Брачни игри

11

— Е, според мен това е задоволително — отбеляза Констанс, когато сутринта на 24 декември сестрите излязоха от църквата „Свети Георги“ на Хановер Скуеър, където бяха присъствали на венчавката на Хестър Уинтроп и Дейвид Лукън.

— Да, първата осъществена от нас истинска женитба — засмя се Прюдънс.

— Като изключим Амелия и Хенри — напомни им Частити.

— Те не се броят, защото не поискахме нищо от тях — поясни Прюдънс.

— Но нито Дейвид, нито Хестър знаеха, че сме им посредници… ако мога да го формулирам така — възрази Частити.

— Вярно е, не знаеха — даде и право Констанс. — Въпреки това формулировката е добра. Във всеки случай си платиха, или поне майките им, макар и без да знаят.

Прюдънс се засмя доволно.

— Направиха щедро дарение за самотни стари моми. Според мен това е най-добрата ти идея, Кон.

Най-голямата сестра също избухна в смях.

— Както виждате, получи се.

— И двамата сияеха — прошепна замечтано Частити, когато се качиха в семейната карета, и се обърна към кочияша: — Кобхъм, отиваме у семейство Уинтроп. Нали знаете адреса?

— Естествено, мис Час — отвърна Кобхъм. — Хубава ли беше сватбата?

— Възхитителна — отговори Прюдънс. — Всички плакаха.

— С изключение на нас — уточни Констанс.

— Е, аз си поплаках — призна Частити. — Щастието винаги ме разплаква.

— О, миличка, ти имаш твърде меко сърце. — Констанс я прегърна и я притисна до себе си. — Когато сме с теб, Прю и аз се чувстваме като две стари драконки с железни сърца.

— Сигурно не би го казала, ако можеше да ме видиш как общувам с Дъглас Фарел — отговори Частити, която често се ядосваше на намеците им за мекото й сърце, защото подозираше, че това е учтиво описание на „сантиментална“. А тя не искаше да е сантиментална. — Той ме смята за най-саркастичната, най-провокативната, най-любопитната жена в Лондон. — Още не беше завършила изречението, когато разбра, че то не отговаря на истината. Не беше разказала на сестрите си за объркването, което я бе обхванало след така наречената приятелска целувка, беше им доверила само какво е узнала за истинската му мисия. Беше й по-лесно да се преструва, че го намира също така несимпатичен, както и преди.

— Е, бих казала, че господин докторът има известно право — призна Прюдънс. — Всички дъщери на нашата майка имат тези качества. Но твоите се проявяват по-рядко.

— Коледата обещава да бъде интересна — каза Констанс, когато каретата се нареди в редицата сватбени коли. — Ако имаш нужда от помощ, за да се справиш с него, знаеш към кого да се обърнеш.

— Надявам се да се справя без чужда помощ — отговори Частити и така надменно вирна брадичка, че всички избухнаха в смях. — Ще ми трябва помощ само ако се наложи да поддържам буден интереса му към Лаура. Трябва да помислим по какъв начин да ги занимаваме заедно. — И как да го държа далече от мен. Още няколко „приятелски целувки“ и нищо няма да излезе от замисления брак. Но не можеше да каже това на сестрите си. Ужасната мисъл, че Дъглас я смята за богата и необвързана и би могъл да прехвърли вниманието си от Лаура към нея, се беше настанила трайно в ума й.

— Нима все още си готова да го събереш с Лаура дела Лука, след като вече познаваш мотивите за действията му? — попита проницателната Прюдънс.

Частити вдигна рамене.

— Той продължава да иска богата съпруга и има нужда от нея. Все му е едно за кого ще се ожени. Възгледите му за жените са толкова допотопни, че изобщо няма да обърне внимание на глупостите на Лаура. Ще се отнася към нея със същото развеселено равнодушие като към майка си и сестрите си. Той живее според мотото: „Жените са си такива.“

— И така трябва да се отнасяме към тях — допълни Констанс и наклони глава в презрително съгласие. — Ти си права. Няма защо да си хабим усилията.

— Кога да дойда да ви взема, мис Кон? — осведоми се Кобхъм от капрата.

— Около три, моля. Влакът заминава в четири от гара Ватерло. Значи оттук ще отидем направо там.

— Разбира се, мис Кон. Ще взема и багажа на мис Час.

— Да, готов е и чака долу в залата — каза Частити и се обърна отново към сестрите си — Предполагам, че вашият багаж ще дойде с Макс и Гидиън?

