Бонбонени обувки

Част трета Две Заек

НИКОГА НЕ СЪМ ИСКАЛА ДА БЪДА ВЕЩИЦА. НИКОГА НЕ съм мечтала за това, макар майка ми да твърдеше, че е чувала моя зов месеци преди да се появя на сцената. Разбира се, аз не помня. Ранното ми детство е смътна мозайка от места, миризми и хора, отминаващи с бързината на влакове, спомени за минаване на граници без документи, пътуване под различни имена, измъкване от евтини хотели посред нощ, посрещане на слънцето всеки ден на ново място и бягане, вечно бягане, още тогава. Сякаш единственият начин да оцелеем беше да бягаме по всяка артерия, вена, капиляр на картата, без да оставяме нищо след себе си, дори сенки.

Човек сам избира семейството си, казваше майка ми. Баща ми явно не беше сред избраните.

"За какво ни е той, Виан? Бащите не са важни. Важни сме само ти и аз."

Честно казано, не ми липсваше. Как да ми липсва? Нямах нищо, на което да противопоставя отсъствието му. Представях си го тъмен и малко зловещ, може би роднина на Черния призрак, от когото бягахме. А много обичах майка си. Обичах света, който си бяхме създали и който носехме със себе си където и да отидем, свят, недосегаем за обикновените хора.

Защото сме различни, казваше тя. Виждахме разни неща: притежавахме тази способност. Човек сам избира семейството си – и ние го правехме навсякъде, където отивахме. Сестра тук, баба там, близки хора от разпръснато племе. Но доколкото можех да съдя, в живота на майка ми нямаше мъже.

С изключение на Черния призрак, разбира се.

Дали Черния призрак ми беше баща? Стреснах се, когато Анук ми зададе почти същия въпрос. Самата аз си го мислех, докато бягахме с вятъра целите раздърпани, карнавално пъстри и окъсани. Черния призрак не беше истински, разбира се. Постепенно бях започнала да мисля същото за баща си.

И все пак бях любопитна, затова от време на време оглеждах тълпите от хора в Ню Йорк или в Берлин, във Венеция или в Прага с надеждата, че може би ще го зърна – самотен мъж с тъмни очи като моите...

Междувременно с майка ми бягахме. Първо заради чистата радост от бягството, после и то като всичко останало се превърна в навик, а след това и в задължение. Накрая започнах да си мисля, че бягството е единственото, което поддържа майка ми жива, докато ракът я разяждаше отвътре, тровеше кръвта, мозъка и костите ѝ.

Тогава тя за пръв път заговори за момичето. Празни брътвежи, помислих си в началото, последица от обезболяващите, които взема. А с наближаването на края тя много бълнуваше: разказваше несвързани истории, говореше за Черния призрак, водеше сериозни разговори с въображаеми хора.

Това малко момиче, чието име толкова приличаше на моето, можеше да бъде поредното несвързано бълнуване от онзи период – архетип, анима, случайно прочетено име във вестник, поредната малка изгубена душа с черна коса и черни очи, открадната от тротоара пред будка за цигари в един дъждовен парижки ден.

Силвиан Кайу. Изгубена като много други, отмъкната от детското си столче в колата на осемнайсет месеца на една улица край Ла Вилет. Открадната заедно с чанта с дрехи за смяна и играчки, с евтина сребърна гривничка на ръката, на чиято закопчалка виси талисман – малко котенце.

Не съм била аз. Невъзможно е. А дори ако съм била аз, след всичките тези години...

Човек сам избира семейството си, казваше майка ми. Тъй както аз избрах теб и ти избра мен. Това девойче... то нямаше да те обича. Нямаше да знае как да се грижи за теб, как да разреже ябълката така, че да се види звездата вътре, как да върже билки в торбичка, как да пропъди демоните с дрънчене по метален тиган, как да приспи вятъра с песен. Не би те научило на нито едно от тези неща...

Не се ли справяхме добре, Виан? Нали ти бях обещала, че ще бъдем винаги добре?

Още пазя онова мъничко коте талисман. Не помня гривничката – сигурно майка ми я е продала или я е подарила на някого, – но имам спомени от играчките: червен плюшен слон и малко кафяво мече, еднооко и много любимо. А талисманът е тук, в кутията на майка ми, евтина дрънкулка от онези, които децата си купуват, вързана с червена лента. Стои при картите ѝ заедно с още някои неща: снимка на нас двете, направена, когато съм била шестгодишна, няколко пръчици сандалово дърво, изрезки от вестници, пръстен. Рисунка, нарисувана от мен в първото – и единственото ми – училище по времето, когато още мислехме, че един ден ще се установим някъде окончателно.

Разбира се, никога не нося тази висулка. Не ми е приятно дори да я докосвам: в нея са заключени твърде много тайни, като аромат, който само чака да го затопли човешка ръка, за да се разнесе. По принцип избягвам да отварям кутията, но въпреки това все още не смея да я изхвърля. Излишният баласт забавя движението, но когато е твърде малко, вятърът може да ме отвее като пух на глухарче и да се изгубя завинаги.

Зози е при мен от четири дни и присъствието ѝ вече започва да се усеща във всичко, до което се докосне. Не знам как стана – вероятно в резултат на моментна слабост. Със сигурност нямах намерение да ѝ предлагам работа. Като за начало не мога да си позволя да ѝ плащам много, но тя твърди, че няма нищо против да почака, а ми се струва толкова естествено да я виждам тук, сякаш цял живот сме били заедно.

Всичко започна в деня на Случката, когато тя направи шоколад и го изпихме заедно в кухнята, горещ и сладък, с прясно смлян лют червен пипер и шоколадови стърготини. Розет също пи от него в малката си чашка и после се заигра на пода, докато аз седях мълчаливо, а Зози ме наблюдаваше с онази своя усмивка, присвила очи като котка.

Обстоятелствата бяха необичайни. Във всеки друг ден, по всяко друго време щях да бъда по-добре подготвена. Но през този ден... с пръстена от Тиери в джоба, с лудориите на Розет и мълчанието на Анук след разговора ни и дългите празни часове, които се точеха пред мен...

По всяко друго време щях да дам бърз отпор. Но през този ден...

Няма нищо. Знам от какво имате нужда.

От какво? Какво знае тя? Че една счупена чиния е станала пак цяла? Прекалено абсурдно е, никой не би повярвал, още по-малко че това е дело на едно четиригодишно дете – четиригодишно дете, което не може дори да говори.

– Изглеждате уморена, Ян – каза Зози, – Сигурно ви е трудно да се грижите за всичко тук.

Аз мълчаливо кимнах.

Споменът за Случката с Розет стоеше неловко между нас като последното парче от празнична торта.

Не го казвай, безмълвно я помолих аз, точно както се бях опитала да помоля Тиери. Не го казвай, моля те, не го назовавай с думи.

Стори ми се, че долових отговора ѝ. Въздишка, усмивка, бегла поява на нещо, скрито в сянка. Тихо шумолене на карти, пропити с уханието на сандалово дърво.

Мълчание.

– Не искам да говоря за това – казах аз.

Зози сви рамене.

– Тогава пийте шоколад.

– Но вие видяхте.

– Аз виждам всякакви неща.

– Като например?

– Виждам, че сте уморена.

– Не спя добре.

Тя ме погледна мълчаливо. Очите ѝ бяха пълни с лятна светлина, целите в златисти лунички. Защо не мога да позная какво обичаш, помислих си аз като в дрямка. Може би просто съм изгубила навика...

– Знаете ли какво? – каза накрая Зози. – Аз мога да остана в сладкарницата. Израснала съм в магазин, знам какво се прави. Вземете Розет и вървете да поспите. Ако ми потрябвате, ще ви повикам. Вървете. Ще ми бъде приятно.

Това стана преди четири дни. Оттогава нито тя, нито аз сме споменавали за случилото се. Розет, разбира се, все още не проумява, че в реалния свят счупената чиния трябва да си остане счупена, независимо колко ни се иска да е обратното. А Зози дори не се е опитвала да повдигне въпроса за Случката и аз съм ѝ благодарна за това. Естествено, тя е наясно, че нещо се е случило, но като че ли няма нищо против да остави нещата без внимание.

– В какъв магазин си израснала, Зози?

– В книжарница. От онези за езотерична литература, нали се сещаш.

– Наистина ли?

– Майка ми се интересуваше от такива неща. Атрибути на купешката магия. Карти Таро. Продаваше тамян и свещи на побъркани хипита с несресани коси и без пари.

Усмихнах се, макар че се почувствах малко неловко.

– Но това беше много отдавна – добави тя. – Забравила съм повечето неща.

– Все пак още ли... вярваш? – попитах аз.

Зози се усмихна.

– Вярвам, че можем да предизвикваме промени.

Мълчание.

– А ти?

– Някога вярвах. Но вече не.

– Може ли да попитам защо?

Аз поклатих глава.

– Някой друг път.

– Добре – съгласи се тя.

Знам, знам. Опасно е. Всяко действие – дори и най-незначителното – води до последици. Магията има висока цена. Трябваше ми много време, за да го разбера – след Ланскене, след Ле Лавьоз, – но сега ми се струва толкова очевидно, след като последиците от нашето пътуване се разширяват около нас като кръгове на повърхността на езеро, предизвикани от хвърлено камъче.

Да вземем майка ми, толкова щедра на подаръци, която раздаваше късмет и добрина, докато ракът в нея растеше като лихва в депозитна сметка, за чието съществуване тя дори не подозираше. Вселената следи баланса по сметките. Дори за такива дребни неща като талисман, заклинание, кръг, начертан върху пясъка, трябва да се плаща. С кръв.

Разбирате ли, съществува симетрия. За всеки добър късмет – удар, за всяка сполука – страдание. Окачим ли червена торбичка над нашата врата, някъде другаде пада сянка. Запалим ли свещ за пропъждане на лошия късмет, нечия къща отсреща пламва и изгаря до основи. Фестивал на шоколада – смърт на приятел.

