Бонбонени обувки

Част четвърта Колелото на Съдбата

СЕГА ВЕЧЕ ОФИЦИАЛНО СЪМ ПРИЯТЕЛКА С ЖАН-ЛУ. Днес Сюзан я нямаше, така че не можах да видя физиономията ѝ, но Шантал се надуваше и за двете и през целия ден изглеждаше много грозна, правеше се, че не ме гледа, докато всичките ѝ приятелки ме зяпаха и си шушукаха.

– Ходиш ли с него? – попита ме Сандрин в часа по химия.

Сандрин ми беше симпатична, преди да се сближи с Шантал и останалите. Сега тя ме разпитваше с очи, ококорени като стъклени топчета, и аз виждах любопитството в цветовете ѝ:

– Целунахте ли се вече?

Ако наистина исках другите да ме харесват, мисля, че щях да отговоря "да". Но аз нямам нужда от това. По-добре откачалка, отколкото клонинг. И Жан-Лу при цялата си популярност сред момичетата е почти толкова откачен, колкото и аз с вкуса си към филмите, книгите и фотоапаратите.

– Не, ние сме само приятели – казах на Сандрин.

Тя ме изгледа.

– Е, щом не искаш, не ми казвай.

И намусена отиде да седне при Шантал, и двете цял ден си шушукаха, кикотиха се и ни гледаха, докато ние с Жан-Лy си говорехме за най-различни неща и им правехме снимки.

Мисля, че това са детинщини, Сандрин. Както вече казах, ние сме само приятели, а Шантал, Сандрин, Сюз и останалите могат просто да вървят на майната си, защото ние сме върхът.

Днес след училище ходихме заедно на гробището. Това е едно от любимите ми места в Париж, а Жан-Лу казва, че и на него му е любимо – гробището на Монмартър с малките си къщички, паметниците, параклисите със заострени покриви, тънките обелиски, уличките, площадите, алеите и надгробните камъни на мъртвите.

Има дума за това – некрополис. Град на мъртвите. А то наистина е град: струва ми се, че гробовете могат да минат за къщи, наредени една до друга с грижливо затворените си малки вратички, старателно заравнения чакъл и сандъците с цветя по прозорците с вертикални колони по средата. Спретнати малки къщички – като миниатюрно предградие за мъртъвци. Тази мисъл ме накара едновременно да потръпна и да се засмея. Жан-Лу вдигна глава от фотоапарата си и ме попита защо се смея.

– Тук почти може да се живее – казах аз. – Вземаш спален чувал, възглавница, огън, храна. Можеш да се подслониш в някой от паметниците. Никой няма да разбере. Всички врати са затворени. По-топло е, отколкото да се спи под мост.

Жан-Лу се усмихна.

– Ти спала ли си под мост?

Разбира се, че съм спала – един-два пъти, – но не исках да му го казвам.

– Не, но имам богато въображение.

– Няма ли да те е страх?

– От какво? – попитах аз.

– От призраците...

Свих рамене.

– Те са само призраци.

От една тясна алея се показа улична котка. Жан-Лу я щракна с фотоапарата си. Котката изсъска и се скри между гробовете. Може да е видяла Чехълчо, помислих си аз: понякога котките и кучетата се плашат от него, сякаш знаят, че той е нещо необичайно.

– Някой ден ще видя призрак. Затова идвам тук с фотоапарата си.

Погледнах го. Очите му блестяха. Той наистина вярва.

– И се интересува, – затова толкова ми харесва. Не обичам, когато хората не ги е грижа, когато живеят, без да се интересуват или да вярват в нещо.

– Наистина ли не те е страх от призраци? – попита Жан-Лу.

Е, когато ги виждаш толкова често, преставаш да се страхуваш от тези неща, но и това не можех да кажа на Жан-Лу. Майка му е набожна католичка. Вярва в Светия дух. И в прогонването на духове. И в това, че виното за причастие се превръща в кръв – наистина не е ли отвратително? И винаги яде риба в петък, представете си. Понякога си мисля, че аз съм призрак. Ходещ, говорещ, дишащ призрак.

– Мъртвите не могат да ти направят нищо. Затова са тук. Затова вратичките на тези параклиси нямат дръжки от вътрешната страна.

– А умиращите? – попита Жан-Лу. – Страх ли те е от тях?

Аз свих рамене.

– Да, предполагам. Всички ги е страх, нали?

Той подритна едно камъче.

– Не всички знаят какво е да умреш.

Стана ми любопитно.

– И какво е?

– Да умреш ли? – Жан-Лy сви рамене. – Ами, има един светъл коридор. И виждаш как всичките ти умрели приятели и роднини те чакат. И всички ти се усмихват. А в края на коридора има ярка светлина, много ярка и... божествена, предполагам, и тя ти говори, и казва, че сега трябва да се върнеш в живота си, но да не се тревожиш, защото един ден ще се върнеш и ще влезеш в светлината с всичките си приятели, и... – той млъкна. – Е, поне майка ми така смята. Казах ѝ, че съм видял това.

Аз го погледнах.

– А какво видя?

– Нищо – каза Жан-Лу. – Абсолютно нищо.

Настана мълчание и той започна да оглежда през обектива алеите на гробището с всички гробове и мъртъвци. Натисна копчето и фотоапаратът направи "щрак".

– Няма ли да е смешно – продължи Жан-Лу, – ако всичко това се окаже едно нищо? – "щрак". – Ами ако изобщо няма никакъв рай? – "щрак". – Ако всички тези хора просто гният тук?

Той изрече последните думи на доста висок глас и няколко птици, които бяха кацнали на един от гробовете, изведнъж запляскаха с криле и отлетяха.

– Разправят ти, че знаят всичко. Но не знаят. Само лъжат. Винаги лъжат.

– Не винаги – казах аз. – Мама не лъже.

Жан-Лу ме погледна някак странно, сякаш беше много по-възрастен от мен и беше натрупал мъдрост след дълги години на мъки и разочарования.

– Значи ще започне – заключи той. – Винаги става така.

ДНЕС АНУК ДОВЕДЕ НОВИЯ СИ ПРИЯТЕЛ. ЖАН-ЛУ Рембо, симпатично момче, малко по-голямо от нея, със старомодно любезни маниери, които го отличават от другите. Той дойде направо от училище – живее в другия край на Монмартър – и вместо веднага да си тръгне, седя половин час в сладкарницата, говори с Анук, яде бисквити и пи кафе мока.

Приятно ми е да видя Анук с приятел, макар че болката, която ми причинява това, е силна, при все че е ирационална. Страници от изгубена книга.

– Искаш ли горещ шоколад, Жан-Лу? Заведението черпи.

Жан-Лу. Малко необичайно име. И момчето е необичайно с тази своя мрачна, недоверчива страна, която показва на света. Чух, че родителите му са разведени, че живее с майка си и вижда баща си три пъти в годината. Любимият му шоколад е горчив с бадеми – доста зрял вкус, струва ми се, – но той е любопитно зрял и хладнокръвен младеж. Навикът му да наблюдава всичко през обектива на фотоапарата си малко ме смущава: сякаш иска да се отдалечи от околния свят, да зърне в малкото прозорче по-проста, по-хубава действителност.

– Какво снима преди малко?

Той покорно ми показа. На пръв поглед изглеждаше абстрактна смесица от цветове и геометрични форми. После видях: обувките на Зози, заснети от нивото на очите, преднамерено разфокусирани сред калейдоскоп от шоколадови бонбони, увити в лъскави хартийки.

– Харесва ми – казах аз. – Какво е това в ъгъла? – изглеждаше така, сякаш нещо отстрани хвърля сянка върху обувките.

Жан-Лy сви рамене.

– Може би някой е стоял наблизо – той насочи фотоапарата си към Зози, която стоеше зад тезгяха с топка цветни ленти в ръце. – Красиво е.

– По-добре недей – каза Зози, без да вдига глава, но тонът ѝ прозвуча рязко.

Жан-Лу се сепна.

– Исках само...

– Знам – тя му се усмихна и той се отпусна. – Просто не обичам да ми правят снимки. Рядко приличам на себе си.

Това мога да разбера, помислих си. Но внезапната несигурност – и то у човек като Зози, чието безгрижие прави всичко да изглежда лесно – ме накара да се почувствам малко неловко и да се запитам дали не товаря прекалено много своята приятелка, която сигурно има проблеми и грижи като всички останали.

Е, ако има, добре ги прикрива: учи се бързо и с лекота, която учудва и двете ни. Всеки ден идва в осем, точно когато Анук излиза за училище, и до отварянето на сладкарницата аз ѝ демонстрирам различни техники на приготвяне на шоколадови бонбони.

Тя знае как да темперира кувертюра, как да следи процеса при различните видове шоколад, как да измерва температурата и да я поддържа, как да постига по-добра лъскавина, как да прави украса върху фигурки и шоколадови стърготини с белачка за картофи.

Има дарба, както би казала майка ми. Но най-много я бива в работата с клиентите. И преди съм го забелязвала, разбира се: тя умее да общува с хората, да помни имена, има заразителна усмивка и успява да накара всеки да се почувства в центъра на вниманието, независимо колко претъпкана е сладкарницата.

Правила съм опити да ѝ благодаря, но тя само се смее, сякаш работата тук е игра, нещо, което прави за развлечение, а не за пари. Няколко пъти предлагах да ѝ плащам заплата, но тя винаги отказва, макар че сега, когато се очаква да затворят "Льо Пти Пенсон", тя пак ще остане без работа.

Днес отново ѝ споменах за това.

– Заслужаваш да получаваш заплата, Зози – казах ѝ аз.

– Ти не ни помагаш само от време на време, правиш много повече.

Тя сви рамене.

– В момента не можеш да си позволиш да ми плащаш пълна заплата.

– Говоря сериозно...

– И аз – Зози повдигна вежди. – Вие, мадам Шарбоно, трябва да престанете да се тревожите за другите и да започнете да се грижите за себе си.

Думите ѝ ме накараха да се засмея.

– Зози, ти си ангел.

– Да, точно така – тя се усмихна. – А сега да продължим с шоколадовите бонбони.

НЕВЕРОЯТНО Е КАК ЕДНА ТАБЕЛА МОЖЕ ДА ПРОМЕНИ всичко. Разбира се, моята беше по-скоро нещо като фар, който светеше сред парижките улици.

И върши работа: днес дойдоха и непознати, и редовни клиенти, и всеки си купи по нещо – подаръчна кутия, омотана с цветна лента, или някое дребно лакомство като захарно мишле, сини сливи с коняк, шепа "просячета" или килограм от най-горчивите ни трюфели, щедро овъргаляни в какао като шоколадови бомбички, готови да избухнат.

Разбира се, още е твърде рано да се твърди, че сме успели. Някои хора, особено местните, ще бъдат по-трудни за съблазняване. Но аз вече усещам идването на прилива. До Коледа ще сме ги превзели всичките.

Само като си спомня как в началото мислех, че тук няма нищо интересно за мен! Това място е истински подарък. Привлича всички. Помислете само колко можем да съберем – не само пари, а истории, хора, живи съдби...

