Бонбонени обувки

Част шеста Достопочтените

И ЕТО ЧЕ НАЙ-ПОСЛЕ ИДВА ДЕКЕМВРИЙСКИЯТ ВЯТЪР, пищи из тесните улички, къса парцаливи листа от дърветата. Декември – внимание, декември – отчаяние, казваше майка ми. И отново годината се изнизва, и аз оставам с чувството за обърната страница.

Страница, карта – или може би вятърът. Декември винаги е лош за нас. Последният месец – огризките на годината – куцука към Коледа и крещящо лъскавата му пелерина се влачи в калта. Краят на годината се приближава неумолимо, дърветата са три четвърти голи, светлината е като смачкан вестник и всичките ми духове излизат навън и танцуват като мушици в призрачното небе...

Ние дойдохме с вятъра на карнавала. Вятър на промени, на обещания. Веселият вятър, магическият вятър, който превръща всички в мартенски зайци, подхваща листата, палтата и шапките, бяга към лятото с лудешка жизнерадост.

Анук беше дете на този вятър. Лятно дете: тотемът ѝ – заек – е енергичен, пакостлив, с блестящи очи.

Майка ми много вярваше в тотемите. Тотемът е много повече от невидим приятел, той разкрива тайното сърце, съкровената душа, духа на човека. Моят тотем е котка, или поне майка ми така смяташе, може би заради бебешката гривничка с малката сребърна дрънкулка. Котките са потайни по природа. Имат раздвоение на личността. Котките бягат от полъх на вятъра. Виждат света на духовете и преминават границата между светлина и мрак.

Вятърът духна по-силно и ние побягнахме. Не само заради Розет, разбира се. Аз знаех от самото начало, че нося дете, и точно като котка го износих тайно, далеч от Ланскене...

Но през декември вятърът се обърна и отнесе годината от светлината в мрака. Бях износила Анук без проблеми. Моето лятно дете дойде със слънцето – в четири и петнайсет една ясна юнска сутрин – и още щом го видях, разбрах, че това дете е мое и само мое.

Но Розет беше различна от самото начало. Дребно, слабичко, неспокойно бебе, което не ядеше и ме гледаше така, сякаш бях чужд човек. Болницата се намираше в покрайнините на Рен и докато лежах там с Розет, един свещеник ме навести и изрази учудването си от това, че не искам да кръстя Розет в болницата.

Стори ми се спокоен и любезен, но твърде сходен със събратята си: мърмореше изтъркани думи на утеха и очите му гледаха далеч в отвъдния свят, но не виждаха нищо в нашия. Разказах му обичайната история: че съм вдовица, мадам Роше, и че отивам да живея при роднини. Свещеникът явно не ми повярва, изгледа Анук подозрително, а Розет с дълбока загриженост. Бебето може да не оживее, каза ми той сериозно, нима ще допусна детето ми да умре некръстено?

Изпратих Анук в един пансион наблизо, докато аз бавно се възстановявах и следях Розет. Пансионът се намираше в малко селце на име Ле Лавьоз, на брега на Лоара. И там намерих убежище, когато Розет укрепна и свещеникът стана по-настоятелен.

Защото любезността може да убива със същата лекота като грубостта, а свещеникът – казваше се отец Льоблан – беше предприел независимо проучване за мои роднини в областта, включително за това кой може да се грижи за по-голямата ми дъщеря, къде е ходила на училище, както и за съдбата на въображаемия мосю Роше – проучване, което несъмнено щеше да го отведе до истината.

Затова една сутрин аз взех Розет и отидох с такси в Ле Лавьоз. Пансионът беше евтин и скромен: имаше една-единствена стая с газова печка и двойно легло с дюшек, провиснал почти до пода. Розет все така не искаше да се храни и гласът ѝ беше слаб и жален като котешко мяукане, което сякаш повтаряше като ехо писъка на вятъра. По-лошото беше, че понякога тя спираше да диша в разстояние на пет-десет секунди, после с хълцане и сумтене отново поемаше дъх, сякаш след кратък размисъл решаваше да се върне – поне временно – в света на живите.

Останахме в пансиона две нощи. После малко преди Нова година дойде снегът и поръси горчива захар върху черните дървета и пясъчните брегове на Лоара. Аз потърсих друго място, където да отседнем, и една застаряла двойка – Пол и Фрамбоаз – ми предложи стаи над малка пекарна за палачинки.

– Не е много просторно, но е топло – каза Фрамбоаз, напрегната дребна женица с черни като къпини очи. – Освен това ще ми направите услуга, като наглеждате заведението. През зимата го затваряме, понеже няма туристи, така че не се тревожете, никой няма да ви се пречка – тя ме погледна изпитателно и добави: – Това бебе плаче като коте.

Аз кимнах.

– Хм – подсмръкна Фрамбоаз. – Трябва да го заведете на лекар.

– Какво иска да каже? – попитах по-късно Пол, който дойде да ни покаже двете стаи.

Пол, благ старец, който рядко говореше, ме погледна и сви рамене.

– Фрамбоаз е суеверна. Като повечето хора тук. Не го вземайте присърце. Тя не ви желае злото.

Бях прекалено уморена, за да разпитвам. След като се настанихме, Розет започна да се храни по малко, но продължаваше да бъде неспокойна и да не спи добре, и аз попитах Фрамбоаз какво е имала предвид.

– Казват, че котешкото бебе носи лош късмет – каза тя, докато чистеше и без това чистата кухня.

Усмихнах се. Говореше точно като Арманд, скъпата ми приятелка от Ланскене.

– Котешко бебе ли? – попитах аз.

– Аха – продължи Фрамбоаз. – Чувала съм за такива бебета, но досега не бях виждала. Баща ми разправяше, че понякога феите идват нощем и сменят истинските бебета с котета. Но котешките бебета не ядат. Само плачат. И ако някой стори нещо лошо на котешко бебе, феите му дават да се разбере.

Тя присви очи заплашително, после изведнъж се усмихна.

– Това е само поверие, разбира се. И все пак трябва да го заведете на лекар. Котешкото бебе ми изглежда болно.

Последното със сигурност беше вярно. Но аз никога не съм имала доверие на лекари и на свещеници, затова се поколебах и не послушах съвета на старицата. Минаха още три дни, през които Розет продължаваше да пищи и да се задъхва, така че накрая преодолях недоверието си и повиках лекар от Анже.

Лекарят прегледа обстойно Розет. Каза, че трябва да ѝ се направят изследвания. Но плачът ѝ затвърди опасенията му. Според него това беше генетично увреждане, известно като синдром на котешкото мяукане, наречено така заради странните викове, които болните издават. Не е опасно, но е нелечимо; и на този ранен етап лекарят не можеше да предвиди как ще се развие болестта.

– Значи Розет е котешко бебе – заключи Анук.

Фактът, че Розет не е като другите, като че ли я радваше. Анук толкова дълго бе живяла като само дете в семейството и на седем години изглеждаше необичайно зряла. Тя се грижеше за Розет, даваше ѝ биберон, пееше ѝ, люлееше я в стола, който Пол беше донесъл от старата семейна ферма.

– Котешко бебе – говореше ѝ Анук, докато я люлееше.

– Спи, котешко бебе, спи в люлката под дървото.

И Розет като че ли я слушаше. Плачът спираше – поне за известно време. Тя започна да наддава. Спеше по три-четири часа на нощ. Анук казваше, че е от въздуха в Ле Лавьоз и оставяше чинийки с мляко и захар за феите, за да се почерпят, ако случайно дойдат да видят как е котешкото бебе.

Аз не повиках повече лекаря от Анже. Изследванията нямаше да излекуват Розет. Вместо това ние с Анук се грижехме за нея, къпехме я в отвара от билки, пеехме ѝ, разтривахме слабичките ѝ ръце и крака с лавандула и тигрова мас, давахме ѝ мляко с капкомер (тя не искаше да пие от шише).

Бебето на феите, казваше Анук. Розет несъмнено беше красива, толкова изящна, с малка, добре оформена главица, широко разположени очи и заострена брадичка.

– Тя дори прилича на коте – отбелязваше Анук. – И Чехълчо мисли така. Нали, Чехълчо?

А, да, Чехълчо. Отначало си мислех, че след като Анук вече има малка сестричка, за която да се грижи, Чехълчо ще изчезне. Вятърът все така духаше над Лoapa, а Коледа, точно като Еньовден, е време за промяна, неприятно време за пътешествениците.

Но с появата на Розет Чехълчо като че ли укрепна. Установих, че сега го виждам по-ясно: той седеше до бебешката люлка и гледаше Розет с черните си като копчета очи, докато Анук я люлееше, говореше ѝ и я приспиваше с песни.

– Горката Розет си няма животно – каза Анук веднъж, докато седяхме край огъня. – Може би затова все плаче. Трябва да повикаме някое животно. Да се грижи за нея, както Чехълчо се грижи за мен.

Усмихнах се. Но тя говореше сериозно и аз разбрах, че ако не се заема с този въпрос, тя ще го направи. Затова ѝ обещах, че ще опитаме. Че ще участвам в играта само този път. През последните шест месеца бяхме толкова кротки: нямаше карти, нямаше заклинания, нямаше ритуали. Всичко това ми липсваше, тъй както липсваше и на Анук. Какво лошо можеше да стане от една простичка игра?

Вече от седмица живеехме в Ле Лавьоз и нещата започваха да се оправят. Бяхме завързали приятелства в селото, аз се привързах към Фрамбоаз и Пол. Чувствахме се уютно в стаите над пекарната за палачинки. Покрай раждането на Розет бяхме пропуснали Коледа, но наближаваше Новата година, пълна с обещания за ново начало. Въздухът беше студен, времето бе ясно и мразовито, а небето – искрящо, ослепително синьо. Розет продължаваше да ме тревожи, но постепенно свиквахме с навиците ѝ и с помощта на капкомера успявахме да ѝ дадем храната, от която се нуждаеше.

Тогава отец Льоблан ни настигна. Появи се с една жена, която се представи като медицинска сестра, но въпросите, които зададе на Анук, ме наведоха на мисълта, че може да е от Социални грижи. Когато дойдоха, аз не си бях у дома – Пол ме закара до Анже да купя пелени и мляко за Розет, – но Анук беше там, а бебето спеше в люлката си. Тя каза, че донесли цяла кошница с покупки, били любезни и загрижени – попитали за мен, обяснили, че са мои приятели – и в невинността си моята доверчива Анук им казала много повече, отколкото трябвало.

Разказала им за Ланскене су Тан, за нашите пътувания по Гарона с циганите от реката. Казала им за сладкарницата и за фестивала, който бяхме организирали. Казала им за Коледа, за Сатурналиите, за Дъбовия крал и за Джеловия крал, за двата големи вятъра, които разделят годината. Когато гостите попитали за червените торбички за късмет над вратата и за чинийките с хляб и сол на стълбите, Анук им разправила за феите, за малките богове, за животинските тотеми и за ритуалите със свещи, и за свалянето на луната, и за пеенето на вятъра, и за картите Таро, и за котешките бебета...

Котешки бебета?

– О, да – отговорило моето лятно дете. – Розет е котешко бебе, затова обича мляко. И затова по цяла нощ мяука като коте. Но няма страшно. Тя просто има нужда от тотем. Още го чакаме да дойде.

Мога само да предполагам какво са разбрали от всичко това. Тайни и ритуали, некръстени бебета, деца, оставени на грижите на непознати, или по-лошо...

Свещеникът попитал Анук дали иска да дойде с него. Разбира се, той нямал власт да я принуди. Казал ѝ, че с него ще бъде в безопасност, че той ще я настани на сигурно място, докато трае разследването. Може би дори щял да я отведе със себе си, но Фрамбоаз дошла да нагледа Розет и ги заварила да седят в кухнята: Анук почти плачела, а свещеникът и сестрата я увещавали, казвали, че разбират страха ѝ, но тя не е сама, има стотици деца като нея и ако им се довери, те ще я спасят...

Е, Фрамбоаз сложила край на това. С няколко думи ги изпратила по живо, по здраво, направила чай на Анук и мляко на Розет. Когато Пол ме доведе у дома, тя още седеше при децата и ми разказа за посещението на жената и свещеника.

– Тези хора никога не си гледат работата – намръщи се Фрамбоаз над чашата си с чай. – Вечно търсят дяволи под леглото. Казах им: "Само я погледнете" – тя кимна към Анук, която кротко си играеше с Чехълчо. – "Прилича ли ви на дете, което е в опасност? Мислите ли, че се страхува от нещо?"

Разбира се, бях ѝ благодарна. Но дълбоко в душата си знаех, че те ще се върнат. Може би дори с официални документи, с нещо като заповед за обиск или за разпит. Знаех, че отец Льоблан няма да се откаже, че при първа възможност този благ, добронамерен, опасен човек или някой друг като него ще хукне след мен и накрай света.

– Утре си заминаваме – казах аз.

Анук нададе възглас на недоволство.

– Не! Пак ли?

– Трябва, Нану. Тези хора...

– Защо нас? Защо винаги точно нас? Защо вятърът този път не отвее тях?

Погледнах Розет, която спеше в люлката си, Фрамбоаз със старческото ѝ лице, набръчкано като зимна ябълка, Пол, чието мълчание изразяваше повече, отколкото всички думи на света. И изведнъж нещо привлече погледа ми: нещо, което можеше да бъде игра на светлината или искра от статично електричество, или въгленче от огнището.

– Задуха вятър – каза Пол, заслушан във воя в комина. – Няма да се учудя, ако има буря.

Разбира се, сега и аз го чувах: последният щурм на декемврийския вятър. Декември – отчаяние. Цяла нощ го слушах как вие, плаче и се смее. Розет беше неспокойна и спа на пресекулки, докато вятърът пищеше и трополеше по керемидите на покрива, блъскаше в прозорците и стъклата им дрънчаха.

В четири сутринта чух шум в стаята на Анук. Розет беше будна. Отидох да проверя. Заварих Анук да седи на пода в средата на кръг, лошо очертан с жълт тебешир. Една свещ гореше до леглото ѝ, друга – над бебешката люлка: на топлата жълта светлина лицето ѝ изглеждаше развълнувано и зачервено.

– Справихме се, мамо – каза тя с блеснали очи. – Направихме така, че да можем да останем.

Аз седнах на пода до нея.

– Как? – попитах.

– Казах на вятъра, че оставаме. Казах му да вземе друг вместо нас.

– Не е толкова просто, Нану.

– Просто е – отсече Анук. – Има и още нещо – тя се усмихна с подкупваща топлота. – Виждаш ли го? – и кимна към ъгъла на стаята.

Аз присвих очи. Нямаше нищо. Е, почти нищо. Бегло сияние – отблясък от свещ върху стената, – сянка, нещо подобно на очи, опашка...

– Не виждам нищо, Нану.

– Тотемът на Розет. Дойде с вятъра.

– А, разбирам – аз се усмихнах.

Понякога въображението на Анук е толкова неудържимо, че заразява и мен и ме кара да виждам несъществуващи неща.

Розет протегна ръчички и измяука.

– Това е маймунка – каза Анук. – Казва се Бамбузъл.

Не се сдържах и се разсмях.

– Чудя се откъде ти хрумват такива неща.

И все пак се почувствах неловко.

– Знаеш, че това е само игра, нали?

– Не, маймунката е съвсем истинска – отвърна ми Анук с усмивка. – Виж, мамо. Розет също я вижда.