Злополука.

Случка.

Затова не мога да се доверя на Зози. Твърде много ми допада, за да рискувам да изгубя доверието ѝ. Децата също като че ли я харесват. У нея има нещо младежко, нещо по-присъщо за възрастта на Анук, отколкото за моята, и това я прави по-достъпна.

Може би е заради косата – дълга, пусната свободно, с розов кичур отпред – или заради пъстрите дрехи втора ръка в невъзможни съчетания, наподобяващи детски костюм за маскарад, но кой знае защо съвсем естествени, когато тя ги носи. Днес е облякла небесносиня рокля в стил петдесетте години, вталена, с щампи на платноходки, и жълти балетни пантофки, доста неподходящи за ноември – не че това я интересува. Такива неща изобщо не я интересуват.

Помня, че и аз някога бях същата. Помня тази дързост у себе си. Но майчинството променя всичко. Майчинството прави всички ни страхливи. Страхливи, лъжливи, че и по-лошо.

Ле Лавьоз. Анук. И... о, онзи вятър.

Минаха четири дни, а аз все още се учудвам на себе си за това, че разчитам на Зози – не само да наглежда Розет, както правеше мадам Пусен, а и за всевъзможни други неща в сладкарницата. Увиване, пакетиране, чистене, поръчки. Тя твърди, че ѝ е приятно – казва, че винаги е мечтала да работи в сладкарница, – и въпреки това никога не хапва от бонбоните, както правеше мадам Пусен, нито се възползва от положението си, за да помоли за кутия или две.

Още дори не съм казала за нея на Тиери. Не знам защо, може би предчувствам, че няма да одобри това – дали заради допълнителните разходи, или заради самата Зози, която по нищичко не прилича на уравновесената мадам Пусен.

В отношенията си с клиентите тя е весело – понякога дори тревожно – непринудена. Не спира да бъбри, докато загъва кутии, претегля бонбони, предлага новите стоки. И умее да кара хората да говорят за себе си: разпитва мадам Пино за болките ѝ в гърба, разменя по няколко думи с пощальона, когато той идва да донесе пощата. Знае кои са любимите лакомства на дебелия Нико, предизвикателно флиртува с художниците Жан-Луи и Попол, които се оглеждат за клиенти пред "Льо Пти Пенсон", говори с Ришар и Матюрен, двамата старци, които нарича "Патриотите" и които сядат в кафенето в осем и половина сутринта и рядко си тръгват преди вечеря.

Зози знае имената на съучениците на Анук, пита я за учителите ѝ, обсъжда дрехите ѝ. И въпреки това никога не ме кара да се чувствам неловко, задава само въпроси, които всеки друг на нейно място би задал.

По същия начин се чувствах с Арманд Воазен преди години в Ланскене. Непокорната, закачлива, дяволита Арманд, чиито алени фусти понякога още виждам с крайчеца на окото си, чийто звънлив глас – който толкова прилича на гласа на майка ми – все още ми се причува, кара ме да се обръщам и да се озъртам.

Разбира се, Зози изобщо не е като нея. Когато се запознах с Арманд, тя беше вече на осемдесет, съсухрена, свадлива и стара. И въпреки това виждам нещо от нея у Зози – в претрупания ѝ стил на обличане, в любопитството ѝ към всичко наоколо. И ако Арманд притежаваше искрица от онова, което майка ми наричаше "магия"...

Но ние вече не говорим за тези неща. Споразумението ни е негласно, но стриктно. Всяка проява на недискретност – дори нищожно малка искрица – може отново да подпали къщичката от карти. Вече сме го виждали и в Ланскене, и в Ле Лавьоз, и на сто други места преди тях. Но вече няма. Не. Този път ще останем.

Днес Зози дойде рано, точно когато Анук излизаше за училище. Оставих я сама за по-малко от час, колкото да изведа Розет на разходка, и когато се върнах, сладкарницата ми се видя някак по-светла, по-подредена, по-уютна. Тя беше пренаредила витрината, беше метнала парче тъмносиньо кадифе върху пирамидата от метални кутии, която изпълваше цялото пространство, а отгоре бе сложила чифт лъскави яркочервени обувки с високи токове, препълнени с шоколадови бонбони в червени и златисти обвивки.

Изглеждаше ексцентрично, но определено привличаше вниманието. Обувките – същите червени обувки, с които Зози бе дошла първия ден – сякаш сияеха на тъмната витрина, а бонбоните приличаха на загадъчно съкровище, разпиляно по кадифето и искрящо в пъстри цветове.

– Дано нямаш нищо против – каза Зози, когато влязох.

– Реших, че ще повдигне настроението.

– Харесва ми – отвърнах аз. – Обувки и шоколадови бонбони...

Зози се усмихна.

– Две от най-любимите ми неща.

– Е, кои обичаш най-много? – попитах аз.

Не че толкова исках да знам, интересувах се от професионално любопитство. Бяха минали четири дни, а аз все още не можех да отгатна любимите ѝ бонбони.

Тя сви рамене.

– Обичам всякакви. Но купешките не са като домашните, нали? Ти каза, че преди си ги правила сама.

– Така е. Но тогава имах повече време.

Зози ме погледна.

– Имаш предостатъчно време. Остави клиентите на мен и ще можеш спокойно да правиш своите магии в кухнята.

– Магии?

Но Зози вече кроеше планове, явно без да си дава сметка за въздействието на тази безгрижно подхвърлена дума: как ще започнем с домашни трюфели, които и без това се правят най-лесно, а после можем да правим и "просячета"[2]

– Любимите ми – с бадеми, вишни и едри жълти стафиди.

Мога да ги правя със затворени очи. Дори дете може да се научи да прави "просячета" и преди години в Ланскене Анук често ми помагаше, като избираше най-едрите стафиди, най-сладките боровинки (без да пропуска да отдели няколко за себе си) и грижливо ги нареждаше върху плочките разтопен шоколад, тъмен или светъл.

Оттогава не съм правила "просячета". Твърде много ми напомнят за онова време, за малката пекарна със снопа пшенични класове над вратата, за Арманд, за Жозефин, за Рижия...

– Можеш да продаваш домашните шоколадови бонбони за колкото поискаш – безгрижно бъбреше Зози. – А ако освободиш малко място и сложиш няколко стола ето тук – тя посочи мястото, – хората ще могат да седнат, да пийнат нещо, да хапнат парче торта. Ще стане хубаво, нали? Приветливо, имам предвид. Така ще привлечем клиенти.

– Хм.

Не бях съвсем сигурна. Прекалено много ми напомняше за Ланскене. Сладкарницата трябва да бъде място за търговия, посетителите трябва да бъдат клиенти, не приятели. Иначе един ден ще стане неизбежното и отворената кутия няма да може да се затвори. Освен това знам какво би казал Тиери...

– Не съм сигурна.

Зози не отговори, но ме изгледа красноречиво. Почувствах, че съм я разочаровала. Абсурдно чувство, но все пак...

Питам се кога станах толкова страхлива, кога започнах толкова да се тревожа. Гласът ми звучи сухо и нервно като на стара мома. Чудя се дали Анук също долавя разликата.

– Добре. Беше само идея.

И какво лошо може да ни се случи? В края на краищата това е само шоколад, няколко дузини трюфели, колкото да си припомня старите навици. Тиери ще каже, че си губя времето, но защо това трябва да ме спира? Какво ме интересува?

– Е... Предполагам, че бихме могли да направим няколко кутии за Коледа.

Все още пазя тенджерите си – и медните, и емайлираните, – грижливо увити и прибрани в кашони в избата. Запазила съм дори гранитната плоча, на която темперирах разтопения шоколад, термометрите, пластмасовите и керамичните формички, черпаците, ножовете, решетестите лъжици. Всичко е тук, чисто, прибрано и готово за употреба. Помислих си, че Розет ще се зарадва, а също и Анук.

– Чудесно! – отсече Зози. – Можеш да научиш и мен.

Защо не? Какво лошо има в това?

– Добре – казах аз. – Ще опитам.

Реченосторено. Върнах се към занаята без излишен шум. И макар че все още имах някакви вътрешни съмнения...

Няколко кутии трюфели не могат да навредят. Нито малко "просячета" или една-две торти. Достопочтените не се вълнуват от такива тривиални неща като шоколадови бонбони.

Или поне така се надявам – и с всеки изминал ден Виан Роше, Силвиан Кайу и дори Ян Шарбоно все повече се изгубват в миналото, превръщат се в дим, в история, в бележка под линия, в имена върху пожълтял лист хартия.

Пръстенът на дясната ми ръка странно стяга пръста, непривикнал към пръстени. А това име – Льо Тресе – ми звучи още по-странно. Произнасям го, сякаш за да го премеря, кога с усмивка, кога не.

Ян льо Тресе.

Това е само име.

Глупости, казва Рижия, ветеран в смяната на имена и на лица, циганска душа и мъдрец на домораслите истини. Това не е само име. Това е изречение

ЗНАЧИ ТАКА. ТЯ НОСИ НЕГОВИЯ ПРЪСТЕН. НА ТИЕРИ, представете си – онзи Тиери, който не обича горещ шоколад и не знае нищичко за нея, дори истинското ѝ име. Тя казва, че засега няма планове. Че просто иска да свикне с пръстена. Че го носи като чифт обувки, които трябва да се разпънат, за да станат удобни.

Простичка сватба, казва мама. Разписване в гражданското, без свещеник, без църква. Но ние знаем. Той ще получи своето. Всичко в пълен комплект плюс нас двете с Розет в еднакви рокли. Ще бъде отвратително.

Казах го на Зози, тя направи физиономия и отсече: "Като се обичат, да се вземат", което е смешно, разбира се, защото никой нормален човек няма да ги помисли за влюбена двойка.

