Бонбонени обувки

Част втора Едно Ягуар

ХВАНАХ АВТОБУСА ЗА УЧИЛИЩЕ КАКТО ОБИКНОВЕНО. По нищо не се познава, че тук има училище, като се изключи табелата над вратата. Всичко останало е скрито зад високи зидове и може да е административна сграда или частен парк, или нещо съвсем друго. Лицеят "Жул Ренар", не особено голям по парижките понятия, за мен е отделен град.

В училището в Ланскене имаше четирийсет ученика. Тук има осемстотин момчета и момичета плюс множество ученически чанти, MP3 плейъри, мобилни телефони, дезодоранти, тетрадки, гланцове за устни, компютърни игри, тайни, клюки и лъжи. Аз имам само една приятелка – е, почти приятелка, – Сюзан Прюдом, която живее до гробищата на улица "Ганерон" и понякога идва в сладкарницата.

Сюзан, която иска да я наричат Сюз като известната напитка, е червенокоса и се дразни от това, има кръгло розово лице и все се кани да започне диета. Всъщност косата ѝ ми харесва – напомня ми за моя приятел Рижия – и изобщо не мисля, че е дебела, но тя постоянно се оплаква от това. Преди бяхме много добри приятелки, но напоследък се случва Сюз да е в лошо настроение и да говори обидни неща без никаква причина или да заявява, че повече няма да разговаря с мен, ако не направя каквото иска от мен.

Днес пак не ми говори. Това е, защото снощи не отидох на кино с нея. Но билетите за кино са скъпи, а там се продават пуканки и кока-кола и ако не си купя, Сюз забелязва и после подхвърля шеги в училище за това, че все нямам пари. Впрочем знаех, че Шантал също ще дойде, а Сюзан се държи по друг начин, когато Шантал е с нас.

Шантал е новата най-добра приятелка на Сюзан. Тя винаги има пари за кино и косата ѝ е винаги идеално сресана. Носи кръстче с диаманти от "Тифани" и веднъж в училище, когато учителката ѝ каза да го свали, баща ѝ написа отворено писмо до вестниците, в което заяви, че е срамота да правят забележка на дъщеря му за това, че носи символа на католическата си вяра, когато момичетата мюсюлманки ходят със забрадки. Вдигна се голям шум и след това забраниха и кръстовете, и забрадките в училище. Шантал обаче продължава да носи кръстчето си. Знам, защото съм я виждала в съблекалните. Учителката се прави, че не забелязва. Бащата на Шантал има особено въздействие върху хората.

Не им обръщай внимание, казва мама. Можеш да си намериш други приятелки.

Не мислете, че не съм опитвала, но всеки път, когато си намеря нова приятелка, Сюз намира начин да се сближи с нея. И преди се е случвало. Не мога да се закълна, че е така, но все пак го усещам като мирис на парфюм във въздуха. И изведнъж онези, които мисля, че са ми приятели, започват да ме отбягват и да ходят навсякъде с нея; и преди да се усетя, вече са нейни приятели, а не мои, и аз оставам сама.

Днес Сюз не ми проговори през целия ден и седя с Шантал във всички часове, и оставяше чантата си на съседния стол, за да не мога да седна там, и всеки път, щом погледнех към тях, те като че ли ми се смееха.

Не ме интересува. Кой би искал да прилича на тях?

Но после ги виждам как си шушукат, допрели глави, и по начина, по който отбягват погледа ми, мога да позная, че пак ми се присмиват. Защо? Какво толкова има в мен? Преди поне знаех какво ме прави различна. А сега...

Нещо в косата ми? В дрехите ми? Дали това, че никога не купуваме нищо от "Галери Лафайет", че не ходим на ски във Вал д'Изер или на море в Кан? Сякаш някой ми е залепил етикет като на чифт евтини гуменки с надпис, който предупреждава, че съм второ качество.

Мама толкова се опитваше да ми помогне. У мен няма нищо необичайно, нищо, което да подсказва, че нямаме пари. Аз нося същите дрехи като останалите. Ученическата ми чанта е като на другите. Гледам същите филми, чета същите книги, слушам същата музика. Би трябвало да се впиша в тяхната среда. Но по някаква причина не успявам.

Проблемът съм аз. Просто съм неподходяща. Може би съм с неподходяща форма, кой знае, или с неподходящ цвят. Харесвам неподходящи книги. Тайно гледам неподходящи филми. Различна съм, независимо дали им харесва или не, и не виждам защо трябва да се преструвам.

Но е трудно, когато всички други имат приятели. И е трудно, когато хората те харесват само ако се правиш на някой друг.

Тази сутрин, когато пристигнах, другите играеха с топка за тенис в класната стая. Сюз я хвърляше на Шантал, тя я хвърляше на Люси, Люси – на Сандрин, и така чак до Софи в другия край на стаята. Никой не каза нищо, когато влязох. Всички продължиха да си подхвърлят топката, но аз забелязах, че никой не я подава на мен, и когато извиках: "Насам!", никой като че ли не чу. Играта сякаш се промени: без никой да каже и дума за това, сега всички се опитваха да държат топката далеч от мен, като крещяха: "Ани е пиян морков!", и ме караха да подскачам, и я подхвърляха все по-нависоко.

Знам, че е глупаво. Това е само игра. Но всеки ден в училище е така. В клас от двайсет и три деца аз съм последното нечетно число, тази, която трябва да седи сама, да дели компютър с други двама ученици (обикновено Шантал и Сюз) вместо с един; която седи сама в междучасията в библиотеката или на пейка в двора, докато другите се разхождат на групи, смеят се, разговарят или играят на нещо. Не бих имала нищо против от време на време някой друг да бъде пияният морков. Но това никога не става. Винаги съм аз.

Не че съм срамежлива. Обичам да си говоря с хората. Разбирам се с тях. Обичам да се веселя, да играя на гоненица, не съм като Клод, който е толкова срамежлив, че не разменя дума с никого и заеква, когато учителката му зададе въпрос. Не съм и докачлива като Сюз или превзета като Шантал. Винаги съм готова да изслушам някого, на когото му е тежко – когато Сюз се скара с Люси или Даниел, идва първо при мен, а не при Шантал, – но точно когато ми се струва, че сме се сближили, тя измисля някоя шега, като например да ме снима с камерата на мобилния си телефон, докато се преобличам в съблекалнята, и после да показва снимките на всички. А когато ѝ кажа: "Сюз, не прави така", тя само ме поглежда и казва, че просто се шегува, и аз трябва да се разсмея дори когато не ми е до смях, защото не искам да излезе, че нямам чувство за хумор. Но не ми се струва никак забавно. Като играта с топката за тенис – забавно е само когато не си пияният морков.

Така или иначе, за тези неща си мислех в автобуса на връщане от училище, докато Сюз и Шантал се кикотеха на седалката зад мен. Не се обръщах и се правех, че чета книгата си, макар че автобусът друсаше и буквите на страницата се замъгляваха пред очите ми. Всъщност очите ми бяха леко насълзени и затова просто гледах през прозореца, макар че докато наближавахме моята спирка след метростанцията на улица "Коленкур", навън валеше, беше почти тъмно и всичко тънеше в парижка сивота.

Може би занапред ще пътувам с метрото. Спирката не е толкова близо до училище, но ми харесва заради бисквитения мирис на ескалаторите, порива на вятъра от пристигащите влакове, хората, тълпите. В метрото могат да се видят какви ли не странни хора. Представители на всички раси, туристи, мюсюлманки със забулени лица, търговци африканци с джобове, пълни с фалшиви часовници, абаносови фигурки, гривни от мидени черупки и мъниста. Има мъже, облечени като жени, и жени, облечени като филмови звезди, хора, които ядат странни закуски от кафяви хартиени пликове, момчета и момичета с пънк прически, татуировки и обеци на веждите, просяци, музиканти, джебчии и пияници.

Мама предпочита да пътувам с автобуса.

Разбира се. Тя би пътувала с него.

Сюзан се изкиска и аз се досетих, че отново говори за мен. Станах, без да ѝ обръщам внимание, и тръгнах към предната врата на автобуса.

Тогава видях Зози да стои между предните седалки. Днес не беше с бонбонените обувки, а с виолетови ботуши с платформи, целите в токи чак до коленете. Беше с къса черна рокля без ръкави, под нея – яркозелен пуловер, а в косата си имаше яркорозов кичур и изглеждаше страхотно.

Не можах да се сдържа. Казах ѝ го.

Бях сигурна, че вече ме е забравила, но тя ме позна.

– Ани! Здравей! – Зози ме целуна. – Аз слизам тук. Ти ще слизаш ли?

Обърнах се и видях Сюзан и Шантал да ме гледат толкова учудено, че дори бяха престанали да се смеят. Но едва ли някой би се изсмял на Зози. А дори да го направи, тя не би обърнала внимание. Виждах как Сюзан стои със зяпнала уста (не особено приятна гледка), а до нея Шантал с лице, позеленяло почти колкото пуловера на Зози.

– Приятелки ли са ти? – попита Зози, докато слизахме от автобуса.

– В известен смисъл – казах аз и завъртях очи.

Зози се разсмя. Тя много се смее, и то доста силно, и изобщо не ѝ пука дали хората я гледат. Изглеждаше много висока с тези ботуши на платформи. Прииска ми се и аз да имам такива.

– Ами защо не си купиш? – попита Зози.

Свих рамене.

– Трябва да ти кажа, че изглеждаш много... обикновено

– Хареса ми начинът, по който каза "обикновено": в очите ѝ блеснаха искрици, които бяха всичко друго освен подигравателни. – Аз те мислех за по-оригинално момиче, ако разбираш какво имам предвид.

– Мама не иска да се различаваме от другите.

Тя повдигна вежди.

– Наистина ли?

Аз отново свих рамене.

– Е, добре, всеки с вкуса си. Виж, има едно чудно местенце малко по-нататък, където правят най-прекрасните торти "Сент Оноре". Какво ще кажеш да отидем да се почерпим?

– По какъв случай? – попитах аз.

– Ще ти бъда съседка!

Разбира се, знам, че не бива да ходя никъде с непознати. Мама често ми го повтаря, а и не може да живееш в Париж, без да си поне малко предпазлив. Но сега беше друго – сега бях със Зози, а и освен това отидохме на публично място, в английска чайна, която не бях виждала досега и където наистина имаше прекрасни торти, точно както Зози бе обещала.

Никога не бих дошла тук сама. Такива места ме притесняват – навсякъде има стъклени маси и дами със скъпи кожи, които пият изискани чайове в чаши от костен порцелан, и сервитьорки с къси черни рокли, които огледаха мен с ученическите ми дрехи и разрошената ми коса, огледаха и Зози с виолетовите ѝ ботуши с платформи, сякаш не можеха да повярват на очите си.

– Обичам това място – прошепна ми Зози. – Весело е. А се взема толкова на сериозно...

И цените си вземаше на сериозно. Изобщо не бяха по джоба ми – десет евро за чайник чай, дванайсет за чаша горещ шоколад.

– Не се тревожи. Аз черпя – каза Зози и седнахме на една маса в ъгъла, където сервитьорка с намусена физиономия, която приличаше на Жана Моро, кисело ни подаде менюто.

– Знаеш коя е Жана Моро? – учуди се Зози.

Аз кимнах, все още притеснена.

– Беше страхотна в "Жул и Жим".

– Не като тази с кльощавия задник – каза Зози и кимна към сервитьорката, която сега се разсипваше в любезности пред две разкошно облечени дами с еднакви руси коси.

Аз се изсмях. Дамите ме погледнаха, после сведоха очи към виолетовите ботуши на Зози. Те допряха глави и изведнъж ми напомниха за Сюз и Шантал. Почувствах как устата ми пресъхва.

Зози явно забеляза нещо, защото спря да се смее и ме погледна загрижено.

– Какво има? – попита тя.

– Не знам. Просто си помислих, че тези хора ни се присмиват.

Опитах се да ѝ обясня, че точно на такива места ходи Шантал с майка си: където много слаби дами с кашмирени дрехи в пастелни тонове пият чай с лимон и не ядат пасти.

Зози кръстоса дългите си крака.

– Така е, защото ти не си клонинг. Клонингите се вписват в средата. Особняците изпъкват. Питай ме кои предпочитам.

Свих рамене.

– Досещам се.

– Май не си убедена – тя се усмихна дяволито. – Гледай сега.

Зози щракна с пръсти към сервитьорката, която приличаше на Жана Моро, и точно в този момент сервитьорката залитна на високите си токчета и изпусна чайник с чай на масата пред себе си, като заля покривката и горещият чай потече в чантите и по скъпите обувки на дамите.

Погледнах Зози.

Тя се усмихна.

– Хубав номер, нали?