— Да, те ще потеглят горе-долу по същото време — отговори Прюдънс. — Естествено, с два автомобила. Обещаха, че ще пристигнат в Роумзи около седем. Във всеки случай навреме за вечерята.

— В три ще ви чакам тук — обеща Кобхъм.

— Това ще е последното ви официално поръчение, Кобхъм — усмихна се Частити.

— Да, мис Час. — Възрастният мъж поклати глава. — Нямам представа какво ще правя по цял ден.

— Ще работите в градината — отвърна Частити. — Знам, че ще ви хареса.

Кобхъм избухна в смях.

— Знам само едно: че окончателно ще попадна под чехъла на жена си.

— Вашата по-добра половинка вече се радва на идващите седмици — пошегува се Констанс.

Кобхъм отново се засмя и изплющя с камшика. Конете се отдалечиха в бърз тръс.

— Хайде да влезем и да поздравим новобрачните — каза Прюдънс и се нареди в опашката от гости, които чакаха да влязат в дома на Уинтроп.

Дъглас беше втренчил поглед с малката купчина красиво опаковани пакетчета на масата в трапезарията и се питаше дали се е справил добре. Не беше сигурен дали домашното парти на семейство Дънкан включва раздаването на подаръци, но трябваше да е подготвен. Ако разбереше, че размяната на подаръци не е традиция у домакините му, щеше да ги остави в чантата си. Беше купил подаръци за всички домакини — трите сестри Дънкан и баща им. Най-лесно избра подарък за лорд Дънкан. Кутията луксозни пури беше винаги добре дошла. Тъй като почти не познаваше двете големи сестри, реши да им купи парфюми. Частити обаче беше друг случай. За нея искаше нещо лично, нещо за приятелка и довереница.

Беше много учуден от упоритостта, с която беше търсил най-хубавия подарък. Нещо, което да подхожда на личността й. Беше прекарал дълго време в опити да схване същността на характера й, да обедини двете крайности: остър, провокативен ум и съчувствена топлина, които караха очите й да светят и изписваха тази очарователна линия около устните й.

Най-сетне откри онова, което търсеше, в едно малко магазинче на Бонд стрийт. Копринен шал, достатъчно голям, за да загръща с него раменете си, в невероятна цветова гама: зелени тонове, смесени с медно злато, кехлибар и ръждивочервено. Щеше да подхожда идеално на очите и косата й. Купи шала и тогава видя огърлица от кехлибарени перли, които щяха да бъдат идеалното допълнение. Купи и нея и едва когато я уви в шала, се сети, че този личен подарък щеше да се набие на очи редом с прозаичните и безлични подаръци за сестрите й.

Въпреки това не се отказа. Дължеше й извинение и благодарност за съчувственото приемане на признанията му. Нали се бяха споразумели да бъдат приятели. Освен това близкият й приятел виконт Бриджъм сигурно също щеше да й купи скъп и специален коледен подарък… Дъглас искаше връзката му с Частити да се развие в същата посока. Само за да запази равновесието, се постара да избере личен подарък и за Лаура. Попадна на илюстрирано издание на Дантевата „Божествена комедия“, подвързано в светъл телешки бокс, и веднага го взе. Така подаръкът на Частити нямаше да произведе толкова силно впечатление.

Той завърза мекото пакетче с копринена панделка и го сложи при другите в пътната си чанта. После провери дали е взел всичко необходимо. Вечерен костюм… костюм за езда… дневен костюм… така щеше да е готов за всички случаи. Заключи жилището си и повика файтон, за да го откара на гара Ватерло.

Гарата беше пълна с нервни пътници. Деца тичаха във всички посоки, носачите бързаха с претоварени колички към пероните, където чакаха вдигащи пара локомотиви. Дъглас се запъти към втори перон. Беше любопитен дали ще пристигне преди дамите Дънкан. Частити не бе предложила изрично да пътуват в общо купе, но той предполагаше, че така е планирано. Тъкмо когато излезе на перона, чу познат глас:

— Dottore… dottore… — Обърна се и автоматично изписа на лицето си скованата усмивка, с която посрещаше лицето, на което принадлежеше този глас.

— Добър ден, доктор Фарел. — Контесата го поздрави с протегната ръка. — Радвам се, че ще пътуваме в едно купе.

Дъглас стисна ръцете на дамите, промърмори съгласието си и се наведе над ръката на Лаура.

— Позволете да ви помогна с багажа. — Огледа се, но не видя нито носач, нито куфари.

— О, нашите момичета и носачът вече внесоха куфарите в купето — уведоми го Лаура.