Е, може би той си го мисли. Но какво знае той? Снощи пак дойде и ни заведе на вечеря – този път не в "Льо Пти Пенсон", а в скъп ресторант до реката, откъдето се виждаха корабите. Аз бях с рокля и Тиери каза, че изглеждам много добре, но трябвало да си среша косата, а Розет трябваше да остане със Зози в сладкарницата, защото според него този ресторант не бил подходящ за малко дете (макар че всички знаехме коя е истинската причина).

Мама носеше пръстена, който той ѝ е подарил. Голям, дебел, отвратителен диамант, кацнал на пръста ѝ като лъскаво насекомо. Тя не го носи в сладкарницата (не може да върши нищо с него) и снощи непрекъснато си играеше с него, въртеше го на пръста си, сякаш ѝ беше неудобен. Още не можеш да свикнеш? Сякаш изобщо някога ще свикнем с това положение или с Тиери, или с начина, по който се държи с нас, като с глезени деца, които могат да се купят или да се залъжат. Той даде на мама мобилен телефон, "за да държат връзка", както се изрази – "не мога да повярвам, че никога досега не си имала мобилен телефон", – и после пихме шампанско (мразя шампанско) и ядохме стриди (които също мразя) и шоколадово суфле, което беше хубаво, но не колкото онова, което мама приготвяше някога, а освен това порциите бяха миниатюрни.

И Тиери много се смя (поне в началото), и ме наричаше "млада госпожице", и говореше за сладкарницата. Оказа се, че пак ще ходи в Лондон, и искаше този път мама да отиде с него, но тя каза, че е много заета и че може би ще трябва да го отложат за след Коледа.

– Наистина ли? – учуди се той. – Нали казваше, че търговията не върви?

– В момента опитвам нещо ново – отговори мама и му разказа за новите домашни трюфели, които смята да продава, и как Зози временно ѝ помага, и как е извадила от избата старите си неща. Тя говори дълго с поруменяло лице – винаги е такава, когато е въодушевена – и колкото повече говореше, толкова по-мълчалив ставаше Тиери и толкова по-малко се смееше, затова по едно време мама млъкна и го погледна смутено.

– Извинявай – каза тя. – Сигурно ти омръзна да слушаш.

– Не, няма нищо – отговори Тиери. – И това беше идея на Зози, нали? – личеше си, че не му е много приятно.

Мама се усмихна.

– Ние много я харесваме. Нали, Ани?

Съгласих се, че е така.

– Мислиш ли, че става за управител? Искам да кажа, че може и да е свястна, но ще се съгласиш, че за по-дълго време ще ти трябва нещо повече от сервитьорка, която си намерила в "Льо Пти Пенсон".

– Дали става за управител? – попита мама.

– Мислех си, че когато се оженим, може би ще искаш някой друг да се занимава със сладкарницата.

"Когато се оженим." Как пък не.

Мама го погледна. Беше леко намръщена.

– Е, знам, че искаш да работиш в сладкарницата, но нали няма нужда да стоиш там през цялото време? Ще имаш много други неща за вършене. Ще бъдем свободни да пътуваме, ще можем да видим свят...

– Аз вече съм го виждала – отговори тя малко прибързано и Тиери я погледна особено.

– Надявам се, че не очакваш от мен да се преместя да живея над сладкарницата – каза той с усмивка, за да покаже, че се шегува. Но не се шегуваше: личеше си по гласа му.

Мама не каза нищо и погледна през прозореца.

– А ти, Ани? – попита той. – Обзалагам се, че искаш да пътуваш по света. Какво ще кажеш за Америка? Ще бъде страхотно, нали?

Мразя, когато Тиери казва "страхотно". Все пак той е стар – поне на петдесет – и знам, че иска да ми се хареса, но е толкова отвратително, не мислите ли?

Когато Зози казва "страхотно", звучи съвсем естествено. Сякаш лично тя е измислила тази дума. Със Зози в Америка наистина ще е страхотно. Дори сладкарницата сега изглежда страхотно със златистото огледало в дъното на старата стъклена витрина и с бонбонените ѝ обувки, които блестят като вълшебни пантофки, пълни със съкровища.

Ако Зози беше тук, щеше да му даде да разбере, помислих си аз и си спомних за двойничката на Жана Моро в английската чайна. Изведнъж се почувствах виновна, сякаш бях направила нещо лошо, сякаш дори само мисълта за това можеше да предизвика някоя Случка.

"Зози нямаше да обърне внимание" – обади се сянката на гласа ми вътре в мен. Зози щеше да направи каквото поиска. И какво лошо има в това, помислих си аз. Разбира се, че има. И все пак...

Тази сутрин, докато се приготвях за училище, видях Сюз да наднича през новата витрина, залепила нос за стъклото. Щом ме видя, избяга – ние продължаваме да не си говорим, – но в първия момент ми стана толкова болно, че се наложи да седна в един от старите фотьойли, които Зози беше домъкнала отнякъде, и да си представя как Чехълчо седи до мен, ослушва се и черните му очи блестят над мустакатата муцуна.

Разбирате ли, дори не ми е чак толкова симпатична. Но тя се държа толкова мило през първите ми дни в училище, идваше в сладкарницата и тогава си говорехме или гледахме телевизия, или ходехме на "Плас дю Тертр" да гледаме художниците, а веднъж тя ми купи метална висулка, покрита с розов емайл – малко кученце, на което пишеше "Най-добър приятел".

Беше най-обикновена евтина дрънкулка, а и аз не обичам розово, но никога не бях имала "Най-добър приятел" – поне не истински. Стори ми се много мило, приятно ми беше, че имам такава висулка, макар че почти не съм я носила.

И после се появи Шантал.

Съвършената Шантал, която всички харесват, със съвършена руса коса, съвършени дрехи и навика да се подиграва на всичко. Сега Сюз иска да бъде точно като нея, а аз съм само дубльорка за случаите, когато Шантал има по-интересно занимание, но най-често служа просто за подаване на реплики.

Не е честно. Кой решава тези неща? Кой е определил, че Шантал заслужава да бъде всеобщата любимка, макар че досега не е направила нищо за никого и се интересува само от собствената си дребна душица? Защо всички харесват Жан-JIy Рембо, но не и Клод Мьоние? А останалите като Матилд Шагрен и момичетата със забрадките? Какво толкова има у тях, че ги мислят за ненормални? Какво толкова има у мен?

Говорех наум със сянката на гласа си и не забелязах, че Зози е влязла. Знаете ли, понякога тя е много безшумна, по-безшумна дори от мен, а това е странно, защото днес тя беше с тежки обувки с дървени подметки, които не могат да не тропат. Само че нейните бяха розови като карамфили и изглеждаха страхотно.

– С кого разговаряш?

Не знаех, че съм говорила на глас.

– С никого. Със себе си.

– Е, в това няма нищо лошо.

– Може би.

Все пак се чувствах неловко да седя във фотьойла и да усещам как Чехълчо ме гледа – днес изглеждаше много истински с петнистата си муцунка, която мърдаше като жив заек. Виждам го по-ясно, когато ми е тъжно, затова не бива да си говоря сама. Освен това мама казва, че е важно да се прави разлика между истинско и въображаемо. Когато не можеш да направиш разлика, тогава стават Случки.

Зози се усмихна и направи някакъв знак с пръсти, нещо като "Екстра!", с палец и показалец, събрани във формата на кръг. Погледна ме през кръга и после свали ръката си.

– Знаеш ли, като дете често си говорех сама. Или по-скоро говорех с невидимата си приятелка. Постоянно.

Не знам защо толкова се учудих.

– Ти ли?

– Казваше се Минди – обясни Зози. – Майка ми казваше, че Минди е духовен наставник. Разбира се, майка ми вярваше във всякакви неща. Всъщност вярваше кажи-речи във всичко – в кристали, в магията на делфините, в отвличанията от извънземни, в Йети, в каквото ти хрумне – тя се усмихна. – И все пак някои от тези неща действат, нали, Нану?

Не знаех как да ѝ отговоря. "Някои от тези неща действат" – какво означаваше това? Почувствах се неудобно, но в същото време се въодушевих. Защото това не беше просто съвпадение или Случка като онази в английската чайна. Зози говореше за истинска магия, при това открито, сякаш беше нещо съвсем истинско, а не някаква детска игра, която ще престана да играя, като порасна.

Зози вярваше.

– Трябва да тръгвам.

Взех чантата си и се запътих към вратата.

– Винаги така казваш. Какво е това? Котка? – тя замижа с едното си око и пак ме погледна през кръгчето от палеца и показалеца си.

– Не разбирам за какво говориш – казах аз.

– За дребосъка с дългите уши.

Погледнах я. Тя продължаваше да се усмихва.

Знаех, че не бива да говоря за това. Говоренето само усложнява нещата; но не исках да лъжа Зози. Зози никога не ме лъже.

Аз въздъхнах.

– Той е зайче. Казва се Чехълчо.

– Страхотно! – възкликна Зози.

И толкова.

ВТОРО ПОПАДЕНИЕ. И ОТНОВО В ЦЕЛТА. ЕДИН ДОБРЕ премерен удар – и пинятата се прокъсва и се пука. Майката е слабата брънка, а след като съм спечелила Ян на своя страна, получавам и Ани, която я следва естествено, както лятото – пролетта.

Това прекрасно дете. Толкова малко, толкова умно. С такова дете мога да постигна много, стига майка му да не ми се пречка. Но всяко нещо с времето си, нали? Ще сгреша, ако прекалено насилвам нещата. Детето все още е предпазливо и може да се отдръпне, ако го притисна. Затова ще чакам и ще обработвам Ян – и, честно казано, това ми доставя удоволствие. Самотна майка, претрупана от работа, с малко дете, което постоянно ѝ се мотае в краката – не се съмнявайте, че ще стана незаменим помощник, доверено лице, приятелка. Тя има нужда от мен: Розет с безграничното си любопитство и с навика си да се пъха където не трябва ще ми даде повода, който търся.