На сутринта вятърът утихна. Зъл вятър, торнадо, казаха местните, повалил дървета и сравнил няколко обора със земята. Във вестника го нарекоха трагедия и писаха как в навечерието на Нова година едно дърво паднало върху минаваща през селото кола. И шофьорът, и пътникът загинали. Единият бил свещеник от Рен.

Пръст Божи, писаха вестниците.

Ние с Анук знаехме, че е друго.

Станало е случайно, повтарях аз, когато тя се будеше разплакана нощем в тесния апартамент на булевард "Дьо ла Шапел". Анук, тези неща не са истински. Постоянно стават злополуки. Това е случайност.

И в края на другата година тя започна да ми вярва. Кошмарите престанаха. Анук отново се оживи. Но в очите на моето лятно дете остана нещо. Настъпи промяна: Анук стана по-зряла, по-мъдра, по-далечна. А сега и Розет, моето зимно дете, все повече заприличва на сестра си, затваря се в собствения си малък свят, отказва да расте като останалите деца, не говори, не ходи, само гледа с животинските си очи...

Наистина ли бяхме виновни? Логиката казва, че не. Но логиката като че ли не отива твърде далеч. А вятърът отново е тук. И ако не се вслушаме в неговия зов, кого ще избере да отнесе вместо нас?

На хълма Монмартър няма дървета. Поне за това съм благодарна. Но декемврийският вятър все така ухае на смърт и никакъв тамян не може да се пребори с тъмната му съблазън. Декември винаги е време на тъмнина, на духове – свети и нечестиви, – на огньове, запалени срещу смъртта на светлината. Боговете на Коледа са упорити и студени, Персефона е затворена под земята и пролетта е сън, до който има цял живот време.

И по голите улици на Монмартър витаят Достопочтените и крещят предизвикателно срещу сезона на благоволението.

НАТАТЪК БЕШЕ ЛЕСНО. ТЯ МИ РАЗКАЗА ЦЯЛАТА ИМ история: за сладкарницата в Ланскене, за последвалия скандал, за починалата жена, после за Ле Лавьоз, за раждането на Розет и за Достопочтените, които се опитали и не успели да я отнесат.

Значи от това се страхува. Горкото момиче. Не си мислете, че само защото очаквам да извлека полза от положението, съм напълно безсърдечна. Аз изслушах несвързания ѝ разказ, прегърнах я, когато вълнението ѝ дойде в повече, погалих косата ѝ и избърсах сълзите ѝ – нещо, което никой не направи за мен, когато бях на шестнайсет и целият ми свят рухна.

Утеших я доколкото можах. Магията, казах ѝ аз, е оръдие на Промяната, на приливите и отливите, които поддържат света жив. Всичко е взаимосвързано: зло, извършено в единия край на света, се уравновесява със своята противоположност в другия. Няма светлина без тъмнина, няма зло без добро, няма обида без мъст.

Що се отнася до личния ми опит...

Е, разказах ѝ само толкова, колкото ѝ трябваше да знае. Достатъчно, за да станем заговорнички, за да се обвържем чрез угризения и вина, за да я откъсна от света на светлината и полека да я придърпам към тъмнината...

В моя случай, както вече ви казах, всичко започна от едно момче. И по случайност завърши с момче, защото ако и в ада няма по-силен пламък от гнева на отхвърлената жена, нищо на света не може да се мери с яростта на измамената вещица.

През първата седмица-две всичко вървеше по ноти. Аз бях като царица сред момичетата, радвах се на новото си завоевание и на високото положение, до което се бях издигнала. Със Скот бяхме неразделни, но той беше слаб и доста суетен – затова и толкова бързо се превърна в мой роб. И много скоро изкушението да сподели тайните си с приятелчетата от момчешката съблекалня – да се похвали, да се изтъкне и, разбира се, да се посмее – стана неустоимо.

Веднага усетих промяната, нарушеното равновесие. Скот започна да говори твърде много и слуховете прелетяха като вихър от единия край на училището до другия. По стените в съблекалните се появиха надписи, хората се побутваха, когато минавах. Най-големият ми враг беше едно момиче на име Жасмин – превзета интригантка, като извадена от списание; тя даде начален тласък на слуховете. Борех се с тях с всички мръсни номера, които имах подръка, но станеш ли жертва веднъж, завинаги оставаш жертва и скоро аз се върнах към обичайната си роля ни мишена за всеки подигравателен коментар и шега. После и Скот Маккензи се присъедини към шегаджиите. След поредица от половинчати извинения той започна открито да се разхожда из града с Жасмин и приятелите ѝ и накрая те го подтикнаха – придумаха, засрамиха, изкушиха – да ме нападне директно. А покрай мен и книжарницата на майка ми, която открай време беше обект на подигравки заради витрината си с кристали и книги по сексуална магия, а сега стана и обект на вандализъм.

Дойдоха една нощ. Цяла групичка полупияни ученици, които се смееха, шушукаха и се побутваха. Беше малко рано за Нощта на лудориите, но магазините вече бяха пълни с фойерверки и Празникът на Вси светии протягаше дългите си костеливи пръсти, вмирисани на дим. Прозорецът на моята стая гледаше към улицата. Чух ги да се приближават, долових шушукане и нервен кикот, някой извика: "Хайде, давай!", друг промърмори нещо в отговор, трети прошепна: "Хайде, хайде!", и накрая настана заплашителна тишина.

Тя продължи около минута. Засякох по часовника. После съвсем наблизо избухна нещо в затворено пространство. Отначало помислих, че са хвърлили пиратки в контейнера за смет, но после усетих мириса на дим. Погледнах през прозореца и видях как се разбягаха – шестима, като подплашени гълъби, пет момчета и едно момиче, чиято походка разпознах...

И Скот. Разбира се. Бягаше най-отпред, русата му коса блестеше на уличното осветление. И докато гледах, той се обърна и само за миг сякаш очите ни се срещнаха...

Но пламъците от книжарницата вероятно му попречиха да ме види. Яркооранжевите огнени езици подскачаха, танцуваха и се премятаха като зли акробати от закачалката с копринени шалове към трапеца с капаните за сънища, а оттам към лавицата с книги...

По дяволите. Видях как устните му се размърдаха. Спря – момичето до него го дръпна. Приятелите му го настигнаха, той се обърна и побягна. Но дотогава аз вече ги бях огледала – гладките и глупави юношески лица, зачервени от огъня и засмени на оранжевата светлина...

Накрая пожарът не се оказа кой знае какво. Измъкнахме се преди идването на пожарникарите. Дори успяхме да спасим почти цялата стока, но таванът беше почернял и всичко бе пропито с мирис на изгоряло. Пожарникарите казаха, че е станало от фойерверк, стандартен тип фойерверк, пуснат в пощенската кутия и запален. Полицаите ме попитаха дали съм видяла нещо. Казах, че не съм.

Но на другия ден се заех да отмъстя. Направих се на болна, останах си вкъщи и се залових за работа. Направих шест кукли от дървени щипки за пране. Постарах се да изглеждат колкото може по-реалистични, уших им дрехи, изрязах лицата им от обща снимка на класа и ги залепих под косите. Дадох имена на всички и с наближаването на Деня на мъртвите съставих план и се заех да го осъществя.

Събирах косми от палтата на закачалката в класната стая. Крадях дрехи от съблекалнята. Късах листа от тетрадките, свалях значки от раниците, претърсвах кошчетата за употребявани салфетки и прибирах сдъвкани капачки от химикалки, когато никой не гледаше. Към края на седмицата имах достатъчно материал от един или друг вид за направата на дузина кукли и в Деня на Вси светии разчистих сметките си с всички.

Тази вечер имаше дискотека в училище по случай края на срока. Никой не ме беше уведомил официално, но всички знаеха, че Скот ще отиде на дискотека с Жасмин и че ако аз съм там, ще има неприятности. Нямах намерение да ходя, но със сигурност смятах да предизвикам неприятности и ако Скот или някой друг ми попречеше, щеше да си плати.

Не забравяйте, че бях още малка. И наивна в много отношения, но не колкото Анук, разбира се, нито бях толкова склонна да изпитвам чувство за вина. И все пак успях да подготвя отмъщение, което едновременно да задоволи изискванията на моята Система и да ми даде солидна основа по практическа химия за обогатяване на окултните ми експерименти.

На шестнайсет познанията ми за отровите не бяха чак толкова обширни. Разбира се, познавах най-разпространените отрови, но до този момент не ми се беше случвало да наблюдавам действието им. Исках да ги изпитам. Затова приготвих смес от всички отровни растения, до които можах да се добера: мандрагора, грамофонче, тис. Те се продаваха в книжарницата на майка ми и при разтварянето или смесването им с водка ставаха почти незабележими. Купих бутилка водка от магазинчето на ъгъла, използвах половината за приготвяне на тинктура, после ми хрумна да добавя още няколко неща, сред които сок от отровна гъба, която имах късмета да намеря под един плет в училищния двор. После внимателно прелях тинктурата в бутилката водка, сложих ѝ надпис "Хуракан Разрушителя" и я сложих в отворената си ученическа чанта, убедена, че кармата ще свърши останалото.

Разбира се, до голямото междучасие вече я нямаше, а Скот и приятелите му се подсмихваха и се споглеждаха гузно. Тази вечер се прибрах у дома почти щастлива и довърших шестте си кукли, като забих по една игла в сърцето на всяка и прошепнах тайни в ушите им.

Жасмин, Адам, Люк, Дани, Майкъл, Скот...

Разбира се, не можех да знам със сигурност какво ще стане, както не можех да предвидя, че вместо сами да изпият водката, те ще я излеят в купата с плодов пунш в дискотеката и така ще споделят кармата си с повече хора, отколкото съм предполагала.

Както разбрах, последиците бяха зашеметяващи. Моята тинктура предизвика повръщане, халюцинации, стомашни болки, парализа, бъбречна недостатъчност и проблеми със задържането на урина, от които пострадаха четирийсет души, сред които и шестимата злосторници.

Можеше да бъде и по-зле. Никой не умря. Е, поне не веднага. Но отравяне в такъв мащаб рядко остава незабелязано. Проведе се разследване и накрая виновниците си признаха, като натопиха себе си – и мен, – тъй като всеки се опита да стовари вината върху другия. Те признаха, че са пуснали фойерверка в пощенската ни кутия. Признаха, че са откраднали бутилката от чантата ми. Дори признаха, че са я изсипали в купата за пунш, но казаха, че не знаят какво е имало в нея.

Както можеше да се очаква, полицията дойде у нас. Следователите проявиха жив интерес към билките на майка ми и ме разпитаха много обстойно, но без успех. Тогава аз вече бях експерт по увъртанията и с нищо – нито с добро, нито със заплахи – не можеха да ме накарат да променя версията си за случилото се.

Казах, че е имало бутилка водка. Аз съм я купила, макар и с нежелание, по настояване на Скот Маккензи. Скот имал планове за дискотеката същата вечер и предложил да донесем по нещичко (както сам се изразил), за да оживим малко атмосферата. Аз съм изтълкувала това "нещичко" като наркотици и алкохол, затова съм решила да не ходя, но не съм посмяла да издам липсата си на ентусиазъм.

Признах, че съм постъпила неправилно, че е трябвало да кажа какво мисля за плана му, но след случая с фойерверка съм се страхувала и затова мълчаливо съм се подчинила, за да избегна вероятните тежки последици.

Нещо явно се е объркало. Скот не е бил наясно с дозировката на наркотиците и може би е прекалил. На това място пролях няколко крокодилски сълзи, добросъвестно изслушах конското на полицая, после с облекчение приех новината, че всички са се натровили, а аз съм се отървала, и обещах никога повече да не се забърквам в такива неща.

Изиграх добре ролята си и успях да убедя полицаите. Но майка ми започна да се съмнява. Намирането на куклите до голяма степен затвърди подозренията ѝ, а и тя знаеше достатъчно за свойствата на билките, които продаваше, за да събере две и две.

Разбира се, аз отрекох всичко. Но беше съвсем очевидно, че тя не ми повярва.

Можеха да загинат хора, повтаряше майка ми. Сякаш не целях точно това. Сякаш ме беше грижа за тях след всичко, което направиха. После тя започна да говори за посещения при специалист – консултация, терапия за овладяване на гнева, може би преглед при детски психиатър...

– Не биваше да те водя в Мексико Сити – все повтаряше майка ми. – Преди това нищо ти нямаше, такова добро дете беше...

Луда жена. Вярваше във всяка откачена измишльотина, която ѝ попадне, а сега си въобразяваше, че послушното малко момиче, което е завела в Мексико за Деня на мъртвите, е било обладано от някаква зла сила, която го е променила и го е подтикнала да извърши такива ужасни неща.

– Черната пинята – упорито повтаряше тя. – Какво имаше вътре? Какво имаше вътре?

Но вече беше станала толкова истерична, че трудно можех да проумея за какво говори.

Дори не си спомнях за черна пинята – оттогава беше минало толкова време, а и пинятите на карнавала бяха толкова много. Колкото до съдържанието – ами бонбони, предполагам, дребни играчки, талисманчета, захарни черепи и всякакви други неща, които обикновено се слагат в една пинята за Деня на мъртвите.

Мисълта, че може да е имало нещо друго, че е възможно някой дух или малък бог (може би дори Санта Муерте[6], самата алчна стара Миктлансиуатл) да се е вселил в мен по време на това пътуване до Мексико...

Е, ако някой тук има нужда от преглед, заявих аз, това е онзи, който е способен да измисли такава небивалица. Но майка ми упорстваше, позволи си да ме нарече лабилна, захвана да ми цитира Кредото си и накрая каза, че ако не си призная сама, тя няма друг избор освен...

Това реши всичко. Същата нощ аз се приготвих за еднопосочно пътуване. Взех нейния и своя паспорт, малко дрехи, пари, кредитните ѝ карти, чековата ѝ книжка и ключовете от книжарницата. Може да ме помислите за сантиментална, но взех и една от обеците ѝ – малки обувчици – и я окачих като талисман на гривната си. След това добавих още много към него. Всеки талисман на гривната ми е своего рода трофей, който ми напомня колко съдби досега съм събрала и съм използвала за собственото си обогатяване. Но така се започна. От чифт сребърни обувчици.

После слязох безшумно по стълбите, запалих два фойерверка, които бях купила същия ден, и ги хвърлих сред купчините с книги, след което тихо се измъкнах навън.

Не погледнах назад. Нямаше нужда. Майка ми винаги спеше като труп, а дозата валериан и дива маруля, която изсипах в чая ѝ, лесно би приспала и хора с най-неспокоен сън. Първите заподозрени щяха да бъдат Скот и приятелите му – поне докато установят изчезването ми, – а дотогава аз щях да бъда отвъд океана, далеч от тук.

Разбира се, промених някои неща в историята заради Анук, като изцяло пропуснах да спомена за гривната, за черната пинята и за пожара, който запалих на сбогуване. Обрисувах се в трогателни краски, сама, неразбрана, без приятели в Париж, измъчвана от чувство за вина, от кошмари, принудена да живея само от магия и изобретателност.

– Трябваше да бъда силна. Трябваше да бъда смела. Трудно е да си сам на шестнайсет, но аз успях някак да оцелея и постепенно научих, че у всеки от нас има две движещи сили. Два вятъра, ако щеш, които духат в срещуположни посоки. Единият те води натам, накъдето искаш. Другият довява това, от което се страхуваш. И хората като нас трябва да направят избор – дали да яхнат вятъра, или да се оставят да ги отвее.

