Бонбонени обувки

Част пета Коледни пости

ОЩЕ ЩОМ ВЛЕЗЕ В СЛАДКАРНИЦАТА, РАЗБРАХ, ЧЕ този човек ще ми създаде неприятности. Разбирате ли, някои хора са взривоопасни – личи си по цветовете им, а неговите бяха бледожълто и синкаво като пламък на газов котлон, включен на ниска степен, но готов всеки момент да избухне.

Не би ви хрумнало, като го погледнете. Ще си кажете: нищо особено. Париж всяка година гълта милион такива като него. Мъже с джинси и работни ботуши, които изглеждат неуместни в големия град, мъже, които получават заплатите си в брой. Самата аз често съм била от този тип хора, така че ги познавам; затова си казах, че ако мъжът тук е дошъл да купува шоколадови бонбони, аз съм Дева Мария от Лурд.

Бях стъпила на един стол и окачах картина на стената. Всъщност това беше портретът ми – същият, който Жан-Луи ми направи. Чух го да влиза. Подрънкване на звънчета, стъпки на тежки ботуши по паркета.

Тогава той каза: "Виан", и нещо в тона му ме накара да се обърна. Погледнах го. Мъж с джинси и черна фланелка, с рижа коса, вързана на опашка. Както казах, нищо особено.

И въпреки това у него имаше нещо – нещо, което ми се стори познато. А усмивката му грееше като "Шанз-Елизе" в навечерието на Коледа и го правеше изключителен – но само след миг сияйната му усмивка се изгуби в израза на смущение, предизвикан от допуснатата грешка.

– Извинете – каза мъжът. – Помислих ви за... – той рязко млъкна. – Вие ли сте управителката? – забелязах, че говори тихо, с натъртено "р" и особените гласни, характерни за Юга.

– Не, аз само работя тук – отвърнах усмихната. – Управителка е мадам Шарбоно. Познавате ли я?

В първия момент той като че ли се подвоуми.

– Ян Шарбоно – подсетих го аз.

– Да. Познавам я.

– Ами тя в момента не е тук. Но съм сигурна, че скоро ще дойде.

– Добре. Ще я почакам.

Той седна на една маса и огледа интериора, картините, шоколадовите бонбони – със задоволство, както ми се стори, и с известно неудобство, сякаш не беше сигурен как ще го приемат тук.

– А вие кой сте?

– О, просто приятел.

Усмихнах му се.

– Попитах за името ви.

– А.

Сега бях сигурна, че се чувства неловко. Пъхна ръце в джобовете, за да прикрие неудобството си, сякаш моето присъствие тук бе провалило някакъв план, твърде сложен, за да бъде променен.

– Рижия – каза той.

Спомних си за картичката с подпис "Р." – име или прякор? Може би второто. "Пътувам на север. Ще се отбия, когато мога."

И изведнъж разбрах защо ми се е сторил познат. Бях го видяла да стои до Виан Роше на снимката във вестника от Ланскене су Тан.

– Рижия? – попитах аз. – От Ланскене?

Той кимна.

– Ани постоянно говори за вас.

При тези думи цветовете му пламнаха като коледна елха и аз започнах да разбирам какво може да е видяла Виан в мъж като Рижия. Тиери никога не пламти – освен ако не пуши, – но затова пък Тиери има пари, което компенсира много други неща.

– Починете си, а аз ще ви направя горещ шоколад.

Той се усмихна.

– Обичам шоколад.

Направих го силен, с кафява захар и ром. Рижия го изпи, после пак започна да не го свърта: той отиде в другото помещение и захвана да разглежда тенджерите, бурканите, чиниите и лъжиците, които Ян използва за правенето на шоколадовите си бонбони.

– Толкова приличате на нея – каза накрая.

– Наистина ли?

Всъщност аз изобщо не приличам на нея, но съм забелязала, че мъжете рядко виждат това, което е пред очите им. Полъх на парфюм, дълга разпусната коса, червена пола и обувки на високи токчета: толкова прости трикове, зад които дори дете може да види същността, но мъжете неизбежно се заблуждават.

– Е, откога не сте се виждали с Ян?

Той сви рамене.

– От много отдавна.

– Разбирам. Ето. Хапнете един бонбон.

Сложих го отстрани на чашата му: трюфел, овъргалян в какао на прах, приготвен по моя собствена рецепта и белязан с кактусовия знак на Ксочипили, бога на екстаза, който винаги успява да развърже езиците.

Рижия не изяде бонбона, а започна да го търкаля безцелно по чинийката. Този жест ми се стори някак познат, но не можах да си спомня откъде. Аз чаках да заговори – хората обикновено си говорят с мен, – но той като че ли не се притесняваше да мълчи, да си играе с неизядения трюфел и да гледа към притъмнялата улица.

– Ще останете ли в Париж? – попитах.

Рижия сви рамене.

– Зависи.

Аз го погледнах въпросително, но той като че ли не схвана намека.

– От какво зависи? – попитах го накрая.

Той отново сви рамене.

– Омръзва ми да стоя на едно място.

Сипах му още горещ шоколад. Тази негова сдържаност – сдържаност, близка повече до враждебност, отколкото до нещо друго – започваше да ме дразни. Вече половин час седеше в сладкарницата. Досега трябваше да знам всичко за него, а аз сякаш бях загубила дарбите си. Той стоеше тук като живо въплъщение на неприятностите, явно неподатлив на всичките ми опити за сближаване.

Започнах да губя търпение. Този човек беше свързан с нещо важно, нещо, което трябваше да науча. Чувствах го, беше толкова близо, че космите на тила ми настръхваха, и въпреки това...

Мисли, по дяволите.

Река. Детска гривна. Сребърно коте. Не. Не е това. Река. Лодка. Анук, Розет...

– Не сте изяли бонбона си – казах аз. – Трябва да го опитате. Това е нашият специалитет.

– О, извинете.

Той го взе. Кактусовият знак на Ксочипили блесна съблазнително между пръстите му. Поднесе го към устата си, спря за момент, намръщи се, може би усетил горчивия аромат на шоколада, тъмното плътно ухание на изкушението...

Опитай ме.

Вкуси ме.

Пробвай...

И тогава, точно в мига, когато щеше да ми падне в ръцете, пред вратата се разнесоха гласове.

Той остави бонбона и стана.

Звънчетата зачуруликаха. Вратата се отвори.

– Виан – каза Рижия.

И ето че тя се сепна и погледна, цветовете на лицето ѝ изчезнаха, ръцете ѝ посегнаха сякаш да предотвратят ужасен сблъсък.

Зад нея Тиери се спря озадачен, може би усетил нещо нередно, но прекалено погълнат от себе си, за да види очевидното. Отстрани стояха Анук и Розет, уловени за ръце, Розет гледаше с любопитство, лицето на Анук изведнъж грейна...

А Рижия...

Той видя всичко – мъжа, детето, изненадания поглед, пръстена на ръката ѝ – и аз отново зърнах цветовете му, избледнели, посърнали, отново сведени до онова синкаво като пламъчета на газов котлон, пуснат на най-слаб огън.

– Извинете – каза Рижия. – Аз само минавах. Нали знаете. Лодката ми...

Помислих си, че не е свикнал да лъже. Престорено небрежният му тон прозвуча пресилено, а ръцете в джобовете му се свиха в юмруци.

Ян само гледаше с празно лице. Без изражение, без усмивка – застинала маска, зад която виждах вълнението на цветовете ѝ.

Анук спаси положението.

– Рижко! – извика тя.

Викът ѝ разведри напрежението. Ян пристъпи напред с усмивка, малко плаха, малко престорена – и още нещо, което не можех да определя.

– Тиери, това е един стар приятел – тя се изчерви, при това красиво; трепетът в гласа ѝ можеше да мине за въодушевление от срещата със стар приятел (макар че цветовете ѝ ми говореха друго), а очите ѝ блестяха тревожно. – Това е Рижия от Марсилия. Тиери, моят... хм...

Неизречената дума се търкулна между тях като бомба.

– Много ми е приятно... Риж...

Още един лъжец.. Неприязънта на Тиери към този мъж

– Този натрапник – е непосредствена, без разумно основание и напълно инстинктивна. Той я компенсира с непохватна сърдечност, до голяма степен като тази, която демонстрира към Лоран Пенсон. Гласът му става дебел и боботещ като на Дядо Коледа, с ръкостискането си може да троши кости и съвсем скоро ще започне да нарича този непознат "друже".

– Значи сте приятел на Ян, така ли? В същия бранш ли работите?

Рижия поклаща глава.

– Не, разбира се.

Тиери се усмихва, мислено отбелязва младостта на другия и я сравнява с всичко, което самият той би могъл да предложи. Първоначалната ревност утихва, виждам го в цветовете му – синьо-сивата нишка на завистта става матова от самодоволство и позеленява като меден съд.

– Ще пийнете нещо, нали, друже?

Ето. Виждате ли? Казах ви.

– Какво ще кажете да обърнем по една бира? Наблизо има бар.

Рижия поклаща глава.

– И шоколад ми стига, благодаря.

Тиери свива рамене с весело презрение. Сипва му още шоколад – като щедър домакин, – без да сваля очи от натрапника.

– С какво точно се занимавате?

– С нищо – отговаря Рижия.

– Все пак работите, нали?

– Работя – казва Рижия.

– Какво? – пита Тиери с лека усмивка.

Рижия свива рамене.

– Обикновена работа.

Учудването на Тиери не знае граници.

– Казвате, че живеете на лодка?

Рижия само кимва. Усмихва се на Анук – единствената тук, която искрено се радва да го види, – докато Розет го гледа все така заинтригувана.

И сега виждам какво съм пропуснала. Малкото личице на Розет е все още неоформено, но тя има същите цветове като баща си – рижа коса, сивозелени очи – и същия непредвидим темперамент.

Разбира се, никой друг като че ли не забелязва. Най-малко самият той. Мога единствено да предположа, че степента на физическо и умствено развитие на Розет го кара да мисли, че тя е по-малка, отколкото е всъщност.

– Дълго ли ще останете в Париж? – пита Тиери. – Защото някои смятат, че тук вече има достатъчно хора с лодки.

– Той отново се смее, твърде гръмогласно.

Рижия само го поглежда безизразно.

– Все пак ако търсите работа, аз имам нужда от помощ за ремонта на моя апартамент. Съвсем наблизо е, на "Рю дьо ла Кроа"... – Тиери кимва в съответната посока. – Хубав, просторен апартамент, трябва само да се постеше – да се боядиса, да се лъснат паркетите, да се пооправи, – и се надявам след три седмици да е готов, за да не се налага Ян и децата да карат още една Коледа тук.

Той закрилнически я прегръща, а тя с мълчаливо учудване тръсва рамене, за да свали ръката му.

– Сигурно сте разбрали, че ще се женим.

– Поздравления – казва Рижия.

– Вие женен ли сте?

Новодошлият поклаща глава. Нищо в лицето му не загатва за каквито и да било чувства. Може би очите му леко искрят, но цветовете му горят с необуздано ожесточение.

– Е, ако решите да търсите работа – продължава Тиери, – само ми се обадете. Ще намеря къде да ви настаня. Можете да наемете нещо прилично за половин милион стари франка...

– Вижте – казва Рижия, – аз трябва да вървя.

Анук протестира:

– Но ти току-що дойде!

Тя хвърля гневен поглед към Тиери, който изобщо не я забелязва. Неприязънта му към Рижия е дълбоко интуитивна, не почива на никакви разумни доводи. Никакви догадки за истината не му минават през ума, но той подозира непознатия – не заради нещо, което е казал или направил, а просто защото му се вижда подозрителен.

Подозрителен? Е, знаете какво имам предвид. Не става дума за евтините му дрехи или за прекомерно дългата му коса, или за явната му необщителност. Просто у него има нещо – нещо нередно, като у опак човек, който не играе по правилата. Този мъж може да направи всичко: да копира кредитна карта, да отвори банкова сметка с открадната шофьорска книжка, да се сдобие с удостоверение за раждане (може би дори паспорт) на отдавна починал човек или да открадне дете и да изчезне като в приказката за Свирача от Хамелн, оставяйки след себе си само въпроси.

Вече ви казах.

Човек, който създава неприятности.

НЯМАМ ДУМИ. ЗДРАВЕЙ, СТРАННИЧЕ. СТОЕШЕ СИ В сладкарницата, сякаш се връщаше от кратка разходка, а не след цели четири години, четири години, без да се обади за рожден ден или за Коледа, без нито веднъж да дойде да ни види, а сега...

– Рижко!

Исках да му се скарам. Наистина, но гласът ми не ме слушаше.

Извиках го по име – по-силно, отколкото ми се искаше.

– Нану – каза той, – станала си голяма.

Имаше нещо тъжно в тона, с който го каза, все едно съжаляваше, че съм се променила. А той си беше предишният Рижко – с по-дълга коса, по-чисти ботуши, други дрехи, но пак същият, леко прегърбен, с ръце в джобовете – винаги стои така, когато се чувства не на мястото си, – но ми се усмихваше, за да покаже, че вината не е моя и че ако Тиери не беше тук, щеше да ме вдигне и да ме завърти, точно както преди в Ланскене.

– Не – отговорих му аз. – Само на единайсет и половина съм.

– Единайсет и половина ми се вижда много. А коя е малката непозната?

– Това е Розет.

– Розет – повтори Рижия. Махна ѝ за поздрав, но тя не му отвърна – Розет рядко отговаря на непознати, – само го гледаше втренчено с големите си котешки очи, докато накрая дори той не издържа и извърна глава.

Тиери му предложи шоколад. Рижия обича шоколад, поне преди обичаше. Този път го пи горчив, със захар и ром, докато Тиери говореше за работа, за Лондон, за сладкарницата, за апартамента...

А, да. Апартаментът. Излиза, че Тиери го ремонтира, стяга го, за да можем да се нанесем. Разказа ни за него пред Рижия: как Розет и аз ще имаме нова стая с нови мебели, как той ще се погрижи всичко да е готово за Коледа, за да може неговите момичета да се чувстват удобно...

Но в начина, по който говореше за това, имаше нещо злобно. Нали знаете, усмихваше се, но само с уста: така прави Шантал, когато говори за новия си MP3 плейър или за новите си дрехи, или за новите си обувки, или за гривната си от "Тифани", а аз стоя наблизо и слушам.

Рижия седеше като ударен.

– Вижте – каза той, когато Тиери млъкна за малко, – аз трябва да вървя. Исках само да видя как сте, нали разбирате, минавах от тук на път за...

Лъжец, помислих си аз. Ботушите ти са лъснати.

– Къде сте отседнали?

– На една лодка – каза той.

Е, струва ми се логично. Рижия винаги е обичал лодките. Спомних си лодката в Ланскене, която изгоря. Спомних си и лицето му, когато това се случи: човек гледа така, когато се е трудил дълго над нещо, на което много държи, и после някой му го отнеме.

– Къде? – попитах аз.

– На реката – отговори Рижия.

– Има си хас – казах аз, за да го накарам да се усмихне.

И изведнъж осъзнах, че откакто съм влязла, не съм го целунала, дори не съм го прегърнала, и ми стана мъчно, защото ако го направех сега, щеше да изглежда така, сякаш съм се сетила със закъснение и не съм достатъчно искрена.

Затова просто го хванах за ръка. Тя беше загрубяла и издраскана от работа.

Стори ми се, че Рижия се учуди, но после се усмихна.

– Искам да видя лодката ти – казах му аз.

– Може би ще я видиш.

– По-хубава ли е от предишната?

– Ще видиш сама.

– Кога?

Рижия сви рамене.

Мама ме изгледа така, сякаш искаше да ми се скара, но не можеше, защото наоколо имаше други хора.

– Съжалявам – каза му тя. – Поке да беше се обадил... Не очаквах да...

– Аз ти писах – отговори той. – Изпратих ти картичка.

– Не съм я получила.

– Така ли?

Личеше си, че не ѝ вярва. А знаех, че и тя не му е повярвала. Рижия е последният човек, на когото може да се разчита за писане на писма. Дори да иска да пише, той рядко го прави, а и не обича да говори по телефона. Но изпраща разни дреболии по пощата – дъбово листо, издялано от дърво и вързано на връв, шарено камъче от брега на морето, книга, понякога с кратка бележка, но често без нищо.

Рижия погледна Тиери.

– Трябва да вървя.

Да бе, как не. Все едно има закъде да бърза – Рижия, който прави всичко за удоволствие и никога не позволява да му нареждат каквото и да било.

– Ще дойда пак.

Какъв лъжец.

Изведнъж така му се ядосах, че за малко да се разкрещя. Защо изобщо дойде, Рижко? За какво ти трябваше да идваш?

Казах му го, но наум, със сянката на гласа си, колкото може по-силно – както говорих на Зози в деня, когато я видях за пръв път пред сладкарницата.

Страхливец, казах аз. Бягаш, измъкваш се.