— Да, трябва да призная, че винаги пътуваме с много багаж, докторе — въздъхна контесата. — И този път сме взели толкова много куфари, че няма да намерят място в купето.

— Тогава позволете да потърся места. Още не съм видял домакините ни. — Той се запъти към първа класа с надеждата да намери празно купе, но бе спрян от пронизително изсвирване. Вдигна глава и видя Частити, която му махаше от един прозорец. Тя сложи два пръста в устата си и отново изсвири, после се засмя развеселено. Явно не искаше той да я пропусне.

Дъглас се усмихна и застана под нея.

— Къде научихте това?

— От вас — отговори бодро тя. — Наблюдавах ви внимателно, когато викахте файтон, после се упражнявах усърдно. — Тя махна на контесата и Лаура. — Запазили сме места и за вас, и за Лаура, контесо.

— И аз ли ще пътувам с вас? — осведоми се Дъглас.

— Да, естествено. Заели сме цялото купе и никой няма да смущава веселата ни компания — отговори Частити и се дръпна назад, за да може Дъглас да отвори вратата.

Контесата се качи първа, след нея Лаура. Дъглас сложи чантата си на рамката, качи се в купето и затвори вратата.

— Добър ден, дами. — Той поздрави сестрите с усмивка и лек поклон. — Как беше сватбата?

— Страхотна — отговори Частити. — В църквата през цялото време плаках.

Днес сияе по съвсем особен начин, помисли си Дъглас, а по лицето й няма и следа от сълзи. Сърцевидната форма на лицето бе подчертана от красива турскосиня шапка с нежен воал и огромна лавандуловосиня панделка.

— Прекрасна шапка — похвали я той.

— О, благодаря, сър. — Тя му кимна от мястото си в ъгъла на купето. — С нея бях на сватбата.

— Личи си. — Дъглас намести чантата си с намерението да седне до нея, но когато се обърна, видя, че Констанс бе заела мястото до Частити и той трябваше да седне до Лаура. Въздъхна примирено и го зае. Влакът изсвири пронизително, изпусна облак пара и потегли.

— Поръчахме маса във вагон-ресторанта, за да пием чай — съобщи тържествено Частити. — Във влака обикновено сервират много вкусни неща, а и времето ще мине по-бързо.

— Dottore, исках да обсъдя с вас какъв материал да използваме за завесите в приемната — заговори Лаура, без да обърне внимание на Частити. Тя понижи глас, сякаш ставаше въпрос за тайна. — Нали помните, че говорех за тежка дамаска?

— Значи вие помагате на Дъглас да обзаведе новата си практика, Лаура? — попита Прюдънс и размени бърз поглед със сестра си.

— Да, така е — кимна величествено Лаура. — Обзавеждането е особен талант… и за съжаление често липсва на мъжете. Не е ли така, dottore?

— Възможно е — отвърна Дъглас, стараейки се да говори спокойно. На всяка цена трябваше да потуши пламъка на синьорината. — Все още не съм решил в какъв стил ще е новото обзавеждане.

— О, не се притеснявайте за това, dottore. — Тя го потупа по коляното. — Оставете всичко на мен. Гарантирам ви, че резултатът ще е прекрасен… не, зашеметяващ.

— Сигурна съм, че имате непогрешим вкус, Лаура — обади се Частити. — Ако се съди по къщата ви на Парк Лейн. — Тя погледна остро Дъглас и захапа долната си устна, за да не се изсмее. Той изглеждаше направо безпомощен. — Какво щастие, че вкусовете ви съвпадат, Дъглас. Особеният талант на Лаура ще ви е от голяма полза.

Дъглас знаеше, че тя го дразни, и веднага реши при удобен случай да си отмъсти. Когато останат насаме… перспектива, която му достави истинско удоволствие. Той скръсти ръце и я удостои с подигравателна усмивка, на която тя отговори с дяволито намигване.

О, господи, помисли си ужасено Частити. Какво правя? Флиртуваше съвсем естествено, без да мисли. Не бива… няма право да флиртува с Дъглас Фарел. Не и след „приятелската целувка“. Отвори решително чантата си и извади книга.

— Да се върнем на нашата тема, dottore — настоя Лаура. — Намерих една специална дамаска, която непременно трябва да вземете. А към нея и някои ориенталски предмети. Урни и тям подобни.

— О, и дракони. Какво ще кажете за дракони? — предложи Прюдънс. — Може да стоят като пазачи на вратата.

Зад книгата на Частити се чу задавен звук. Тя зарови в чантичката си за кърпичка, бавно и обстоятелствено, сякаш трябваше да потисне кихането си. Дъглас погледна сестрите в многозначително мълчание. И трите отговориха на погледа му с невинни лица.

