, и друг изящно разцъфнаха над Сена в арабески от зелено и златно.

– Полунощ. Весела Коледа! – каза Рижия.

Фойерверките почти не се чуваха, заглушени от разстоянието, както и от снега. Продължиха още десетина минути

– Искрящи паяжини и устремени към небето букети, звезди и кръгчета огън в синьо и сребристо, и алено, и розово, всички сякаш си правеха безмълвни знаци по цялото небе между "Нотър Дам" и площад "Конкорд".

Мишел ги гледаше, лицето ѝ бе озарено не само от блясъка на фойерверките. Розет ръкомахаше като обезумяла, преливаща от радост, а насладата на Анук бе някак тържествена.

– Никога не съм получавала по-хубав подарък – каза тя.

– Има и още – обади се Рижия. – Последвайте ме.

Спуснахме се по "Булевар дьо ла Бастий‘ към кея "Арсенал", където плавателни съдове от всякакви размери стоят закотвени на сигурно място, встрани от надигащата се и спадаща Сена.

– Тя каза, че нямаш лодка. – Анук за пръв път споменаваше Зози след случилото се пред "Льо Роше дьо Монмартър".

Рижия се ухили.

– Виж сама – и посочи към "Пон Морлан".

Анук стоеше, повдигната на пръсти, ококорена.

– Коя е твоята?

– Не можеш ли да познаеш?

При "Арсенал" има закотвени и по-внушителни речни кораби. Пристанището може да приеме съдове с дължина до двайсет и пет метра, а тази лодка е може би на половината на тях. Стара е, от тук се вижда, строена повече за удобство, отколкото за да развива скорост, формата ѝ е старовремска, не е толкова елегантна като околните, корпусът ѝ е от масивно дърво, а не от съвременно фибростъкло.

И въпреки това лодката на Рижия си личи веднага. Дори от разстояние има нещо в нея – формата ѝ, ярко боядисаният корпус, растенията в саксии, струпани на кърмата, стъкленият покрив, през който се виждат звездите...

– Това ли е твоята лодка? – пита Анук.

– Харесва ли ти? Не си видяла всичко. Почакай – Рижия се спуска по стълбите към лодката, привързана при моста.

За миг се скрива от погледите ни. После се вижда огънче от кибритена клечка. Появява се светлина. Запалена е свещ. Пламъчето се премества и корабчето оживява, огряно от свещи – на палубата, на покрива, на стъпалата, по первазите и парапетите, от кърмата до носа. Десетки, дори стотици свещи, трепкащи в буркани, върху чинийки, надничащи от консервни кутии и саксии, докато лодката на Рижия засиява като торта за рожден ден и сега вече виждаме онова, което до момента бяхме пропуснали: навеса, прозореца, надписа на покрива...

Той ни прави знак с ръка да се приближим. Анук не бърза, стиснала ме е за ръката, усещам, че трепери. Почти не се изненадвам да видя Чехълчо в сенките около краката ни, но не различавам ли и още нещо, с дълга опашка, движи се на големи подскоци, следва плътно Чехълчо?

– Харесва ли ви? – пита Рижия.

Засега свещите са напълно достатъчни: малко чудо, отразено в хиляди мънички точки светлина по спокойната водна повърхност. Очите на Розет се изпълват с тях, а Анук, която гледа и ме стиска за ръката, издава дълга и замечтана въздишка.

– Красиво е – отронва Мишел.

И наистина е така. Но не само...

– Това е сладкарница, нали?

Разбира се, виждам го. От табелата (все още небоядисана) над вратата до малката витринка, обрамчена със светлини, ми става ясно какъв е замисълът. Не мога дори да гадая колко време му е отнело да създаде това малко бижу

– Колко време и труд, и любов би могло да изисква подобно начинание...

Той ме наблюдава с ръце в джобовете. Погледът му е леко напрегнат.

– Като го купих, беше развалина. Изсуших го, постегнах го. И оттогава работя по него. Изплащах го близо четири години. Но винаги съм си мислил, че един ден може би...

Устните ми върху неговите не му позволяват да продължи. Мирише на боя и барутен дим. Около нас греят свещи, Париж сияе под снега и последните фойерверки гаснат нейде в далечината оттатък Площада на Бастилията, и...

– Ей, вие, двамата, вземете си стая – обажда се Анук.

Но не ни е останал дъх, за да ѝ отвърнем.

Под "Пон Морлан" е тихо, докато лежим и гледаме горящите свещи. Мишел спи на една койка, Розет и Анук си делят друга, завили са се с наметалото на Анук, Чехълчо и Бам стоят на пост срещу евентуални лоши сънища.

Над нас стъкленият покрив разкрива небе, апокалиптично осеяно със звезди. В далечината шумът от движението може едва ли не да мине за песента на прибоя на самотен бряг.

Съзнавам, че е въпрос на елементарна магия. Ян Роше не би одобрила. Но магията си е наша, моя и негова, и той има вкус на шоколад и шампанско, и накрая ние се измъкваме от дрехите и лежим, преплели тела, под одеяло от звезди.

Оттатък водата се чува музика, почти разпознавам песента:

Ей го вятъра благ...

Но нищо не трепва.