Бонбонени обувки

Част седма Кулата

Е, ДОБЪР ДЕН, ГОСПОЖО. КОИ СА ЛЮБИМИТЕ ВИ БОНБОНИ? Я да видим... Шоколадови трюфели по моя лична рецепта, белязани със знака на Господарката Кървава луна и оваляни в изкусителен прах, който приятно дразни езика. Десетина? Или две дузини? В кутия, загърната в шумоляща златиста хартия и вързана с рубиненочервена панделка..

Знаех, че накрая ще дойде. Моят специалитет има това въздействие. Дойде точно преди затваряне, Анук беше горе и пишеше домашните си, а Виан пак се трудеше в кухнята – приготвяше бонбоните за следващия ден.

Първо виждам как надушва миризмата. Тя представлява смесица от много неща: уханието на коледната елха в ъгъла, миризмата на влага от старата къща, аромат на портокал и карамфил, на мляно кафе, на горещо мляко, на пачули, на канела – и на шоколад, разбира се, опияняващ, богат като Крез, тъмен като смърт.

Тя се оглежда, вижда украсата по стените – картини, звънчета, играчки, – къщичката за кукли на витрината, килимчетата на пода, всичко в хромово жълто, бонбонено розово, рубиненочервено, златно, зелено и бяло. "Тук е като в пушалня за опиум" – почти я чувам да казва; после се чуди на себе си за своята придирчивост. Всъщност тя никога не е виждала пушалня за опиум, освен може би на картинка в "Хиляда и една нощ", но си мисли, че тук има нещо особено. Нещо почти... магическо.

Отвън жълтозеленото небе искри с обещание за сняг. Метеоролозите от няколко дни предричат сняг, но до този момент за разочарование на Анук времето остава прекалено меко за нещо повече от скреж и неизменната мъгла.

– Лошо време – отбелязва госпожата.

Разбира се, че ще мисли така, защото в небето и облаците вижда не магия, а смог, не звезди, а електрическите крушки на коледните гирлянди, не уют и веселие, а безкрайна и тревожна върволица от хора, които се поздравяват без топлота, търсят в последната минута подаръци, които ще бъдат отворени без радост, бързат да седнат на масата за вечеря, която ще изядат без наслада с хора, които не са виждали цяла година, и няма да искат да прогледнат...

Взирам се в лицето ѝ през Димящото огледало. Сурово лице в много отношения: лице на жена, чиято лична приказка не е имала никакъв шанс за щастлив завършек. Тя е загубила родители, любим и дете, компенсирала е загубите с тежка работа, отдавна е изплакала всичките си сълзи и сега не изпитва жал нито към себе си, нито към другите. Мрази Коледа, не понася Нова година...

Виждам всичко това през Окото на Черния Тецкатлипока. И сега с известно усилие успявам да надникна отвъд Димящото огледало: виждам дебела възрастна жена да седи пред телевизора и да яде еклери от бяла кутия, докато мъжът ѝ за трета поредна нощ работи нощна смяна; виждам витрина на антикварен магазин и порцеланова кукла под стъклен похлупак; аптека, където веднъж младата жена е спряла да купи пелени и мляко за момиченцето си, виждам лицето на майка ѝ, широко, строго и невъзмутимо, когато ѝ е съобщила ужасната новина...

Но оттогава е извървяла дълъг път. Много дълъг и все пак дълбоко в себе си чувства празнота, отчаян копнеж по нещо, с което да я запълни...

– Дванайсет трюфела. Не. Нека бъдат двайсет – казва тя.

Сякаш трюфелите могат да променят нещо. Но тези трюфели ѝ се струват различни. И жената зад тезгяха – с дълга черна коса с вплетени в нея кристали и изумруденозелени обувки с лъскави токчета, обувки, създадени за танци до зори, за подтичване, за летене, за всичко друго освен за ходене, – и тя изглежда някак различна, не като останалите наоколо, а странно жива, сякаш по-истинска...

Върху стъклото на тезгяха се е посипало какао на прах от трюфелите. Лесно е с върха на пръста си да начертая знака на Едно Ягуар – котешката страна на Черния Тецкатлипока – в тъмния шоколадов прах. Тя гледа, почти хипнотизирана от цветовете и уханията, докато аз увивам кутията, бавно разглаждам хартията и връзвам панделката.

Тогава влиза Анук – тъкмо навреме, – размахва разпилени коси и се смее на нещо, което Розет е направила, госпожата вдига глава и лицето ѝ изведнъж се изопва.

Дали е зърнала нещо познато? Възможно ли е талантът, който тече така мощно във вените на Виан и Анук, да присъства и в източника? Анук се усмихва лъчезарно. Госпожата се усмихва в отговор, отначало колебливо, но когато Кървавата луна и Лунният заек се сливат с притегателната сила на Едно Ягуар, месестото ѝ лице става почти красиво в копнежа си.

– А кое е това дете? – пита тя.

– Това е моята малка Нану.

Няма нужда да казвам нищо повече. Дали госпожата е зърнала нещо познато у детето, или просто Анук я е пленила с кукленското си лице и косата си на византийска светица – кой знае? Но очите ѝ изведнъж грейват и когато ѝ предлагам да пийне чаша шоколад (може би с един от моите специални трюфели), тя приема поканата ми без възражения, сяда на една от масите с пъстри отпечатъци от ръце и със съсредоточеност, в която има много повече от копнеж, следи с поглед Анук, която влиза и излиза от кухнята, посреща Нико на вратата и го кани на чай, играе с Розет и кутията с копчета, говори за утрешния ѝ рожден ден, изтичва отвън да провери дали има сняг, влиза вътре, оглежда промените в коледната къщичка, сменя местата на някои от куклите, после отново тича да провери за сняг – ще завали, трябва да завали за Бъдни вечер, защото тя обича снега повече от всичко на света...

Време е да затваряме. Всъщност вече са минали двайсет минути от обичайния час за затваряне, когато госпожата се пробужда от унеса си.

– Какво мило момиченце имате – казва тя, става, изтръсква шоколадовите трохи от скута си и гледа с копнеж към вратата на кухнята, през която е излязла Анук, отвеждайки Розет със себе си. – Играе си с другото дете, сякаш са сестри.

Усмихвам се на думите ѝ, но не я поправям.

– Имате ли деца? – питам я аз.

Госпожата като че ли се колебае. После кима.

– Дъщеря – казва тя.

– Заедно ли ще празнувате Коледа?

О, какъв смут може да предизвика един толкова невинен въпрос – виждам го в цветовете ѝ, чиста ивица искрящо бяло, която прорязва другите като светкавица.

Госпожата клати глава, не смее да изрази чувствата си с думи. Дори след толкова години тяхната сила и непосредственост я заварват неподготвена. Кога ще отмине болката, която толкова хора са я уверявали, че ще преодолее?

И сега продължава да я изпитва – тази скръб, която побеждава всичко останало, която прави незначителна загубата на любим, майка, приятел на фона на опустошението, останало след загубата на дете...

– Загубих я – тихо казва тя.

– Съжалявам.

Слагам ръка на рамото ѝ. Днес нося блуза с къс ръкав и гривната ми, обсипана с дребни талисмани, звучно подрънква. Блясъкът на среброто привлича погледа ѝ...

Малкото коте е почерняло от времето и прилича повече на Едно Ягуар на Черния Тецкатлипока, отколкото на евтината лъскава дрънкулка, която някога е било.

Тя го вижда и се вцепенява, почти веднага си казва, че е абсурдно, че не може да има такива съвпадения, че това е само евтина дрънкулка, която сигурно няма нищо общо с отдавна изгубената бебешка гривничка и малкото сребърно коте...

Но... Ако все пак е възможно, мисли си жената. Понякога чуваме за такива случаи – не винаги по филмите, а и и истинския живот...

– И-интересна ггривна – гласът ѝ трепери неудържимо и тя с мъка произнася думите.

– Благодаря. Имам я от много отдавна.

– Наистина ли?

Аз кимам.

Всяко от тези талисманчета ми е спомен от нещо. Това ми напомня за смъртта на майка ми – показвам ѝ талисмана с форма на ковчег. Всъщност той е от Мексико Сити, може би съм го намерила в някоя пинята: ковчег с черно кръстче на капака.

Майка ви?

Да, така я наричах. Не познавам истинските си роднини. Този ключ е от двайсет и първия ми рожден ден. А това коте е най-старият и най-щастливият ми талисман.

Мисля, че го имам откакто се помня, още отпреди да ме осиновят.

Госпожата ме гледа втренчено, почти парализирана. Невъзможно е и тя го знае, но нещо дълбоко в нея упорства – стават чудеса, магии съществуват. Това е гласът на някогашната жена, на онази, която едва деветнайсетгодишна се влюбила в трийсет и две годишен мъж, той ѝ казал, че я обича, и тя му повярвала.

А момиченцето? Дали е открила у него познати черти? Нещо, което къса сърцето ѝ, както коте разчепква кълбо прежда...

Някои хора – като мен например – са родени циници. Но ако някога си вярвал, завинаги оставаш вярващ. Чувствам, че госпожата е от втория вид, всъщност го разбрах още в мига, когато видях порцелановите кукли във фоайето на "Льо Стендал". Тя е застаряваща романтичка, изпълнена с горчивина, разочарована и следователно още по-уязвима, и за нейната пинята е достатъчна само една дума, за да се разтвори като цвете.

Дума? Имах предвид име, разбира се.

– Трябва да затварям, госпожо – аз леко я побутвам към вратата. – Заповядайте пак, ако желаете. На Бъдни вечер ще имаме тържество. Ако нямате други планове, можете да се отбиете поне за час.

Жената ме поглежда с очи, грейнали като звезди.

– О, да – прошепва тя. – Благодаря ви. Ще дойда.

ТАЗИ СУТРИН АНУК ТРЪГНА НА УЧИЛИЩЕ, БЕЗ ДА КАЖЕ довиждане. Няма защо да се учудвам – така е всеки ден от началото на седмицата: закъснява за закуска, казва: "Здравейте всички!", грабва кроасана си и изтичва навън и тъмното.

Но същата тази Анук някога в изблик на чувства ближеше лицето ми и крещеше "Обичам те!" насред гъмжащата от хора улица, а сега е толкова мълчалива и затворена в себе си, че ме боли и се смразявам от страх; и съмненията, които ме глождят, откакто се е родила, се засилват с всяка изминала седмица.

Анук расте, разбира се. Други неща я вълнуват. Приятелите в училище. Уроците. Учителите. Може би приятел (Жан-Лу Рембо?) или сладкият унес на първото влюбване. Сигурно има и друго – нашепнати тайни, грандиозни планове, които може да довери на приятелките си, но ако майка ѝ научи, тя ще потъне в земята от срам...

Всичко е съвсем нормално, казвам си аз. И все пак чувството за изолация е почти непоносимо. Ние не сме като другите, мисля си. Аз и Анук сме различни от останалите. И каквито и неудобства да носи това, вече не мога да го пренебрегвам...

Тези неща ме карат да се променям – да ставам сприхава и критична по най-малкия повод, а откъде да знае моето лятно дете, че тази нотка в гласа ми не е гняв, а страх?

Дали и моята майка се е чувствала по същия начин? Дали е изпитвала тази тъга от загубата, този страх, по-голям дори от страха от смъртта, докато напразно се мъчеше – като всички майки – да спре неумолимия ход на времето? Дали ме е следила така, както аз следя Анук, събирайки белезите по пътя? Играчките, за които вече е голяма; омалелите дрехи; пропуснатите приказки за лека нощ; всички неща, захвърлени на пътя, докато детето с нетърпение тича към бъдещето, надалеч от детството, надалеч от мен...