Тогава аз се разсмях, защото, разбира се, това беше случайност и никой не би могъл да предвиди какво ще стане, но на мен ми се стори, че Зози е накарала чайника да падне и сервитьорката да се засуети около мократа маса, а пастелните дами – около обувките си, за да престанат да ни обръщат внимание и да се смеят на екстравагантните ботуши на Зози.

Тогава ние си поръчахме торти и кафе от менюто. Зози поръча "Сент Оноре" – тя не е на диета, – а аз избрах бадемова торта и двете пихме кафе лате с ванилия и си говорихме много по-дълго, отколкото очаквах, за Сюз, за училище, за книги, за мама, за Тиери и за нашата сладкарница.

– Сигурно е прекрасно да живееш над сладкарница – започна Зози, докато дъвчеше първата хапка от тортата си "Сент Оноре".

– Не е толкова хубаво, колкото в Ланскене.

Зози се заинтересува.

– Ланскене?

– Едно място, където живеехме по-рано. Някъде на юг. Там беше хубаво.

– По-хубаво, отколкото в Париж? – учуди се тя.

И аз ѝ разказах за Ланскене, за Ле Маро край брега на реката, където играехме с Жано, разказах ѝ за Арманд и за хората от реката, и за лодката на Рижия със стъкления покрив и тясната кухничка с напуканите емайлирани тенджери, и как с мама правехме шоколадови бонбони късно вечер и рано сутрин, и тогава всичко замирисваше на шоколад, дори прахът.

Накрая се изненадах, че съм говорила толкова много. Не бива да говоря за тези неща, нито за местата, където сме живели преди. Но със Зози е различно. С нея ми се струва безопасно.

– И сега, когато мадам Пусен я няма, кой ще помага на майка ти? – попита Зози, докато обираше с лъжичка пяната от кафето.

– Ще се справим – казах аз.

– Розет ходи ли на детска градина?

– Още не – по някаква причина не ми се искаше да ѝ разказвам за Розет. – Но е много умна. Много хубаво рисува. Прави знаци и дори следи думите с пръстче в книгата, когато ѝ четем приказки.

– Не си приличате много.

Аз свих рамене.

Зози ме погледна особено, сякаш искаше да добави нещо, но си замълча. Допи кафето си и каза:

– Сигурно е трудно, като нямате баща.

Пак свих рамене. Разбира се, че имам баща, просто не знам кой е, но нямаше да кажа това на Зози.

– Сигурно си много близка с майка си.

– Ъ-хъм – измънках аз и кимнах.

– Приличате си... – тя млъкна, усмихна се и се намръщи, сякаш се затрудняваше да намери подходящите думи.

– А у теб има нещо, Ани, нещо, което не мога докрай да проумея...

Разбира се, не отговорих на това. Мълчанието е по-сигурно, казва мама, защото не могат да използват казаното срещу теб.

– Ясно е, че не си клонинг. Обзалагам се, че знаеш някои номера...

– Номера? – помислих си за сервитьорката и за изпуснатия чайник. Сведох очи и отново се почувствах неловко, прииска ми се да донесат сметката, за да мога да кажа "довиждане" и да хукна към къщи.

Но сервитьорката не ни обръщаше внимание и говореше с мъжа зад кафе-бара, смееше се и отмяташе коси точно както прави Сюз, когато Жан-Лy Рембо (момчето, което харесва) е наблизо. Впрочем забелязала съм нещо при сервитьорите и сервитьорките: дори да ви обслужат навреме, никога не бързат да ви донесат сметката.

Но Зози направи знак с пръсти толкова незабележимо, че можех и да не го видя. Леко движение като завъртане на копче – и сервитьорката, която приличаше на Жана Моро, се обърна рязко, сякаш някой я беше побутнал, и веднага ни донесе сметката.

Зози се усмихна и извади портмонето си. Жана Моро чакаше с отегчена и намусена физиономия и аз помислих, че Зози ще изтърси нещо – в края на краищата човек, който използва думи като "задник" в английска чайна, едва ли се притеснява да изкаже мнението си.

Но тя нищо не каза.

– Ето ви петдесетачка. Задръжте рестото – и подаде на сервитьорката банкнота от пет евро.

Дори аз забелязах, че са пет. Видях банкнотата съвсем ясно, когато Зози я остави на подноса и се усмихна. Но кой знае защо, сервитьорката не забеляза. Само каза:

– Мерси, приятен ден.

Зози отново направи същия знак и прибра портмонето си, сякаш нищо не се е случило...

И после се обърна и ми намигна.

В първия момент се зачудих дали не ми се е привидяло. Може би просто е станала грешка – в края на краищата в чайната имаше много хора, сервитьорката беше заета, случва се да стават грешки.

Но след случката с чам...

Зози ми се усмихна като котка, готова да те одраска, докато мърка на коленете ти.

Номера, така ги наричаше тя.

Случки, мислех си аз.

Изведнъж ми се прииска да не бях идвала, да не бях говорила с нея онзи ден пред сладкарницата. Това е само игра – дори не е истинска, – но ми се струва толкова опасно, като нещо заспало, което побутваш и то се събужда.

Погледнах часовника си.

– Трябва да тръгвам.

– Ани, отпусни се. Четири и половина е...

– Мама се тревожи, когато закъснявам.

– Пет минути няма да променят нищо...

– Трябва да тръгвам.

Мисля, че очаквах да ме спре, да ме накара да се обърна, както беше направила със сервитьорката. Но Зози просто се усмихна и аз се почувствах глупаво от това, че съм се паникьосала. Някои хора просто се поддават на внушение. Сигурно сервитьорката беше една от тях. Или може би и двете бяха сгрешили – или аз грешах.

Но знаех, че не греша. И тя знаеше, че съм я видяла. Личеше си по цвета на лицето ѝ. И по погледа ѝ – леко дяволит, сякаш нещо ни сближаваше, нещо повече от разговор на торта и кафе.

Знаех, че не е безопасно. Но Зози ми харесва. Наистина. Прииска ми се да кажа нещо, да ѝ обясня...

Обърнах се и видях, че тя продължава да се усмихва.

– Хей, Зози – започнах аз, – това ли е истинското ти име?

– Хей, Ани – каза тя, като имитираше тона ми, – това ли е истинското ти име?

– Ами... – бях толкова стъписана, че за малко да ѝ призная. – Истинските ми приятели ме наричат Нану.

– И много приятели ли имаш? – попита усмихната Зози.

Аз се засмях и вдигнах един пръст.

КАКВО ИНТЕРЕСНО ДЕТЕ. В НЯКОИ ОТНОШЕНИЯ ПО-малко от връстниците си, но толкова по-зряло в други: лесно разговаря с възрастни, но с другите деца се държи неловко, сякаш се опитва да слезе до тяхното ниво. С мен беше открито, забавно, приказливо, меланхолично, добронамерено, но инстинктивно предпазливо при всяко докосване – дори най-бегло – до темата за странностите му.

Разбира се, никое дете не иска да изглежда различно. Но подозрителността на Ани отива по-далеч от това. Тя сякаш крие нещо от хората, някакво необичайно качество, което ако бъде разкрито, може да я изложи на опасност.

Другите може и да не го забелязват. Но аз не съм като другите и чувствам, че тя ме привлича със сила, на която не мога да устоя. Чудя се дали знае каква е, дали разбира, дали изобщо осъзнава какъв потенциал се крие в малката ѝ главица.

Днес отново я срещнах, докато се връщаше от училище. Тя се държа... не точно хладно, но със сигурност по-резервирано от вчера, сякаш съзнаваше, че е прекрачила някаква граница. Както казах, интересно дете и още по-интересно заради предизвикателството, което ми отправя.

Чувствам, че не е неподатливо на съблазън, но е предпазливо, много предпазливо, и ще трябва да напредвам бавно, ако не искам да го подплаша.

Така че този ден размених само няколко думи с Ани – не споменах нито странностите ѝ, нито мястото, което тя нарича Ланскене, нито сладкарницата – и после се разделихме, но преди това ѝ казах къде живея и къде работя сега.

Да, работя. Всеки има нужда да работи. Това ми дава възможност да играя, да бъда сред хора, да ги наблюдавам и да научавам малките им тайни. Разбира се, не се нуждая от пари, затова мога да си позволя да приема всякаква работа. Първата, която момиче като мен може да си намери на място като Монмартър.

Не, не тази. Като сервитьорка, разбира се.

Не съм работила в кафене от много, много години. Сега не ми се налага да го правя – заплащането е лошо, а работното време – още повече, – но ми се струва, че на Зози дьо л'Алба ѝ отива да бъде сервитьорка, а освен това ми дава добра възможност да наблюдавам хората в квартала.

Кафе "Ле Пти Пенсон", сгушено в ъгъла на площад "Де Фо Монейор", е традиционно заведение от романтичното минало на Монмартър, мрачно, опушено, с полепнал по стените слой мазнина и никотин. Собственикът му е Лоран Пенсон, шестдесет и пет годишен кореняк парижанин с дръзки мустаци и лоша лична хигиена. Кафето се посещава предимно от хора от старото поколение, на които допадат ниските цени и специалитетът на деня, и от странни птици като мен, които харесват зрелищната грубост на съдържателя и крайните политически възгледи на старците – редовни клиенти на заведението.

Туристите предпочитат "Плас дю Тертр" заради спретнатите малки кафенета с наредените върху калдъръма маси с карирани ленени покривки. Или пекарната в стил ар деко в ниската част на Монмартър с изискано подредените си тарталети и сладки. Или английската чайна на улица "Раме". Но туристите не ме интересуват. Интересува ме онази сладкарница отсреща, от другата страна на площада. От тук мога да наблюдавам кой влиза и кой излиза, да броя клиентите, да следя доставките и да опознавам ритъма на живота там.

Писмата, които откраднах първия ден, се оказаха напълно безполезни от практична гледна точка. Подпечатана фактура с дата 20 октомври, на която пише "ПЛАТЕНО В БРОЙ", издадена от "Согар Фис", доставчик на сладкарски изделия. Но кой в днешно време плаща в брой? Това е непрактичен, безсмислен начин на плащане – тази жена няма ли банкова сметка? И не ми дава никаква допълнителна информация.

Второто писмо съдържаше картичка до мадам Пусен, подписана "Целувки, Тиери". С пощенско клеймо от Лондон и "До скоро виждане, моля ви да не се тревожите", небрежно добавено отдолу.

Отделих го за по-нататъшно ползване.

Третото – пощенска картичка от Рона – съдържаше още по-малко сведения:

"Пътувам на север. Ще се отбия, когато мога." Подписана от "Р." Картичката беше адресирана просто до "Я." и "А.", но с толкова небрежен почерк, че "Я." можеше да мине и за "В.".

Четвъртото беше рекламна брошура с предложение за финансови услуги.

И все пак, помислих си, има време.

– Хей! Това сте вие!

Същият художник. Сега вече го познавам, казва се Жан-Луи, а приятелят му с баретата е Попол. Често ги виждам в "Льо Пти Пенсон", пият бира и заговарят жените. Взимат петдесет евро за рисунка с молив – да речем, десет за рисунката и четирийсет за ласкателствата – и не говорят за нищо друго освен за изкуство. Жан-Луи е чаровник – особено податливи на чара му са невзрачните жени – и успехът му се дължи по-скоро на упорство, отколкото на талант.

– Няма да ти платя, така че не си губи времето – казах аз, щом го видях да разгръща скицника си.

– Тогава ще изпратя портрета на Лоран – отвърна той и ми намигна. – Или ще си го запазя.

Попол се прави на безразличен. Той е по-възрастен от приятеля си и стилът му е по-изчистен. Всъщност Попол рядко говори, само стои със статива си в един ъгъл на площада, гневно се мръщи над белия лист и драска със страховита всеотдайност. Има внушителни мустаци и кара клиентите да седят дълго, докато той се мръщи, драска, мърмори ядосано под носа си и накрая им показва портрет с такива причудливи пропорции, че в стъписването си те плащат колкото им поиска.

Жан-Луи продължи да ме скицира, докато вървях между масите.

– Предупреждавам те, ще те накарам да ми плащаш като на модел – казах аз.

– Виж тези лилии – безгрижно отвърна Жан-Луи. – Не се ядосват и не искат да им плащам за това, че ги рисувам.

– Лилиите не плащат наем.

Тази сутрин ходих до банката. Правя го всеки ден от началото на седмицата. Тегленето на двайсет и пет хиляди евро в брой може да привлече недоброжелателно внимание, но когато теглите малки суми – хиляда днес, двеста утре, – рядко някой си спомня за това.

И все пак не е полезно човек да се самозабравя.

Така че днес отидох в банката – не като Зози, а като колежката, на чието име бях открила сметката – Барбара Бошан, служителка с безупречна автобиография. Облякох се по-невзрачно за случая: макар че е невъзможно да бъда напълно невидима (освен ако се старая да не бия на очи), всеки може да бъде невзрачен и една безлична жена с вълнена шапка и ръкавици може да остане незабелязана почти навсякъде.