Ние? Да, разбира се. Аз съм готова да разделя спечеленото. И трите – и четирите, ако броим Розет – имаме своите особени дарби. Ще бъдем ненадминати. Тя го е правила преди в Ланскене. Заличила е следите си, но не достатъчно добре. Това име – Виан Роше – и някои подробности, които успях да изкопча от Ани, ми бяха достатъчни, за да очертая траекторията ѝ. Останалото беше лесно: няколко междуградски разговора, няколко броя от местни вестници отпреди четири години, в единия от които имаше некачествена пожълтяла снимка на Виан, застанала с горда усмивка пред вратата на сладкарница, а някой много рошав – Ани, разбира се – наднича иззад протегнатата ѝ ръка.

"Ла Селест Пралин"[5]. Любопитно име. Виан Роше също е имала своите приумици, макар че ако я видите сега, не бихте си го помислили. В онези дни не се е страхувала, носила е червени обувки, множество гривни и дълга буйна коса като циганка от книжка с картинки. Може би не точно красива – устата ѝ е прекалено голяма, очите ѝ са по-скоро малки, – но всяка вещица, която разбира нещо от магии, ще ви каже, че цялата е окъпана в светлина. Светлина, която може да променя съдби, да омайва, да лекува, да прикрива.

Е, какво се е случило?

Вещиците не изоставят занаята, Виан. Дарби като нашите ни пришпорват да ги използваме.

Наблюдавам я как работи отзад в кухнята, как прави своите трюфели и шоколадови бонбони с ликьор. Сега цветовете ѝ са по-ярки, отколкото когато се запознахме, и тъй като вече знам къде да гледам, виждам магия във всичко, което прави. Но тя като че ли не забелязва, сякаш ако достатъчно дълго пренебрегва дарбите си, тъй както пренебрегва тотемите на децата си, може да стане сляпа за тях. Виан не е глупава – защо се държи като глупачка? И какво трябва да направя, за да ѝ отворя очите?

Тя прекара цялата сутрин в кухнята, откъдето се разнасяше мирис на печени сладкиши. На масата стоеше тенджера с шоколад. За по-малко от седмица сладкарницата се е променила почти до неузнаваемост. Масата и столовете, целите в шарени отпечатъци от дланите на децата, ѝ придават празнично настроение. В тези първични цветове има нещо, което напомня за училищен двор, и колкото и старателно да са подредени столовете, се създава впечатление за безпорядък. Сега има и картини по стените: пъстри квадрати бродирана тъкан в яркорозово и лимоненожълто, поставени в рамки. Има и две стари кресла, които намерих изхвърлени на улицата с изтърбушени пружини и разкривени крачета. Но само с два метра плюш на розови леопардови петна и малко златист плат от вехтошарски магазин аз ги направих по-меки и приветливи.

Ани много ги харесва, аз също. Но тъй като помещението е тясно, сега сладкарницата прилича на едно от онези малки кафенета в скъпите парижки квартали, а и моментът е благоприятен за търговия.

Преди два дни затвориха "Льо Пти Пенсон" (не чак толкова неочаквано) заради неприятен случай на хранително отравяне и посещение на санитарен инспектор. Чух, че Лоран трябва поне месец да чисти и да ремонтира, преди да му позволят да отвори наново заведението, което означава, че коледната му клиентела ще пострада.

Значи все пак беше изял шоколадовите бонбони. Горкият Лоран. Хуракан действа по загадъчни начини. А и някои хора сами си навличат нещастия, тъй както гръмоотводите привличат гръмотевиците.

Още по-добре, бих казала аз. Ние нямаме лиценз за продажба на алкохол, но горещият шоколад, тортите, бисквитите, сладките – и, разбира се, неустоимият зов на горчивите трюфели, бонбоните с ликьор и кафе, ягодите с шоколад, ореховките, кайсиевите коктейли...

Досега съседните търговци стояха настрана, леко обезпокоени от промените тук. Толкова са свикнали да гледат на сладкарницата като на капан за туристи, където местните се страхуват да влизат, че ще трябва да впрегна всичките си сили, за да ги подмамя към нашата врата.

Все пак това, че са виждали Лоран да влиза в сладкарницата, помага. Лоран мрази всякакви промени и живее в свой измислен Париж, където не се допускат чужденци. И той като всички алкохолици обича сладко – а и къде ще ходи сега, когато кафенето му е затворено? Къде ще намери публика, пред която да се жалва до безкрайност?

Дойде вчера по обяд – намусен, но видимо заинтригуван. За пръв път е тук, откакто обновихме интериора, и кисело огледа подобренията. За късмет точно тогава имахме посетители: Ришар и Матюрен, които се отбиха на път за обичайната си игра на петанк в парка. Те като че ли леко се смутиха при вида на Лоран – и съвсем естествено, тъй като бяха дългогодишни редовни клиенти на "Льо Пти Пенсон".

Лоран ги стрелна с презрителен поглед.

– На някои търговията им върви – отбеляза той. – Какво сте решили да правите – кафене или нещо такова?

Аз му се усмихнах.

– Харесва ли ви?

Лоран подсмръкна по обичайния си начин.

– Хм. Всички си въобразяват, че са кафене. Въобразяват си, че могат да вършат същото като мен.

– Не бих си го и помислила – казах аз. – В наши дни не е лесно да създадеш автентична атмосфера.

Лоран изсумтя.

– Не ми говори. По-нататък има едно "Кафе дез Артист", собственикът е турчин, представи си; до него има италианско кафене, а по-надолу са английската чайна и няколко "Коста" и "Старбъкс" – янките си мислят, че те са измислили кафето... – той ме изгледа злобно, сякаш самата аз бях от американско потекло. – Къде отиде предаността? – избоботи Лоран. – Къде отиде добрият старомоден френски патриотизъм?

Матюрен е почти глух и може би наистина не го чуваше, но бях сигурна, че Ришар само се преструва.

– Беше вкусно, Ян. Ние ще тръгваме.

Те оставиха парите на масата и се изнизаха, без да се обърнат, а лицето на Лоран леко поруменя и очите му тревожно се ококориха.

– Тези двама стари мошеници... – започна той. – Да знаеш колко пъти са се отбивали да пият бира и да играят карти, а сега, като видяха накъде духа вятърът...

Усмихнах му се съчувствено.

– Знам, Лоран. Но сладкарниците са нещо традиционно, нали? Всъщност мисля, че исторически дори предхождат кафенетата, което ги прави напълно автентични и типично парижки – аз го заведох до масата, която двамата току-що бяха освободили. – Защо не седнеш да опиташ чаша горещ шоколад? За сметка на заведението, разбира се.

Е, това беше само началото. Срещу чаша шоколад и една пралина Лоран премина на наша страна. Не че ни е толкова необходим като клиент – той е паразит, тъпче джобовете си със захарни бучки и седи с часове над половин чаша, – но е слабата брънка в тази малка общност и накъдето тръгне Лоран, там ще отидат и другите.

Тази сутрин се появи мадам Пино: не купи нищо, но добре огледа всичко и си тръгна с шоколадче за сметка на заведението. Жан-Луи и Попол направиха същото, а случайно знам, че младата жена, която купи трюфели по-рано сутринта, работи в пекарната на "Рю де Троа Фрер" и ще спомене за нас на клиентите си.

Не е само вкусът, ще се опита да обясни тя. Плътен тъмен трюфел с аромат на ром, с едва доловима лютива нотка в шоколада, с мека сърцевина и горчива какаова обвивка... Тези неща не обясняват неустоимата изкусителност на шоколадовите трюфели на Ян Шарбоно.

Може би е заради начина, по който ви карат да се чувствате: някак по-силни, по-могъщи, по-отворени за звуците и уханията на света, по-възприемчиви за цветовете и материите на нещата, с по-ясно съзнание за самите себе си, за онова, което се крие под кожата ви, в устата ви, в гърлото ви, в чувствителния език.

Само един, казвам аз.

Те опитват. Купуват.

Купуват толкова много, че днес Виан се труди цял ден, като ме остави да продавам и да поднасям горещ шоколад на посетителите. При добро желание можем да настаним шестима души – мястото е необяснимо привлекателно, тихо, спокойно и в същото време весело, а хората, които идват, забравят за проблемите си, сядат, пият шоколад и разговарят.

Разговарят, и то как! Единственото изключение е Виан. Но все пак има време. Започни на дребно, така казвам аз. Или по-скоро на едро – в случая с дебелия Нико.

– Хей, Пепеляшке! Какво има за обяд?

– Какво искаш да има? – попитах аз. – Бонбони с розов ликьор, горчив шоколад, кокоооски... – нарочно наблегнах на последното, защото знам колко обича всичко кокосово.

– Хе! Не бива да прекалявам.

Само се преструва, разбира се. Той обича да оказва престорена съпротива: усмихва се смутено и знае, че не може да ме заблуди.

– Опитай една – казах аз.

– Ще изям само половинка.

Разбира се, частите от сладки не се броят. Както и мъничка чашка шоколад с четири кокоски в чинийката или кафеният сладкиш, който Ян току-що е изпекла, или обраните останки от глазура в купата.

– Майка ми винаги забъркваше повече – каза той. – За да може накрая да имам повече за облизване. Понякога правеше толкова много, че дори аз не можех да я изям всичката... – Нико рязко млъкна.

– Майка ти?

– Тя почина – бебешкото му лице увисна.

– Мъчно ти е за нея – казах аз.

Той кимна.

– Понякога.

– Кога почина?

– Преди три години. Падна по стълбите. Мисля, че беше малко закръглена.

– Не е било леко – отговорих аз, като едва се сдържах да не се усмихна. За Нико "малко закръглена" вероятно означава към сто и петдесет килограма. Лицето му стана безизразно, цветовете му преминаха в спектъра на матовозеленото и сребристосивото, което аз свързвам с отрицателни емоции.

Разбира се, Нико се самообвинява. Знам. Може би килимът на стълбището се е нагънал, той се е прибрал късно от работа, отбил се е в пекарната и фатално се е забавил с десет минути или е седнал на някоя пейка да гледа младите жени, които минават по улицата...

– Ти не си единственият – казах му аз. – Знаеш ли, всички се чувстваме така. И аз се обвинявах, когато майка ми почина...

Хванах го за ръка. Костите под пухкавата тъкан ми се сториха тънки, почти детски.

– Тя почина, когато бях на шестнайсет. Оттогава не съм преставала да мисля, че съм виновна – погледнах го с най-сериозната си физиономия и сключих пръсти зад гърба си, за да не се разсмея. Разбира се, вярвах си – и с основание.

Но лицето на Нико изведнъж грейна.

– Така ли? – попита той.

Аз кимнах.

Чух го как изпъшка като балон с нагорещен въздух.

Обърнах се, за да скрия усмивката си, и се заех да подреждам шоколадовите бонбони, които изстиваха отстрани на тезгяха. Те ухаеха невинно, на ванилия и на детство. Хора като Нико рядко завързват приятелства. Където и да отидат, винаги са най-дебелите, живеят сами с още по-дебелите си майки, нареждат плюшени играчки по дивана и майките им с тревожно одобрение ги гледат как ядат.

– Може би не бива – каза той накрая. – Моят доктор казва, че трябва да намаля храненето.

Аз повдигнах вежди.

– Какво разбира той?

Нико сви рамене. Целите му ръце се разтресоха.

– Чувстваш се добре, нали? – попитах.

Същата смутена усмивка.

– Да, струва ми се. Работата е, че...

– Какво?

– Ами... момичетата... – той се изчерви. – Така де, какво виждат те? Едро, голямо, дебело момче. Мисля, че ако сваля някой и друг килограм, ако отслабна малко, тогава може би...