И Зози ме чу. Погледна ме. Но Рижия само зарови още по-дълбоко ръце в джобовете и дори не ми махна за довиждане: отвори вратата и излезе, без да се обърне. Тиери се втурна след него – като куче след непознат. Не че Тиери ще си позволи да набие Рижия, но само при мисълта за това ми се доплака.

Мама понечи да тръгне след тях, но Зози я спря.

– Аз ще отида – предложи тя. – Те ще се оправят. Ти остани тук при Ани и Розет.

И се изгуби в тъмното.

– Качете се горе, Нану – каза мама. – Аз ей сега ще дойда.

Ние се качихме горе и зачакахме. Розет заспа, после чух Зози да се прибира, а след нея и мама, като стъпваше тихо, за да не я чуем. После и аз заспах, но няколко пъти се будех от скърцането на пода в стаята на мама и знаех, че тя не спи, че стои до прозореца в тъмното, слуша шума на вятъра и се надява поне веднъж – поне този път – да ни остави на мира.

СНОЩИ ПУСНАХА КОЛЕДНИТЕ СВЕТЛИНИ. СЕГА целият квартал грее – не в цветно, а само в бяло, като звезден небосвод над града. На "Плас дю Тертр", където седят художниците, е подредена традиционната украса със сцена от Рождество Христово: бебето Исус се усмихва сред сламата, майката и бащата са се надвесили над люлката, а влъхвите стоят отстрани с даровете си. Розет е очарована и постоянно иска да ходим да я видим.

Бебето, жестикулира тя. Да вървим да видим бебето. Вече е ходила два пъти с Нико, веднъж с Алис, безброй пъти със Зози, с Жан-Луи и Попол и, разбира се, с Анук, която е почти толкова очарована, колкото и Розет, и постоянно ѝ разказва как бебето (според Анук момиченце) се родило в обора, а навън валял сняг, как дошли да го видят и животните, и Тримата влъхви и дори една звезда се спряла да го погледа...

– Защото то не било обикновено бебе – казва Анук и Розет я слуша в захлас. – Било особено бебе, също като теб, и скоро ти също ще имаш рожден ден...

Рождество. Тържество. И двете думи навеждат на мисълта за нещо изключително. Досега не бях забелязвала приликата между тях, не бях празнувала християнските празници, никога не бях мислила за пости, покаяние и изповед.

Или почти никога.

Но когато Анук беше малка, празнувахме Бъдни вечер, палехме свещи, за да пропъдим тъмнината, плетяхме венци от джел и имел, пиехме ароматно ябълково вино и коледен пунш, ядяхме печени кестени, току-що свалени от нагорещения мангал.

После се роди Розет и нещата се промениха. Край на венците от имел, на свещите и на тамяна. Сега ходим на църква, купуваме повече подаръци, отколкото можем да си позволим, слагаме ги под пластмасовата елха, гледаме телевизия и се тревожим за коледното меню. Коледните светлини може и да приличат на звезди, но отблизо се вижда, че са фалшиви: тежки гирлянди от жици и лампи, провесени над тесните улички. Магията я няма: нима не искаше точно това, Виан? – обажда се трезвият глас в главата ми, който звучи точно като гласа на майка ми, на Рижия, а сега и на Зози; глас, който ми напомня за някогашната Виан и чийто търпелив тон сякаш ме упреква.

Но тази година нещата отново ще се променят. Тиери обича традициите. Църквата, печената гъска, шоколадовото руло – в чест не само на сезона, а на всички сезони, които сме споделили досега и които ще продължим да споделяме...

Няма магия, разбира се. Е, толкова ли е лошо? Има уют и сигурност, и приятелство – и любов. Не ни ли стига? Не сме ли опитали достатъчно от другото? След като съм израснала с приказки, защо ми е толкова трудно да повярвам в щастливия край? Защо след като знам накъде ще ме отведе, все още мечтая да тръгна след Свирача от Хамелн?

Изпратих Анук и Розет да си легнат. После тръгнах след Рижия и Тиери. Не се забавих много – може би с три минути, най-много с пет, – но когато излязох на все още оживената улица, бях почти сигурна, че Рижия вече си е отишъл, вече е потънал в лабиринта на Монмартър. И все пак трябваше да се уверя. Запътих се към "Сакре Кьор" и там сред тълпите от туристи и минувачи различих познатия силует на Тиери, който вървеше към площад "Далида" с ръце в джобовете, устремен напред като накокошинен петел.

Върнах се, завих наляво по една калдъръмена уличка и излязох на "Плас дю Тертр". Рижия никъде не се виждаше. Беше си отишъл. Естествено – защо да остава? – и въпреки това аз продължавах да се въртя в единия край на площада, да зъзна (бях излязла без палто) и да се вслушвам в звуците на вечерен Монмартър: музика от клубовете в подножието на хълма, смях, стъпки, детски гласове край коледната украса в отсрещния край на площада, уличен музикант, свирещ на саксофон, откъслечни разговори, подхванати от вятъра...

Най-после го забелязах: неподвижният му силует привлече вниманието ми. Парижаните са като риби в плитчина – ако спрат да се движат дори за миг, ще умрат. А той стоеше почти невидим в примигващия кръг светлина под червения неонов надпис на едно кафене. Гледаше безмълвно, чакаше нещо... Чакаше мен...

Затичах се през площада. Обвих ръце около него и в първия миг се уплаших, че няма да отвърне на прегръдката ми. Усещах напрежението в тялото му, виждах бръчката между веждите му, на ярката светлина той изглеждаше непознат.

И тогава ме прегърна – отначало сдържано, както ми се стори, после с ожесточение, което противоречеше на думите му:

– Нямаш работа тук, Виан.

Има една вдлъбнатина точно на извивката на рамото му, която идеално пасва на челото ми. Аз я намерих и положих глава на нея. Той миришеше на нощ, на бензин, на кедрово дърво, на пачули, на шоколад, на катран, на вълна и най-вече на себе си – ухание, бегло и познато като повтарящ се сън.

– Знам – казах му аз.

И въпреки това не можех да го пусна. Достатъчна беше една дума, едно изречение, една гримаса. Аз съм с Тиери. Не се меси. Всичко друго би било безсмислено, мъчително и обречено от самото начало. И въпреки това...

– Радвам се да те видя, Виан – гласът му, макар и тих, беше необичайно напрегнат.

Усмихнах му се.

– И аз се радвам, че си тук. Но защо чак сега? След толкова време...

Когато свива рамене, Рижия изразява много неща. Безразличие, презрение, недоумение, дори ирония. Така или иначе главата ми изскочи от удобната вдлъбнатина и това ме върна обратно на земята.

– И да ти кажа, това ще промени ли нещо?

– Може би.

Той отново сви рамене.

– Няма причина. Харесва ли ти тук?

– Разбира се.

Винаги съм искала точно това. Сладкарница, къща, училище за децата. Един и същ изглед от прозореца всеки ден. И Тиери...

– Просто не мога да си те представя тук. Мислех, че е нещо временно. Че един ден просто ще...

– Какво? Ще се вразумя? Ще се откажа? Ще тръгна на път, ще живея ден за ден, ще се местя постоянно като теб и другите речни плъхове?

– По-добре плъх, отколкото птица в клетка.

Стори ми се, че едва сдържа нервите си. Говореше все така тихо, но южняшкият му акцент се долавяше по-ясно – често става така, когато се ядоса. Осъзнах, че може би нарочно се опитвам да го ядосам, да го подтикна към свада, след която и той, и аз няма да имаме избор. Заболя ме от тази мисъл, но знаех, че не съм далеч от истината. Може би и той си помисли същото, защото ме погледна и се усмихна.

– Ами ако ти кажа, че съм се променил?

– Не си се променил.

– Откъде знаеш?

О, знам. И сърцето ме боли, защото го виждам същия, какъвто го помня. Но аз съм се променила. Децата ми ме промениха. Вече не мога да правя каквото искам. А това, което искам, е...

– Виж – започнах аз, – много ми е приятно, че си тук. Радвам се, че дойде. Но вече е късно. Сега съм с Тиери. Той е много мил – ще разбереш, като го опознаеш. Направи толкова много за Анук и Розет...

– А ти обичаш ли го?

– Моля те...

– Попитах те дали го обичаш.

– Разбира се.

Той пак сви рамене, този път с видимо презрение.

– Поздравления, Виан.

Оставих го да си отиде. Какво друго можех да направя? Ще се върне, мислех си. Трябва да се върне. Но досега не се е появил; не остави нищо, нито адрес, нито телефонен номер – всъщност не ми се вярва Рижия да има телефон. Доколкото знам, той никога не е имал дори телевизор: казва, че предпочита да гледа небето, тази гледка никога не го отегчава и никога не се повтаря.

Чудя се къде ли е отседнал. На лодка, така каза на Анук. На шлеп, мисля си аз, може би от онези, които превозват товари по Сена. Или на речно корабче, ако е успял да намери някое, което да купи евтино. Повредено, по всяка вероятност, развалина, която поправя след работа, закърпва, приспособява към себе си. Рижия проявява безгранично търпение към лодките. Към хората обаче...

– Дали Рижия ще дойде днес, мамо? – попита Анук на закуска.

Чакала е цяла нощ, преди да попита. Но Анук рядко говори необмислено: тя претегля, размишлява и тогава говори, започва с тържествен, малко предпазлив тон, като детектив от телевизионен сериал, който иска да се добере до истината.

– Не знам – отвърнах ѝ аз. – Зависи от него.

– А ти искаш ли да дойде? – упорството винаги е било едно от основните качества на Анук.

Въздъхнах.

– Сложно е.

– Защо? Не ти ли харесва вече? – ясно долових предизвикателната нотка в гласа ѝ.

– Не, Анук, не е там работата.

– Тогава къде е?

За малко да се разсмея. В нейните очи всичко изглежда много праволинейно, сякаш животът ни не е къщичка от карти, в която всяко решение, всеки избор е старателно закрепен върху множество други възможности и решения, несигурно подредени едно върху друго, готови да трепнат, да помръднат при всеки наш дъх...

– Виж, Нану. Знам, че харесваш Рижия. И аз го харесвам. Много. Но не бива да забравяш... – аз търсех подходящите думи. – Рижия прави каквото иска, винаги е правил така. Никога не се задържа на едно място. И в това няма нищо лошо, защото е сам. Но ние трите имаме нужда от нещо повече.

– Ако живеехме с Рижия, той нямаше да бъде сам – разсъдливо заключи Анук.

Не можах да не се разсмея, макар че душата ме болеше. Рижия и Анук са странно еднакви. И двамата разсъждават в абсолютни величини. И двамата са упорити, потайни и заплашително злопаметни.

Опитах се да ѝ обясня.

– Той обича да бъде сам. През цялата година живее на реката, спи на открито, не може да понася затворени помещения. Ние не можем да живеем така, Нану. Той го знае. Ти също.

Тя ме измери с непроницаем, изпитателен поглед.

– Тиери го мрази. Сигурна съм.

Е, след миналата вечер не мисля, че някой може да се съмнява в това. Видяхме гръмогласното му тролско веселие, откритото му презрение, ревността му. Но Тиери не е такъв, помислих си аз. Нещо трябва да го е разстроило. Може би сцената в "Мезон Роз"?

– Тиери не го познава, Нану.

– Тиери не познава и нас.

Тя се качи в стаята си с два кроасана в ръце и поглед, който обещаваше по-нататъшно продължение на разговора. Аз влязох в кухнята, направих горещ шоколад, седнах и го гледах, докато изстина. Мислех си за февруари в Ланскене, за цъфналите мимози по бреговете на Тан, за циганите от реката с техните дълги тесни лодки, толкова много и наредени толкова нагъсто, Че човек почти можеше да мине по тях до другия бряг...

И за мъжа, който седеше сам и гледаше реката от покрива на лодката си. Не се отличаваше чак толкова от останалите и въпреки това аз веднага го забелязах. Някои хора сияят. Той е един от тях. И дори сега, след толкова време, аз все още чувствам как това сияние ме привлича. Ако не бяха Анук и Розет, може би щях да тръгна след него. В края на краищата има и по-лоши неща от бедността. Но аз трябва да дам на децата си нещо повече. Затова съм тук. И не мога отново да се върна към живота на Виан Роше, към Ланскене. Дори заради Рижия. Дори заради себе си.

Все още седях в кухнята, когато влезе Тиери. Беше девет часа и небето отвън все още тъмнееше, до мен долиташе далечният влажен шум на минаващите коли и биенето на камбаните в малката църква на "Плас дю Тертр".

Той седна безмълвно срещу мен и от палтото му се разнесе мирис на тютюн и на парижка мъгла. Поседяхме трийсет секунди в мълчание, после Тиери протегна ръка и я сложи върху моята.

– Извинявай за снощи – започна той.

Аз взех чашата си и надзърнах вътре. Явно бях изтървала млякото: изстиналият шоколад се беше покрил с набръчкана ципа. Каква небрежност, помислих си.

– Ян – каза Тиери.

Погледнах го.

– Извинявай – повтори той. – Бях изнервен. Исках всичко да бъде идеално. Да излезем да обядваме, после да ти кажа за апартамента и за това, че съм уредил час за бракосъчетание – в същата църква, където са се венчали родителите ми...

– Какво? – учудих се аз.

Тиери стисна ръката ми.

– В "Нотър Дам дез Апотър". След седем седмици. Някой е отменил резервацията си, а аз познавам свещеника – преди време му помогнах за един ремонт...

– Какво говориш? – попитах аз. – Тормозиш децата ми, държиш се грубо с моя приятел, излизаш, без да кажеш и дума, а после очакваш да обсъждам с теб апартаменти и сватбени приготовления?

Тиери се усмихна тъжно.

– Извинявай – каза той. – Не ми е смешно, но... още не си се научила да ползваш телефона, нали?

– Какво?

– Просто включи телефона.

Включих го и получих ново съобщение, изпратено от Тиери в осем и трийсет предишната вечер.

– О – измънках аз.

Той взе ръката ми в своята.

– Наистина съжалявам за снощи. Този твой приятел...

– Рижия – казах аз.

Тиери кимна.

– Знам, че може да ти се стори смешно. Но като го видях с теб и Ани, как си говорите, сякаш се познавате от години... Това ми напомни колко много неща не знам за теб. За хората, които си познавала, за мъжете, които си обичала...

Погледнах го с учудване. Тиери винаги е проявявал забележителна незаинтересованост по отношение на миналото ми. Това е едно от нещата, които веднага ми харесаха у него. Липсата на любопитство.

– Той не е безразличен към теб. Дори аз го виждам.

Въздъхнах. Винаги се стига до това. Въпроси, догадки, добронамерени, но изпълнени с подозрения.

Мислех, че с Тиери имаме уговорка. Аз не говоря за развода му, той не разпитва за миналото ми. Така е удобно – или беше довчера.

Рижия улучи момента, казах си с горчивина. Но той си е такъв. И сега гласът му в главата ми се слива с този на вятъра.

Отидох в кухнята да приготвя нова доза горещ шоколад. Тиери тръгна след мен между масичките и столовете на Зози, тромав като мечок в дебелото си палто.

– Искаш да научиш повече за Рижия? – попитах аз, докато стържех шоколад в тенджерата. – Ами, запознахме се, когато живеех на юг. По онова време държах сладкарница в едно село на брега на Гарона. Той живееше в лодка на реката, пътуваше между селата, работеше каквото намери: дърводелство, редене на покриви, бране на плодове. Два-три пъти го наемах да свърши нещо за мен. Не бях го виждала от близо четири години. Доволен ли си?

Той ме погледна смутен.

– Извинявай, Ян. Знам, че съм смешен. И нямах никакво намерение да те подлагам на разпит. Обещавам да не го правя повече.

– Никога не съм предполагала, че си ревнив – казах аз, като добавих ванилия и настъргах индийско орехче в горещия шоколад.

– Не съм – отвърна Тиери. – И за да ти го докажа... – той сложи ръце на раменете ми, за да ме накара да го погледна. – Чуй ме, Ян. Той ти е приятел. Очевидно се нуждае от пари. И тъй като наистина искам да завърша ремонта на апартамента за Коледа, а знаеш колко трудно се намират работници по това време на годината, аз му предложих работа.

Погледнах го стъписана.

– Предложил си му работа?

Тиери се усмихна.

– Наречи го покаяние – каза той. – Това е начин да ти докажа, че ревнивецът, когото видя снощи, няма нищо общо с мен. Има и друго – Тиери бръкна в джоба на палтото си. – Купил съм ти нещичко – каза той. – Исках да бъде подарък за сватбата, но...

Когато Тиери говори за "нещичко", подаръкът винаги е щедър. Четири дузини рози, бижу от "Бонд Стрийт", шалче от "Ермес". Може би е малко шаблонно – но той си е такъв. Предсказуем до мозъка на костите.

– Е?

Беше продълговато пакетче, не по-голямо от плик за писмо. Отворих го и вътре намерих кожен портфейл, в който имаше четири билета първа класа за полет до Ню Йорк на 28 декември.