Розет все повече разпалва любопитството ми. Тя е дребна за възрастта си, с остро носле и раздалечени очи – спокойно можете да я сбъркате с котка, която лази по пода на ръце и на колене (явно предпочита тази техника на придвижване пред нормалното ходене), бърка с пръсти в дупките между дъските на дървената ламперия, току отваря и затваря вратата на кухнята или дълго си играе с дребни предмети, които нарежда по пода в сложни фигури. Не бива да се изпуска от поглед, защото макар че обикновено е кротка, явно няма инстинкт за самосъхранение и когато се разстрои или ядоса, може да изпадне в жестока (често беззвучна) истерия, да започне да се люлее енергично напред-назад, понякога толкова силно, че удря главата си в пода.

– Какво ѝ е? – попитах веднъж Ани.

Тя ме погледна предпазливо, сякаш се опитваше да прецени дали е безопасно да ми каже.

– Никой не знае със сигурност. Един доктор дойде да я прегледа, когато беше още бебе. Каза, че може да е синдром на котешкото мяукане, но не беше сигурен и не дойде да я прегледа повторно.

– Котешко мяукане? – звучеше ми като средновековна болест, нещо, което човек може да прихване, ако го омагьоса котка.

– Тя издаваше едни особени звуци. Точно като котка. Аз я наричах Котешко бебе – Ани се разсмя и бързо извърна поглед някак виновно, сякаш самото споменаване за това беше опасно. – Всъщност нищо ѝ няма – добави тя.

– Просто не е като другите.

"Не е като другите". Пак същият израз. Точно като "случка" – дума, която явно има особено значение за Ани, по-различна от обичайното. Розет със сигурност е предразположена към случки. Но ми се струва, че това означава нещо повече от изливане на боя върху ботушите или пъхане на филии хляб във видеото, или пробиване на дупки в сиренето, за да може някаква невидима мишка да излезе навън.

Когато Розет е наблизо, винаги се случва нещо. Като с онази стъклена чиния, за която мога да се закълна, че се счупи, макар че сега вече изобщо не съм сигурна. Или с лампите, които ту светват, ту изгасват, дори когато няма кой да ги пуска и да ги гаси. Разбира се, това може да се дължи просто на старата инсталация на къщата. Всичко друго може да е плод на въображението ми. И все пак, както казваше майка ми, нещата не стават с "може" и "би могло". А и аз нямам навика да си въобразявам несъществуващи неща.

През последните няколко дни имахме доста работа. Чистихме, преподреждахме и поръчвахме стока, извадихме всички медни тенджери, керамични съдове и формички на Ян. Макар че ги беше увила грижливо, много от тенджерите бяха потъмнели и позеленели и докато аз се занимавах с клиентите, тя седеше в кухнята часове наред, миеше и лъскаше, докато ги почисти всичките.

– Само ще пробваме – непрекъснато повтаря тя, сякаш се срамува от радостта си като от детински навик, който не е успяла да изкорени. – Ще се позабавляваме малко, нали?

На мен изобщо не ми изглежда така. Човек, който няма сериозни намерения, не би планирал всичко толкова грижливо.

Ян купува от най-хубавия кувертюр, поръчва го от един дребен производител край Марсилия и плаща само в брой. По една дузина блокчета от всеки вид – като за начало, казва тя, – но по въодушевлението ѝ аз вече мога да се досетя, че дузина блокчета няма да стигнат. Казва, че някога е правила всички бонбони сама и макар в началото да не ѝ вярвах, като гледам с какъв ентусиазъм се хвърля в начинанието, разбирам, че не е преувеличила.

Процесът на правене на бонбони е деликатен и действа терапевтично на страничния наблюдател. Започва се от разтопяването и темперирането на кувертюра, при което кристалната му структура се превръща в лъскава и мека маса, необходима за приготвянето на шоколадови трюфели. Ян прави това върху гранитна плоча, на която разстила като коприна разтопения шоколад и после го събира с помощта на шпатула. После го връща в топлия меден съд и повтаря процеса, докато не реши, че шоколадът е готов.

Рядко използва термометър. Казва, че отдавна прави шоколадови бонбони и усеща кога шоколадът е достигнал необходимата температура. Вярвам ѝ: през последните три дни я наблюдавах как работи и всяка партида бонбони се получаваше безупречно. Научих се и да гледам критично: да различавам грапавите ивици в крайния продукт, неприятните бледи петна, които показват, че шоколадът е неправилно темпериран, чистата лъскавина и рязкото пукане, характерни за добре направените бонбони.

Трюфелите се правят най-лесно, казва Ян. Ани е знаела да ги прави още на четири години, а сега е ред и на Розет: тя тържествено търкаля шоколадовите топчета по поръсената с какао хартия за печене, лицето ѝ е омазано в шоколад, прилича на катерица с блестящите си очи...

За пръв път чувам Ян да се смее с цяло гърло.

О, Ян. Тази твоя слабост.

Междувременно аз правя някои свои номера. За мен е от полза търговията да върви добре и аз доста се потрудих, за да разкрася сладкарницата. Като се има предвид колко чувствителна е Ян, трябва да бъда дискретна, но символите на Синтеотл, Ухото на Царевицата, и Какаовото зърно на Господарката Кървава луна, надраскани под прага на вратата и пъхнати под първото стъпало на стълбите, би трябвало да допринесат за процъфтяването на нашето начинание.

Знам вкусовете на всички, Ян. Виждам ги в цветовете им. И знам, че момичето от цветарския магазин се страхува, че жената с кучето се самообвинява и че дебелият мъж, който никога не престава да бърбори, ще умре, преди да навърши трийсет и пет, ако не положи усилие да свали някой и друг килограм.

Знаете ли, това е дарба. Мога да отгатна от какво имат нужда. Мога да кажа от какво се страхуват, мога да ги накарам да танцуват.

Ако майка ми правеше като мен, животът ѝ нямаше да бъде толкова тежък, но тя не се доверяваше на моята практическа магия, наричаше я "магия на интервенцията" и намекваше, че такова злоупотребяване с магическите ми способности е в най-добрия случай егоистично, а в най-лошия може да предизвика страшни последици за нас.

– Не забравяй Кредото на делфините – казваше тя. – "Не се меси, за да не се отклониш от Пътя."

Разбира се, Кредото на делфините изобилстваше от подобни сантименталности, но по онова време моята лична Система беше вече почти изградена и аз отдавна бях решила не само да изоставя Пътя на делфините, но и че съм родена да се меся в хорските съдби.

Въпросът е откъде да започна. Дали с Ян или с Ани? С Лоран Пенсон или с мадам Пино? Тук има много съдби, преплетени помежду си, всяка изтъкана от тайни, мечти, амбиции, вътрешни съмнения, мрачни мисли, забравени страсти, неизречени желания. Толкова съдби, които човек като мен може да вземе, да вкуси.

Тази сутрин дойде момичето от цветарския магазин.

– Видях витрината – прошепна то. – Толкова е хубава, не мога да ѝ се нагледам.

– Вие сте Алис, нали? – попитах аз.

Тя кимна и уплашено, като дребно животинче огледа новата подредба.

Както знаем, Алис е болезнено срамежлива. Гласът ѝ едва се чува, косата ѝ е като плащаница. Очите ѝ, очертани с черен молив, са доста хубави, надничат изпод гъстия изрусен бретон, ръцете и краката ѝ стърчат непохватно от синята рокля, която може би носи от дете.

Обувките ѝ са на огромни платформи и изглеждат тежки за тънките ѝ като клечки крака. Любимите ѝ бонбони са от млечен шоколад с карамелов пълнеж, но тя винаги си купува обикновени черни шоколадчета, защото калориите в тях са наполовина по-малко. Цветовете ѝ искрят от тревога.

– Мирише ми на нещо вкусно – отбеляза тя, след като подуши въздуха.

– Ян прави шоколадови бонбони – осведомих я аз.

– Сама ли ги прави? Може ли?

Поканих я да седне в старото кресло, което бях намерила на тротоара на "Рю дьо Клиши". То е опърпано, но много удобно и също като сладкарницата, може да ми потрябва през следващите дни.

– Опитайте – предложих ѝ аз. – Заведението черпи.

Очите ѝ светнаха.

– Не бива да ям такива неща.

– Ще го срежа наполовина. Ще си го разделим – казах аз и седнах на страничната облегалка. Толкова беше Лесно да надраскам с нокът Какаовото зърно, знака на съблазняваното, толкова беше лесно да я наблюдавам през Димящото огледало как кълве от трюфела си като малко птиче.

Познавам я добре. Виждала съм я и преди. Неспокойно дете, което живее със съзнанието, че не е достатъчно добро, че не е съвсем като другите. Родителите ѝ са добри хора, но са амбициозни, взискателни, дават да се разбере, че провалът е недопустим, че нищо не е достатъчно добро за тях и за малкото им момиченце. Един ден момичето не слиза за вечеря. Чувства се добре от това – някак празно от страховете, които му тежат. Пропуска закуската, замаяно от това ново, опияняващо усещане за контрол. То се самонаблюдава и открива у себе си глад. Награждава се за това, че е било послушно. И ето го сега – толкова добро момиче, което полага такива усилия – на двайсет и три, а все още изглежда като на тринайсет, все още не е достатъчно добро, не е достатъчно близо до делта си...

Алис изяде трюфела.

– М-мм.

Постарах се тя да види, че съм изяла своя бонбон.

– Сигурно ви е много трудно да работите тук.

– Трудно ли? – учудих се аз.

– Имам предвид опасно – тя леко се изчерви. – Знам, че звучи глупаво, но на мен ми се струва така. Да гледам шоколадови бонбони по цял ден – да пипам шоколадови бонбони – и винаги да усещам миризмата на шоколад... – Алис започваше да преодолява свенливостта си. – Как го правите? Как се сдържате да не ядете бонбони по цял ден?

Усмихнах се.

– Защо мислиш, че не ям?

– Слаба сте – отбеляза Алис. (Всъщност тя едва ли тежеше повече от двайсет и пет килограма.)