И ето че най-после пинятата се пръсва и изсипва даровете си върху вярващите, и аз накрая получавам жадуваната награда – билет не към един живот, а към два...

– Какво избираш, Нану? – попитах аз. – Страх или желание? Хуракан или Ехекатл? Разрушителя или Вятъра на промяната?

Тя ме гледа втренчено със синьо-сивите си очи, очи с цвят на буреносен облак точно преди да го прониже гръм. През Димящото огледало виждам как цветовете ѝ преливат в най-неспокойните нюанси на пурпурното и синьото.

Но сега виждам още нещо. Образ, подобен на икона, който изпъква с по-голяма яснота, отколкото едно единайсетгодишно дете би могло да изрази. Виждам я за по-малко от секунда, но ми е достатъчно. Това е сцената с раждането на Исус на "Плас дю Тертр", майката, бащата и люлката.

Но в този вариант на сцената майката е с червена рокля, а косата на бащата е със същия цвят като...

И накрая започвам да разбирам. Затова тя толкова държи на тържеството, затова отделя толкова внимание на малките кукли в коледната къща, подрежда ги, разполага ги с такова старание, сякаш са живи хора.

Погледнете Тиери на снега отвън. За него няма роля в тази странна постановка. Ето ги и гостите – влъхвите, овчарите, ангелите. Нико, Алис, мадам Люзерон, Жан-Луи, Попол, мадам Пино. Те изпълняват ролята на гръцкия хор: дават кураж и подкрепа. А ето я и централната група. Анук, Розет, Рижия, Виан...

Кое беше първото нещо, което Анук ми каза?

Кой е умрял? Майка ми. Виан Роше.

Тогава го възприех като шега, като опит на едно дете да провокира възрастните. Но сега, когато познавам Анук по-добре, започвам да разбирам колко сериозни са били тези наглед лекомислени думи. Старият свещеник и социалната работничка не са били единствените жертви на онзи декемврийски вятър преди четири години. В този ден са умрели и Виан Роше, и дъщеря ѝ Анук, и сега тя иска да ги съживи...

Колко си приличаме с теб, Нану.

Разбираш ли, и аз имам нужда от нов живот. Франсоаз Лавери още ме преследва. Тази вечер пак видях физиономията ѝ в местния вестник, сега вече придружена с още няколко имена, сред които Мерседес Демойн и Ема Уиндзор, изредени под две размазани снимки, свалени от охранителни камери. Виждаш ли, Ани, и аз имам своите Достопочтени, и макар да действат бавно, те са упорити и преследването им от неудобство прераства в нещо близко до заплаха.

Как са разбрали за Мерседес? И как толкова бързо са направили връзката с Франсоаз? И с колко време мислиш, че разполага Зози, преди да падне в безмилостния им капан?

Може би ми е време, казвам си. Може би най-после съм изчерпала всички възможности в Париж. Може би въпреки всичките ми хитрини най-после е време да поема по други пътища. Но не като Зози. Вече не.

Ако някой ви предложи нов живот, няма ли да се възползвате?

Разбира се, че ще го направите.

И ако този живот може да ви предложи приключения, богатства и дете – не какво да е дете, а това хубаво, обещаващо, способно момиче, все още недокоснато от пръста на кармата, което може да изпрати всяка лоша мисъл и съмнително деяние обратно с трикратна сила и което мога да подхвърля на Достопочтените, когато не ми остане нищо друго...

Няма ли да се възползвате, ако можете?

Няма ли?

Разбира се, че ще го направите.

Е, ИЗМИНА ПОВЕЧЕ ОТ СЕДМИЦА, ОТКАКТО започнахме с уроците, и тя казва, че вече забелязва промяна. Аз научавам все повече мексикански неща – имена, истории, символи и знаци. Сега знам как да вдигна вятър с Ехекатл Променливия, как да измоля дъжд от Тлалок и дори как да призова Хуракан, за да отмъсти на враговете ми.

Не че мисля за отмъщение. След онази случка на опашката за автобуса Шантал и компания не са идвали на училище. Изглежда, че всички са се заразили. Мосю Жестен казва, че това е някакъв лишей, но така или иначе болните трябва да си стоят у дома, докато оздравеят, за да не заразят и останалите. Не можете да си представите колко различен става един клас от трийсет души, когато четиримата най-отвратителни ученици отсъстват. Но без Сюзан, Шантал, Сандрин и Даниел е дори приятно да се ходи на училище. Никой не е пиян морков, никой не се присмива на Матилд за това, че е дебела, а днес в часа по математика Клод отговори на въпрос на учителя, без да заеква.

Всъщност днес поработих върху Клод. Той е много свестен, като го опознае човек, макар че през повечето време така заеква, че не може да разговаря с никого. Но аз успях да пъхна в джоба му листче хартия, на което бях надраскала символ – Едно Ягуар за смелост – и не знам дали причината е, че онези четирите ги няма, но ми се струва, че вече забелязвам промяна.

Сега Клод е по-спокоен, седи изправен, а не прегърбен и макар че не е престанал напълно да заеква, днес говореше по-нормално. Понякога заеква толкова силно, че думите му стават напълно неразбираеми, той се изчервява и очите му се насълзяват, и всички се смущават – дори учителите, – и не смеят да го погледнат (с изключение на Шантал и компания, разбира се), но днес през целия ден Клод говореше разбираемо, без нито веднъж да се смути.

Успях да си поговоря и с Матилд. Тя е много срамежлива и все мълчи, носи големи черни пуловери, за да прикрие едрата си фигура, старае се да бъде незабележима с надеждата, че хората ще я оставят на мира. Те обаче никога не я оставят и Матилд ходи с наведена глава, сякаш се страхува да срещне погледите на другите, като от това изглежда дебела, тромава и тъжна, и никой не забелязва, че има прекрасна кожа – не като на Шантал, която има пъпки, – че косата ѝ е много гъста и хубава и че с правилната стойка и поведение тя също би могла...

– Трябва да опиташ – казах ѝ аз. – Ще се изненадаш.

– Какво да опитам? – промърмори Матилд, сякаш искаше да каже: "Защо си губиш времето с мен?"

Аз ѝ споделих някои от нещата, на които ме беше научила Зози. Тя ме изслуша внимателно, забравила да гледа в пода.

– Не мога да го направя – каза накрая, но аз забелязах надеждата в очите ѝ и тази сутрин, когато я видях на автобусната спирка, Матилд ми се стори различна: по-изправена, по-уверена и за пръв път, откакто я познавах, не беше облечена в черно. Носеше най-обикновен пуловер, но тъмночервен и не чак толкова широк. Аз ѝ казах, че е хубав, и Матилд ме погледна смутена, но доволна и за пръв път отиде с усмивка на училище.

И все пак ми е малко странно. Изведнъж станах – е, не точно всеобща любимка, но нещо такова, хората започнаха да ме гледат по друг начин, вече можех да влияя на начина им на мислене...

Как е могла мама да се откаже от всичко това? Иска ми се да я попитам, но знам, че не мога. Ще трябва да ѝ кажа за Шантал и компания и за куклите, и за Клод и Матилд, и за Рижия, и за Жан-Лу...

Днес Жан-Лу се върна на училище малко блед, но весел. Оказа се, че болестта му е била само хрема, но сърдечното му заболяване го прави податлив на всичко и дори една хрема може да се окаже сериозна. Но днес той се върна и пак започна да прави снимки и да гледа света през фотоапарата си. Жан-Лу снима всички: учителите, портиера, учениците, мен. Прави снимките много бързо, така че хората да не успеят да променят физиономиите си, и понякога това му създава неприятности – особено с момичетата, които искат да се кипрят и да позират...

– И да съсипят снимката – казва Жан-Лу.

– Защо? – питам го аз.

– Защото фотоапаратът улавя повече неща от невъоръженото око.

– И духовете?

– И тях.

Странно, но Жан-Лу е напълно прав. Той говори за Димящото огледало и за това как то показва неща, които обикновено не виждаме. Разбира се, Жан-Лу не познава древните символи. Но може би е правил снимки толкова дълго, че е овладял умението на Зози да фокусира – да вижда нещата такива, каквито са наистина, а не каквито хората искат да бъдат. Затова Жан-Лy обича да ходи на гробището, защото там търси неща, невидими за окото. Светещи призраци, истини, такива работи.

– И как изглеждам аз според теб?

Той прегледа албума си със снимки и ми показа една, която ми беше направил през голямото междучасие, докато тичах из двора.

– Малко е размазана – извини се Жан-Лy.

Ръцете и краката ми стърчаха във всички посоки, но лицето ми се виждаше ясно – усмихвах се.

– Това си ти – каза Жан-Лy. – Красива снимка.

Е, не можах да разбера дали се хвали или ми прави комплимент, затова не му отговорих и продължих да разглеждам останалите снимки.

Видях Матилд, наглед тъжна и дебела, но вътрешно красива, и Клод, докато говори с мен, без изобщо да заеква, и мосю Жестен в странна, неочаквана светлина, как се опитва да гледа строго, а всъщност му е смешно; имаше и снимки от сладкарницата, които Жан-Лy още не беше свалил и ми ги показа набързо на фотоапарата.

– Чакай малко – казах аз. – Това не е ли мама?

Тя беше, с Розет. Стори ми се някак стара, а Розет беше направила рязко движение и лицето ѝ не се виждаше. Изведнъж забелязах Зози да стои отстрани – изобщо не приличаше на себе си, с изкривена уста, със странен блясък в очите...

– Хайде! Ще закъснеем! – извика Жан-Лy.

И ние се затичахме към автобуса, за да отидем на гробището, където както обикновено щяхме да храним котките, да обикаляме по алеите под дърветата, от които канят кафяви листа, и да дебнем призраците.

Когато стигнахме, вече се стъмняваше и се виждаха само очертанията на гробовете на фона на небето. Не ставаше за снимки, освен ако не се използва светкавица, която според Жан-Лy е "гадост", но въпреки това беше необикновено и красиво с коледните светлини по-нагоре на хълма, които блестяха като звездни паяжини.

– Повечето хора не могат да видят това.

Той правеше снимки на небето, жълто и сиво, на гробовете, които се издигаха като корпуси на разбити лодки.

– Затова ми харесва да идвам тук по това време – продължи Жан-Лу. – Когато е почти тъмно и хората са се прибрали, и наистина си личи, че това е гробище, а не парк, където се разхождат известни личности.

– Скоро ще заключат вратите – казах му аз.

Правят го, за да не могат скитниците да спят на гробището. Някои обаче успяват да се промъкнат. Изкатерват се по каменната ограда или идват преди затваряне и се крият, за да не може пазачът да ги види.

Затова отначало го помислих за такъв – за скитник, който се готви да прекара нощта на гробището, или за сянка от надгробен камък с това широко палто и плетена шапка, нахлупена ниско на очите. Дръпнах Жан-Лу за ръката. Той ми кимна.

– Приготви се да бягаш.

Не че ме беше страх или нещо такова. Не мисля, че бездомниците са по-опасни от хората, които живеят в къщи. Но никой не подозираше къде сме, беше тъмно и аз знаех, че майката на Жан-Лу ще получи припадък, ако разбере къде ходи синът ѝ вечер след училище.

Тя мисли, че той ходи в клуба по шах.

Според мен майка му изобщо не го познава.

Но както и да е. Ние стояхме, готови да побегнем, ако бездомникът тръгне към нас. Тогава мъжът се обърна и аз видях лицето му...

Рижия?

Но преди да му извикам, той изчезна между гробовете, бърз като котка и безшумен като призрак.

ДНЕС ДОЙДЕ МАДАМ ЛЮЗЕРОН И ДОНЕСЕ НЯКОИ неща за коледната ни украса. Мебели играчки от старата ѝ къщичка за кукли, грижливо прибрани в кутии за обувки и загърнати в амбалажна хартия. Има легло с балдахин и бродирани завеси, маса и шест стола. Има и лампи, и килимчета, и мъничко огледало в позлатена рамка, и няколко кукли с порцеланови глави.

– Не мога да ви позволя да се разделите с тези неща – възразих аз, когато тя нареди всички предмети на тезгяха.

– Това са антики.

– Но са само играчки. Задръжте ги за колкото време ви трябват.

И аз ги сложих в къщата, където днес се отвори още една врата. Зад нея има приятна сценка с малко червенокосо момиче (една от куклите на Анук), което гледа към огромна купчина кибритени кутийки, всяка грижливо увита в цветна хартия и вързана с тъничка панделка.

Разбира се, скоро е рожденият ден на Розет. Празненството, което Анук подготвя така грижливо, е отчасти в нейна чест, а отчасти, както ми се струва, опит да се върне някогашното (може би въображаемо) време, когато Коледа за нас означаваше нещо повече от гирлянди и подаръци, а истинският живот беше по-близък до интимните сценки в малката коледна къща, отколкото до суровата действителност на нашите парижки улици.

Децата са толкова сантиментални. Опитах се да охладя ентусиазма ѝ, да ѝ обясня, че празненството си е празненство и че колкото и грижливо да е планирано, то не може да върне миналото, нито да промени настоящето, нито да накара снега да завали.

Но моите думи не дадоха никакъв резултат, като се изключи това, че сега Анук обсъжда всички подробности около тържеството със Зози вместо с мен. Всъщност забелязах, че откакто Зози се пренесе при нас, Анук прекарва повечето си свободно време в нейната стая, където мери обувките ѝ (чувам тропането на високи токчета по дъсчения под), смее се и говори с нея надълго и нашироко – за какво, питам се?

Мисля, че това донякъде е трогателно. Но нещо в мен – някакво завистливо, неблагодарно зрънце – ме кара да се чувствам пренебрегната. Разбира се, прекрасно е, че Зози е тук, че ни е толкова добра приятелка, че се грижи за децата, че ни помогна да преобразим сладкарницата и да започнем най-после да печелим от нея...

Но не мислете, че не виждам какво става. Когато се вгледам, забелязвам нещата зад кулисите – едва доловимия блясък, мелодичните звънчета пред витрината, окачения над прага талисман, който погрешно взех за коледна играчка, знаците, символите, фигурките в коледната къща, всекидневната магия, която отдавна бях изоставила и която сега оживява навсякъде около мен...

Какво лошо има, питам се аз. Това дори не може да се нарече магия – няколко талисмана тук-таме, един-два знака за късмет, все неща, които майка ми не би се поколебала да използва...

И въпреки това се чувствах неуютно. Нищо не се дава напълно безплатно. Като момчето от приказката, което продало сянката си срещу обещание, ако затворя очите си за условията на сделката, ако взема на кредит нещо от света, скоро ще трябва да платя цената за това...

А каква е тя, Зози?

Каква е твоята цена?

През целия ден се чувствах все по-неспокойна. Може би имаше нещо във въздуха, нещо в зимната светлина. Усетих, че ми липсва нечие присъствие, но чие – не можех да определя. Може би на майка ми, на Арманд, на Фрамбоаз. На някого, при когото нещата са прости. И на когото вярвам.

Тиери се обади два пъти, но аз не му отговорих. Той изобщо не би могъл да разбере. Опитах да се съсредоточа върху работата, но по някаква причина нещата не вървяха. Загрявах шоколада ту твърде силно, ту твърде слабо, изтървах млякото и то кипна, сипах пипер вместо канела в лешниковите рулца. Надвечер ме заболя главата, оставих Зози да се оправя със сладкарницата и излязох да глътна малко въздух.