Има една приказка, която майка ми често разказваше. За жена, която отчаяно искала дете, но не можела да зачене, затова един зимен ден си направила дете от сняг. Изваяла го много грижливо, облякла го, обградила го с любов, пеела му; и накрая Снежната кралица я съжалила и съживила снежното дете.

Жената – майката – била трогната. Благодарила на Снежната кралица, разплакана от радост, и се заклела, че малката ѝ дъщеря никога няма да е в нужда от нищо и никога през живота си няма да познае мъка.

– Но внимавай, жено – предупредила я Снежната кралица. – Подобното привлича подобно, промяната предизвиква промяна, а светът се върти, за добро или за зло. Не пускай детето си на слънце, грижи се да те слуша колкото може по-дълго. Защото желаното дете никога не е доволно – дори от майчината любов.

Но майката почти не я слушала. Завела детето у дома си, обичала го, грижела се за него точно както обещала на Снежната кралица. Времето минавало. Момичето растяло като с магия – с белоснежна кожа и гарвановочерни коси, прекрасно като ясен зимен ден.

Наближила пролетта. Снегът започнал да се топи и Снежното момиче ставало все по-недоволно. Казвало, че иска да излиза, да бъде сред други деца, да играе. Майката отначало отказвала, разбира се. Но детето продължавало да упорства. Плачело, започнало да линее, не искало да яде, затова накрая майката, макар и с нежелание, отстъпила.

Не стой на слънце – предупредила тя дъщеря си. – И никога не сваляй шапката и палтото си.

– Добре! – отвърнало детето и побягнало навън.

Цял ден играло Снежното дете. За пръв път било сред други деца. За пръв път играло на криеница; научило се на игри с песни и пляскане с ръце и на гоненица, и на много други. Когато се прибрало, изглеждало необичайно уморено, но по-щастливо майка му не го била виждала.

– Може ли утре пак да изляза?

С натежало сърце майката се съгласила – само да не сваля шапката и палтото – и Снежното дете отново прекарало навън целия ден. Завързало тайни приятелства, дало тържествени клетви; за пръв път си обелило колената и пак се прибрало с грейнали очи, като поискало на другия ден пак да излезе навън.

Майка му възразявала – детето било капнало от умора, но накрая отново се съгласила. На третия ден Снежното дете опознало вълнуващите радости на непослушанието.

За пръв път в краткия си живот то нарушило обещание, счупило прозорец, целунало момче и свалило шапката и палтото си, докато било на слънце.

Времето минавало. Паднала нощта, а Снежното дете все не се прибирало. Майката тръгнала да го търси. Намерила палтото му, намерила шапката му, но от Снежното дете нямало и следа – никаква следа освен едно спокойно езерце там, където преди нямало вода.

Е, никога не съм харесвала особено тази приказка. От всички приказки, които майка ми разказваше, тази най-много ме плашеше – не заради самата приказка, а заради изражението на лицето ѝ и разтреперания ѝ глас, и заради отчаянието, с което ме притискаше към себе си, докато вятърът виеше в зимния мрак.

Разбира се, тогава нямах представа защо майка ми толкова се страхува. Сега вече знам. Казват, че най-големият страх на едно дете е да не го изоставят родителите му. В толкова много приказки се разказва за това – в "Хензел и Гретел", "Малечко Палечко", "Снежанка", където момичето бяга от злата царица...

Но сега аз съм тази, която се е загубила в гората. Дори край горещата печка в кухнята треперя и се сгушвам в дебелия си плетен пуловер. Тези дни усещам студа, докато Зози все още е облечена като за лято, с пола в ярки цветове, балетни пантофки и коса, вързана с жълта панделка.

– Излизам за около час. Може ли?

– Разбира се.

Как да откажа, когато тя все така отказва да получава нормална заплата?

И отново мълчаливо се питам...

Каква е твоята цена?

Какво искаш?

Декемврийският вятър все така вие отвън. Но той няма власт над Зози. Гледам я как гаси лампите пред сладкарницата и си тананика, докато спуска транспаранта на витрината, където дървените кукли от коледната къща са се събрали на рожден ден, а отвън, под фенера на верандата, хор от мишки с малки нотни листчета, залепени за лапичките, пеят беззвучно сред захарния сняг.

ДНЕС ТИЕРИ ПАК СЕ ПОЯВИ, НО ЗОЗИ ГО ОТПРАТИ: НЕ знам как го направи. Дължа ѝ толкова много – и това най-много ме безпокои. Но не съм забравила какво видях онзи ден в сладкарницата, нито ми е приятно да виждам себе си – Виан Роше, каквато бях някога, – преродена в лицето на Зози дьо л'Алба, която използва моите методи, произнася моите реплики, предизвиква ме да ѝ се противопоставя.

Днес цял ден я наблюдавах скришом, също като вчера и онзи ден. Розет кротко си играеше, из топлата кухня се разнасяше смесица от аромати на карамфил, карамел, ром и канела, ръцете ми бяха целите в захарна глазура и какао; медните съдове лъщяха, чайникът къкреше на печката. Всичко беше толкова познато – толкова абсурдно уютно – и въпреки това не можех да се отпусна докрай. Всеки път, когато се обадеха звънчетата над вратата, аз надзъртах в сладкарницата.

Нико се отби с Алис подръка – двамата изглеждаха абсурдно щастливи. Нико казва, че е отслабнал въпреки слабостта си към кокоските. Страничен наблюдател не би забелязал разликата (той изглежда все така едър и весел), но Алис казва, че е свалил пет килограма и закопчава колана си с три дупки по-стегнато.

– Това е то да си влюбен – подхвърля той на Зози. – Сигурно изгаря калории. Я, страшна елха! Прекрасна е. Искаш ли такава елха, Алис?

Гласът на Алис не се чува толкова ясно. Но поне говори и днес ми се струва, че дребничкото ѝ лице с остра брадичка е добило някакъв цвят. До Нико тя прилича на дете – но щастливо дете, не изгубено – и сякаш не може да откъсне очи от лицето му.

Помислих си за коледната къща и за двете малки фигурки с ръце от чистачки за лула, застанали заедно под коледното дърво.

После дойде и мадам Люзерон, която започна да се отбива по-често и да си играе с Розет, докато пие обичайната си мока. Тя също изглежда по-спокойна: днес е облякла яркочервен костюм под черното зимно палто и коленичи, докато двете с Розет търкалят едно дървено куче по плочките...

После в играта се включиха Жан-Луи и Попол, а след тях Ришар и Матюрен, които отиваха да играят петанк, и мадам Пино, която преди шест месеца не би стъпила тук, а сега Зози ѝ говори на малко име (Ермин) и мадам Пино небрежно поръчва "както обикновено"...

Към края на оживения следобед се трогнах, като видях колко клиенти са донесли подаръци за Розет. Бях забравила, че те я виждат със Зози, докато аз правя шоколадови бонбони отзад в кухнята, но беше толкова неочаквано и ми напомни за всички приятели, с които се сдобихме през последния месец, откакто Зози дойде да работи при нас.

Имаше дървено куче от мадам Люзерон, зелена чашка за яйце от Алис, плюшен заек от Нико, пъзел от Ришар и Матюрен, рисунка на маймуна от Жан-Луи и Попол. Дори мадам Пино донесе жълта панделка за Розет, като не пропусна да поръча бонбони с аромат на виолетки, към които изпитва страст, граничеща с алчност. После Лоран Пенсон дойде както обикновено да открадне захарта и да ме осведоми с весело униние, че нещата навсякъде вървят на зле и че току-що е видял мюсюлманка, цялата забулена, да върви по "Рю де Троа Фрер". На излизане той остави на масата пакет и когато го отворихме, видяхме, че съдържа розова пластмасова гривна, вероятно вървяща като подарък с някое младежко списание, но Розет я обикна безрезервно и отказа да я махне дори когато трябваше да се къпе.

И накрая, точно преди затваряне, странната жена, която дойде вчера, се отби отново, пак купи кутия трюфели и остави подарък за Розет. Това най-много ме изненада – тя не ни е редовен клиент и дори Зози не знае името ѝ, но когато го разопаковахме, изненадата ни още повече нарасна. Вътре имаше кутия с кукла бебе, не голяма, но явно старинна, с меко тяло и порцеланово лице, с боне, поръбено с кожички. Розет много я хареса, разбира се, но не бих могла да приема такъв щедър подарък от непозната, затова прибрах куклата в кутията с намерението да я върна на жената, когато – и ако – дойде пак.

– Не се безпокой – каза ми Зози. – Сигурно е била на децата ѝ. Виж мадам Люзерон как донесе кукленските си мебели.

– Те са ни дадени назаем – изтъкнах аз.

– Стига, Ян – възрази Зози. – Не бъди толкова подозрителна към всичко. Дай на хората възможност...

Розет посочи с пръстче кутията.

Бебето, обясни със знаци тя.

– Добре. Но само тази вечер.

Розет тихо изгука.

Зози се усмихна.

– Видя ли? Не е чак толкова трудно.

Но въпреки това не мога да се успокоя. Рядко получаваме нещо безплатно – няма подарък или добрина, за които в края на краищата да не се наложи да плащаме. Животът ме е научил поне на това. Затова сега съм по-предпазлива. Затова съм сложила звънчетата на вратата – за да ме предупреждават за Достопочтените, тези вестоносци на дълговете...

Днес Анук се прибра от училище както обикновено: единственият белег за присъствието ѝ бяха бързите стъпки по дървените стълби, докато се качваше в стаята си. Помъчих се да си спомня кога за последен път ме е поздравила като едно време – да дойде при мен в кухнята с прегръдка и целувка и да ме залее с водопад от приказки. Казвам си, че съм прекалено чувствителна. Но имаше време, когато тя не би пропуснала да ме целуне, както не би пренебрегнала и Чехълчо...

Да, точно сега бих се зарадвала дори на това. Да зърна Чехълчо, да дочуя небрежно подхвърлена дума. Някакъв знак, че лятното дете, което познавах, не е изчезнало съвсем. Но вече няколко дни не съм виждала Чехълчо, а тя почти не ми говори – нито за Жан-Лу Рембо, нито за приятелите си от училище, нито за Рижия и Тиери, нито дори за празненството, макар че знам колко се труди за него – изряза покани от картон, като украси всяка с клонка имел и рисунка на маймуна, състави меню, измисли игри.

А сега я гледам на масата и се учудвам колко пораснала изглежда, колко внезапно и обезпокоително красива е с тъмната си коса, буреносните си очи и обещанието за скули на оживеното си лице.

Наблюдавам я как говори с Розет и виждам как изящно и старателно навежда глава над тортата за рожден ден с жълта глазура, и колко странно трогателни са малките длани на Розет в нейните по-големи.

– Духни свещичките, Розет – казва тя. – Не, не плюй. Духай. Ето така.

Наблюдавам я със Зози...

И – о, Анук! – толкова бърз, толкова внезапен е преходът от светлина към сянка, от центъра на нечий свят към периферията, към превръщането в подробност, в неясен силует в тъмното, към който рядко поглеждат, който едва забелязват...

Отново в кухнята, по-късно същата вечер, слагам дрехите ѝ за училище в пералнята. Притискам ги за миг към лицето си, сякаш търся в тях някаква част от нея, която аз съм изгубила. Те миришат на света навън и на тамяна, който Зози пали в стаята си, и на потта на Анук, ухаеща на малцови бисквити. Чувствам се като жена, която претърсва дрехите на любимия си в търсене на доказателства за изневяра...