Аз ги съзерцавах и мълчах.

– Ще ти хареса – каза Тиери. – Това е най-подходящото място за посрещане на Новата година. Резервирал съм стаи в прекрасен хотел – на децата много ще им хареса, – ще има сняг, музика, фойерверки... – той ме прегърна възторжено. – О, Ян, нямам търпение да ти покажа Ню Йорк!

Всъщност вече съм била в Ню Йорк. Майка ми издъхна там, насред оживена улица пред италианска закусвалня в Деня на независимостта. Тогава беше горещо и слънчево. През декември ще бъде студено. През декември в Ню Йорк хората измръзват до смърт.

– Но аз нямам паспорт – бавно произнесох аз. – Тоест имах, но...

– Срокът му е изтекъл? Аз ще се погрижа за това.

Е, всъщност срокът не е единственият проблем. Той е на друго име – на името на Виан Роше, – а как мога да му кажа това, помислих си, как да му обясня, че жената, която обича, е друга?

Но и как бих могла да го скрия? Снощната сцена ме научи, че Тиери не е толкова предсказуем, колкото си мислех. Заблудата е упорит плевел, който ако не се изкорени навреме, простира пипалата си навсякъде, заплита се, разраства се, задушава растенията, докато накрая не остане нищо освен плетеница от лъжи...

Той стоеше съвсем близо до мен, сините му очи блестяха – от тревога може би. Миришеше на нещо странно утешително, като окосена трева или стара книга, или борова смола, или хляб. Приближи се още повече и аз почувствах как ръцете му ме обгръщат, как главата ми ляга на рамото му (но къде беше малката вдлъбнатина, сякаш създадена само за мен?) и усещането беше толкова познато – усещане за безопасност, – но този път долових и напрежение. Съвсем ясно, като електрически жици, които всеки момент щяха да се докоснат...

Устните му намериха моите. Пак същото напрежение. Като статично електричество помежду ни, отчасти приятно, отчасти не. Улових се, че мисля за Рижия. Проклет да си. Не сега. Тази бавна целувка. Отдръпнах се.

– Виж, Тиери. Трябва да ти обясня.

Той ме погледна.

– Какво трябва да ми обясниш?

– Името на паспорта ми... името, което ще трябва да запишат в гражданското... – аз поех дълбоко дъх. – Не е същото като това, което използвам сега. Смених го. Това е дълга история. Трябваше да ти кажа по-рано, но...

Тиери ме прекъсна.

– Няма значение. Няма нужда да ми обясняваш. Всички имаме тайни, за които предпочитаме да не говорим. Какво ме интересува, че си сменила името си? Интересува ме какъв човек си, а не дали си Франсин или Мари-Клод, или дори – опазил ме Бог – Кюнегонд.

Аз се усмихнах.

– Не се ли сърдиш?

Той поклати глава.

– Обещах да не те разпитвам повече. Миналото си е минало. Не ми трябва да знам. Стига да не ми кажеш, че си била мъж или нещо такова...

Това ме накара да се разсмея.

– Няма такава опасност.

– Предполагам, че бих могъл да проверя. За всеки случай.

Той сключи ръце на гърба ми. Целувката му стана по-страстна, по-настоятелна. Тиери никога не настоява. Старомодната му почтителност е едно от нещата, които винаги съм харесвала у него, но днес като че ли е различен – долавям намек за отдавна сдържани страсти, нетърпение, жажда за нещо повече. В първия миг се оставям на течението: ръцете му пълзят към талията ми, към гърдите ми. В начина, по който целува устните ми и лицето ми, има нещо детински лакомо, сякаш се опитва да заграби колкото може повече от мен, и през цялото време шепне: "Обичам те, Ян, желая те, Ян..."

Почти през смях спрях да си поема дъх.

– Не тук. Девет и половина минава...

Тиери изръмжа шеговито като мечок.

– Да не мислиш, че ще чакам седем седмици?

И изведнъж прегръдката му също стана мечешка – той ме притисна силно към себе си, – и аз усетих мускусната миризма на пот заедно със застоялия мирис на пури, и за пръв път, откакто се познавахме, си представих как правим любов, голи и потни между чаршафите, и неочаквано се стреснах, учудена от отвращението, което тази мисъл предизвика у мен...

Опрях ръце в гърдите му.

– Тиери, моля те...

Той се озъби.

– Зози ще дойде всеки момент...

– Тогава да се качим горе, преди да е дошла.

Почувствах, че се задушавам. Миризмата на пот се усили, примесена с мирис на студено кафе, сурова вълна и бира от снощи. Тази смесица не ми подейства утешително: извика в съзнанието ми спомени за претъпкани барове, за бягства в последната минута и за пияни непознати в тъмното. Ръцете на Тиери бяха груби и настоятелни, осеяни със старчески петна, обрасли с косми.

Спомних си ръцете на Рижия. С ловки като на джебчия пръсти, с машинно масло под ноктите.

– Хайде, Ян.

Той ме дърпаше към вратата. Очите му блестяха в очакване. Изведнъж ми се прииска да го изгоня, но вече беше късно. Бях взела решение. Няма връщане назад, помислих си. Тръгнах с него към стълбите...

Една електрическа крушка се пръсна с пукот като конфети.

На главите ни се изсипа натрошено стъкло.

Горе се разнесе шум. Розет беше будна. Разтреперих се от облекчение.

Тиери изруга.

– Трябва да отида при Розет – казах аз.

Той издаде звук, който не приличаше много на смях. Последна целувка – но моментът беше отминал. С крайчеца на окото си забелязах нещо златисто, което блестеше в тъмния ъгъл – може би слънчево зайче или някакво отражение...

– Тиери, трябва да отида при Розет.

– Обичам те – каза той.

Минаваше десет часа и Тиери тъкмо си беше тръгнал, когато влезе Зози, загърната в просторно палто, с виолетови ботуши с платформи и голяма картонена кутия, която носеше с две ръце. Кутията изглеждаше тежка – леко задъхана, Зози внимателно я сложи на пода.

– Извинявай, че закъснях – каза тя. – Това чудо тежи доста.

– Какво е? – попитах аз.

Зози се усмихна. Отиде до витрината и извади червените обувки, които стояха там от две седмици.

– Реших, че е време да направим малка промяна. Какво ще кажеш за нова витрина? Все пак тази подредба не беше за постоянно, а и, честно казано, тези обувки ми липсват.

Аз се усмихнах.

– Разбира се.

– Затова донесох някои неща от битпазара – тя посочи картонената кутия. – Имам една идея, която ми се иска да изпробвам.

Погледнах кутията, после Зози. Все още треперех от посещението на Тиери, от внезапната поява на Рижия и от усложненията, които знаех, че ще последват, и неочакваната топлота на този простичък жест за малко да ме разплаче.

– Нямаше нужда да го правиш, Зози.

– Глупости. За мен е удоволствие – тя ме погледна изпитателно. – Случило ли се е нещо?

– О, проблеми с Тиери – аз направих опит да се усмихна. – Напоследък се държи странно.

Зози сви рамене.

– Не се учудвам – каза тя. – Ти се справяш добре. Търговията върви. Нещата тук най-после се нареждат.

Намръщих се.

– Какво имаш предвид?

– Имам предвид – търпеливо заговори Зози, – че Тиери иска все така да бъде Дядо Коледа, принц от приказките и ангел хранител, събрани в едно. Докато ти имаше затруднения, всичко беше наред – той те водеше на вечеря, купуваше ти дрехи, обсипваше те с подаръци, – но сега нещата при теб се промениха. Вече нямаш нужда от спасяване. Някой му отне любимата кукла Пепеляшка и я замени с истинска жена – трудно му е да го преглътне.

– Тиери не е такъв – казах аз.

– Наистина ли?

– Е... – усмихнах се. – Може би... мъничко.

Тя избухна в смях и аз се разсмях заедно с нея, макар че думите ѝ ме смутиха. Разбира се, Зози е много наблюдателна. Но не трябваше ли самата аз отдавна да съм забелязала тези неща?

Зози отвори картонената кутия.

– Защо не си дадеш малко почивка? Иди да полегнеш. Поиграй си с Розет. Не се тревожи. Ако дойде, ще те повикам.

Това ме озадачи.

– Кой ако дойде? – попитах аз.

– О, стига, Виан...

– Не ме наричай така!

Тя се усмихна.

– Рижия, разбира се. За кого мислиш, че говоря, за папата?

Аз я погледнах.

– Той няма да дойде днес.

– Откъде си толкова сигурна?

Казах ѝ каквото знаех от Тиери: за апартамента и как той държи да се нанесем там за Коледа, за самолетните билети до Ню Йорк, за това как е предложил на Рижия работа на "Рю дьо ла Кроа"...

Зози се учуди.

– Наистина ли? – попита тя. – Е, ако Рижия приеме, значи наистина има нужда от пари. Не си представям да се съгласи от добри чувства.

Аз поклатих глава.

– Каква бъркотия. Защо не ме предупреди, че ще идва? Можех да предотвратя това положение. Поне щях да бъда подготвена...

Зози седна на масата в кухнята.

– Той е бащата на Розет, нали?

Не ѝ отговорих, само се обърнах да включа фурната. Мислех да изпека бисквити с джинджифил, от онези, които се окачат на коледната елха, глазирани, захаросани и вързани с цветни панделки...

– Разбира се, това не е моя работа – продължи Зози. – Ани знае ли?

Поклатих глава.

– Някой знае ли? Рижия знае ли?

Изведнъж силите ми ме напуснаха и аз побързах да седна на един стол: чувствах се така, сякаш тя бе срязала конците ми и внезапно аз бях останала безмълвна, безпомощна и неподвижна.

– Не мога да му кажа сега – прошепнах накрая.

– Е, той не е глупав. Ще се досети.

Аз поклатих глава. За пръв път имах причина, да се радвам, че Розет не е като другите – макар че е почти на четири години, тя все още изглежда и се държи като двегодишно дете, така че кой би повярвал в нещо толкова невероятно?

– Много е късно за това. Преди четири години може би щях да му кажа, но не и сега.

– Защо? Скарахте ли се?

Говори точно като Анук. И преди да се усетя, вече ѝ обяснявах, че нещата не са толкова прости, че къщите трябва да се строят от камък, защото когато задуха вятърът, само здравият камък ще му попречи да ни отвее...

пита гласът на Рижия в главата ми.

- Не, не сме се карали – казах аз. – Просто... всеки тръгна по пътя си.

Изведнъж в съзнанието ми изникна поразително ясна картина: Свирачът от Хамелн свири на флейтата си и децата го следват, а едно подтичва най-отзад, навлиза в планината и тя се затваря след него...

– И какво ще правиш с Тиери? – попита Зози.

Добър въпрос, помислих си аз. Дали подозира? И той не е глупав, но като че ли е сляп, което може да се дължи или на самонадеяност, или на доверчивост, или и на двете. И все пак е подозрителен към Рижия. Снощи го забелязах – изпитателният поглед, инстинктивното отвращение на стабилния градски предприемач към скитника, циганина, пътешественика...

– Е, предполагам, че вече си взела решение.

– И то е правилното. Сигурна съм.

Но чувствах, че тя не ми вярва. Сякаш го виждаше във въздуха около мен – как се навива като захарен памук на клечка. Но има различни видове любов; и когато горещата, егоистична, гневна любов е отдавна изгоряла, мога само да благодаря на всички богове за мъже като Тиери, стабилни мъже без въображение, които мислят, че "страст" е само дума от книгите, също като "магия" или "приключение".

Зози все така ме наблюдаваше с търпелива полуусмивка, сякаш очакваше да кажа още нещо. И тъй като аз не го направих, тя сви рамене и ми подаде чиния с "просячета". Зози ги прави точно като мен: шоколадът е достатъчно тънък, за да се чупи лесно, но достатъчно плътен, за да задоволи апетита, отгоре е щедро поръсен с едри стафиди, има орех, бадем, виолетка, захарна розичка.

– Опитай едно – каза тя. – Как ти се струва?

От малката линийка с "просячета" се разнесе барутният мирис на шоколад, ухаещ на лято и безвъзвратно отминало време. Когато за пръв път го целунах, той също имаше вкус на шоколад, а от земята, на която лежахме един до друг, се разнасяше аромат на влажна трева и докосването му бе неочаквано нежно, и косата му грееше като летни невени на угасващата светлина...

Зози още държеше пред мен линийката с "просячета". Тя е от синьо стъкло, с малко златно цветче от едната страна. Евтина дреболия, но аз държа на нея. Рижия ми я подари в Ланскене и оттогава я нося навсякъде със себе си – в багажа си, в джобовете си, като талисман.

Вдигнах глава и видях, че Зози ме гледа. Очите ѝ бяха далечно, приказно сини, като синевата, която човек вижда насън.

– Нали няма да кажеш на никого? – попитах я аз.

– Разбира се, че не.

Тя взе един бонбон с тънките си пръсти и ми го подаде. Плътен горчив шоколад, напоени с ром стафиди, ванилия, роза и канела...

– Опитай, Виан – каза Зози усмихната. – Случайно знам, че тези са ти любимите.

ДОБРЕ СВЪРШЕНА РАБОТА, НЕ ЧЕ ИСКАМ ДА СЕ ХВАЛЯ. Голяма част от работата ми тук е като жонглиране: трябва да задържа във въздуха голям брой топки, кинжали и горящи факли, и то колкото може по-дълго...

Трябваше ми известно време, за да се погрижа за Рижия. Този човек е като бръснач, който може да те пореже, с него трябва да се внимава и аз впрегнах всичките си усилия, за да го накарам да остане. Но все пак успях да го задържа в събота вечер и с помощта на някоя и друга окуражителна дума засега съумявам да го контролирам.

Трябва да призная, че не беше лесно. Първата му мисъл беше да тръгне веднага натам, откъдето е дошъл, и никога повече да не се върне. Нямаше нужда да се взирам в цветовете му, за да го разбера: четеше се в очите му, докато той крачеше надолу по хълма с разпиляна коса и ръце в джобовете, стиснати в юмруци. Тиери също вървеше след него, така че се наложи да разчистя пътя с малко заклинание, което да го накара да се подхлъзне: това го забави за секунди, а аз настигнах Рижия и го хванах за ръката.

– Не можеш просто да си тръгнеш – казах. – Има някои неща, които не знаеш.

Той издърпа ръката си, без да забавя крачка.

– Защо мислиш, че искам да ги знам?

– Защото я обичаш – отговорих аз.

Рижия само сви рамене и продължи да върви.

– И защото тя се колебае, но не знае как да каже на Тиери.

Сега вече ме слушаше. Забави крачка. Аз се възползвах от възможността и надрасках направо на гърба му нокътя на Едно Ягуар – знак, от който би трябвало да се закове на място, но Рижия инстинктивно се отърси от него.

– Хей, спри! – извиках аз по-скоро смутена, отколкото нещо друго.

Той ме изгледа с диво любопитство.

– Трябва да ѝ дадеш време.

– За какво?

– За да реши какво точно иска.

Рижия спря на място и ме погледна още по-изпитателно. Това направо ме подразни – той очевидно беше сляп за всеки друг освен за Виан, – но си казах, че по-късно ще имам време за това. Засега просто трябваше да го задържа тук. После можех да го накарам да си плати.

Междувременно Тиери се беше окопитил и вървеше по улицата право към нас.

– Сега нямаме време да говорим – казах аз. – Да се срещнем в понеделник след работа.

– Работа? – попита Рижия и се разсмя. – Да не мислиш, че ще работя за него?

– По-добре го направи. Ако искаш да ти помогна.

След това имах достатъчно време да пресрещна Тиери.

Той спря само няколко метра по-нататък, прегърбен в кашмиреното си палто, погледна ме, погледна и Рижия зад мен с гневни черни очи, които блестяха като очи копчета на внезапно подивял плюшен мечок.

– Всичко провали – тихо му казах аз. – Какво те прихвана, защо се държа така? Ян е много разстроена...

Тиери се наежи.

– Какво съм направил? Просто...

– Няма значение какво си направил. Аз бих могла да ти помогна, но трябва да се държиш добре.

Бързо очертах с пръсти знака на Господарката Кървава луна. Това като че ли го успокои: той ме погледна стреснат. Отново атакувах, този път с властния знак на Едно Ягуар, и видях как цветовете му леко избледняха.

Толкова по-лесен е от Рижия, помислих си аз. Толкова по-лесно се поддава. С няколко думи му нахвърлях плана си.

– Просто е – казах. – Няма начин да загубиш. Ще се покажеш като великодушен човек. Ще получиш помощта, която ти е необходима за завършването на ремонта. Ще виждаш Ян по-често. И освен това – добавих аз още по-тихо – ще можеш да го наглеждаш.

Е, това свърши работа. Знаех, че така ще стане. С такова приятно съчетание на суетност, подозрителност и непоклатима самоувереност почти нямаше нужда да пускам в ход чара си – Тиери и сам се справи.