– Не си толкова дебел, Нико. Няма нужда да се променяш. Ще си намериш някоя. Почакай и ще видиш.

Нико отново въздъхна.

– Е, какво да бъде?

– Кутия кокоски.

Тъкмо връзвах панделката, когато влезе Алис. Не съм сигурна, че трябва да я връзвам – и двамата знаем, че той ще отвори кутията още на път за вкъщи, – но по някаква причина така му харесва: кутия, вързана с дълга жълта лента, нелепо изящна в едрите му ръце.

– Здравей, Алис – казах аз. – Седни за малко. След минутка ще ти обърна внимание.

Всъщност минаха пет. Алис има нужда от време. Тя страхливо поглежда Нико. Той се извисява като гигант до нея – гладен гигант, – изведнъж загубил ума и дума. Разтреперва се с всичките си сто и петдесет килограма и по широкото му лице плъзва руменина.

– Нико, запознай се с Алис.

Тя прошепва "добър ден".

Това е най-лесното нещо на света. Да надраскаш знак с нокът върху сатенено гладката повърхност на кутията. Може да стане нещо непредвидено – случайност, – но може и да се окаже начало на нещо: завой по пътя, пътека към друг живот...

Тя отново шепне. Забива поглед в ботушите си и вижда кутията с кокоските.

– Много ги обичам – казва Нико. – Искате ли да опитате една?

Алис се готви да поклати глава, за да откаже, но забелязва, че той изглежда мил. Въпреки масивното му тяло у него има нещо успокоително детско, почти уязвимо. И в очите му има нещо, казва си тя, нещо, което я навежда на мисълта, че може би – само може би – той разбира.

– Само една – отговаря тя.

И символът, надраскан върху капака на кутията, заблестява с бледа светлина – това е Лунният заек, знак на любовта и плодовитостта – и вместо обичайното горчиво шоколадче Алис срамежливо приема да изпие чаша мока с гъста пяна с една кокоска в чинийката, и двамата си тръгват едновременно (макар и не заедно), тя с малка кутийка, той със своята голяма, под ноемврийския дъжд.

И пред погледа ми Нико разтваря червен чадър с гигантски размери и надпис "По дяволите, вали!", за да приюти под него дребничката Алис. Смехът ѝ отеква далечен и ведър, сякаш изплувал в паметта, а не дочут. И аз ги виждам как тръгват по калдъръмената улица; тя гази в локвите с гигантските си ботуши, той тържествено държи над главите им абсурдния чадър – като анимационно мече и грозно пате в разбъркана приказка, поели на път към голямо приключение.

ТРИ ПРОПУСНАТИ ПОВИКВАНИЯ ОТ ТЕЛЕФОНА НА Тиери и снимка на Националния исторически музей с текст, който гласи: "Пещерна жено! Включи си телефона!" Разсмях се, но не безгрижно: аз не споделям страстта на Тиери към техническите нововъведения и след като направих няколко неуспешни опита да отговоря на съобщението му, прибрах телефона в чекмеджето в кухнята.

По-късно той се обади. Доколкото разбрах, няма да може да се прибере в края на тази седмица, но обещава да си дойде другата. Изпитах известно облекчение. Това ми дава време да сложа нещата в ред, да приготвя достатъчно стока, да посвикна с новия облик на сладкарницата, с нейните обичаи и клиенти.

Днес пак идваха Нико и Алис. Алис купи малка кутия шоколадови бонбони с карамел – съвсем малка, но я изяде сама, – а Нико поиска килограм кокоски.

– Не мога да се наситя на тези пакостници – каза той. – Ян, нали ще правиш още от тях?

Не можех да не се усмихна на тази ненаситност. Двамата седнаха на маса отвън. Тя пи мока, той – горещ шоколад със сметана и целувки, а Зози и аз седнахме дискретно отзад в кухнята, като се ослушвахме за клиенти. Розет извади скицника си и започна да рисува дългоопашати усмихнати маймунки във всички цветове, които можеха да се намерят в кутията с пастели.

– Хей, хубава е – каза Нико, когато Розет му подаде рисунка на дебела виолетова маймунка, захапала кокосов орех. – Като гледам, много обичаш маймунки, а?

Той направи маймунска физиономия, Розет избухна в смях и направи знак: "Пак!" Напоследък се смее по-често. Забелязах го. С Нико, с мен, с Анук, със Зози – може би когато Тиери дойде отново, тя ще общува повече с него.

Алис също се засмя. Тя е любимката на Розет, може би защото е толкова дребничка, изглежда почти дете в шарената си къса рокля и светлосиньото си палто. Може би защото рядко говори – дори с Нико, който говори и за двамата.

– Тази маймунка прилича на Нико – каза Алис. В разговори с възрастни гласът ѝ е пресеклив и неуверен. Когато говори с Розет, той става друг – плътен, с шеговити нотки

– И Розет ѝ отвръща с широка усмивка.

Розет нарисува по една маймунка за всеки от нас. Тази на Зози е с яркочервени ръкавици на всичките си четири лапи. Маймунката на Алис е електриковосиня с мъничко телце и смешно дълга и завита опашка. Моята е срамежлива, крие с лапи рунтавата си муцунка. Розет безспорно има дарба: рисунките ѝ са примитивни, но странно живи; само с една-две драски тя успява да улови изразителността на лицата.

Всички още се смеехме, когато влезе мадам Люзерон с пухкавото си рижо кученце. Мадам Люзерон се облича с вкус, носи сиви костюми, които прикриват широката ѝ талия, и добре скроени палта в нюанси на пепелносивото и черното. Тя живее в една от къщите с внушителни фронтони зад парка, всеки ден ходи на църква, през ден посещава фризьорката си – освен в четвъртък, когато ходи на гробищата и минава покрай нашата сладкарница. Може би е към шестдесетте, но ръцете ѝ са сковани от артрит, а костеливото ѝ лице е посипано с пудра като с тебешир.

– Три трюфела с ром в кутия.

Мадам Люзерон никога не казва "моля". Сигурно ѝ се струва прекалено буржоазно. Затова пък огледа Нико, Алис, празните чаши и маймунките. Оскубаните ѝ вежди подскочиха нагоре.

– Виждам, че сте... променили интериора – кратката пауза преди последните две думи сякаш хвърляше съмнение върху благоразумието на нашето начинание.

– Хубаво е, нали? – обади се Зози. Тя не е свикнала с маниерите на мадам Люзерон и госпожата я измери с поглед, който се спря последователно на дългата пола, на косата, закичена с пластмасова роза, на подрънкващите гривни по ръцете и на масивните обувки на черешки, които Зози днес бе обула с чорапи на розови и черни райета.

– Сами боядисахме столовете – продължи Зози и бръкна във витрината да извади бонбоните. – Решихме, че ще е добре да разведрим обстановката.

Госпожата се усмихна като балерина, чиито пантофки ѝ стягат.

Зози продължи да бъбри, без да обръща внимание:

– Ето. Трюфели с ром. Готово. Какъв цвят панделка искате? С розова ще изглежда добре. Или може би с червена? Как мислите?

Мадам Люзерон не каза нищо, но Зози като че ли и не очакваше да получи отговор – загърна кутията с бонбоните, украси я с панделка и с хартиено цвете и я сложи на тезгяха помежду им.

– Тези трюфели ми се струват различни – отбеляза госпожата, като ги изгледа подозрително през целофана.

– Различни са – отвърна Зози. – Ян ги прави сама.

– Жалко – каза мадам Люзерон. – Другите ми харесваха повече.

– И тези ще ви харесат – увери я Зози. – Опитайте един. За сметка на заведението.

Можех да ѝ кажа, че си губи времето. Хората в големите градове често са подозрителни към безплатните неща. Някои машинално отказват, може би защото не искат да бъдат задължени на никого дори за нещо толкова дребно като шоколадов бонбон. Мадам тихичко изсумтя – благовъзпитан вариант на сумтенето на Лоран. Сложи монетите на тезгяха...

И тогава ми се стори, че го забелязах. Почти невидимо движение с пръсти, когато ръката ѝ се докосна до тази на Зози. Бледа искрица в сивия ноемврийски въздух. Можеше да мине за примигване на неоновия надпис отсреща – само че кафенето "Льо Пти Пенсон" беше затворено, а до пускането на уличното осветление имаше поне четири часа. Впрочем познавах тази светлина. Тази искрица като от електрически заряд, която прескача от един човек към друг...

– Хайде – каза Зози. – Отдавна не сте си го позволявали.

Мадам Люзерон усети искрицата също като мен. Видях как за миг изражението на лицето ѝ се промени. Под гладкия слой пудра забелязах смущение, копнеж, самота, мъка – чувства, които плуваха като облаци през тънките ѝ бледи черти...

Бързо извърнах поглед. Не искам да знам тайните ти, казах си аз. Не искам да знам какво мислиш. Грабвай глупавото си куче и бонбоните и си върви, преди да е станало...

Късно. Видях.

Гробището, широк надгробен камък от светлосив мрамор във формата на морска вълна. Видях снимката на камъка: момче на около тринайсет години, загледано право в обектива с широка и горда усмивка. Вероятно ученическа снимка, последната, която са му направили, преди да умре, чернобяла, но леко оцветена в пастелни тонове специално за случая. А под нея – шоколадовите бонбони, редове малки кутийки, раздути от дъжда. По една за всеки четвъртък, всичките недокоснати, овързани с жълти, розови и зелени панделки...

Вдигнах глава. Тя гледаше, но не към мен. Уплашените, уморени светлосини очи бяха широко отворени и странно изпълнени с надежда.

– Ще закъснея – тихо каза мадам Люзерон.

– Имате време – прошепна Зози. – Поседнете за малко. Дайте почивка на краката си. Нико и Алис тъкмо си тръгваха. Хайде – настоя тя, когато госпожата понечи да възрази. – Седнете и хапнете шоколад. Навън вали, момчето ви може да почака.

И за мое голямо учудване госпожата се подчини.

– Благодаря ви – каза тя и седна в креслото, толкова неуместна на фона на яркорозовата леопардова тапицерия, и започна да яде шоколадовия си бонбон със затворени очи, отпуснала глава на пухкавата облегалка.

Изглеждаше толкова спокойна и... да, толкова щастлива.

А отвън вятърът блъска прясно боядисаната табела и дъждът се лее по калдъръмените улици, и декември е само на един дъх разстояние, а тук е толкова уютно и сигурно и аз почти забравям, че стените ни са тънки като хартия, животът ни – крехък като стъкло, че само един полъх на вятъра може да ни строши на парченца, само една зимна буря да ни отвее надалеч.

ТРЯБВАШЕ ДА СЕ ДОСЕТЯ, ЧЕ ТЯ ПРЕЗ ЦЯЛОТО ВРЕМЕ им е помагала. Самата аз бих направила същото някога, отдавна, в Ланскене. Първо на Алис и Нико, толкова странно подходящи един за друг, а аз случайно знам, че той и преди я забелязваше – отбиваше се веднъж седмично в цветарския магазин да купува жълти нарциси (те са любимите му цветя), но досега все не събираше смелост да я заговори или да я покани на среща.

И изведнъж на чаша шоколад...

Случайно съвпадение, казвам си.

А сега и мадам Люзерон, друг път толкова докачлива и резервирана, изпуска тайните си като аромат от шише парфюм, който всички са мислили за отдавна изветрял.