Затова веднага усетих: странното чувство, че ме изучават, докато стоя на касата, необичайната наблюдателност в погледите им, молбата да изчакам да донесат желаната от мен сума, мирисът и звуците, които подсказваха, че нещо не е наред.

Не изчаках съмненията ми да се потвърдят. Излязох от банката веднага щом касиерката тръгна нанякъде, пъхнах чековата книжка и картата в плик и го пуснах в първата пощенска кутия. Адресът на плика беше измислен: уличаващите документи щяха три месеца да пътешестват от една пощенска станция до друга, докато накрая се озоват в депото за недоставени писма и се изгубят завинаги. Ако някога ми се наложи да се отърва от труп, ще постъпя по същия начин: ще разпратя разчленените ръце, крака и части от туловището до различни адреси в Европа, докато полицията напразно търси прясно изкопан гроб.

Не че убийствата са по вкуса ми. И все пак нито една възможност не бива да се изключва напълно. Влязох в магазин за конфекция, в който се преоблякох от дрехите на мадам Бошан в тези на Зози дьо л'Алба и като се оглеждах за всичко съмнително, стигнах по заобиколен път до пансиона в долната част на Монмартър, където бях отседнала, за да размисля над бъдещите възможности.

По дяволите.

Във фалшивата сметка на мадам Бошан имаше още двайсет и две хиляди евро – пари, заради които бях прекарала шест месеца в планиране, проучване, намиране и доизпипване на поредната си самоличност. Вече нямаше как да ги изтегля, макар че не вярвах да ме разпознаят на размазаните записи от охранителните камери: по всяка вероятност сметката беше замразена и се водеше полицейско разследване. Трябваше да приема, че парите са изгубени завинаги и единственият ми спомен от тях е поредната висулка на гривната ми – мишка, която по случайност особено приляга на самоличността на горката Франсоаз.

Тъжната истина е, че моят занаят няма бъдеще. Шест пропилени месеца – за да се озова там, откъдето тръгнах. Без пари, без живот.

Е, това може да се промени. Трябва ми само малко вдъхновение. Ще започна от сладкарницата, защо не? От Виан Роше от Ланскене, която по неизвестни причини се е преобразила в Ян Шарбоно, майка на две деца, почтена вдовица от Монмартър.

Дали не виждам в нея сродна душа? Не. Но надушвам предизвикателство. Макар че в момента от сладкарницата не може да се изкопчи много, животът на Ян ми се вижда интригуващ. И, разбира се, тя е майка на онова дете. На онова интересно дете.

Отседнала съм близо до булевард "Дьо Клиши", на десет минути пеша от площад "Де Фо Монейор". В две стаи с големината на пощенска марка на върха на четири реда тесни стълби, достатъчно евтини, за да ми вършат работа, и достатъчно дискретни, за да мога да запазя анонимност. От тук виждам улиците, следя минувачите, вписвам се в обстановката.

Това не е горната част на Монмартър, за която мога само да мечтая. Всъщност тук е доста по-скромно от приятния апартамент на Франсоаз в 11-и район. Но Зози дьо л'Алба не робува на условностите и не се притеснява да живее скромно. Тук живеят всякакви хора: студенти, продавачи, имигранти, масажистки – както лицензирани, така и нелицензирани. Само около пансиона има към 5-6 църкви (покварата и религията са като сиамски близнаци), по улицата се въргалят повече боклуци, отколкото окапали листа, постоянно мирише на канализация и кучешки изпражнения. В тази част на Монмартър малките кафенета са отстъпили пред евтините закусвални за бързо хранене и баровете без лиценз, край които нощем се събират скитници да пият червено вино в пластмасови чаши, преди да легнат да спят на тротоара пред спуснатите транспаранти на витрините.

Сигурно скоро ще ми омръзне да живея тук, но засега ми трябва място, където да се покрия за известно време, докато скандалът с мадам Бошан – и Франсоаз Лавери – утихне. Знам, че повече предпазливост никога не е излишна, а и както казваше майка ми, трябва да изчакаш черешите да узреят, преди да ги обереш.

ДОКАТО ЧАКАХ ЧЕРЕШИТЕ ДА УЗРЕЯТ, УСПЯХ ДА събера някои сведения за обитателите на площад "Де Фо Монейор". Мадам Пино, дребната като пъдпъдък жена, която държи магазинчето за вестници, сувенири и всякакви джунджурии, обича да клюкарства и сподели с мен личното си мнение за хората от квартала.

От нея знам, че Лоран Пенсон ходи по барове за запознанства, че дебелият млад мъж от италианския ресторант тежи над сто и петдесет килограма, но въпреки това ходи в сладкарницата поне два пъти седмично и че жената с кучето, която минава всеки четвъртък в десет часа сутринта, е мадам Люзерон, чийто съпруг миналата година получил сърдечен удар и не се съвзел, а синът ѝ починал на тринайсет години. Всеки четвъртък, казва мадам Пино, тя ходи на гробищата с глупавото си малко куче. Никога не пропуска. Горката жена.

– А сладкарницата? – попитах веднъж аз, като взех "Пари Мач" (мразя "Пари Мач") от малката лавица със списания.

Под и над списанията има пъстра сбирщина от религиозни сувенири: гипсови фигурки на Дева Мария, евтини керамични изделия, стъклени кълба със снежинки, които се сипят върху "Сакре Кьор", медальони, кръстчета, броеници, тамян за всякакви случаи. Подозирам, че мадам Пино е силно набожна: когато погледна корицата на списанието в ръцете ми (на която принцеса Стефани Монакска лежеше по бански на някакъв плаж), присви устни като кокоше дупе.

– Няма много за разправяне – каза тя. – Съпругът ѝ починал някъде в Южна Франция. Но тя бързо се е съвзела – мадам Пино отново присви устни. – Като гледам, май скоро ще има сватба.

– Наистина ли?

Тя кимна.

– С Тиери льо Тресе, собственика. Даваше го евтино на мадам Пусен, защото беше близка на семейството. Така се запозна с мадам Шарбоно. Личи си, че е влюбен до уши

– Мадам Пино маркира списанието на касата. – Само се чудя дали разбира с какво се захваща. Тя трябва да е с двайсет години по-млада, а той все пътува по работа, и с тези две деца, че и едното е такова особено...

– Особено? – попитах аз.

– О, не сте ли чули? Горкото. Сигурно е много тежко с такова дете, а и от тази сладкарница не се печели, къщата е стара, с два горни етажа – има разходи за отопление, за наем...

Оставям я да приказва. Клюките са разменна монета за хора като мадам Пино и чувствам, че вече съм ѝ дала достатъчно поводи за размисъл. Не се съмнявам, че с розовия си кичур в косата и яркочервените си обувки аз също съм обещаващ обект за одумване. Излязох от магазинчето с весело "довиждане" и усещането, че нещата започват добре, и се върнах на работното си място.

Това е най-добрият наблюдателен пункт, на който можех да се надявам. Оттук мога да виждам всички клиенти на Ян, да следя кой влиза, кой излиза и по колко пъти на седмица, да наблюдавам децата.

Малкото е доста буйно – не шумно, но пакостливо – и макар че изглежда дребно, е по-голямо на възраст, отколкото предполагах. Мадам Пино разправя, че е почти на четири, а още не говори, макар че като че ли владее знаците на глухонемите. Особено дете, казва тя с онова леко презрение, с което говори за чернокожи, евреи, чужденци и политически коректни хора.

Особено? Не се съмнявам. Но какво точно му е особеното – това предстои да узная.

Разбира се, не бива да забравяме и Ани. От прозорците на "Льо Пти Пенсон" я виждам всяка сутрин малко преди осем и всеки следобед след четири и половина – и тя говори с мен достатъчно дружелюбно за училище, за приятелите си, за учителите, за хората, с които пътува в автобуса. Не е зле като за начало, но чувствам, че е малко сдържана. Това донякъде ми харесва. Бих могла да използвам силата ѝ – сигурна съм, че с подходящата подготовка ще стигне далеч, – а и, знаете ли, една съществена част от съблазняването се състои в преследването на целта.

Но "Льо Пти Пенсон" вече ми омръзва. Заплатата ми за първата седмица едва ще покрие разходите за наем, а на Лоран трудно може да се угоди. Но по-лошото е, че той започна да ме забелязва: личи си по цветовете на лицето му и по това как приглажда косата си, по необичайните грижи, които полага за външния си вид.

Разбира се, знам, че винаги има такъв риск. Лоран нямаше да забележи Франсоаз Лавери. Но Зози дьо л'Алба притежава особен чар. Той го разбира: не обича чужденци, а тази жена определено изглежда различно, в нея има нещо циганско, което буди недоверие...

И въпреки това за пръв път от години Лоран внимателно подбира дрехите си, не слага обичайната вратовръзка (твърде крещяща, твърде широка), претегля достойнствата на този или онзи костюм, поглежда към старото шише тоалетна вода, използвана за последно на нечия сватба преди години: тя вече мирише на кисело и оставя кафяви петна по чистата бяла риза...

При други обстоятелства сигурно щях да го окуража, да си поиграя със суетността на стареца с надеждата за някоя и друга лесна придобивка: кредитна карта, може би пари, скътани в таен сейф – кражба, за която Лоран не би посмял да докладва.

По всяко друго време щях да го направя. Но мъже като Лоран се намират лесно. Виж, жени като Ян...

Преди години, когато бях друг човек, отидох на кино да гледам филм за древен Рим. Филмът ме разочарова в много отношения: твърде много червена боя и холивудско възмездие. Но особено нереалистични ми се видяха сцените с гладиатори заради публиката от компютърно генерирани хора на фона, които подвикваха, смееха се и размахваха ръце в еднакви движения като анимирани мотиви от тапети. Тогава се питах дали създателите на филма някога са наблюдавали истинска тълпа. Аз съм го правила – обикновено тълпата ми се вижда далеч по-интересна от самия спектакъл – и макар че движенията на тълпата във филма можеха да минат за убедителни, хората бяха безцветни и в поведението им нямаше нищо естествено.

Е, Ян Шарбоно ми прилича на онези хора. Тя е частица от фона, достатъчно реалистична за страничния наблюдател, но поведението ѝ представлява предсказуема поредица от действия. И тя е безцветна – или ако има цвят, се е научила ловко да го прикрива под тази маска на неестественост.

Децата обаче са ярко оцветени. Повечето деца са по-цветни от възрастните, но въпреки това Ани пак изпъква с лазурното си сияние от пеперудено синьо, което предизвикателно се откроява на фона на небето.

Струва ми се, че има още нещо – някаква сянка, която подскача след нея. Видях я за пореден път, докато Ани играеше с Розет пред сладкарницата: Ани развяваше пухкавата си византийска коса, позлатена от следобедното слънце, а Розет, хванала сестра си за ръка, скачаше из локвите на паважа, обута в яркожълти гумени ботуши.

Някаква сянка. Куче, котка?

Е, ще разбера. Знаеш, че ще успея. Дай ми време, Нану. Още малко време.

ДНЕС ТИЕРИ СЕ ВЪРНА ОТ ЛОНДОН С КУП ПОДАРЪЦИ ЗА Анук и Розет и дузина жълти рози за мен.

Беше дванайсет и петнайсет и аз тъкмо се канех да затворя за обедна почивка. Привършвах с опаковането на кутия ореховки за една клиентка и се готвех да прекарам приятна почивка с децата (четвъртък е свободният следобед на Анук). Увих кутията с розова панделка – движение, което бях повтаряла хиляди пъти, – вързах я, после пригладих краищата с острието на ножицата, за да се накъдрят.

– Ян!

Ножицата се изплъзна от ръката ми и къдрицата се развали.

– Тиери! Връщаш се един ден по-рано!

Той е едър мъж, висок и тежък. С кашмиреното си палто едва мина през отвора на малката врата на сладкарницата. Открито лице, сини очи, гъста коса, все още тъмна на повечето места. Големи ръце, свикнали да работят, напукани длани и гладки нокти. Мирис на прах от мазилка, кожа, пот, пържени картофи с бекон и – рядко – гузна дебела пура.

– Липсваше ми – каза той и ме целуна по бузата. – Съжалявам, че не можах да си дойда навреме за погребението. Тежко ли беше?

– Не. Но малко тъжно. Никой не дойде.

– Ти се справяш с всичко, Ян. Не знам как го правиш. Как е търговията?

– Добре.

Всъщност никак: това ми беше втората клиентка за деня, без да броя онези, които влизаха само да разгледат. Но аз се радвах, че Тиери я завари тук – млада китайка с жълто яке, която несъмнено щеше да изяде с удоволствие ореховките си, но кутия ягоди в шоколад би ѝ доставила далеч по-голямо удоволствие. Не че има значение. Това не е моя грижа. Поне вече не.

– Къде са момичетата?

– Горе – казах аз. – Гледат телевизия. Как беше в Лондон?