Да, той започва да ми харесва. Толкова удобен, толкова предсказуем, без остри ръбове, на които да се порежеш. И най-хубавото е, че толкова лесно се поддава на чар – една усмивка, една дума и е мой. За разлика от Рижия с неговите сърдити черти и вечно подозрителен поглед.

Проклет да е, помислих си. Какво не му харесва у мен? Изглеждам като Виан, говоря като Виан – трябваше отдавна да съм го спечелила. Но някои хора са по-неподатливи от други, а и досега все не улучвах подходящия момент. Все пак мога да почакам – поне няколко дни. И ако чарът не свърши работа, ще го направят химикалите.

Днес чаках с нетърпение да затворим сладкарницата, не свалях поглед от часовника. Денят ми се стори много дълъг, но аз го прекарах относително приятно, докато отвън дъждът бавно се превръщаше в мъгла и потокът от хора се нижеше като насън, като от време на време някой спираше да погледне недовършената витрина, с която "Льо Роше дьо Монмартър" сега прилича на сценка от куклен театър.

Никога не подценявайте въздействието на една витрина. Очите са огледало на душата, казват хората; а витрината – това са очите на магазина, очи, грейнали радостно и обещаващо. Старата витрина също беше хубава с моите червени обувки, пълни с шоколадови бонбони, но знам, че сега, когато Коледа идва с бърза крачка, трябва да помислим за нещо по-вълшебно от чифт обувки, ако искаме да привлечем клиентите.

Затова нашата витрина се превърна в календар на Коледните пости, украсен с парчета коприна и осветен с една-единствена жълта лампа. Самият календар се състои от стара къщичка за кукли, която купих от битпазара, прекалено стара, за да привлече вниманието на съвременно дете, твърде занемарена, за да представлява интерес за колекционерите – покривът ѝ е подлепен надве-натри, отпред е напукана и залепена с тиксо; точно това, което търсех.

Къщичката е достатъчно голяма, за да запълни цялата витрина, с полегат скосен покрив и боядисана фасада, която се отваря на четири места, за да може да се гледа вътре. Засега е изцяло затворена, а аз сложих и щори на прозорците, през които се процежда приятна златиста светлина.

– О! – възкликна Виан, когато ме видя да се трудя над нея. – Какво е това, сцена от раждането на Исус?

Аз се усмихнах.

– Не точно. Изненада.

Затова днес се трудих цял ден, като преди това закрих витрината от любопитни очи с помощта на голямо парче коприна в червено и златисто, зад което трябваше да се извърши преобразяването.

Започнах от декорите. Около къщата направих мъничка градинка: езерце от късче синя коприна, върху която плуваха шоколадови патета, река, пътечка, посипана с цветни захарни кристалчета, дървета и храсти от двете ѝ страни, направени от домакински четки и цветна хартия и поръсени отгоре със захарен сняг, захарни мишлета, които изскачаха от къщичката – приличаше на приказка...

Работата по декорите ми отне половин ден. Малко преди дванайсет дойдоха Нико и Алис – те сега са неразделни

– И останаха да се полюбуват на украсата. Той купи кутия от любимите си сладки, докато Алис гледаше с широко отворени очи как поправям и разкрасявам фасадата на къщата с тънка струйка шоколадова глазура.

– Прекрасно е – каза тя. – По-хубаво, отколкото в "Галери Лафайет".

Трябва да призная, че сладкарската работа е на ниво. Полукъща, полуторта, със захарни рюшчета по прозорците, захарни водоливници по покрива, захарни колони пред вратите и спретнати преспи сняг по всички первази и комини.

През обедната почивка повиках Виан да види къщичката.

– Харесва ли ти? – попитах аз. – Още не е завършена, но... как ти се струва?

Тя помълча малко. Но цветовете ѝ веднага ми казаха всичко, което исках да знам – грейнаха толкова ярко, че изпълниха цялото помещение. А какво беше това в очите ѝ – сълзи? Да. Така ми се стори.

– Прекрасна е – каза накрая Виан. – Просто... прекрасна.

Престорих се на смутена.

– Е, чак пък...

– Наистина, Зози. Толкова много ми помагаш.

Видя ми се неспокойна. Нищо чудно: знакът на Ехекатл е могъщ – символ на пътешествията, промените, вятъра; и тя сигурно е усетила как той плете нишките си около нея, може би дори вътре в нея (моите "просячета" са специални в много отношения), химията му взаимодейства с нейната, променя я, прави я непостоянна...

– А аз дори не ти плащам нормална заплата – каза Виан.

– Плащай ми в стока – предложих аз с усмивка. – Шоколадови бонбони на корем.

Тя поклати глава, намръщи се, сякаш се заслуша в нещо отвън, но мъглата поглъщаше всички звуци.

– Толкова съм ти задължена. И досега не съм направила нищо за теб...

Виан млъкна, сякаш дочу шум или я осени мисъл, толкова неочаквана, че временно я накара да загуби ума и дума. Сигурно и това беше работа на "просячетата", любимите ѝ бонбони, които ѝ напомняха за по-щастливи времена...

– Сетих се – каза тя и лицето ѝ грейна. – Можеш да се пренесеш тук. Да живееш при нас. Стаите на мадам Пусен стоят празни. Никой не ги използва. Не е кой знае какво, но е по-добре от твоя пансион. Можеш да живееш с нас, да се храниш с нас – децата ще се зарадват, а в момента нямаме нужда от допълнителни помещения, – а на Коледа, когато се изнесем...

Лицето ѝ посърна, но съвсем леко.

– Ще ви преча – отговорих аз и поклатих глава.

– Няма. Честна дума. Ще работим повече часове. Така ще ни направиш услуга.

– Ами Тиери? – попитах.

– Какво? – попита Виан с леко предизвикателен тон. – Нали ще направим както той иска? Ще се преместим на "Рю дьо ла Кроа". Защо дотогава да не поживееш с нас? А когато се изнесем, ще можеш да наглеждаш сладкарницата. Да следиш работата тук. Той и без това го предложи – каза, че ще имаме нужда от управител.

Аз се престорих, че обмислям предложението ѝ. Дали Тиери е станал нетърпелив? Дали ѝ е показал по-необузданата си страна? Трябва да призная, че подозирах нещо такова; а сега, когато се появи Рижия, тя иска да държи и двамата на разстояние, поне докато вземе решение...

Компаньонка. Това ѝ трябва сега. И какъв по-добър избор от приятелката ѝ Зози?

– Но ние се познаваме съвсем отскоро – казах ѝ аз. – Може да съм престъпничка.

Виан се разсмя.

– Не, не може.

Което показва колко добре ме познаваш.

– Добре – съгласих се аз. – Споразумяхме се.

Поредното попадение в целта.

ТАКИВА МИ ТИ РАБОТИ. ТЯ СЕ МЕСТИ ПРИ НАС. НАПРАВО велико, както би казал Жан-Лy. Вчера донесе малкото неща, които има. Никога досега не съм виждала човек с толкова малко багаж, освен може би нас с мама по времето, когато постоянно се местехме. Два куфара, единият с обувки, другият с останалите ѝ вещи. За десет минути си подреди нещата и все едно, че винаги е живяла тук.

Стаята ѝ все още е пълна със старите мебели на мадам Пусен: старчески мебели като разкривен гардероб, който мирише на молци, ракла с дебели бодливи одеяла. Пердетата са в кафяво и бежово на розички, има продънено легло с дюшек от конски косъм и огледало на петна, в което всички изглеждат като болни от чума. Старческа стая, но не се съмнявам, че Зози за нула време ще я преобрази.

Снощи ѝ помогнах да извади нещата си от куфарите и ѝ дадох една торбичка със сандалово дърво от моя гардероб, за да премахне старческата миризма.

– Така е добре – каза Зози усмихната, докато окачаше дрехите си в стария гардероб. – И аз донесох някои неща, за да разведрим обстановката.

– Какви неща?

– Ще видиш.

И я разведрихме. Докато мама приготвяше вечеря, а аз изведох Розет да види отново коледната украса на "Плас дю Тертр", Зози се трудеше в стаята горе. Отне ѝ не повече от час: когато пак се качих да видя стаята, не можах да я позная. Старите кафяви пердета бяха заменени с големи парчета плат като за сари – едното червено, другото синьо. С трето парче (този път лилаво със сребристи нишки) Зози беше покрила леглото на старата дама, над камината беше окачила двоен гирлянд от малки цветни лампички, а на полицата вместо украса беше наредила всичките си обувки, чифт по чифт.

Имаше и пъстър килим от кръпки, и лампа, на която беше окачила обеците си, които висяха по края на платнения лампион, а една от шапките ѝ висеше на стената на гвоздей, на който преди имаше картина. Зад вратата висеше китайски копринен пеньоар, а по ръба на чумавото огледало Зози беше наредила пеперуди с искрящи камъчета като онези, които понякога носи в косата си.

– Е-ха! – извиках аз. – Тази стая страшно ми харесва.

В стаята имаше и особена миризма, нещо сладко, което по някаква причина ми напомни за църква и за Ланскене.

– Това е тамян, Нану – каза Зози. – Винаги паля тамян в стаята си.

Беше хубав тамян, такъв, какъвто се слага на горещи въглени. Преди и ние с мама палехме тамян, но вече отдавна не го правим. Може би защото цапа, но пък мирише хубаво, а и безредието в стаята на Зози ми се струва много по-уютно от всякакви представи за ред и чистота.

После тя извади от дъното на куфара си бутилка гренадин и всички си направихме нещо като пиршество с шоколадова торта и сладолед за Розет, и когато се приготвих да си лягам, беше почти полунощ, Розет беше заспала на едно от креслата, а мама миеше чиниите. И тогава погледнах Зози – с дългата коса, с гривната, окичена с висулки, с очите, грейнали като вълшебни светлинки, – и все едно видях мама, но такава, каквато беше в Ланскене, когато все още се казваше Виан Роше.

– Е, какво мислиш за коледната ми къща?

Това е новата украса на витрината, която дойде на мястото на бонбонените обувки. Тя представлява къща – и отначало си помислих, че ще бъде сцена от раждането на Исус като на "Плас дю Тертр", с бебето, влъхвите и всички роднини и приятели. Но всъщност е по-хубава. Това е вълшебна къщичка в приказна гора, точно като в книжките с картинки. И всеки ден ще се отваря вратичка с различна сцена. Днес е ред на Свирача от Хамелн и действието се развива предимно извън къщичката, наоколо дори пъплят захарни мишки – розови, бели, зелени и сини, – а Свирачът е направен от дървена щипка за пране с нарисувана рижа коса, в ръката си държи кибритена клечка вместо флейта, свири и води захарните мишки към реката от коприна...

А вътре в къщата стои кметът на Хамелн, който не иска да плати на Свирача, и наднича през прозореца. Той също е направен от щипка, с нощница от носна кърпичка и хартиена нощна шапчица на главата, а лицето му е нарисувано с флумастер и устата му е зяпнала от учудване.

И не знам защо, но по някаква причина Свирачът от Хамелн ми прилича на Рижия с червената си коса и опърпаните си дрехи, а стиснатият стар кмет ми напомня за Тиери, и неволно си мисля, че също като коледната украса на "Плас дю Тертр" това не е просто витрина, че означава нещо повече...

– Харесва ми – казах аз.

– Надявах се да ти хареса.

От креслото се разнесе сънното мърморене на Розет: тя търсеше одеялото си, което беше паднало на земята. Зози го вдигна и я зави. После се спря и докосна косата на Розет.

И изведнъж ми хрумна нещо странно. Повече от мисъл

– Вдъхновение. Може би се дължеше на къщичката, но аз се замислих за раждането на Исус и как всички се събират в яслите – животните, влъхвите, овчарите, ангелите и звездата, без никой да ги е канил, сякаш някой ги е призовал с магия...

За малко да кажа на Зози. Но имах нужда да подредя мислите си, за да съм сигурна, че няма да направя някоя глупост. Разбирате ли, спомних си нещо. Нещо, което се случи преди много време, когато още не бяхме като другите. Може би беше свързано с Розет. Горката Розет, пищеше като коте и изобщо не искаше да яде, и понякога спираше да диша без всякаква причина за секунди, дори за минути...

Бебето. Люлката. Животните...

Ангелите и влъхвите...

Какво всъщност означава влъхва? И защо ми се струва, че вече съм срещала влъхва?

МЕЖДУВРЕМЕННО ТРЯБВАШЕ ДА СЕ ЗАЕМА С РИЖИЯ. Плановете ми за него не включват контакти с Виан, но същевременно не искам да се отдалечава, затова в уречения час – пет и половина – отидох на "Рю дьо ла Кроа" и зачаках да излезе.

Когато се появи, наближаваше шест. Таксито на Тиери вече беше пристигнало – той се е настанил в приятен хотел, където ще остане, докато трае ремонтът на апартамента, – но самия него още го нямаше и аз дискретно наблюдавах иззад ъгъла как Рижия чака под дъжда с ръце в джобовете и вдигната яка.

Тиери винаги се е гордял с това, че е непретенциозен, че е истински мъж, който не се страхува да се изцапа и не се държи презрително с хора, по-бедни и с по-ниско положение от него. Не е вярно, разбира се. Тиери е непоправим сноб – просто не го знае. Но това личи ясно в обноските му: в начина, по който нарича Лоран "друже", а сега и в небрежните му движения, докато заключваше сградата, проверяваше дали е заключил, нагласяше алармата, а после се обърна към Рижия учуден, все едно искаше да каже: "А, да, съвсем забравих..."

– За колко се бяхме разбрали? За стотачка? – попита той.

Сто евро на ден, помислих си аз. Не особено щедро. Но Рижия само сви рамене както винаги – жест, който вбесява Тиери и го прави нападателен. За разлика от него Рижия е много спокоен – газов котлон, включен на най-ниска степен. Но аз забелязах, че все гледа надолу, сякаш се страхува, че погледът му може да издаде нещо.

– С чек става ли? – попита Тиери.

Хитър ход, казах си аз. Разбира се, той се досеща, че Рижия няма банкова сметка, че не плаща данъци, че никой не знае дори как се казва.

– Или може би предпочиташ в брой?

Рижия отново сви рамене.

– Няма значение – отговори той.

Предпочита да загуби надница за цял ден, отколкото да отстъпи дори на милиметър.

Тиери се усмихна широко.

– Добре, ще ти напиша чек. Днес нямам много пари в брой. Сигурен ли си, че нямаш нищо против?

Цветовете на Рижия лумнаха, но той упорито си замълча.

– На чие име?

– Аз ще го попълня.

Все така усмихнат, Тиери бавно написа чека, после го подаде на Рижия, като му намигна шеговито.

– Е, ще се видим утре по същото време. Освен ако не си размислил, разбира се.

Рижия поклати глава.

– Добре тогава. До осем и половина. Не закъснявай.

После се качи в таксито, а Рижия остана с безполезния чек в ръка, прекалено унесен в мисли, за да забележи появата ми.

– Здравей – казах аз.

– Виан? – той се обърна и ме озари с усмивка, сияйна като коледно дърво. – О, ти ли си... – и лицето му посърна.

– Казвам се Зози. А ти можеш поне малко да поработиш върху чара си.

– Моля?

– Можеше поне да се престориш, че се радваш да ме видиш.

– О, извинявай – той като че ли се смути.

– Е, как върви работата?

– Не е зле – каза Рижия.

Аз се усмихнах.

– Хайде. Да потърсим някое по-сухо място, където да говорим. Къде си се настанил?

Той спомена името на една малка пресечка на "Рю дьо Клиши" – точно на такова място очаквах да отседне.

– Да отидем там. Нямам много време.

Познавах мястото – евтин занемарен пансион, където обаче приемаха плащане в брой, което за човек като Рижия е от голямо значение. Входната врата беше с електронно заключване. Видях го как набра кода – 825436 – със съсредоточен профил, озарен от ослепителното оранжево на уличното осветление. Запаметих го, за да го използвам по-късно. Всички кодове в даден момент се оказват полезни.

Влязохме. Огледах стаята му. Тъмен интериор, килим, който като че ли лепнеше под краката ми, квадратна килия с цвят на стара дъвка, където освен легло нямаше почти нищо друго: нито прозорец, нито стол, само мивка, радиатор и грозна репродукция на стената.

– Е? – попита Рижия.

– Хапни си – казах аз, като извадих от палтото си малка подаръчна кутия и му я подадох. – Сама съм ги правила. Заведението черпи.

– Благодаря – отговори той кисело и хвърли кутията на леглото, без дори да я погледне.

Отново изпитах раздразнение.

Един трюфел, помислих си, толкова много ли искам?

Символите на кутията бяха могъщи (използвах червения кръг на Господарката Кървава луна, съблазнителката, която яде сърца), но само една хапка от лакомствата вътре щеше да го направи много по-лесен за убеждаване...

– Е, кога мога да я видя? – нетърпеливо попита Рижия.

Аз седнах на ръба на леглото.