— Не мисля, че драконите са подходящи — отговори Лаура съвсем сериозно. — Не вярвам да направят необходимото впечатление. Но може би Буда… — промълви замислено тя.

— Най-добре легнал — предложи Частити иззад книгата си и гласът й затрепери подозрително. — Или предпочитате седнал, Лаура?

— Какво четете? — попита бързо Дъглас, за да смени темата.

— „Гордост и предразсъдъци“ — отговори тя. — Хубава книга. Комична и злобна.

— Явно не е приковала вниманието ви — констатира той сухо. — Не е много ласкателно за авторката.

— О, толкова пъти съм я чела, че вече я знам наизуст — обясни Частити, затвори книгата, като остави пръста си между страниците, и изрецитира — „Общопризната истина е, че нежененият мъж…

— …притежаващ значително имущество, се нуждае от жена“ — завъртяха сестрите й и избухнаха в смях, сякаш бяха казали стар семеен виц. Дъглас не знаеше дали цитатът е валиден за живота им, но се зарази от смеха им, въпреки че продължаваше да се гневи на Частити.

— Е, давате ли ми право, Дъглас? — попита Частити, забелязала неохотната му усмивка.

Той поклати глава.

— Нямам мнение по този въпрос.

— О! — промълви учудено Частити. — А вие, Лаура? Съгласна ли сте с тази общопризната истина?

Младата дама смръщи чело. Не бе разбрала на какво се смеят сестрите и подходи към въпроса с обичайната си сериозност.

— Аз мисля — оповести тя, — че богатите жени и мъже трябва да се женят. Това е техен дълг към обществото.

— А какво ще кажете за бедните жени и мъже? — попита невинно Прюдънс. — Това обществено задължение не важи ли и за тях?

— Не, в никакъв случай. — Лаура енергично поклати глава. — Бедността винаги поражда бедност. Затова бедните са длъжни да не умножават своя род.

— Род? — повтори Частити, без да крие колко беше шокирана. — Те принадлежат към същия род като нас.

— О, не, Частити, тук се лъжете — възрази убедено Лаура. — Те не притежават нещо съществено — не по своя вина, бедничките, — но за съжаление това е истината.

Частити хвърли бърз поглед към Дъглас, който слушаше със стиснати устни, с презрително святкане в черните очи. Усетил погледа й, той сведе глава, за да й покаже, че няма никакво намерение да се включи в разговора. Това не я учуди, защото познаваше предразсъдъците му по отношение на жените. Ако Лаура го бе отблъснала от себе си, като бе потвърдила предразсъдъците му, това беше голямо разочарование.

— О, мисля, че трябва да прочетете „Едно скромно предложение“ — каза бързо тя с надеждата, че Дъглас няма да придаде значение на глупостите на Лаура. — Какво беше написано там? — Сбръчка чело в усилието да си спомни. — Нещо за едно добре хранено дете, което е вкусна и здравословна храна. — Обърна се към сестрите си и щракна с пръсти. — Помогнете ми, моля.

— Едно скромно предложение, което трябва да попречи децата на Ирландия да са в тежест на родителите и на страната си — продължи Констанс. — Написал го е Суифт. Това беше любимото есе на мама.

— Чела съм го — каза Лаура и смръщи аристократичния си нос.

— Задушени, печени, пържени или сварени — добави Прюдънс. — Мисля, че така се казваше.

— Имаше и нещо, че фрикасето и рагуто са също така вкусни — напомни им Частити. Трите отново се засмяха, но спътниците им съвсем не намираха Суифт толкова весел.

— Време е за чай — възвести Частити в настъпилата тишина и остави книгата. — Да вървим във вагон-ресторанта. Умирам от глад. — Тя стана и оправи широката пола на лавандуловосинята си рокля.

— Аз не пия чай, скъпа — обади се контесата.

— Аз също. Английският следобеден чай е странен обичай — обяви Лаура. — Да се храниш в толкова нецивилизован час… не мислите ли и вие, така, dottore… Дъглас? — Тя се усмихна многозначително.

Дъглас нямаше никакво намерение да се хване на уловките й. Въздухът в купето го задушаваше.

— Напротив — възрази твърдо той. — Аз много обичам да пия чай и да си хапвам разни вкусни неща. Ще позволят ли дамите да се присъединя към тях?

— Да, моля, заповядайте — каза Констанс и също се изправи. — Обаче ви предупреждавам да сте нащрек: ако не внимаваме, Частити ще изяде всички сладкиши и няма да ни остави нито трошичка.