И в джоба на джинсите ѝ намирам нещо, което е забравила да извади. Кукла от дървена щипка за пране, същата като онези, които Анук направи за витрината. Но когато се вглеждам по-внимателно, започвам да се досещам кой може да е това – виждам чертите на лицето, нарисувани с флумастер, и трите рижи косъма, вързани около кръста, и щом присвия очи, виждам и сиянието, едва доловимо и толкова близко, толкова познато, че бих могла и да не го забележа...

Отново отивам до витрината с коледната къща, където сцената за утре е вече подредена. Този път е отворена вратата към трапезарията и там всички са се събрали около масата, а шоколадовата торта е готова за разрязване. На масата има миниатюрни свещички, миниатюрни чинийки и чашки и сега, когато се вглеждам по-внимателно, разпознавам почти всички – дебелия Нико, Зози, малката Алис с големите ботуши, мадам Пино с нейното разпятие, мадам Люзерон с траурното си палто, Розет, себе си, дори Лоран... и Тиери, който не е поканен и стои под заснежените дървета.

И всички са обгърнати от онова златисто сияние...

Толкова дребно нещо...

И толкова огромно.

Но несъмнено няма лошо да си поиграеш, мисля си аз. Чрез игрите децата проумяват света – и приказките, дори и най-мрачните, са начинът, по който те се научават да се справят с живота: със загубата, с жестокостта, със смъртта...

Само че в тази малка сцена има нещо повече. Сцената със семейството и приятелите около масата – свещите, елхата, шоколадовата торта – е вътре в къщата. Отвън е по-различно. Тежък захарен сняг е затрупал земята и дърветата. Езерото с патиците е замръзнало, захарните мишки с нотните листове са си отишли и само от клоните на дърветата се спускат дълги, смъртоносни ледени висулки – от захар, но остри като стъкло, Тиери е застанал под тях и един снежен човек от натурален шоколад, голям като мечка, го гледа заплашително от близката гора.

Разглеждам по-внимателно дървената кукличка. Тя обезпокоително прилича на Тиери – дрехите му, косата му, мобилният му телефон, дори по някакъв начин и изражението му, предадено с една многозначителна черта и две точки за очи.

Има и още нещо. Спирала, нарисувана с пръст в захарния сняг. Виждала съм я и преди в стаята на Анук, изрисувана с тебешир върху дъската ѝ за бележки; надраскана с молив върху тетрадка; възпроизведена стотици пъти върху копчета и части от пъзел, пръснати на пода, а сега блеснала с онази особена светлина...

И започвам да разбирам. Знаците, надраскани по тезгяха. Торбичките с билки, закачени над вратата. Новият прилив на клиенти, приятелите, с които се сдобихме, всички промени, станали тук през последните няколко седмици. Това е нещо много повече от детска игра. То е по-скоро тайна война за територия, за която дори не подозирах, че е била оспорвана.

А генералът зад тази война?

Иска ли питане?

В ПОСЛЕДНИЯ ДЕН ОТ СРОКА ВИНАГИ Е ЛУДНИЦА. Часовете са по-скоро игри и почистване на стаите, има тържества на класовете, торти и коледни картички, учителки, които не са се усмихвали цяла година, сега се разхождат с нови коледни обеци и шапки на Дядо Коледа, а понякога дори ни раздават бонбони.

Шантал и компания се държат на разстояние. Откакто се върнаха миналата седмица, никой не им обръща и половината от вниманието, на което се радваха преди. Може би заради болестта. Косата на Сюз израства отново, макар че тя все така не сваля шапката си. Шантал изглежда прилично, струва ми се, но на Даниел, която първа нарече Розет с онези думи, косата ѝ е окапала почти цялата, както и веждите. Няма как да знаят, че това е мое дело, но въпреки това стоят настрана като овце от електрическа ограда. Вече няма игри на пиян морков. Няма шеги. Няма злобни подмятания за косата ми и посещения на сладкарницата. Матилд чула Шантал да казва на Сюз, че съм "зловеща". С Жан-Лу се спукахме от смях. "Зловеща". Чували ли сте нещо по-тъпо?

Остават още само три дни до тържеството, а все още нямам вест от Рижия. Цяла седмица го търсих, но никой не го е виждал. Днес дори отидох до пансиона, но там нямаше жива душа, а "Рю дьо Клиши" не е място за разходки – особено когато се мръква – с оповръщаните тротоари и заспалите пияници пред заключените врати на магазините.

Но аз си мислех, че ще дойде поне снощи – за рождения ден на Розет, ако не за друго. Само че, разбира се, той не дойде. Толкова много ми липсва. Постоянно ме измъчва мисълта, че нещо не е наред. Излъга ли ме, че има лодка? Наистина ли е фалшифицирал онзи чек? Дали си е заминал? Тиери казва, че по-добре да е заминал, ако му е мил животът. Зози казва, че Рижия може да е още тук и да се крие някъде. Мама не казва нищо.

Разправих всичко на Жан-Лу. За Рижия, за Розет, за цялата бъркотия. Казах му, че Рижия е най-добрият ми приятел и че ме е страх да не си е отишъл завинаги, а той ме целуна и каза, че също ми е приятел...

Беше само целувка. Нищо особено. Но сега цялата треперя и подскачам, все едно в корема ми подрънкват маракаси, и си мисля, че може би...

Ама че работа.

Той казва, че трябва да поговоря с мама и да се разбера с нея, но тя е постоянно заета, а понякога на вечеря е толкова мълчалива и ме гледа тъжно, дори разочаровано, сякаш не съм направила нещо както трябва, и аз не знам какво да кажа, за да оправя положението...

Може би затова тази вечер се измъкнах. Пак мислих за Рижия и за празненството и дали мога да му вярвам, че в края на краищата ще дойде. Това, че пропусна рождения ден на Розет, вече е достатъчно лошо, но ако не дойде и на Бъдни вечер, тогава няма да стане така, както исках – все едно той е някаква тайна съставка от рецепта, която иначе не може да се получи. А ако не се получи, нищо няма да бъде както преди, а трябва да бъде, трябва, особено сега...

Тази вечер Зози излезе и мама отново работи до късно. Сега получава толкова много поръчки, че едва се справя с всичките. Затова за вечеря аз сготвих тенджера спагети и отидох да ям в стаята си, за да може мама спокойно да работи.

Беше десет часа, когато си легнах, но не можах да заспя и слязох в кухнята да си сипя мляко. Зози още не се беше върнала, а мама правеше шоколадови трюфели. Всичко ухаеше на шоколад – роклята на мама, косата ѝ, дори Розет, която играеше на пода в кухнята с парче тесто и форми за сладки.

Всичко изглеждаше толкова мирно, толкова познато. Трябваше да се досетя, че е само привидно. Мама изглеждаше уморена и доста неспокойна – мачкаше пастата за трюфели, все едно е хлебно тесто, и когато влязох, изобщо не ме погледна.

– Побързай, Анук – подкани ме тя. – Не искам да стоиш будна до толкова късно.

– Във ваканция сме – напомних ѝ аз.

– Не искам да се разболееш – каза мама.

Розет дръпна крачола на пижамата ми – искаше да ми покаже сладките, които е направила.

– Много хубаво, Розет. Сега ще ги опечем ли?

Розет се усмихна и направи знак: "вкусно".

Слава Богу, че я има Розет, казах си наум. Винаги е щастлива, винаги е усмихната. Не като всички останали тук. Когато порасна, ще живея с Розет – можем да се заселим в лодка на реката като Рижия и да ядем наденици направо от консервата, и да палим огньове на брега, и може би дори Жан-Лу ще живее наблизо...

Включих фурната и взех тава за печене. Сладките на Розет бяха малко нескопосни, но това нямаше да си личи, като ги опечем.

– Ще ги опечем от двете страни като бисквити – казах ѝ из. – После можем да ги окачим на елхата.

Розет се смееше и гукаше на сладките през стъклената врата на фурната – правеше им знаци да се опекат по-бързо. Това ме разсмя и за миг всичко като че ли се оправи, все едно буреносният облак бе отминал. А после мама заговори и облакът се върна.

– Намерих нещо твое – каза тя, като продължаваше да меси пастата за трюфели.

Зачудих се какво ли е намерила и къде. В стаята ми или може би в джобовете ми. Понякога си мисля, че ме шпионира. Винаги познавам, когато е ровила из нещата ми – книги, оставени не на мястото им, преместени вестници, прибрани играчки. Не знам какво търси, но засега не е открила тайното ми скривалище. То е една кутия за обувки, скрита в дъното на гардероба – вътре са дневникът ми, няколко снимки и други неща, които не искам никой да вижда.

– Това е твое, нали? – тя бръкна в кухненското чекмедже и извади куклата на Рижия, която носех в джинсите си. –Ти ли я направи?

Кимнах.

– Защо?

Замълчах си. Какво да ѝ кажа? Не можех да ѝ обясня дори да исках. За да може всичко да се върне на мястото си и Рижия да се върне, и не само той...

– Говорила си с него, нали? – попита мама.

Не отговорих. Тя вече знаеше.

– Защо не ми каза, Анук?

– А ти защо не ми каза, че той е бащата на Розет?

Мама се вцепени.

– Кой ти каза това?

– Никой – отговорих аз.

– Зози ли беше?

Поклатих глава.

– Кой тогава?

– Сама се досетих.

Тя остави лъжицата до купата и много бавно се отпусна върху един кухненски стол. Седя мълчаливо толкова дълго, че усетих мирис на загорели сладки. Розет продължаваше да си играе с формите за тесто – нареждаше ги една върху друга. Те са пластмасови, шест на брой, в най-различни цветове: лилава котка, жълта звезда, червено сърце, синя луна, оранжева маймуна и зелен диамант. Като малка обичах да си играя с тях – правех шоколадови бисквити и джинджифилови сладки и ги украсявах с жълта и бяла захарна глазура от шприц.

– Мамо! – извиках ѝ аз. – Добре ли си?

Отначало тя не каза нищо, само ме гледаше с очи, тъмни като бездънна яма.

– Каза ли му? – попита накрая.

Не отговорих. Нямаше нужда. Тя го виждаше в цветовете ми, тъй както аз го виждах в нейните. Исках да ѝ кажа, че всичко е наред, че няма нужда да ме лъже, че вече знам толкова неща, че мога да ѝ помогна...

– Е, сега поне знаем защо си е отишъл.

– Мислиш ли, че си е отишъл?

Мама само сви рамене.

– Той не би си отишъл заради това!

Тя се усмихна уморено и ми подаде куклата, цялата окъпана в сиянието на Вятъра на Промяната.

– Това е само кукла, мамо – казах аз.

– Нану, мислех, че ми имаш доверие.

Тогава видях цветовете ѝ – тъжно сиво и нервно жълто, като стари вестници, струпани на тавана, които някой е забравил да изхвърли. Сега виждах и какво мисли мама – поне образи от мислите ѝ, – все едно прелиствах бележник с изрязани картинки. Снимка – аз на шест години – на хромирания тезгях; двете се смеем до пръсване, помежду ни стои висока чаша шоколадов крем с две лъжички. Книжка с приказки, оставена разгърната на един стол. Моя рисунка на две разкривени фигури, може би аз и мама, с усмивки като летни дини, застанали под бонбонено дърво. Аз ловя риба на лодката на Рижия. Пак аз, тичам с Чехълчо към нещо, което никога няма да достигна...

И нещо – сянка – над нас.