– Нещата са сложни. Разбираш ли, ти я завари неподготвена. Появи се ей така, изневиделица, и то сега, когато тя е с друг.

Той се разсмя горчиво.

– А, да. С Льо Тресе. Господин Голяма работа.

– Не се тревожи. Аз ще осребря чека ти.

Рижия ме погледна.

– Откъде знаеш за това?

– Познавам Тиери. Той е от хората, които не могат да ти стиснат ръката, без да ти строшат костите. Освен това ревнува от теб.

– Ревнува ли?

– Разбира се.

Той се усмихна, сякаш за момент му стана забавно.

– Защото аз имам всичко, нали? Пари, хубост, къща на село...

– Имаш много повече – казах му аз.

– Какво?

– Тя обича теб.

В първия миг той не каза нищо. Дори не ме погледна, но аз долових напрежението в тялото му и видях как цветовете му пламнаха – от синкаво към неоново червено. Разбрах, че думите ми са го разтърсили.

– Тя ли ти го каза? – попита Рижия.

– Не точно. Но знам, че е така.

До мивката имаше пластмасова чаша. Той я напълни с вода и я гаврътна на един дъх, после въздъхна и отново я напълни.

– Добре, ако наистина е така, тогава защо се омъжва за Льо Тресе?

Аз се усмихнах и му подадох малката кутийка, на която червеният кръг на Господарката Кървава луна искреше с карнавален блясък.

– Сигурен ли си, че не искаш бонбон?

Рижия нетърпеливо поклати глава.

– Добре – казах аз. – Само едно ми обясни: когато ме видя за пръв път, ме нарече "Виан". Защо?

– Още тогава ти казах. Защото ми заприлича на нея. Е, поне... на предишната Виан.

– Предишната Виан?

– Тя се е променила. Косата ѝ, дрехите ѝ...

– Точно така – казах аз. – Под влиянието на Тиери. Той обича да контролира нещата, много е ревнив, винаги иска да става каквото той каже. В началото се държеше добре. Помагаше ѝ за децата. Носеше ѝ подаръци, все скъпи. После започна да я притиска. Сега ѝ казва как да се облича, как да се държи, дори как да възпитава децата си. Разбира се, това, че ѝ е хазяин, само влошава нещата – по всяко време може да я изхвърли.

Рижия се намръщи и аз видях, че най-после започва да под дава. Забелязах съмнението в цветовете му и – още по-обещаващо – първите искрици гняв.

– Тя защо не ми каза? Защо не ми писа?

– Може би от страх – подхвърлих аз.

– Страх? От него?

– Може би.

Виждах как размишлява с наведена глава, съсредоточено присвил очи. По някаква необяснима причина Рижия не ми вярва и все пак не се съмнявам, че ще налапа стръвта. Заради нея, заради Виан Роше.

– Ще отида да я видя. Ще поговоря с нея...

– Това ще бъде голяма грешка.

– Защо?

– В момента тя не иска да те вижда. Трябва да ѝ дадеш повече време. Не можеш просто да се появиш изневиделица и да я накараш да избира.

Очите му ми подсказаха, че е очаквал точно това.

Аз докоснах ръката му.

– Чуй ме. Аз ще поговоря с нея. Ще се опитам да ѝ обясня твоята гледна точка. Но не я търси, не ѝ пиши, не ѝ се обаждай. Довери ми се.

– Защо да го правя? – попита той.

Очаквах, че няма да е лесно, но вече започваше да ми идва до гуша. Позволих си лека нотка на раздразнение:

– Защо ли? Защото съм ѝ приятелка и не ми е безразлично какво ще стане с нея и с децата. И ако поне за минута спреш да мислиш за нараненото си самолюбие, ще разбереш защо ѝ трябва време да помисли. Къде беше ти през последните четири години? Тя откъде може да е сигурна, че няма пак да изчезнеш? Разбира се, Тиери не е съвършен, но поне е на разположение и на него може да се разчита, което не може да се каже за теб.

Някои хора реагират по-добре на грубо отношение, отколкото на чар. Очевидно Рижия е един от тях, защото когато отново заговори, тонът му беше по-любезен:

– Разбирам – каза той. – Извинявай, Зози.

– Ще направиш ли каквото ти казах? Защото иначе няма никакъв смисъл да ти помагам.

Рижия кимна.

– Наистина ли?

– Да.

Въздъхнах. Най-трудното отмина.

Което донякъде е жалко, помислих си аз. Напук на всичко, Рижия ми се струва привлекателен. Но за всяка услуга, която боговете ни оказват, трябва да им се отплащаме с жертва. А към края на месеца аз ще искам голяма услуга от тях...

ДНЕС СЮЗ ДОЙДЕ НА УЧИЛИЩЕ. СЕГА НОСИ ШАПКА вместо забрадка и се опитва да навакса пропуснатото. На обяд пак си шушукаха с Шантал и след това подхванаха старата песен с подигравателните коментари, въпросите: "Къде е приятелят ти?", и глупавите игри, в които трябваше да бъда пиян морков.

Това вече изобщо не е забавно. Вече дори не се правят, че се шегуват: сега говорят с чиста злоба, Сандрин и Шантал разправят на всички за идването си в сладкарницата миналата седмица, описват я като нещо средно между свърталище на хипита и вехтошарски магазин и се смеят като ненормални.

На всичкото отгоре Жан-Лу беше болен и аз пак станах самотната черна овца. Не ми пука, разбира се. Но не е честно: всички толкова се трудихме – и мама, и Зози, и ние с Розет, – а сега Шантал и компания ни изкарват пълни загубеняци.

По друго време изобщо нямаше да им обърна внимание. Но напоследък нещата при нас се нареждат, Зози се премести над сладкарницата и търговията върви, и всеки ден имаме много клиенти, и Рижия се появи изневиделица...

Но оттогава минаха четири дни, а той още не е дошъл да ни види. В училище постоянно мисля за него, чудя се къде държи лодката си, дали ни е излъгал за нея, дали спи под някой мост или в изоставена къща, както в Ланскене, когато мосю Муска изгори лодката му.

По време на часовете изобщо не можех да се съсредоточа, затова мосю Жестен ми направи забележка, че спя в час, и Шантал и компания се изкикотиха, а дори Жан-Лу го нямаше, за да поговоря с него.

Имаше и по-лошо: след училище, докато стоях на опашката до Клод Мьоние и Матилд Шагрен, Даниел дойде при мен с онази престорено загрижена физиономия, която е толкова типична за нея, и каза:

– Вярно ли е, че сестра ти е бавно развиваща се?

Шантал и Сюз стояха наблизо с подходящо безизразни лица. Аз обаче виждах в цветовете им как ми кроят номер, виждах, че още малко и ще избухнат в смях...

– Не разбирам за какво говориш – отговорих аз с равен глас.

Никой не знае за Розет – или поне така си мислех до днес. Но после си спомних един ден, когато Сюз дойде в сладкарницата и аз играех с Розет...

– Така чух – каза Даниел. – Сестра ти е бавно развиваща се. Всички знаят.

Е, значи толкова струва приятелството, помислих си аз. И медальончето с розов емайл, и обещанието да не казва на никого, и честната дума с ръка на сърцето...

Изгледах Сюз с яркорозовата ѝ шапка на главата (червенокосите не бива никога да носят яркорозово).

– Някои хора трябва да се научат да си гледат работата – казах аз достатъчно силно, за да ме чуят всички.

Даниел се ухили.

– Значи е вярно – отвърна ми тя и цветовете ѝ грейнаха алчно, като нажежени въглени от вятър.

Усетих как и в мен нещо пламна.

Да не си посмяла, казах ѝ аз наум.

Още една дума и...

– Разбира се, че е вярно – обади се Сюз. – Искам да кажа, че тя е... на колко? На четири или там някъде, а още не може да говори и да се храни както трябва. Майка ми казва, че е изрод. Впрочем тя изглежда точно като изрод.

– Не е вярно – промърморих аз.

– Вярно е. Тя е грозна и бавно развиваща се точно като теб.

Сюз се разсмя. Шантал също. Всички завикаха в хор: "Изрод, изрод", и аз видях как Матилд Шагрен ме гледа със светлите си тревожни очи, и изведнъж...

Бам!

Не разбрах какво точно се случи. Стана толкова бързо, за секунда – нали знаете как котка, която както см дреме и мърка, изведнъж започва да съска и да драска. Помня, че сключих пръсти като Зози в английската чайна. Не знам какво точно исках да направя, но усетих как нещо излетя от ръката ми, сякаш бях хвърлила камъче или капачка, или запалена клечка.

Във всеки случай подейства бързо: чух как Сюзан изписка, после сграбчи яркорозовата си шапка и рязко я дръпна от главата си.

– Ох! Ох!

– Какво ти е? – попита Шантал.

– Сърби ме! – проплака Сюз. Тя започна да чеше главата си и аз видях оголена розова кожа под останките от коса. – Боже, как сърби!

Изведнъж ми прилоша, почувствах слабост и гадене точно като онази вечер със Зози. Но най-лошо от всичко беше, че не съжалявах: изпитвах вълнение, както когато стане нещо лошо и вината е твоя, но никой не го знае.

– Какво има? – попита Шантал.

– Не знам! – изписка Сюзан.

Даниел изглеждаше загрижена, но само се преструваше, както когато ме попита дали Розет е бавно развиваща се, а Сандрин издаваше странни възгласи – дали от съчувствие или от възторг не можех да определя.

След малко и Шантал започна да се чеше по главата.

– Д-да нямаш ввъшки, Шантал? – попита Клод Мьоние.

В задната част на опашката се разнесе смях.

После и Даниел се оплака, че я сърби.

Сякаш някой ги беше посипал с облак сърбящ прах. Сърбящ прах или нещо по-лошо. Шантал първо изглеждаше ядосана, после уплашена. Сюзан беше почти в истерия. А аз се почувствах толкова добре...

И изведнъж си спомних нещо от времето, когато бях съвсем малка. Ден край морето, аз съм по бански и се плискам във водата, мама седи на пясъка и чете книга. Едно момче ме опръска с вода и от солта очите ми започнаха да парят. Докато минаваше покрай мен, аз го замерих с камъче – съвсем малко камъче, – без да се прицелвам.

Стана случайно...

Момчето се разплака, видях го да се държи за главата. Мама се затича към мен с уплашено лице. Прилоша ми от страха... от случайността...

Видях парчета стъкло, ожулено коляно, улично куче, което скимти под гумите на автобуса.

Това е случайност, Нану.

Бавно се отдръпнах. Не знаех дали да се смея или да плача. Беше забавно – тъй както нещо ужасно може да бъде забавно. И аз се чувствах все така добре, ужасно добре...

– Какво е това, по дяволите? – крещеше Шантал.

Каквото и да беше, не се шегуваше. Нито един сърбящ прах не действа толкова силно. Но аз не можех да видя какво става. Пред мен имаше прекалено много хора, опашката се превърна в тълпа – всички искаха да разберат какво се е случило.

Аз дори не се опитах. Знаех.

Изведнъж ми се прииска да поговоря със Зози. Тя ще знае какво да прави, помислих си, и няма да ме разпитва. Реших да не чакам автобуса, качих се на метрото и тичах през целия път от "Плас дьо Клиши" до нас. Когато влязох, едва дишах, мама беше в кухнята и приготвяше храна на Розет, и мога да се закълна, че още преди да отворя уста, Зози вече знаеше какво се е случило.

– Какво има, Нану?

Аз я погледнах. Тя беше с джинси и с бонбонените обувки, които изглеждаха по-червени, по-високи и по-лъскави от всякога, а главозамайващите им токове сияеха. Щом ги видях, се почувствах по-добре и с въздишка на огромно облекчение се отпуснах в едно от леопардовите кресла.

– Шоколад?

– Не, благодаря.

Тя ми донесе кола.

– Много ли е лошо? – попита Зози, докато ме гледаше как пресушавам чашата почти на един дъх, толкова бързо, че от носа ми започнаха да излизат мехурчета. – Ето, пийни още една и ми кажи какво е станало.

Тогава аз ѝ разказах, но тихо, за да не ме чуе мама. Наложи се да спра два пъти – веднъж, когато влязоха Нико и Алис, и втори път, когато дойде Лоран, поръча си кафе и половин час се жалва за ремонта, който трябва да направи в "Льо Пти Пенсон", за това колко е трудно да се намери водопроводчик точно преди Коледа, за проблема с имигрантите и за другите неща, от които Лоран винаги се оплаква.

Когато си тръгна, вече трябваше да затваряме и мама се зае да приготвя вечеря. Зози угаси лампите в сладкарницата, за да видя коледната къща. Свирачът от Хамелн беше изчезнал и на негово място имаше хор от шоколадови ангелчета, които пееха в захарния сняг. Толкова е красиво. Но къщата си остава загадка. Вратите са затворени, щорите са спуснати, само прозорчето на таванската стая свети.

– Може ли да надникна вътре? – попитах аз.

– Утре – каза Зози. – Защо не отидем в моята стая? Там ще довършим разговора.

Аз бавно тръгнах след нея по стълбите. Чук-чук-чук, тропаха бонбонените обувки на високите си токове, докато изкачваха тесните стъпала пред мен, все едно чукаха на вратата ми и ме молеха да им отворя.

ТАЗИ СУТРИН ЗА ТРЕТИ ПОРЕДЕН ДЕН МЪГЛАТА ВИСИ над Монмартър като корабно платно. Казват, че до ден-два ще завали сняг, но днес всичко тъне в призрачна тишина, мъглата поглъща обичайния шум от коли и стъпките на минувачите по калдъръма отвън. Сякаш сме се пренесли сто години назад и от мъглата всеки момент ще изскочат призраци в пелерини...

Това може да е сутринта на последния ми ден в училище, деня на спасението ми от "Сейнт Майкълс он дъ Грийн", деня, когато за пръв път осъзнах, че съдбата – съдбите – е само мъртви писма на вятъра, които могат да се уловят, да се съберат, да се изгорят или да се изхвърлят в зависимост от обстоятелствата.

Скоро и ти ще го разбереш, Анук. Аз те познавам по-добре, отколкото ти познаваш себе си: зад фасадата на добро момиче се крие голям потенциал, смесица от гняв и омраза, точно като у онова момиче, как му беше името... момичето, което бях аз някога, преди толкова много години.

Но всичко има нужда от катализатор. Понякога е нещо дребно, леко като перце, лесно като щракване с пръсти. Някои видове пинята са по-неподатливи от други. Но всеки има слабо място и веднъж отворена, кутията не може да се затвори.

При мен това беше едно момче. Казваше се Скот Маккензи. На седемнайсет, рус, атлетичен, съвършен. Беше нов в "Сейнт Майкълс он дъ Грийн": иначе щеше да знае от самото начало, че не бива да се занимава с онова момиче, как му беше името... а трябва да потърси по-подходящ обект на симпатиите си.

Но той избра мен – поне за известно време – и така започна всичко. Недотам оригинално начало, но завърши с пожар, както се очаква в такива случаи. Аз бях на шестнайсет и до голяма степен се бях изградила с помощта на своята Система. Може би бях малко плаха – наследство от дългите години, през които бях черната овца. Но още тогава имах потенциал. Бях амбициозна, злопаметна, доста подмолна. Методите ми бяха по-скоро прагматични, отколкото окултни. Имах достатъчно практични познания за отровите и отварите, знаех как да причинявам тежки стомашни болки на онези, които са предизвикали моя гняв, и скоро разбрах, че щипка сърбящ прах в чорапите на съучениците ми или капка подлютено масло в нечия спирала може да предизвика по-бърз и по-мощен ефект от много заклинания.

Колкото до Скот, той лесно падна в капана. На тази възраст момчетата, дори най-умните, са съставени от една трета мозък и две трети тестостерон и благодарение на тайната ми рецепта – смесица от ласкателства, чар, секс, пулке и съвсем малки дози стрита на прах гъба, достъпна само за избрано малцинство от клиентелата на майка ми – той за нула време се превърна в мой роб.

Не ме разбирайте погрешно. Никога не съм обичала Скот. Може би малко, но не достатъчно. Само че на Анук не ѝ трябва да знае това, нито ѝ трябва да научава всички отвратителни подробности за случилото се в "Сейнт Майкълс он дъ Грийн". Аз ѝ представих събитията в по-приемлива светлина, разсмях я, обрисувах ѝ портрет на Скот Маккензи, който можеше да засенчи дори Давид на Микеланджело. После ѝ разказах останалото чрез нещата, които тя познава: обидни надписи, клюки, злоба и мръсотия.

Дребни шеги – поне в началото. Откраднати дрехи, скъсани учебници, разбити шкафчета, злобни слухове. Бях свикнала с това, разбира се. Малки неудобства, за които дори не си струваше да отмъщавам. Освен това аз бях почти влюбена и изпитвах някакво порочно удоволствие от съзнанието, че за пръв път другите момичета ми завиждат: гледат ме и се чудят какво е намерило в мен момче като Скот Маккензи.