— Това е клевета — извика Частити и отвори вратата към коридора. — Не я слушайте, Дъглас.

— Ще се опитам.

Той я последва. В този миг линията направи завой и вагонът се наклони силно. Частити посегна към стената и едва не загуби равновесие. Дъглас предугади движението й и я хвана здраво. Притисна я до гърдите си, докато вагонът отново се изправи, и тя усети силната ръка и мускулестата гръд. По тялото й се разля топлина и се съсредоточи в долната част на корема. Смаяна от този прилив на физическо желание, тя го отблъсна енергично.

— Благодаря ви — пошепна тя и бързо се отдръпна. — Много сте галантен.

— За съжаление ръцете ми не са достатъчно големи, за да обхвана и трите дами — пошегува се Той. — Пуснете ме да мина напред, за да ви отворя вратата. — Тръгна пръв по коридора и отвори вратата между техния вагон и вагон-ресторанта. Посрещна ги келнер във фрак и им посочи тяхната маса.

Дъглас се настани на пейката до Частити, която седеше до прозореца, и остави двете сестри да седнат срещу тях. Пейката беше тясна и кракът му докосваше роклята й. Бяха толкова близо един до друг, че усещаше аромата на косата и свежата миризма на кожата й. Реакцията му в момента, когато я притисна до гърдите си, го шокира и учуди. Бе изпитал властна потребност да завладее крехкото, красиво закръглено тяло, да усети натиска на гърдите й, скрити под лавандуловосинята рокля, тънката талия между ръцете си… близостта й въздействаше върху сетивата му като разкошен, узрял на слънце плод, физически доловима топлина и замайващ парфюм.

Келнерът дойде да вземе поръчката и той се постара да се отърси от чувствените мечтания, които можеха да имат неприятни странични действия. Констанс наля чай на всички, келнерът донесе препечени филийки и чиния с дребни сандвичи.

Дъглас си взе филийка с масло и я намаза допълнително с пастет. Решен да внесе в разговора тон на дискусия, за да създаде нужната дистанция в този естествено интимен следобеден чай, той заговори:

— Значи сестрите Дънкан намират мис Дела Лука забавна?

— Синьорина Дела Лука — поправи го Констанс с развеселена усмивка.

— Точно това исках да кажа — подчерта Дъглас с високо вдигнати вежди.

— Не, разбира се, че не я намираме забавна — отговори бързо Частити. — Тя разбира много от изкуство — поне от италианското, — и знае много за Италия. Пътувала е много. Като цяло е интересна личност. Според мен е прекрасно, че иска да обзаведе кабинета ви с Буда, китайски урни и… — стараейки се да остане сериозна, тя завърши с потръпващ глас — …и с всички възможни неща.

— Частити е права, Дъглас, вие сигурно я намирате много интересна — включи се и Прюдънс. — Убедена съм, че тя има усет към вътрешното обзавеждане. За съжаление Кон и аз не сме виждали къщата на Парк Лейн, но Частити ни я описа във всички подробности.

— Сигурен съм — отговори той и отново бе удостоен с невинни усмивки. — Вие сте злобни, дами.

— О, не, не сме — възрази Частити и сложи няколко лъжици сметана върху сладкиша си. — Ние сме много добросърдечни — и трите.

— Не вярвам нито дума. — Дъглас изяде филийката си и попита: — А къде е лорд Дънкан?

— Замина още вчера с Дженкинс и мисис Хъдсън — отговори Частити, облекчена от смяната на темата. Тя беше длъжна да го окуражи да ухажва Лаура, а досега правеше точно обратното. — Иска лично да надзирава подготовката.

— Поне що се отнася до избата с виното — допълни Прюдънс.

— А съпрузите ви? — продължи с въпросите Дъглас.

— Те ще пътуват с автомобилите си и с нашия багаж. Гидиън ще вземе дъщеря си и гувернантката й, както и сандъка с подаръци — осведоми го Констанс. — За съпругите няма място.

— Но ние обичаме да пътуваме заедно — засмя се Частити. — Как беше филийката ви?

— Най-обикновена препечена филийка. — Слава богу, страничните действия на чувствените мечтания се бяха разсеяли.

— Има хубави и лоши препечени филийки — настоя Частити. — Има меки и хрупкави. Има дори и прегорени.

Дъглас обърна глава към нея, неспособен да скрие учудването си.

— Просто водя светски разговор — каза тя.

— О, така ли? Тогава ще си позволя да кажа, че съм водил и по-интересни светски разговори.