– Прекрасно. Трябваше да дойдеш.

Всъщност знам как е в Лондон: с майка ми живяхме там около година. Не знам защо не съм му го казвала и защо го оставих да си мисли, че съм родена и израснала във Франция. Може би това е стремеж да бъда обикновена, а може би страх, че ако спомена за майка ми, той ще започне да ме възприема по друг начин.

Тиери е солиден гражданин. Той е син на строител, забогатял от имоти, и рядко се е сблъсквал с необичайни и непостоянни неща. Вкусовете му са обикновени. Тиери яде пържоли, пие червено вино, обича децата, тромавите шеги и глупавите рими, предпочита жени, които носят поли, по навик ходи на църква в неделя, няма предразсъдъци към чужденците, но би предпочел да не са толкова много. Харесва ми и все пак не би ми хрумнало да му се доверя – нито на когото и да било другиго.

Няма и нужда да го правя. Никога не съм се нуждаела от довереник. Имам Анук. Имам Розет. Кога изобщо са ми трябвали други хора?

– Изглеждаш ми тъжна – китайското момиче беше излязло. – Какво ще кажеш за един обяд?

Усмихнах се. В света на Тиери обядът е лек срещу тъгата. Не бях гладна, но трябваше да се съглася, иначе той щеше да виси в сладкарницата цял следобед. Затова повиках Анук, придумах Розет да си облече палтото и тръгнахме през площада към "Льо Пти Пенсон", където Тиери обича да сяда заради уютно западналата обстановка и тежката мазна храна, а аз не обичам по същите причини.

На Анук не ѝ се седеше, а Розет трябваше да спи следобед, но Тиери беше въодушевен от пътуването си до Лондон: от тълпите, сградите, театрите, магазините. Строителната му фирма работи по обновяването на някакви административни сгради близо до "Кингс Крос" и той обича да надзирава работниците си, затова заминава с влака в понеделник и се връща за почивните дни. Бившата му жена Сара още живее в Лондон със сина им, но Тиери енергично ме уверява (не че има нужда), че той и Сара отдавна не са се виждали.

Вярвам му: при Тиери няма нищо скрито, нищо потайно. Любимото му лакомство е обикновеният млечен шоколад, който може да се купи от всеки супермаркет във всеки град. Трийсет процента какао, не повече, и той се облизва като малко момче. Но аз се радвам на ентусиазма му и му завиждам за простотата и за неспособността да лъже. Може би завистта ми е повече от любовта – но има ли чак такова значение?

Запознахме се миналата година, когато покривът започна да тече. Повечето хазяи в най-добрия случай биха изпратили майстор, но Тиери се познаваше с мадам Пусен от много години (стара семейна приятелка, обясни той) и дойде сам да поправи покрива, остана за чаша горещ шоколад и си поигра с Розет.

Оттогава минаха дванайсет месеца и вече сме се превърнали в стара двойка, затънала в уюта на предпочитанията и навиците си, макар че Тиери все още не е нощувал у нас. Той мисли, че съм вдовица, и трогателно се старае "да ми даде време". Но желанието му е налице, неизказано и незадоволено – и дали наистина ще е чак толкова лошо?

Само веднъж си позволи да намекне за това, когато бегло спомена за апартамента си на улица "Дьо ла Кроа", в който ни е канил много пъти и който жадува, както той се изрази, "за женска ръка".

За женска ръка. Какъв старомоден израз. Но Тиери е старомоден. Въпреки че обича съвременните технически джунджурии, мобилния си телефон и свръхмодерната уредба, той все още е предан на старите идеали, на простичките традиции.

Простота. Това е. Животът с Тиери ще бъде съвсем прост. Винаги ще има пари за необходимите неща. Разходите за сладкарницата винаги ще бъдат платени. Анук и Розет ще бъдат обгрижвани и в безопасност. А ако Тиери обича тях – и мен, – нима това не е достатъчно?

Достатъчно ли е, Виан? Това е гласът на майка ми – напоследък все повече ми прилича на гласа на Рижия. Помня, че някога искаше повече.

Като теб ли, майко? – беззвучно ѝ отвърнах аз. Да влачиш детето си от град на град, вечно, постоянно да бягаш. Да живееш само колкото да се прехранваш, да крадеш, да лъжеш, да заклинаш, шест седмици, три седмици, четири дни на едно място – и после пак на път, без дом, без училище, да търгуваш със сънища, да разбъркваш картите, за да начертаеш маршрута ни, да носиш преправени чужди дрехи, като шивача, който няма време да ушие дрехи на себе си.

Поне знаехме кои сме, Виан.

Евтино възражение, точно каквото може да се очаква от нея. Впрочем аз знам коя съм. Нали?

Поръчахме макарони за Розет и специалитета на деня за останалите. Беше празно дори за делничен ден, но въздухът тежеше от бирени изпарения и цигарен дим. Лоран Пенсон е най-добрият клиент на заведението си, но ако разчиташе само на това, досега отдавна да е затворил. Гръмогласен, небръснат и сприхав, той гледа на посетителите като на натрапници, които му досаждат в свободното му време, и не крие презрението си към всички освен към шепата редовни клиенти, които са му приятели.

Лоран понася Тиери, който се държи като самодоволен парижанин: влиза в кафенето с възглас "Хей, Лоран, как си, друже?" и хвърля едра банкнота на бара. Лоран знае, че Тиери разбира от недвижими имоти – питал го е колко може да струва заведението му, ако се ремонтира и се обнови, – затова го нарича "Мосю Тиери" и му говори почтително, което може да бъде проява както на уважение, така и на надежда за по-голям бакшиш.

Забелязах, че днес изглежда по-изтупан, с чист костюм, напарфюмиран, със закопчана догоре риза и вратовръзка, купена някъде в края на седемдесетте. Реших, че Тиери му влияе така, но по-късно разбрах, че причината е друга.

Оставих ги да си говорят, седнах и поръчах кафе за себе си и кока-кола за Анук. Някога ѝ поръчвах горещ шоколад със сметана, стружки бял шоколад отгоре и лъжичка, за да може да ги обере, но сега винаги иска кока-кола. Напоследък не пие горещ шоколад – първо помислих, че пази диета – и е толкова абсурдно да се засягам от това, както първия път, когато отказа да ѝ прочета приказка за лека нощ. Тя все още е слънчево малко момиче и въпреки това ми се струва, че сенките около нея все повече се сгъстяват, че все повече стават кътчетата от душата ѝ, в които не съм добре дошла. Знам какво е – аз съм била същата – и може би точно затова се страхувам: защото знам, че и аз на нейната възраст исках да избягам, да се разгранича от майка си по колкото може повече начини.

Сервитьорката беше нова и ми се стори позната. Дълги крака, права пола, коса, вързана на конска опашка... накрая я познах по обувките.

– Вие бяхте Зое, нали?

– Зози – тя се усмихна. – Какво място, а? – жената махна шеговито с ръка. – Все пак – тя сниши глас почти до шепот – мисля, че собственикът си пада по мен.

Тиери се изсмя с цяло гърло, а Анук се усмихна по своему, с половин уста.

– Това е само временна работа – обясни Зози. – Докато си намеря нещо по-добро.

Специалитетът на деня беше наденички с кисело зеле – ястие, което ми напомня за времето, когато живеехме в Берлин. Учудващо вкусно за "Льо Пти Пенсон" – реших, че това се дължи по-скоро на Зози, отколкото на внезапно кулинарно вдъхновение у Лоран.

– Сега, когато наближава Коледа, няма ли да се нуждаете от помощ в сладкарницата? – попита Зози, докато сваляше наденичките от грила. – Ако ви трябва помощ, аз съм насреща – тя хвърли поглед през рамо към Лоран, който седеше в ъгъла с престорено равнодушен вид. – Естествено, никак няма да ми е приятно да напусна това място...

Лоран издаде особен звук – нещо средно между подсмръкване и възклицание – и Зози шеговито повдигна вежди.

– Помислете си – добави тя усмихната, обърна се, грабна четири бири с ловкостта на човек, дълго работил по барове, и весело ги понесе към една от масите.

След това почти нямаше възможност да говори с нас – заведението се напълни, а аз както винаги се занимавах с Розет. Не че е трудно дете, сега се храни много по-добре, макар и не толкова чисто, колкото другите деца, и все още предпочита да яде с ръце; но понякога се държи странно, гледа втренчено във въздуха, сякаш вижда нещо, стряска се от въображаеми звуци или се разсмива без причина. Надявам се скоро да се отучи от тези неща – вече няколко седмици не е имало никакви Случки – и макар че продължава да се буди по три-четири пъти на нощ и аз успявам да поспя само няколко часа, надявам се, че проблемите ѝ със съня ще отминат.

Тиери смята, че прекалено много я глезя, а напоследък все по-често предлага да я заведем на лекар.

– Няма нужда. Ще започне да говори, когато се почувства готова – казвам аз.

Наблюдавах я, докато ядеше макароните си. Розет държи вилицата в лявата ръка, макар да не проявява признаци, че е левачка. Всъщност е доста сръчна и с двете ръце и много обича да рисува. Малки човечета с ръце и крака като клечки, маймунки – любимите ѝ животни, – къщи, коне, пеперуди, все още недодялани, но ясно различими, във всички възможни цветове...

– Храни се както трябва, Розет – каза Тиери. – Използвай лъжицата.

Розет продължи да яде, все едно не го е чула. Преди време се тревожех, че е глуха, но сега знам, че просто пренебрегва нещата, които не ѝ се струват важни. Жалко, че не обръща повече внимание на Тиери, рядко се смее в негово присъствие, рядко показва какво може и говори със знаци само когато е съвсем наложително.

У дома с Анук тя се смее и играе, разглежда книжката си с часове, слуша радио и танцува из стаята като дервиш. Ако не се броят Случките, у дома Розет се държи добре, вечер лягам при нея, както правех с Анук, пея ѝ, разказвам ѝ приказки и очите ѝ блестят, умни и будни, по-светли от тези на Анук, зелени и проницателни като на котка. Тя пее с мен – по стара традиция – приспивната песен на майка ми. Може да припява мелодията, но все още разчита на мен за думите:

Тиери казва за нея, че е "малко мудна" или че "изостава" и все повтаря да я заведа "да я прегледат". Досега не е споменавал за аутизъм, но и това ще стане – и той като много други мъже на неговата възраст чете "Льо Поан" и мисли, че това го прави специалист по всичко. Аз от своя страна съм само жена, а освен това съм майка, което допълнително ми пречи да гледам обективно на нещата.

– Кажи "лъжица", Розет.

Розет взе лъжицата и започна да я разглежда с любопитство.

– Хайде, Розет. Кажи "лъжица" – повтори Тиери.

Розет завика "ууу" като сова и започна да описва фигури с лъжицата по покривката. Всеки би си помислил, че се подиграва на Тиери. Аз бързо взех лъжицата от ръката ѝ. Анук прехапа устни, за да не се разсмее.

Розет я погледна и се усмихна.

"Стига" – каза ѝ Анук на езика на глухонемите.

"Глупости" – отвърна Розет.

Аз се усмихнах на Тиери.

– Тя е само на три...

– Почти на четири. Достатъчно е голяма.

Лицето на Тиери придоби онова невъзмутимо изражение, с което сякаш ме укорява, че не му помагам. То го прави да изглежда по-стар, по-далечен – и изведнъж почувствах прилив на гняв. Знаех, че е несправедливо, но не можех да се сдържа. Не обичам да ми се месят.

Стреснах се от лекотата, с която бях готова да го изрека на глас – и тогава видях как сервитьорката, Зози, ме гледа с шеговит интерес в дълбоките си сини очи, затова прехапах устни и си замълчах.

Казвам си, че трябва да бъда благодарна на съдбата за Тиери. Не само заради сладкарницата или помощта, която ни оказа през последната година, или заради подаръците за мен и за децата. Просто Тиери е по-голям от живота. Сянката му закрива и трите ни и под нея ставаме наистина невидими.

Но днес той беше необичайно въодушевен, постоянно ровеше в джоба си за нещо. Гледаше ме въпросително над халбата с бира.

– Всичко наред ли е?

– Просто съм уморена.

– Имаш нужда от почивка.

– Почивка? – за малко да се изсмея. – Почивните дни са за продаване на бонбони.

– Значи ще продължиш да работиш в сладкарницата?

– Разбира се. Защо не? До Коледа остават по-малко от два месеца и...

– Ян – прекъсна ме той, – ако мога да ти помогна с нещо, с пари или друго... – Тиери протегна ръка към моята.

– Ще се оправя – казах аз.

– Разбира се. Разбира се – той прибра ръката си в джоба.

Повтарям си, че намеренията му са добри; и все пак нещо в мен се бунтува при мисълта за чужда намеса, колкото и добронамерена да е. Толкова дълго съм се справяла сама, че нуждата от помощ – от каквато и да било помощ – ми изглежда като опасна слабост.