Представих всичко това на Анук като красива приказка. Съставих списък от дребни отмъщения – достатъчно мръсни, за да я доближат до мен, но същевременно достатъчно безобидни, за да не нараня нежното ѝ сърце. Истината е по-малко обаятелна, но, разбира се, това важи за всяка истина.

– Те сами са си го изпросили – казах аз на Анук. – Ти си им дала това, което заслужават. Не си виновна.

Тя беше все така бледа.

– Ако мама разбере...

– Не ѝ казвай – предложих аз. – Впрочем какво лошо си направила? Не си наранила никого. Макар че ако не се научиш да използваш правилно способностите си, един ден, без да искаш, може да...

– Мама казва, че това е само игра. Че не е истина. Че е плод на въображението ми.

Погледнах я.

– Мислиш ли, че е вярно?

Тя промърмори нещо, наведе глава и се загледа в обувките ми.

– Нану – казах аз.

– Мама не лъже.

– Всички лъжат.

– И ти ли?

Усмихнах се.

– Аз не съм всички. Нали, Нану?

Аз завъртях крак леко под ъгъл и лъскавият червен ток хвърли светъл отблясък. Представих си как блести в очите ѝ – миниатюрно отражение в рубиненочервено и златно.

– Не се тревожи, Нану. Ти имаш нужда от Система, чисто и просто.

– От Система ли? – попита тя.

И започна да ми разказва, отначало колебливо, но с нарастващо въодушевление, което стопли душата ми. Разбрах, че и те някога са имали Система: пъстра смесица от легенди, трикове и илюзии, торбички с билки за прогонване на духове, песни за укротяване на зимния вятър, за да не ги отвее надалеч.

– Но защо вятърът ще иска да ви отвее?

Анук сви рамене.

– Винаги прави така.

– Каква песен пеехте?

Тя ми я изпя. Това е стара песен – любовна, струва ми се, – изпълнена с копнеж, леко тъжна. Виан още я пее – чувала съм я да приспива с нея Розет или да си я тананика, докато темперира шоколада в кухнята.

– Разбирам – казах аз. – И сега се страхувате, че ще разсърдите вятъра.

Тя кимна бавно.

– Глупаво е. Знам.

– Не, не е. Народът вярва в тези неща от стотици години. В английския фолклор вещиците разбуждат вятъра, като си решат косите. Аборигените вярват, че през половината година добрият вятър Бара е пленник на лошия вятър Мамарига и всяка година пеят, за да го освободят. Що се отнася до ацтеките... – аз ѝ се усмихнах. – Те познавали силата на вятъра и вярвали, че дъхът му движи слънцето и пропъжда дъжда. Името му било Ехекатл и те го почитали с шоколад.

– Но... те са правели и човешки жертвоприношения, нали?

– Не правим ли и ние същото, всеки по свой начин?

Човешко жертвоприношение. Какъв зловещ израз. Но нима и Виан Роше не прави същото, нима не жертва децата си, за да умилостиви дебелите богове на охолството? Желанието иска жертва – ацтеките са го знаели, маите също. Те са познавали зловещата алчност на боговете, ненаситната им жажда за кръв и смърт. И са разбирали света много по-добре, ще кажете вие, от богомолците в "Сакре Кьор", този бял балон с нагорещен въздух навръх хълма. Но одраскате ли глазурата на тортата, отдолу прозира същата тъмна, горчива сърцевина.

Защото нима всеки камък на "Сакре Кьор" не е напоен със страха от смъртта? И нима образът на Исус, поднесъл сърцето си, е толкова различен от рисунките на сърцата, изрязани от жертвите в чест на боговете? И нима ритуалът на причастието, където кръвта и тялото Христово се споделят от богомолците, е по-малко жесток и зловещ от тези жертвоприношения?

Анук ме гледаше с широко отворени очи.

– Ехекатл е дал на хората способността да обичат – казах аз. – Той е вдъхнал живот на света. Вятърът е важен за ацтеките, по-важен от дъжда, по-важен дори от слънцето. Защото вятърът означава промяна, а без промяна светът ще загине.

Тя кимна като способна ученичка и аз с учудване усетих как в мен се надига топлота, почти нежност, опасно майчинска...

О, няма опасност да си загубя ума. Но не мога да отрека, че за мен е удоволствие да общувам с Анук, да я уча, да ѝ разказвам древните предания. Помня собственото си въодушевление от пътуването до Мексико Сити, от цветовете, слънцето, маските, песните, усещането за завръщане у дома...

– Чувала ли си този израз – "вятърът на промяната"?

Тя отново кимна.

– Е, това сме ние. И хората като нас. Хората, които могат да разбудят вятъра.

– Но това не е ли лошо?

– Не винаги – казах аз. – Има добри ветрове и лоши ветрове. Просто трябва да избереш който искаш, това е. Постъпвай според волята си. Съвсем просто е. Можеш да се оставиш да те тормозят или да отвърнеш. Можеш да яхнеш вятъра като орел, Нану – или да се оставиш да те отвее.

Анук дълго време мълча и седя неподвижно, загледана в обувката ми. Накрая вдигна глава.

– Откъде знаеш всичко това? – попита тя.

Усмихнах ѝ се.

– Родена съм в книжарница, отгледана съм от вещица.

– А ще ме научиш ли да яздя вятъра?

– Разбира се. Ако го искаш.

Мълчание – тя все така се взираше в обувката. Токчето заискри и светлината се разпиля на игриви призми, които се наредиха като стълба на стената.

– Искаш ли да ги премериш?

При тези думи Анук вдигна глава.

– Мислиш ли, че ще ми станат?

Аз прикрих напиращата усмивка.

– Премери ги и ще видиш.

– О! Е-ха! Леле! Страхотно!

Анук се залюля на токовете като новородено жирафче, очите ѝ блестяха, ръцете ѝ се протягаха като на слепец, тя се усмихваше, без да забелязва знака на Господарката Кървава луна, надраскан с молив на подметката...

– Харесват ли ти?

Анук кимна със смутена усмивка.

– Обожавам ги! – възкликна тя. – Бонбонени обувки.

Бонбонени обувки. Това ме накара да се усмихна. И все пак има нещо вярно.

– Значи много ти харесват, а? – попитах аз.

Анук отново кимна и очите ѝ заблестяха като звезди.

– Е, можеш да ги вземеш, ако искаш.

– Да ги взема? Подаряваш ли ми ги?

– Защо не?

За миг тя загуби ума и дума. Вдигна крак с движение, едновременно по детски непохватно и сърцераздирателно красиво, и ми се усмихна така, че сърцето ми спря.

Изведнъж лицето ѝ посърна.

– Мама никога няма да ми позволи да ги нося...

– Няма нужда да ѝ казваш.

Анук все така оглеждаше крака си, гледаше как светлината се пречупва в лъскавите червени токове и пада на пода. И мисля, че още тогава разбра каква цена ще поискам, но обувките я привличаха неустоимо – обувки, които могат да те отведат навсякъде, обувки, които могат да те накарат да се влюбиш, обувки, които могат да те превърнат в друг човек...

– И нищо лошо няма да се случи? – попита тя.

– Нану – казах аз усмихната, – това са само обувки.

ТАЗИ СЕДМИЦА ТИЕРИ РАБОТИ МНОГО. ТОЛКОВА МНОГО, че почти не го виждам: покрай моята работа в сладкарницата и неговия ремонт на апартамента като че ли все не остава време. Днес той ми се обади, за да поговорим за паркета (светъл дъб ли предпочитам или тъмен?) и за да ме предупреди да не идвам. Голяма бъркотия е, казва. Всичко е в прахоляк, половината паркет е свален. Освен това иска да видя всичко, когато е напълно готово.

Разбира се, аз не смея да попитам за Рижия, макар да знам от Зози, че е там. Изминаха пет дни, откакто се появи неочаквано, и оттогава не е идвал. Това малко ме учудва, макар че може би няма защо. Казвам си, че така е по-добре, че ако го видя отново, нещата ще се усложнят още повече. Но вече стана непоправимото. Аз видях лицето му. И сега чувам подрънкването на звънчетата отвън – вятърът отново се пробужда...

– Може би трябва просто да мина оттам – подхвърлих аз с небрежен тон, който не би могъл да заблуди никого. – Струва ми се някак нередно да не се виждаме и...

Зози сви рамене.

– Разбира се, ако искаш да го уволнят...

– Да го уволнят?

– Естествено – нетърпеливо отвърна тя. – Не знам дали си забелязала, Ян, но мисля, че Тиери вече е нарочил Рижия, и ако започнеш просто да минаваш оттам, ще стане скандал и преди да се усетиш...

Звучи разумно както винаги, помислих си аз. Зози винаги ще изтъкне някой разумен довод. Но сигурно съм изглеждала отчаяна, защото тя се усмихна и ме прегърна.

– Слушай, ако искаш, аз ще отида да видя Рижия. Ще му кажа, че винаги е добре дошъл в сладкарницата. По дяволите, мога дори да му занеса сандвичи за обяд.

Разсмях се на духовитото ѝ предложение.

– Не мисля, че е необходимо.

– Не се тревожи. Всичко ще се нареди.

Започвам да си мисля, че може би е права.

Днес на път за гробището се отби мадам Люзерон с пухкавото си рижо кученце. Както винаги купи три трюфела с ром, но днес не изглеждаше толкова резервирана, лесно склони да седне и да пийне кафе мока с парче от моята трипластова шоколадова торта. Макар че вече сяда в сладкарницата, тя рядко говори: предпочита да гледа как Розет рисува под тезгяха или прелиства книжка.

Днес мадам Люзерон разгледа коледната къщичка, която вече беше отворена и разкриваше част от интериора. Днешната сцена се развива в коридора: на вратата се тълпят гости, а домакинята на тържеството ги посреща в къщата.

– Много оригинална витрина – отбеляза мадам Люзерон, като надвеси напудреното си лице над къщичката. – С тези малки мишки... И куклите вътре...

– Хубави са, нали? Ани ги направи.

Госпожата отпи от кафето си.

– Може би има право – каза тя след кратко мълчание. – Няма нищо по-тъжно от празна къща.

Куклите са от дървени щипки за пране, грижливо оцветени и облечени с голямо старание. Личи си, че направата им е отнела много време и усилия; и в господарката на къщата аз разпознавам себе си. Или поне разпознавам Виан Роше: роклята ѝ е от парче червена коприна, за дългата ѝ черна коса – по настояване на Анук – дадох кичур от косата си, който тя залепи и върза с панделка.

– Къде е твоята кукла, Анук? – попитах я по-късно.

– О, още не съм я завършила. Но ще стане – каза тя толкова сериозно, че аз се усмихнах. – Ще направя кукли за всички. И на Коледа всички кукли ще са готови и всички врати на къщата ще бъдат отворени, и ще има голямо празненство...

А, казах си аз. Ето че стигаме до основната мисъл.

На 20 декември Розет има рожден ден. Никога досега не сме ѝ организирали тържество. Времето е неподходящо – винаги се оказва така, – твърде близо до Коледа и недостатъчно далеч от Ле Лавьоз. Всяка година Анук ме упреква за това, макар че на Розет сякаш ѝ е все едно. За нея всички дни са вълшебни и шепа копчета или късче смачкана сребриста хартия са също толкова прекрасни, колкото и най-красивите играчки.

– Може ли и ние да направим празненство, мамо?

– О, Анук. Знаеш, че не можем.

– Защо? – не отстъпваше тя.

– Ами, нали знаеш, сега имаме много работа. И освен това ще се местим на "Рю дьо ла Кроа"...

– Има си хас – отсече Анук. – Ами точно затова. Не можем да се преместим, без да се сбогуваме. Трябва да направим тържество за Коледа. За рождения ден на Розет. За приятелите ни. Знаеш, че щом се преместим при Тиери, всичко ще се промени и ще трябва да правим каквото той иска, и...

– Не е честно, Анук – казах аз.

– Но е вярно, нали?

– Може би.

Тържество за Коледа, помислих си. Като че ли не ми стига работата в сладкарницата, и то в най-оживеното време на годината...

– Разбира се, и ние ще помагаме – каза Анук. – Аз мога да напиша поканите, да измисля менюто, да направя украсата, мога да направя и торта за Розет. Знаеш, че тя обича шоколад с портокали. Можем да направим торта във формата на маймунка. Или да организираме карнавал и всички да се облечем като животни. Ще има гренадин и кока-кола, и горещ шоколад, разбира се.

Не можех да не се разсмея.

– Май дълго си го обмисляла, а?

Тя направи гримаса.

– Е, да, мислих за това.

Аз въздъхнах.

Защо не? Може би сега е моментът.

– Добре – казах. – Можеш да организираш своето тържество.

Анук нададе радостен вой.

– Страхотно! Мислиш ли, че ще вали сняг?

– Възможно е.

– И хората могат да дойдат с карнавални костюми?

– Само ако искат, Нану.

– И можем да поканим когото си искаме?

– Разбира се.

– И Рижия?

Трябваше да се досетя.

– Защо не? – казах аз. – Стига да е още тук.

Не съм говорила с нея за Рижия. Не съм ѝ споменала, че работи за Тиери само на няколко пресечки от нас. Премълчаната истина не се брои за лъжа и въпреки това съм сигурна, че ако знаеше...

Снощи отново наредих картите. Не знам защо: извадих ги и усетих миризмата на майка ми, с която са пропити. Толкова рядко го правя – почти не вярвам...

И въпреки това ги взех и ги разбърках с ловки движения, усъвършенствани с години. Наредих Дървото на живота, както майка ми обичаше да прави, и пред мен се занизаха образи.

Отвън звънчетата мълчат, но аз чувам звук: ехо като от камертон, от което ме боли глава и космите на ръцете ми настръхват.

Обръщам картите една по една.

Чертите им са ми повече от познати.

Смъртта, Влюбените, Обесеният, Колелото на Съдбата.

Глупакът, Магът, Кулата.

Разбърквам картите и ги нареждам отново.

Влюбените. Обесеният. Колелото на Съдбата. Смъртта.

Пак същите карти, но в друг ред, сякаш това, което ме преследва, леко се е променило.

Магът, Кулата, Глупакът.

Глупакът е с рижа коса и свири на флейта. По някаква причина ми напомня за Свирача от Хамелн с шапката с пера и дрехата на кръпки – гледа в небето, без да вижда опасностите на земята. Дали той сам не е разтворил бездната пред себе си – капан за онези, които ще го последват? Или неразумно ще стигне до ръба и ще падне?

След това не можах да спя. Вятърът и сънищата ми се бяха наговорили да ме будят, а на всичкото отгоре Розет беше неспокойна, по-неподатлива на уговорки от всеки друг път, и аз три часа се мъчих да я приспя. Нищо не помагаше: нито горещ шоколад в любимата ѝ чаша, нито играчки, нито нощната лампа с маймунката и одеялото ѝ (прокъсано, с цвят на овесена каша, което тя много обича), нито дори приспивната песен на майка ми.

Струваше ми се по-скоро въодушевена, отколкото разстроена, започваше да ридае и да хленчи, щом се опитам да изляза, но иначе нямаше, нищо против да стоим будни и да си говорим.

Бебето, жестикулираше Розет.

– Сега е нощ, Розет. Заспивай.

Да вървим да видим бебето, настояваше тя.

– Сега не може. Утре.

Отвън вятърът блъскаше по стъклата. Вътре купчина дребни предмети – плочки домино, молив, парче тебешир, две пластмасови животинчета – паднаха от полицата над камината и се разпиляха по пода.

– Моля те, Розет. Не сега. Заспивай, а утре ще го видим.

В два и половина най-после успях да я приспя, затворих вратата между стаите ни и легнах на продъненото си легло. То не е точно двойно легло, макар че е твърде голямо за сам човек; беше старо още когато се нанесохме, а сегашното нестройно скърцане на пружините е последица от много безсънни нощи. Тази нощ скрибуцаше цял оркестър, така че малко след пет часа аз се отказах от опитите да заспя и слязох да направя кафе.

Навън валеше едър тежък дъжд, който течеше по уличката и щедро се лееше от водосточната тръба. Взех одеялото, проснато на стълбите, и заедно с чашата кафе го занесох в сладкарницата. Там седнах в едно от креслата на Зози (много по-удобни от фотьойлите горе) и загледана в меката жълта светлина, която се процеждаше през открехнатата врата на кухнята, аз се свих на кълбо и зачаках утрото.

Сигурно съм задрямала; сепнах се от някакъв шум. Беше Анук, боса и по пижамата си на червени и сини карета, следвана от искрящо мъгливо петно, което можеше да бъде само Чехълчо. През последните няколко години забелязах, че въпреки навика си да изчезва за седмици, понякога дори за месеци, Чехълчо присъства по-ясно и по-осезаемо нощем. Предполагам, че така и трябва: всички деца се страхуват от тъмното. Анук се приближи, пъхна се под одеялото и се сгуши до мен, косата ѝ се разпиля по лицето ми, а студените ѝ крака се пъхнаха в сгъвката на коленете ми, както когато беше малка, някога, когато нещата бяха по-прости.