И това слънчево сияние около вратата – дори когато вали – ме навежда на неприятната мисъл, че някой може да е улеснил нещата за нас, че потокът от клиенти през последните дни не се дължи изцяло на шоколадовите ни изделия.

Знам какво би казала майка ми.

Вчера се опитах да предупредя Зози. Да ѝ обясня защо не бива да се меси. Но не посмях. Веднъж отворена, кутията с тайни може никога да не се затвори. А и тя ме смята за неразумна, усещам го. На фона на нейната щедрост аз съм скъперница, точно като онзи стиснат пекар от старата приказка, който искал пари за миризмата на изпечения хляб.

Знам, че ще каже: "Какво лошо има? Какво ще загубим, ако им помогнем?"

О, неведнъж съм се изкушавала да ѝ обясня. Но всеки път се спирам. Пък и може наистина да е случайно съвпадение.

Но днес стана още нещо. Нещо, което затвърди подозренията ми. С най-неочаквания катализатор – Лоран Пенсон. Тази седмица дойде няколко пъти в "Льо Роше дьо Монмартър". Вече не се учудвам и ако не греша, не шоколадовите бонбони го водят при нас.

Но тази сутрин дойде отново, спря се пред бонбоните на витрината, подуши табелките с цените, кисело огледа всички промени в обстановката, като току сумтеше със зле прикрито неодобрение.

– Хм.

Беше един от онези слънчеви ноемврийски дни, особено ценни поради това, че са редки. Ведър като лятото, с високо ясно небе и следи от дим, които приличаха на драски върху синия фон.

– Хубав ден – отбелязах аз.

– Хм – изсумтя Лоран.

– Само разглеждате или ще пийнете нещо?

– На тези цени?

– Заведението черпи.

Някои хора са неспособни да откажат безплатно питие. Лоран седна намусен, прие да изпие чаша кафе с една пралина и поде обичайната си литания:

– Да затворят кафенето по това време на годината – все едно са ме нарочили, проклетниците. Някой ми има зъб и иска да ме разори.

– Какво е станало? – попитах аз.

Той започна да се жалва: някой се оплакал, че в заведението претоплят стара храна, някакъв идиот се натровил, изпратили санитарен инспектор, който даже френски не говорел като хората, и макар че Лоран се държал съвсем учтиво с него, инспекторът взел, че се обидил от нещо и...

– Бам! Затвориха ми кафенето. Боже, накъде отива тази страна, щом затварят такова прилично заведение – заведение с дългогодишни традиции – заради някакъв проклет имигрант...

Престорих се, че го слушам, докато мислено правех равносметка на бонбоните, които са се продали, и на онези, кои то скоро ще свършат. Освен това се направих, че не виждам как Лоран си взема още една пралина, без да съм го почерпила. Можех да си го позволя. А той имаше нужда да се оплаче.

След малко Зози излезе от кухнята, където ми помагаше в приготвянето на шоколадово руло. Лоран рязко прекъсна тирадата си и се изчерви до уши.

Добър ден, Зози – поздрави той с пресилена тържественост.

Тя се усмихна. За никого не е тайна, че Лоран я харесва всеки би я харесал, – а днес Зози изглеждаше прекрасно: (кадифена рокля до петите с цвят на метличина и ботуши в същия нюанс на синьото.

Не можех да не го съжаля. Тя е привлекателна жена, а Лоран е на възраст, когато мъжете най-лесно се поддават на женския чар. Но изведнъж си дадох сметка, че занапред ще го виждаме всеки ден чак до Коледа, ще пие на аванта, ще дразни клиентите, ще краде захар, ще се оплаква, че кварталът отива по дяволите и...

За малко да го пропусна: точно когато се обръщах, тя сключи пръсти зад гърба си. Знакът на майка ми за пропъждане на лошия късмет.

Къш-къш, махни се!

Видях как Лоран се плесна по врата, сякаш го беше ухапало насекомо. Затаих дъх – късно. Беше свършено. Толкова естествено, както самата аз бих направила в Ланскене по времето, когато още не знаех какво ще ми се случи през последните четири години.

– Лоран... – казах аз.

– Трябва да вървя – отвърна той. – Чака ме работа, нали разбирате, нямам време за губене.

И като потриваше врата си, Лоран се надигна от креслото, в което беше седял половин час, и почти побягна от сладкарницата.

Зози се усмихна.

– Най-после – каза тя.

Аз тежко се отпуснах в креслото.

– Добре ли си?

Погледнах я. Винаги така се започва: от дреболии, от неща, които не се броят. Но една дреболия води до друга, после до трета и преди да се усетиш, всичко е започнало отначало и вятърът се обръща, и Достопочтените надушват дирята, и...

И в първата секунда обвиних Зози. В края на краищата тя беше превърнала простичката ми сладкарница в тази приказна пещера с пиратско съкровище. Преди да се появи Зози, аз се задоволявах да бъда Ян Шарбоно, да държа сладкарница като всички други, да нося пръстена на Тиери, да оставям света да следва своя ход без каквато и да било намеса от моя страна.

Но нещата се промениха. С едно-единствено движение на пръстите тя заличи четири години и жената, която трябваше отдавна да е мъртва, отвори очи и сякаш започна да диша...

– Виан... – тихо заговори Зози.

– Не се казвам така.

– Но преди си се казвала така, нали? Виан Роше.

Аз кимнах.

– В миналия си живот.

– Не виждам защо трябва да е минал.

Наистина ли? Тази мисъл ми се вижда особено привлекателна. Да бъда отново Виан, да търгувам с чудеса, да показвам на хората магията, скрита в самите тях...

Трябва да ѝ кажа. Това трябва да престане. Тя не е виновна, но не мога да ѝ позволя да продължава така. Достопочтените са по следите ни, все така слепи, но заплашително настървени. Чувствам как се приближават, как порят мъглите, как пронизват въздуха с дългите си пръсти, как улавят и най-малката искрица, и най-слабия блясък.

– Знам, че се опитваш да помогнеш – казах аз. – Но ние можем и сами...

Тя повдигна вежди.

– Знаеш за какво говоря – не намерих сили да го изрека. Вместо това докоснах една кутия и начертах на капака загадъчна спирала.

– О, разбирам. Говориш за този вид помощ – Зози ме изгледа с любопитство. – Защо? Какво лошо има?

– Няма да разбереш.

– Защо? – попита тя. – Ти и аз сме еднакви.

– Не сме еднакви! – гласът ми отекна прекалено силно и аз потреперих. – Не прави повече такива неща. Аз съм обикновена. Досадна. Попитай когото искаш.

– Както и да е.

Напоследък това е любимият израз на Анук, подсилен с красноречиво свиване на рамене, с което малките момичета демонстрират неодобрение. Жестът на Зози беше преднамерено комичен, но на мен не ми беше до смях.

– Съжалявам – казах. – Знам, че намеренията ти са добри. Но децата... те лесно прихващат тези неща. Всичко започва като игра, а после излиза от релси.

– Така ли стана? Нещата излязоха от релси?

– Зози, не ми се говори за това.

Тя седна до мен.

– Хайде, Виан. Едва ли е чак толкова страшно. Можеш да ми кажеш.

И тогава видях Достопочтените, лицата им, протегнатите им ръце. Видях ги зад лицето на Зози, чух гласовете им, утешителни, разсъдливи и толкова неустоимо мили...

– Ще се справя сама – казах аз. – Винаги съм се справяла.

О, каква лъжа.

Отново гласът на Рижия, толкова близък, че понечих да се огледам за него. Тук има твърде много призраци, помислих си. Твърде много гласове от друго време, от друго място и, най-лошото, от друг възможен живот.

Върви си, казах му без думи. Сега съм друг човек. Остави ме на мира.

– Ще се справя – повторих аз с призрачна усмивка.

– Е, ако ти потрябвам...

Кимнах.

– Ще те повикам.

ДНЕС СЮЗАН ПАК НЕ ДОЙДЕ НА УЧИЛИЩЕ. КАЗАХА, ЧЕ е болна от грип, но Шантал разправя, че е заради косата ѝ. Не че Шантал си говори с мен: откакто станах приятелка с Жан-Лу, тя се държи по-отвратително от всякога, ако това изобщо е възможно.

Сега постоянно говори за мен. За косата ми, за дрехите ми, за навиците ми. Днес аз дойдох с новите си обувки (простички, доста хубави, но не като на Зози) и тя цял ден не спря да ги обсъжда, питаше откъде съм ги купила, колко струват и се кикотеше (нейните са от някакъв магазин на "Шанз-Елизе", но не вярвам, че дори нейната майка би дала толкова много за тях), питаше къде ходя на фризьор и колко му плащам, и пак се кикотеше...

Честна дума, какво ѝ става? Попитах Жан-Лу и той каза, че вероятно е много неуверена. Е, може и да е вярно. Но от една седмица само ми създава грижи. От чина ми изчезват учебници, постоянно ми рита чантата и всичко от нея "случайно" се изсипва на пода. Хора, които преди ми бяха симпатични, сега не искат да седят до мен. А вчера видях Софи и Люси да играят на някаква глупава игра със стола ми: преструваха се, че по него пълзи нещо и се стараеха да стоят колкото може по-далеч от него, сякаш на стола ми имаше нещо отвратително.

А после играхме баскетбол и аз както винаги окачих дрехите си в съблекалнята, и когато се върнах, някой беше скрил новите ми обувки и аз ги търсих навсякъде, докато накрая Фарида ми показа къде са – напъхани зад радиатора, целите смачкани и прашни, – и макар че не мога да го докажа, знам, че това е работа на Шантал.

Просто знам.

После започна да се заяжда за сладкарницата.

– Чух, че била много приятна – каза тя. И пак се изкикоти, като че ли "приятна" е някаква тайна дума, която само тя и приятелките ѝ разбират. – Как ѝ е името?

Не исках да ѝ отговарям, но не се сдържах.

– У-уу, много приятно – отбеляза Шантал и всички пак се закикотиха, цялата ѝ групичка от приятелки: Люси, Даниел и другите ѝ почитателки като Сандрин, която преди се държеше много добре с мен, но сега ми говори само когато Шантал не е наблизо.

Сега те всички изглеждат малко като нея, все едно че да си Шантал е заразно, нещо като модерен вид шарка. Всички ходят с еднакви изправени коси, подстригани на етажи и леко завити навън по краищата. Всички миришат еднакво (тази седмица на "Ейнджъл") и използват розово червило в еднакъв перлен нюанс. Ако се появят в сладкарницата, ще умра. Знам си го. Направо ще умра. Като знам как ще гледат и ще се кискат – на мен, на Розет, на мама, изцапана до лактите с шоколад, с онзи добродушен поглед – "това приятелките ти ли са?".

Вчера разказах на Зози.

– Е, знаеш какво да правиш. Няма друг начин, Нану, трябва да ги отрежеш. Трябва да им отвърнеш.

Знаех си, че така ще каже. Зози е борбена. Но не всичко опира само до обноски. Разбира се, знам, че откакто говорихме за това, изглеждам много по-добре. Много неща зависят от изправената стойка и от добре заучената убийствена усмивка, но аз вече се обличам както ми харесва, а не както мама смята, че трябва да се обличам, и макар че се отличавам повече от другите, сега се чувствам по-добре, по-вярна на себе си.

– Е, дотук се справяш отлично. Но понякога, Нану, това не е достатъчно. Научих го в училище. Трябва веднъж завинаги да им дадеш да разберат. Щом те използват мръсни номера, тогава и ти прави същото.