Аз се засмях.

– Забраненият плод е толкова по-изкусителен от всеки друг. Ето, хапнете още един.

Тя поклати глава.

– Шоколад. Теоброма какао, храната на боговете. Прави се от смлени какаови зърна, лют червен пипер, канела и захар колкото да убие горчивината. Така са го приготвяли маите преди повече от две хиляди години. Използвали са го в церемонии за вдъхване на смелост. По време на жертвоприношения са давали шоколад на жертвите точно преди да извадят сърцата им. Използвали са го и в оргии, които са продължавали часове наред.

Алис ме гледаше с широко отворени очи.

– Така че, както виждате, може да бъде опасен – заключих аз и се усмихнах. – По-добре да не се прекалява с него.

Продължавах да се усмихвам, когато тя излезе от магазина с дванайсет трюфела в кутия.

Междувременно в друг живот...

Франсоаз Лавери се появи по вестниците. Явно не бях права за записа от камерите в банката: полицията получи достатъчно добри снимки от последното ми ходене там и някой бивш колега сигурно е разпознал Франсоаз. Разбира се, по-нататъшното разследване установи, че няма такова лице и че историята на Франсоаз е измислена от начало до край. Резултатите бяха донякъде предсказуеми. Във вечерните вестници се появи не много качествена снимка на заподозряната, последвана от няколко статии, в които се предполагаше, че Франсоаз може да е имала по-зловещи мотиви за измамата от парично облагодетелстване. В "Пари Соар" пишеше, че дори е възможно тя да е сексуална маниачка, която си набелязва млади момчета.

Как пък не, би казала Ани. И все пак не е никак зле за първа страница, така че очаквам тази снимка да се появи още няколко пъти, преди новината да се изчерпи като такава. Не че това ме притеснява. Никой не би разпознал в Зози дьо л'Алба това мишеподобно създание. Всъщност повечето ми бивши колеги едва ли ще познаят на снимката и самата Франсоаз – магиите не се прехвърлят върху целулоид, затова никога не съм правила опити за кариера в киното, а тази снимка не прилича нито на Франсоаз, нито на онова момиче, което някога познавах – момичето, което винаги беше пияният морков в училището "Сейнт Майкълс он дъ Грийн".

Сега вече рядко мисля за това момиче. Горкото, имаше лоша кожа и ненормална майка с пера в косата. Какъв шанс би могло да има?

Е, имаше същия шанс като всички: шансът, който ни се дава в деня на раждането, единственият шанс. И едни прекарват цял живот в търсене на извинения, обвиняват картите и съжаляват, че не са им се паднали по-добри, а други просто играят с каквото имат подръка, вдигат залозите, използват всевъзможни трикове и мамят, когато им се удаде възможност...

И печелят. Печелят. А това е единственото, което има значение. Аз обичам да печеля. Много добър играч съм.

Въпросът е откъде да започна. Ани със сигурност би се справила с малко помощ – с леко повдигане на самочувствието, с насочване в правилния път.

Имената и символите на Едно Ягуар и Лунен заек, надраскани с маркер на дъното на ученическата ѝ чанта, ще ѝ помогнат в общуването, но ми се струва, че тя има нужда от нещо повече. Затова ѝ давам Хуракана, или Урагана, Отмъстителния, за да навакса за всички пъти, когато е била пиян морков.

Не че Ани би се съгласила с мен, разбира се. Това дете е печално лишено от злоба и иска само всички да бъдат приятели помежду си. Сигурна съм обаче, че мога да я излекувам от това. Отмъщението води до пристрастяване и веднъж опиташ ли го, не го забравяш. Аз ли не го знам?

Все пак не съм в занаята, за да изпълнявам желания. В моята игра всяка вещица се грижи за себе си. Но Ани е изключение – рядко растение, което ако се полива както трябва, може да разцъфти за чудо и приказ. Във всеки случай в моята работа възможностите за творчество са твърде малко. Повечето пъти лесно попадам в целта, няма нужда да разгръщам способностите си, когато и едно заклинание е достатъчно.

Освен това за пръв път проявявам съчувствие. Помня какво е да си пиян морков всеки ден. Помня и радостта от уреждането на сметките.

Това ще ми достави удоволствие.

ДЕБЕЛИЯТ МЪЖ, КОЙТО НЕ СПИРА ДА БЪРБОРИ, СЕ казва Нико. Самият той ми се представи днес следобед, когато влезе да разузнае какво става. Ян тъкмо беше направила партида кокосови трюфели и цялата сладкарница ухаеше на тях: топла, тежка миризма, която полепва по гърлото. Вече казах, струва ми се, че не обичам шоколад – и все пак тази миризма, толкова близка до мириса на тамяна в книжарницата на майка ми, сладка, наситена и натрапчива, ми въздейства като наркотик, прави ме неспокойна, импулсивна, подтиква ме да се намеся.

– Хей, госпожице! Харесват ми обувките ти. Чудни обувки. Великолепни обувки – това е дебелият Нико, мъж под трийсетте, доколкото мога да предположа, но тежи към сто и петдесет килограма, с къдрава коса до раменете и пухкаво, смачкано на топка лице като на гигантско бебе, постоянно готово да се засмее или да се разплаче.

– Е, благодаря – казах аз.

Всъщност те са едни от любимите ми: с остри носове и високи токове, модел от петдесетте от избелял зелен велур, с панделки и стъклени токи отпред...

Често можете да отгатнете характера на човека по обувките му. Неговите бяха в два цвята, черно и бяло, хубави обувки, но стъпкани като чехли на петите, сякаш не си е правил труда да ги обува както трябва. Натюрморти на стената в кухнята – поне така предполагам; не се съмнявам, че е мамино синче, което изразява кроткия си бунт чрез обувките.

– На какво мирише? – най-после го усети и едрото му лице се обърна към източника на уханието. Чувах как Ян пее отзад в кухнята. Ритмичните звуци като от тракане на дървена лъжица в тенджера подсказваха, че Розет се е присъединила към нея.

– По миризмата познавам, че някой готви. Покажи ми, Пепеляшке! Какво има за обяд?

– Кокосови трюфели – казах аз и се усмихнах.

След по-малко от минута излезе с цялата готова партида.

О, не се лаская, че това е моя работа. Хората като него са лесни за съблазняване. Дори дете може да го направи, а той плати с "Карт Бльо" и аз начаса копирах кода му (в края на краищата трябва да практикувам уменията си), макар че засега нямам намерение да го използвам. Това лесно може да се свърже със сладкарницата, а все още твърде много се забавлявам, за да злепоставя положението си тук. Може би по-късно. Когато си изясня какво търся.

Нико не е единственият, който надуши разликата във въздуха. Само тази сутрин продадох цели осем кутии от домашните трюфели на Ян – не само на редовните клиенти, но и на случайни посетители, привлечени в сладкарницата от това натрапчиво, съблазнително ухание.

Следобед се появи Тиери льо Тресе. Кашмирено палто, тъмен костюм, розова копринена вратовръзка и ръчно изработени обувки. М-мм. Обичам ръчно изработените обувки, лъскави като хълбока на добре изчеткан кон, нашепващи "пари" с всичките си съвършени шевове. Може би съм сгрешила, че досега съм пренебрегвала Тиери: той не представлява интерес от интелектуална гледна точка, но всеки мъж с пари заслужава да му се обърне внимание.

Тиери завари Ян в кухнята с Розет: двете се смееха до пръсване. Като че ли му стана малко неприятно, че тя е заета с работа – беше си дошъл от Лондон само за да я види, – но се съгласи да намине пак след пет.

– Защо, за Бога, не поглеждаш мобилния си телефон? – дочух през кухненската врата.

– Извинявай – каза Ян (през смях, както ми се стори). – Нищичко не разбирам от тези неща. Предполагам, че съм забравила да го включа. Впрочем, Тиери...

– Бог да ми е на помощ – възкликна той. – Ще се омъжвам за пещерна жена.

Тя се разсмя.

– Наречи ме технофоб.

– Как мога да те наричам по какъвто и да било начин, след като не вдигаш телефона?

Той остави Ян и Розет да работят и дойде в предната част на сладкарницата, за да поговори с мен. Знам, че ми няма доверие. Не съм негов тип. Може дори да смята, че влияя зле на Ян. И като повечето мъже вижда само очевидното: розовия кичур в косата, екстравагантните обувки, бохемското излъчване, над което толкова много се трудих.

– Помагате на Ян? Много мило – каза Тиери. Усмихна се (наистина е много очарователен), но аз долавям недоверието в цветовете му. – А работата в "Льо Пти Пенсон"?

– О, работя там вечер. Лоран няма нужда от мен през деня, а и той не е шефът мечта.

– А Ян?

Усмихнах се.

– Да кажем, че Ян няма... шавливи ръце.

Той ме погледна стреснат и сигурно наистина е бил.

– Извинете. Мислех...

– Знам какво си мислите. Не ви изглеждам много подходяща за тази работа. Но само се опитвам да помогна на Ян. Тя заслужава почивка, не сте ли съгласен?

Тиери кимна.

– Хайде, Тиери. Знам от какво имате нужда. От кафе със сметана и блокче млечен шоколад.

Той се усмихна.

– Знаете какво обичам.

– Разбира се – казах аз. – Умея да отгатвам.

След това дойде Лоран Пенсон – за пръв път от три години, казва Ян, – скован, облечен като за църква, със старателно излъскани евтини кафяви обувки. След като смехотворно дълго сумтя и се покашля, като току ме поглеждаше над стъкления тезгях, поиска най-евтините шоколадови бонбони, които имаше в сладкарницата, и ме помоли да ги увия като за подарък.

Аз взех ножиците и бавно се залових за работа, разгладих с пръсти светлосинята опаковъчна хартия, два пъти я омотах със сребриста лента и сложих хартиена розичка.

– Някой да няма рожден ден? – попитах.