Частити се нацупи очарователно.

— Следобедният чай изкушава към размяна на баналности.

— Мисля, че ние можем да го избегнем.

— Лаура няма време за баналности — каза Прюдънс. — Сигурно разговорите с нея са много приятни.

— Когато не става въпрос за филийки, със сигурност. — Тук се играеше игра, чиито правила му бяха непознати. Не знаеше даже каква е целта й. Не знаеше дали поведението на сестрите преследваше някаква цел, или просто се забавляваха? След всичко, което знаеше за тях, предполагаше последното. Те си подаваха топката с добре отработени движения, но играта беше позната само на тях. Беше сигурен, че не правят нищо без причина.

— Разкажете ни за Единбург, Дъглас — помоли Констанс. — Никога не сме били там. Казват, че е много хубав град.

Темата беше безобидна и Дъглас се отзова с готовност. Описа родния си град с много любов и за негово облекчение сестрите задаваха само разумни въпроси. Чаят премина много приятно и разговорът продължи и по обратния път към купето.

Когато слязоха на малката гара Роумзи, вече се смрачаваше. Дъглас скочи да помогне на дамите и видя как един възрастен носач се запъти към багажния вагон с количката си, следван от две оживено жестикулиращи жени, които се опитваха да му обяснят кои куфари и чанти са на дамите Дела Лука.

— Имате ли багаж, мис Час? — прозвуча дълбок глас от тъмнината на малката гарова сграда.

— Само една чанта, благодаря, Едуард — извика Частити в отговор, когато от гарата излезе възрастен мъж с тежко палто. — Доктор Фарел също има чанта. — Тя посочи двете чанти, които Дъглас беше свалил на перона.

— Ще ни трябват поне две коли, Едуард — намеси се Констанс. — А може би и още една за багажа на контеса Дела Лука — допълни тя със страхопочтителен поглед към камарата чанти и куфари на количката на носача. — Може да се наложи да направите още един курс.

— Спокойно, мис. Дженкинс каза да вземем каруцата на арендатора — отговори в добро настроение Едуард. — Джо я кара, а нашият Фред е с каретата, така че за всички ще има място. Качи нещата отпред, Сам — извика той на тежко дишащия носач, слезе от перона и се запъти към малкото площадче, където чакаха просторна карета и по-малък файтон.

— Дъглас, защо не се качите с Лаура и контесата в каретата? — предложи Частити. — А ние трите ще се сместим във файтона.

За мъж, който възнамеряваше да ухажва Лаура дела Лука, това беше най-подходящото и най-полезното подреждане, но за свое учудване Дъглас се чу да казва:

— Във файтона има място за двама души и половина, а аз заемам място за един и половина, значи ако седна в каретата, там ще има място само за трима. Затова е по-добре сестрите ви да придружат Лаура и контесата, а ние с вас да се качим във файтона. Така ще ни е по-удобно, не мислите ли?

Преди някой да е успял да възрази, той настани двете дами Дела Лука в каретата и учтиво протегна ръка на Констанс.

Тя погледна през рамо към Частити, вдигна рамене и седна в каретата. Прюдънс не можеше да промени реда, без да създаде впечатление, че не иска да пътува с гостите си, и също предпочете да не коментира.

— Виждам, че има одеяла — отбеляза Дъглас. — Съветвам ви да ги използвате, вечерта е студена.

— Разбира се, че ще ги използваме — отговори Констанс с леко смръщено чело. Този господин проявяваше забележително желание да командва и не позволяваше на сестрите да нареждат нещата така, както ги бяха намислили в негова изгода.

— Много добре — отвърна той, сякаш острият й тон му бе убягнал. — Нали не искате да си развалите празника с някоя настинка?

Той обърна гръб на каретата и се запъти към файтона, където Частити вече беше заела мястото си и се питаше как Дъглас бе успял толкова бързо да вземе инициативата. И не само как, а и защо. Бяха му предложили идеалния случай да продължи да ухажва Лаура. Освен ако не беше настъпило онова, от което се беше опасявала и вниманието му не бе привлечено от друга.

Велики боже, колко сложно беше всичко! Тя също желаеше да остане насаме с него в това тясно пространство в тази студена зимна вечер — трябваше да бъде честна и да си го признае. Но това беше сериозен удар по успеха на стратегията за посредничество. С почти враждебно движение тя грабна одеялото от седалката и го уви около краката си, сякаш можеше да се изолира срещу физическата му близост.

Дъглас се настани до нея.

— Не бихме ли могли да си поделим одеялото?