Де да можех.

– Имаш предвид да крия обувките им?

Зози ми хвърли един от многозначителните си погледи.

– Не, нямах предвид да криеш обувките им!

– Тогава какво?

– Знаеш, Ани. И преди си го правила.

Спомних си за онзи път на опашката за автобуса, за Сюз и косата ѝ, за онова, което казах...

Но после си спомних Ланскене и всички игри, на които играехме, и Случките на Розет, и Чехълчо, и какво направи Зози в английската чайна, и цветовете, и онова селце на Лоара с малкото училище и военния мемориал, и пясъчните брегове на реката, и рибарите, и кафенето, и онази възрастна двойка, и... как му беше името?

Ле Лавьоз, прошепна сянката на гласа ми.

– Ле Лавьоз – казах аз.

– Нану, какво има?

Изведнъж най-неочаквано ми прилоша. Седнах на един стол, целият покрит с малките ръчички на Розет и с големите ръце на Нико.

Зози ме погледна изпитателно, присвила сините си очи, които ярко блестяха.

– Магии не съществуват – казах.

– Само че ги има, Нану.

Аз поклатих глава.

– Знаеш, че ги има.

И – само за минута – ми стана ясно, че ги има. Беше вълнуващо, но и някак страшно, като че ли вървях по много ветровита и тясна издатина на скала, а отдолу кипеше и бушуваше океан, и от него ме делеше само празно пространство.

Погледнах Зози.

– Не мога.

– Защо?

Аз изкрещях:

– Стана случайно!

Очите ми пареха, сърцето ми биеше силно и през цялото време чувах онзи вятър, онзи вятър...

– Добре, Нану. Успокой се – тя ме прегърна и аз зарових лице в рамото ѝ. – Не прави нищо, което не ти се прави. Аз ще се погрижа за теб. Всичко ще се нареди.

И беше толкова приятно да лежа на рамото ѝ със затворени очи и наоколо да мирише на шоколад, че за малко дори ѝ повярвах – как всичко ще се нареди, как Шантал и компания ще ме оставят на мира и как когато Зози е до мен, нищо лошо не може да се случи.

Очаквах, че един ден ще се появят. Може би Сюз им е казала къде да ме намерят – или дори самата аз, преди време, когато още съм се надявала да се сприятеля с някого. И все пак ми дойде като гръм от ясно небе. Да ги видя всичките тук – сигурно бяха дошли с метрото, бяха тичали нагоре по хълма, за да ме изпреварят и...

– Хей, Ани! – това беше Нико, който тъкмо си тръгваше с Алис подръка. – Тук има цяла групичка... Мисля, че са твои съученици.

Забелязах, че изглежда леко зачервен. Разбира се, той е едър и остава без дъх, когато се напряга, но изведнъж се разтревожих: тази червенина в цветовете му и по лицето му подсказваше, че ще се случи нещо лошо.

За малко да се обърна и да тръгна в друга посока. Този ден не ми вървеше: Жан-Лy трябваше да се прибере на обяд – мисля, че имаше час за лекар – и като за капак Шантал ме дразнеше през целия ден, кикотеше се и питаше: "Къде е приятелят ти?", говореше за пари и за подаръците, които очаква да получи на Коледа.

Сигурно тя беше предложила да дойдат. Така или иначе я видях как чака да се прибера. Всичките бяха там – Люси, Даниел, Шантал и Сандрин, – седяха, пиеха кола и се кикотеха като ненормални.

Трябваше да вляза. Нямаше къде да се скрия, а и колко загубен трябва да си, за да избягаш? Промърморих под носа си: "Аз съм върхът", но да ви кажа честно, изобщо не се чувствах така, бях уморена, устата ми беше пресъхнала и леко ми се виеше свят. Исках да седна пред телевизора и да погледам някое глупаво детско филмче с Розет или да почета книга...

Когато влязох, Шантал говореше.

– Видя ли го колко е огромен? – обясняваше тя на висок глас. – Като камион...

Щом ме видя, се направи на изненадана. Как пък не.

– О, Ани! Това приятелят ти ли беше?

Всички се закискаха.

– У-уу, много хубаво.

Аз свих рамене.

– Приятел ми е.

Зози седеше зад тезгяха и се правеше, че не чува. Погледна Шантал, после ми хвърли въпросителен поглед – "Това ли е тя?".

Кимнах с облекчение. Не знам какво очаквах да направи – може би да ги изгони или да разлее чашите им, както направи със сервитьорката в английската чайна, или просто да им каже да се махат...

Затова се вцепених, когато вместо да остане да ми помогне, тя просто се изправи и каза:

– Оставям те да поговориш с приятелките си. Ако имаш нужда от мен, аз съм отзад. Приятно прекарване.

И след като се усмихна и ми намигна, излезе, сякаш си мислеше, че да хвърлиш някого на вълците е страхотен начин да му осигуриш приятно прекарване.

СТРАННО Е, ЧЕ НЕ ИСКА ДА ПРИЗНАЕ ДАРБИТЕ СИ. Човек би си помислил, че дете като нея би дало всичко на света да ги притежава. И все повтаря, че нещата стават "случайно"...

Виан също нарича случайни нежеланите или необяснимите неща. Сякаш има нещо случайно в нашия свят, където всичко е свързано, всичко е съотнесено по загадъчен, уж незначителен начин, като копринените нишки в гоблена. Нищо никога не е случайно, нищо никога не се губи. И ние, избраните, които можем да виждаме, минаваме през живота и събираме нишките, съединяваме ги, вплитаме своите дребни, добре обмислени орнаменти в тъканта на голямото платно...

Не е ли страхотно, Нану? Не е ли страхотно и подмолно, и красиво, и величествено? Нима не искаш да участваш? Да откриеш собствената си съдба в тази плетеница от нишки – и да я начертаеш – не случайно, а по свой замисъл?

След пет минути тя дойде в кухнята. Беше пребледняла от потиснат гняв. Знам какво е, познавам това главозамайващо, мъчително, непоносимо до гадене усещане за безпомощност.

– Накарай ги да си тръгнат – каза. – Не искам да са тук, когато мама се върне.

Искаше да каже: "Не искам да им давам още поводи за злорадство."

Погледнах я съчувствено.

– Те са клиенти. Какво да направя?

Тя ме погледна.

– Наистина – продължих аз. – Те са ти приятелки.

– Не са!

– О, ами тогава... – престорих се, че се колебая. – Тогава няма да е кой знае колко случайно, ако ти и аз... лекичко объркаме нещата.

Само при мисълта за това цветовете ѝ пламнаха.

– Мама казва, че е опасно...

– Може би майка ти си има причини.

– Какви причини?

Аз свих рамене.

– Е, Нану, понякога възрастните крият разни неща от децата, защото искат да ги предпазят. А понякога предпазват не толкова децата, колкото себе си от възможните последици от това знание...

Тя ме погледна озадачена.

– Мислиш, че мама ме е излъгала?

Знаех, че е рисковано. Но вече съм поемала достатъчно рискове – а и впрочем самата тя иска да бъде съблазнена. Това е бунтът в душата на всяко добро дете, стремежът да се наложи, да отхвърли малките богове, които наричат себе си родители.

Ани въздъхна.

– Ти не разбираш.

– О, разбирам. Страх те е – казах аз. – Страх те е да бъдеш различна. Мислиш, че това те отличава от другите.

Тя се замисли над думите ми.

– Не е това – каза накрая.

– Тогава какво? – попитах я аз.

Ани ме погледна. Зад вратата на кухнята се разнасяха стъклените пискливи гласове на момичета, които са замислили нещо лошо.

Усмихнах ѝ се с цялата си топлота.

– Виж, те никога няма да те оставят на мира. Сега знаят къде живееш. Могат да идват по всяко време. Вече се опитаха да по- дразнят Нико...

Забелязах как Ани трепна. Знам колко е привързана към него.

– Искаш ли да идват всяка вечер? Да седят и да ти се смеят?

– Мама ще ги изгони – каза тя, но не изглеждаше много сигурна.

– И после? – попитах аз. – Виждала съм какво става. Вече се е случвало на мен и на майка ми. Първо дреболии, неща, които можем да преглътнем – шегички, дребни кражби, драсканици по капаците на прозорците. Живееш с това, щом се налага, нали знаеш. Не е приятно, но живееш. Само че никога не спират дотук. Никога не се отказват. После има кучешки изпражнения на стълбите, телефонни обаждания посред нощ, хвърляне на камъни по прозорците, докато един ден някой излее бензин в пощенската кутия и всичко пламне...

Аз ли не знам? За малко да ни се случи. Окултната книжарница привлича вниманието, особено когато не е в центъра на града. Зареждат се писма до местните вестници, брошури, осъждащи Празника на Вси светии, дори малки демонстрации под прозорците с ръчно нарисувани плакати от десетина здравомислещи представители на енорията, подели ожесточена кампания за затваряне на книжарницата.

– Не стана ли същото и в Ланскене?

– В Ланскене беше друго.

Тя хвърли поглед към вратата. Усещах как мислите се въртят в главата ѝ. Бяха съвсем близо, чувствах ги като статично електричество във въздуха...

– Направи го – казах аз.

Ани ме погледна.

– Направи го. Честна дума, няма от какво да се страхуваш.

Очите ѝ блеснаха.

– Мама казва...

– Родителите не знаят всичко на света. И рано или късно ще трябва да се научиш да се грижиш за себе си. Върви. Не бъди жертва, Нану. Не бягай заради тях.

Ани се замисли, но виждах, че думите ми все още удрят на камък.

– Има и по-лоши неща от бягството – каза тя.

– Така ли казва майка ти? Затова ли е сменила името си? Затова ли толкова те е наплашила? Защо не ми разкажеш какво е станало в Ле Лавьоз?

Почти уцелих. Но не съвсем. Лицето ѝ придоби онова упорито, резервирано изражение, което подрастващите момичета владеят така добре, с поглед, който казва: "Говори си колкото искаш..."

Тогава аз я пришпорих. Съвсем леко. Разгърнах цветовете си, посегнах към тайната, там, вътре...

И видях, макар и бегло: поредица от картини, като дим над водна повърхност.

Вода. Точно така. Река, помислих си. И сребърно коте, малко коте талисман – и двете озарени от сиянието на Вси светии. Отново посегнах и този път почти докоснах... и...

Бам!

Все едно се бях облегнала на ограда, по която течеше ток. Ударът ме разтърси и ме отблъсна. Димът се разсея, картината изчезна, всяко нервно окончание в тялото ми трептеше като наелектризирано. Усетих, че не е било планирано – просто освобождаване на насъбрана енергия, като дете, което тропа с крак, – но ако аз на нейната възраст притежавах и половината от тази сила...

Ани ме гледаше, стиснала юмруци.

Усмихнах ѝ се.

– Бива си те – казах аз.

Тя поклати глава.

– О, наистина си те бива. Много си добра. Може би по-добра от мен. Такава дарба...

– Да бе, как не – гласът ѝ беше тих и напрегнат. – Дарба. Да можех поне да танцувам или да рисувам... – Ани се сети за нещо и трепна. – Нали няма да кажеш на мама?

– Че защо да ѝ казвам? Какво, да не мислиш, че само ти умееш да пазиш тайна?

Тя ме изгледа продължително.

Чух как отвън зазвъняха звънчетата.

– Отидоха си – каза Ани.