Лоран изсумтя по обичайния си начин и извади точни пари да плати. Още не е отварял дума за моята измяна, но знам, че се сърди – когато му подадох кутията, той ми благодари с пресилена любезност.

Не се съмнявам за причината на внезапния му интерес към шоколадови бонбони, увити като за подарък. Според него това е жест на предизвикателство, който показва, че Лоран Пенсон има и неподозирани страни, който ме предупреждава, че ако съм достатъчно глупава да пренебрегвам вниманието му, някоя друга може да се възползва и да заеме мястото ми.

Да се възползва. Аз го изпратих с весела усмивка и със спираловидния знак на Хуракан, надраскан с нокът върху капака на кутията с бонбони. Не изпитвам злоба към Лоран – макар че, признавам, няма да скърбя, ако върху заведението му падне гръм или някой от клиентите получи отравяне и реши да съди управителя. Просто сега нямам време да се занимавам обстойно с него, а и не ми трябва влюбен шестдесетгодишен старец, който да ми се пречка.

След като Лоран излезе, аз се обърнах и видях, че Ян ме наблюдава.

– Лоран Пенсон купува шоколадови бонбони?

Усмихнах се.

– Казах ти, че е луд по мен.

Тя се разсмя, после се смути. Розет надникна иззад крака ѝ с дървена лъжица в едната ръка и топка разтопен шоколад в другата. Тя направи знак с изцапани пръсти.

Ян ѝ подаде една бадемова сладка.

Казах:

– Продадохме всички домашни бонбони.

– Знам – тя се усмихна. – Предполагам, че ще трябва да направя още.

– Ако искаш, ще ти помогна. Така ще си починеш малко.

Ян помълча. Като че ли го обмисляше, сякаш ставаше дума за нещо много по-сложно от правене на шоколадови бонбони.

– Бързо се уча, честна дума.

Разбира се, че се уча бързо. Налага ми се. Когато човек има майка като моята, или се учи бързо, или не оцелява. Училище в централен Лондон, типичен продукт на държавната образователна система, гъмжило от бандити, имигранти и прокълнати. Такава беше учебната ми среда – и аз бързо се научих.

Майка ми се опитваше да ме учи у дома. На десет години можех да чета, да пиша и да заставам в поза "двоен лотос". Но после се намесиха Социалните служби, изтъкнаха липсата на квалификация у майка ми и набързо ме изпратиха в "Сейнт Майкълс он дъ Грийн", казан с около две хиляди врящи души, в който потънах за отрицателно време.

Тогава моята Система беше още в младенческа възраст. Нямах защитни сили, носех зелен кадифен гащеризон с делфинчета на джобовете и тюркоазеносиня кърпа на главата, за да подрежда чакрите ми. Майка ми ме чакаше на вратата: първия ден се насъбра тълпа от зяпачи. На втория ден някой хвърли камък по мен.

Сега ви е трудно да си представите такова нещо. И все пак се случва – за далеч по-малко. Случвало се е в училището на Ани, и то за нещо толкова дребно като забрадка. Дивите птици убиват екзотичните екземпляри – пъстрите папагалчета и жълтите канарчета, – избягали от клетките с надеждата да вкусят небесната шир, обикновено падат на земята, оскубани живи от по-конформистките си събратя.

Неизбежно беше. През първите шест месеца си изплаках очите от рев. Молех мама да ме премести в друго училище. Бягах, връщаха ме, молех се горещо на Исус, на Озирис и на Кецалкоатл да ме спасят от демоните на "Сейнт Майкълс он дъ Грийн".

Както можеше да се очаква, нищо не помагаше. Правех опити да се приспособя: смених кадифения гащеризон с джинси и тениска, пропуших, започнах да движа с тълпата, но вече беше късно. Чертата беше теглена. Всяко училище се нуждае от черна овца и през следващите пет години аз вършех тази работа.

Тогава можех да имам полза от някого като Зози дьо л'Алба. С какво ми помагаше майка ми, второразредна вещица стажантка, ухаеща на пачули, с всичките ѝ кристали, капани за сънища и непрестанни разсъждения на тема карма? Не ме интересуваше кармическото възмездие. Исках възмездието ми да е истинско, да сложи моите мъчители на мястото им – и не после, не в някакъв бъдещ живот, а да ги накара да платят сега и докрай, с кръв.

И аз се учех, учех се упорито. Съставих си собствена програма по книгите и брошурите в книжарницата на майка ми. В резултат на това се появи моята Система, всяка част от която бе изкована, шлифована, сглобена и тествана с една-едничка цел.

Отмъщение.

Предполагам, че не си спомняте случая. Разбира се, навремето стана новина, но сега има много подобни истории. За отчаяни загубеняци, въоръжени с пушки и арбалети, които се превръщат в училищни легенди с един-единствен кървав, славен, самоубийствен акт.

Аз изобщо не бях като тях, разбира се. Моите герои не бяха Буч и Сънданс. Аз бях оцеляващ герой: ветеран, кален в петгодишни битки, тормоз, подигравки, блъскане, ритане, дразнене, щипане, вандализъм и дребни кражби, вдъхновител на множество злобни графити в съблекалните и неизменна мишена за всички.

Накратко, аз бях пияният морков.

Но печелех време. Учех се и трупах знания. Образователната ми програма беше далеч от ортодоксалното, някои биха казали дори езическа, но винаги бях първа по успех. Майка ми не знаеше много за моите учебни занимания. Ако научеше, щеше да се ужаси. Магията на интервенцията, както я наричаше, беше коренната противоположност на всичко, в което тя вярваше, и изповядваше множество причудливи теории, вещаещи космическо възмездие за онези, които дръзнат да действат на своя глава.

Е, добре. Аз дръзнах. И когато най-после бях готова, пометох "Сейнт Майкълс он дъ Грийн" като декемврийски вятър. Майка ми не научи и половината от случилото се и така вероятно беше по-добре, защото съм сигурна, че нямаше да одобри постъпките ми. Но аз успях. Бях само на шестнайсет, а бях издържала единствения изпит, който имаше значение.

Ани, разбира се, трябва да извърви дълъг път. Но се надявам, че с времето ще постигна много интересни неща с нея.

И така, Ани. Да поговорим за отмъщението.

ДНЕС СЮЗ ДОЙДЕ НА УЧИЛИЩЕ С КЪРПА НА ГЛАВАТА. Изглежда, че вместо да ѝ направи кичури, фризьорката ѝ е развалила косата и сега тя капе. Алергична реакция на кислородната вода, обяснила фризьорката, а Сюз ѝ казала, че не ѝ било за пръв път, но това не било вярно; само че сега фризьорката твърди, че вината не е нейна, че косата на Сюзан вече е била увредена от многото изпъване с маша и изправяне и ако Сюзан ѝ е казала истината в самото начало, тя би могла да използва друго средство, за да не се стигне дотук.

Сюзан казва, че майка ѝ ще съди фирмата за тормоз и нанесени морални щети.

Аз мисля, че е много забавно.

Знам, че не е хубаво – Сюзан ми е приятелка. Макар че може и да не е – не съвсем. Приятелят помага в беда и не позволява на другите да се държат лошо с теб. Приятелите ти подават ръка, казва Зози. С истински приятели никога не си пиян морков.

Напоследък често говоря със Зози. Тя знае какво е да си на моята възраст и да не си като другите. Казва, че майка ѝ имала книжарница. На някои хора това не се харесвало и веднъж дори се опитали да я подпалят.

– И на нас ни се случи нещо такова – казах аз и после се наложи да ѝ разправя цялата история, как вятърът ни довя в Ланскене су Тан в началото на Великите пости, как отворихме сладкарницата точно срещу църквата, как кюрето намрази и нас, и всичките ни приятели, и хората от реката, и Рижия, и Арманд, която умря точно както беше живяла, без съжаления, без дума за сбогом и с шоколад в устата.

Предполагам, че не биваше да ѝ разказвам всичко това. Но със Зози е трудно да се мълчи. Пък и тя работи за нас. И е на наша страна. Разбира ни.

– Мразех моето училище – каза ми Зози вчера. – Мразех и децата, и учителите. Всички си мислеха, че не съм нормална и не искаха да седят с мен заради билките и муските, които мама ми слагаше в джобовете. Асафетида[3] – да знаеш как вони – и пачули, защото просветляват съзнанието, и драконова кръв[4], която полепва по всичко и остава червени петна... Затова другите деца ми се присмиваха и казваха, че съм луда, че воня. Дори учителите говореха такива неща, а една жена – казваше се мисис Фулър – ми изнесе лекция за личната хигиена...

– Ама че гнусно!

Тя се усмихна.

– Но аз им го върнах.

– Как?

– Може би друг път. Искам да кажа, Нану, че дълго време си мислех, че вината е моя. Че наистина не съм наред и че за нищо не ме бива.

– Но ти си толкова умна... и освен това изглеждаш супер.

– Тогава не мислех нито че съм умна, нито че изглеждам супер. Постоянно се мислех за недостатъчно добра, недостатъчно чиста, недостатъчно интересна за тях. Не си правех труда да върша нищо. Просто приемах, че всички са подобри от мен. През цялото време си говорех с Минди...

– Невидимата ти приятелка?

– И, разбира се, хората ми се смееха. Макар че всъщност нямаше голямо значение какво правя. Те щяха да ми се смеят и без причина.

Зози млъкна, аз я погледнах и се помъчих да си я представя като малка. Помъчих се да си я представя без сегашната ѝ увереност, хубост, екстравагантност...

– Истината за красотата – каза Зози – е, че тя няма нищо общо с външния вид. Не зависи от цвета на косата, нито от ръста, нито от фигурата. Цялата красота е тук – тя се почука по главата. – В това как се движиш, как говориш, как мислиш – дали ходиш ето така...