– Не можеш да работиш в сладкарницата сама. Ами децата? – попита Тиери.

– Ще се оправя – повторих аз. – Мога...

– Не можеш да правиш всичко сама – сега в тона му се долавяше досада, раменете му бяха прегърбени, ръцете – пъхнати дълбоко в джобовете.

– Знам. Ще намеря някого да ми помага.

Отново погледнах към Зози, която държеше по една голяма чиния във всяка ръка и се шегуваше с играчите на белот в дъното на заведението. Изглеждаше толкова уверена, толкова независима, толкова вярна на себе си в движенията, с които поднасяше чиниите, събираше празните чаши, отблъскваше ръцете, които посягаха да я опипат, къде с шеговит коментар, къде с престорено шляпване.

Е, и аз бях такава, помислих си. Това съм аз преди десет години.

Не, няма и десет, защото Зози едва ли е много по-млада от мен, но се чувства толкова по-непринудено в кожата си, тя е толкова повече Зози, отколкото аз някога съм била Виан.

Коя е Зози, питам се. Очите ѝ виждат много по-надалеч от мръсните съдове и банкнотата, сгъната под ръба на чинията. Сините очи са по-лесни за разчитане, но занаятът, който ми е вършил работа толкова пъти през всичките тези години – макар и не винаги за добро, – по някаква причина при нея не действа. При някои хора е така, казвам си. Но от тъмен или от млечен шоколад, с мек или с твърд пълнеж, по-горчиви с портокалови кори, по-сладки с розов ликьор, "Манон блан" или ванилови трюфели, аз все още нямам представа дали изобщо обича шоколад, а какво остава за любимите ѝ бонбони.

Но защо ми се струва, че тя знае какво обичам аз?

Погледнах Тиери и установих, че той също я наблюдава.

– Не можеш да си позволиш да наемеш продавачка. И без това едва покриваш разходите си.

Отново почувствах прилив на досада. За кого се мисли? Сякаш досега не съм се оправяла сама, сякаш съм някакво дете, което си играе на сладкарница с приятелки. Няма спор, през последните месеци търговията не вървеше. Но наемът е платен до края на годината и със сигурност можем да поправим положението. Коледа наближава и при повече късмет...

– Ян, може би трябва да поговорим – усмивката му изчезна и сега гледаше като предприемач, като човека, започнал работа на четиринайсет години с баща си, за да обновят една малка схлупена къщурка до Гар дю Hop, и стигнал до положение на преуспяващ парижки търговец на недвижими имоти. – Знам, че ти е тежко. Но наистина не е казано, че трябва да бъде така. За всеки проблем си има решение. Знам колко беше привързана към мадам Пусен, колко ѝ помагаше, и ценя това...

Той си мисли, че това е истината. Може и да е било така, но аз съм наясно, че съм използвала мадам Пусен, тъй както използвах измисленото си вдовство като извинение, за да отложа неизбежното, ужасния момент, от който няма връщане назад...

– Но може би има начин да продължиш напред.

– Да продължа напред? – попитах аз.

Тиери се усмихна.

– Мисля, че това е добра възможност за теб. Разбира се, всички скърбим за мадам Пусен, но донякъде това те освобождава от задълженията към нея. Можеш да постъпиш както искаш, Ян, но мисля, че намерих място, което ще ти хареса...

– Искаш да кажеш, че трябва да се откажа от сладкарницата? – за момент ми се стори, че той говори на неразбираем език.

– Хайде, Ян. Виждал съм счетоводните ти книги. Знам какво е положението. Вината не е твоя, ти работиш толкова много, но търговията никъде не върви и...

– Тиери, моля те. Не искам да говоря за това сега.

– Тогава какво искаш? – попита Тиери с раздразнение.

– Бог ми е свидетел, достатъчно дълго зачитах чувствата ти. Не виждаш ли, че искам да ти помогна? Защо не ми позволиш да направя каквото мога?

– Извинявай, Тиери. Знам, че намеренията ти са добри. Но...

И тогава в съзнанието ми изникна нещо. Случва ми се понякога в моменти на непредпазливост: отражение в чаша кафе, случайно проблясване в огледало, образ, плуващ сред облаци пара по лъскавата повърхност на прясно разтопено блокче шоколад.

Кутийка. Малка небесносиня кутийка...

Какво имаше в нея? Не можех да определя. Но в мен се надигна паника, гърлото ми пресъхна, чух воя на вятъра в уличките и в този момент ми се прииска само да грабна децата си и да бягам, да бягам...

Вземи се в ръце, Виан.

Овладях гласа си, доколкото можах.

– Не може ли да говорим за това, след като видя как ще тръгне?

Но Тиери беше като ловджийско куче, бодро, нетърпеливо и неподатливо на укротяване. Все още държеше ръка в джоба на палтото си, сякаш напипваше нещо вътре.

– Опитвам се да ти помогна, за да ти потръгне. Не разбираш ли? Не искам да се претрепваш от работа. Не си струва заради някакви кутии шоколадови бонбони. Това занимание прилягаше на мадам Пусен. Но ти си млада, умна, животът е пред теб...

И тогава разбрах какво съм видяла. Сега изпъкваше съвсем ясно в съзнанието ми. Малка синя кутийка от бижутер от "Бонд Стрийт", един-единствен диамант, грижливо подбран с помощта на продавачката, малък, но много бистър, сгушен в кадифената подплата...

О, моля те, Тиери. Не тук. Не сега.

– В момента не ми трябва помощ – отвърнах му аз с най-ослепителната си усмивка. – Изяж си киселото зеле. Вкусно е...

– И ти почти не си яла – отбеляза той.

Лапнах една лъжица.

– Ето, виждаш ли?

Тиери се усмихна.

– Затвори очи.

– Точно тук ли?

– Затвори очи и протегни ръка.

– Тиери, моля те... – направих опит да се засмея. Но гласът отекна дрезгаво в гърлото ми, като зрънце грах в кратуна, което подрънква безпомощно в опит да излезе навън.

– Затвори очи и преброй до десет. Ще ти хареса. Обещавам. Това е изненада.

Какво можех да направя? Подчиних се. Протегнах ръка като малко момиче, усетих нещо в дланта си – нещо дребно, с големината на шоколадов бонбон, загънат в хартийка.

Когато отворих очи, Тиери го нямаше. А в дланта ми лежеше кутийката от "Бонд Стрийт", точно такава, каквато я бях видяла само преди миг, с пръстена, блеснал самотно и невъзмутимо върху леглото от тъмносиньо кадифе.

ЕТО, КАЗАХ ВИ. ТОЧНО КАКТО СИ МИСЛЕХ. НАБЛЮДАВАХ ги по време на напрегнатия семеен обяд: Ани с ореола си от пеперудено синьо, другото дете, златисточервено, прекалено малко, за да ми върши работа, но въпреки това интригуващо, мъжът – гръмогласен, но не особено забележителен, и накрая майката, неподвижна и наблюдателна, с толкова размити цветове, че изглежда почти безлична, като едва различимо отражение на улиците и небето в мътна вода.

Тук определено долавям слабост. Нещо, което може да ми даде така необходимото предимство. Подсказва ми го ловният инстинкт, който съм развила през годините, способността да надушвам слабата газела, без дори да отварям очи. Тя е подозрителна, но има хора, които искат да вярват в неща като магии, любов, делови предложения, които гарантират възвръщане на инвестициите им, и това ги прави уязвими за такива като мен. Тези хора винаги се хващат на въдицата – какво да направя, като са такива?

Започнах да виждам цветовете, когато бях деветгодишна. Отначало само бегли проблясъци, искрица златисто, уловена с крайчеца на окото, сребристи очертания там, където няма облаци, мъгляво пъстро петно сред тълпата. С нарастването на любопитството ми се засилваше и тази способност да виждам цветове. Научих, че всеки има свой знак, израз на дълбоката му същност, видим само за малцина, и то ако се напипа с пръсти.

Най-често няма нищо интересно за гледане: повечето хора са еднообразни като обувките си. Но от време на време се случва да се натъкнете на нещо ценно. Искрица гняв върху безизразно лице. Розов ореол около двама влюбени. Сивозелен воал на потайност. Разбира се, това помага в отношенията с хората. Помага и при игра на карти, когато парите свършат.

Има един стар знак, който някои наричат Окото на Черния Тецкатлипока, а други – Димящото огледало: той ми помага да фокусирам цветовете. Научих се да го използвам в Мексико и с практика и познаване на правилните пръстови знаци започнах да познавам кой лъже, кой се страхува, кой изневерява на жена си, кой има нужда от пари.

И постепенно се научих да манипулирам цветовете, които виждам, да придавам на себе си розово сияние, ореол на изключителност. Или – когато се нуждая от дискретност – обратното: да се загръщам в уютна безличност, която ми позволява да минавам незабелязана и никой да не ме запомня.

Необходимо ми беше повече време, за да разпозная в тези неща наченки на магия. И аз като всички деца, израснали с приказки, очаквах блясък и фойерверки, вълшебни пръчици и летящи метли. Истинската магия от книгите на майка ми изглеждаше толкова скучна, толкова напудрено академична с нелепите заклинания и надутите старци, че не виждах нищо магическо в нея.

Но все пак майка ми не притежаваше магическа дарба. Въпреки всичките ѝ научни занимания, заклинания, свещи, кристали и карти не съм я виждала да направи и най-простичката магия против уроки. При някои хора е така – отгатнах го по цветовете ѝ много преди да ѝ го кажа. Някои хора просто нямат дарбата да бъдат вещици.

Но макар да не притежаваше дарба, майка ми имаше знания. Тя държеше книжарница за окултна литература в покрайнините на Лондон и при нея идваха какви ли не хора. Висши магьосници, одинисти, десетки последователи на Уика, а от време на време и някой бъдещ сатанист (неизменно страдащ от акне, сякаш никога не излизаха от юношеството).

От нея – и от тях – постепенно научих нещата, които трябваше да знам. Майка ми беше убедена, че ако ми осигури еднакъв достъп до всички форми на окултизъм, с течение на времето аз ще избера своя път. Самата тя беше последователка на малко известна секта, проповядваща, че делфините са просветлена раса; членовете ѝ практикуваха някакъв вид "земна магия", която беше колкото безвредна, толкова и безрезултатна.

Но както установих, от всяко нещо има полза и години наред аз мъчително бавно отделях трохите на практичната магия от безполезната, нелепата или дори фалшивата. Установих, че повечето магии – ако изобщо съществуват – са скрити под задушаваща пелена от ритуали, драматизъм, постове и дълги дейности, извършвани с едничката цел да придадат мистична атмосфера на нещо, което се свежда чисто и просто до изпробване на нещата, за да се види кои от тях действат. Майка ми обичаше ритуалите – аз исках само книга с рецепти.

Затова се зарових в наръчници за руни, карти, кристали, махала и билки. Потопих се в Идзин, взех това-онова от Златната зора, отхвърлих Кроули (с изключение на колодата му карти Таро, която е доста хубава), добросъвестно търсих Вътрешната си богиня и се смях до припадък над "Въведение в Хаос магията" и "Некрономикон".

Но най-ревностно изучавах централно-американските вярвания: религиите на маите, на инките и най-вече на ацтеките. По някаква причина те винаги особено са ме привличали: от тях научих за жертвоприношението и за дуализма на боговете, и за злата умисъл на вселената, и за пика на цветовете, и за ужаса от смъртта, и как единственият начин да се оцелее в света е да се отвръща на удара колкото може по-рязко и по-мръсно.

В резултат от това изградих своята Система, която грижливо доизглаждах по пътя на пробите и грешките и която се състои от следното: солидна доза билкарство (включително някои полезни отрови и халюциногени), пръстови знаци и магически имена, упражнения за дишане и разкършване, отвари и тинктури за подобряване на настроението, астрални проекции и автохипноза, шепа заклинания (не обичам призовавания, но понякога действат) и по-дълбоко разбиране на цветовете. Като включим и способността да ги манипулирам, когато искам, да се превръщам и това, което другите очакват от мен, да обличам в сияние себе си и другите, да променям света съобразно желанията си.

През цялото това време – и за голямо безпокойство на майка ми – аз не се приобщавах към никакви групи. Тя не го одобряваше, струваше ѝ се някак неморално от моя страна да изграждам своя система от множество отделни частици и вярвания и много искаше да се присъединя към някоя приятна, дружелюбна секта, където има представители от двата пола, където ще имам социални контакти и ще се срещам с безобидни момчета – или да стана член на нейната морска школа и да следвам делфините.

– Но в какво вярваш всъщност? – питаше майка ми и нервно намотаваше на дългия си пръст някой от пъстрите си нанизи от мъниста. – Искам да кажа, къде е душата на вярата ти, къде е аватарът?

Аз свивах рамене.