Тръгнах напосоки, без определена цел. Със сигурност не към "Рю дьо ла Кроа", макар че двайсет минути по-късно се озовах точно там. Небето беше крехко като син порцелан, слънцето бе слязло твърде ниско, за да може да затопли въздуха. Радвах се, че съм с топло палто – кално кафяво, също като ботушите ми, – и се загърнах плътно в него, щом навлязох в сенките в подножието на хълма.

Беше съвпадение, чисто и просто. Цял ден не бях мислила за Рижия. И ето че го видях да стои пред сградата с работни ботуши, комбинезон и черна плетена шапка, нахлупена ниско над очите. Беше с гръб към мен, но веднага го познах – по движенията, ловки, но без припряност, по изопнатите здрави мускули на гърба и на ръцете, докато изхвърляше кашони и сандъци със строителни отпадъци в контейнера до бордюра.

Инстинктивно се скрих зад един паркиран микробус. Неочакваната среща с Рижия, учудването ми от това, че неволно се озовах тук, след като Зози ме беше предупредила да не идвам – тези неща ме направиха предпазлива; и сега аз го наблюдавах иззад микробуса, невзрачна в кафявото си палто, и сърцето ми подскачаше като автомат за пинбол. Чудех се дали да го заговоря. Не знаех дали искам да го заговоря. Какво търсеше той тук? Човек, който мрази големите градове, мрази шума, презира удобствата и предпочита откритото небе пред покрива над главата си...

Точно в този момент от сградата излезе Тиери. Веднага долових напрежението между тях. Тиери беше ядосан и разгорещен, каза нещо на Рижия и му направи знак да влезе.

Рижия се направи, че не го чува.

– Какво ти става, глух ли си или си малоумен? – кресна Тиери. – Ако случайно си забравил, ще ти напомня, че тук гоним срокове. И преди да започнеш, измери нивото. Тези дъски са от дъб, не от някаква си ела.

– Така ли говориш на Виан?

Акцентът на Рижия се появява или изчезва в зависимост от настроенията. Днес звучи почти екзотично, с лениви носовки и режещо "р". Парижанинът Тиери не може да разбере и дума.

– Какво?

Рижия заговори невъзмутимо бавно:

– Попитах и на Виан ли говориш така.

Видях как лицето на Тиери помръкна.

– Ян е причината да правя всичко това.

– Сега разбирам какво е видяла в теб.

Тиери се изсмя надменно.

– Довечера ще я попитам, искаш ли? Случайно ще ходя при нея. Мисля да я поканя на вечеря. Някъде, където не предлагат пица на парче.

И тръгна нагоре по улицата, а Рижия направи циничен жест зад гърба му. Аз бързо се скрих зад микробуса – чувствах се глупаво, но не исках никой да разбере, че съм тук. Тиери мина на шест крачки от мен с лице, напрегнато от гняв, неприязън и нещо близко до злорадство. Стори ми се по-стар, почти непознат, и за миг се почувствах като дете, надзърнало през забранена врата. После той се изгуби от поглед и Рижия остана сам.

Наблюдавах го още няколко минути. Насаме със себе си хората разкриват неочаквани страни от своята същност – вече забелязах това у Тиери, когато мина покрай мен. Но Рижия седна на бордюра и остана неподвижен, забил поглед в земята, по-скоро уморен, отколкото нещо друго, макар че при Рижия никога не се знае.

Помислих си, че трябва да се върна в сладкарницата. Анук щеше да се прибере след по-малко от час, трябваше да приготвя следобедната закуска на Розет, а и Тиери можеше да ме потърси...

Вместо това аз заобиколих микробуса.

– Здравей.

Рижия скочи на крака, неподготвен, с онази своя усмивка, която грее като слънце. Но после се опомни и отново стана предпазлив.

– Ако търсиш Тиери, няма го.

– Знам – казах аз.

Усмивката му се върна.

– Виж... – започнах аз.

Но той разпери ръце и аз се намерих в прегръдките му точно както преди, с глава на рамото му и топлото му ухание, ясно доловимо сред миризмите на дърво, лак и пот, обгърна и двама ни като одеяло.

– Да влезем. Ти трепериш.

Тръгнах след него и двамата се качихме по стълбите. Мястото беше неузнаваемо. Цялото в бели платнища, неподвижни като натрупал сняг, мебелите – струпани в ъглите, подът – покрит с ароматен прах. Сега, когато беше разчистен от хаоса на Тиери, аз видях колко просторен е всъщност апартаментът, видях високите тавани с гипсови орнаменти, широките врати, балконите с железни перила към улицата.

Рижия забеляза възхищението ми.

– Приятно е като във всяка клетка. Господин Голяма работа не пести средства.

Аз го погледнах.

– Явно не харесваш Тиери.

– А ти харесваш ли го?

Не реагирах на насмешливия му тон.

– Той не винаги е толкова рязък. Обикновено е много мил, знаеш ли? Може да е под напрежение, особено ако го предизвикваш...

– А може да е мил с когото трябва, а с останалите да се държи както му харесва.

Въздъхнах.

– Надявах се, че ще започнете да се разбирате.

– Как мислиш, защо още не съм си тръгнал? Защо не съм го фраснал по физиономията?

Аз сведох поглед и не отговорих. Напрежението помежду ни се засили. Ясно усещах как стои до мен в работния си комбинезон, изцапан с боя. Отдолу беше с фланелка, а на врата му висеше зелено речно камъче, окачено на връв.

– И какво търсиш тук? – попита той. – Наглеждаш работниците?

Ама че въпрос, помислих си аз. Какво да ти кажа? Че съм тук заради онази тайна извивка точно над ключицата ти, която така добре пасва на челото ми? Или защото знам не само любимите ти бонбони, а и всяка подробност, всяка частица от теб? Че на лявото си рамо имаш татуиран плъх, който все се преструвах, че не харесвам? Че косата ти е с цвят на недозряла чушка и на невен, че дребните рисунки на Розет толкова ми напомнят за нещата, които правиш от дърво и камък, че понякога ме боли да я гледам и да мисля, че тя не те познава...

Една целувка само щеше да влоши нещата. И аз го целунах – леко, няколко пъти, по цялото лице, – свалих шапката му и своето палто, намерих устните му с такова непоносимо облекчение...

В първите минути бях сляпа, лишена от всякаква мисъл. Съществуваше единствено устата ми, единственото истинско нещо бяха ръцете ми върху кожата му. Всичко друго в мен беше въображаемо и оживяваше от докосването му, постепенно, като земята под топящ се сняг. И аз го целунах отново като насън, застанала насред празната стая, пропита с мирис на масло и дървени стружки, цялата в бели платнища, издути като платна на кораб...

Някъде дълбоко в съзнанието ми се въртеше мисълта, че това нарушава предварителния план, че неимоверно ще усложни всичко. Но не можех да се спра. Толкова дълго бях чакала. И сега...

Сепнах се. Сега какво? Пак ли сме заедно? И какво ще стане? Ще помогне ли това на Анук и на Розет? Ще пропъди ли Достопочтените? Ще може ли нашата любов да ни нахрани, ще укроти ли вятъра поне за ден?

По-добре да не се беше събуждала, Виан, обади се гласът на майка ми в мен. И ако го обичаш, по-добре...

– Не дойдох за това.

Отблъснах го от себе си. Той не се опита да ме задържи, само стоеше и гледаше как с треперещи ръце обличам палтото си и оправям косата си.

– Защо дойде? – попитах го аз ядосана. – Защо остана в Париж, след като видя какво става тук?

– Ти не ми каза да си вървя – отговори Рижия. – Освен това исках да видя що за човек е Тиери. Да се уверя, че си добре.

– Не ми трябва твоята помощ – казах аз. – Добре съм. Още в сладкарницата видя, че при мен всичко е наред.

Рижия се усмихна.

– Тогава какво търсиш тук?

С годините свикнах да лъжа. Лъгах Анук, лъгах Тиери, сега трябваше да излъжа и Рижия. Ако не заради него, то заради себе си – защото знаех, че ако заспалата ми същност се пробуди, ласките на Тиери ще бъдат не просто нежелани, а направо непоносими и че всичките ми планове от последните четири години ще се развеят като листа на вятъра.

Погледнах Рижия.

– Сега ти казвам. Искам да си вървиш. Няма да е честно към теб, ако ти позволя да останеш. Ти се надяваш на нещо, което не може да стане, а не искам да страдаш.

– Не ми трябва твоята помощ – повтори той с насмешка. – Добре съм.

– Моля те.

– Ти каза, че го обичаш. Сега видяхме, че не е така.

– Не е толкова просто...

– Защо? – попита Рижия. – Заради сладкарницата? Ще се омъжиш за него заради една сладкарница?

– Мислиш, че е нелепо? Но къде беше ти преди четири години? И защо си мислиш, че можеш да се появиш след толкова време и да разчиташ, че нищо не се е променило?

– Ти не си се променила, Виан – той протегна ръка и докосна лицето ми. Между нас вече нямаше статично електричество: на негово място се беше появила тъпа, сладка болка. – И ако мислиш, че ще си тръгна точно сега...

– Трябва да мисля за децата си. Не става дума само за мен – аз взех ръката му и я стиснах силно. – Ако днес видяхме нещо, то е следното: не мога повече да оставам насаме с теб. Нямам доверие на себе си. Не съм в безопасност.

– Толкова ли е важно да си в безопасност?

– Ако имаше деца, щеше да знаеш, че е важно.

Е, това беше най-голямата лъжа. Но трябваше да я изрека. Той трябва да си тръгне. Ако не заради своето спокойствие, то поне заради моето, заради Анук и Розет. Когато се прибрах, те бяха горе: Анук вече седеше в стаята на Зози и въодушевено ѝ разказваше какво е станало днес в училище. Този път по изключение се зарадвах, че мога да остана сама, затворих се за половин час в стаята си, за да подредя отново картите на майка ми и да успокоя разклатените си нерви.

Магът, Кулата, Обесеният, Глупакът.

Смъртта. Влюбените. Колелото на Съдбата.

Колелото на съдбата. На картата е изобразено колело, което се върти неумолимо. Папи и просяци, хора от простолюдието и крале отчаяно стискат спиците му и въпреки примитивните изображения аз различавам чертите им, отворените усти, почтителните усмивки, които се изкривяват от ужас при неумолимото завъртане на колелото...

Взирам се във Влюбените. Адам и Ева стоят голи, уловени за ръце. Косата на Ева е черна. Косата на Адам – рижа. В това няма нищо загадъчно. Картите са отпечатани само в три цвята: жълто, червено и черно, които в съчетание с белия фон съставляват цветовете на четирите вятъра...

Защо пак излизат същите карти?

Какво послание съдържат?

В шест часа се обади Тиери да ме покани на вечеря. Казах му, че имам мигрена и беше почти вярно: главата ми пулсираше като болен зъб и само от мисълта за храна болката се усилваше. Обещах му да се видим на другия ден и се помъчих да пропъдя от главата си мислите за Рижия. Но щом затворех очи да заспя, усещах допира на устните му до лицето ми, а когато Розет се събуди и се разплака, в плача ѝ долових неговия глас и в сивозелените ѝ очи съзрях неговите...

ДО БЪДНИ ВЕЧЕР ОСТАВАТ ДЕСЕТ ДНИ. ДЕСЕТ ДНИ ДО голямото празненство; а нещата, които отначало ми се виждаха лесни, започнаха да стават все по-сложни.

Първо Тиери. После Рижия.

Ох. Каква бъркотия.

Откакто говорих със Зози в неделя, непрекъснато мисля как да постъпя. Първата ми мисъл беше да отида веднага при Рижия и да му разкажа всичко, но Зози ме предупреди, че това ще бъде грешка.

На теория планът ми изглежда съвсем лесен: да кажа на Рижия, че е баща на Розет, да се отърва от Тиери и нещата да станат пак каквито бяха, после всички да се съберем на Бъдни вечер и да празнуваме. Край. Чисто и просто.

В действителност не е чак толкова просто. В действителност, казва Зози, някои мъже не понасят лесно бащинството. Особено ако детето е като Розет – ами ако Рижия не може да го понесе? Ако това, че тя не е като другите, го накара да се срамува от нея?

Снощи почти не мигнах. Когато видях Рижия на гробището, се запитах дали Зози е права, че той изобщо не иска да ни вижда. Но тогава защо работи за Тиери? Знае ли за Розет или не знае? Блъсках си главата и не намирах обяснение. Затова днес реших да го потърся на "Рю дьо ла Кроа".

Застанах пред сградата в три и половина изнервена и разтреперана. Бях избягала от последния час – сега всички се готвят за изпитване и ако някой ме попита, ще кажа, че съм била в библиотеката. Жан-Лу щеше да забележи отсъствието ми, ако беше на училище, но днес той пак отсъстваше и след като нарисувах на дланта си знака на Едно Маймуна, аз се измъкнах, без никой да ме види.

Взех автобуса до "Плас дьо Клиши" и оттам отидох пеша до "Рю дьо ла Кроа", широка и тиха улица точно над гробището, с големи стари къщи, наредени като сватбени торти от едната страна, а от другата има висок кирпичен зид.

Апартаментът на Тиери е на последния етаж. Всъщност той е собственик на цялата сграда с двата етажа и партера. Това е най-големият апартамент, който съм виждала през живота си, макар че Тиери все казва, че изобщо не е голям, и се оплаква, че стаите са тесни.

Сградата ми се стори празна. От едната страна имаше скеле, вратите бяха целите в найлони. Отвън седеше човек със строителна каска и пушеше, но аз видях, че не е Рижия.

Влязох. Качих се по стълбите. На първия етаж се разнасяше бръмчене и приятно ухаеше на прясно нарязано дърво. После чух и гласове, или по-точно един глас – гласа на Тиери, – който се извисяваше над шума. Последните няколко стъпала бяха посипани с прах и стружки. Вратата беше покрита с найлон, аз я открехнах и надникнах вътре.

Рижия беше с маска на лицето и заглаждаше с машина голите дъски на пода. Навсякъде миришеше на сурово дърво. Тиери стоеше над него със сив костюм, жълта каска и същата физиономия, с която гледа как Розет яде с ръце и размазва храната си по масата. Рижия изключи машината и свали маската. Беше уморен и не особено доволен.

Тиери огледа дъските и каза:

– Почисти праха и ги лакирай. Искам преди да си тръгнеш, да си ги минал поне веднъж с лака.

– Сигурно се шегуваш. Ще трябва да стоя до полунощ.

– Щом трябва – каза Тиери. – Няма да губя още един ден. До Бъдни вечер трябва да сме приключили.

После излезе, мина покрай мен и тръгна по стълбите надолу. Бях се скрила зад вратата и той не ме видя, но аз го разгледах добре и физиономията му изобщо не ми хареса. В нея имаше нещо самодоволно, не точно усмивка, по-скоро озъбване. Сякаш беше Дядо Коледа, решил тази година да не раздаде подаръците на децата, а да ги запази за себе си. И в този момент намразих Тиери. Не защото се беше развикал на Рижия, а защото явно се мислеше за нещо повече от него. Личеше си по погледите, които му хвърляше, по това как стоеше над него, все едно чакаше Рижия да му лъсне обувките, а в цветовете му имаше още нещо – нещо като завист или дори по-лошо...

Рижия седеше с кръстосани крака на пода, маската висеше на врата му, а в ръката му имаше бутилка вода.

– Анук! – той се усмихна. – Виан с теб ли е?

Аз поклатих глава. Усмивката му изчезна.

– Защо не идваш при нас? Каза, че ще дойдеш.