Хвана ме страх, като я видях толкова уплашена. Прииска ми се да ѝ разкажа, да я успокоя, че всичко е наред и че нищо не е загубено, защото ние със Зози го връщаме...

– Какво връщате?

– Спокойно, мамо. Знам какво правя. Този път няма да има Случки.

Цветовете ѝ припламнаха, но лицето ѝ остана невъзмутимо. Тя ми се усмихна и заговори много бавно и търпепиво, все едно говореше на Розет:

– Слушай, Нану. Това е много важно. Трябва да ми кажеш всичко.

Колебаех се. Бях обещала на Зози...

– Довери ми се, Анук. Трябва да знам.

И аз се опитах да ѝ обясня за Системата на Зози – за цветовете, за имената, за мексиканските символи и за Променливия вятър, и за уроците в стаята на Зози, и как помогнах на Матилд и на Клод, и как направихме така, че работата в сладкарницата най-сетне да потръгне, и за Рижия, и за дървените кукли, и как Зози казваше, че няма Случки, има само обикновени хора и хора като нас.

– Ти каза, че това не е истинска магия. Но Зози казва, че трябва да използваме това, което притежаваме. Не бива да се преструваме, че сме като другите. Не бива да се крием повече...

– Понякога не ти остава друго, освен да се криеш.

– Не, понякога можеш да отвърнеш на удара.

– Да отвърнеш на удара? – повтори мама.

И аз ѝ разказах какво съм направила в училище, как Зози ми е обяснила за укротяването на вятъра и за използването му, как не бива да ни е страх. Накрая ѝ казах и за нас с Розет, как сме призовали Променливия вятър, за да върне Рижия и да станем семейство...

При тези думи мама трепна, все едно се е опарила.

– Ами Тиери? – попита тя.

Е, той трябваше да си отиде. Несъмнено мама го разбираше.

– Нищо лошо не се е случило, нали? – попитах аз. Само че...

Може и да се е случило, помислих си. Може Рижия наистина да е фалшифицирал чека, може би това е била Случката. Може би мама е права, че всичко си има цена и дори при магията всяко действие има противодействие, както ни обяснява мосю Жестен в часа по физика в училище...

Мама се обърна към кухненската печка.

– Правя горещ шоколад. Искаш ли?

Аз поклатих глава.

Но тя все пак направи шоколада – настърга го в топлото мляко, добави индийско орехче, ванилия и кардамон. Ставаше късно – единайсет часа – и Розет заспиваше на пода.

И за миг ми се стори, че всичко е наред, и се зарадвах, че съм изяснила всичко, защото ми беше много неприятно да го крия от мама, и си казах, че сега, когато вече знае истината, няма повече да я е страх и пак ще може да бъде Виан Роше, и всичко ще се оправи, и нищо лошо няма да се случи...

Тя се обърна и разбрах, че съм сгрешила.

– Нану, моля те, сложи Розет да си легне. Утре ще поговорим.

Погледнах я.

– Не се ли сърдиш?

Мама поклати глава, но си личеше, че се сърди. Лицето ѝ беше бледо и много сковано, виждах цветовете ѝ, целите обагрени в червено и сърдито оранжево с тревожни сиви и черни зиг-заги.

– Зози не е виновна – казах аз.

По лицето ѝ познах, че не е съгласна.

– Няма да ѝ кажеш, нали?

– Лягай си, Нану.

И аз си легнах, но дълго лежах будна и се вслушвах във вятъра и в дъжда, който ромолеше по стрехите, и гледах облаците и звездите, и белите коледни светлини, толкова размазани зад мокрото стъкло на прозореца, че ми беше трудно да различа истинските звезди от фалшивите.

ОТ МНОГО ВРЕМЕ НЕ СЪМ ИЗВИКВАЛА ВИДЕНИЯ.

Имала съм случайни проблясъци като искра, като електричество, прескочило от ръката на непознат – но нищо по-сериозно. Виждам предпочитанията им – и това е всичко. Каквито и тайни да крият, не искам да ги знам.

Тази вечер обаче се налага да опитам. Разказът на Анук, макар и непълен, е достатъчен, за да ме накара да разбера поне това. Успях да запазя спокойствие, докато тя излезе, да поддържам илюзията за самообладание. Но сега чувам декемврийския вятър, а Достопочтените душат пред вратата...

Картите Таро не могат да ми помогнат. Те показват все едно и също – едни и същи карти в различен ред, колкото и да ги разбърквам.

Глупакът, Влюбените, Магът, Колелото на Съдбата.

Смъртта, Обесеният, Кулата.

Този път обаче гледам на шоколад – техника, която не бях използвала от години. Но тази вечер ръцете ми трябва да са заети, а правенето на трюфели е толкова просто, че мога да го върша и пипнешком, с вързани очи, като се ориентирам само по аромата и шума на разтопения кувертюр, по които определям температурата.

Това също е магия, знаете ли? Майка ми гледаше с презрение на нея, наричаше я банална и я смяташе за губене на време, но това е моята магия, а при мен моите средства винаги са вършили по-добра работа от нейните. Разбира се, всяка магия има своите последици; но мисля, че вече сме отишли твърде далеч, за да се безпокоя за това. Сгреших, като се опитах да излъжа Анук. И още повече сгреших, че се опитах да излъжа себе си.

Работя бавно, с притворени очи. Усещам мириса на нажежената мед – водата ври и разнася ухание на време и на метал. Тези съдове са у мен от много години, познавам контурите им, белезите, които времето е оставило по тях, а на места те лъщят от допира на ръцете ми, изтъркали тъмната патина.

Всичко около мен сякаш добива по-ясни очертания. Умът ми е свободен, вятърът свисти отвън, само след няколко дни луната на зимното слънцестоене ще се закръгли до пълнолуние, а сега плува сред облаците като шамандура в бурно море.

Водата завира, но не бива да кипне. В малка керамична купа настъргвам шоколадовия кувертюр. Почти веднага се разнася ухание – тъмното и глинесто ухание на горчив шоколад. При тази концентрация той се топи бавно – в шоколада има малко мазнини и ще трябва да добавя към сместа масло и сметана, за да добие необходимата кон- систенция за трюфели. Но сега той мирише на история, на и начините и горите на Южна Америка, на отсечени дървета и смола, на дим от огън на открито. Мирише на тамян и пачули, на черното злато на маите и червеното злато на ацтеките, на камък и прах, на младо момиче с цветя в косите и чаша пулке в ръката.

Опияняващо е: докато се топи, шоколадът става лъскав. От медния съд се вдига пара и уханието се обогатява, разцъфва с нотки на канела, бахар и индийско орехче, с тъмни полутонове на анасон и еспресо, с по-светли нюанси на ванилия и джинджифил. Вече почти се е стопил. Над съда се издига лека пара. Сега имаме истинска Теоброма – еликсирът на боговете в най-летливата си форма – и в парата почти виждам...

Младо момиче танцува с луната. По петите го следва заек. Зад него е застанала жена с глава, скрита в сенките, и за миг ми се струва, че гледа едновременно в три посоки...

Но парата става твърде гъста. Шоколадът не трябва да се нагорещява до повече от четирийсет и шест градуса. Ако е прекалено горещ, ще загори и ще стане жилав. Ако не е достатъчно топъл, ще стане белезникав и блудкав. По аромата и гъстотата на парата познавам, че сме близо до опасната точка. Свалям медния съд от огъня и поставям керамичната купа в студена вода, за да спадне температурата.

Докато се охлажда, той добива аромат на цветя – на виолетки и лавандула. Мирише на баба ми, ако изобщо съм имала баба, на сватбени рокли, грижливо пазени в сандъка на тавана, на букети под стъклен похлупак. Вече почти го виждам – кръгъл похлупак и под него кукла, синеока кукла с червено палто, поръбено с кожички, която странно ми напомня за някого, когото познавам...

Жена с уморено лице гледа с копнеж синеоката кукла. Мисля, че съм я виждала и Преди, кой знае къде. Зад нея е застанала друга жена с глава, наполовина скрита зад извивката на стъкления похлупак. Като че ли отнякъде познавам тази жена, но лицето ѝ е изкривено от похлупака, тя може да бъде почти всяка жена...

Връщам съда във врящата вода. Сега трябва да достигне трийсет и един градуса. Това е последният ми шанс да проумея видяното и усещам как ръцете ми треперят, докато се взирам в разтопената глазура. Сега тя мирише на децата ми: на Розет с тортата за рождения си ден и на Анук, седнала в магазина, шестгодишна, бъбри, смее се, крои нещо... какво?

Празник. Голям празник на шоколада – с великденски яйца и шоколадови кокошки, и с папата, направен от бял шоколад...

Приятен спомен. Тогава ние се изправихме срещу Черния призрак и го победихме – яздихме вятъра поне за малко...

Но сега не е време за носталгия. Пропъждам парата от тъмната повърхност. Опитвам отново.

Сега сме в "Льо Роше дьо Монмартър". Масата е сложена, всичките ни приятели са тук. Това е друг празник – виждам Рижия на масата, усмихва се, смее се с корона от имел върху огнената коса, прегърнал Розет, държи чаша шампанско...

Но това са само празни мечти, разбира се. Често виждаме това, което искаме да видим. За момент се трогвам до сълзи...

Още веднъж прокарвам ръка през парата.

И сега празникът е друг. Има фойерверки и маршируващи оркестри, и хора, облечени като скелети – Денят на мъртвите. Танцуващи деца по улиците, хартиени фенери с нарисувани по тях лица на демони, захарни черепи на клечка, Санта Муерте, която шества по улиците с трите си лица, гледащи в различни посоки...

Но какво общо има това с мен? Никога не сме ходили в Южна Америка, макар че майка ми копнееше да я види. Дори до Флорида не сме ходили...

Посягам да развея парата. И точно тогава го виждам. Момиче с коса с миши цвят, осем-деветгодишно, държи за ръка майка си и върви сред тълпата. Усещам, че са по-различни от другите – има нещо в кожата им, в косите им, и разглеждат всичко със смутено учудване: танцьорите, демоните, разноцветните пиняти, окачени на дълги заострени пръчки с опашки от фойерверки...

Отново прокарвам ръка над шоколада. Парата се вдига на тънки струйки и сега усещам мирис на барут, опасен мирис – на дим, огън и размирици...

И пак виждам момичето, което играе с други деца в тясна уличка пред малка тъмна витрина. Над входа виси пинята – раирано, знаменито подобие на тигър в червено, жълто и черно. "Уцели я! Уцели я!" – крещят другите и хвърлят по нея камъни и клечки. Но малкото момиче стои настрана. "В магазина има нещо" – мисли си то. Нещо... по-привлекателно.

Кое е момичето? Нямам представа. Но искам да го последвам вътре. Входът е преграден със завеса от дълги нанизи пъстри пластмасови мъниста. Момичето протяга ръка – на китката си носи тънка сребърна гривна – и поглежда назад, където децата се опитват да разкъсат тигровата пинята, а после се шмугва през завесата в магазина.

– Харесваш ли моята пинята?

Гласът идва от ъгъла на магазинчето. Той принадлежи на стара жена, баба – не, прапрабаба, толкова е стара, сигурно е на сто години или дори на хиляда, мисли си момичето. Прилича на вещица от приказките, цялата само бръчки, очи и ръце, готови да те сграбчат. В едната си ръка държи чаша и от нея се носи странен аромат, който стига до момичето – нещо замайващо, опияняващо.

Лавиците наоколо са отрупани с бутилки, буркани, гърнета и стъкленици; от тавана висят сушени корени и всичко лъха на изба, навсякъде има запалени свещи, които карат сенките да се усмихват и да танцуват.