Права беше: аз надникнах и видях, че момичетата са си отишли, оставяйки разместени столове, недопити кутии кола и едва доловим мирис на дъвка, лак за коса и детска пот.

– Ще се върнат – казах тихо.

– Може и да не се върнат – отвърна Ани.

– Е, ако имаш нужда от помощ...

– Ще те повикам – довърши тя.

Ще те повикам, ще те повикам... Аз да не съм кръстницата фея?

Разбира се, направих справки за Ле Лавьоз, като започнах от интернет и не намерих нищо, дори туристически сайт, дори бегло споменаване за фестивал или сладкарница. Продължих да търся: в едно кулинарно списание се споменаваше за пекарна за палачинки. Собственичката – вдовица на име Фрамбоаз Симон.

Дали беше възможно да е Виан под друго име? Може би, макар че в статията не пишеше нищо за жената. Но с едно телефонно обаждане следата се прекъсна. Самата Фрамбоаз вдигна телефона. Гласът ѝ ми се стори сух и подозрителен – глас на жена към седемдесетте. Казах ѝ, че съм журналистка. Тя каза, че никога не е чувала за Виан Роше. А за Ян Шарбоно? Пак не. Дочуване.

Доколкото разбирам, Ле Лавьоз е съвсем малко селце. Има църква, два-три магазина, пекарната за палачинки, кафене, военен мемориал. Има големи площи обработваема земя: ниви със слънчоглед и царевица и овощни градини.

Реката се протяга покрай него като дълго кафяво куче. Нищо забележително или поне така изглежда – но по някаква причина ми звучи познато. Някакъв откъслечен спомен, нещо чуто по новините...

Отидох в библиотеката и поисках да видя архивите. Там имат всички броеве на "Уест Франс", качени на диск или на микрофилм. Започнах снощи в шест часа. Търсих два часа, после отидох на работа. Утре ще направя същото и ще продължа така, докато намеря нещо. Това място е ключът към загадката – Ле Лавьоз на Лоара. А след като намеря ключа, кой знае какво ще отключа с него?

Мислите ми постоянно се въртят около Ани. "Ще те повикам" – обеща ми тя вчера. Но за да искаш помощ, трябва да имаш нужда от нея, истинска нужда, която далеч надхвърля дребните проблеми в лицея "Жул Ренар". Трябва да стане нещо, заради което да си готов да хвърлиш на вятъра цялата си предпазливост и да се втурнеш презглава към добрата си приятелка Зози.

Знам от какво се страхуват.

Но от какво имат нужда?

Този следобед останах сама в сладкарницата – Виан изведе Розет на разходка – и се качих горе да прегледам нещата ѝ. Внимателно, нали разбирате – целта ми не е просто кражба, а нещо далеч по-мащабно. Оказа се, че тя няма кой знае какво: гардероб, доста по-скромен от моя, картина в рамка на стената (вероятно купена от битпазара), покривало за легло, съшито от кръпки (домашна изработка, струва ми се), три чифта обувки, всичките черни, каква скука! И накрая, под леглото – злато: дървена кутия с големината на кутия за обувки, пълна с най-различни боклуци.

Но Виан Роше едва ли мисли така. Аз съм свикнала да живея с кутии и чували и знам, че хората като нея не трупат ненужен боклук. Предметите в дървената кутия са частици от мозайката на живота ѝ, неща, с които тя не може да се раздели: миналото ѝ, животът ѝ, тайната ѝ същност.

Отворих я много внимателно. Виан е потайна, което я прави подозрителна. Тя несъмнено знае точното разположение на всяко листче хартия, всеки предмет, всеки конец, всяко парцалче, всяка прашинка. Ако нещо не е на мястото си, веднага ще разбере, но аз имам отлична зрителна памет и нямам намерение да размествам нищо.

Ето ги, излизат едно по едно. Виан Роше, сведена до няколко предмета. Първо, карти Таро – нищо особено, марсилската колода, но видимо изтъркана от употреба и пожълтяла от времето.

Отдолу има документи – паспорти на името на Виан Роше и удостоверение за раждане на Анук със същото фамилно име. Значи Анук е станала Ани, помислих си; точно както Виан е станала Ян. Няма документи за Розет, което е странно, но има просрочен паспорт на Жана Роше, който, предполагам, е принадлежал на майката на Виан. От снимката виждам, че не си прилича много с Виан, но пък и Анук не си прилича много с Розет. Избеляла панделка, на която виси талисман във формата на коте. После идва ред на няколко снимки – не повече от десетина общо. На тях разпознавам Анук като по-малка, Виан като по-млада, чернобяла снимка на Жана на младини. Всичките са грижливо подредени и вързани с панделка заедно с няколко стари писма и тънка купчинка изрезки от вестници. Преглеждам ги внимателно, като се старая да не повредя пожълтелите ръбове и изтънелите гънки, и виждам репортаж за фестивала на шоколада в Ланскене су Тан, изрязан от местен вестник. Почти същият като този, който вече съм чела, но снимката е по-голяма, на нея се вижда Виан с двама души: мъж и жена, тя – с дълга коса и нещо като карирано палто, той се усмихва смутено срещу обектива на фотоапарата. Приятели може би? В статията няма имена.

Следва изрезка от парижки вестник, крехка и потъмняла като мъртво листо. Страхувам се да я разгърна, но и така виждам, че става дума за изчезването на малко дете на име Силвиан Кайу, откраднато от столчето си в колата преди повече от трийсет години. После идва ред на по-скорошна изрезка – разказ за невиждана буря в Ле Лавьоз, малко селце на Лоара. Странно тривиални неща, ще кажете вие, но достатъчно важни за Виан Роше, за да ги разнася със себе си след толкова много години и да ги пази в тази малка кутия, която отдавна не е отваряла, доколкото мога да съдя по слоя прах отгоре...

Значи това са твоите призраци, Виан Роше. Странно, колко скромни изглеждат! Моите са по-внушителни, но пак ще кажа, че според мен скромността е надценявана добродетел. Можеше да постигнеш толкова много, Виан. И с моя помощ може би все още имаш шанс.

Снощи седях с часове пред лаптопа си, пих кафе, гледах неоновите светлини отвън и си задавах един и същ въпрос отново и отново.

Не намерих нищо повече за Ле Лавьоз, нищо повече за Ланскене. Започнах да си мисля, че Виан Роше е също толкова неуловима личност, колкото и аз, корабокрушенец на остров Монмартър, без минало, неуязвима.

Абсурдно, разбира се. Никой не е неуязвим. Но след като изчерпах всички преки линии на проследяване, остана само една пътека и тъкмо това ме накара да размишлявам до късно през нощта.

Не се страхувах, разбира се. Но тези неща понякога са толкова неблагонадеждни и по-скоро повдигат въпроси, отколкото дават отговори – а ако Виан заподозре какво съм направила, ще изгубя всяка възможност да се доближа до нея.

И все пак рисковете са част от играта. Отдавна не съм извиквала видения – моята Система се осланя на по-практични средства от камбаните, книгите и свещите, а в девет от десет случая можете да постигнете по-бързи резултати с помощта на интернет. Но сега е време да подходя творчески.

Малка доза корен от кактус, изсушен, стрит на прах и разтворен в гореща вода, помага да постигнете нужното състояние на ума. Това е пулке, божественият опиат на ацтеките, леко модернизиран за моите дели. После идва знакът на Димящото огледало, който начертавам върху прашния под. Сядам с кръстосани крака, слагам пред себе си лаптопа, нагласям скрийнсейвъра на подходящо абстрактен мотив и чакам просветление.

Майка ми със сигурност не би го одобрила. Тя винаги е предпочитала традиционната кристална топка, макар че при нужда би прибягнала до по-евтини алтернативи като магически огледала или карти Таро. И все пак кой знае – в края на краищата майка ми зареждаше всякакви стоки, – но ако изобщо някога е получавала истинско просветление от тези неща, поне не ми е казвала.

Съществуват няколко популярни мита за извикването на видения. Единият е, че имате нужда от специално оборудване. Не е така. Понякога е достатъчно само да затворите очи, макар че аз предпочитам образите, които се появяват на телевизора, когато каналите не са нагласени, или движещите се шарки на моя скрийнсейвър. Това е система като всяка друга, средство за ангажиране на аналитичната лява половина от мозъка с тривиални неща, докато творческата дясна половина търси отговори.

После...

Просто се отнасяте.

Усещането е доста приятно и действието на опиата го засилва. Започва като бегло впечатление за разместване: въздухът около мен се прозява и без да отмествам поглед от скрийнсейвъра, усещам как стаята става по-широка, стените отстъпват назад и се раздуват, изпъкват...

Дишам дълбоко и мисля за Виан.

Лицето ѝ изплува на екрана пред мен: на точици, като снимка във вестник. От всички страни – рой светлини, които виждам с крайчеца на окото си. Те кръжат около мен като нощни пеперуди около лампа.

Димящото огледало като че ли потрепва. Може би е ефект от опиата, визуална метафора, превърната в действителност. На екрана пред мен изплува лице: Анук, ясно различима като на снимка. После Розет с четка в ръка. Избеляла картичка с изглед от Рона. Сребърна гривничка, твърде малка за ръката на голям човек, с окачена на нея висулка – коте.

Сега въздухът се раздвижва: взрив от аплодисменти, плясък на невидими криле. Усещам, че съм близо до нещо важно. И вече го виждам – корпус на лодка. Дълга ниска лодка, най-бавната на света. И ред ръкописни букви, надраскани небрежно...

Кой, питам аз. Кой, по дяволите?

Светещият екран не дава отговор. Само шум от вода, бълбукане и бръмчене на двигател под водната повърхност, който бавно се слива с монотонното бръждене на лаптопа, спиралите на скрийнсейвъра, наченките на главоболие.

Бълбукане, напрежение и...

Както казах, този метод често е неблагонадежден.

И все пак ми се струва, че научих нещо. Някой идва. Някой се приближава. Някой от миналото. Човек, който предвещава неприятности.

Само още един удар, Виан. Още едно слабо място, което трябва да открия. После пинятата ще се разпука и всичките ѝ съкровища и тайни, целият живот на Виан Роше – да не забравяме и онова изключително надарено дете – ще станат мои.

ПЪРВИЯТ ЖИВОТ, КОЙТО ОТКРАДНАХ, БЕШЕ НА МАЙКА ми. Знаете ли, човек винаги помни първата си кражба, колкото и нескопосна да е. По онова време не го възприемах като кражба, просто исках да избягам, а паспортът на майка ми се въргаляше непотребен и спестяванията ѝ събираха прах в банката...

Бях едва на седемнайсет. Можех да изглеждам по-голяма – и често го правех – или по-малка, когато се налагаше. Хората виждат нещата такива, каквито изглеждат. Виждат само каквото им се иска – хубост, старост, младост, интелигентност, дори невзрачност, ако така им изнася – и аз развих почти до съвършенство изкуството на превъплъщението.

Крилете на бягството ми ме отведоха във Франция. На границата почти не погледнаха откраднатия ми паспорт. Аз се погрижих за това. Малко грим, смяна на прическата и едно палто на майка ми допълниха илюзията. Останалият багаж, както казват, беше в главата ми.

Разбира се, по онова време мерките за сигурност не бяха кой знае какво. Аз минах границата само с ковчег и чифт обувки – първите две висулки на гривната ми – и се озовах от другата страна, без да говоря и дума френски, единствено с шестте хиляди паунда, които успях да изтегля от сметката на майка си.