– Просто бях зает – той се огледа из стаята, цялата в найлони и купчини мебели, загърнати като подаръци. – Харесва ли ти?

– Ами...

– Край на местенето. Ще си имаш своя стая. Близо до училище и така нататък.

Понякога се чудя защо възрастните постоянно говорят за образование, след като е очевидно, че децата знаят повече за живота от тях. Защо вечно усложняват всичко? Защо не живеят по-просто?

– Чух какво ти каза Тиери. Не бива да ти говори така. Мисли се за нещо повече от теб. Защо не му кажеш да си гледа работата?

Рижия сви рамене.

– Нали ми плаща. Освен това... – видях как очите му блеснаха. – Може скоро да му го върна.

Седнах на пода до него. Той миришеше на пот и на стърготини, ръцете и косата му бяха целите в прах. Но нещо не беше както преди. Не можех да разбера какво. Очите му грееха весело, ярко, с надежда, за разлика от онзи път в сладкарницата.

– Е, Анук, какво мога да направя за теб?

Трябваше да кажа на Рижия, че е баща на Розет. Да.

Точно така. На думи изглежда лесно като повечето неща. Но когато дойде моментът да се направи...

Аз наплюнчих пръста си и начертах на прашния под знака на Господарката Лунен заек. Зози казва, че това е моят знак. Кръг със заек вътре. Това е символът на новата луна, знакът на любовта и на новото начало, и след като е моят знак, реших, че ще подейства на Рижия.

– Какво има? – той се усмихна. – Езика ли си глътна?

Дали защото думите му ме предизвикаха, или защото никога не ме е бивало да лъжа – особено хората, които обичам, – но изплюх камъчето. Зададох въпроса, който ме човъркаше, откакто говорих със Зози...

– Знаеш ли, че си баща на Розет?

Рижия ме погледна втренчено.

– Какво каза? – попита той.

Нямаше грешка: беше стъписан. Значи не е знаел; но не изглеждаше да е особено доволен.

Погледнах знака на Господарката Лунен заек и начертах до него двойния кръст на Червения Тецкатлипока.

– Знам какво си мислиш. Че изглежда малка за четиригодишно дете. Още се плюнчи. Буди се нощем. И някои неща не ѝ се удават, като например да говори или да се храни с лъжица. Но е много забавна и сладка и ако ѝ дадеш възможност...

Лицето му прежълтя като праха на пода. Той тръсна глава, сякаш сънуваше лош сън и искаше да се събуди.

– Четиригодишно?

– Идната седмица ще има рожден ден – аз му се усмихнах. – Така си и мислех. Че не си знаел. Казвах си: "Рижия нямаше да си отиде просто така, ако знаеше за Розет."

И после му разказах за раждането ѝ, за малката пекарна за палачинки в Ле Лавьоз и как отначало Розет боледуваше, как я хранехме с капкомер, как се преместихме в Париж и какво стана после...

– Почакай – прекъсна ме Рижия. – Виан знае ли, че си тук? Знае ли, че си дошла да ми кажеш това?

Аз поклатих глава.

– Никой не знае.

Той се замисли и цветовете му постепенно преминаха от хладно сини и зелени в яркочервени и оранжеви, и устните му се свиха, и той престана да бъде Рижия, когото познавах.

– Значи... през цялото това време тя е мълчала? Аз имам дъщеря, а дори не знам?

Рижия говори съвсем като южняк, когато се ядоса, и сега едва му се разбираше, все едно говореше на друг език.

– Е, може би не е имала възможност да ти каже.

Той гневно изсумтя.

– Може би мисли, че не ставам за баща.

Искаше ми се да го прегърна, да го утеша, да му кажа, че ние го обичаме – и двете. Но Рижия беше прекалено ядосан, за да ме изслуша – виждах го дори без Димящото огледало, – и изведнъж си помислих, че може би съм сгрешила, като съм му казала, че е трябвало да послушам съвета на Зози...

Изведнъж той стана и решително стъпка в прахта знака на Червения Тецкатлипока.

– Надявам се, че добре сте се позабавлявали за моя сметка. Жалко, че всичко ще свърши толкова рано – можехте да изчакате до края на ремонта... – Рижия свали маската от врата си и гневно я запрати в стената. – Кажи на майка си, че аз бях дотук. Че вече няма опасност. Взела е решение – да се оправя. И можеш да кажеш на Льо Тресе, че оттук нататък ще ремонтира апартамента си сам. Аз се махам.

– Къде отиваш?

– У дома – каза Рижия.

– С лодката ли?

– Каква лодка?

– Нали каза, че имаш лодка? – напомних му аз.

– А, да – той се втренчи в ръцете си.

– Искаш да кажеш, че нямаш лодка?

– Разбира се, че имам. Лодка и половина – отговори тихо Рижия, без да ме погледне. Аз направих знака на Димящото огледало, видях цветовете му – смесица от гневно червено и равнодушно зелено – и си помислих: "О, моля те. Само веднъж."

– Къде е?

– На кея "Арсенал".

– Как ти хрумна да дойдеш тук?

– Просто минавах.

Поредната лъжа, помислих си аз. Не е лесно да плаваш нагоре по течението чак от Тан. Може би са нужни месеци, за да се стигне до тук. И човек не минава ей така през Париж. Трябва да се направи резервация на кея "Плезанс".

Трябва да се плати за пускането на котва. И изведнъж се запитах защо след като Рижия има лодка, е дошъл да работи за Тиери.

Но ако е решил да ме лъже, как изобщо ще говоря с него? Целият ми план (в сегашния му вид) се градеше на това, че Рижия ще се радва да ме види, ще каже колко сме му липсвали с мама, колко му е станало мъчно, като е разбрал, че тя ще се омъжва за Тиери, а после аз ще му кажа за Розет и той ще разбере, че не може да си тръгне, и ще заживее с нас в сладкарницата, и мама няма да се омъжи за Тиери, и ще бъдем щастливо семейство...

Като помисля, сега ми се вижда глупаво.

– А какво да правим ние с Розет? Организирали сме тържество на Бъдни вечер – аз извадих поканата му от ученическата си чанта и му я връчих. – Трябва да дойдеш! Ето, имаш и покана, и всичко.

Рижия се изсмя горчиво.

– Кой, аз? Бъркаш ме с някой друг татко.

Уф, ама че работа. Колкото повече се опитвах да му обясня, толкова повече го ядосвах: като че ли новата ми Система, която беше направила чудеса с Нико, Матилд и мадам Люзерон, при Рижия изобщо не действаше.

Ако можех да довърша куклата му...

И тогава ме осени вдъхновение.

– Я гледай! – извиках аз. – Имаш прах по косата.

И посегнах да го изтупам.

– Ох! – каза Рижия.

– Извинявай.

– Може ли да се видим утре? – попитах аз. – Поне да си кажем довиждане...

Той мисли толкова дълго, че бях почти сигурна, че ще откаже.

После въздъхна.

– Ще те чакам на гробището в три часа. При гроба на Далида.

– Добре – казах аз и скришом се усмихнах.

Рижия забеляза.

– Няма да остана – предупреди ме той.

Е, ти си мислиш така, Рижко.

И когато разтворих дланта си, между пръстите ми имаше три рижи косъма.

Защото този път Рижия, който винаги прави каквото иска, ще направи това, което аз искам. Сега аз съм на ход. Аз решавам. Той ще дойде на тържеството, каквото и да стане. Каквото и да ми струва това. Може да не иска, но ще дойде – дори ако се наложи да призова Хуракан, за да го доведе.

ЗАКЛИНАНИЕ ЗА ПРИЗОВАВАНЕ НА ВЯТЪРА.

Първо запалваме свещи. Може червени – те са за късмет и такива неща, – но, разбира се, и белите вършат работа. Само че ако искаме да направим всичко както, трябва, най-добре да са черни, защото черното е цветът на края на годината, на бавното тъмно време между Деня на мъртвите и декемврийското пълнолуние, когато мъртвата година пак се съживява.

После очертаваме кръг на пода с жълт тебешир. Преместваме леглото и синия килим, за да оголим дървения под. Когато всичко свърши, ги връщаме обратно, защото мама може да забележи следите. Не че ще разбере, но все пак...

Мама не бива да знае.

Виждаш, че съм с червени обувки. Не знам защо; имам чувството, че ми носят късмет, че нищо лошо не може да ми се случи, когато съм с тях. Вземаме боя на прах или цветен пясък (аз използвам захар), за да отбележим точките на кръга. Черно – север, бяло – юг, жълто – изток, червено – запад. Разпръскваме пясъка около кръга, за да умилостивим малките богове на вятъра.

А сега за жертвоприношението – тамян и смирна. Както знаеш, това са донесли влъхвите на бебето Исус. Мисля, че щом става за бебето Исус, става и за нас. А колкото до златото... Е, аз съм приготвила шоколадови бонбони, увити в златен станиол – би трябвало да свърши работа, нали? Зози казва, че ацтеките винаги са поднасяли шоколад на боговете. И кръв, разбира се, но се надявам да не искат много. Едно убождане с карфица – ох! – и стига толкова; сега запалваме тамян и сме готови да започнем.

Сядаме в кръга с кръстосани крака и вземаме по една кукла във всяка ръка. Трябва да изсипеш малко червена захар на пода, за да има с какво да рисуваш.

Първо е ред на знака на Господарката Лунен заек. Чехълчо ще ми го пази, ще застане тук, в края на тебеширения кръг. После от моята страна рисуваме Синия Тецкатлипока Колибри за небе, а от твоята – Червения Тецкатлипока Маймуна за земя. Бам ще пази от тази страна, до него ще начертаем знака на Едно Маймуна.

Ето. Готово. Забавно е, нали? И преди сме го правили, помниш ли? Само че тогава нещо се обърка. Този път няма да се обърка. Този път ще призовем правилния вятър. Не Хуракан, а Вятъра на Промяната, защото тук има нещо, което трябва да променим.

Добре. Сега начертай спирала върху червената захар.

Сега да кажем заклинанието. Нищо че не знаеш думите, можеш да пееш с мен, ако искаш. Пей:

Точно така. Но по-тихо.

Добре. Сега да вземем куклите. Това е Рижия. Ти не го познаваш, но скоро ще го опознаеш. А това е мама, виждаш ли? Мама с хубавата червена рокля. Истинското ѝ име е Виан Роше. Затова го прошепнах в ухото ѝ. А кой е този с оранжевата коса и големите зелени очи? Това си ти, Розет. Това си ти. Сега ще ги наредим всички заедно в кръга при запалените свещи и ще начертаем по средата знака на Ехекатл. Защото мястото им е един до друг, като на хората в коледната къща. И скоро те пак ще бъдат заедно като истинско семейство...

А този? Кой е този извън жълтия кръг? Това е Тиери с мобилния си телефон. Не искаме вятърът да отвее Тиери, но той не бива повече да бъде с нас, защото ти можеш да имаш само един баща, Розет, а той не е твоят баща. Затова трябва да си отиде. Извинявай, Тиери.

Чуваш ли вятъра отвън? Това е Вятърът на Промяната, идва насам. Зози казва, че можеш да яхнеш вятъра, че той е като див кон, който може да се опитоми и да се научи да те слуша. Можеш да бъдеш хвърчило, птица, можеш да изпълняваш желания, можеш да послушаш волята на сърцето си...

Ако желанията бяха коне, бедняците щяха да яздят.

Хайде, Розет. Да пояздим.

НЕ Е ЗА ВЯРВАНЕ КОЛКО ЛУКАВО МОЖЕ ДА БЪДЕ ЕДНО дете. Като домашна котка, която денем мърка на дивана, а нощем става надменна царица, изкусен ловец, който гледа отвисоко на другия си живот.

Анук не е ловец – поне засега, – но и у нея има нещо неопитомено. Разбира се, това ме радва – все пак не си търся домашно животно, – но трябва да я държа под око, за да не предприеме нещо зад гърба ми.

Първо, призова Ехекатл без мен. Нямам нищо против, дори се гордея с нея. Тя проявява въображение, изобретателност, измисля свои ритуали, ако наличните не ѝ вършат работа – накратко, тя е роден Хаос магьосник.

Второ – и по-важно, – вчера е ходила при Рижия тайно от мен и въпреки заръките ми. За щастие после е написала за това в дневника си, който аз редовно следя. Не е никак трудно: и тя като майка си пази всичките си тайни в кутия за обувки, която крие в гардероба – банално, но удобно, – и откакто се настаних тук, аз редовно проверявам съдържанието и на двете кутии.

Излиза, че не е чак толкова зле. Днес Анук ще се срещне с него на гробището в три часа. Донякъде така е дори по-добре: плановете ми за Виан са почти осъществени и е време да пристъпя към следващия етап. Но да откраднеш живот на документи е много по-лесно, отколкото когато работиш с хора от плът и кръв – няколко захвърлени сметки, паспорт, откраднат от нечия чанта на летището, дори име върху прясно изкопан гроб са на практика достатъчни. Но този път не ми трябва само име или кредитни карти и изобщо не опира до пари.

Разбира се, това е стратегическа игра. Като много други стратегии тя се състои в подреждане на частите от мозайката, без противникът да подозира какво правиш, и после трябва да решиш кои части да жертваш, за да излезеш победител. Следва двубой – схватка между Ян и мен – и трябва да призная, че учудващо за себе си го очаквам с голямо нетърпение. Да се изправя срещу нея в последното ниво, като знам какъв е залогът...

Това си струва да се изиграе.

Да направим равносметка на постигнатото дотук. Покрай всички останали занимания аз се боря усилено с пинятата на Ян и досега от нея паднаха няколко неща.

Първо, тя не е Ян Шарбоно.

Е, това вече го знаех, разбира се. Но по-интересното е, че не е и Виан Роше – или поне така мисля, след като прегледах съдържанието на кутията ѝ. Знаех си, че съм пропуснала нещо важно, и завчера, когато Ян излезе, най-после намерих това, което търсех.

Всъщност го видях още първия път, но не му обърнах внимание, защото се бях съсредоточила върху Виан Роше. Но то е там, в кутията, вързано с избеляла червена панделка: сребърно талисманче коте, вероятно свалено от евтина гривна или синджир, почерняло от времето. То стои в кутията на Виан до пакет ароматни сандалови пръчки и колода карти Таро, доста овехтели и опърпани.

Също като мен Виан пътува с малко багаж. Нещата, които пази, не са безполезни вехтории. Всяка вещ в тази кутия има определено значение и същото важи за сребърния талисман. Той е споменат в една изрезка от вестник, толкова изтъняла и потъмняла, че не посмях да я разгърна нацяло: в статията се разказва за изчезването на Силвиан Кайу, бебе на осемнайсет месеца, откраднато пред една аптека преди повече от трийсет години.

Дали е правила опити да се върне? Инстинктът ми подсказва, че не е. Човек сам избира семейството си, казва тя, и онова младо момиче, което е нейна майка и чието име дори не се споменава в статията, за нея е само източник на ДНК. За мен обаче...

Наречете ме любопитна, ако щете. Потърсих информация в интернет. Отне ми известно време – всеки ден изчезват деца, а това беше стар случай, разследването беше отдавна прекратено и никой вече не се интересуваше от него, – но накрая намерих това, което търсех, включително името на майката, млада жена на двайсет и една години по времето, когато детето ѝ е изчезнало, сега на четирийсет и девет (ако се вярва на информацията в уебсайта на училището, което е завършила), разведена, без деца, все още живее в Париж близо до "Пер Лашез" и държи малък хотел.