То наистина беше достатъчно голямо, за да стигне и за двамата. Частити пусна единия му край, той измърмори някаква благодарност и зави краката си. Коленете им се докоснаха и това предизвика у Частити нов прилив на желание. Тя се отдръпна стреснато и изпъна крехките си рамене.

— Колко време ще пътуваме до имението? — попита Дъглас, който сякаш не забелязваше внезапната й скованост. Но действителността беше друга: той усещаше какво става с нея и знаеше причината. Напрежението между тях беше осезаемо, като течение, срещу което не можеха да се борят. Значи трябваше да плуват по него. Какво означаваше това за плановете му — в момента не можеше да отговори. В този момент му беше безразлично.

— Около една миля — отвърна с отсъстващ вид тя.

— Хубава вечер — промълви той и отметна глава назад, за да погледне към ясното, отрупано със звезди небе. Въздухът беше студен и толкова сух, че почти скърцаше. — Вижте, там са Орион и Касиопея.

Безобидна тема. Частити последва погледа му.

— Къде е ореолът? Никога не мога да го видя?

— Сега ще ви покажа. — Той сложи ръка на рамото й с жест, който беше толкова естествен, че тя изобщо не помисли да окаже съпротива, а когато се сети, беше вече много късно. Със свободната си ръка той посочи към небето. — Гледайте на изток. Виждате ли Млечния път? Вляво от него е Касиопея. По това време на годината съзвездието образува М, а не W. Продължете нагоре и ще видите две звезди под права линия, а на половината път между тях — група от три светли звезди: точно те образуват ореола на Орион.

Частити се опита да забрави ръката му на рамото си, отметна глава назад и вдигна очи към небето. Опита се да пренебрегне факта, че главата й почиваше на рамото на придружителя й, опита се да си внуши, че по същия начин можеше да седи в каретата с Роди и да се чувства непринудено, като със стар приятел.

— Да, сега ги виждам — пошепна тя. — Звездите ме възхищават още от най-ранно детство, но за съжаление познанията ми по астрономия са много ограничени.

— Ако нощите останат все така ясни, ще ви давам уроци — предложи той. — Още от детските ми години астрономията е моя страст. — Той раздвижи пръсти върху рамото й и я привлече към себе си.

Частити рязко вдигна глава. Вече не можеше да се преструва, че ситуацията е безобидна, чисто приятелска. Тя се премести с подчертана рязкост към края на пейката и ръката му се отпусна. Усети погледа му върху извърнатото си лице и упорито устреми очи към някаква точка над главата на коня. Изпита огромно облекчение, когато светлините на къщата пронизаха мрака.

— Пристигнахме — извика тя и отметна одеялото. — Дано мисис Хъдсън да е приготвила греяно вино. — Скочи от файтона още преди Фред да е спрял конете и Дъглас трябваше да слезе след нея.

Лорд Дънкан ги очакваше пред отворената врата. В коридора бяха запалени няколко лампи и осветяваха фигурата му.

— Добре дошли! Добре дошли! — извика той и се втурна към контесата, която слизаше от каретата. — Добре дошли, мила моя. — Взе ръката й и сияещ я поведе към залата. — Заповядайте, мис Дела Лука, влезте бързо, защото навън е много студено — добави той, но за дъщерите му беше съвсем ясно, че цялото му внимание е съсредоточено върху контесата.

— Е, поне едната част от плана ни ще се увенчае с успех — отбеляза тихичко Прюдънс, за да я чуе само Констанс, която вървеше пред нея.

— Май си права — кимна сестра й. — Но за другата част не съм толкова сигурна.

— И аз. Каква беше причината да сменим местата си?

— Ще питаме Час. — Дъглас и Частити влязоха последни. Величествена шотландска елха, отрупана със запалени свещи, владееше голямото помещение с тъмни греди на тавана. Появи се Дженкинс с табла чаши, от които се вдигаше пара.

— О, топло вино, прекрасно — извика Частити. — Една от Коледните ни традиции — обясни тя, когато икономът започна да поднася чашите.

— Точно така — кимна лорд Дънкан. — А сега се наслаждавайте на топлината… Елате, скъпа, сигурно сте замръзнала. — Той отведе контесата пред огъня, запален в голямата камина в края на залата. Лицето му сияеше от добро настроение и радостно очакване.

— Лелите пристигнаха ли вече? — осведоми се Частити и пое дълбоко аромата на карамфил и канела, който се издигаше от виното.

— Да, лейди Бегшот и лейди Астън си почиват след пътуването, мис Час — информира я Дженкинс.

— Сигурно ги настанихте в обичайните им стаи?