От една висока полица гледа череп.

Отначало момичето мисли, че черепът е от захар като другите черепи на карнавала, но вече не е толкова сигурно. А отпред на тезгяха има някакъв черен предмет, дълъг около три стъпки – колкото ковчег за бебе може би.

Прилича на кутия от папиемаше, боядисана в матов, ранен черен цвят, отгоре има емблема, която наподобява кръст, но не съвсем, червена, нарисувана на капака.

Това сигурно е нещо като пинята, мисли си момичето.

Бабата се усмихва и му подава нож. Много стар нож, доста тъп и сякаш издялан от камък. Момичето го гледа любопитно, после пак поглежда старата жена и нейната странна пинята.

– Отвори я – настоява бабата. – Отвори я. Тя е само за теб.

Ароматът на шоколад се усилва. Вече достига нужната топлина – прагът от трийсет и един градуса, който температурата на глазурата не бива да превишава. Парата се сгъстява, видението се разсейва, бързо свалям шоколада от печката и се мъча да си припомня какво видях...

Отвори я.

Мирише на старост. Но нещо отвътре я зове – нещо като глас, мамещ, обещаващ...

Само за теб.

Какво точно?

Първи удар. Пинятата отеква глухо като крипта, като празно буре, като нещо много по-голямо от малката кутия.

Втори удар. Тя се пропуква – разцепва се по цялата си дължина. Момичето се усмихва – вижда станиола, дрънкулките и шоколадовите бонбони вътре...

Почти успява. Още един удар...

Изведнъж се появява майката на детето – дръпва завесата от мъниста, поглежда вътре и очите ѝ се разширяват. Вика някого по име. Гласът ѝ е уплашен. Момичето не вдига очи, погълнато от черната пинята, на която трябва само още един удар, за да разкрие тайните си...

Майката отново го вика. Твърде късно. Детето е изцяло погълнато от задачата си. Бабата се навежда нетърпеливо напред, струва ѝ се, че вече усеща вкуса, плътен като кръв и шоколад.

Каменният нож се стоварва с глух удар. Пукнатината се разширява...

Право в целта, мисли си момичето.

Вече и последната пара се е разсеяла. Шоколадът ще се втвърди както трябва, с хубава лъскавина, и ще се чупи с приятно хрупане. Вече знам къде съм го виждала – малкото момиче с нож в ръката...

Мисля, че цял живот съм я познавала. Години наред аз и майка ми бягахме от нея, бягахме като цигани от град на град. Срещали сме я в приказките – тя е злата вещица от захарната къщичка, тя е Свирачът от Хамелн, тя е Снежната царица. Известно време я познавахме като Черния призрак – но Достопочтените имат толкова много превъплъщения, а любезността им е като горски пожар, свири мелодията, вещае промени, извежда ни от Хамелн и кара всичките ни беди да тичат и да се препъват по дирята на онези съблазнителни червени обувки...

И ето че сега виждам лицето ѝ. Истинското ѝ лице, цял живот крито зад маски, променливи като луната, и гладно, гладно – тя престъпва прага с токчета като щикове и ме гледа с лъчезарна усмивка...

КОГАТО ВЛЯЗОХ, ТЯ МЕ ЧАКАШЕ. НЕ МОЖЕ ДА СЕ КАЖЕ, че бях особено изненадана. Вече няколко дни очаквах реакцията ѝ и, честно казано, мисля, че позакъсня.

Най-после дойде моментът да оправим нещата. Твърде дълго се правих на мило котенце. Време беше да разкрия неопитомената си същност, да се изправя срещу врага на негова територия.

Заварих я в кухнята, загърната в шал, с чаша отдавна изстинал шоколад. Минаваше полунощ, навън продължаваше да вали, а вътре миришеше на изгоряло

– Здравей, Виан.

– Здравей, Зози.

Тя ме погледна.

Още един удар право в целта.

Ако има нещо, за което съжалявам по отношение на съдбите, които съм си присвоила, то е че почти всичко съм вършила тайно и че противниците ми изобщо не са имали възможност да осъзнаят и оценят поезията на своя провал.

Майка ми – която не беше от най-умните – може би е била на крачка от истината, макар че според мен едва ли е повярвала. Въпреки интереса си към окултното тя не беше кой знае колко находчива, предпочиташе да се занимава с разни безсмислени ритуали, вместо да се захване с нещо по-съществено, Дори Франсоаз Лавери, която при цялата си ерудираност може би накрая се е досетила какво става, така и не успя да проумее изяществото на измамата ми; да разбере как си присвоих и пренаредих целия ѝ живот...

Тя винаги е била малко лабилна. Също като майка ми, тип мишка – естествена плячка за такива като мен. Беше преподавател по класическа история, живееше в апартамент до Сорбоната, захласна се по мен (както става с повечето хора) в деня, в който се запознахме не съвсем случайно, на една лекция в Католическия институт.

Франсоаз беше на трийсет и две, възпълна, склонна към депресия, без приятели в Париж, освен това наскоро се бе разделила с приятеля си и си търсеше съквартирантка.

Звучеше идеално – получих ролята. Под името Мерседес Демойн влязох в ролята на нейна покровителка и довереничка. Споделях увлечението ѝ по Силвия Плат. Подкрепях я в мнението, че мъжете са големи глупаци, проявявах интерес към безкрайно скучната ѝ дипломна работа за ролята на жените в предхристиянския мистицизъм. В това ме бива най-много – и постепенно научих тайните ѝ, започнах да подхранвам склонността ѝ към меланхолия, после, когато настъпи моментът, откраднах живота ѝ.

Естествено, не беше кой знае какво предизвикателство. Има половин милион такива като нея – с млечнобели лица и миши коси, с педантичен почерк и лош вкус към облеклото, свикнали да крият разочарованията си под маската на академични интереси и здрав разум. Може да се каже, че дори ѝ направих услуга; и когато бе готова, ѝ сипах една доза от нещо, което нямаше да ѝ причини болка, и всичко приключи.

После остана да се уредят някои подробности – прощално писмо, опознаване на трупа, кремация и неща от този род, – преди да се отърва от Мерседес, да събера каквото бе останало от Франсоаз – банкови сметки, паспорт, удостоверение за раждане – и да я заведа на околосветското пътешествие, за което винаги бе мечтала, но така и не бе осъществила, докато у дома хората сигурно са се питали как така някой може да изчезне, без да остави нищо след себе си – нито семейство, нито документи, нито дори гроб.

Малко по-късно Франсоаз щеше да се появи като учителка по английски в лицея "Русо". Дотогава, разбира се, никой вече не си я спомняше, беше затрупана под тонове бумаги. Истината обаче е, че повечето хора не ги беше грижа. Животът тече толкова интензивно, че не е трудно да забравиш мъртвите.

Накрая се опитах да ѝ изясня нещата. Бучинишът е много полезно лекарство; не е никакъв проблем да се намери през лятото, а прави жертвата толкова податлива на влияние. За броени минути настъпва парализа, след което всичко става от само себе си, има достатъчно време за разговори и обмяна на мнения – или, по-точно, на едно мнение, понеже Франсоаз не беше в състояние да говори.

Честно казано, това ме разочарова. Очаквах да видя реакцията ѝ, след като ѝ разказах, и макар че не се надявах да получа одобрение, все пак очаквах повече от човек с нейните интелектуални качества.

Единственото, което получих, бе стъписване и онова неволно вцепенение на ококореното ѝ лице – което и в най-добрите ѝ времена не бе изглеждало красиво, и ако бях по-чувствителен човек, сигурно щях да продължа да я виждам в сънищата си, да чувам давенето ѝ, докато напразно се бореше със същата доза, убила Сократ.

Изискан детайл, казах си аз. Но прахосан с горката Франсоаз, която за беда откри красотата на живота броени минути преди да го загуби. А за мен за пореден път остана горчивината на съжалението. За пореден път се оказа прекалено лесно. Франсоаз не представляваше никакво предизвикателство. Сребърно мишле, окачено на гривната ми. Естествена плячка за такива като мен.

Което ме подсеща за Виан Роше.

Е, най-сетне имах достоен съперник – вещица, при това могъща въпреки глупавите ѝ скрупули и чувство за вина. Може би единственият достоен противник, с когото съм се сблъсквала досега. Ето я, очаква ме, очите ѝ прозират всичко, знам, че най-после ме вижда ясно, вижда истинските ми цветове, и няма по-приятно усещане от този първоначален миг на близост...

– Здравей, Виан.

– Здравей, Зози.

Сядам срещу нея на масата. Май ѝ е студено, увила се е в безформения си тъмен пуловер, зад стиснатите ѝ устни напират неизречени думи. Усмихвам ѝ се, цветовете ѝ засияват – странно е каква силна привързаност изпитвам към нея сега, когато ножовете най-накрая са извадени.

Навън вятърът беснее. Убийствен вятър, снежна вихрушка. Тази нощ по входовете ще има умрели от студ клошари. Ще вият кучета, ще се блъскат врати. Влюбени ще се гледат в очите и за пръв път ще се съмняват в дадените клетви. Вечността е ужасно дълга, а тук, в задънената улица на годината, Смъртта изведнъж става съвсем осезаема.

Нали тъкмо за това е и този празник на зимните светлини? Той е жалко опълчване срещу лицето на мрака. Наречете го Коледа, ако искате, но и вие, и аз знаем, че става въпрос за нещо много по-древно. И зад всичките гирлянди и коледни песни, и благи вести, и подаръци се крие една по-сурова и по-дълбока истина.

Това е време на скръб и загуба, на жертвоприношения, на страх, тъма, пустота, смърт. Ацтеките са знаели, както и маите, че боговете им са копнеели не да спасят света, а да го унищожат, и че единствено кръвта на жертвоприношението би могла да ги умилостиви...

Седяхме в мълчание като стари приятели. Пръстите ми галеха талисманите на гривната; тя се взираше в чашата си с шоколад. Накрая ме погледна.

– Е, Зози, какво правиш тук?

Не много оригинал но, но все пак добре като за начало.

– Аз съм колекционер – отговарям усмихната.

– Така ли го наричаш?

– Няма по-подходящ начин...

– И какво колекционираш?

– Неуредени сметки. Неизпълнени обещания.

Тя потръпна, очаквах го.

– И какво ти дължа аз?

– Ами да видим... За работата, магиите, заклинанията, триковете, закрилата, превръщането на сламата в злато, прогонването на плъховете от Хамелн и, най-общо казано, връщането на живота ти... – усетих как се готви да възрази, но продължих: – Мисля, че се споразумяхме да ми платиш в стока.

– В стока ли? – повтори тя. – Не разбирам.

Но всъщност ме разбираше прекрасно. Това е древна сделка и тя знае правилата. Цената за желанията на сърцето е самото сърце. Живот за живот. Равновесие. Изпънеш ли ластика до краен предел, ще те плесне по лицето.

Наречете го карма, физика, теория на хаоса – без нея полюсите ще се наклонят, земните пластове ще се разместят, птиците ще изпопадат от небето, моретата ще се обърнат на кръв и преди да осъзнаете какво става, светът ще е свършил.

Животът ѝ, така да се каже, ми принадлежи по право. Днес съм склонна да проявя щедрост. Виан Роше живее два живота – на мен ми е нужен само единият. Но те са взаимозаменими: в този свят самоличността може да се подменя като карти за игра, да се разбърква, цепи и раздава наново. Само това искам. Твоята ръка от играта. Длъжна си ми. Сама го каза.

– Е, ще ми кажеш ли името си? – попита Виан Роше.