Хотелът се казва "Льо Стендал" и се намира на ъгъла на булевард "Гамбета" и улица "Матис". Има не повече от десетина стаи, проскубана изкуствена елха във фоайето и екстравагантно претрупан интериор. До камината има кръгла масичка, на която под стъклен похлупак е застанала мирно порцеланова кукла с копринена розова рокля. Друга кукла, облечена като булка, стои на стража в подножието на стълбището. Трета – синеока, с червено палто и шапка – седи на рецепцията.

И там зад бюро седи самата управителка, едра жена с изпито лице, рядка коса, типична за хората на постоянна диета, и очи също като на дъщеря си...

– Госпожо...

– Какво обичате?

– Аз съм от "Льо Роше дьо Монмартър". Правим специална промоция на домашно приготвени шоколадови бонбони, затова искам да ви предложа да опитате тези мостри...

Лицето на госпожата изведнъж се вкисна.

– Не се интересуваме – каза тя.

– Не сте длъжна да купувате. Само опитайте няколко бонбона и...

– Не, благодаря.

Разбира се, не очаквах друго. Парижани са много подозрителни хора, а предложението ми беше твърде примамливо, за да не е измама. Въпреки това аз извадих една кутия с нашите специалитети и я отворих на рецепцията. Дванайсет трюфела в гъст слой какао на прах, всеки поставен в гнездото си от златиста хартия, в ъгъла на кутията – жълта роза, а отстрани на капака – символът на Господарката Кървава луна.

– Вътре има визитна картичка – казах аз. – Ако ви харесат, можете да поръчате направо от нас, без посредници. Ако ли не... Тези са подарък от заведението. Хайде. Опитайте и ми кажете какво мислите.

Госпожата се поколеба. Виждах как вродената ѝ подозрителност се бори с миризмата, която се разнася от кутията: плътен аромат на дим и какао, леки нотки на карамфил, кардамон, ванилия, летливото ухание на "Арманяк", напомнящо за изгубени времена, сладка горчивина като отминало детство.

– На всеки хотел в Париж ли ги подарявате? Така няма да спечелите много.

Аз се усмихнах.

– Раздавай, за да получаваш. Така мисля аз.

Тя извади един трюфел от златното му гнездо.

Отхапа.

– Хм. Не са лоши.

Всъщност мисля, че това е слабо казано. Очите ѝ са притворени, устата ѝ се изпълва със слюнка.

– Харесват ли ви?

И още как: изкусителният знак на Господарката Кървава луна озарява лицето ѝ с розовото си сияние. Сега ясно различавам Виан в тази жена – остаряла и уморена Виан, натрупала горчивина в преследване на състояние, бездетна Виан, която няма друг отдушник за любовта си освен този хотел и порцелановите кукли.

– Със сигурност си заслужават – каза тя.

– Визитната ни картичка е вътре. Заповядайте в сладкарницата.

Госпожата кимна унесено с притворени очи.

– Весела Коледа – казах аз.

Тя не отговори.

А синеоката кукла с червеното палто ми се усмихна многозначително под стъкления си похлупак като дете, замръзнало в буца лед.

ЕДВА ДОЧАКАХ ДНЕШНИЯ ДЕН, КОГАТО ЩЯХ ДА СЕ срещна с Рижия. Исках да видя дали нещо се е променило, дали съм успяла да обърна вятъра. Очаквах знак. Сняг или дъжд, или северно сияние, или рязка промяна на времето, но тази сутрин, когато се събудих, видях същото жълто небе и същата мокра улица и макар че наблюдавах скришом мама, тя не ми се видя променена: въртеше се в кухнята както винаги с прибрана назад коса и престилка върху черната рокля.

Но тези неща искат време, за да подействат. Промяната не настъпва толкова бързо и може би беше неразумно от моя страна да чакам всичко да стане изведнъж – и Рижия да дойде, и мама да прозре истината за Тиери, и да завали сняг. Затова запазих спокойствие, излязох с Жан-Лy и цял ден чаках да стане три часът.

Три часът, гробът на Далида. Не можете да го пропуснете – скулптура в цял ръст, макар че не знам точно коя е Далида – може да е била актриса. Закъснях с няколко минути и Рижия вече ме чакаше. В три и десет беше почти тъмно и докато тичах по стълбите към гроба, виждах само фигура, седнала на един камък, почти като скулптура, напълно неподвижна в дългото си сиво палто.

– Помислих, че няма да дойдеш.

– Извинявай, че закъснях – казах аз и го прегърнах. – Трябваше да се отърва от Жан-Лy, нали разбираш.

Той се усмихна.

– Звучи направо зловещо. Кой е Жан-Лy?

Аз му отговорих, като малко се смутих.

– Един приятел от училище. Много обича да идва тук. Да прави снимки. Мисли, че някой ден ще види призрак.

– Избрал е подходящото място – отбеляза Рижия и ме погледна. – Е? Какво става?

Уф. Направо не знаех откъде да започна. През последните седмици се случиха толкова неща и...

– Ами с Жан-Лу се скарахме.

Знам, че е глупаво, но очите ми се насълзиха. Нямаше нищо общо с Рижия, разбира се, и нямах намерение да говоря за това, но след като го споменах...

– За какво? – попита той.

– За глупости. Нищо особено – казах аз.

Рижия се усмихна тънко, както се усмихват някои църковни статуи. Не че прилича на ангел. Но... някак търпеливо, нали се сещате, все едно казваше: "Мога да чакам цял ден, ако се наложи."

– Той се закле да не идва повече в сладкарницата – обясних аз и ми стана толкова обидно, че за малко да се разплача, особено за това, че се изпуснах пред Рижия. – Каза, че не се чувства уютно.

Всъщност той не каза само това. Но другото беше толкова глупаво и толкова несправедливо, че нямах сили да го повторя. Вижте, аз наистина харесвам Жан-Лу. Но Зози е най-добрата ми приятелка – освен Рижия и мама, разбира се – и ми е обидно, че той говори така за нея.

– Жан-Лу не харесва Зози? – попита Рижия.

Аз свих рамене.

– Той не я познава. Сигурно е заради онзи път, когато тя му се сопна. Обикновено Зози не е такава. Просто не обича да ѝ правят снимки.

Но не беше само това. Днес Жан-Лy ми показа двайсетина снимки, които беше разпечатал на принтера си. Снимки, правени в сладкарницата: на коледната къща, на мама и на мен, на Розет. Имаше и четири снимки на Зози, уловена под необичаен ъгъл, сякаш се беше опитал да я снима тайно...

– Не е честно. Тя каза, че не иска да я снимаш – сопнах се аз на Жан-Лу.

Той се заинати:

– Само ги погледни.

Погледнах ги. Бяха ужасни. Размазани, а Зози изобщо не приличаше на себе си – виждаше се само блед овал вместо лице и уста, сгърчена като бодлива тел – и всичките имаха еднакъв дефект: някакво тъмно петно около главата ѝ, очертано с жълто...

– Сигурно си объркал нещо при разпечатването – казах аз.

Жан-Лу поклати глава.

– Не съм ги пипал, така излязоха.

– Е, тогава е от светлината или от нещо друго.

– Може би – каза той. – Или от нещо трето.

Аз го изгледах.

– Какво искаш да кажеш?

– Знаеш – каза той. – Светещ призрак.

Нямам думи. Светещ призрак. Предполагам, че Жан-Лу иска да види призрак от толкова време, че съвсем се е побъркал. И от всички хора да нарочи точно Зози! Може ли такова нещо?

Рижия ме гледаше със същата ангелска физиономия.

– Разкажи ми за Зози – предложи той. – Доколкото разбирам, с нея сте много близки.

Тогава аз му разказах за погребението, за бонбонените обувки, за Празника на Вси светии, за това как Зози изведнъж се появи в живота ни като приказна фея, как всичко стана прекрасно...

– Майка ти ми се вижда уморена.

Кой го казва, помислих си аз. Той изглеждаше съсипан, лицето му беше дори по-бледо от обикновено, а косата му плачеше за шампоан. Зачудих се дали има какво да яде или дали не е трябвало да му донеса храна.

– Е, сега имаме много работа. Наближава Коледа и...

Чакай малко, казах си аз.

– Шпионираш ли ни?

Рижия сви рамене.

– Понякога пътят ми минава оттам.

– Закъде?

Той пак сви рамене.

– Да речем, че съм любопитен.

– Затова ли остана? Защото си любопитен?

– Да, и защото мислех, че майка ти е в беда.

Аз подскочих.

– Тя наистина е в беда! Всички сме в беда!

И му разказах за Тиери и за плановете му, и как нищо вече няма да е същото, и как ми е мъчно за времето, когато всичко беше просто.

Рижия се усмихна.

– Никога не е просто.

– Поне знаехме кои сме.

Той само сви рамене и замълча. Аз пъхнах ръка в джоба си. Там беше куклата му – същата, която бях използвала предишната вечер. С трите рижи косъма, прошепнатата тайна и спиралата на Ехекатл, Вятъра на Промяната, нарисувана с флумастер на сърцето му.

Рижия потрепери и се загърна плътно в палтото си.

– Значи няма да си отидеш? – попитах аз.

– Исках да си отида. Може би трябваше. Но нещо ме притеснява, Анук, не ти ли се е случвало да имаш чувството, че става нещо нередно, че някой те използва, че те манипулира и че само ако знаеш как и защо го прави...

Рижия ме погледна и аз с облекчение видях, че в цветовете му няма гняв, само нюанси на синьото, които подсказват размисъл. Той продължи да говори с тих глас и аз си помислих, че досега не съм го чувала да приказва толкова – Рижия не се изразява с много думи.

– Вчера се ядосах. Ядосах се на Виан, че е скрила такова нещо от мен. Толкова, че не виждах и не чувах, не можех да мисля. После обаче започнах да разсъждавам. Все се питах как Виан Роше, която познавам, е успяла толкова да се промени. Отначало мислех, че вината е на Тиери, но аз познавам този тип хора. Познавам и Виан. Знам колко е силна. И знам, че не би позволила на човек като Тиери льо Тресе да влияе на живота ѝ, особено след нещата, които е преживяла... – той поклати глава. – Не, ако майка ти е в беда, причината не е в него.

– Тогава в кого?

Рижия ме погледна.

– Има нещо около твоята приятелка Зози, което не ми е ясно. Щом я видя, усещам, че нещо не е наред. Прекалено е съвършена. Изглежда ми съмнителна. Може би дори... опасна.

– Какво искаш да кажеш?

Рижия само сви рамене.

Започна да ми идва до гуша. Първо Жан-Лу, а сега и Рижия. Опитах се да му обясня:

– Виж, тя много ни помага, работи в сладкарницата, грижи се за Розет, учи ме на разни неща.

– Какви неща?

Е, щом не харесва Зози, няма смисъл да му разказвам.

Пъхнах ръка в джоба си и напипах куклата, твърда като кокал, увит във вълна.

– Ти просто не я познаваш. Трябва да ѝ дадеш шанс.

Рижия изглеждаше непреклонен. Науми ли си нещо, трудно може да го разубеди човек. Толкова е обидно – двама от най-близките ми приятели...

– Зози ще ти хареса. Наистина. Тя се грижи за нас...

– Ако мислех, че е така, досега да съм си тръгнал. Само че...

– Ще останеш ли?

Забравих, че съм му ядосана и го прегърнах.

– Ще дойдеш ли на коледното тържество?

– Ами... – той въздъхна.

– Страхотно! Тъкмо ще видиш какъв човек е Зози. И ще се запознаеш както трябва с Розет... О, Рижко, толкова се радвам, че оставаш!

– Да. И аз.

Но по гласа му не личеше да се радва. Всъщност стори ми се много разтревожен. И все пак планът ми успя, което е най-важното. Розет и аз успяхме да обърнем вятъра...

– Имаш ли нужда от пари? – попитах го аз. – В момента имам... – погледнах в джоба си. – Шестнайсет евро и дребни монети, мога да ти ги дам. Мислех да купя подарък на Розет, но...

– Не – отговори той малко рязко или поне така ми се стори. Рижия не обича да взема пари, така че може би не трябваше да му предлагам. – Нямам нужда от пари, Анук.

Е, по нищо не личеше. Виждах го съвсем ясно. Ако Тиери не му плащаше...

Направих знака на Ухото на Царевицата и притиснах дланта си в неговата. Това е знак за късмет, на който Зози ме научи: носи пари, богатства, храна и други такива неща. Не знам как действа, но със сигурност дава резултат: Зози го използва в сладкарницата, за да накара повече клиенти да купуват трюфелите на мама, и макар че не виждам как ще промени положението на Рижия в момента, може да подейства по други начини, например да му донесе нова работа или печалба от лотарията, или да му помогне да намери пари на улицата. Мислено си представих знака и той блесна на кожата на Рижия като искрици лъскав прах. Това ще свърши работа, помислих си аз. И няма да изглежда като подаяние.

– Ще минеш ли да ни видиш преди тържеството?

Рижия сви рамене.

– Не знам. Имам да... свърша някои важни неща.

– Но ще дойдеш на тържеството, нали? Обещаваш ли?

– Обещавам – каза той.

– С ръка на сърцето и да пукнеш, ако лъжеш?

– С ръка на сърцето. И да пукна, ако лъжа.

ДНЕС РИЖИЯ НЕ ДОЙДЕ НА РАБОТА. ВСЪЩНОСТ ИЗОБЩО не е идвал през почивните дни. Оказва се, че е заминал рано в петък – напуснал е пансиона, в който беше отседнал, и оттогава никой не го е виждал.

Предполагам, че трябваше да го очаквам. В края на краищата аз го помолих да си отиде. Защо тогава се чувствам така странно опустошена? И защо все го чакам да дойде?

Тиери е бесен. В неговия свят да зарежеш работа е срамно и непочтено; повече от ясно е, че не би приел никакви оправдания. Има и нещо свързано с някакъв чек – чек, който Рижия е осребрил или не е осребрил...

Тази събота и неделя почти не се видяхме с Тиери. Имал някакви неприятности с апартамента – така каза, когато се отби за кратко в събота вечер. Само между другото спомена за отсъствието на Рижия, а аз не посмях да разпитам за подробности.

Днес дойде надвечер и ми разказа всичко. Зози тъкмо затваряше, Розет си играеше с пъзела – изобщо не се опита да сглоби парчетата, но явно ѝ харесва да ги нарежда в сложни спирали по пода. Тъкмо започвах последната партида от пияни вишни, когато Тиери влезе в сладкарницата, очевидно побеснял, със зачервено лице и готов да избухне.

– Знаех си, че в него има нещо съмнително! – заяви той.

– Тези хора! Всичките са еднакви, мътните да ги вземат! Безотговорни и крадливи... скитници! – Тиери произнесе последната дума с най-голямо отвращение и тя прозвуча като екзотична ругатня. – Знам, че ти е нещо като приятел. Но дори ти не можеш да си затвориш очите за това. Да зареже работата, без да каже и дума... да провали плановете ми... Ще го съдя! Или просто ще пребия рижия кучи син...

– Тиери, моля те – аз му налях кафе. – Успокой се.

Но когато става дума за Рижия, това е невъзможно. Разбира се, те двамата са много различни. Солидният и лишен от въображение Тиери, който никога през живота си не е живял извън Париж и чието неодобрение по отношение на самотните майки, "алтернативните начини на живот" и чуждестранната храна ме забавляваха... поне досега.

– Какъв ти е той все пак? Как така сте станали приятели?

Извърнах се.

– Вече сме го обсъждали.