Подходих към това като към предизвикателство. Намерих си работа в малка текстилна фабрика в покрайнините на Париж. Делях една стая с колежка от работата – Мартин Матийо от Гана, двайсет и четири годишна, която чакаше да получи разрешително за работа. Казах ѝ, че съм на двайсет и две и че съм португалка. Тя ми повярва – или поне така си помислих. Беше дружелюбна, а аз бях самотна. Доверих ѝ се. Свалих гарда. Това беше единствената грешка, която допуснах. Мартин беше любопитна, започна да рови в нещата ми и намери документите на майка ми, скрити в най-долното чекмедже. Не знам защо изобщо ги бях запазила. Може би от непредпазливост или от мързел, или от някакво нелепо чувство на носталгия. Със сигурност нямах намерение да използвам повторно същата самоличност. Прекалено лесно можеше да се свърже със "Сейнт Майкълс он дъ Грийн" – а за мое нещастие Мартин си спомни някаква вестникарска статия, която беше прочела, и направи връзка между мен и снимката във вестника.

Бях млада, нали разбирате. Самото споменаване на полицията предизвикваше у мен паника. Мартин го знаеше и се възползва от страха ми за сметка на половината ми седмична надница. Това беше изнудване, чисто и просто. Аз го търпях – какво друго можех да направя?

Е, сигурно бих могла да избягам. Но още тогава бях упорита. И най-много от всичко жадувах за отмъщение. Затова плащах на Мартин исканата от нея седмична сума, бях покорна и смирена, търпях прищевките ѝ, оправях леглото ѝ, готвех ѝ и чаках удобен момент. После, когато най-после излезе разрешителното ѝ за работа, аз се престорих на болна, не отидох във фабриката и в отсъствие на Мартин събрах от стаята всичко, което би могло да ми бъде от полза (включително пари, паспорти и документи за самоличност), а след това я издадох на Имиграционните служби заедно с фабриката и останалите ми колеги.

От Мартин получих третия си талисман. Сребърно медальонче във формата на слънчев диск, което окачих на гривната си. Това сложи началото на моята колекция и оттогава с всеки откраднат живот прибавям по едно украшение за гривната си. Дребна суета, която си позволявам, за да ми напомня колко далеч съм стигнала.

Разбира се, изгорих паспорта на майка си. Освен всички неприятни спомени, които ми навяваше, беше прекалено неблагоразумно да го пазя. Но това бе първият ми успех и ако ме е научил на нещо, то е следното: във въпроси на живот и смърт няма място за носталгия.

Оттогава призраците им напразно ме преследват. Духовете могат да се движат само по права линия (или поне така вярват китайците) и хълмът Монмартър е идеално убежище със своите стълби, стръмнини и криволичещи улички, в които никой призрак не би могъл да се ориентира.

Поне на това се надявам. Във вчерашния вестник с вечерни новини пак се появи снимка на Франсоаз Лавери. Може би са я обработили: във всеки случай не е на зрънца като предишната, но пак не прилича много на Зози дьо л'Алба.

Разследването обаче е установило, че "истинската" Франсоаз е починала миналата година при обстоятелства, които сега изглеждат съмнителни. Изпаднала в клинична депресия, след като приятелят ѝ я изоставил, и издъхнала, от свръхдоза успокоителни, което навремето определили , като нещастен случай, но, разбира се, имало и друг вариант. Съквартирантката на Франсоаз, млада жена на име, Мерседес Демойн, изчезнала скоро след смъртта ѝ и се изгубила, преди някой да заподозре престъпление.

Е, нали знаете. На някои хора не може да се помогне. Наистина очаквах нещо повече от нея. Тези миши създания често показват неподозирана вътрешна сила – но не и в нейния случай. Горката Франсоаз.

И все пак не ми липсва. Харесва ми да бъда Зози. Всички я обичат, разбира се – тя е толкова вярна на себе си, – не се интересува какво мислят другите. Толкова е различна от госпожица Лавери, че дори да седнете до нея в метрото, няма да забележите каквато и да било прилика между двете.

И все пак за по-сигурно боядисах косата си. И без това ми отива да съм с черна коса. С нея приличам на французойка – или може би на италианка, – тя придава на кожата ми перлен блясък и подчертава цвета на очите ми. Добре подхожда на сегашната ми самоличност и не вреди, че мъжете също ме харесват така.

Подминах художниците, които се бяха сгушили под чадърите си на "Плас дю Тертр", махнах на Жан-Луи и той ме поздрави с обичайното:

– Хей, това сте вие!

– Никога не се отказваш, а? – срязах го аз.

Той се усмихна.

– Ти ли си? Днес изглеждаш великолепно! Какво ще кажеш за един бърз портрет в профил? Ще стои много добре на стената на твоята сладкарница.

Аз се засмях.

– Първо на първо, сладкарницата не е моя. Освен това може и да се съглася да ти позирам, ако ти опиташ от нашия горещ шоколад.

И толкова, както би казала Анук. Още една победа за сладкарницата. Жан-Луи и Попол дойдоха заедно, поръчаха си шоколад и седяха цял час, през който Жан-Луи направи не само моя портрет, но и още два – на млада жена, която дойде да си купи трюфели и лесно се поддаде на ласкателствата му, и на Алис, поръчан спонтанно от Нико, когато двамата се отбиха за обичайните си покупки.

– Приемате ли художници за постоянно? – попита Жан-Луи, когато стана да си ходи. – Мястото е прекрасно, толкова се е променило.

Усмихнах се.

– Радвам се, че ти харесва, Жан-Луи. Дано всички мислят като теб.

Е, разбира се, не съм забравила, че в събота Тиери се прибира от Лондон. Боя се, че ще завари всичко много променено – горкият романтик Тиери с многото си пари и странните си представи за жените.

У Виан го е привлякла преди всичко приликата ѝ с изоставено сираче, нали разбирате: смела млада вдовица, която сама се бори с живота. Бори се, но без успех, не се предава, но вътрешно е уязвима – като Пепеляшка, която чака своя принц.

Това обича той в нея. Въобразява си, че ще я спаси – от какво точно? Наясно ли е изобщо? Не че някога ще си го каже или ще го признае – дори пред себе си. Виждам го в цветовете му: върховна самоувереност, добронамерена, но непоклатима вяра в неустоимата сила на парите му в комбинация с чара му, които Виан погрешно възприема като смирение.

Чудя се как ли ще реагира сега, когато търговията ѝ върви толкова добре.

Надявам се да не се разочарова.

СНОЩИ ПОЛУЧИХ СЪОБЩЕНИЕ ОТ ТИЕРИ.

Днес вали: тънък призрачен дъжд, който прелива в мъгла в подножието на хълма, но "Льо Роше дьо Монмартър" изглежда почти приказно: грее като фенер сред безлюдните мокри улици. Днес продажбите надхвърлиха всички очаквания: само сутринта дойдоха десетина клиенти, повечето случайни минувачи, но имаше и няколко редовни посетители.

Всичко стана толкова бързо – няма и две седмици, а промяната вече е зашеметяваща. Може би се дължи на новия облик на сладкарницата или на мириса на разтопен шоколад, или на витрината, която привлича погледите.

Във всеки случай клиентелата ни нарасна, вече включва и местни хора, и туристи; и това, което започна с припомняне на старите навици, сега се превръща в сериозна работа: Зози и аз се трудим неуморно, за да задоволяваме търсенето на моите домашно приготвени шоколадови бонбони.

Днес направихме почти четирийсет кутии. Петнайсет с трюфели (които все още се продават добре), но и една партида бонбони с кокос, няколко с пияни вишни, горчиви шоколадчета с портокалови корички, с аромат на виолетки и около стотина "Медена луна" – малки шоколадови кръгчета, оформени като луни и очертани с бяла глазура.

Толкова е приятно да избираш подходящата кутия, да размишляваш – дали да бъде с формата на сърце, кръгла или правоъгълна? Грижливо да нареждаш бонбоните, да гледаш как потъват в диплите на тънката хартия с цвят на черница, да вдишваш смесицата от ухания – на сметана, карамел, ванилия и тъмен ром; да избираш панделка, опаковъчна хартия, да украсяваш с хартиени цветя или сърца, да чуваш тихото плъзгане на оризовата хартия по капака на кутията...

Толкова ми липсваха тези неща след раждането на Розет. Горещината на медния съд, сложен върху печката. Миризмата на разтопен кувертюр. Керамичните формички, близки и любими като семейни коледни играчки, предавани от поколение на поколение. Тази звезда, това квадратче, това кръгче. Всеки предмет има знамение, всяко действие, повтаряно толкова пъти, извиква цял свят от спомени.

Аз нямам снимки. Нямам албуми, нямам ковчежета с неща за спомен, с изключение на няколкото дреболии в кутията на майка ми: картите, някои документи, малкото сребърно коте. Моите спомени се пазят другаде. Аз помня всяка драскотина, всяка вдлъбнатина върху дървена лъжица или медна тенджера. Тази плитка лъжица ми е любимата: Рижия я издялка от парче дърво и тя идеално пасва на ръката ми. Тази червена шпатула – пластмасова, но я пазя още от дете – ми подари един зарзаватчия в Прага; в тази емайлирана тенджерка с очукани ръбове правех горещ шоколад на Анук по времето, когато изпълнявахме този ритуал по два пъти на ден със същото усърдие, с което кюрето Рейно даваше причастие.

Плочата, която използвам за темпериране, е осеяна със ситни драскотини. Мога да ги разчета по-лесно от линиите на ръката си, макар че се въздържам да го правя. Предпочитам да не гадая бъдещето по тях. Настоящето ми е повече от достатъчно.

– Има ли тук майсторка на шоколадови бонбони?

Гласът на Тиери не може да се сбърка: плътен, боботещ и дружелюбен. Чух го от кухнята (правех бонбони с ликьор, най-трудните за приготвяне). Дрънчене на звънчета, тежки стъпки, после тишина – оглеждаше се.

Излязох от кухнята, бършейки изцапаните си ръце в престилката.

– Тиери! – извиках аз и го прегърнах, като внимавах да не изцапам костюма му.

Той се усмихна.

– Боже мой! Наистина си променила обстановката.

– Харесва ли ти?

– Ами... различно е.

Стори ми се, че в тона му долових нотка на тревога. Той огледа ярките стени, изрисувани с цветни фигурки, столовете с отпечатъци от ръце по тях, старите кресла, каничката шоколад и чашките върху трикраката маса, витрината с червените обувки на Зози, стъпили сред планини от захарни и шоколадови съкровища.

– Изглежда... – Тиери млъкна и аз проследих погледа му, който се спря на ръката ми. Той леко стисна устни, както прави винаги, когато нещо не му харесва. Но когато заговори, в гласа му долових топлота: – Изглежда прекрасно. Направили сте чудеса с това място.

– Шоколад? – попита Зози и му сипа една чаша.

– Аз... не... Добре, само една.

Тя му подаде чашата, като сложи в чинийката един от моите трюфели.

– Това е нашият специалитет – каза Зози и се усмихна. Тиери отново огледа струпаните кутии, стъклените линийки, фонданите, панделките, розетките, шоколадовите бисквитки, виолетки, мока с бял шоколад, трюфели с черен шоколад и ром, лютите шоколадчета, лимоновото парфе и тортата с кафе на тезгяха с изражение на стъписано недоверие.

– Ти ли си направила всичко това? – попита той накрая.