Истинското си име?

Боже, беше толкова отдавна, че почти съм го забравила. Какво има в едно име? Носиш го като дреха. Обръщаш го, изгаряш го, захвърляш го и си открадваш друго. Името няма значение. Важен е дългът. И аз искам да ми се издължиш. Тук и сега.

Има само една малка пречка. Казва се Франсоаз Лавери. Явно някъде съм допуснала грешка в изчисленията; пропуснала съм нещо в цялостното заличаване, защото този призрак продължава да ме преследва. Всяка седмица е по вестниците – не на първа страница, за щастие, но все пак бих могла да мина и без толкова реклама, а тази седмица за пръв път в статията се говори за фалшификации, наред с откровена измама. Има и нейни снимки, разлепени по билбордове и стълбове из целия град. Аз, естествено, вече ни най-малко не приличам на нея. Но ако сверят материалите от камерите на банки и други институции, биха могли да стигнат неудобно близо до мен и тогава ще бъде достатъчна някоя съвсем незначителна подробност, и всичките ми планове ще рухнат.

Трябва да се махна – при това съвсем скоро – и (и тук се появяваш ти, Виан) най-добрият начин да го направя е като напусна завинаги Париж.

И точно в това е проблемът. Разбираш ли, Виан, тук ми харесва. Не съм и предполагала, че може да ми бъде толкова забавно – и да печеля толкова добре – в една нищо и никаква сладкарничка. Харесва ми в какво се превърна това място, виждам възможностите пред него, за които ти винаги си била сляпа.

За теб това беше скривалище. За мен е окото на бурята. От тук ние можем да се превърнем в Хуракан – наистина можем да предизвикаме хаос, да ковем съдби, да владеем сили – като се замислиш, именно това е основната цел. А наред с това и да печелим пари, разбира се, което в днешния продажен свят винаги е предимство...

Като казвам ние...

Имам предвид себе си, естествено.

– Но защо Анук? – гласът ѝ е дрезгав. – Защо забърка и дъщеря ми в това?

– Защото я харесвам.

– Харесваш я? – Виан се намръщи. – Та ти я използва. Поквари я. Накара я да повярва, че си ѝ приятелка.

– Поне винаги съм била искрена с нея.

– А аз не съм, така ли? Аз съм ѝ майка...

– Човек сам избира семейството си – казах аз усмихната. – По-добре внимавай да не избере мен.

Тя се замисли над думите ми. Изглеждаше спокойна, но виждах как цветовете ѝ бушуват, усещах тъга, умора, объркване и още нещо – знание, което никак не ми харесваше.

– Мога да те изгоня – каза Виан.

– Ами опитай. Или извикай полицията, не, всъщност по-добре се обади на Социалните служби. Убедена съм, че ще ти предложат всякакъв вид помощ. Сигурно още пазят досието ти в Рен... или беше Ле Лавьоз?

Тя ме прекъсна.

– Какво точно искаш?

Казах ѝ каквото трябваше да знае. Времето ми изтича, но тя не е наясно с това. Нито подозира, че горката Франсоаз скоро ще се прероди в някого другиго. Но знае, че сега аз съм врагът; очите ѝ са ясни, студени и предпазливи и се усмихват надменно (макар и леко истерично), след като ѝ съобщавам ултиматума си.

– Казваш, че аз трябва да си отида? – пита тя.

– Мисля, че Монмартър не е достатъчно голям за две вещици – разсъдливо обяснявам аз.

Смехът ѝ издрънчава като счупено стъкло. Отвън гласът на вятъра ехти с призрачна хармония.

– Виж, ако мислиш, че ще си събера нещата и ще хукна да бягам само защото си погодила някой и друг номер зад гърба ми, ще останеш разочарована – каза тя. – И не си първата, която го прави. Имаше един свещеник...

– Знам – прекъснах я аз.

– Тогава?

О, това е добре. Харесва ми, че не се дава. Точно на това се надявах. Не е никакъв проблем да откраднеш нечия самоличност. Правила съм го толкова пъти. Но възможността да се изправя срещу друга вещица на нейна територия, с избрани от нея оръжия, да ѝ открадна живота, да го прибавя към талисманите на гривната си, до черния ковчег и сребърните обувки...

Колко пъти се удава такава възможност?

Давам си три дни, не повече. Три дни, за да спечеля или да загубя. След това – сбогом, приятна вечер и напред към нови и неизследвани земи. Свободен дух и така нататък. Ходя накъдето ме отвее вятърът. Очаква ме необятният свят, пълен с възможности. Убедена съм, че все ще намеря нещо, което да се превърне в предизвикателство за способностите ми.

Засега обаче...

– Чуй ме, Виан. Давам ти три дни. Докато мине празненството. Дотогава си събери багажа, вземи каквото пожелаеш и няма да се опитам да те спра. Останеш ли, не отговарям за последствията.

– Защо, какво ще направиш?

– Ще ти отнема всичко, парче по парче. Живота ти, приятелите ти, децата ти...

Тя застина. Това е нейната слабост, естествено. Децата особено малката Анук, която вече проявява голям талант...

– Никъде няма да ходя.

Добре. Не съм и очаквала друг отговор. Никой не дава доброволно живота си. Дори мишата Франсоаз накрая направи някакъв опит да се съпротивлява, а от теб очаквам доста повече. Разполагаш с три дни. Имаш три дни, за да укротиш Хуракан. Три дни, за да станеш Виан Роше.

Освен ако, разбира се, не те изпреваря.

ДОКАТО МИНЕ ПРАЗНЕНСТВОТО. КАКВО ОЗНАЧАВА ТОВА? При сегашното положение, когато над главите ни е надвиснала такава необичайна заплаха, естествено, че не може да има никакво празненство. Това беше първата ми реакция, когато Зози отиде да си легне и аз останах сама в ледената кухня, за да обмислям плана си за действие.

Интуицията ми подсказва да я изхвърля. Знам, че мога да го направя; но като си помисля как би се отразило това на клиентелата ми, да не говорим за Анук, ми се струва направо невъзможно.

Колкото до тържеството... За мен не остана незабелязан фактът, че през последните няколко седмици това събитие придоби далеч по-голяма значимост, отколкото някой можеше да си представи. За Анук това е празник в наша чест, израз на надежда (а може би продължаваме да споделяме все същата неугасваща илюзия, че Рижия ще се върне и че всичко ще се възроди по чудодеен начин).

А клиентите ни – не, нашите приятели...

Хората толкова ни помагаха през последните няколко дни, донесоха храна, вино, украса за коледната къща, самата елха бе донесена от цветаря, за когото работи малката Алис; мадам Люзерон предложи шампанско; ресторантът на Нико осигури чаши и съдове; прясното месо дължим на Жан-Луи и Попол, за което подозирам, че са платили с ласкави думи и портрет на жената на доставчика, Дори Лоран донесе нещо (вярно, предимно захарни бучки) и е толкова прекрасно да живееш в общност, да те приемат, да се чувстваш част от нещо по-голямо от домашното огнище. Монмартър винаги ми се е струвал толкова студено място, населено с груби и надменни хора, със стари парижки сноби, изпълнени с недоверие към чужденците. Но сега се убедих, че под паважа тупти сърце. Зози ме научи поне на това. Зози, която играе моята роля не по-зле от самата мен.

Майка ми обичаше да разказва една история. Подобно на всичките ѝ истории, и тук става дума за самата нея – факт, който осъзнах твърде късно, когато съмненията, измъчвали ме през дългите месеци, завършили с нейната смърт, станаха прекалено много, за да продължавам да не им обръщам внимание, и аз тръгнах да търся Силвиан Кайу.

Това, което намерих, потвърди казаното от майка ми в последните ѝ дни. Човек сам избира семейството си – и тя бе избрала мен, осемнайсетмесечна и нейна – като колет, доставен на грешен адрес, който майка ми имаше право да поиска.

"Това девойче нямаше да те обича, казваше тя. Беше безотговорно. Допусна да те изгуби."

Но вината я следваше от континент в континент – вина, която постепенно се превърна в страх. Това бе истинската слабост на майка ми – този страх – и тя я гонеше през целия ѝ живот. Страхът, че някой ще ме отведе. Страхът, че един ден ще науча истината. Страхът, че преди толкова години тя е допуснала грешка, че е откраднала живота на една непозната и че в крайна сметка ще трябва да си плати...

Историята продължава така:

Една вдовица имала дъщеря, която обичала повече от всичко на света. Двете живеели в къщичка в гората и макар че били бедни, били по-щастливи от всички хора, живели някога.

Всъщност били толкова щастливи, че Кралицата на сърцата, която живеела наблизо, чула за тях и им завидяла, и решила да открадне сърцето на дъщерята, защото макар че имала хиляда любовници и над сто хиляди роби, ламтяла за още и още, и знаела, че няма да намери покой, докато на земята има и едно сърце, отдадено на другиго.

И така, Кралицата на сърцата се промъкнала безшумно до къщурката на вдовицата и както се криела между дърветата, видяла дъщерята да си играе самичка. А къщурката се намирала на голямо разстояние от най-близкото село и момичето нямало другарчета, с които да се забавлява.

И така, Кралицата, която не била никаква кралица, а зла и могъща вещица, се преобразила в малко черно коте, излязла на пътеката с вирната опашка и заприпкала между дърветата.

Момичето цял ден си играло с котето, което подскачало, гонело въженца, катерело се по дърветата, идвало, когато дъщерята го викала, ядяло от ръката ѝ; изобщо било най-игривото, мило и симпатично котенце, за което едно дете можело да мечтае.

Но при цялото си мъркане и умилкване котенцето не успяло да открадне сърцето на момичето, а щом паднала нощта, дъщерята се прибрала в къщурката, където майка ѝ била сложила вечеря, а Кралицата на сърцата заскимтяла възмутено в нощта и изтръгнала сърцата на десетки дребни нощни същества, но не задоволила глада си и само още по-силно закопняла за сърцето на момичето...

Така че на следващия ден се превърнала в красив младеж, който се притаил и зачакал дъщерята на вдовицата да тръгне да търси котенцето си в гората. Момичето било виждало млад мъж само отдалеч, когато ходели на пазар. А този бил прекрасен във всяко отношение – черна коса, сини очи, изящен като момиче, но въпреки това момче – и дъщерята забравила за котето, и двамата се разхождали, разговаряли, смеели се и тичали в гората като елен и сърна в размножителен период.

Ала след като паднала нощта и той се осмелил да я целуне, сърцето на девойката все така принадлежало на майка ѝ и същата нощ Кралицата тръгнала на лов за сърни и им изтръгнала сърцата, изяла ги сурови и пак не заситила глада си и закопняла за девойчето още по-неистово.

И така, на сутринта на третия ден вещицата не променила облика си, а застанала край къщата да наблюдава. И щом момичето излязло да търси напразно приятеля си от предишния ден, Кралицата на сърцата съсредоточила вниманието си върху майката. Наблюдавала как жената пере дрехи в потока и си казала, че тя е по-сръчна. Гледала как вдовицата разтребва къщата и си помислила, че и в това е по-добра от нея. Щом паднала нощта, кралицата се преобразила в самата майка със същото усмихнато лице и нежни длани и когато момичето се прибрало, у дома го чакали две майки...

Какво да стори майката? Кралицата на сърцата я изучила, изкопирала всяко нейно движение, всеки жест – просто нямало как да ги различиш. Каквото и да правела майката, вещицата била по-добра, по-бърза, по-безупречна...

И майката решила да сложи още един прибор за гостенката.