Тиери ме изгледа сърдито.

– Любовници ли сте били? – попита той. – Това ли е? Спала ли си с този кучи син?

– Тиери, моля те...

– Кажи ми истината! Спала ли си с него? – кресна той.

Ръцете ми се разтрепераха. Гневът, още по-яростен от това, че го потисках, напираше да излезе на повърхността.

– И какво, ако съм спала с него? – извиках аз.

Толкова прости думи. И толкова опасни.

Той ме погледна с посивяло лице и изведнъж разбрах, че обвинението, макар и злъчно, е просто поредната поза на Тиери – драматична и предсказуема, но в крайна сметка без никакво значение. Той имаше нужда от отдушник за ревността си, за потребността си да упражнява контрол, за неизказания си ужас от бързината, с която нещата в сладкарницата потръгнаха...

Той заговори с разтреперан глас:

– Длъжна си да ми кажеш истината, Ян. Твърде дълго не обръщах внимание на това. Аз дори не знам коя си, за Бога. Приех те на доверие – и теб, и децата ти – и да си ме чула да се оплаквам? И те едни – глезена нахалница и дебилче...

Тиери рязко млъкна.

Розет вдигна поглед от пъзела, с който играеше на пода. Над главата ни примигна лампа. Пластмасовите форми, с които правя сладки, затракаха на масата, все едно минаваше експрес.

Ян, извинявай. Ужасно съжалявам – Тиери се мъчеше да си възвърне изгубените позиции като продавач, който обикаля от врата на врата с надеждата, че все още има шанс да осъществи продажбата, която му се изплъзва...

Но думите бяха изречени. Къщичката от карти, толкова грижливо строена, бе пометена с един замах. И най-после видях онова, което досега ми убягваше. За пръв път видях Тиери. Вече бях забелязала дребнавостта му. Злорадото му презрение към хората с по-ниско положение.

Снобската му надменност. Наглостта му. Но сега видях и цветовете му – скритите му слабости, несигурността зад усмивката му, напрежението в раменете, странното вцепенение всеки път, щом погледнеше Розет.

Каква грозна дума.

Разбира се, винаги съм забелязвала, че с Розет Тиери се чувства малко неудобно. Естествено, той се мъчи да го прикрие, но безгрижността му е принудена, като на човек, който гали зло куче.

И сега виждам, че не само Розет е причината. Това място го кара да се чувства неудобно, тази обстановка, която сме създали без негова помощ. Всяка партида шоколадови бонбони, всяка продажба, дори столът, на който седи – всички тези неща му напомнят, че ние сме самостоятелни, че имаме живот, независим от него, че имаме минало, в което Тиери льо Тресе не е играл никаква роля...

Но Тиери си има собствено минало. И то го прави такъв, какъвто е. Всичките му страхове се коренят там. Страхове, надежди, тайни...

Поглеждам познатата гранитна плоча, на която приготвям сместа за шоколадовите бонбони. Тя е много стара, почерняла от времето – беше похабена още когато се сдобих с нея, – осеяна със следи от дългите години употреба. В камъка има кварцови люспи, които неочаквано улавят светлината и аз ги гледам как блестят, докато шоколадът се охлажда, готов за ново нагряване и размесване.

Не искам да знам тайните ти, Мисля си аз.

Но гранитната плоча е на друго мнение. Прошарена със слюда, тя намига и блещука, улавя и задържа погледа ми. Вече почти ги виждам – образите, отразени в камъка. Пред очите ми те се оформят, започват да добиват смисъл – проблясъци от живот, от минало, превърнало Тиери в човека, който е сега.

Това е Тиери в болница. По-млад с двайсетина години, седи и чака пред затворена врата. Носи два пакета пури, вързани с панделки – едната синя, другата розова. Предвидил е всяка възможност.

А сега – още една чакалня. По стените са изрисувани герои от анимационни филми. Жена седи до него с дете на ръце. Момчето е на около шест годинки. То се е втренчило разсеяно в тавана и нищо – нито Мечо Пух, нито Тигър, нито Мики Маус – не пали и най-малката искрица в очите му.

Сграда, не точно болница. И момче – не, младеж, – облегнат на ръката на хубавичка сестра. Младежът изглежда около двайсет и пет годишен. Едър като баща си, той първи прегърбен, главата му тежи, усмивката му е безсмислена като усмивката на слънчоглед.

И най-сетне разбирам. Това е тайната, която той се опитваше да потули. Разбирам смисъла на тази широка, бляскава усмивка на човек, продаващ фалшива религия от врага на врата, разбирам защо никога не говори за сина си, разбирам педантичния му перфекционизъм; начина, по който понякога поглежда Розет – или по-скоро избягва да я погледне...

Въздъхнах.

– Тиери – казах аз. – Всичко е наред. Няма защо да ме лъжеш повече.

– Да те лъжа?

– За сина ти.

Той се вцепени и дори и без помощта на гранитната плоча видях как тревогата му нарасна. Лицето му пребледня, по челото му изби пот и гневът, временно изтласкан от страха, се втурна обратно като зъл вятър. Тиери се изправи – изведнъж заприлича на мечка, – събори чашата с кафето и разпръсна шоколадовите бонбони в шарени хартийки по цялата маса.

Нищо му няма! – заяви той с твърде висок глас. – Синът ми Алън се занимава със строителство. Истинска отломка от старата скала! Не го виждам често, но това не значи, че не ме уважава – и не значи, че аз не се гордея с него! – сега вече крещеше и Розет си беше запушила ушите. Кой ти е наговорил други неща? Рижия ли? Този кучи син е душил наоколо!

Рижия няма нищо общо – отвърнах аз. – Ако те е срам от собствения ти син, как изобщо може да те е грижа за Розет?

– Ян, моля те. Не е така. Не ме е срам. Но той ми е син. Сара не можеше да има повече деца и аз исках той да бъде...

– Съвършен. Знам.

Той ме хвана за ръцете.

– Мога да живея с това, Ян. Мога, честна дума. Ще извикаме специалист. Тя ще получи всичко, каквото поиска. Бавачки, играчки...

Още подаръци, помислих си аз. Сякаш това щеше да промени чувствата му. Поклатих глава. Душата не се променя. Можеш да лъжеш, да се надяваш, да се преструваш пред себе си – но в края на краищата можеш ли да избягаш от стихията, от която си роден?

Сигурно го е прочел в погледа ми – лицето му посърна, раменете му увиснаха.

– Но всичко е уредено... – каза той.

Не "аз те обичам", а "всичко е уредено".

И въпреки горчивия вкус в устата си изведнъж усетих внезапен и мощен прилив на радост. Сякаш нещо отровно, заседнало в гърлото ми, бе успяло да изскочи...

Отвън звънчетата звъннаха веднъж и аз инстинктивно, без да мисля, сключих пръсти срещу лош късмет. Старите навици умират трудно, разбира се. Не бях правила това от години. Но не можех да не се разтревожа – дори такава дреболия може да събуди отново вятъра на промяната. И когато Тиери си тръгна и аз останах сама, ми се стори, че чух гласове във вятъра, гласовете на Достопочтените, и далечен смях.

ЕТО. ПОЛУЧИ СЕ. УРА! СКАРАХА СЕ ЗАРАДИ РИЖИЯ и аз нямах търпение да му го кажа след училище, но никъде не можах да го открия.

Отидох в пансиона на "Рю дьо Клиши", където Тиери каза, че е отседнал, но когато почуках на вратата, никой не отвори, а един старец с бутилка вино ми се скара, че съм вдигала шум. Нямаше го и на гробищата, а на "Рю дьо ла Кроа" никой не го беше виждал. Накрая се отказах, но оставих в пансиона бележка с надпис "Спешно!" и Рижия сигурно ще я види, като се прибере. Ако се прибере, разбира се. Защото полицията вече беше пристигнала и никой не можеше да излиза.

Отначало си помислих, че са дошли заради мен. Вече се беше стъмнило, беше почти седем часа и двете с Розет вечеряхме в кухнята. Зози беше излязла някъде, а мама си беше облякла червената рокля и като никога бяхме само трите...

И тогава дойдоха те – двама полицаи, – и първата глупава мисъл, която ми хрумна, беше, че с Тиери се е случило нещо ужасно и по някакъв начин аз съм виновна – заради онова, което направихме в петък вечерта. Но Тиери беше с тях и изглеждаше съвсем добре – само дето беше по-гръмогласен, по-весел и по-дружелюбен отвсякога, но в цветовете му имаше нещо, което ме накара да мисля, че може би само се преструва на весел, за да излъже хората, и това отново ме изнерви.

Оказа се, че търсят Рижия. Стояха в магазина половин час и мама ме прати горе с Розет, но все пак успях да чуя голяма част от онова, за което си говореха, макар че не съм сигурна за всички подробности.

Явно става въпрос за някакъв чек. Тиери твърди, че го дал на Рижия – запазил отрязъка и така нататък, – а Рижия се опитал да го подправи, преди да вложи парите в сметката си, за да вземе повече пари от сумата, на която бил чекът.

Хиляда евро, казаха. Това се нарича измама, крещи Тиери, и за такова нещо се влиза в затвора, особено ако използваш чуждо име, за да откриеш сметката и да изтеглиш парите, преди някой да се усети, а после да изчезнеш безследно и дори да не оставиш адрес, на който да ти препращат пощата.

Значи така говорят за Рижия. Глупаво е, защото всеки знае, че Рижия няма банкова сметка и никога нищо не би откраднал – дори от Тиери. Но той наистина изчезна безследно. В пансиона не са го виждали от петък насам, а не е ходил и на работа. Това означава, че аз може да съм последният човек, който го е видял. Означава също, че той не може да се върне тук, защото ако се върне, ще го арестуват. Този глупав Тиери! Мразя го! Не изключвам възможността да е измислил всичко това, за да натопи Рижия.

След като двамата полицаи си тръгнаха, те с мама се скараха. Чух Тиери да крещи така, че се чуваше чак на горния етаж. Мама го вразумяваше – казваше, че сигурно е станала грешка. Чувах как Тиери се ядосва все повече и повече – каза: "Не разбирам как все още можеш да си на негова страна", нарече Рижия престъпник и дегенерат, което означава нехранимайко, на когото не може да се има доверие. После каза: "Ян, още не е късно." Накрая мама му каза да си ходи, той си тръгна и остави размазан облак от цветовете си из сладкарницата заедно с лоша миризма.

Когато слязох долу, мама плачеше. Тя каза, че не плаче, но аз знаех, че не е така. И цветовете ѝ бяха объркани и потъмнели, а лицето ѝ – бледо, с изключение на двете червени петна под очите. Тя каза да не се тревожа и че всичко ще се оправи, но аз знаех, че лъже. Винаги познавам.

Смешни неща говорят възрастните на децата си, нали? "Няма нищо. Всичко ще се оправи. Не те обвинявам, стана случайно." Но през цялото време, докато Тиери беше тук, аз си мислех за онзи път, когато срещнах Рижия на гроба на Далида, колко измъчен изглеждаше и как аз му дадох Ухото на Царевицата, за да му донесе богатство и късмет...

А сега се чудя какво съм направила. Почти си го представям – последния чек от Тиери, как Рижия казва: "Имам да свърша някои важни неща", как прибавя една нула към сумата...

Глупаво е, разбира се. Рижия не е крадец. Може да отмъкне картофи от края на нивата, ябълки от градината, царевица от синора, риба от нечие частно езеро – но пари никога. Особено по този начин.

Но продължавам да размишлявам. Ами ако е било отмъщение? Ако се е опитвал да отмъсти на Тиери? Или, още по-зле, ако го е направил заради мен и Розет?

Хиляда евро са много пари за човек като Рижия. С тях можеш да си купиш лодка. Да се установиш. Да си откриеш сметка в банка. Да пестиш пари за семейството...

И тогава си спомних какво ми каза мама: "Рижия прави каквото иска, винаги е правил така. През цялата година живее на реката, спи на открито, не може да понася затворени помещения. Ние не можем да живеем така."

И тогава разбрах. Аз съм виновна. С куклите, с желанията, със символите и знаците бях направила от Рижия престъпник. Ами ако го арестуват? Ако го тикнат в затвора?

Мама разказваше една приказка за три духчета, които се казвали Син Пик, Червен Пик и Колеграм. Син Пик се грижел за небето, звездите, дъжда, слънцето и птиците във въздуха. Червен Пик се грижел за земята и всичко, което никне на нея – растения, дървета и животни. А Колеграм, който бил най-младият, трябвало да се грижи за човешката душа. Но Колеграм вечно се обърквал – винаги когато се опитвал да сбъдне най-съкровеното желание на някого, ставало нещастие. Веднъж се опитал да помогне на беден старец, като превърнал есенните листа в злато, но старецът, като видял парите, така се развълнувал, че натъпкал твърде много в торбата си, а тя го премазала и го убила. Не помня как свършваше приказката, помня само, че ми беше жал за Колеграм, който толкова се стараеше и вечно бъркаше. Може би и аз съм същата. Може би просто не мога да се грижа за душите.

Леле, каква бъркотия. А всичко вървеше толкова добре. Но за седем дни могат да се случат много неща, а вятърът продължава да се мени. А и бездруго е твърде късно. Вече не можем да спрем. Стигнали сме твърде далеч, за да се върнем обратно. Още едно усилие – и ще стане, струва ми се. Още един призив към Вятъра на Промяната. Може би миналия път сме объркали нещо – цвят, свещ, знак. Този път с Розет ще го направим както трябва. Веднъж завинаги.

ТАЗИ СУТРИН ТИЕРИ ПАК ДОЙДЕ ДА РАЗПИТВА ЗА Рижия. Може би си мисли, че тази история ще промени нещата между нас – че ако злепостави Рижия, това по някакъв начин ще възвърне доверието ми в него самия.

Но, разбира се, не е толкова просто. Опитах се да му обясня, че не става въпрос за Рижия. Но Тиери е непоклатимо убеден. Той има няколко приятели в полицията и вече използва влиянието си, за да привлече повече внимание към този доста маловажен случай на измама. Но Рижия изчезна както винаги, точно като Свирачът от Хамелн – скри се зад билото на хълма.

На тръгване Тиери ми подхвърли още едно, последно отровно сведение, получено вероятно от приятеля му в жандармерията...

– Сметката, която е използвал, за да осребри чека, е на името на жена – каза той, след което ме изгледа с лукава, тържествуваща усмивка. – Май приятелят ти не е сам.

Днес пак облякох червената си рокля. Не е обичайно за мен, но сцената с Тиери, изчезването на Рижия и времето все така мъгливо и снежно – ме накараха да копнея за нещо ярко.

И дали заради самата рокля, или заради дивия полъх на вятъра, долетял отвън, напук на всичките ми тревоги, напук на всичко – думите на Тиери, болката в сърцето ми при мисълта за Рижия, безсънните нощи, страховете, – изведнъж усетих, че съм запяла, докато работя.

Сякаш съм обърнала някаква страница. За пръв път от години се чувствам свободна – свободна от Тиери, свободна дори от Рижия. Свободна да бъда каквато искам – макар че още не знам каква.

Зози излезе сутринта и аз за пръв път от седмици съм сама, без да броя Розет, която е изцяло погълната от кутията си с копчета и блокчето за рисуване. Почти бях забравила какво е да стоиш зад тезгяха в пълна с хора сладкарница, да разговаряш с клиентите, да отгатваш любимите им бонбони.