– Не можах да спя. Таванът капе.

А, да. Бях забравила. Покривът ни тече и никой досега не е успял да го поправи. Така е със старите сгради. Колкото и да ги поправяш, винаги се появява нов проблем: изгнила рамка на прозорец, счупена водосточна тръба, проядени греди, напукани керемиди. И макар че Тиери винаги е бил щедър към нас, аз избягвам да го моля твърде често за помощ. Знам, че е глупаво, но просто не обичам да го моля.

– Мислех си за тържеството – каза Анук. – Наистина ли трябва да каним Тиери? Знаеш, че ще развали всичко.

Аз въздъхнах.

– Моля те. Не сега.

Неудържимият ентусиазъм на Анук обикновено ме забавлява, но не в шест часа сутринта.

– Хайде, мамо – каза тя. – Не може ли просто този път да не го каним?

– Всичко ще бъде наред – уверих я аз. – Ще видиш.

Давах си ясна сметка, че това не е отговор. Анук нервно се намести и зави с одеялото презглава. Миришеше на ванилия и на лавандула, долавях и слабото животинско ухание на рошавата ѝ коса, която през последните четири години беше станала по-жилава, като заплетена овча вълна.

Косата на Розет е все още бебешка, като млечка и невени, леко сплъстена там, където опира във възглавницата. След две седмици тя ще стане на четири години, а все още прилича на бебе: ръцете и краката ѝ са като свирки, очите ѝ – твърде големи за малкото ѝ личице. Моето котешко бебе, наричах я аз някога, когато все още можех да се шегувам с това.

Моето котешко бебе. Моята подменена рожба.

Анук отново се размърда под одеялото, зарови лице в рамото ми и пъхна ръце под мишницата ми.

– Замръзнала си – казах аз.

Тя поклати глава.

– Какво ще кажеш за чаша шоколад?

Пак поклати глава, този път по-рязко. Учудих се как сърцето ни може да се къса от такива дребни неща – забравена целувка, захвърлена играчка, пропусната приказка за лека нощ, отегчен поглед тогава, когато очакваме усмивка...

Децата са като ножове, казваше майка ми някога. Нараняват ни, без да искат. И въпреки това ние се притискаме към тях, прегръщаме ги, докато кръвта ни тече. Моето лятно дете става все по-далечно с годините; и аз се стъписах при спомена за последния път, преди толкова време, когато тя ми позволи да я прегръщам така, и ми се прииска да я задържа по-дълго при себе си, но часовникът на стената показваше шест и петнайсет...

– Иди да легнеш в моето легло, Нану. Там е по-топло и таванът не капе.

– Ами Тиери? – попита тя.

– По-късно ще говорим за това.

– Розет не го иска – каза Анук.

– Откъде си толкова сигурна?

Тя сви рамене.

– Просто знам.

Аз въздъхнах и я целунах по главата. Отново ме облъхна животинското ухание на ванилия, а заедно с него нещо по-силно и по-зряло, което накрая успях да определя – тамян. Зози пали тамян в стаята си. Знам, че Анук прекарва много време там, говори с нея, мери дрехите ѝ. Хубаво е, че наблизо има човек като Зози, друг възрастен освен мен, на когото може да се довери.

– Трябва да дадеш шанс на Тиери. Знам, че не е съвършен, но той наистина те харесва...

– И ти не го искаш – каза тя. – Дори не ти липсва, когато го няма. Не си влюбена в него.

– Не подхващай тази тема – нетърпеливо отсякох аз. – Има различни видове любов. Аз обичам теб, обичам Розет и това, че не изпитвам същото към Тиери, не означава...

Но Анук не ме слушаше. Тя се измъкна изпод одеялото и тръсна глава, за да се освободи от прегръдката ми. Помислих си, че знам причината за това. Анук нямаше нищо против Тиери, преди да се появи Рижия, и когато си отиде...

– Знам кое е добро за нас. Правя го заради теб, Нану.

Тя сви рамене досущ като Рижия.

– Довери ми се. Всичко ще бъде наред.

– Както и да е – каза Анук и се качи по стълбите.

ЖАЛКО. ТОЛКОВА Е ТЪЖНО, КОГАТО МАЙКА И ДЪЩЕРЯ не могат да общуват помежду си. Особено когато са толкова близки като тези двете. Днес Виан беше уморена: личеше си по очите ѝ. Мисля, че снощи не е спала добре. Така или иначе, беше твърде уморена да забележи нарастващата упоритост в чертите на дъщеря си, както и това, че току ме поглежда в търсене на одобрение.

Но загубата на Виан може да бъде печалба за мен: сега, когато се намирам на мястото на действие, така да се каже, мога да упражнявам влиянието си по десетки нови и незабележими начини. Да започнем от способностите, които Виан така умело крие: тези прекрасни оръдия на волята и желанието...

Засега все още не съм разбрала защо Анук се страхува да ги използва. Със сигурност се е случило нещо, за което тя се чувства отговорна. Но оръдията са за това – за да се използват, Нану. За добро или за зло. Изборът е твой.

Все още ѝ липсва увереност, но аз я успокоих, че някой и друг малък трик не може да навреди. С тях може дори да помага на хората – другото я тревожи, разбира се, но по-късно ще я излекувам от тази нейна самоотверженост, а дотогава тя ще е свикнала да използва способностите си и ще можем да поработим върху по-съществени неща.

Е, какво искаш, Анук?

Какво всъщност искаш?

Разбира се, нещата, които иска всяко добро дете. Да се учи добре, да се харесва на другите, да планира безобидни отмъщения за враговете си.

Да вземем мадам Люзерон: толкова прилича на тъжна порцеланова кукла с бледото си напудрено лице и прецизните си плахи движения. Трябва да купува повече шоколад: три трюфела с ром са крайно недостатъчни за вниманието, което ѝ отделяме.

И Лоран, който идва всеки ден и седи с часове над една-единствена чаша. Той е по-скоро натрапник. Присъствието му може да пропъди останалите, особено Ришар и Матюрен, които иначе щяха да идват всеки ден; краде бучки захар от захарницата и пълни джобовете си с вида на човек, който държи да получи колкото може повече срещу парите си.

И дебелият Нико. Идеалният клиент – купува до шест кутии на седмица. Но Анук се безпокои за здравето му, забелязала е, че той се задъхва, когато върви нагоре по хълма, и се тревожи, че му е трудно дори да изкачи няколко стъпала. Казва, че не бива да е толкова дебел. Има ли начин да му се помогне?

Е, ние с вас знаем, че с изпълняване на желания не се стига далеч. Но пътят към сърцето на Анук е трънлив, а ако не греша, наградата си заслужава. Междувременно я оставям да се забавлява – като коте, което точи ноктите си върху кълбо прежда и се подготвя за първата си мишка.

И така, учението започва. Първи урок, симпатична магия.

Иначе казано, кукли.

Правим куклите от дървени щипки – по-чисто е, отколкото при работа с глина – и Анук ги разнася със себе си, по две във всеки джоб, в очакване да ги изпробва.

Кукла номер едно: мадам Люзерон. Висока и суха, с рокля от парче тафта, вързана с овехтяла панделка. С коса от памук, малки черни обувчици и тъмен шал. Чертите ѝ са нарисувани с флумастер – Нану прави напрегната гримаса, докато се мъчи да придаде на щипката точното изражение, – има дори памучно копие на кученцето ѝ, вързано за колана на госпожата с парче тел. Мисля, че ще се получи; а с косъма от косата ѝ, който внимателно свалихме от гърба на палтото ѝ, ще довършим фигурката.

Кукла номер две е самата Анук. Дребните фигурки, които тя прави, са невероятно точни: тази кукла има същата къдрава коса като нейната и е облечена с жълта дреха, а на рамото ѝ е кацнал Чехълчо, изработен от сива вълна.

Кукла номер три е Тиери льо Тресе с мобилен телефон в ръка.

Кукла номер четири е Виан Роше, облечена в алена вечерна рокля вместо обичайната черна. Всъщност досега само веднъж съм я виждала в червено. Но в представите на Анук мама носи червено – цвета на живота, любовта и магията. Интересно. Мога да го използвам. Но може би по-късно, когато му дойде времето.

А дотогава имам друга работа, не на последно място в сладкарницата, където с бързото наближаване на Коледа идва време да се привличат клиенти, да се проучва кой се е държал добре и кой – зле, да се опитват, вкусват, пробват зимните специалитети, може би да се добави по нещичко в тях.

Шоколадът може да бъде средство за постигане на много неща. Нашите домашно приготвени трюфели – все още най-търсените – са поръсени със смес от какао на прах, захар и няколко добавки, които майка ми със сигурност не би одобрила, но които гарантират не само че клиентите ни ще останат доволни, но и че ще се чувстват свежи, изпълнени с енергия и ще искат още. Днес продадохме трийсет и шест кутии само от тях, като получихме поръчки за още десет. С тази бързина до Коледа ще продаваме по сто на ден.

Днес Тиери се появи към пет часа, за да докладва как върви ремонтът. Изглеждаше малко стъписан от необичайното оживление в сладкарницата и както ми се стори, неприятно изненадан.

– Тук е като във фабрика – отбеляза той и кимна към вратата на кухнята, където Виан правеше "кралски просячета" с дебели резени портокал, черен шоколад и поръсени със захарни пръчици, боядисани в златно, толкова красиви, че да ви е жал да ги изядете; а освен това идеални за сезона. – Тя почива ли си изобщо?

Аз се усмихнах.

– Е, около Коледа винаги е напрегнато.

Тиери подсмръкна.

– Ще се радвам, когато всичко приключи. Никога досега не съм бързал толкова с ремонт. Все пак мисля, че ще си струва – особено ако го завърша навреме...

Видях как Анук го изгледа, докато сядаше на масата при Розет.

– Не се тревожи – каза ѝ той. – Обещанието си е обещание. Това ще бъде най-хубавата Коледа. Ще бъдем само четиримата на "Рю дьо ла Кроа". Можем да отидем на нощната служба в "Сакре Кьор". Няма ли да е прекрасно?

– Може би – отвърна тя равнодушно.

Забелязах как Тиери тихо въздъхна от досада. Анук може да бъде много упорита, а неприязънта ѝ към него е очевидна. Може би е заради Рижия, който все така не идва, но неизменно присъства в мислите ѝ. Аз, разбира се, го виждам често, един-два пъти горе на хълма, веднъж на "Плас дю Тертр", веднъж на стълбите до въжения лифт: винаги забързан, с плетена шапка на главата, сякаш се страхува да не го познаят.

Освен това се срещах още няколко пъти с него в пансиона, където е отседнал, за да проверя как е, да му наговоря куп лъжи, да осребря чековете му и да се погрижа да кротува. Той е разбираемо нетърпелив и дори малко обиден, че Виан все още не го е повикала. Освен това работи по цял ден при Тиери – от осем сутринта до късно вечер – и понякога си тръгва от "Рю дьо ла Кроа" толкова уморен, че няма сили дори да яде, връща се в пансиона и спи като пребит.

Колкото до Виан, долавям тревогата ѝ и разочарованието ѝ. Тя още не е ходила на "Рю дьо ла Кроа". На Анук също ѝ е забранено да ходи там. Ако Рижия иска да ни види, ще дойде, казва Виан. Ако не иска – тогава... Негова воля.

Сега Тиери ми се стори по-нетърпелив от всякога. Влезе в кухнята, където Виан грижливо нареждаше готовите "просячета" върху хартия за печене. Имаше нещо крадливо в начина, по който той дръпна открехнатата врата; и цветовете му станаха по-ярки от обикновено, целите обагрени в алени и пурпурни нюанси.

– Цяла седмица не мога да те видя – силният му глас се разнесе из цялата сладкарница. Гласът на Виан е по-трудно доловим: стори ми се, че промърмори някакво възражение. Шум като от боричкане. Тролският му смях. – Хайде. Само една целувка. Липсваше ми, Ян.

Пак същото мърморене, този път по-силно:

– Тиери, внимавай. Бонбоните...

Едва сдържах усмивката си. Старият козел. Явно става игрив. Е, изобщо не ме учудва. Тази маска на рицар може да заблуди Виан, но мъжете са предсказуеми, също като кучетата, особено Тиери льо Тресе. Под привидната си самоувереност Тиери е дълбоко несигурен и идването на Рижия е разклатило още повече увереността му. Той започва да пази територията си – както на "Рю дьо ла Кроа", където превесът над Рижия му доставя особено, тайно удоволствие; така и тук, в "Льо Роше дьо Монмартър".

Дочух тихия глас на Виан от кухнята:

– Тиери, моля те. Моментът не е подходящ.

Междувременно Анук слушаше. Лицето ѝ беше безизразно, но цветовете ѝ пламтяха. Аз ѝ се усмихнах. Тя не се усмихна в отговор. Вместо това погледна към вратата и леко махна с пръсти. Всеки друг би пропуснал да го забележи. Може би самата тя не разбра, че го е направила. Но в същия момент кухненската врата се отвори като подхваната от течение и рязко се блъсна в боядисаната стена.

Дребно разсейване, но беше достатъчно. Аз забелязах как цветовете на Тиери припламнаха от досада и чух как Виан въздъхна облекчено. Разбира се, напористото му поведение напоследък е ново за нея, тя толкова е свикнала да го мисли за добродушен, сигурен, стабилен, макар и скучен. Новата му страст ѝ идва малко в повече и Виан за пръв път изпитва смътно чувство – не точно на неприязън, но на отвращение.

Всичко това е заради Рижия, мисли си тя. Смята, че всичките ѝ съмнения ще си отидат заедно с него. Но сегашната несигурност я изнервя, прави я неразумна. Целува Тиери по устата – на езика на цветовете вината е морскозелена – и му се усмихва прекалено весело.

– Ще ти се реванширам – обещава тя.

С пръстите на дясната си ръка Анук прави незабележим знак за пропъждане.

Седнала в малкото си столче срещу нея, Розет я наблюдава с грейнали очи. Повтаря движението – къш-къш, махни се! – и Тиери се плесва по врата, сякаш го е ухапало насекомо. Звънчетата отвън запяват...

– Трябва да вървя.

И тръгва, тромав в голямото си палто, като едва не се препъва на излизане. Сега ръката на Анук е в джоба, където държи куклата му. Изважда я, отива до витрината и внимателно я поставя извън къщата.

– Довиждане, Тиери – казва тя.

Розет прави знак с ръце – довиждане.

Вратата се затваря с трясък. Децата се усмихват.

Днешният ден е много ветровит.

Е, ТОВА Е ДОБРО НАЧАЛО. РАВНОВЕСИЕТО СЕ измества. Нану може да не го забелязва, но аз виждам. Това са дребни неща, засега безобидни, с които тя бързо ще ми падне в ръцете.

Анук прекара по-голямата част от деня в сладкарницата: играеше си с Розет, помагаше в работата и търсеше сгоден случай да използва новите си кукли. Предостави ѝ го идването на мадам Люзерон, която се появи към единайсет, макар и не в обичайния си ден, следвана от пухкавото си кученце.

– Идвате пак толкова скоро? – отбелязах аз и се усмихнах. – Сигурно сме ви привлекли с нещо.

Забелязах, че лицето ѝ е някак изпито, освен това беше облечена в траурното си палто, което показваше, че днес пак е ходила на гробището. Може би е някаква годишнина, помислих си, рожден ден или важна дата; но така или иначе тя изглеждаше уморена и изнервена, а ръцете ѝ трепереха в ръкавиците.

– Седнете – предложих ѝ аз. – Ще ви донеса горещ шоколад.

Госпожата се поколеба.

– Не бива – каза тя.

Анук ме погледна крадешком и аз я видях да вади куклата на мадам Люзерон, върху която беше надраскан изкусителният знак на Господарката Кървава луна. За опора на щипката Анук е използвала парче пластилин; и ето че след секунда мадам Люзерон – или двойничката ѝ – се озова в коледната къщичка точно до прозореца, загледана в езерото с шоколадовите патици и хората, каращи кънки на леда.

В първия момент госпожата като че ли не забеляза, но после погледът ѝ странно застина – може би се взираше в розовото личице на седналото наблизо дете, а може би гледаше нещо на витрината, която сега блестеше с примамлива светлина.

Неодобрителната ѝ гримаса леко омекна.

– Знаете ли, като дете и аз имах къщичка за кукли – каза тя и надникна във витрината.

– Наистина ли? – попитах аз и се усмихнах на Анук. Мадам Люзерон рядко дава доброволно сведения за себе си.

Госпожата отпи от шоколада си.

– Да. Беше на баба ми и макар че след смъртта ѝ трябваше да остане за мен, не ми даваха да си играя с нея.

– Защо? – попита Анук и закрепи по-здраво малкото кученце от памук за роклята на куклата.