— Естествено, мис Час. — Дженкинс я погледна малко обидено. Сестрите на лорд Дънкан, Агата и Едит, посещаваха често Роумзи Мейнър и винаги ги настаняваха в едни и същи помещения.

Частити се усмихна извинително.

— Знам, знам… естествено. Разбирате ли, от няколко дни главата ми гъмжи от планове и…

— С мисис Хъдсън сме приготвили всичко, мис Час — успокои я икономът. — Мис Сара и мис Уинстън ще се настанят в старите детски стаи. Смятам, че мис Уинстън ще се радва да има собствена дневна.

— Да, сигурно — кимна доволно Прюдънс. Сигурно ще пристигнат полузамръзнали.

— Във всички стаи е запален огън — увери я Дженкинс.

— Мило дете, можеш да ми се довериш — намеси се лорд Дънкан и в гласа му също прозвуча обида. — Постарах се да направя всичко възможно, за да се чувстват гостите ни уютно.

— Естествено, татко — отговори му с усмивка Констанс. — Но нали знаеш, че Час обича да има последната дума.

Частити, безкрайно облекчена, че вече не е сама с Дъглас, протестира през смях. От трите сестри тя беше най-малко властната и енергичната. Дъглас стоеше извън гостите, образували полукръг пред камината, и един скрит поглед й показа, че я наблюдаваше почти професионално, преценявайки състоянието й. Тя се запита дали в този момент сравняваше Дънканови със собственото си голямо семейство.

— Каква хубава зала, лорд Дънкан — каза Лаура и застана по-близо до домакина. — Възхитително провинциална с тези препарирани трофеи. — Тя потрепери. — Стъклените им очи са направо ужасни. — Отново прозвуча неприятният смях, който неизменно следваше критичните й забележки. — Нашите предци са били истински варвари, не намирате ли?

— Не виждам какво лошо има в лова — възрази лорд Дънкан. — Прекрасен спорт. А еленът е благороден дивеч. Според мен еленовите рога са украса за всяка зала.

— Ах. — Нов залп превзет смях. — Естествено, англичаните са страстни привърженици на кървавите спортове. — Лаура отново потрепери.

— Значи няма да участвате в коледния лов, Лаура? — попита Прюдънс и свали очилата си, за да ги избърше.

Младата дама поклати отвратено глава.

— О, господи, не. Никога не бих се включила в такъв нецивилизован обичай.

— Аз пък си мислех, че италианците и французите са също толкова страстни ловци като англичаните — подхвърли Частити, която бе забелязала, че критичният речник на Лаура съдържа една единствена дума. „Нецивилизовано“ вече звучеше монотонно. — Припомнете си ловните сцени, които красят стенните килими от средновековието и от следващите столетия. Не бих нарекла тези епохи нецивилизовани.

Забележката й за миг извади Лаура от равновесие.

— О, французите — промърмори тя и направи пренебрежителен жест. — И la chasse, естествено. — Така създаде впечатлението, че като се съгласява със становището на Частити, всъщност го оборва.

— Естествено — промърмори Частити. — La chasse. — И се обърна към Дъглас: — Вие сигурно също ловувате, докторе?

Той поклати глава.

— За съжаление не. Никога не успях да открия смисъл в това занимание.

— О — отвърна Частити със сияеща усмивка, — в такъв случай на втория ден на Коледа можете да изведете Лаура на езда. Има няколко много хубави алеи през гората и в степта. Сигурна съм, че природата ще ви хареса.

Преди Дъглас да е успял да отговори, лорд Дънкан изръмжа засегнато:

— Майко мила… не можел да открие смисъл в лова. И вие се наричате шотландец? В Шотландия са най-хубавите блатни птици. Да не говорим, че реките са пълни със сьомга, а планинските потоци — с пъстърва!

— Няма да споря с вас, сър. Освен това риболовът не е лов — отговори с усмивка Дъглас. — Да ловиш риба на муха е истински спорт. Но да стрелям по птици, които се реят в небето… — Той поклати глава. — Не мога да го направя.

— Е, щом сте рибар, все пак е по-добре от нищо — примири се негово благородие, но продължи да поглежда към госта си с известно съмнение, сякаш не беше сигурен дали такъв еретик имаше място под покрива му.

Частити остави чашата си и се намеси помирително:

— Предлагам да покажа на гостите стаите им. Контесо, Лаура, Дъглас — сигурно искате да си починете от пътуването и да се освежите преди вечеря. — Тя се усмихна подканващо и тръгна по стълбата към втория етаж. Гостите я последваха.