Донякъде се изненадах от големия брой редовни клиенти. Разбира се, аз ги чувам как влизат и излизат, докато работя в кухнята отзад, но не бях забелязала колко много хора вече идват тук. Мадам Люзерон – макар че днес не е нейният ден. После Жан-Луи и Попол, привлечени от възможността да рисуват на топло, както и от желанието да хапнат торта с кафе мока. Нико – сега е на диета, но тази диета явно включва ядене на големи количества кокоски. Алис – с клонка имел за сладкарницата и нетърпение да хапне от любимите си бонбони с карамел. Мадам Пино, която пита за Зози...

Тя не беше единствената. Всички редовни клиенти питаха за Зози, а Лоран Пенсон, който дойде изтупан и сияещ и ме поздрави с темпераментен поклон, сякаш посърна, като видя коя съм, сякаш червената ми рокля го бе навела на мисълта, че зад щанда стои някой друг.

– Чух, че устройвате празненство – каза той.

Засмях се.

– Съвсем скромно. На Бъдни вечер.

Лоран ми се усмихна с онази своя крадлива усмивка, същата, с която се оглежда, когато Зози е наоколо. От нея знам, че той е сам – няма семейство, няма деца, които да посреща на Бъдни вечер. И въпреки че не го харесвам особено, не може да не ми стане мъчно за него с тази колосана жълта яка и усмивка на гладно куче.

– Добре сте дошли, разбира се – казвам. – Освен ако нямате други планове.

Лоран се понамръщи, все едно се мъчеше да си спомни подробностите от препълнения си със светски задължения календар.

– Може и да успея да дойда – каза той. – Имам много работа, но...

Едва потиснах усмивката си. Лоран е от хората, които искат да ви внушат, че ви правят огромна услуга, когато всъщност вие им я правите.

– Ще ни бъде много приятно, ако дойдете, мосю Пенсон.

Той великодушно сви рамене.

– Е, щом настоявате...

Усмихнах се.

– Много хубаво.

– А тази рокля много ви отива, ако ми позволите да ви го кажа, мадам Шарбоно.

– Наричайте ме Ян.

Той отново се поклони. Долових мириса на брилянтин и пот. И се зачудих това ли прави Зози всеки ден, докато аз правя бонбоните? Затова ли имаме толкова много клиенти?

Една дама с изумруденозелено палто купува подаръци за Коледа. Любимите ѝ бонбони са с карамел и аз ѝ го казвам без колебание. Съпругът ѝ много ще хареса моите кайсиеви сърца, а дъщеря ѝ ще се влюби в лютите ми шоколадчета...

Какво става? Какво се е променило в мен?

Като че ме е обзело някакво ново безразсъдство – чувство на надежда, на увереност. Вече не съм съвсем себе си, а нещо по-близко до Виан Роше, до жената, която връхлетя в Ланскене, донесена от карнавалния вятър...

Отвън звънчетата са се умълчали, а небето е притъмняло от натежал сняг. Необичайно мекото време от тази седмица си е отишло и студът превръща дъха в пара, докато на площада минувачите се изнизват като сиви колони. На ъгъла свири музикант – чувам как саксофонът протяжно, с почти човешки глас извива мелодията на "Малко цвете".

Сигурно му е студено, мисля си аз.

Странна мисъл за Ян Шарбоно. Истинските парижани не могат да си позволят подобни мисли. В този град има толкова много бедняци – старци, увити като вързопи на Армията на спасението, сгушени по входовете на магазините и в тесните улички. На всички им е студено; всички са гладни. Истинските парижани не ги е грижа. А аз искам да бъда истинска парижанка...

Но музиката продължава да свири и ми напомня за друго място и друго време. Тогава бях друга, а лодките къщи по Тан бяха закотвени толкова нагъсто, че можеше да минеш от единия бряг до другия. И тогава свиреше музика – барабани, цигулки, свирки и флейти. Речните хора сякаш се хранеха с музика и въпреки че някои от селяните ги наричаха просяци, аз никога не ги бях виждала да просят. По онова време изобщо не бих се поколебала...

Ти имаш дарба, казваше майка ми. А дарбите трябва да се даряват.

Приготвям горещ шоколад. Напълвам една чаша и я занасям на саксофониста, който е изненадващо млад, на не повече от осемнайсет, заедно с парче шоколадова торта. Това е жест, който Виан Роше би направила, без да се замисли...

– Заведението черпи.

– Хей, благодаря! – лицето му грейва. – Вие сигурно сте от сладкарницата. Чувал съм за вас. Вие сте Зози. Нали?

Избухвам в смях малко невъздържано. Смехът е горчиво-сладък и странен като всичко останало в този странен ден, но саксофонистът като че не забелязва.

– Някакви желания? – пита той. – Ще ви изсвиря каквото поискате. Заведението черпи! – добавя с усмивка.

– Ами... – запъвам се аз. – Знаете ли "Ей го вятъра благ"?

Саксофонът засвирва и аз потръпвам – и не само от студа, – докато вървя обратно към "Льо Роше дьо Монмартър", където Розет продължава да играе кротко на пода сред стотици разсипани копчета.

ДО КРАЯ НА ДЕНЯ РАБОТИХ В КУХНЯТА, А ЗОЗИ обслужваше клиентите. Сега имаме повече клиенти от всякога – повече, отколкото бих могла да поема сама, и е хубаво, че тя все още ми помага с удоволствие, защото с наближаването на Коледа сякаш половината Париж внезапно е развил страст към домашно приготвените шоколадови бонбони.

Запасите от кувертюр, които си мислех, че ще ми стигнат чак до Нова година, свършиха за две седмици и сега получаваме доставки на всеки десет дни, за да задоволяваме нарастващото търсене. Печалбите са такива, за каквито не съм смяла да мечтая, а Зози казва само: "Знаех си, че преди Коледа ще ни потръгне", все едно такива чудеса се случват всеки ден...

И отново започвам да се чудя колко бързо се промени всичко. Преди три месеца бяхме чужденци тук; корабокрушенци, изхвърлени на скалистия остров Монмартър. Сега сме част от пейзажа, също като "При Йожен" и "Льо Пти Пенсон"; а местните, които никога не биха и стъпили в магазин на "туристка", сега минават от тук веднъж-дваж седмично (а някои почти всеки ден) за кафе, торта или шоколад.

Какво ни промени? Шоколадовите бонбони, разбира се знам, че моите домашни трюфели са много по-хубави от всичко, излязло от фабрика. Обстановката също е по-приветлива, а когато Зози ми помага, имам време да седна и да си поговоря с хората.

Монмартър е село вътре в града и си остава дълбоко, макар и съмнително носталгично с тесните си улички, старите кафенета и къщите от селски тип – варосани, с капаци на прозорците и здравец в теракотови саксии. На населението на Монмартър, откъснато и издигнато над кипящия от промени Париж, понякога му се струва, че това е последното село, мимолетна отломка от минало време, когато всичко е било по-мило и по-просто, когато всички са оставяли вратите незаключени и всякакви болести и рани са се лекували с парченце шоколад...

Всичко това е илюзия, струва ми се. За повечето хора тук това време никога не е съществувало. Местните живеят в отчасти въображаем свят, където миналото е толкова дълбоко затрупано под самозалъгване и съжаление, че те почти са повярвали в собствената си измислица.

Вижте Лоран, който така плюе по емигрантите, но чийто баща е полски евреин, избягал в Париж по време на войната – сменил си името, оженил се за тукашно момиче и станал Гюстав Жан-Мари Пенсон, по французин и от французите, твърд като камъните на "Сакре Кьор".

Той не говори за това, разбира се. Но Зози знае – сигурно ѝ го е казал. А мадам Пино с нейното сребърно разпятие, напрегната неодобрителна усмивка и витрина, пълна с гипсови светци...

Мадам Пино никога през живота си не е била мадам.

На младини (разправя Лоран, който знае тези неща) тя е била кабаретна танцьорка в "Мулен Руж" и понякога е танцувала с монашеска забрадка, високи токчета и черен сатенен корсет, толкова прилепнал, че да ти се насълзят очите. Надали бихте очаквали точно това от продавачка на религиозни сувенири и все пак...

Дори нашите красавци Жан-Луи и Попол, които така опитно обработват туристи на "Плас дю Тертр" и подмамват дамите да се разделят с парите си с фанфаронски комплименти и непристойни намеци. Ще кажете, че поне те са такива, каквито изглеждат. Но никой от тях не е стъпвал в галерия, нито е учил в художествено училище и въпреки цялата си мъжествена привлекателност и двамата са кротки, макар и откровени хомосексуалисти, които смятат да се обвържат с гражданска церемония – може би в Сан Франциско, където това е по-обичайно и не се осъжда толкова строго.

Така казва Зози, която сякаш знае всичко. Анук също знае повече, отколкото ми казва, и аз започвам все повече да се безпокоя за нея. Навремето тя ми казваше всичко. Но напоследък е станала неспокойна и потайна; понякога се крие с часове в стаята си и прекарва почивните си дни най-често на гробището с Жан-Лу, а вечерите – в разговори със Зози.

Разбира се, нормално е за дете на нейната възраст да иска малко повече независимост отпреди. Но у Анук има някаква бдителност – студенина, която тя може би дори не осъзнава, – която ме държи нащрек. Все едно някаква ос между нас се е разместила, някакъв безмилостен механизъм бавно е започнал да ни отдалечава една от друга. Навремето тя ми казваше всичко. Сега всичко, което казва, звучи странно предпазливо; усмивките ѝ са твърде лъчезарни, твърде насилени, че да ме успокоят.

Дали е заради Жан-Лу Рембо? Не мислете, че не съм забелязала как напоследък тя почти не го споменава, предпазливия ѝ поглед, когато заговоря за него, вниманието, с което се облича за училище, а преди дори не ѝ хрумваше да се среши...

Или може би е заради Тиери? Дали не се тревожи заради Рижия?

Опитах се да я попитам направо дали нещо не е наред – нещо в училище, може би неприятности, за които не знам. Но тя вечно отговаря "Не, мамо" с онзи гласец на добро момиченце и тича нагоре по стълбите да си учи уроците.

По-късно същата вечер дочух смях, който идваше от стаята на Зози, промъкнах се в подножието на стълбището, наострих уши и чух гласа на Анук – като спомен. И знаех, че ако отворя вратата – например за да я попитам иска ли нещо за пиене, – смехът ще секне, очите ѝ ще станат студени и Анук, която съм чула отдалеч, ще изчезне като фея от приказките...

Зози пренареди коледната къща – днес там се отвори нова вратичка. Коледната елха, хитроумно направена от борови клонки, сега се мъдри в коридора на къщичката. Майката стои на входната врата и гледа към градината, където хор от певци, пеещи коледни песни (използвала е мишки), се е събрал в полукръг и наднича вътре.

Днес сложихме и елхата. Малка е, от цветарския магазин малко по-надолу, но мирише прекрасно на иглички и смола, като приказка за деца, изгубили се в гората, има сребърни звезди на клонките и бели гирлянди от лампички. Анук обича да украсява елхата и затова нарочно я оставих ненакичена, та като се прибере от училище, да я украсим заедно.

– Какво прави Анук напоследък? – питам с насилено щедър тон. – Като че вечно тича нанякъде.

Зози се усмихна.

– Коледа почти дойде – отвърна тя. – Децата се вълнуват по Коледа.

– Нищо ли не ти е казала? Не е ли разстроена заради Тиери и мен?

– Не ми е известно – отвръща Зози. – Дори ми се струва, че ѝ олекна.

– Значи нищо не си е наумила?

– Мисли само за празненството.

Това празненство. Все още не знам какво очаква да постигне. От деня, в който за първи път го спомена, моята малка Анук се държи своенравно и странно – прави планове, предлага ястия, кани всеки, който влезе в сладкарницата, щедро пренебрегвайки практични неща като пространство и места за сядане.

– Може ли да поканим мадам Люзерон?

– Разбира се, Нану. Ако смяташ, че ще дойде.

– Ами Нико?

– Добре.

– И Алис, разбира се. И Жан-Луи и Попол...

– Нану, тези хора си имат домове... Семейства... Какво те кара да мислиш...

– Ще дойдат – заявява тя, все едно го е уредила лично.

– Откъде знаеш?

– Просто знам.

Може и да знае, казвам си аз. Тя като ли че знае много неща. А има и нещо друго – някаква тайна в очите ѝ... Намек за нещо, от което аз съм изключена.

Поглеждам в сладкарницата. Там изглежда топло, почти задушевно. На масите горят свещи, коледната къща грее с розово сияние. Въздухът ухае на портокали и карамфил от ароматната торбичка, окачена над вратата; на смола от елхата; на виното с подправки, което сервираме заедно с нашия горещ шоколад, и на пресен джинджифилов сладкиш, току-що изваден от фурната. Това ги привлича – по трима, по четирима, и редовни клиенти, и непознати, и туристи. Те се спират пред витрината, долавят уханието, влизат и оглеждат, леко смаяни от многобройните аромати и цветове, и всичките им любими сладкиши в малките стъклени кутийки – горчиви шоколадчета с портокал; "кралски просячета"; люти шоколадчета; трюфели с прасковен ликьор; ангелчета от бял шоколад; ронливи сладки с лавандула.. и всички нашепват беззвучно...

Опитай ме. Вкуси ме. Пробвай ме.

И Зози в центъра на всичко това. Дори когато е най-заета, тя се смее, усмихва се, закача се, черпи с бонбони за сметка на заведението, говори с Розет и всичко е малко по-светло само защото тя е там...

Сякаш гледам себе си – Виан, каквато бях в друг живот.

Но коя съм сега? Спотайвам се зад кухненската врата, но кой знае защо не мога да отместя поглед. Спомен за други времена: мъж, застанал зад една такава врата, надничащ подозрително вътре. Лицето на Рейно, алчните му очи, изпълненият с омраза поглед на мъж, порядъчно отвратен от онова, което вижда, но който въпреки всичко трябва да погледне вътре.

Дали не съм се превърнала точно в това? В едно от превъплъщенията на Черния призрак? В друг Рейно, измъчван от удоволствието, неспособен да понесе радостта на другите, смазан от завистта и от своята вина?

Абсурдно е. Как бих могла да завиждам на Зози?

По-лошо: как бих могла да се боя?

В четири и половина Анук връхлита от мъгливата улица със светнали очи и издайническо блещукане по петите, което може и да е Чехълчо, ако изобщо съществува. Поздравява Зози и я прегръща. Розет отива при тях. Те я завъртат с викове: "Бам-бам-бам!" Това се превръща в игра, в някакъв дивашки танц и накрая и трите рухват със смях, задъхани, върху пухкавите розови фотьойли.

И докато ги гледам иззад кухненската врата, ми хрумва внезапна мисъл. На това място, разбира се, има твърде много призраци. Опасни призраци, смеещи се призраци, призраци от минало, което не можем да позволим да се прероди пред очите ни. Но странното е, че те изглеждат живи – сякаш аз, Виан Роше, съм призракът, а малката групичка в магазина – истинските, вълшебното число три, неразрушимият кръг...

Това са глупости, разбира се. Знам, че съм истинска. Виан Роше е само име, което носех; може би дори не е истинското ми име. Тя не може да има по-висше предназначение от това, не може да има бъдеще извън мен.

Но все пак не мога да не мисля за нея – като за любимо палто или за чифт обувки, дадени след внезапно хрумване в магазин на Червения кръст, за да ги обича и носи някой друг...

И сега не мога да не се питам...

Каква част от себе си съм раздала? И ако аз не съм Виан... то тогава кой е?