И изведнъж тя направи нещо, което направо ме зашемети. Промени лицето си. Не направи гримаса или нещо такова, а раменете ѝ се прегърбиха, тя сведе очи и устата ѝ някак се отпусна, и косата ѝ провисна като перде, и изведнъж стана друга, друга жена в дрехите на Зози – не грозна, не точно, но жена, която не бихте се обърнали да погледнете повторно и която ще забравите веднага щом отмине.

– ...или така – довърши тя, тръсна коса, изправи се и изведнъж стана пак предишната Зози, блестящата Зози с подрънкващите гривни, със селската пола в черно и жълто, с розовия кичур в косата и яркожълтите обувки с платформи, които щяха да изглеждат странно на краката на всеки друг, но на Зози ѝ стояха страхотно, защото тя е Зози и всичко ѝ отива.

– Е-ха! Можеш ли да ме научиш? – попитах аз.

– Току-що те научих – отговори тя и се засмя.

– Заприлича ми на... магия – казах аз и се изчервих.

– Е, повечето магии всъщност са съвсем прости – обясни Зози делово и ако го беше казал някой друг, щях да си помисля, че ми се подиграва, но не и Зози. Не и тя.

– Магии не съществуват – отговорих аз.

– Тогава го наречи другояче – тя сви рамене. – Наречи го начин на мислене, ако искаш. Наречи го обаяние, аура, блясък, чар. Защото по същество за това се иска само да стоиш изправен, да гледаш хората в очите, да им хвърляш убийствени усмивки и да казваш: "Майната ви, аз съм върхът."

Засмях се и не само защото Зози се изрази толкова вулгарно.

– Да можех и аз да правя така.

– Опитай – каза тя. – Ще се изненадаш.

Разбира се, имах късмет. Днешният ден беше изключителен. Дори Зози не можеше да го знае. Но аз се чувствах някак различна, по-жива, сякаш вятърът се беше променил.

Първо беше цялата тази беседа на Зози за чара. Обещах ѝ да опитам и наистина го направих, и тази сутрин се почувствах малко неловко: измих си косата, сложих си от парфюма на Зози, застанах пред огледалото в банята и започнах да упражнявам убийствената си усмивка.

Трябва да призная, че не беше зле. Не съвършено, разбира се, но наистина беше съвсем различно, когато застанах изправена и повторих думите на Зози (макар и само наум).

И изглеждах различно: повече като Зози, като човек, който би изругал в английска чайна, без изобщо да му пука.

Това не е магия, казах аз със сянката на гласа си. С крайчеца на окото си видях Чехълчо: той като че ли не одобряваше промяната ми и мърдаше носле нагоре-надолу.

– Няма нищо, Чехълчо – прошепнах му аз. – Това не е магия. Позволено е.

После, разбира се, видях Сюз с кърпата на главата. Чух, че трябвало да я носи, докато ѝ порасне нова коса, а на Сюзан никак не ѝ отива кърпа. Прилича на ядосана топка за боулинг. На всичкото отгоре някои започнаха да подвикват "Аллах Акбар!", когато тя влезе, и Шантал се разсмя, а Сюз се засегна и сега двете са окончателно скарани.

После Шантал прекара цялото голямо междучасие с другите си приятелки и Сюз дойде да ми се жалва и да ми плаче на рамото, но мисля, че точно тогава не можах да изпитам съчувствие, още повече, че не бях сама.

И така стигаме до третото.

Случи се тази сутрин през малкото междучасие. Всички други си подхвърляха топката за тенис, с изключение на Жан-JIy Рембо, който както винаги четеше, и някои особняци (най-вече мюсюлманките), които никога не участват в общи игри.

Шантал се готвеше да подаде топката на Люси и когато влязох, тя извика: "Ани е пиян морков!", всички се разсмяха, започнаха да хвърлят топката из стаята и да крещят: "Скачай! Скачай!"

В друг ден може би щях да се присъединя към тях. В края на краищата това е игра и по-добре да бъдеш пиян морков, отколкото да гледаш отстрани. Но днес аз упражнявах поведението на Зози.

И си помислих: "Как би постъпила тя?" И веднага си отговорих, че Зози по-скоро би умряла, отколкото да бъде пиян морков.

Шантал продължаваше да крещи: "Скачай, Ани, скачай!", все едно бях куче, и аз просто я погледнах изпитателно, както досега не бях я гледала.

Знаете ли, мислех, че тя е хубава. Няма как да бъде другояче, като се има предвид колко време отделя за външния си вид. Но днес видях цветовете ѝ, а също и тези на Сюзан и толкова отдавна не бях ги забелязвала, че сега не можех да повярвам колко грозни – колко истински грозни – са и двете.

Другите като че ли също видяха нещо, защото Сюз изпусна топката и никой не се наведе да я вземе. Усетих как се събират в кръг, сякаш имаше бой или нещо друго интересно за гледане.

Шантал се подразни от това, че я гледам.

– Какво ти става днес? – попита тя. – Не знаеш ли, че е неучтиво да се зяпат хората?

Аз само се усмихнах и продължих да я зяпам.

Видях как зад гърба ѝ Жан-Лy Рембо вдигна глава от книгата, която четеше. Матилд също гледаше с полуотворена уста, а Фарида и Сабине бяха престанали да си говорят в ъгъла, и Клод се усмихна – съвсем лекичко, както правят хората, когато вали дъжд и слънцето изведнъж се покаже за секунда.

Шантал ми хвърли типичния си подигравателен поглед.

– Някои от нас могат да си позволят да имат личен живот. Съветвам те и ти да си намериш свои развлечения.

Е, знаех как би отвърнала Зози на това. Но аз не съм Зози, мразя сцените и дълбоко в себе си просто исках да седна на чина и да се скрия зад някоя книга. Но бях обещала да опитам, затова се изправих, погледнах Шантал в очите, озарих всички с убийствената си усмивка и казах:

– Майната ви, аз съм върхът.

Взех топката за тенис, която се беше търкулнала точно в краката ми, хвърлих я и – пук! – тя се удари в главата на Шантал.

– Ти си пиян морков – казах ѝ аз.

Тръгнах към дъното на стаята, спрях пред чина на Жан-Лу, който вече дори не се преструваше, че чете, а ме гледаше зяпнал от учудване.

– Искаш ли да играем? – попитах.

И аз започнах играта.

Говорихме много дълго. Излиза, че харесваме почти едни и същи неща: стари черно-бели филми, фотография, Жул Верн, Шагал, Жана Моро, гробищата...

Винаги съм мислила, че той изглежда малко надменен

– Никога не играе с другите, може би защото е с една година по-голям, и постоянно снима странни неща с фотоапарата си – и аз го заговорих само защото знаех, че Шантал и Сюз ще се подразнят.

Но всъщност е много свестен, смя се на разказа ми за Сюз и нейния списък, а когато му казах къде живея, попита:

– Живееш над сладкарница? Сигурно е върховно, нали?

Аз свих рамене.

– Предполагам.

– Дават ли ти да ядеш от бонбоните и сладките?

– През цялото време.

Той завъртя очи и това ме разсмя. И после...

– Задръж – каза Жан-Лу, извади фотоапарата си – сребрист, не по-голям от кутия цигари – и го насочи към мен. – Готово.

– Хей, стига! – възкликнах аз и се извърнах. – Не обичам да ме снимат.

Но Жан-Лу се беше втренчил в екранчето на фотоапарата. Усмихна се.

– Ето, виж – той ми показа снимката.

Не ми се случва често да гледам свои снимки. Малкото, които имам, са сериозни, направени като снимки за паспорт на бял фон и без усмивка. На тази снимка аз се смеех и Жан-Лу ме беше хванал под много странен ъгъл, точно когато се обръщах към фотоапарата, с разпиляна коса и осветено лице...

Той се усмихна.

– Хайде, признай си, че ти харесва.

Аз свих рамене.

– Не е лоша. Отдавна ли правиш снимки?

– От първия път, когато влязох в болница. Имам три фотоапарата: най-любим ми е един стар ръчен "Яшика", който използвам само за черно-бели снимки, но дигиталният е доста добър, а и мога да го нося навсякъде.

– За какво си бил в болница?

– Имам болест на сърцето – каза той. – Затова изостанах с една година. Наложи се да ми направят две операции и изпуснах четири месеца училище. Беше голяма гадост ("гадост" е любимата дума на Жан-Лу).

– Сериозно ли е? – попитах аз.

Жан-Лу сви рамене.

– Всъщност аз бях умрял. На операционната маса. Бил съм в клинична смърт четирийсет и девет секунди.

– Е-ха! Имаш ли белег?

– Колкото искаш – каза Жан-Лу. – Направо съм развалина.

И преди да се усетя, вече си говорехме за всичко: аз му разказах за мама и Тиери, а той ми разказа как родителите му се развели, когато бил на девет години, и как миналата година баща му се оженил, и как нямало никакво значение колко е мила жена му, защото...

– Защото точно когато са най-мили, тогава най-много ги мразиш – казах аз усмихната и той се разсмя, и така от дума на дума станахме приятели. Тихо, без шум; и вече не ме интересуваше, че Сюз предпочита Шантал пред мен или че когато играем с топката за тенис, винаги аз съм пияният морков.

И докато чакахме училищния автобус, аз стоях при Жан-Лу в началото на опашката, а Шантал и Сюз ме гледаха злобно от мястото си по средата, без да кажат и дума.

ДНЕС АНУК СЕ ПРИБРА ОТ УЧИЛИЩЕ С НЕОБИЧАЙНО пружинираща походка. Преоблече се в дрехите си, за игра, за пръв път от седмици ме целуна звучно и обяви, че ще излиза с някого от училище.

Не я разпитах за повече подробности – напоследък Анук е много докачлива и аз не исках да помрача настроението ѝ,

– Но реших да я наблюдавам. Откакто се скара със Сюзан Прюдом, не ми е говорила за приятели и макар да знам, че не бива да се меся в нещо, което може да е чисто и просто детско спречкване, все пак ми е мъчно, че Анук е сама.