– Не гледай толкова учудено – казах аз.

– Е, предполагам, че по Коледа... – Тиери се намръщи, като погледна етикета с цената върху кутия люти шоколадчета. – Хората наистина ли ги купуват?

– През цялото време – отвърнах му аз с усмивка.

– Сигурно ти е струвало цяло състояние – каза той. – Всичкото това пребоядисване и украса.

– Направихме го сами. Всички заедно.

– Е, това е чудесно. Добре сте се потрудили – Тиери опита шоколада си и аз отново забелязах как стисна устни.

– Виж, няма нужда да го пиеш, щом не ти харесва – казах аз, като се опитах да прикрия раздразнението си. – Мога да ти направя кафе, ако искаш.

– Не, шоколадът е хубав – той отпи една глътка.

Никак не го бива да лъже. Знам, че честността му би трябвало да ме радва, но вместо това ме кара да се чувствам неудобно. Толкова е уязвим под маската на своята самоувереност, изобщо не подозира за приумиците на вятъра.

– Просто съм изненадан, нищо повече – каза Тиери. – Всичко се е променило буквално за една нощ.

– Не всичко – отговорих аз усмихната.

Той обаче не се усмихна.

– Как беше в Лондон? Как прекара?

– Ходих да видя Сара. Казах ѝ, че ще се женим. Много ми беше мъчно за теб.

Усмихнах се.

– А как е Алън, синът ти?

Сега беше негов ред да се усмихне. Тиери винаги се усмихва, щом спомена за сина му, макар че рядко говори за него. Често съм се чудила дали се разбират помежду си – усмивката му е някак прекалено широка, – но ако Алън поне малко прилича на баща си, тогава е напълно възможно сходството в характерите да им пречи да се сближат.

Забелязах, че не е изял трюфела си.

Когато му го казах, той леко се сконфузи.

– Познаваш ме, Ян. Сладките неща не са ми слабост – и отново ме озари със същата широка, горда усмивка, както когато споменах за сина му.

Наистина забавно е, като се замисли човек... Тиери има явна слабост към сладкото, но като че ли се срамува от нея, сякаш ако признае, че обича млечен шоколад, това ще постави мъжествеността му под съмнение. Но моите трюфели са твърде плътни, твърде наситени и горчивината им не му допада...

Донесох му едно млечно шоколадче.

– Хайде – подканих го аз. – Мога да отгатна мислите ти.

Но точно в този момент Анук се прибра от дъжда навън, цялата разрошена и ухаеща на мокри листа, с фунийка горещи кестени в ръка. От няколко дни пред "Сакре Кьор" има продавач на печени кестени и Анук си купува по една фунийка всеки път, когато мине от там. Днес беше в добро настроение, приличаше на коледна играчка с червеното си яке, зелените си панталони и разпиляната си коса, цялата мокра от дъжда.

– Здравей, млада госпожице! – поздрави я Тиери. – Къде си ходила? Мокра си до кости!

Анук го изгледа сериозно с вид на възрастна.

– Ходих на гробището с Жан-Лу. И не съм мокра до кости. Това е анорак. Предпазва от дъжда.

Тиери се разсмя.

– А, в некрополиса! Знаеш ли какво означава некрополис, Ани?

– Разбира се, че знам. Град на мъртвите – речникът на Анук, който открай време беше добър, се обогати още повече от приятелството ѝ с Жан-Лy Рембо.

Тиери направи шеговита гримаса.

– Не е ли малко мрачно място за разходки?

– Жан-Лу правеше снимки на котките там.

– Наистина ли? – попита той. – Е, ако все още ти се ходи някъде, запазил съм маса за обяд в "Мезон Роз"...

– За обяд? Но сладкарницата...

– Аз ще се погрижа – обади се Зози. – Вървете да обядвате.

– Ани? Готова ли си? – попита Тиери.

Видях как Анук го изгледа. Не точно с презрение, но може би с неприязън. Това не ме учудва особено – макар и добронамерен, Тиери има доста старомодно отношение към децата и Анук може да е почувствала, че той не одобрява някои от навиците ѝ, като например да тича с Жан-Лу под дъжда, да седи с часове на гробището (свърталище на скитници и опасни хора) или да играе на шумни игри с Розет.

– Може би трябва да облечеш рокля – каза Тиери.

Неприязънта в погледа ѝ се усили.

– Харесвам се с тези дрехи.

В интерес на истината и аз я харесвам. В град, където елегантният конформизъм е основно правило, Анук дръзва да проявява въображение. Може би това се дължи на влиянието на Зози, но предпочитанието ѝ към ярките цветове и наскоро придобитият навик да украсява дрехите си – с панделки, значки, цветни конци – ѝ придават жизнерадостен вид, който не бях забелязвала у нея от Ланскене насам.

Може би тъкмо това се опитва да върне – времето, когато нещата бяха по-прости. В Ланскене Анук тичаше на воля, по цял ден се плискаше на реката, непрестанно разговаряше с Чехълчо, играеше на пирати, на крокодили и постоянно правеше бели в училище.

Но това беше друг свят. Като се изключат циганите от реката – които имаха лоша слава и крадяха от време на време, но със сигурност не бяха опасни, – в Ланскене нямаше чужди хора. Никой не си правеше труда да заключва вратите нощем, дори кучетата познаваха всички.

– Не обичам да нося рокли – каза Анук.

Почувствах негласното неодобрение на Тиери. В неговия свят момичетата ходят с рокли – всъщност през последните шест месеца той купи няколко рокли на Анук и на Розет с надеждата, че ще разберем намека.

Сега Тиери ме гледаше със стиснати устни.

– Знаеш ли, не съм много гладна – казах аз. – Защо просто не се разходим и не хапнем нещо по пътя? Можем да отидем в "Парк дьо ла Тюрлюр" или...

– Но аз съм направил резервация – напомни ми Тиери.

Изражението на лицето му ме накара да се разсмея. В света на Тиери всичко трябва да става по план. За всяко нещо си има правила, трябва да се спазват уговорки, да се живее по график. Резервацията за обяд не може да се отмени и макар и двамата да знаем, че той предпочита места като "Льо Пти Пенсон", днес е избрал "Мезон Роз", където Анук трябва да облече рокля. Такъв си е Тиери – твърд като скала, предсказуем, господар на положението, – но понякога ми се иска да не е толкова непоклатим, от време на време да прави нещо спонтанно...

– Не носиш пръстена – отбеляза той.

Инстинктивно сведох поглед към ръцете си.

– Заради шоколада – казах аз. – Много се цапам.

– Този твой шоколад...

Обядът не беше от най-приятните. Може би заради мрачното време или заради тълпите от хора, или защото Анук нямаше апетит, или защото Розет упорито отказваше да си служи с лъжицата. Тиери гледаше със свити устни как Розет подрежда с ръце зрънцата грах във формата на спирала.

– Храни се както трябва, Розет – каза той накрая.

Тя не му обърна внимание, изцяло погълната от заниманието си.

– Розет – каза Тиери по-рязко.

Розет пак не го погледна, но жената на съседната маса се обърна, стресната от гласа му.

– Няма нищо, Тиери. Знаеш каква е. Остави я на мира и...

Тиери изпъшка от досада.

– Боже мой, та тя е почти на четири години! – той се обърна към мен с блеснали очи. – Не е нормално, Ян. Трябва да го приемеш. Тя се нуждае от помощ. Само я погледни! – Тиери изгледа гневно Розет, която ядеше с пръсти зрънцата грах едно по едно и много съсредоточено.

Той се пресегна през масата и грабна ръката ѝ. Тя го погледна стресната.

– Ето. Вземи лъжицата. Дръж я, Розет – Тиери пъхна лъжицата в ръката ѝ. Розет я изпусна. Той я вдигна.

– Тиери...

– Не, Ян, тя трябва да се научи.

Тиери отново се опита да ѝ пъхне лъжицата в ръката. Розет упорито стисна юмручето си.

– Виж, Тиери – започнах да губя търпение. – Остави ме аз да решавам какво...

– Ох! – извика той рязко и отдръпна ръката си. – Ухапа ме! Хлапето ме ухапа!

С крайчеца на окото си зърнах златисто сияние, око като копче, завита опашка...

" Розет направи знак – "ела тук".

– Розет, моля те, недей...

– Бам – каза тя.

О, не. Само не сега...

Станах да си ходя.

– Анук, Розет...

Погледнах Тиери. На китката му ясно се виждаха следи от ситни зъби. Страхът разцъфна в мен като роза. Случка в сладкарницата е едно, но на обществено място, пред толкова хора...

– Извинявай – казах аз. – Трябва да вървим.

– Но още не сте свършили с обяда – възрази Тиери.

Видях го как се бори с гнева, с яростта и с непреодолимата потребност да ни задържи, за да докаже на себе си, че всичко е наред, че положението може да се овладее, че все още можем да се върнем към първоначалния план.

– Не мога – казах аз и взех Розет на ръце. – Съжалявам, но трябва да вървя.

– Ян – Тиери ме сграбчи за ръката и собственият ми гняв – от това, че е дръзнал да се кара на детето ми, да се меси в живота ми – се разсея, когато видях погледа в очите му.

– Исках всичко да бъде съвършено – каза той.

– Няма нищо – успокоих го аз. – Вината не е твоя.

Тиери плати сметката и ни изпрати до вкъщи. В четири часа вече се стъмняваше и уличните лампи се оглеждаха в мокрия паваж. Вървяхме в мълчание, Анук държеше Розет за ръка и двете се стараеха да заобикалят пролуките в калдъръма. Тиери не обелваше дума, лицето му беше непроницаемо, ръцете – заровени в джобовете.

– Моля те, Тиери. Не се дръж така. Розет не е спала следобед, а знаеш каква става, когато не спи.

Всъщност чудя се дали знае. Синът му сега трябва да е на около двайсет и може би Тиери е забравил какво е да се грижиш за малко дете, забравил е виковете, сълзите, тропането, протестите. Или може би Сара сама се е справяла с това, като е оставяла Тиери да играе ролята на добрия родител с футболните мачове, разходките в парка, боя с възглавници и игрите.

– Забравил си какво е – казах му аз. – Понякога ми е трудно да се справям. И когато се месиш, нещата само се влошават...

Той се обърна към мен с пребледняло и напрегнато лице.

– Не мисли, че съм забравил. Когато Алън се роди... – Тиери рязко млъкна и аз видях какви усилия полага да се овладее.

Сложих ръка на рамото му.

– Какво има?

Той поклати глава.

– Друг път – каза с дрезгав глас. – Ще ти разкажа друг път.

Бяхме стигнали площад "Де Фо Монейор": аз се спрях на прага на "Льо Роше дьо Монмартър", където прясно боядисаната табела леко скърцаше, и поех голяма глътка студен въздух.

– Съжалявам, Тиери – казах.

Той сви рамене като мечок в кашмиреното си палто и ми се стори, че чертите на лицето му поомекнаха.

– Ще ти се реванширам – обещах аз. – Ще ти приготвя вечеря, ще сложим Розет да си легне и после ще поговорим за всичко.

Тиери въздъхна.

– Добре.

Аз отворих вратата.

И видях, че вътре стои мъж, мъж в черно, напълно неподвижен, с лице, което познавам по-добре от своето собствено, и усмивката, рядка и бляскава като лятна светкавица, угасваше на устните му...

– Виан – каза той.

Беше Рижия.