– О, беше много ценна – веднъж един антиквар ми предложи сто хиляди франка за нея. Освен това беше наследствена вещ, не играчка.

– И никога не сте си играли с нея? Това не е честно – каза Анук и грижливо премести една захарна мишка под близкото хартиено дърво.

– Е, все пак бях малка – отвърна мадам Люзерон. – Можех да я повредя или...

Тя млъкна. Аз вдигнах глава и видях стъписаното ѝ лице.

– Колко странно – продължи госпожата. – От години не бях си спомняла за тази къщичка. А когато Робер искаше да играе с нея...

Изведнъж тя остави чашата си с рязко, почти механично движение.

– Не е честно, нали?

– Госпожо, добре ли сте? – попитах аз. Мършавото ѝ лице беше с цвят на захарна глазура, прорязана от ситни бръчки като чертички на украса за торта.

– Добре съм, благодаря – хладно отговори тя.

– Искате ли парче шоколадова торта? – попита Анук със загрижен тон, винаги готова да се раздава.

Госпожата я погледна лакомо.

– Благодаря ти, скъпа. С удоволствие ще хапна едно.

Анук отряза щедро парче торта.

– Робер синът ви ли е? – попита тя.

Мадам Люзерон кимна утвърдително.

– На колко години е бил, когато е починал?

– На тринайсет – каза госпожата. – Малко по-голям от теб. Така и не разбраха какво му е. Такова здраво момче – аз не му позволявах дори да яде сладко – и изведнъж да умре. Не е за вярване, нали?

Анук поклати глава с широко отворени очи.

– Почина на днешния ден – продължи мадам Люзерон.

– Осми декември 1979. Много преди ти да се родиш. Тогава все още можеше да се купи парцел в голямото гробище, ако човек имаше достатъчно пари да плати. Аз винаги съм живяла тук. Семейството ми има пари. Нищо не ми пречеше да оставя момчето ми да си играе с къщичката за кукли. Ти имала ли си някога къщичка за кукли?

Анук отново поклати глава.

– Още я пазя някъде на тавана. Пазя дори куклите, които вървят с нея, и мебелите. Всичко е ръчна изработка от естествени материали. Има венециански огледала по стените. Правена е още преди революцията. Чудя се дали изобщо някога е имало дете, което си е играло с проклетата къщичка.

Тя леко поруменя, сякаш използването на тази забранена дума придаде на безкръвното ѝ лице нещо подобно на оживление.

– Ти сигурно би искала да си поиграеш с нея.

Очите на Анук светнаха.

– Е-ха!

– На драго сърце ще ти я дам, момиченце – мадам Люзерон се намръщи. – Знаеш ли, мисля, че не знам как се казваш. Аз съм Изабел, а кучето ми е Саламбо. Можеш да го погалиш, ако искаш. Няма да те ухапе.

Анук се наведе да докосне кученцето, което се завъртя и ентусиазирано облиза ръцете ѝ.

– Толкова е мило. Обичам кучета.

– Не мога да повярвам, че идвам тук от толкова време, а нито веднъж не съм ви попитала как се казвате.

Анук се усмихна.

– Аз съм Анук – представи се тя. – А това е моята приятелка Зози.

И продължи да гали кучето, и беше толкова погълната от това занимание, че дори не забеляза как се представи на мадам Люзерон с погрешното име, нито как от коледната къщичка изгря знакът на Господарката Кървава луна

– Толкова ярък, че сиянието му изпълни помещението.

МЕТЕОРОЛОГЪТ ИЗЛЪГА. КАЗА, ЧЕ ЩЕ ВАЛИ СНЯГ. Каза, че рязко ще се застуди, а засега има само мъгла и дъжд. В коледната къща е по-хубаво – там поне е истинска Коледа – и отвън всичко е сковано в лед и скреж, бяло като в приказка, от покрива се спускат висулки от захарна глазура, а езерото е покрито със захарен лед и сняг. Там карат кънки някои от щипките кукли, нахлузили дебели шапки и палта, а три деца (това трябва да сме Розет, Жан-Лу и аз) правят иглу от захарни бучки, докато друга кукла (всъщност Нико) тегли към къщичката шейна от кибритени клечки с коледна елха отгоре.

Тази седмица направих много кукли от щипки. Наредих ги около коледната къща, където всички могат да им се любуват, без да забелязват какви са всъщност. Правят се много лесно, знаете ли: рисувам лицата с флумастер, а Зози ми донесе цяла кутия с панделки и парцали за дрехите и другите неща. Досега съм направила Нико, Алис, мадам Люзерон, Розет, Рижия, Тиери, Жан-Лу, мама и мен.

Някои кукли обаче още не са завършени. За да се завършат, трябва да добавите нещо от самия човек – кичур коса, нокът, дреха, която е пипал или обличал. Понякога такива неща не се намират лесно, освен това трябва да им дадете име и знак и да прошепнете в ухото им някаква тайна.

С някои хора е лесно. Някои тайни са лесни за отгатване: като на мадам Люзерон, която толкова скърби за сина си, макар че той е починал отдавна; или на Нико, който иска да отслабне, но не може, или на Алис, която може да отслабне, но не бива.

Що се отнася до имената и символите, Зози казва, че са мексикански. Предполагам, че могат да бъдат всякакви други, но ние използваме тези, защото са интересни и не са много трудни за запомняне.

Символите обаче са много и ще ми отнеме известно вре ме да ги науча всичките. Освен това не винаги запомням имената, които трябва да използвам – толкова са дълги и сложни, а и, разбира се, не знам езика. Но Зози казва, че няма проблем, ако помня какво означават символите. Ухото на Царевицата е за добра сполука, Две Заек прави вино от кактуса агаве, Орел Змия е за сила, Седем Папагал – за успех, Едно Маймуна е измамник, Димящото огледало показва неща, които обикновените хора не виждат. Господарката Зелена пола се грижи за майките и децата, Едно Ягуар дава смелост и предпазва от злини, а Господарката Лунен заек – това е моят знак – е за любов.

Зози казва, че всеки има свой знак. Нейният знак е Едно Ягуар. На мама е Ехекатл, Променящият се вятър. Предполагам, че те са като тотемите, които имахме някога, преди да се роди Розет. Зози казва, че знакът на Розет е Червеният Тецкатлипока, Маймуната. Той е пакостлив, но могъщ бог и може да приема облика на всяко животно.

Харесват ми древните истории, които Зози разказва. Но понякога, кой знае защо, се чувствам неспокойна. Знам, че според нея не правим нищо лошо, но ако греши? Ако стане някоя Случка? Ако използвам погрешен знак и направя нещо лошо, без да искам?

Реката. Вятърът. Достопочтените.

Тези думи постоянно се въртят в главата ми. И по някакъв начин са свързани с коледната украса на "Плас дю Тертр" – с ангелите, животните и влъхвите, – но все още не разбирам какво означават. Понякога имам чувството, че нещата ми се проясняват, но никога дотолкова, че да бъда съвсем сигурна – като в онези сънища, които изглеждат съвсем ясни до момента, в който се събудиш: тогава просто се разпадат и нищо не остава.

Реката. Вятърът. Достопочтените...

Какво означава това? Думи насън. Но все още ме е страх, макар и да не знам защо. Какво страшно има? Може би Достопочтените са като влъхвите: мъдреци, които поднасят дарове. Мисля, че съм на прав път, но въпреки това ме е страх, че ще се случи нещо лошо. Че по някаква причина аз ще бъда виновна...

Зози казва, че не бива да се тревожа. Не можем да нараним човек, без да искаме, уверява ме тя. А аз не искам да наранявам никого, дори Шантал или Сюз.

Завчера направих куклата на Нико. Трябваше да я омотая с повече плат, за да прилича на истинския Нико, а косата направих от кафявата слама в тапицерията на старото кресло, което беше в стаята на Зози заедно с другите мебели. После трябваше да дам на куклата символ и аз избрах Едно Ягуар за смелост, а след това прошепнах в ухото ѝ: "Нико, трябва да се вземеш в ръце" – става, нали? Ще я сложа зад една от вратите в коледната къща и ще чакам Нико да предприеме нещо.

После дойде ред на Алис, която е негова противоположност. Наложи се да я направя малко по-закръглена, отколкото е в действителност, защото щипките не могат да бъдат по-тънки. Опитах се да издялам дървото от двете страни и всичко вървеше добре, докато не се порязах с ножчето и не се наложи Зози да превърже пръста ми. После направих на куклата красива малка рокличка от парче стара дантела и ѝ прошепнах: "Алис, ти не си грозна и трябва да ядеш повече", дадох ѝ рибния знак на Чантико Нарушителката на поста и я сложих в коледната къща до Нико.

После направих Тиери: издокарах го в сиво фланелено парцалче със захарна бучка, увита в парче плат така, че да прилича на мобилния му телефон. Не можах да се сдобия с косъм от косата му, затова взех листенце от розите, които беше подарил на мама, като се надявах да свърши работа. Разбира се, не искам да му се случи нищо лошо. Искам само да стои настрана.

Затова му дадох знака на Едно Маймуна и го сложих отвън пред коледната къща, като му направих палто и шал от кафяв филц – за всеки случай, ако стане много студено.

И после, разбира се, дойде ред на Рижия. Неговата кукла още не е завършена, защото ми трябва нещо негово, а нямам нищо подръка – дори конец от дреха, – до което той да се е докосвал. Но мисля, че си прилича, целият е в черно, а на главата му съм залепила оранжева прежда за коса. Дадох му знака на Променящия се вятър и му прошепнах: "Рижко, не си отивай", макар че вече дни наред не сме го виждали.

Няма значение. Аз знам къде е. Работи за Тиери на "Рю дьо ла Кроа". Не знам защо не идва при нас, защо мама не е ходила да го види и защо Тиери го мрази толкова.

Днес говорих за това със Зози, докато седяхме в стаята ѝ както обикновено. Розет беше при нас и трите си играехме – на доста шумна и глупава игра, Розет се радваше и се смееше като луда, Зози се правеше на кон и Розет я яздеше и после изведнъж без причина косата ми настръхна, аз вдигнах глава и видях една жълта маймунка да седи на полицата над камината – толкова ясно, както понякога виждам Чехълчо.

– Зози – прошепнах аз.

Тя погледна нагоре. Изобщо не се изненада: изглежда, че и преди е виждала Бам.

– Бива си я малката ти сестричка – каза Зози и се усмихна на Розет, която беше слязла от гърба ѝ и си играеше с пискюлите на една възглавница. – Изобщо не си приличате, но предполагам, че външният вид понякога лъже.

Аз прегърнах Розет и я целунах. Понякога ми прилича на парцалена кукла или на зайче с клепнали уши, толкова е мекичка.

– Защото имаме различни бащи – казах на Зози.

Зози се усмихна.

– Досетих се.

– Но това няма значение – продължих аз. – Мама казва, че човек сам избира семейството си.

– Наистина ли?

Аз кимнах.

– Така е по-добре. Всеки може да бъде твоето семейство. Мама казва, че това не зависи от раждането. Зависи от чувствата ти към другите хора.

– Значи дори аз мога да бъда от вашето семейство?

Усмихнах се.

– Ти вече си от нашето семейство.

Тя се засмя.

– Аз съм лошата ти леля. Покварявам те с магия и обувки.

Е, това направо ме уби. Розет се разсмя заедно с мен. А над нас жълтата маймунка танцуваше и караше всичко на полицата да танцува – всичките обувки на Зози, наредени като украса, но толкова по-хубави от порцеланови фигурки, – и аз си помислих колко естествено ми се вижда да сме трите заедно. И изведнъж се почувствах виновна заради мама, която беше на долния етаж, докато ние тук се забавлявахме, все едно бяхме забравили, че съществува.

– Никога ли не си се замисляла кой е бащата на Розет? – попита неочаквано Зози и ме погледна.

Аз свих рамене. Това никога не ме е интересувало. Ние винаги сме били заедно. Не сме имали нужда от никого...

– Просто ми хрумна, че може да си го познавала – каза Зози. – Тогава си била на шест или на седем, затова си помислих... – тя се заигра с дрънкулките на гривната си и ми се стори, че се опитва да ми каже нещо, но не иска да го изрече с думи.

– Какво? – попитах аз.

– Ами... погледни косата ѝ – Зози сложи ръка на главата на Розет. Косата ѝ е с цвят на нарязано манго, много къдрава и мека. – Погледни очите ѝ.

Очите на Розет са много светли, сивозелени, точно като на котка, кръгли като монети.

– Не ти ли прилича на някого?

Замислих се.

– Мисли, Нану. Рижа коса, зелени очи. И много вироглава.

– Не Рижия, нали? – аз се разсмях, но изведнъж потръпнах и ми се прииска Зози да не говори повече за това.

– Защо не? – попита тя.

– Просто знам, че не е той.

Всъщност никога не бях се замисляла за бащата на Розет. Може би дълбоко в себе си продължавам да вярвам, че тя никога не е имала баща, че феите са я донесли, както казваше старата дама.

Бебето на феите. Особено бебе.

Искам да кажа, че не е честно да говорят така за нея – че е глупава или бавно развиваща се, или умствено изостанала. Особено бебе, казвахме ние. Особено, тоест различно. Мама не иска да се различаваме от другите, но Розет просто е различна, толкова ли е лошо това?

Тиери все разправя, че трябва да я заведем на лекар. На терапевт, на логопед и при разни специалисти, сякаш специалистите могат да те излекуват от това да си различен.

Но за различните няма лек. Зози вече ме научи на това. И как Рижия ще е баща на Розет? Ами че той никога не я беше виждал. Дори не знаеше как се казва...

– Не може той да е бащата на Розет – казах аз, макар че вече не бях сигурна.

– Е, тогава кой? – попита Зози.

– Не знам. Но не е Рижия.

– Защо?

– Защото щеше да остане с нас, затова. Нямаше да ни остави да си отидем.

– Може би не е знаел – каза тя. – Може би майка ти изобщо не му е казала. В края на краищата не е казала на теб.

Тогава аз се разплаках. Глупаво е, знам. Мразя да плача, но кой знае защо не можех да се спра. Сякаш нещо в мен избухна – и вече не можех да разбера дали мразя Рижия, или го обичам още повече...

– Ш-шт, Нану – Зози ме прегърна. – Всичко е наред.

Аз зарових лице в рамото ѝ. Тя беше с голям стар пуловер и от притискане в него плетката се отпечата на лицето ми. Исках да ѝ кажа, че нищо не е наред. Че възрастните винаги казват така, когато не искат децата да научат истината, и в повечето случаи това, че всичко е наред, е лъжа.

Възрастните винаги лъжат.

Разридах се с глас. Как може Рижия да е бащата на Розет? Тя дори не го познава. Не знае, че той пие шоколада горчив, с ром и кафява захар. Не го е виждала как прави капан за риби от върбови клони и свирка от бамбук, никой не ѝ е казал, че той знае как крещят всички птици на реката и може така да повтори крясъците им, че дори птиците да не усетят разликата...

Той ѝ е баща, а тя не знае.

Не е честно. Трябваше аз да съм...

Но после почувствах как нещо нахлува в главата ми. Спомен, познат звук, мирис на нещо далечно. То се приближаваше, надвесваше се като звездата в сцената с раждането на Исус. И аз почти го видях... само че не исках да си го спомням. Затворих очи. Не можех да помръдна. Изведнъж ми се стори, че ако помръдна дори съвсем леко, всичко ще се излее отгоре ми като газирана течност от бутилка, която някой е разклатил, и след като я отворя, няма връщане назад...

Започнах да треперя.

– Какво има? – попита Зози.

Не можех да се движа. Не можех да говоря.

– От какво се страхуваш, Нану?

Чух как подрънкват висулките на гривната ѝ – звукът беше почти същият като на звънчетата над вратата.

– Достопочтените – прошепнах аз.

– Какво означава това? Какви Достопочтени? – гласът ѝ звучеше тревожно. Тя сложи ръце на раменете ми и аз почувствах как жадува да узнае, как се тресе с цяло тяло като светкавица, затворена в буркан. – Не се бой, Нану – каза Зози. – Само ми кажи какво означава.

Достопочтените.

Влъхвите.

Мъдреци, които поднасят дарове.

Аз извиках, както когато искам да се събудя от сън, но не мога. Прекалено много спомени се тълпяха около мен, побутнаха ме, искаха да ги проумея всичките наведнъж.

Малка къща на брега на Лoapa.

Те бяха толкова мили, толкова загрижени.

Дори донесоха подаръци.

И в този момент отворих очи – рязко и широко. Вече не се страхувах. Най-после си спомних. Разбрах. Вече знаех какво е станало и защо сме се променили, защо сме избягали дори от Рижия, защо се преструваме на обикновени хора, когато дълбоко в себе си знаем, че никога няма да бъдем такива.

– Какво има, Нану? – попита Зози. – Сега можеш ли да ми кажеш?

– Мисля, че да – отговорих аз.

– Тогава ми кажи – каза тя и се усмихна. – Разкажи ми всичко.