Брачни игри

3

— Какво досадно същество — въздъхна Прюдънс, когато вратата се затвори зад последния гост. — Час, даже ти не би могла да откриеш у синьорина Дела Лука черти, които да наречеш приятни. — Говорейки, тя имитираше много сполучливо афектирания акцент на дамата.

— О, не знам — промълви замислено Частити. — Може би трябва да потърсим външни черти, които да компенсират характера й.

Констанс я измери с остър поглед.

— Цяла вечер беше замислена, Час — отбеляза тя. — След вечерята не каза нито дума.

Частити само се усмихна и си взе шоколадов бонбон от сребърната чиния на ниската, украсена с интарзии масичка пред дивана, на който се настаниха.

— Коняк, Констанс? — попита Гидиън, отлично осведомен за вкусовете на сестрите.

— Благодаря. — Констанс пое с усмивка тумбестата чаша.

— Ликьор, Прюдънс?

— Гран Марние, моля.

— А за теб, Частити?

— Аз предпочитам бенедиктин — отговори младата дама. — Повече подхожда на шоколада.

Гидиън се усмихна. Предпочитанията на Частити към сладкото бяха постоянна тема за шеги в семейството.

Прюдънс отпи глътка от сладникавия портокалов ликьор и попита:

— Преди вечеря не каза ли, че искаш да обсъдиш нещо с Макс, Гидиън? Доколкото си спомням, ставаше въпрос за Коледа.

— Аха — разсмя се Макс. — Явно дамите искат да ни отпратят, Гидиън.

— Винаги същото — отвърна Гидиън с театрална въздишка и се надигна от дълбокото кресло до огъня. — Изхвърлят ме от собствения ми салон и ме пращат на студа.

— В библиотеката не е студено — възрази Прюдънс, свали очилата си и ги вдигна срещу светлината, за да провери дали са достатъчно чисти. — Вземете гарафата с коняк и изпушете по една пура.

— На вашите заповеди, мадам. — Клатейки глава, Гидиън посегна към гарафата. — Ела, Макс, ти си най-добрият ми другар в изгнанието.

Двамата мъже излязоха, изпратени от смеха на сестрите. Най-сетне салонът беше изцяло на тяхно разположение.

— Е — започна веднага Прюдънс, сложи очилата на носа си и се отпусна до Частити, — ще ни кажеш ли какво измъти, скъпа?

Малката сестра си взе още един бонбон и отпи мъничка глътка бенедиктин.

— Старите монаси са знаели какво правят — въздъхна доволно тя и вдигна чашката към светлината.

— Хайде, Час. — Констанс се наведе и бутна чинията със сладкото по-далеч от сестра си.

— Колко си зла — надули се Частити, но остави чашата с ликьор.

— Външни компенсиращи черти — напомни й Прюдънс.

— А, да. Хрумна ми една мисъл… всъщност две. Отскоро непрекъснато ми идват идеи. — Това прозвуча самодоволно.

— Нашата нова приятелка Лаура наистина е ужасно изнервяща, но е възможно да съществуват хора, които смятат това качество за второстепенно, стига да е компенсирано от други стойности.

— Е, и? — попита Констанс с високо вдигнати вежди.

— Смятате ли, че тя иска да си намери съпруг? — попита Частити. — Според мен това е единствената причина, поради която една млада дама държи да се представи в двора и да изтърпи целия лондонски сезон. Още повече на нейната възраст.

Сестрите й кимнаха утвърдително.

— На колко годишна я оценяваш? — попита със смръщено чело Прюдънс. — Края на двайсетте, началото на трийсетте?

— Не искам да бъда дребнава — заяви Констанс, макар че очевидно не се стараеше да прояви великодушие, — но съм готова да се обзаложа, че е в началото или дори в средата на трийсетте. Видяхте ли гънките около устата и очите?

— Може би те са причинени от постоянното й цупене — отбеляза вразумително Частити. — Когато човек постоянно мръщи чело и извива устни надолу, отрано му се явяват бръчки. Забелязала съм го и при друга жени.

— Добре, да приемем, че си търси мъж, и то спешно. Какво предлагаш, Час? — попита делово Прюдънс.

— Мисля, че тя има пари. Майка й е богата, доколкото знаем, а Лаура е единственото дете. Къщите в Мейфеър никак не са евтини. Същото важи за представянето в двора и за участието в сезона.

— Да не говорим за арабските кобили и вилата във Фиренце — подхвърли Констанс. — Мисля, че знам какво целиш, Час.

Частити се засмя и се облегна назад.

— Един стремящ се да направи кариера лекар, който не иска подходяща, а само богата жена…

Сестрите й дълго седяха безмълвни и обмисляха от всички страни перспективата за успех.

— Смяташ ли, че нашата Лаура ще се заинтересува от мъж, който още не е направил кариера? — попита най-сетне Прюдънс.

— Мога да си представя, че ще се зарадва на възможността да му помогне и да му посочи правилния път за постигане на целите му — отговори с усмивка Частити. — Вече я виждам как седи начело на красиво наредена маса и поучава сътрапезниците си относно културните чудеса на чуждите страни. Горките хора ще скучаят до смърт!

Тя се наведе напред и притегли към себе си чинията с шоколадови бонбони. Грабна един и продължи:

— Според мен Лаура иска винаги да играе главната роля. Със сигурност ще й достави удоволствие да събира пациенти и да ги доставя в кабинета на мъжа си с отворени портмонета. Струва ми се, че от това ще излезе една съвършена връзка. — Тя пъхна шоколадовия бонбон в устата си и отново се облегна назад.

— А твоят доктор Фарел? И той ли иска да играе главната роля? — попита Прюдънс и размени бърз, развеселен поглед с Констанс.

Частити вдигна рамене.

— Не знам… наистина не знам. Но начинът, по който говореше за потенциалните си пациенти, беше толкова презрителен… — Тя се поколеба и продължи: — Мисля, че са точно един за друг. Във всеки случай нямам чувството, че ще осъдим едно беззащитно същество на брак по сметка с безчувствен мъж.

— Е, добре — кимна Констанс. — Хайде да ги съберем и да видим дали ще се харесат. Ние, естествено, не можем да ги принудим да сключат брак. Сами трябва да решат подхождат ли си или не.

— Кога ще ги срещнем? — попита Прюдънс. — Може би при следващия ти приемен следобед, Кон?

— Не, мисля, че е по-добре да стане у нас — възрази Частити. — Значи следващата сряда на Манчестър Скуеър номер десет.

— Имаш ли специална причина да настояваш? — осведоми се любопитно Прюдънс.

— Ами да. Ако си спомняте, идеите ми бяха две. — Частити се усмихна и недоволството, което беше съпътствало разговора за доктор Дъглас Фарел, изведнъж изчезна. — Какво ще кажете за татко и контесата?

— Идеята не е лоша — кимна Констанс, но после смръщи чело. — Надявам се, разбираш, че по този начин Лаура ще ни стане доведена сестра. И че осъждаш татко да живее под един покрив с нея.

— О, не! — извика Частити. — Трябва да я омъжим преди това, така няма да е толкова лошо. Ще се срещаме само при задължителните семейни събирания — и ние, и татко.

— Ако майката се омъжи повторно, това ще е силен тласък за дъщерята също да потърси пристанището на брака — намеси се Прюдънс.

— Правилно — кимна доволно Частити. — Едната ръка мие другата.

— Е, добре, покани двете дами следващата сряда. Ако се наложи, насила ще доведем татко в гостната. А на Дъглас Фарел ще изпратим обичайните указания — каза Констанс. — Това означава цветя за всички дами и едно бяло цвете за Лаура.

— Най-добре карамфили — предложи Прюдънс. — По това време на годината те са единствените цветя, които се намират сравнително лесно.

— Значи се разбрахме. — Частити кимна. — Добра работа свършихме тази вечер.

Леко предупредително чукане по вратата възвести завръщането на Гидиън и Макс. Естествено двамата мъже не пропуснаха да отбележат стреснатото подскачане на сестрите, когато ги прекъснаха.

— Живота на кои бедни хорица успяхте да объркате тази вечер? — попита строго Макс.

— Много добре знаеш, че ние само помагаме — поправи го с достойнство жена му и се надигна. — Работим за благото на човечеството.

— Разказвай го на онези достойни за съжаление мъже и жени, на които безмилостно преобръщаш живота — подкрепи шурея си Гидиън.

— Можеш ли да назовеш поне една двойка, която сме събрали и сега е нещастна? — попита войнствено Прюдънс.

Гидиън разпери ръце в знак, че се предава.

— Какво мога да кажа, като не познавам дори половината?

— Оставете тези неща на нас, както ние не се месим във вашите работи — отсече Прюдънс.

— Ти винаги си казваш мнението по моите дела — напомни й меко той. — Нима съпругът няма същото право?

— Ако си готова, Констанс, мисля, че е време да си вървим — каза засмяно Макс.

— А аз мисля, че е време да си лягам — реши Частити и скочи от дивана.

— Видя ли каква я свърши — извика укорително Прюдънс и избухна в смях. — Скара се с мен и прогони гостите ни.

— Никого не съм прогонил — защити се той. — Те и без това искаха да си тръгват. — И се обърна към вратата. — Констанс, Макс, ще ви придружа до изхода.

— Какво измислихте за Коледа? — осведоми се любопитно Констанс, когато излязоха в антрето.

— Е, това изобщо не ви засяга — отговори решително Макс.

— Изненада ли ще има? — Очите на Констанс светнаха. — Много обичам изненадите, особено коледните.

— Надявам се, че няма да останеш разочарована. Лека нощ, Частити. — Макс целуна младата дама, Констанс прегърна сестрите си и двамата излязоха в студената декемврийска нощ. Автомобилът ги чакаше със запален мотор на ъгъла, шофьорът беше загърнат в дебела наметка.

— Желая ти лека нощ, Гидиън — каза Частити и се прозя.

— Ще дойда с теб горе да видя дали имаш всичко необходимо — каза Прюдънс и я хвана под ръка. — Дълго ли ще останеш долу, Гидиън?

— Не, само ще угася светлините и ще заключа вратата — отговори мъжът й. — Прислугата си легна още преди час.

Прюдънс огледа преценяващо гостната стая.

— Мисля, че имаш всичко — каза тя и приглади опънатата завивка, преди да се обърне към тоалетната масичка. — Мляко, шоколад, спиртничето, всичко е тук. Сигурно ще изпиеш чаша шоколад преди заспиване. — Това беше напомняне за нощния ритуал на сестрите в бащината къща: всяка вечер преди лягане пиеха топъл шоколад в своя салон и обсъждаха събитията от деня.

Частити се засмя и поклати глава.

— Вече ядох шоколад и пих бенедиктин — отговори тя. — Всичко е наред, Прю, затова върви да си легнеш. Ще се видим утре.

Прюдънс кимна, но се поколеба, с ръка на бравата.

— Този доктор Дъглас Фарел явно ти е дълбоко несимпатичен — отбеляза замислено тя. — Как ще се срещнеш с него и ще направиш всичко онова, което правим за клиентите си, без да се издадеш?

Частити разплете косата си, остави панделката на масичката и едва тогава отговори:

— Не разбирам защо да не мога да се справя. Ще се срещнем в компания, това е всичко. Той няма как да знае, че ние сме посредническата агенция. Дори да усети враждебността ми, това няма значение. Антипатия между хората съществува твърде често, но те въпреки това са учтиви един към друг. Сигурна съм, че ще успея да я прикрия. Нямам причини да оставам насаме с него, а на приема у нас ще се говори само по неутрални теми.

— Да, вероятно. — Сестра й не изглеждаше съвсем убедена. — Лека нощ, Час. — Тя излезе и затвори вратата зад гърба си.

Частити остана дълго време неподвижна, загледана в затворената врата. Разбираше учудването на сестра си, защото самата тя беше учудена от силната си неприязън към човек, с когото беше говорила само веднъж. Когато го опознаеше по-добре, сигурно щеше да открие в него нещо, което да намали враждебността й. Първото впечатление може би беше лъжливо. Все пак, макар да полагаше усилия, тя не можа да си представи нещо положително. Бързо изчетка гъстите си яркочервени коси, изми се и окачи смарагдовозелената рокля в гардероба. След това се пъхна в нощницата си, седна в леглото, облегна се на възглавниците и угаси светлината, за да проследи как сиянието на огъня танцува по белия таван. Незнайно по каква причина не й се спеше. Протегна ръка и отново включи светлината на нощното шкафче. Колко просто — и колко хубаво нещо беше електричеството. И Гидиън, и Макс използваха всички постижения на техниката в ежедневието си — електричество, автомобил, телефон. Буквално бяха пристрастени към тях.

В гостната имаше малко писалище с перо, мастило и листове за писане. Частити стана и отиде до него. Седна с намерение да съчини писмото на посредническата агенция до доктор Фарел. Следващата сряда в петнадесет часа да се яви на обичайния приемен следобед у мис Частити Дънкан, Манчестър Скуеър 10. Да предаде картичката си на иконома и да заяви, че иска разговор с лорд Бъкингам.

Частити се облегна назад в крехкия стол и загриза върха на перото. Естествено лорд Бъкингам не съществуваше. Този фиктивен господин служеше на посредничките като претекст да съберат евентуалните клиенти.

След кратък размисъл тя продължи да пише: Мис Дънкан, разбира се, нямала понятие кой е доктор Фарел, но познавала лорд Бъкингам и щяла да посрещне лекаря с добре дошъл, без да задава въпроси. Естествено, че го познавам добре, каза си ухилено Частити. Нали беше продукт на нейната фантазия.

Една от дамите може би щяла да заинтересува доктор Фарел, който се оглеждал за съпруга, затова щяла да носи бял карамфил. Ако след първия оглед пожелаел да бъде представен, домакинята щяла да уреди това, естествено, без да задава въпроси.

Частити остави перото и прочете внимателно писмото. В последно време често пишеше подобни писма и не намери грешка. Подписа „Посредническа агенция“, изсуши мастилото, сгъна листа и го пъхна в плик. Адресира го за доктор Фарел в магазинчето на мисис Бейдли, както беше пожелал докторът в писмото си. Мисис Бейдли беше един от постоянните адреси за клиентите на „Мейфеър Лейди“ и на посредническата агенция и Частити доста време си беше блъскала главата защо един лондонски лекар бе пожелал да го използва. Може би нямаше собствен? Този въпрос беше от категорията на няколко други, например какво търсеше мъж с толкова големи обществени амбиции в този по-скоро беден и съвсем не изискан квартал.

Смръщила чело, тя си представи болницата близо до Сент Мери Абътс. Никога не беше стъпвала там, но знаеше — или си мислеше, че знае, — че Ърлс Роуд, Уоруик Роуд и Кромуел Роуд не само не са представителни, ами и в голямата си част са ужасяващо бедни квартали. Там лекарят не можеше да спечели почти нищо и вероятно това беше част от проблема му. Но защо мъжът, които открито и безсрамно си търсеше богата жена и доходна практика, си губеше времето с болните от бедняшките квартали на Лондон? Вероятно не е имал друг изход, размишляваше Частити. Може би е толкова неспособен като лекар, че може да работи само при бедните, които не могат да разчитат на нещо по-добро. Ако съдеше по поведението му по време на първата им среща, щеше да му бъде много трудно да добие популярност сред богатите и знатните.

Обикновено те очакваха от лекарите си да балансират между покорството и авторитета. Явно това му беше ясно, щом си търсеше жена с връзки, която да заглажда острите ръбове или — както беше със синьорина Дела Лука — да убеждава многословно и да събира потенциалните клиенти в кабинета му като стадо говеда пред кланицата.

Частити се прозя, малко разочарована от собствената си злоба. Обикновено не беше толкова остра. Сложи писмото на писалището с намерението да го даде на иконома със заръката да го пусне рано сутринта в кутията. После се пъхна в леглото и този път заспа веднага.

Въпреки жалкото купче въглища в огнището в голото помещение цареше леден студ. Жената на сламеника се превиваше от болка, но понасяше стоически онова, което беше изтърпяла вече шест пъти.

След прегледа Дъглас Фарел се надигна и каза тихо:

— Ела по-близо със свещта, Ели.

Момиченце, което изглеждаше на не повече от осем години, бързо вдигна догарящата свещ. Поднесе я към страдащата си майка, но извърна глава, за да не я вижда.

— Има ли гореща вода? — попита меко Дъглас, докато опипваше издутия корем на жената.

— Чарли ще го направи — отговори детето. — Мама ще оздравее, нали, докторе?

— Майка ти знае какво става — отговори той. Жената се сгърчи от болка и той посегна бързо между омазаните с кръв бедра. — Дръж здраво свещта, Ели.

Изведнъж жената изпищя — за първи път, откакто бяха започнали болките, и тялото й се разтърси от конвулсии. В ръцете на лекаря се появи дребно бебенце, цялото в кръв. Той почисти сръчно дихателните му пътища и прозвуча жален вик. Синкавото телце порозовя.

— Момче, мисис Джоунс — съобщи Дъглас, преряза пъпната връв и я върза. После сложи бебето на гърдите на майката. — Дребничко, но съвсем здраво.

Жената погледна бебето с празни очи, после с опитни пръсти поднесе малката му уста към гърдите си.

— Дано този път имам повече мляко — пошепна изтощено тя.

Дъглас се обърна и изми ръцете си в легена със студена вода. Горещата беше за бебето и майката. В тази жалка квартира нямаше достатъчно гориво, за да стоплят повече от един леген вода.

— Ще ви пратя акушерката — каза той.

— Не, докторе. Ще се оправим сами — възпротиви се жената. — Ели ще помогне в почистването. Не е нужно да будите акушерката.

Дъглас не възрази. Знаеше, че мисис Джоунс няма пари да плати на акушерката, а голямото момиче вече имаше достатъчно опит. Наведе се над родилката, погали челото й и каза тихо на Ели:

— Ако вдигне температура, ще ме повикаш веднага, разбрахме ли се?

— Да, докторе. — Детето закима усърдно.

Дъглас отвори шепата на момичето и сложи вътре една монета, след което здраво затвори влажните пръстчета.

— Купи с това свещи, една кофа въглища и мляко за майка ти — нареди строго той. — Но искам да ми се закълнеш, че баща ти няма да види монетата.

Момичето отново кимна сериозно и скри юмручето си под скъсаната пола. Лекарят го потупа по рамото и излезе. Трябваше да сведе глава, за да мине под ниската рамка на вратата, която разделяше задното помещение от предното, в което положението с огъня, светлината и мебелировката не беше по-добро. Парцали, разхвърляни по пода, служеха за легла. Счупен стол стоеше пред печката, на която се топлеше тенджерка с вода, надзиравана от петгодишно момче, което видимо изоставаше в растежа.

— Къде е баща ти, Чарли?

— Отсреща в кръчмата — отговори момчето, загледано в тенджерката, сякаш можеше да стопли водата с поглед.

— Иди да му кажеш, че си имаш малко братче — каза Дъглас и вдигна съда от огъня.

— Сигурно пак е пиян до козирката — рече равнодушно момчето.

— Кажи му да дойде веднага. Кажи, че аз искам да дойде — подчерта той. Строгият тон беше достатъчен момчето да се отправи веднага към вратата.

— Сигурно ще ме цапардоса — извика на излизане то.

— Не, ако се наведеш навреме — отбеляза сухо Дъглас. — Когато е пиян, ти си по-бърз. Нали те познавам.

Мръсното личице се освети от слаба усмивка.

— Така е, докторе, по-бърз съм — повтори детето и попита загрижено: — Добре ли е мама?

— И тя, и бебето са добре — отговори Дъглас. — Аз ще занеса водата на Ели, а ти тичай да доведеш баща ви.

Момчето побягна и скоро се чу плясъкът на босите му крачета по ледения паваж.

Дъглас отнесе водата в задната стая и даде още няколко нареждания на момичето, преди отново да се наведе и да излезе на улицата, закопчавайки палтото си.

Спря за момент, нахлузи ръкавиците и вдигна яката си, претърсвайки с поглед жалката уличка. Накрая спря поглед върху кръчмата на ъгъла и изчака, докато на прага застана Даниел Джоунс със зачервено лице и замъглен поглед. Проследи как мъжът се приближи, олюлявайки се. Чарли подтичваше пред него. Когато е трезвен, не е лош човек, каза си Дъглас, а в пияно състояние е склонен по-скоро към плачливост и емоции, отколкото към насилие. Появата на още едно гърло, което трябваше да пълни, сигурно нямаше да го развълнува особено, защото не се смяташе длъжен да храни гърлата, които беше създал на този свят.

На път към кабинета си зад Сент Мери Абътс Дъглас спря за малко при мисис Бейдли, която го поздрави с обичайната си сърдечност.

— Доста студено е днес, нали, докторе? Пак ли имахте много работа?

— Връщам се от раждане — каза той. — Здраво момченце.

— О, колко мило! Тази сутрин пощальонът донесе две писма. — Тя посегна към лавицата над тезгяха и му връчи писмата.

Дъглас ги пое, каза няколко благодарствени думи, пожела й добър ден и излезе навън, оглеждайки пликовете. Едното писмо беше от майка му. Позна веднага и почерка на другото — посредническата агенция бе отговорила.

Той пъхна двете писма в джоба на палтото и се запъти към кабинета си. Практиката му се намираше на партера в многоетажен жилищен блок с няколко входа точно зад църквата. Както обикновено, в чакалнята се тълпяха жени и деца. Беше студено и мрачно, огънят в кабинета беше почти догорял. Дъглас поздрави всички по име, хвърли въглища в огъня и запали няколко свещи. После махна на една жена с бебе на гърдите и малко дете, което се държеше за престилката й, да влезе в кабинета.

— Влезте, мисис Гууд. Как е днес Тими?

— О, докторе, обривът е ужасен! — оплака се жената, обърна се към детето, което се чешеше непрекъснато, и го цапна по ръката. — Веднага престани, чуваш ли! — Детето захленчи и тя въздъхна тежко. — Не престава да се чеше, каквото и да му говоря.

Дъглас седна зад старата маса, която му служеше за писалище.

— Я ела да те видя, Тими. — Прегледа мокрещите екземи по ръцете на хлапето и извади от чекмеджето кутийка с мехлем. — Слагайте от това три пъти дневно, мисис Гууд. Надявам се да помогне бързо. След една седмица го доведете пак.

— Благодаря ви, господин докторе. — Жената пъхна кутийката в големия джоб на престилката си и колебливо извади медна монета. — Какво ви дължа, господин докторе?

Монетата беше едно пени. Дъглас знаеше, че за него можеше да се получи самун хляб или половин литър мляко. Мехлемът беше много, много по-скъп. Ала тези хора имаха своята гордост. Обикновено му носеха единствената монета, която се намираше в момента вкъщи. Той се усмихна.

— Едно пени, мисис Гууд.

Тя сложи монетата на масата и кимна с доволното изражение на човек, изплатил дълга си.

— Благодаря ви, господин докторе. Хайде, Тими, тръгвай и престани най-сетне да се чешеш!

Дъглас се облегна назад и зарови пръсти в гъстата си коса. Погледна монетата на масата, взе я и я пусна в малката ламаринена кутийка. Прозвуча глух звън, когато пенито се присъедини към десетината свои предшественици.

Когато от чакалнята прозвуча детски плач, Дъглас бутна стола, за да приеме следващите пациенти.

Вечерта беше дълга и както винаги изнервяща. Не можеше да помогне на всички; много от пациентите му страдаха от трудно излечимите болести на бедността. Даже ако можеше да набави лекарства, те не бяха в достатъчно количество, за да даде на всички нуждаещи се. Когато заключи и се запъти към дома си, беше уморен като куче.

Живееше в пансион на Кромуел Роуд. Когато влезе в тъмното, тясно антре и заключи вратата, бе посрещнат от постоянната миризма на варено зеле и рибешки глави. Хазайката подаде глава от вратата на кухнята.

— Добър вечер, докторе, днес много закъсняхте! Дано рибата не ви се стори твърде суха.

— И аз се надявам, мисис Харис — промърмори Дъглас и се обърна към стълбата. — Ей сега ще дойда.

— Специално за вас съм наредила в салона — съобщи хазайката. — Има и хубаво парче сирене.

— Или имаше — изръмжа Дъглас, докато изкачваше стълбите.

— Да пратя ли нашия Колин в „Червения лъв“ за канче горчива бира, докторе? — последва го гласът на хазайката.

Дъглас спря за миг. Суха риба с неизбежното пюре и разварено зеле — и към това само вода? Намери в джоба си монета от три пени, обърна се и я пъхна в протегнатата ръка на мисис Харис.

— Да, моля ви, нека ми донесе едно канче бира.

— Веднага, докторе! — Мисис Харис се скри бързо в кухнята и повика сина си.

Дъглас се качи в стаята си да свали палтото си. Банята, обикновено заета от другия наемател, днес за разнообразие беше свободна. Той изми ръцете и лицето си, среса се и слезе да вечеря.

Естествено рибата беше суха и безвкусна, но той я изяде до последното парченце. Най-сетне можеше да отвори писмото на майка си. В пет листа беше увит банков чек за сто фунта. Приложената бележка гласеше: „Сигурна съм, че ще направиш нещо добро с тези пари. Фъргъс каза, че имаш право да получаваш част от доверителния фонд.“

Дъглас сгъна чека и го прибра в джоба на ризата си. Семейният банкер Фъргъс нямаше навика да връчва на клиентите си чекове по сто фунта, даже когато фондовете бяха значителни — а техният със сигурност не беше. Бащата на Дъглас бе вложил тези пари за образованието на сина си и той беше наясно, че от тях беше останало твърде малко. Семейството не разполагаше с кой знае какви средства. Майка му беше добре осигурена, сестрите му имаха богати съпрузи, но имаха и деца. За да издържа себе си и жена от подходящ обществен кръг, Дъглас трябваше да поеме практиката на баща си.

Той забарабани с пръсти по мазната покривка, обзет отново от спомена за Мариан. След като се отказа от перспективната практика в полза на болницата в бедняшкия квартал, която поглъщаше личните му средства, не само загуби Мариан, подходящата съпруга, но и се обрече на бедност. Макар че се стараеше с всички сили да скрие този факт от свръхзагрижената си майка, явно не беше постигнал особен успех — това личеше по чека. Типично за майка му — да оправдае подаръка си по начин, който не му позволяваше да откаже.

Сега вече можеше да се посвети на писмото. Пет страници с дребния й почерк… новини за сестрите му и многобройните й внучета, за интригите на съседите, за хората, които майка му не харесваше, и всичко това осеяно със съвети за благото на най-малкото й дете, на единствения й син.

Дъглас отпи голяма глътка ейл и се засмя тихо. Какво ли щеше да каже майка му, ако можеше да го види в този жалък пансион на Кромуел Роуд — как в края на дългия, напрегнат ден вечеря с отвратителна суха риба и разварено зеле. В момента тя сигурно седеше в елегантния салон на къщата им на Принсес стрийт в Единбург и обмисляше менюто за следващия ден. А може би играеше бридж с приятелките си или поучаваше някоя от дъщерите си как да възпитава децата си или да води домакинството.

Не, че не обичаше майка си. Естествено, че я обичаше. Но лейди Фарел беше изискана дама от старата гвардия, която твърдо се придържаше към скованите принципи на викторианската епоха. Беше подарила седем деца на своя съпруг, преуспял лекар, който за съжаление почина едва четиридесетгодишен. Последното дете беше мечтаният син. Когато остана вдовица, тя пое и ролята на баща и я изпълняваше с радост и компетентно. Все пак синът й успя да разбие семейните окови и да тръгне по свой път, макар и с помощта на безброй лъжи.

Дъглас сгъна писмото и го прибра отново в плика. Не биваше да закъснява с отговора и трябваше да го напише много грижливо. На всяка цена трябваше да скрие от майка си истинските обстоятелства около живота и работата си. Истината щеше да предизвика пристъп на ангина пекторис — в най-благоприятния случай. Той имаше своя собствена представа за сърдечните атаки на майка си, но последствията им бяха смайващо истински. Затова нямаше никакво значение дали смята физическото страдание за едно от най-важните оръжия в арсенала й от средства да владее децата си или не.

Дъглас се огледа и замислено поклати глава. Майка му никога нямаше да разбере защо синът й се отказа от определения му със самото раждане живот, от доходната практика, донесла на баща му благородническа титла, благодарение на която семейство Фарел се издигна до върха на единбургското общество. Майка му реагира прекрасно на развалянето на годежа с Мариан, но при първото споменаване, че Дъглас смята да замине за Лондон и да отвори кабинет там, тя остана цяла седмица на легло и си осигури помощта на дъщерите си, които отчаяно умоляваха брат си да остане при майка им. Той реагира остро и — по мнението на сестрите си — прояви смайваща липса на съчувствие. Самият той знаеше, че това не е вярно, също както знаеше, че близките му никога няма да проумеят защо бе предприел тази решителна стъпка.

Впрочем… Той посегна към втория плик, оставен до чинията му, и го отвори с ножа за рибата. Прочете писмото два пъти. Прямо, практично, разумно писмо.

Дъглас го задържа дълго в ръцете си. Вероятно беше написано от забулената дама, с която се бе срещнал в Националната галерия. В текста не се усещаше и следа от пренебрежение или морално превъзходство, изреченията съдържаха само простички указания как да се изпълни едно делово споразумение. Личното мнение нямаше никакво значение за случай като този и Дъглас изпитваше облекчение, че човекът, който наистина ръководи посредническата агенция, напълно съзнава това. Докато младата дама има нужда от сериозни поучения, каза си развеселено той. Може би трябваше да пише на „Мейфеър Лейди“ и да спомене, че поведението на пратеничката съвсем не е било професионално и че трябва да я научат как да се отнася с клиентите.

Отново прочете писмото. Очевидно бяха намерили подходяща кандидатка. Дама, която щеше да посети един от изисканите домове на Манчестър Скуеър и да носи бял карамфил. Даваха му възможност да я види и да остане напълно анонимен.

Дъглас плъзна поглед по жалката трапезария — пожълтелите завеси на прозорците, мазните покривчици на креслата, старата покривка за маса, цялата на петна. Играта започваше. Беше време да направи следващата стъпка. Мъжът, който посещава приемите на почтената мис Частити Дънкан на Манчестър Скуеър, не можеше да продължи да живее в пансиона на мисис Харис на Кромуел Роуд.

Когато бутна стола си, чекът в джоба му прошумоля. Да, той щеше да употреби парите за добра цел. Толкова добра, че даже бъдещата лейди Фарел да се застъпи за нея.