– Защо трябва да има душа? Интересува ме кои неща действат, не колко ангела могат да се съберат на главата на карфицата или какъв цвят свещ да запаля, когато правя магия за любов.

Всъщност вече бях открила, че в съблазняването цветните свещи значително отстъпват на оралния секс.

Майка ми невинно въздишаше и казваше нещо от рода на това, че трябва да следвам своя път. И аз го правех, още оттогава следвах своя път. Той ме отведе на много интересни места – тук например, – но никога досега не ми бе предоставял доказателства за това, че има и други като мен.

Може би до днес.

Ян Шарбоно. Звучи прекалено гладко, за да е напълно правдоподобно. И все пак в цветовете ѝ има нещо, което загатва за измама, макар че вероятно се е научила как да се прикрива, затова мога да зърна истината само когато защитните ѝ сили са отслабени.

"Мама не иска да се различаваме от другите."

Интересно.

И как беше името на онова село? Ланскене? Казах си, че трябва да го потърся. Там можех да намеря нещо, някакъв намек за скандал в миналото, някакви сведения за майка с дете, които да хвърлят светлина върху това загадъчно семейство.

След като се порових в интернет, намерих само две места, където се споменаваше това име – два сайта, посветени на фолклора и обичаите на Югозападна Франция, в които името Ланскене су Тан се свързваше с популярен великденски фестивал, проведен за пръв път преди около четири години.

Фестивал на шоколада. Нищо чудно.

Хм. Дали се беше отегчила от селския живот? Дали си беше създала врагове? Защо си беше тръгнала?

Тази сутрин сладкарницата беше съвсем пуста. Наблюдавах я от "Льо Пти Пенсон" и до дванайсет и половина нямаше жива душа. Петък – и никакви клиенти: нито дебелият мъж, който не спира да бърбори, нито някой съсед или случайно минаващ турист.

Какво му има на това място? Би трябвало да гъмжи от посетители, а то е едва забележимо, сгушено в ъгъла на белия площад. Със сигурност не е добре за търговията. Не с нужно кой знае какво, за да се поизлъска, да се обнови, да заблести както онзи ден – и въпреки това Ян не прави нищо. Защо, питам се? Майка ми цял живот се стремеше да се отличава – защо тази жена полага такива усилия да се прави на обикновена?

ТИЕРИ СЕ ПОЯВИ КЪМ ДВАНАЙСЕТ ЧАСА. ОЧАКВАХ ГО, разбира се, и бях прекарала безсънна нощ в неспокойни мисли за това как да се държа при следващата ни среща. Как ми се иска никога да не бях вадила онези карти – Смъртта, Влюбените, Кулата, Колелото на Съдбата, – защото сега това ми се струва почти неминуемо и всички дни и месеци от живота ми са наредени като плочки от домино, готови да паднат...

Разбира се, че е абсурдно. Аз не вярвам в неминуемата съдба. Вярвам, че имаме избор, че вятърът може да бъде овладян, а Черния призрак – изигран, дори Достопочтените могат да бъдат укротени.

Но с цената на какво, питам се. И това ми пречи да спя нощем, това ме накара да се стресна, щом звънчетата над вратата издрънчаха предупредително и Тиери влезе с онова изражение на лицето – изражение на упорство, така характерно за него понякога, когато има недовършена работа.

Помъчих се да спечеля време. Предложих му горещ шоколад, който той прие без особен ентусиазъм (предпочита кафе), но поне ръцете ми бяха заети с нещо. Розет се занимаваше с играчките си на пода и Тиери я гледаше как играе: тя се ровеше в кутията ми за копчета и ги подреждаше в концентрични кръгове върху теракотовите плочки.

По друго време той щеше да направи забележка, да каже, че е нехигиенично или че Розет може да се задави с някое копче. Но днес не каза нищо: тревожен знак, на който се опитах да не обръщам внимание, докато приготвях шоколада.

Сипах мляко в тенджерата, шоколадов кувертюр, захар, индийско орехче, лют червен пипер. Една кокосова сладка на чинийката. Успокояващо, като всички ритуали; жестове, предадени от майка ми на мен, от мен на Анук и може би от Анук на нейната дъщеря – един ден в далечно бъдеще, твърде далечно, за да мога да си го представя.

– Прекрасен шоколад – отбеляза Тиери, за да ми достави удоволствие, стиснал малката чашка в ръце, повече свикнали да строят стени.

Аз отпих от своя шоколад: ухаеше на есен и сладък дим, на празнични огньове, храмове, траур и скръб. Трябваше да сложа малко ванилия, помислих си. Ванилия – като сладолед, като детство.

– Малко е горчив – каза Тиери и сложи вътре бучка захар. – Е, какво ще кажеш за една следобедна почивка? Разходка по "Шанз-Елизе", кафе, обяд, магазини...

– Тиери – започнах аз, – много мило от твоя страна, но просто не мога да затворя сладкарницата за целия следобед.

– Наистина ли? Изглежда ми съвсем празна.

Успях да потисна желанието си да му отвърна грубо.

– Не си допил шоколада си.

– А ти не отговори на въпроса ми, Ян – погледът му се спря на ръката ми. – Виждам, че не носиш пръстена. Това означава ли, че отговорът ти е "не"?

Неволно се разсмях. Тиери често ме разсмива с прямотата си. И изобщо не разбира защо.

– Просто предложението ти ме изненада.

Той ме погледна над чашата си с шоколад. Очите му бяха уморени, сякаш не беше спал, а около устата му имаше бръчки, които по-рано не бях забелязвала. Те загатваха за уязвимост, която ме смути и изненада: толкова дълго си бях повтаряла, че нямам нужда от него, а никога не ми беше хрумвало, че той може да има нужда от мен.

– Е, можеш ли да ми отделиш един час?

– Изчакай само да се преоблека – казах аз.

Очите му изведнъж светнаха.

– Така те искам! Знаех, че ще се съгласиш.

Той отново заприлича на себе си – краткият миг на несигурност беше отминал. Тиери стана и натъпка кокосовата сладка в устата си (забелязах, че шоколадът остана недопит). Усмихна се на Розет, която все така си играеше на пода.

– Е, млада госпожице, как мислиш? Искаш ли да отидем в Люксембургската градина, да си поиграем с корабчетата на езерото...

Розет вдигна глава с блеснали очи. Тя много обича корабчетата и човека, който ги дава под наем; ако можеше, щеше да стои там цяло лято...

Розет започна енергично да прави знаци: "Корабчета".

– Какво казва? – попита с недоумение Тиери.

Аз му се усмихнах.

– Казва, че ще бъде чудесно.

Изведнъж изпитах прилив на нежност към Тиери заради ентусиазма му, добротата му. Знам, че му е трудно да общува с Розет – да понася странното ѝ мълчание, нежеланието ѝ да се усмихне, – затова бях благодарна за усилията, които полагаше.

Горе свалих вмирисаната на шоколад престилка и се преоблякох в червена рокля. Отдавна не бях носила дреха в такъв цвят, но се нуждаех от нещо, с което да противостоя на студения ноемврийски вятър, пък и си казах, че отгоре ще облека палтото. С мъка сложих на Розет анорак и ръкавици (неща, които тя по някаква причина не може да понася) и после тримата взехме метрото до Люксембургската градина.

Толкова е странно да бъда туристка в града, в който съм се родила. Но Тиери мисли, че съм чужда тук и с такава радост ми показва своя свят, че не мога да го разочаровам. Днес градината е свежа и ясна, окъпана в слънце под калейдоскоп от есенни листа. Розет обича окапалите листа, рита ги и те образуват големи цветни дъги. Обича и езерцето, където наблюдава корабчетата играчки с тържествена наслада.

– Кажи "корабче", Розет.

– Бам – отвръща тя и измерва Тиери с котешкия си поглед.

– Не, Розет, "корабче" – поправя я той. – Хайде, можеш да кажеш "корабче".

– Бам – повтаря Розет и прави знак за "маймуна".

– Стига толкова – аз ѝ се усмихвам, но сърцето ми бие неудържимо. Днес тя се държа толкова добре, тичаше с яркозеления си анорак и червената си шапка като анимирана коледна украса, като от време на време викаше: "Бам-бам-бам!", сякаш стреляше по невидими врагове, не се смееше (Розет рядко се смее), а се беше съсредоточила с ожесточено внимание върху това, което прави, стиснала устни, сбърчила вежди, сякаш тичането е предизвикателство, на което не може да се гледа несериозно.

Но сега във въздуха витаеше опасност. Вятърът се беше променил, виждах златисти искрици с крайчеца на окото си и започнах да си мисля, че е време...

– Само по един сладолед – казва Тиери.

Корабчето ловко се завърта във водата, обръща се надясно на деветдесет градуса и поема към средата на езерото. Розет ме поглежда дяволито.

– Не, Розет.

Корабчето отново се обръща, този път към будката за сладолед.

– Добре, само по един.

Целунахме се, докато Розет ядеше сладоледа си край езерото, и Тиери беше топъл и леко миришеше на тютюн като нечий баща, и ръцете му в кашмирени ръкави бяха обгърнали по мечешки моята тънка рокля и есенното ми палто.

Целувката беше хубава, тръгна от студените ми пръсти, ловко и усърдно си проправи път до врата ми и оттам към устата ми, разтопи местата, които вятърът бе замразил, постепенно, като бавен огън, с повтарящо се "обичам те, обичам те" (Тиери често го казва), но прошепнато припряно, като молитва, казана набързо от дете, нетърпеливо да получи опрощение.

Може би забеляза нещо в изражението ми.

– Какво има? – попита той и стана сериозен.

Как да му кажа? Как да му обясня? Той ме гледаше с такава дълбока искреност, сините му очи се бяха насълзили от студа. Изглеждаше толкова простодушен, толкова обикновен – неспособен при цялата си делова съобразителност да разбере измама като нашата.

Какво намира у Ян Шарбоно? Толкова се мъчих да проумея. А какво би могъл да намери у Виан Роше? Дали би се отнесъл с недоверие към странностите ѝ? Дали би отхвърлил с презрение вярванията ѝ? Дали би осъдил предпочитанията ѝ? Дали не би се ужасил от начина, по който го е излъгала?

Той бавно целуна върховете на пръстите ми, като ги притискаше последователно към устните си. Усмихна се.

– Миришеш на шоколад.

Но вятърът продължаваше да свисти в ушите ми и шумоленето на дърветата наоколо го правеше внушително, като океан, като мусон, засипваше небето с конфети от мъртви листа и разнасяше мириса на онази река, онази зима, онзи вятър.

Тогава в главата ми се загнезди странна мисъл...

Ами ако кажа истината на Тиери? Ами ако му разкажа всичко?

Да те познават, да те обичат, да те разбират. Дъхът ми секна...

О, само ако можех да се осмеля...

Вятърът въздейства особено на хората: върти ги, кара ги да танцуват. В този момент той превърна Тиери в момче, разрошено, с блеснали очи, пълни с надежда. Вятърът може да съблазнява по този начин, да довява безумни мисли и още по-безумни сънища. Но през цялото време чувах предупреждението и още тогава, струва ми се, знаех, че Тиери льо Тресе не може да се мери с вятъра.

– Не искам да изгубя сладкарницата – казах му аз (или може би вятърът). – Искам да я запазя. Искам да бъде моя.

Тиери се засмя.

– Това ли е всичко? – попита той. – Тогава се омъжи за мен, Ян. Можеш да имаш колкото сладкарници поискаш и колкото поискаш горещ шоколад. И през цялото време ще миришеш на шоколад. И дори ще имаш вкус на шоколад... и аз също...

Не можех да не се разсмея на думите му. Тогава Тиери грабна ръцете ми и започна да ме върти по хрущящия чакъл, което накара Розет да се залее от смях.

Може би затова изрекох думите – миг на страшна импулсивност, когато вятърът свистеше в ушите ми и косата закриваше очите ми, а Тиери ме притискаше с всичка сила и шепнеше в ухото ми "обичам те, Ян" с глас, който звучеше почти уплашено.

"Страхува се, че ще ме изгуби" – осени ме изведнъж и тогава го изрекох с цялото съзнание, че след тези думи няма връщане назад, със сълзи на очи, с нос, порозовял и мокър от зимния студ.

– Добре – казах аз. – Но скромно...

Очите му се разшириха от изненада.

– Сигурна ли си? – попита той леко задъхан. – Мислех, че ще искаш... нали знаеш – Тиери се усмихна. – Рокля. Църква. Хор. Шаферки, камбанки... цялата тази дандания.

Аз поклатих глава.

– Без шум.

Той отново ме целуна.

– Както искаш, стига отговорът ти да е "да".

И за миг ми стана толкова приятно да държа тази малка сладка мечта в ръцете си. Тиери е добър човек, помислих си. Човек с корени, с принципи.

И с пари, Виан, не го забравяй – обади се упоритият глас в главата ми, но тихо и ставаше все по-тих, колкото повече се отдавах на малката сладка мечта. Проклета да е майка ми, проклет да е и вятърът, помислих си. Този път няма да ни отвее от тук.

ДНЕС ПАК СЕ СКАРАХ СЪС СЮЗ. НЕ ЗНАМ ЗАЩО СЕ караме толкова често: искам да сме приятелки, но колкото повече се старая, толкова по-трудно става. Този път причината беше косата ми. Чудо голямо. Сюз казва, че трябва да я изправя.

Попитах я защо.

Сюзан сви рамене. Седяхме сами в библиотеката през голямото междучасие – другите бяха отишли да си купуват бонбони от лавката, а аз бях заета да преписвам нещо по география, но на Сюз ѝ се говореше и в такива моменти човек не може да я спре.

– Изглежда ми чуплива. Като на африканка.

Казах ѝ, че не ми пука.

Сюз нацупи устни като риба – винаги прави така, когато някой ѝ противоречи.

– Баща ти не е бил африканец, нали? – попита тя.

Поклатих глава и се почувствах като лъжкиня. Сюзан мисли, че баща ми е умрял. Но откъде да знам, наистина може да е бил африканец. Може да е бил пират или сериен убиец, или крал.

– Защото, нали разбираш, хората могат да си помислят...

– Ако под "хората" разбираш Шантал...

– Не – отсече Сюзан сърдита, но розовото ѝ лице стана по-наситено розово и тя избягваше да ме гледа в очите. – Слушай – продължи тя, като ме прегърна през раменете, – ти си нова в това училище. Не те познаваме отдавна. Повечето тук сме ходили заедно в подготвителния клас. Научили сме се да се нагаждаме.

Научи се да се нагаждаш. Преди време в Ланскене имах една учителка, мадам Дру, която казваше точно това.

– Но ти не си като нас – продължи Сюз. – Отдавна се опитвам да ти помогна...

– Как ми помагаш? – сопнах се аз, като помислих за домашното си по география и за това как никога, ама никога не успявам да свърша нищо свое, когато тя е наблизо. Винаги играем нейните игри, говорим за нейните проблеми, а веднага щом се появи някой по-интересен, тя казва "Ани, стига си ходила по петите ми".

Сюз знаеше, че не съм искала да ѝ се сопвам, но ме погледна обидено, отметна косата си (която беше изправила) като възрастна или поне тя така си мисли, и каза:

– Е, щом не искаш да ме послушаш...

– Добре – прекъснах я аз. – Какво у мен не е както трябва?

Тя ме погледна втренчено. После удари звънецът за часа, Сюз се усмихна доволно и ми подаде сгънат лист хартия.

– Съставих ти списък.

Прочетох списъка в часа по география. Мосю Жестен разказваше за Будапеща, където някога е живял, но сега вече не си спомням много от разказаното. Помня само реката, снега и стария квартал, който по някаква причина оприличих на Монмартър заради криволичещите улички, стръмните стълби и стария замък навръх хълма. Списъкът заемаше половин страница от тетрадка, изписана със спретнатия закръглен почерк на Сюз. Имаше съвети за поддържане на външния вид (изправяне на косата, пилене на ноктите, обезкосмяване на краката, ползване на дезодорант), за облеклото (не на чорапите в комбинация с поли, да нося розово, но не оранжево), за книгите (да на книгите за момичета, не на момчешките книги), филмите и музиката (само най-последни хитове), какво да гледам по телевизията, какви сайтове да посещавам (сякаш имам компютър, но както и да е), как да прекарвам свободното си време и какъв модел мобилен телефон да ползвам.

Отначало помислих, че това е поредната шега, но след училище, докато чакахме на опашка за автобуса, разбрах, че е сериозно.

– Трябва да положиш усилия – обясни Сюз. – Иначе хората ще кажат, че си откачалка.

– Не съм откачалка – възразих аз. – Просто съм...

– Различна.

– Какво лошо има в това да си различен?

– Виж, Ани, ако искаш да имаш приятели...

– Истинските приятели не се интересуват от такива неща.

Сюз почервеня. Често го прави, когато е ядосана, и тогава лицето ѝ никак не подхожда на косата ѝ.

– Е, аз се интересувам – изсъска тя и очите ѝ се стрелнаха към първата групичка на опашката.

Реденето на опашка за автобуса е подчинено на правила, тъй както има правила за влизане в класната стая или за избора на съотборници в игрите. Ние със Сюз стоим горе-долу по средата. Пред нас са любимците на училището: момичетата от училищния отбор по баскетбол, по-големите ученички, които червят устните си, навиват полите си в колана, за да изглеждат по-къси, и пушат "Житан" извън двора на училището. След тях са момчетата: най-хубавите, спортистите, които ходят с вдигнати яки и с гелосани коси.

Там е и новото момче, Жан-Лу Рембо. Сюзан си пада по него. Шантал също го харесва, но той като че ли почти не ги забелязва и не участва в техните игри. Започвам да разбирам какво си е наумила Сюз.

Откачалките и загубеняците стоят най-отзад. Първи са чернокожите деца от другия край на Монмартър, които ходят в група и не говорят с останалите. Там е и Клод Мьоние, който заеква, дебелата Матилд Шагрен и мюсюлманките, около десетина, скупчени в края – заради техните забрадки се вдигна такъв шум в началото на срока. Забелязах, че и сега ги носят: слагат ги в мига, в който излязат от вратата на училището, защото в училище им е забранено. Сюз смята, че е глупаво да носят забрадки и че трябва да бъдат като нас, щом искат да живеят в нашата страна, но тя само повтаря приказките на Шантал. Не виждам защо една забрадка е по-различна от тениска или чифт джинси. Естествено, че е тяхна работа какво ще носят.

Сюз продължава да гледа Жан-Лу. Той е доста висок, хубав, предполагам, с черната си коса и дългия бретон, който закрива половината му лице. Жан-Лу е на дванайсет, по-голям е от нас. Би трябвало да е в по-горен клас. Сюз казва, че миналата година е повтарял класа, но е много умен, винаги пръв по всичко. Много момичета го харесват, но днес той просто стоеше облегнат на спирката и гледаше през обектива на малкия си дигитален фотоапарат, с който никога не се разделя.

– О, Боже – прошепна Сюз.

– Добре, защо поне веднъж не го заговориш?

Сюз гневно ми изсъска да мълча. Жан-Лу вдигна за кратко глава, стреснат от звука, после отново се съсредоточи върху фотоапарата си. Сюз поруменя още повече.

– Той ме погледна! – изписка тя, скри се под качулката на якето си, обърна се към мен и завъртя очи. – Ще си направя кичури. Има един фризьорски салон, където Шантал си прави нейните – Сюз стисна ръката ми толкова силно, че ме заболя. – Можем да отидем заедно! Аз ще си направя кичури, а ти ще си изправиш косата.

– Стига си говорила за косата ми – отвърнах аз.

– Хайде, Ани! Ще бъде страхотно. И...

– Казах, стига! – бях започнала наистина да се ядосвам.

– Защо все говориш за това?

– О, безнадеждна си – отсече Сюз, загубила самообладание. – Изглеждаш като откачалка и изобщо не ти пука?

Още нещо типично за нея – да говори така, че всяко изречение да звучи като въпрос, дори когато не е.

– Защо трябва да ми пука? – сопнах се аз. Гневът ми се надигаше като кихавица и аз го усещах как наближава, нараства, готов да изригне, независимо дали ми харесва или не. Тогава си спомних какво беше казала Зози в английската чайна и ми се прииска да направя нещо, за да изтрия самодоволството от физиономията на Сюзан. Не нещо лошо – никога не правя такива неща, – но все пак да ѝ дам урок.

Сключих пръсти зад гърба си и заговорих със сянката на гласа си...

Да видим дали ще ти хареса малко разнообразие.

И за миг ми се стори, че виждам нещо. Някаква бегла сянка на лицето ѝ, нещо, което изчезна, преди да съм успяла да го разгледам.

– По-добре откачалка, отколкото клонинг – казах аз.

После се обърнах и тръгнах към края на опашката под погледите на всички, а Сюз стоеше ококорена и грозна, толкова грозна с рижата си коса, червеното си лице и зяпналата уста, докато аз чаках най-отзад да дойде автобусът.

Не знам дали се надявах да ме последва или не. Мислех, че ще дойде при мен, но тя не го направи и когато най-после автобусът дойде, Сюз седна до Сандрин и нито веднъж не ме погледна.

Опитах се да разкажа за това на мама, когато се прибрах, но тя едновременно се мъчеше да говори с Нико, да увива кутия трюфели с ром и да приготвя храна на Розет, а аз не можех да намеря подходящите думи, с които да ѝ обясня как се чувствам.

– Не им обръщай внимание – каза мама, докато сипваше мляко в медна тенджера. – Ела, Нану, наглеждай го за малко. Само леко го бъркай, докато аз загъна тази кутия...

Тя държи продуктите за горещия шоколад в един шкаф в дъното на кухнята. Отпред стоят няколко медни съдини, няколко лъскави формички за шоколадови бонбони и гранитната плоча за темпериране на шоколада. Не че напоследък ги използва, повечето ѝ стари неща са прибрани долу в избата и още докато мадам Пусен беше жива, мама рядко намираше време да прави нашите специалитети.

Но винаги има време за горещ шоколад с мляко и настъргано индийско орехче, ванилия, лют червен пипер, кафява захар, кардамон и седемдесетпроцентен шоколадов кувертюр – единственият шоколад, който си струва да се купува, казва тя – и вкусът му е наситен, съвсем леко горчив точно преди да го преглътнеш, като карамел, когато започне да се сгъстява. Лютият червен пипер му придава жар – не много, едва доловима, – а подправките му придават онзи мирис на църква, който по някаква причина ми напомня за Ланскене и за нощите над сладкарницата, където бяхме само мама и аз, а Чехълчо седеше отстрани и на масата с оранжевите кутии горяха свещи.

Тук, разбира се, няма оранжеви кутии. Миналата година Тиери смени изцяло кухнята. Нормално е да го направи, нали? В края на краищата той е собственикът – има куп пари, а освен това трябва да се грижи за поддръжката на къщата. Но мама настоя да вдигнем цяло празненство и да му приготвим специална вечеря в новата кухня. Чудо голямо. Все едно никога досега не сме имали кухня. Така че сега дори чашите са нови и на тях с красиви букви пише "шоколад". Тиери ги купи – по една за нас трите и за мадам Пусен, – макар че самият той не обича горещ шоколад (знам, защото му слага прекалено много захар).

Някога аз имах своя чаша, тумбеста и червена, подарък от Рижия, леко пукната, с нарисувана отгоре буква "А" – Анук. Вече я няма, дори не помня какво стана с нея. Може да се е счупила или да сме я оставили някъде. Така или иначе няма значение. И без това вече не пия шоколад.

– Сюзан казва, че съм откачалка – заговорих аз, когато мама се върна в кухнята.

– Е, не си – отвърна тя, докато остъргваше вътрешността на една ванилова шушулка. Шоколадът беше почти готов и леко къкреше в тенджерата. – Искаш ли? Хубав е.

– Не, благодаря.

– Добре.

Мама наля шоколад на Розет, поръси го със стърготини и добави голяма лъжица сметана. Изглеждаше добре и миришеше още по-хубаво, но аз не исках тя да разбере. Погледнах в бюфета и намерих половин кроасан, останал от закуска, и конфитюр.

– Не обръщай внимание на Сюзан – каза мама, докато си наливаше шоколад в чашка за еспресо. Забелязах, че нито тя, нито Розет използват чашите с надпис "шоколад".

– Знам какво представляват хората като нея. Опитай да се сприятелиш с други деца.

Е, по-лесно е да се каже, отколкото да се направи. А и какъв е смисълът? Те и без това няма да познават истинската ми същност. Чужда коса, чужди дрехи, чуждо "аз".

– Като например?

– Не знам – гласът ѝ прозвуча нетърпеливо и тя прибра подправките в шкафа. – Все трябва да има някой, с когото да се разбираш.

Искаше ми се да ѝ кажа, че вината не е моя. Защо си мисли, че аз създавам трудностите? Проблемът е, че мама никога не е ходила на училище – учила се е от живота, или поне така казва – и нещата, които знае, е прочела в детските книжки или е видяла от другата страна на училищната ограда. А отвътре, повярвайте ми, не всичко е игра и веселба.

– Е? – все същото нетърпение, тонът, който казва: "Трябва да си благодарна, аз толкова се трудих, за да стигнеш дотук, да те изпратя в хубаво училище, да те опазя от живота, който аз съм водила..."

– Може ли да те питам нещо?

– Разбира се, Нану. Какво има?

– Баща ми чернокож ли е?

Тя се стресна толкова незабележимо, че нямаше да го усетя, ако не беше промяната в цветовете ѝ.

– Така разправя Шантал в училище.

– Наистина ли? – попита мама и започна да реже хляб за Розет.

Хляб, нож, шоколад за мазане. Розет, която върти филията в малките си пухкави пръстчета. Напрегнатата съсредоточеност на мама, докато реже хляба. Не мога да отгатна за какво мисли. Очите ѝ са черни като Африка, непроницаеми.

– Има ли значение? – попита тя накрая.

– Не знам – казах аз и свих рамене.

Тогава мама се обърна към мен и за секунда ми заприлича на предишната мама, която никога не се интересуваше какво мислят хората.

– Знаеш ли, Анук – бавно заговори тя, – дълго време изобщо не смятах, че имаш нужда от баща. Мислех, че винаги ще бъдем само двете, тъй както бях аз с моята майка. И после се появи Розет, и аз си казах, че може би... – мама млъкна, усмихна се и смени темата толкова бързо, ме в първата минута дори не разбрах, че я е сменила, както правят измамниците по панаирите с трите чаши и топчето. – Харесваш Тиери, нали? – попита тя.

Аз отново свих рамене.

– Не е лош.

– Мислех, че го харесваш. Той те харесва.

Отхапах крайчеца на кроасана си. Розет седеше в малкото си столче и играеше на самолет с филията хляб.

– Искам да кажа, че ако вие двете не го харесвате...

Всъщност не ми харесва кой знае колко. Много е гръмогласен и мирише на пури. И винаги прекъсва мама, докато тя говори, и ме нарича "млада госпожице", уж на шега, и изобщо не разбира Розет, не разчита знаците, които тя му прави, и винаги произнася натъртено дълги думи и ми обяснява какво значат, все едно не знам.

– Не е лош – повторих аз.

– Ами... Тиери иска да се ожени за мен.

– Откога? – попитах.

– За пръв път ми спомена миналата година. Тогава аз не исках да се обвързвам с никого – трябваше да мисля за Розет и за мадам Пусен – и той каза, че няма нищо против да почака. Но сега останахме сами...

– Нали не си се съгласила? – извиках аз, прекалено силно за Розет, която запуши ушите си с ръце.

– Сложно е – гласът ѝ прозвуча уморено.

– Винаги така казваш.

– Защото винаги е сложно.

Е, не разбирам защо. На мен ми изглежда съвсем просто. Тя никога не се е омъжвала, нали? В такъв случай защо ѝ е да го прави сега?

– Нещата се промениха, Нану – каза мама.

– Кои неща? – полюбопитствах аз.

– Да започнем от сладкарницата. Наемът е платен до края на годината. Но след това... – тя въздъхна. – Няма да е лесно да се справяме. А не мога просто да вземам пари от Тиери. Той постоянно ми предлага, но няма да е честно. Затова си помислих...

Разбира се, виждах, че нещо не е наред. Но мислех, че ѝ е мъчно за мадам Пусен. Сега ми стана ясно, че причината е Тиери и безпокойството ѝ, че може да не одобря техните планове.

И то какви планове. Представям си ни четиримата заедно. Мама, татко и две дъщери, сякаш излезли от разказ на графиня Дьо Сегюр. Ще ходим на църква, всеки ден ще ядем пържоли с пържени картофи, ще носим рокли от "Галери Лафайет". Тиери ще държи наша снимка на бюрото си, направена от професионален фотограф, на която аз и Розет сме облечени еднакво.

Не ме разбирайте погрешно, казах, че той не е лош. Просто...

– Е? – попита мама. – Езика ли си глътна?

Отхапах от кроасана си.

– Нямаме нужда от него – казах аз накрая.

– Но със сигурност имаме нужда от някого. Мислех, че поне това ще разбереш. Ти трябва да ходиш на училище, Анук. Имаш нужда от хубав дом, от баща...

Голям смях. От баща? Как пък не. "Човек сам избира семейството си" – все повтаря мама, но какъв избор дава на мен?

– Анук – каза тя, – правя го за теб...

– Както и да е – аз свих рамене и излязох да си доям кроасана отвън.

ТАЗИ СУТРИН СЕ ОТБИХ В СЛАДКАРНИЦАТА И КУПИХ кутия пияни вишни. Ян беше там заедно с малкото дете. Макар че нямаше други хора, когато влязох, тя изглеждаше разтревожена, почти притеснена, а след като опитах бонбоните, установих, че не са нищо особено.

– Преди ги правех сама – каза Ян, докато ми подаваше пияните вишни, загънати в хартия. – Но с ликьори се работи трудно, а аз все нямам време. Дано ви харесат.

Аз престорено лакомо налапах един бонбон.

– Чудни са – избоботих с уста, пълна с кисела вишнева течност.

Легнала на пода зад касата сред пръснати пастели и листа хартия, Розет тихо си тананикаше нещо.

– Не ходи ли на детска градина?

Ян поклати глава.

– Обичам да я държа под око.

Разбира се, това е очевидно. Но аз виждам и друго, особено сега, когато знам къде да гледам. Лазурносинята врата крие много неща, които редовните клиенти пропускат да забележат. Първо, къщата е стара и доста занемарена. Витрината е доста привлекателна с красиво наредените картонени и метални кутии, а стените са боядисани в приветливо жълто, но въпреки това влагата се прокрадва, дебне в ъглите и под дъските на пода, говори за твърде оскъдни средства и недостиг на време. Някъде са положени усилия да се прикрие разрухата: златиста рисунка на паяжина върху няколко пукнатини, уютна светлина, която примамва още от вратата, някаква приповдигната атмосфера, която обещава повече от тези второразредни шоколадови бонбони.

Опитай ме. Вкуси ме.

Дискретно с лява ръка очертах Окото на Черния Тецкатлипока. Цветовете наоколо лумнаха по-ярко и затвърдиха подозренията ми от първия ден. Някой е поработил тук и не мисля, че е била Ян Шарбоно. В тази приповдигнатост има нещо младо, наивно, жизнерадостно, което говори за свеж, нетрениран ум.

Ани? И кой друг? И майка ѝ? Хм. У нея има нещо, което ме предизвиква, нещо, което зърнах само веднъж – в първия ден, когато тя отвори вратата, щом чу името си. Тогава със сигурност цветовете ѝ бяха по-ярки и нещо ми подсказва, че продължават да бъдат такива, макар че тя предпочита да ги крие.

Легнала на пода, Розет рисуваше и все така тананикаше своята песен без думи:

– Бам-бам-бамммм... Бам-ба-да-бамммм...

– Хайде, Розет. Време е да си лягаш.

Розет не вдигна глава от рисунката си. Пеенето ѝ стана по-силно, сега придружено от потропване на обуто краче по пода:

– Бам-бам-бамммм...

– Стига, Розет – кротко каза Ян. – Време е да оставим пастелите.

Розет не реагира.

– Бам-бам-бамммм... Бам-ба-да-бамммм...

В същото време цветовете ѝ се разгоряха от златистожълто като на хризантема до яркооранжево, тя се разсмя и протегна ръка, сякаш да улови падащите листенца.

– Бам-бам-бамммм... Бам-ба-да-бамммм...

– Шт, Розет!

Сега долових напрежение у Ян. Не беше просто смущението на майка, чието дете се държи неприлично, а по-скоро нещо като предчувствие за наближаваща опасност. Тя грабна Розет, която продължаваше безгрижно да си тананика, и ми се усмихна, сякаш се извиняваше.

– Съжалявам – каза, – винаги прави така, когато е уморена.

– Няма нищо. Много е сладка – отбелязах аз.

От тезгяха падна чаша с моливи, които се търкулнаха по пода.

– Бам – каза Розет и посочи падналите моливи.

– Трябва да я сложа да си легне – каза Ян. – Превъзбужда се, когато не спи следобед.

Отново погледнах Розет. Стори ми се, че изобщо няма вид на дете, което е уморено. Майка ѝ обаче изглеждаше съсипана: бледа и безцветна със строго подстриганата си коса и евтиния си черен пуловер, от който лицето ѝ изглеждаше още по-бледо.

– Добре ли сте? – попитах аз.

Тя кимна.

Голата крушка на тавана започна да мига. Тези стари къщи, помислих си аз. Електрическите инсталации никога не работят както трябва.

– Сигурна ли сте? Изглеждате ми малко бледа.

– Просто имам главоболие. Ще се оправя.

Познати думи. Но се съмнявам, че ще се оправи: притиска детето към себе си, сякаш я е страх, че ще го грабна от ръцете ѝ.

Мислите ли, че бих го направила? Два пъти съм се омъжвала (макар и нито веднъж с истинското си име), а нито за миг не ми е хрумвало да искам дете. Животът много се усложнява, така съм чувала, а и впрочем в моя занаят не мога да си позволя излишен багаж.

И все пак...

Начертах във въздуха кактусовия знак на Ксочипили, като внимавах да не видят ръката ми. Ксочипили сладкодумният, богът на пророчествата и на сънищата. Не че особено се интересувам от пророчества. Но съм установила, че непредпазливото бърборене може да донесе плодове, а в моя бранш всяка информация е разменна монета.

Символът блесна, задържа се във въздуха за секунда-две и се разсея като сребристо кръгче дим в тъмния въздух.

В първия момент нищо не се случи.

Е, честно казано, не бях и очаквала кой знае какво. Но бях любопитна, а и тя ми дължеше поне малка отплата за усилията, които бях положила, за да я проуча, нали?

Затова отново начертах знака. Ксочипили, който нашепва, който отключва тайни, който подтиква към откровения. И този път резултатът далеч надхвърли очакванията ми.

Първо видях как цветовете ѝ пламнаха. Само за кратко, но много ярко, като огън в пещ, след като сте хвърлили парче сухо дърво. Почти в същото време ведрото настроение на Розет рязко се промени. Тя се огъна като дъга в ръцете на майка си, започна да се върти и да издава звуци на недоволство. Голата крушка ѝ отвърна с енергично примигване – и точно в същия момент една пирамида от метални кутии, наредена на витрината, се срути с трясък, който можеше да събуди мъртвец.

Ян Шарбоно загуби равновесие, направи крачка встрани и удари хълбока си в ръба на тезгяха.

Под тезгяха имаше няколко лавици, на които бяха наредени красиви стъклени чинийки, пълни с бадеми в шоколад с розова, златиста, сребриста и бяла глазура. Чинийките задрънчаха, тя машинално протегна ръка, за да ги удържи и една чинийка падна на пода.

– Розет! – Ян почти плачеше.

Чух как чинийката се строши при удара си в пода и бонбоните се разпиляха по теракотовите плочки.

Чух звъна от строшено стъкло, но не погледнах надолу; вместо това наблюдавах Розет и Ян, детето пламнало в най-ярките си цветове, майката – толкова неподвижна, че можеше да мине за каменна статуя.

– Нека ви помогна – аз се наведох да събера разпилените бадеми.

– Не, моля ви...

– Готово – казах.

Чувствах колко е напрегната, като кълбо от нерви, готово да се пръсне. Със сигурност не беше заради счупената чиния – от опит знам, че жени като Ян Шарбоно не се разстройват заради някакви парчета строшено стъкло. Но и най-малката дреболия може да причини изригването: лош ден, главоболие, съчувствие от непознат.

И тогава я видях с крайчеца на окото си, сгушена под тезгяха.

Беше ярко златистооранжева, нарисувана непохватно, но от дългата завита опашка и лъскавите очички ясно личеше, че е някакъв вид маймунка. Рязко се обърнах, за да я разгледам, и тя оголи насреща ми острите си зъби, преди да се изпари в празния въздух.

– Бам – каза Розет.

Последва дълго, дълго мълчание.

Вдигнах чинията – беше от синьо стъкло, леко завито по краищата. Бях чула как се строши – звучно, като пукот на конфети, като разпилени късчета шрапнел по плочките. И въпреки това лежеше цяла-целеничка в ръката ми. Съвсем здрава.

Бам, помислих си аз.

Все още настъпвах разпилените по пода бонбони, които стържеха като зъби под краката ми. Сега Ян Шарбоно ме гледаше с боязливо мълчание, което се увиваше около мен като копринен пашкул.

Можех да кажа: "Е, извадихте късмет", или просто мълчаливо да оставя чинията на мястото ѝ, но си помислих: сега или никога. Действай, докато съпротивата е слаба. Може да нямаш друга възможност.

Затова аз се изправих, погледнах Ян право в очите и я озарих с най-очарователната усмивка, на която бях способна.

– Няма нищо – казах. – Знам от какво имате нужда.

В първия момент тя се вцепени и ме изгледа втренчено, изпълнена с надменност и дръзко недоумение.

Аз я хванах за ръка и се усмихнах.

– Горещ шоколад. Горещ шоколад по моя лична рецепта. Лют червен пипер, индийско орехче, "Арманяк" и малко черен пипер. Хайде. Не спорете. Вземете и малката.

Ян мълчаливо ме последва в кухнята.

Право в целта.