– Нека аз да сготвя тази вечер – предложила Кралицата. – Знам кое е любимото ти ястие.

– Двете ще сготвим – рекла майката. – И после дъщеря ми ще реши.

– Моята дъщеря – поправила я вещицата. – Мисля, че аз познавам пътя към нейното сърце.

Е, майката била добра готвачка. Никога не се била старала повече в готвенето – нито на Великден, нито на Коледа. Но вещицата разчитала на магия и заклинанията ѝ били много силни. Майката знаела какво обича детето ѝ, но Кралицата знаела какво тепърва ще ѝ хареса и без никакво усилие поднасяла блюдата на масата едно след друго по време на цялата вечеря.

Започнали със зимна супа, сготвена с любов в меден съд с кокал, останал от неделния обяд...

Но вещицата отвърнала с лек бульон, сварен с най-крехки лукчета, подправен с джинджифил и лимонена трева, поднесен с мънички и хрупкави крутони, които сякаш се топели в устата ѝ...

Майката поднесла второто блюдо. Наденички с картофено пюре – едно от любимите на дъщеря ѝ, с гъст лучен сос...

Но вещицата отвърнала с двойка пъдпъдъци, угоявани през целия си живот със зрели смокини, опечени и пълнени с кестени и гъши дроб, поднесени със сос от нар...

Майката вече била на ръба на отчаянието. Преминала към десерта – дебел ябълков пай по рецепта на нейната майка.

Но вещицата поднесла торта на етажи: розова захарна мечта от бадеми, летни плодове и блатове, ефирни като лек повей, всичко това залято със сметана, с аромат на роза и ружа, и поднесено с чаша "Шато д‘Икем"...

Майката казала: "Е, добре, печелиш", и сърцето ѝ се прекършило на две, пукнало се като пуканка в тенджера. А вещицата се усмихнала и посегнала към плячката си...

Но дъщерята не отвърнала на прегръдката ѝ. Вместо това се свлякла на колене на пода.

– Майко, не умирай, знам, че това си ти.

И Кралицата на сърцата изревала от ярост и осъзнала, че дори сега, в победоносния миг, сърцето на момичето не ѝ принадлежи. И изкрещяла толкова силно и толкова гневно, че главата ѝ се пръснала като карнавален балон, и Кралицата на сърцата в неконтролируемия си гняв престанала да бъде кралица на каквото и да било.

Колкото до края на приказката...

Е, той зависеше от настроението на майка ми. В един от вариантите майката оцеляваше и двете с дъщерята оставаха да живеят щастливо в горската къщурка за вечни времена. В не толкова ведри дни майката умираше, а дъщерята оставаше сама със скръбта си. Имаше и трети вариант, според който натрапницата в последен отчаян опит предусещаше, че сърцето на майката ще се пръсне, и самата тя се правеше, че умира, като по този начин подтикваше дъщерята да ѝ се закълне във вечна любов, а истинската майка стоеше отстрани, неспособна да пророни и дума, отхвърлена и безпомощна, докато вещицата се нахвърляше...

Никога не съм разказвала тази приказка на Анук. И сега, точно както някога, тази история ме плаши. В приказките се съдържа истина и макар че никой в реалния живот не е умрял от разбито сърце, Кралицата на сърцата съществува, макар че в действителност не се подвизава под това име.

Но ние сме я виждали – и аз, и Анук. Тя е вятърът, който излиза в края на годината. Тя е звукът от пляскането на една ръка. Тя е буцата в майчината гръд. Тя е отсъстващият поглед в очите на дъщерята. Тя е писъкът на котката. Тя седи в изповедалнята. Тя е скрита в черната пинята. Но най-вече тя е просто Смъртта: самата стара лакомница Миктлансиуатл, Санта Муерте, Онази, която яде сърца, най-ужасната от Достопочтените...

И ето че дойде моментът отново да застана лице в лице с нея. Да избера оръжията – това, с което разполагам, – да се изправя и да се боря за живота, който сме изградили. Но за това трябва да бъда Виан Роше, ако изобщо някога успея да я открия. Онази Виан Роше, която се изправи срещу Черния призрак на Големия фестивал на шоколада. Онази Виан Роше, която знае кое е любимото лакомство на всеки. Продавачката на сладки мечти, на малки изкушения, на вкусотии, дреболии, трикове, малки удоволствия и всекидневна магия...

Само да успея да я открия навреме.

СИГУРНО Е ВАЛЯЛО ПРЕЗ НОЩТА. ЗАСЕГА СЕ Е РАЗСТЛАЛА само тънка пелена, която почти веднага е посивяла по краищата. Но все е нещо. Скоро ще натрупа още. Вече си личи по облаците: те са натежали и потъмнели, надвиснали толкова ниско над хълма Монмартър, че опират в камбанариите. Облаците изглеждат по-леки от въздуха, но всъщност водата само в един от тях може да тежи милиони тонове, казва Жан-Лу; толкова тежи цял многоетажен паркинг с коли, готов днес-утре да се изсипе на мънички бели снежинки.

На хълма цари коледно настроение. На терасата на "При Йожен" седи дебел Дядо Коледа, пие кафе със сметана и се закача с децата. Художниците работят на пълни обороти, малък студентски оркестър свири църковни и коледни песни пред църквата. Тази сутрин си уговорих среща с Жан-Лу, а Розет искаше да види пак сцената с Рождеството, така че я изведох на малка разходка, докато мама работеше, а Зози беше излязла да напазарува.

Не ми казаха какво се е случило предната вечер, но сутринта и двете изглеждаха добре, така че Зози сигурно е изгладила нещата. Мама е с червената си рокля, онази, която винаги ѝ оправя настроението, говори за рецепти и всичко изглежда съвсем наред, жизнерадостно...

Когато най-после се появих с Розет, Жан-Лy ме чакаше на "Плас дю Тертр". С Розет всичко става бавно – яке, ботуши, шапка и ръкавици... Докато пристигнем, стана почти единайсет. Жан-Лу си носи фотоапарата – онзи големия, със специалния обектив – и снима хората наоколо: чуждестранни туристи, деца, които разглеждат сцената с Рождеството, дебелия Дядо Коледа с пурата...

– Хей, това сте вие! – провиква се Жан-Луи, стиснал скицника си с надеждата да привлече някое момиче. Избира ги по чантите, представяте ли си – определя цената изцяло според вида на чантата, – и винаги усеща фалшивите.

– Фалшивата чанта не може да привлече погледа ми – казва той, – но покажи ми един добър "Луи Вуитон" и гледай какво става.

Жан-Лу много се смя, като му го казах. И Розет се засмя, но едва ли разбра защо. Тя харесва Жан-Лу и фотоапарата му. "Снимка", казва ми със знаци тя. Разбира се, има предвид дигиталния му фотоапарат: обича да я снимат и после да се гледа в прозорчето.

Жан-Лу предложи да отидем на гробището, за да видим какво е останало от снощния сняг, така че се спуснахме с въжената линия и се отправихме по "Рю Коленкур".

– Виждаш ли котките, Розет? – попитах я аз, докато надзъртахме от железния мост към гробището. Някой сигурно ги храни: има няколко десетки, насядали са край входа, там, където по-ниската част на гробището стига до голяма кръгла леха с дълги прави алеи от гробове, разперени като лъчи.

Спускаме се по стълбите до "Авеню Рашел". Тук, долу, е тъмно, над нас е мостът, притиснат от натежалите облаци. Жан-Лy предположи, че тук ще има повече сняг, и се оказа прав – гробовете са нахлупили по една бяла шапка, макар че е влажно и осеяно с локви, и си личи, че бялата покривка няма да се задържи. Но Розет обича снега, не се уморява да взема по малко в шепа и да се смее беззвучно, като го гледа как се топи.

Тогава го видях – чакаше ни. Всъщност не се изненадах много. Седеше кротко до гроба на Далида – изваяна фигура, цялата в сиво, само бледата струйка на дъха му издаваше, че изобщо е жив.

– Рижко! – извиках аз.

Той се засмя насреща ми.

– Какво търсиш тук?

– Е, благодаря за топлото посрещане – той се усмихна на Розет и извади нещо от джоба си. – Честит рожден ден, Розет.

Беше свирка, издялана от парче дърво и лъсната до блясък.

Розет я взе и я пъхна в устата си.

– Не така. Ето така – показа ѝ той, като свирна в отвора. Чу се рязко "пиу-у-у-у", по-силно, отколкото човек би очаквал, и лицето на Розет грейна в щастлива усмивка. – Харесва ѝ – отбеляза Рижия. Погледна Жан-Лу. – Ти сигурно си фотографът.

– Къде се губи толкова време? – попитах аз. – Толкова хора те търсиха.

– Знам. Затова се махнах – той вдигна Розет и я погъделичка. Тя се пресегна да му пипне косата.

– Сериозно – намръщих се аз. – Идва полиция, кой ли не. Разправят, че си фалшифицирал чек. Обясних им, че е грешка, че ти никога не би направил такова нещо...

Дали заради светлината или нещо друго, но не успях да видя как прие думите ми. През декември пускат уличното осветление рано, а снегът, навалял по камъните, прави всичко да изглежда още по-мрачно. Както и да е, просто не видях. Цветовете му тлееха съвсем лекичко и не успях да отгатна дали е изплашен, ядосан или просто изненадан.

– Виан така ли мисли?

– Не знам.

– Вярата ѝ в мен е умопомрачителна, нали? – той поклати печално глава, но забелязах, че се усмихва. – Както и да е, чувам, че сватбата е отменена. Не мога да кажа, че тази новина ми разби сърцето.

– Ти сигурно си станал шпионин – отбелязах аз. – Как разбра толкова бързо?

– Хората говорят. Аз слушам – той сви рамене.

– Е, къде си отседнал?

Не в пансиона, това вече ми е ясно. Но ми се струва, че изглежда по-зле от предния път, когато се видяхме: блед и брадясал и много уморен. А сега пак го откривам тук...

Някои хора спят на гробищата. Пазачите си затварят очите, стига да не рушат паметниците, но понякога човек може да намери купчина одеяла или стар чайник, или метална кофа с гориво за огъня през нощта, или комплект канчета, скрити в някоя гробница, която вече никой не посещава, а понякога нощем, казва Жан-Лу, човек може да преброи поне пет-шест светлинки на различни места зад стените на гробището...

– Спиш тук, нали? – попитах го аз.

– Спя на лодката.

Но ме лъже, познавам веднага. Пък и не вярвам, че има лодка. Ако имаше, нямаше да е тук и нямаше да отседне на "Рю дьо Клиши". Но Рижия не иска да ми отговори, продължава да се закача с Розет, гъделичка я, разсмива я, Розет издава пронизителни звуци с новата си свирка и се кикоти по своя безшумен начин, зяпнала с уста като жабка.

– Е, какво ще правиш сега? – продължавам с въпросите аз.

– Ами, като за начало, на Бъдни вечер съм канен на едно тържество. Или забрави? – той прави физиономия на Розет, която се смее и крие личице в шепите си.

Бях започнала да мисля, че Рижия не приема нищо на сериозно.

– Значи ще дойдеш? Мислиш ли, че е безопасно?

– Нали ти обещах, а? Пък и имам изненада за теб.

– Подарък ли?

Той се усмихва.

– Почакай и ще видиш.

Изгарях от желание да кажа на мама, че съм видяла Рижия. Но след миналата вечер знаех, че трябва да внимавам. Някои неща не смея да споделям с нея, за да не я разстроя, а и може да не ги разбере.

Със Зози, естествено, е различно. С нея си говорим за какво ли не. В нейната стая обувам червените обувки, сядаме на леглото ѝ, завиваме крака с рошавото ѝ одеяло и тя ми разказва за Кецалкоатл, за Исус и Озирис, за Митра и Седем Папагал – приказки като онези, които ми е разказвала мама, но за които вече няма време. Сигурно мисли, че съм прекалено голяма за приказки. Все ми повтаря, че е време да порасна.

Според Зози не е хубаво да порастваш. Тя не иска да се установи на едно място. Има толкова места, които не е видяла. И никой не може да я накара да спре.

– Дори аз? – попитах я аз снощи.

Тя се усмихна, но на мен ми се видя тъжна.

– Дори ти, малка Нану.

– Но няма да си тръгнеш.

– Зависи – тя сви рамене.

– От какво зависи?

– Ами на първо време от майка ти.

– Как така?

– Не исках да ти казвам – въздъхна Зози. – Но с майка ти си поговорихме. И решихме – така де, тя реши, – че може би е време да си вървя.

– Да си вървиш ли?

– Вятърът се променя, Нану – това толкова ми напомни за думите на мама, че направо се върнах в Ле Лавьоз, при онзи вятър, при Достопочтените. Но този път не си спомнях. Мислех си за Ехекатл, за Променливия вятър, представях си какво ще стане, ако Зози ни напусне: изоставена стая, прашен под, всичко отново в руслото на нормалното, най-обикновена сладкарничка, в която няма нищо особено...

– Не можеш да си тръгнеш – възразих аз. – Имаме нужда от теб.

– Имахте нужда от мен – тя поклати глава. – Но я погледни сега – нещата потръгнаха, имате много приятели. Вече не съм ви нужна. Аз трябва да продължа напред. Да яхна вятъра и да видя накъде ще ме отнесе.

Хрумна ми ужасна мисъл.

– Заради мен е, нали? Заради заниманията ни – уроците, дървените кукли, всичко. Страх я е, че ако останеш, може да се случи ново нещастие...

Зози сви рамене.

– Няма да те лъжа. Не вярвах, че ще завижда толкова.

Да завижда? Мама?

– Ами да – продължи Зози. – Ако си спомняш, преди тя беше като нас. Беше свободна да ходи където пожелае. Но сега има други отговорности. Вече не може да прави каквото иска. И когато те погледне, Нану... е, може би се сеща за всичко, което е изгубила.

– Не е честно!

Зози се усмихна.

– Кой е казал, че е честно? Говорим за контрол. Ти растеш. Развиваш умения. Започваш да излизаш извън контрола на майка си. И тя се притеснява. Страхува се. Мисли, че те отнемам от нея, че ти давам неща, които тя самата не може да ти даде. И поради тази причина трябва да си тръгна, Нану. Преди да се е случило нещо, за което и двете да съжаляваме.

– Ами тържеството?

– Ако искаш, ще остана дотогава – тя ме прегрърна и ме притисна силно към себе си. – Чуй ме, Нану, знам, че ти е тежко. Но искам да имаш това, което аз никога не съм имала. Семейство. Собствено местенце. И ако вятърът иска жертва, нека това бъда аз. Аз нямам какво да губя. А и – тя въздъхна едва чуто. – Не искам да се установявам на едно място. Не искам да прекарам живота си в чудене какво има оттатък близкия хълм. Така или иначе някой ден щях да си замина – сега моментът е не по-малко подходящ от всеки друг.

Тя зави краката ни с одеялото. Стиснах очи, не исках да плача, но усетих буца в гърлото си, все едно преглъщах цял картоф.

– Но аз те обичам, Зози...

Не можех да видя лицето ѝ (очите ми бяха затворени), но я чух как въздъхна продължително и дълбоко – сякаш въздухът в гърдите ѝ беше запечатан и сега рязко излезе навън.

– И аз те обичам, Нану.

Останахме дълго така, завити с одеялото. Навън пак задуха и аз се зарадвах, че на хълма нямаше дървета, защото както ми беше мъчно, можех да ги накарам да изпопадат едно след друго, ако това би принудило Зози да остане и вятърът да вземе някого другиго.

КАКВО ПРЕДСТАВЛЕНИЕ. НАЛИ ВИ КАЗАХ. В НЯКОЙ ДРУГ живот сигурно щях да направя кариера в киното. Анук със сигурност повярва – зрънцата на съмнението бяха посети, – което само ще ми бъде от полза на Бъдни вечер.

Не мисля, че ще спомене пред Виан за разговора ни. Малката ми Нану е потайна, не е склонна току-така да споделя. А майка ѝ вече я разочарова, излъга я няколко пъти и на всичко отгоре иска да изгони приятелката ѝ...

Но и нея я бива да играе, когато се наложи. Днес изглежда затворена в себе си, но Виан едва ли е забелязала. Тя е твърде заета с организирането на утрешното тържество, за да обръща внимание на внезапния спад на ентусиазъм у дъщеря си или да се пита къде ходи по цял ден, докато майка ѝ пече сладкиши и приготвя ароматно вино.

Аз, естествено, също имам своите планове. Но те не са толкова пряко свързани с готвенето. Магията на Виан в сегашния ѝ вид е прекалено домашна за моя вкус. Не си мисли, че не разбирам какво вършиш, Виан. Навсякъде гъмжи от дребни изкушения, ароматни розови сладки, чудни лакомства и бонбони. И самата Виан с червената си рокля, с червено копринено цвете в косата...

Кого си мислиш, че заблуждаваш, Виан? Защо изобщо си правиш труда, когато аз съм толкова по-добра?

Бях навън почти през целия ден. Да се срещна с хора, да свърша нещо. Днес се отърсих от всичките си настоящи самоличности, включително Мерседес Демойн, Ема Уиндзор и дори Ноел Марселен. Трябва да призная, че ме заболя. Но многото багаж само забавя – а и за какво са ми?

После дойде време за няколко светски срещи. Госпожата от "Льо Стендал" любезно прие поканата, Тиери льо Тресе наблюдава сладкарницата от засада с напразната надежда да зърне Рижия, а Рижия смени квартирата си край гробището със самото гробище, където за покрив му служи неголяма гробница.

Мисля, че е доста удобно. Тези гробници са строени във времена, когато заможните мъртъвци са били погребвани в лукс, недостъпен за бедните приживе. И с помощта на редовни дози дезинформация, съчувствие, клюки, ласкателства – без да споменавам парите на ръка и специалните ми почерпки – аз си осигурих ако не доверие и привързаност, то поне присъствието му на Бъдни вечер.

Открих го в дъното на гробището, до стената, която разделя парка от "Рю Жан льо Метр". Това е най-отдалечената точка от входа, тук изпочупените и изоставените паметници се въргалят сред тор и боклукчийски кофи и просяците се събират край огньове, запалени в метални кофи.

Днес бяха шестима души, облечени в огромни палта, обути в смачкани и напукани като дланите им ботуши. Повечето бяха стари – младите все припечелват по нещо на "Пигал", където възрастта има значение, – единият кашляше лошо, давеше се кажи-речи през минута.

Изгледаха ме вяло, докато вървях между изоставените гробове към малката групичка. Рижия ме посрещна без ентусиазъм, както обикновено.

– Пак ли ти?

– Хубаво е, че се радваш да ме видиш – аз му подадох пакет храна – кафе, захар, сирене, няколко наденици от близката месарница, както и палачинки от елда, в които да ги завива.

– Този път не храни котките.

– Благодаря – той благоволи да се усмихне. – Как е Виан?

– Добре е. Липсваш ѝ – никога не е излишно да поласкаеш някого.

– А господин Голяма работа?

– Отбива се.

Успях да убедя Рижия, че Тиери е извикал полицията само за да спечели Виан обратно на своя страна. Не му обясних в подробности какво е обвинението. Но го накарах да повярва, че вече е свалено поради липса на доказателства. Единствената опасност засега е Тиери, достатъчно ядосан, да изгони Виан от дома и сладкарницата, ако тя веднага се върне при Рижия, така че се налага той да изчака търпеливо, докато нещата се поуталожат, и да ми се довери, че ще успея да вразумя Тиери.

Междувременно се правя, че вярвам за лодката, закотвена, както твърди, на кея "Арсенал". Съществуването ѝ (макар и въображаемо) го прави мъж с имущество, с достойнство, който не получава благодеяния под формата на храна и дребни пари и който, напротив, ни прави услуга, като стои тук и бди над Виан.

– Днес ходи ли да нагледаш лодката?

– Може да намина по-късно – казва той.

Правя се, че вярвам и на това. Че всеки ден ходи до "Арсенал" при лодката си. Естествено, наясно съм, че няма такова нещо. Просто ми е приятно да го гледам как се измъчва.

– Ако Тиери не се вразуми – казвам аз, – е добре да знаем, че поне ти можеш да прибереш Виан и децата на лодката за известно време. Поне докато си намерят ново жилище, а по това време на годината никак не е лесно...

Той ме гледа дръзко.

– Не искам това.

От връщам му с най-миловидното си изражение.

– Разбира се, просто е добре да има алтернатива, нищо повече. Кажи ми какво ще правиш утре? Имаш ли нужда да си изпереш дрехите?

Той пак клати глава и аз се чудя как се е оправял досега. На ъгъла има обществена пералня, на "Рю Ганерон" има обществена баня. Сигурно ходи там, мисля си. Сигурни ме смята за идиотка.

Но все пак аз имам нужда от него – още мъничко. Да мине утре и вече ще ми е все едно. После може да върви но дяволите, ако иска.

– Защо го правиш, Зози? – питал ме е и преди, при това с подозрение, което усещам все по-ясно при всеки нов опит да го съблазня. Има такива хора, неподатливи на магията ми. Но това ме гложди. Длъжен ми е, а ми благодари с половин уста...

– Знаеш защо го правя – позволявам на гласа си да придобие известна суровост. – Заради Виан и децата. За Розет, която заслужава да има баща. За Виан, която така и не успя да те прежали. И, признавам, за себе си, защото ако Виан замине, заминавам и аз, а толкова се привързах към сладкарницата – не искам да я напускам.

Това го убеди. Знаех си. Подозрителен тип като Рижия по вярва, че някой прави нещо от алтруизъм. Е, нормално е – Рижия прави всичко заради себе си, тук е само защото вижда печалба за себе си, иска дял от рентабилния бизнес на Виан може би, след като знае, че Розет е негово дете...

Когато се върнах в сладкарницата, беше три и вече започваше да се стъмва. Виан обслужваше клиент, изгледа ме остро, като влязох, макар че поздравът ѝ бе любезен.

Знам какво си мисли. Да демонстрира враждебност в този момент би означавало да вреди на самата себе си. Вече се пита дали бонбоните ми онази вечер не са имали за цел да я подмамят към зле замислено нападение, да покаже цветовете си твърде скоро и така да изгуби почва под краката си.

Битката започва утре, мисли си тя. Сандвичи и лакомства, достатъчно вкусни, за да изкушат и светец. Това ще бъдат нейните оръжия – колко наивно от нейна страна да се надява да ѝ отвърна със същото. Домашната магия е такава досада – всяко хлапе ще ви го каже – и ще се убедите, че децата предпочитат разбойниците пред героите, злите вещици и гладните вълци пред ваниловите принцове и принцеси.

Обзалагам се, че Анук не е изключение. И все пак трябва да изчакаме и да видим. Давай, Виан. Залавяй се с тенджерите. Виж какво може да ти даде домашната магия, докато аз прилагам собствената си рецепта. Според поговорката пътят към сърцето минава през стомаха.

Аз лично предпочитам по-директен подход.