Толкова се старах да ѝ помогна. Много пъти каних Сюзан у дома, правих торти, водих ги на кино. Но като че ли нищо не помага: между Анук и останалите има разделителна черта, която с всеки изминал ден изпъква все по-ясно.

Днес обаче не беше така и когато тя излезе (тичешком както винаги), ми се стори, че пак виждам предишната Анук, която бяга през площада в червеното си палто, развяла коси като пиратски флаг, и сянката ѝ подскача след нея.

Зачудих се с кого ще излиза. Във всеки случай не със Сюзан. Но днес има нещо във въздуха, някакъв нов оптимизъм, който пропъжда всичките ми тревоги. Може би заради слънцето, което най-после се появи след седмица облачно време. Може би поради факта, че за пръв път от три години сме разпродали цяла партида шоколадови бонбони. Може би просто от мириса на шоколад, а и е толкова приятно да работя отново, да пълня тенджерите и керамичните съдове, да усещам как гранитната плоча се затопля под пръстите ми, да правя тези прости неща, които доставят на хората удоволствие...

Защо чаках толкова дълго? Възможно ли е това все още да ми напомня твърде много за Ланскене – за Ланскене и за Рижия, и за Арманд, и за Жозефин, и дори за кюрето Франсис Рейно, за всички онези хора, чиито съдби се промениха само защото аз случайно минах оттам?

Всичко си идва на мястото, казваше майка ми: всяка изречена дума, всяка хвърлена сянка, всяка следа от стъпка в пясъка. Не може да се предотврати, това е част от нещата, които ни правят такива, каквито сме. Защо да се страхувам сега? Защо да се страхувам от каквото и да било тук?

През последните три години се трудихме толкова много. С постоянство. Заслужаваме да успеем. Сега най-после като че ли усещам промяна във вятъра. И тя се дължи изцяло на нас. Няма трикове, няма блясък, само обикновена упорита работа.

Тази седмица Тиери пак е в Лондон да наглежда работата по своя проект. Сутринта за пореден път ми изпрати цветя: двоен букет рози в различни цветове, вързани с палмово лико, и на картичката пишеше: "На моя любим технофоб, с обич, Тиери."

Мил жест – старомоден и малко детински, като млечните шоколадчета, които толкова обича. Кара ме да се чувствам малко виновна, защото от много работа през последните два дни почти не съм мислила за него, а пръстенът му, толкова неудобен, че не мога да го нося, докато правя шоколадови бонбони, от събота вечерта стои в едно чекмедже.

Но той ще се зарадва, когато види сладкарницата и нашия напредък. Тиери не разбира много от шоколад, продължава да мисли, че той е за жените и децата и изобщо не е забелязал колко популярен стана качественият шоколад през последните няколко години, така че му е трудно да погледне сериозно на производството на шоколадови бонбони.

Разбира се, сега сме още в началото. Но аз ти обещавам, Тиери, че следващия път, когато дойдеш да ни видиш, ще се изненадаш.

Вчера започнахме да украсяваме сладкарницата. Идеята пак е на Зози, не моя, и в началото малко се подразних от усложненията в работата, от бъркотията. Но с помощта на Зози, Анук и Розет това, което очаквах да бъде неприятно задължение, се превърна в лудешка игра: Зози, качена на стълбата, боядисваше стените със зелена кърпа на главата и жълта боя по лицето, Розет с малката си четка беше нападнала мебелите, а Анук рисуваше сини цветя, спирали и животни по стената, и всички столове бяха изнесени отвън на слънце, покрити с найлони и опръскани с боя.

– Голяма работа, ще боядисаме и тях – каза Зози, когато видяхме следи от ръчичките на Розет върху един от старите бели столове в кухнята.

Розет и Анук го обърнаха на игра, разбъркаха темперна боя върху няколко подноса и когато свършиха, столът изглеждаше толкова весело с пъстроцветните отпечатъци от ръцете им, че решихме да направим същото и с другите столове, както и с малката маса, която Зози беше купила от вехтошар, за да сложим отвън пред сладкарницата.

– Какво става? Да не затваряте сладкарницата? – попита Алис, русото момиче, което се отбива почти всяка седмица, без да купува нищо. Тя рядко говори с нас, но извадените мебели, найлоните и пъстрите столове, които бяхме изнесли навън да съхнат, бяха достатъчно необичайна гледка, за да я стреснат и да я накарат да попита.

Аз се разсмях и Алис ме погледна почти тревожно, но спря да се порадва на творението на Розет (и да изяде домашния трюфел, с който я почерпихме по случай обновяването на сладкарницата). Тя се държи доста приятелски със Зози, с която са си говорили един-два пъти, и много харесва Розет – дори коленичи до нея на пода, за да сравни малките си длани с изцапаните в боя ръчички на Розет.

После дойдоха Жан-Лу и Попол, заинтригувани от цялата тази суетня. След тях се отбиха Ришар и Матюрен, редовните клиенти на "Льо Пти Пенсон". После мадам Пино от магазинчето на ъгъла се престори, че има спешна работа в нашата част на площада и любопитно погледна през рамо към хаоса пред вратата ни.

Отби се и дебелият Нико и с обичайното си въодушевление започна да коментира новия облик на сладкарницата.

– Жълто и синьо! Любимите ми цветове! Твоя ли беше идеята, Пепеляшке?

Зози се усмихна.

– Всички се включихме.

Всъщност днес тя беше боса и дългите ѝ добре оформени стъпала бяха стъпили здраво на нестабилната сгъваема стълба. Изпод кърпата на главата ѝ стърчаха няколко кичура коса, а голите ѝ ръце бяха екзотично изцапани с боя.

– Изглежда много забавно – отбеляза Нико с въздишка.

– С тези малки детски ръчички.

Той разпери своите длани – големи, бели и пухкави – и очите му светнаха.

– Иска ми се и аз да опитам, но като че ли вече привършвате, а?

– Давай – казах му аз и кимнах към подносите с боя.

Нико протегна ръка към един поднос. На него имаше червена боя, която беше започнала да засъхва. Той се поколеба за миг, после с рязко движение потопи пръсти в боята.

– Много е приятно – каза Нико усмихнат. – Все едно да бъркаш сос за спагети без лъжица.

Той отново протегна ръка, като този път потопи и дланта си.

– Ето тук! – възкликна Анук и посочи едно празно петно на стола пред себе си. – Розет го е пропуснала.

Оказа се, че Розет е пропуснала много места и Нико се зае да помогне на Анук да ги запълни, и дори Алис остана да гледа, а аз направих горещ шоколад за всички и после седнахме като цигани да го изпием на стълбите, и се смяхме до припадък, когато група японски туристи минаха покрай нас и ни снимаха как седим отвън.

Както каза Нико, беше много приятно.

– Знаеш ли – заговори ме Зози, докато разчиствахме след боядисването, – тази сладкарница има нужда от име. Там горе има табела – тя посочи избелялата дървена дъска, окачена над вратата, – но доколкото виждам, надписът отдавна се е изтрил. Какво ще кажеш да сложим нов, Ян?

Аз свих рамене.

– Искаш да кажеш, че без него хората няма да разберат какво има тук?

Всъщност знаех какво иска да каже. Но името не е просто празен звук. Да дадеш име на нещо означава да му дадеш сила, да го напълниш с емоционално съдържание, каквото до този момент моята тиха сладкарничка не е имала.

Зози не ме слушаше.

– Мисля, че мога да направя хубав надпис. Защо не ми позволиш да опитам? – попита тя.

Отново свих рамене: чувствах се неловко. Но Зози винаги е толкова усърдна, а сега очите ѝ блестяха от въодушевление, така че аз отстъпих.

– Добре – казах, – но не искам нищо претенциозно. Напиши просто "шоколадови изделия". Да не е прекалено екстравагантно.

Разбира се, всъщност имах предвид да не е като в Ланскене. Без имена, без крилати фрази. Стигаше ми, че кой знае как плановете ми дискретно да обновя обстановката се превърнаха в сеанс по психеделично изкуство.

– Естествено – отговори Зози.

И така свалихме старата табела (при по-обстоен преглед забелязахме призрачни останки от надпис "Братя Пайен", може би името на някогашното кафене или нещо още по-старо). Зози заяви, че дървото е избеляло, но здраво и с малко шкурка и прясна боя може да се направи нещо трайно.

След това се разотидохме: Нико тръгна към дома си на улица "Коленкур", Зози – към тясната си стаичка в другия край на Монмартър, където възнамеряваше да се потруди над табелата.

Надявах се само да не е прекалено крещяща. Цветовите предпочитания на Зози клонят към екстравагантното и аз вече си представях табела в сигнално зелено, червено и искрящо розово, може би с рисунка на цветя или еднорог, която щях да бъда принудена да окача, за да не обидя художничката.

Затова тази сутрин с лека тревога излязох от магазина – след като сложих ръце на очите по молба на Зози – да видя резултата.

– Е? – попита тя. – Какво мислиш?

В първия миг не можах да кажа нищо. Над вратата съвсем непринудено, сякаш винаги беше висяла тук, се мъдреше правоъгълна жълта табела с името на сладкарницата, грижливо изписано със сини букви.

– Не е прекалено екстравагантно, нали? – в гласа на Зози се прокрадна нотка на безпокойство. – Знам, че ми каза да напиша нещо семпло, но това просто ми хрумна изведнъж и... е, как ти се струва?

Минаха няколко секунди. Не можех да откъсна очи от табелата – от спретнатите сини букви, от името. Моето име. Разбира се, това беше случайно съвпадение: какво друго можеше да бъде? Погледнах Зози и с най-ослепителната си усмивка казах:

– Хубава е.

Тя въздъхна.

– Знаеш ли, вече бях започнала да се тревожа.

После се усмихна и прекрачи прага, който дали от играта на слънчевата светлина или поради яркия си цвят като че ли сияеше, а аз останах отвън с източен врат, загледана в табелата, където старателно, с леко наклонения почерк на Зози пишеше: