Брачни игри

2

— Здравей, лельо Час!

— Здрасти, Сара. — Частити поздрави единайсетгодишната заварена дъщеря на сестра си с топла целувка. — Как върви училището?

— Скучно ми е — отговори момичето и въздъхна театрално. — Ужасно скучно!

Частити избухна в смях.

— Нали знаеш, че мен не можеш да излъжеш, Сара?

Момичето се присъедини към смеха й.

— Е, да, има някои неща, които ми харесват, но трябва да казвам, че в училище е скучно, иначе хората ще си помислят, че нещо не ми е наред.

Частити съвсем правилно предположи, че споменатите „хора“ са съученичките на Сара.

— Разбирам те — каза съчувствено тя. — Знам, че е много трудно да се преструваш на скучаеща, когато всъщност ти е интересно.

— О, аз съм добра артистка — увери я весело Сара. — Това ли е роклята, която ще облечеш довечера? Ще ми позволиш ли да нося чантата ти?

— Да, това е роклята. Много ти благодаря за любезността. — Частити й връчи чантата и попита: — Горе ли е Прю?

— Да, а татко е още в кантората си. На закуска се скараха и сигурно ще се прибере в последния момент — довери й момичето, без да се притесни ни най-малко. Подобни караници не бяха рядкост в дома Малвърн.

— И за какво се скараха? — Частити последва Сара по тесния коридор на втория етаж.

— Ставаше въпрос за някакъв случай, който татко е приел и за който Прю смята, че не е трябвало да го прави. Не можах да разбера всичко. Говореха за някакъв мъж, който не искал да плаща за детето. — Сара подскачаше безгрижно по стълбите.

Частити кимна безмълвно. Когато не одобряваше нещо, сестра й Прюдънс изказваше категорично мнението си. А Гидиън сигурно я беше посъветвал да се занимава със собствените си дела. И двамата избухваха лесно.

— Да отнеса ли нещата ти в стаята за гости? Прю е в салона си. — Сара спря пред една затворена врата в края на коридора.

— Да, мила, благодаря ти. Първо ще поздравя набързо Прю. — Частити се усмихна на момичето и забърза към двойната врата в отсрещния край. Почука леко, вратата се отвори и Прюдънс я посрещна с бурна прегръдка.

— Много се радвам, че си тук — каза тя и я въведе в красивата квадратна стая, зад която беше брачната й спалня.

— Имах сериозен спор с Гидиън.

— Да, Сара спомена нещо подобно. — Частити разкопча палтото си. Свикнала с ролята си на посредник и умиротворител, тя беше готова да изслуша версията на сестра си.

— Разбрах, че става въпрос за мъж, който не желае да плаща за детето си.

— Понякога си мисля, че Сара чува повече неща, отколкото би трябвало — въздъхна разкаяно Прюдънс и намести очилата на носа си. — Питам се дали не говорим твърде открито пред нея.

— Сара е много интелигентно дете и съм сигурна, че схваща за какво става дума — успокои я Частити. — Освен това не се притеснява да пита, когато не разбира нещо.

Прюдънс се усмихна.

— Както обикновено си права, сестричке. Гидиън винаги е много откровен с нея и смятам, че не е нужно да го променяме само защото на сцената съм се появила и аз.

— Правилно — кимна сестра й и остави палтото си на стола, покрит с красива дамаска. — Хайде, разкажи ми какво се случи.

Прюдънс напълни две чаши от гарафата с шери на малката масичка между двата високи прозореца, закрити с разкошни кадифени завеси с цвят на кехлибар. Зимната вечер беше много студена. Тя подаде едната чаша на Частити и се настани на дивана. Частити седна до нея, кръстоса крака и я погледна с очакване. Беше свикнала да играе ролята на отзивчива слушателка и пред двете си сестри.

Прюдънс отпи малка глътка шери и заговори:

— Гидиън ще защитава някакъв мъж, който отказва да се грижи за детето, родено извънбрачно от бившата му любовница. Това значи, че Гидиън ще нападне жената… морала, мотивите й… Той твърди, че тя е действала само от алчност, че нарочно е забременяла, за да обвърже мъжа със себе си. Че сега се опитва да съсипе брака и кариерата му.

Частити направи гримаса. Беше напълно съгласна със сестра си. Всяка друга гледна точка би била неморална за сестрите Дънкан.

— Гидиън наистина ли вярва в това, което говори?

— Не, сигурно не. Обаче ми каза, че би приел всеки случай, който го интересува и предизвиква, без да се съобрази с това кой е виновен и кой — невинен. — Прюдънс отвратено поклати глава. — Накрая ми заяви, че ако поема само случаи, които са съпоставими с моите морални представи, скоро ще се озовем на улицата.

Частити избухна в смях.

— Прощавай — каза през смях тя, — но трябва да признаеш, че по тази точка Гидиън е прав. Ако проучваме подробно всеки случай, който му предложат, за да сме сигурни, че съответства на нашите възгледи за справедливост, скоро ще се наложи да закрие адвокатската си практика.

Прюдънс се усмихна неохотно.

— Не можеш да кажеш, че разсъждавам непрактично, скъпа, но тъкмо този случай ме улучи в най-чувствителното място.

— Да, разбирам. — Частити отпи глътка шери. — Кон също ли ще дойде по-рано?

Прюдънс хвърли поглед към часовника над камината.

— Би трябвало вече да е тук. Най-късно в седем, каза тя, за да ни остане време да обсъдим деловите въпроси, преди да започнат да пристигат гостите.

— Тогава ще отида да се преоблека за вечерята, преди да е дошла. — Частити скочи. — Ще ми дадеш ли топазения си шал? Ще отива много на зелената ми рокля.

— Естествено. Ще ти трябва и подходяща панделка за косата. Когато отида да се преоблека, ще ти избера нещо подходящо. Искаш ли да се изкъпеш? Ще пратя Беки да ти помогне.

— Не, сутринта се къпах и ще се справя сама с обличането. Някак си не мога да си представя, че бих могла да свикна с камериерка.

— Ще се учудиш колко бързо се свиква — засмя се Прюдънс. — Само почакай, докато ти предложат луксозен живот!

Частити поклати усмихнато глава й отиде в стаята за гости, където Сара вече беше окачила роклята й. На тоалетната масичка я чакаха кана с гореща вода и дебели хавлиени кърпи. Докато изваждаше нещата от пътната си чанта, тя си мислеше, че сестрите й бяха свикнали със забележителна лекота с лукса и удобствата, които им бяха предложили заможните им мъже. Естествено тя не можеше да им се сърди за това, след като достатъчно дълго бяха живели на ръба на банкрута, без удобствата, на които се наслаждаваха, докато беше жива майка им — и преди лорд Дънкан да загуби и последната си риза от граф Баркли. Но тя беше напълно в състояние да се облече сама.

Само след двайсет минути Частити влезе отново в дневната на сестра си, закопчавайки копченцата на тесните ръкави. Прюдънс, която носеше вечерна рокля от черна коприна и беше вдигнала червените си коси в строга прическа, излезе от спалнята си в мига, когато Частити затвори зад гърба си вратата на дневната.

— Роклята е прекрасна — установи зарадвано тя. — Зеленото отива много на косата ти. Ела да ти сложа панделката. — Тя заплете сръчно широката панделка с цвят на топаз в изкусно подредените червени къдрици на Частити и драпира шала на раменете й. — Както винаги, изглеждаш великолепно. — В светлозелените очи падна лека сянка. — Отслабнала си, Час.

— Да, усетих, че роклята вече не ме стяга. — Частити доволно приглади диплите. Като най-малка от трите сестри тя беше по-склонна към напълняване в сравнение с едрата Констанс и ъгловатата Прюдънс. — Вероятно защото отдавна не съм яла сладкиши — добави в най-добро настроение тя. — Кого си поканила за мен тази вечер? — Надигна се на пръсти, за да огледа фризурата си в огледалото над камината, и навлажни показалеца си, за да приглади извитите си вежди.

— Роди Бриджъм. Той ти харесва, нали? — попита с известна несигурност Прю.

— Да, естествено. Обичам да си бъбря с него, макар и само от време на време — изкоментира Частити.

— Струва ми се, че не си особено въодушевена от компанията — отбеляза сестра й.

— Прощавай. — Частити обърна гръб на огледалото и се усмихна на сестра си. — Роди ми харесва… най-вече защото мога да разговарям непринудено с него. — В погледа, отправен към Прюдънс, имаше лека подигравка. — Досега ме е помолил най-малко три пъти за ръката ми, Прю, и е крайно време да разбере, че не си търся съпруг. И ти не се надявай.

— Моят опит показва, че не е нужно да си търсиш съпруг. Той сам те намира — отговори сериозно Прюдънс.

— Кой кого намира сам?

Двете сестри се обърнаха изненадано към вратата. Аромат на екзотичен парфюм възвести появата на най-голямата сестра Констанс.

— Съпругът — отговори Прюдънс.

— Аха! — Констанс кимна. — Колко вярно. Съпрузите винаги се появяват, когато най-малко ги очакваш. — Тя целуна сестрите си и попита: — Ти още не си намерила такъв, нали, Час?

— От вчера не — уведоми я през смях сестра й. — Но, както казах, държа си очите отворени. Най-малкото не за самата мен.

— О, да не би да имаме нов клиент? — попита Прюдънс, сетила се, че. Частити беше отишла на уговорена среща.

Най-малката сестра се намръщи замислено.

— Много исках да му кажа да върви по дяволите и да си потърси друга агенция — оплака се тя. — Направо е ужасен.

Констанс напълни отново чашата й с шери.

— И дума не може да става да го отпратиш, Час — заговори вразумително тя. — Не е нужно да харесваме хората, с които работим.

— Знам, знам. — Частити пое чашата и седна на дивана.

— Как се казваше? Доктор… — Прюдънс също се отпусна на дивана.

— Фарел. Дъглас Фарел. — Частити отпи глътка шери. — Иска жена му да е богата. Това било най-важното. За него е, така да се каже, предварителното условие. — В гласа й звънна отвращение.

— Е, поне е честен — засмя се Констанс.

— Да, така е. Жена му трябва да е не само богата, но и с достатъчно добра обществена позиция, за да му доставя заможни пациенти.

— Къде практикува?

— На Харли стрийт. Тъй като едва сега започва, има нужда от сводница.

Сестрите й направиха гримаси.

— Трябва ли да използваш такива формулировки, Час? — попита Прюдънс.

— Изразих се по същия начин и пред него и той ми отговори, че съм коректна. Обичал да назовава нещата с истинските им имена.

— Разбирам, че ти е бил абсолютно несимпатичен — установи Констанс.

— Правилно. — Частити въздъхна. — Той е студен и пресметлив. Надява се да спечели богати пациенти, но говори за тях с едва скривано презрение и ги нарича хипохондрици и симуланти. Неволно започнах да се питам как ще се държи като лекуващ лекар.

Сестрите я гледаха безмълвно. Толкова решителност в поведението срещу някого не беше присъща на Частити, най-деликатната и най-снизходителната от трите сестри.

— Никога не си се отнасяла така зле с някой клиент — промълви Констанс. Частити вдигна рамене.

— Той ме настрои против себе си с ужасните си изисквания. — По причина, която сама не разбираше, тя бе премълчала пред сестрите си, че вече беше видяла доктор Фарел в магазинчето на мис Бейдли. И по същата незнайна причина тя не посмя да си признае, че враждебността й спрямо този човек произтичаше от разочарованието. Струваше й се противно на всякаква логика да очаква нещо определено от някого, след като го е наблюдавала скрита зад завесата.

— Нали не си му казала, че не го приемаме като клиент? — В гласа на Прюдънс прозвуча загриженост. Понякога Частити беше в състояние да забрави финансовите приоритети на работата им. Само че досега това означаваше бурни атаки от нейна страна, увещания сестрите й да приемат клиенти, които бяха събудили съчувствието й — все едно дали можеха да си платят за посредничеството.

— Никога не бих казала такова нещо, без да се посъветвам с вас — отвърна Частити. — Но бих го направила с удоволствие. Не мога да си представя, че ще осъдя някоя жена на толкова студена и безчувствена връзка.

— Не всяка жена гледа на нещата по този начин — отговори вразумително Прюдънс. — Успешните лекари с кабинет на Харли стрийт са желани кандидати за женитба.

— Може би си права, но според мен не е редно да се възползваме от жена, която отчаяно си търси съпруг, и буквално да я продадем на един безчувствен тип. Защото това е, което ще се случи, нали?

— О, трите интригантки пак замислят нещо! — Приятният глас на сър Гидиън Малвърн прекъсна оживения разговор. Той влезе в дневната на жена си с обичайния си костюм. Още не се беше преоблякъл за вечеря. — Добър вечер, Констанс, Частити. — Наведе се над Прюдънс, която не бе помръднала от дивана, и я целуна. — Как си, скъпа съпруго? Надявам се, че вече си в по-добро настроение.

— Би могъл да отправиш този въпрос към себе си — отвърна остро Прюдънс.

— О, зададох си го вече — отвърна той в най-добро разположение на духа. — И отговорът е категорично положителен.

Прюдънс разбра, че беше обезоръжена. Мъжът й имаше свой начин да го прави, и то много успешен.

— Няма ли да се преоблечеш? — попита тя и на устните й заигра усмивка. — Първите гости ще пристигнат в осем и петнайсет.

Гидиън кимна и на път към спалнята попита през рамо:

— Макс ще дойде ли, Констанс?

— Имаше такова намерение — отговори тя. — Нали парламентът е във ваканция.

— О, чудесно! Исках да обсъдя нещо с него.

— Твоя случай? — попита заинтересовано Прюдънс.

— Не, Коледа — отговори небрежно Гидиън и разхлаби вратовръзката си. — Ако някой иска да говори с мен, ще ме намери в гардеробната. — И изчезна в банята.

— Пак ли сте се карали? — попита Констанс с високо вдигнати вежди.

— О, още едно дело, за което не съм съгласна. — Прюдънс описа случая и със задоволство установи, че Констанс реагира със същото възмущение на намерението на Гидиън да защитава безотговорния мъж с извънбрачно дете.

— Мисля, че в момента не можем да направим нищо — намеси се Частити. — По-добре е да го обработиш в спалнята.

— Съмнявам се, че ще постигна нещо. Той е упорит като вол. — В гласа на Прюдънс прозвуча примирение.

— Искам да ви кажа нещо за татко — смени темата Частити.

Сестрите я погледнаха внимателно.

— Има ли нещо ново? — попита Констанс. Частити поклати глава.

— Не от вчера. Но няма никакви признаци на подобрение. Душевното му състояние… толкова е потиснат… седи в библиотеката, взира се напред с празен поглед, посяга често-често към уискито и за всичко обвинява себе си.

— Трябва да го измъкнем от тази летаргия — каза Прюдънс.

— И Дженкинс каза същото.

— По-лесно е да се каже, отколкото да се направи — установи Констанс.

— По пътя ми хрумна нещо. — Частити погледна колебливо сестрите си. — Не знам какво ще кажете вие.

— Говори, мила. — Констанс я гледаше с очаквано.

— Помислих си, че ако има някой до него… — Частити спря, не знаейки как да продължи. Онова, което искаше да предложи, сигурно щеше да развълнува сестрите й, защото можеше да се изтълкува като акт на изневяра към паметта на обожаваната им майка.

— Трябва му жена — изрече решително тя. — Помислих си, че ако му намерим жена… Все пак ние търсим брачни партньори в целия град. От смъртта на мама минаха почти четири години. Не мисля, че тя би имала нещо против. Точно обратното…

— Естествено, мама щеше да одобри тази идея — прекъсна я енергично Констанс. — Прекрасна идея, Час!

Прюдънс остана още малко мълчалива и двете я погледнаха очаквателно. Най-сетне тя изрече бавно:

— Ако можем да му намерим финансово независима жена…

— А още по-добре такава, която е повече от независима — допълни Констанс.

— Но това би било същото като при Дъглас Фарел — възпротиви се Частити. — Не бива да сме такива материалисти! Исках само да кажа, че една изпълнена с разбиране спътница ще наведе татко на други мисли. Не е нужно да е богата.

— Не, разбира се, че не — побърза да я успокои Прюдънс. — Но ако все пак има парички, това ще позлати щастието им, нали? Татко изобщо не мисли за пари, а ние няма да му предложим жена, която не ни харесва, нали? Въпреки това… — Тя вдигна рамене. — Парите са много полезно нещо, Час.

— Като че ли не го знам — отговори сестра й. — Значи смятате, че възраженията ми срещу материализма на Фарел са закостенели и наивни?

— Честно казано, да — отговори Прюдънс и погледна към Констанс, която кимна.

Частити се загледа в чашата си, смръщила чело.

— Е, добре. Знаех си, че ще кажете така. Но не забравяйте, че не го познавате. Той е един мрачен, пресметлив, материалистичен шотландец.

— Но е и лекар — възрази Прюдънс. — Със сигурност иска да помага на хората. Това би трябвало да ти импонира, Час.

— И наистина щеше, ако бях повярвала, че е честен — обясни сестра й. — Но той ми напомня за индустриалните магнати от старата школа, които изобщо не се притесняват какви средства използват, за да постигнат целта си и кой попада под колелата по пътя им към богатството, Фарел очевидно смята, че няма какво да се възрази срещу алчността му, след като я е признал искрено.

— Нима си разбрала това само от една кратка среща в Националната галерия? — учуди се Констанс.

Частити се изчерви и сведе глава.

— Може би наистина малко преувеличавам — призна тя.

— Ако го срещнеш при нормален случай, например на вечеря у общи приятели, сигурно ще го видиш в друга светлина — предположи Констанс.

— Не можем да разпратим покани, докато не сме намерили подходящи кандидатки — възрази Частити. — Коя жена от кръга на нашите познати е толкова богата и отчаяна, че да сключи делово споразумение под прикритието на брака?

— Е, поне знаем, че не е нужно да е красива и умна — засмя се Прюдънс.

— Не е нужно дори да има характер — добави остро Частити. — Клиентът заяви, че няма да обръща особено внимание на тези дреболии.

— Точката е за теб, Час. — Прюдънс стана. — Време е да слезем в салона. Първите гости ще дойдат само след минута. — Тя се обърна към спалнята и извика: — Гидиън, слизаме! Побързай!

Мъжът й се появи веднага, закопчавайки маншетите си.

— Ще позволим ли на Сара да поседи в салона преди вечеря?

— Тя се надява да й позволим, но аз й казах, че решението ще вземеш ти. — Гидиън беше възпитавал сам дъщеря си в продължение на почти седем години и Прюдънс тепърва свикваше с новата си роля на майка. Често й беше трудно да реши кога трябва да постави ясна граница, да даде собствено предложение или да запази мнението си за себе си.

— Как мислиш, достатъчно ли е голяма да седи с нас в салона? — попита той и се върна в спалнята за жакета си.

— Според мен да.

— Тогава нека дойде. Ей сега ще дойда и аз.

Когато трите дами слязоха в салона, Сара вече беше там и ги чакаше.

— Ще ми позволите ли да остана малко с вас, Прю?

— Да, докато седнем на масата — отговори втората й майка. — Татко ти каза, че няма нищо против.

Тя огледа внимателно момичето, което, предусещайки съгласието на бащата, бе облякло най-хубава си официална рокля. Мастилото по пръстите нарушаваше малко общото впечатление, но това не беше важно. Прюдънс намести една шнола, за да прибере един непокорен кичур, и се усмихна.

— Ако искащ можеш да поднесеш сандвичите.

— О, да, с удоволствие! — кимна зарадвано Сара. Едва сега забеляза Констанс и направи реверанс. — О, лельо Кон, не те чух да идваш. Тъкмо се преобличах.

— Да, разбирам — кимна сериозно Констанс. — Защото знам, че имаш добър слух, и никога не би пропуснала да чуеш влизането ми.

Сара я погледна с известно съмнение, опитвайки се да разбере дали лелята си правеше шега с нея, но после реши, че дори да е така, това няма значение. Тя харесваше новите си лели. Те никога не се отнасяха надменно с нея, никога не я изключваха и бяха учудващо компетентни, когато имаше трудности с домашните. Освен това баща й също ги обичаше.

Влязоха в салона и Прюдънс огледа масата с преценяващ поглед. Всичко си беше на мястото.

— Кои са другите гости, Прю? — попита Констанс. — Има ли някой, когото още не познаваме?

— Само контеса Дела Лука и дъщеря й Лаура. Всички останали са ви познати.

Частити я погледна изненадано.

— Какви са тези екзотични птици?

— Контесата е клиентка на Гидиън.

— Една от онези, които ти одобряваш — отбеляза дяволито Частити, която си бе възвърнала обичайното добро настроение.

— Правилно, скъпа — отговори през смях Прюдънс. — Задачата на Гидиън беше да й помогне да си възвърне богатството. Тя е англичанка, но се омъжила за италиански конт. Наскоро овдовяла и решила да се върне с дъщеря си в Англия. Все още не ги познавам, знам само, каквото ми разказа Гидиън. Той ме помоли да ги поканя и да ги въведа в обществото. Доколкото знам, и той не познава дъщерята. Гидиън, имаше ли вече случай да се запознаеш с Лаура дела Лука? — попита тя, когато влезе мъжът й.

— Не, познавам само майката. Приятна личност. Предполагам, че дъщерята прилича на нея. — Той си наля уиски и попита: — Някой иска ли още шери?

Издрънча звънецът и всички чуха как Макс Енсор поздрави иконома непринудено и сърдечно. Макс влезе, придружен от Сара, която извика тържествено:

— Негово сиятелство Макс Енсор, министър на транспорта, депутат в парламента от окръг Саутуорк.

— Нахално хлапе! — изсмя се Макс и я ощипа по бузата. Сара се отдръпна и се засмя. Новият й чичо беше още по-приятен от лелите.

— Ще позволиш ли да ти предложа нещо за пиене, чичо Макс?

— Уиски, ако обичаш, Сара. — Макс целуна жена си, после сестрите й и размени здраво ръкостискане с Гидиън.

— Май пак си имал труден ден? — попита с усмивка Констанс, когато той се отпусна тежко на креслото до нея.

— Не, по-скоро мързелив — отговори той и нави един червеникав кичур на пръста си. — Цял следобед играх билярд.

— И спечели ли? — Констанс знаеше, че мъжът й е честолюбив поне колкото нея.

— Как смееш да питаш?

Тя избухна в смях.

— Бях сигурна, че си спечелил.

Когато икономът съобщи за пристигането на първите гости, беше време да изоставят интимните семейни разговори.

Съзнавайки дълга си, Частити посвети вниманието си на лорд Родерик Бриджъм, който трябваше да й кавалерства на масата. Не й беше особено трудно, защото го познаваше от години и знаеше, че е опитен и непринуден компаньон. Двамата изпълниха автоматично задължителните първи стъпки на разговора и тъкмо разменяха спомени за весели случки от детството си, когато бе съобщено за пристигането на контеса Дела Лука и дъщеря й.

— Познаваш ли ги? — попита тихо лорд Бриджъм.

— Не. А ти?

— Само съм чувал разни неща. Мама се запознала с тях на чай у лейди Уигън.

Частити вдигна изненадано глава. В тона му остана нещо недоизказано. Майката на лорд Бриджъм, величествена, малко плашеща дама, се считаше за отлична познавачка на човешките характери.

— Няма ли да ми кажеш тайната? — попита тя с непринудеността на дългогодишното им приятелство.

Роди сведе глава и я приближи до ухото й.

— Мама смята, че контесата е прелестна, но дъщеря й… — Изречението остана недовършено.

— Не можеш да ме оставиш в неведение — укори го тихо Частити и хвърли бърз поглед към новодошлите, които разговаряха с домакинята.

— Досадница — отговори също така тихо той. — По-точно казано, афектирана досадница.

Частити си каза, че не е прилично да се забавлява със светските клюки, но не можа да потисне смеха си. Позна остро формулираната присъда на лейди Бриджъм, буквално чу грачещия й глас, видя пред себе си презрително вирнатия й дълъг нос.

— Хайде да идем да се запознаем — каза тя и се запъти към групата, която се бе събрала пред камината.

— Контесо, позволете да ви представя сестра си, госпожица Частити Дънкан — каза официално Прюдънс, като я видя да се приближава. — Контеса Дела Лука… — Тя направи общоприетия жест на домакиня, която представя гостите си.

Частити улови ръката на дамата, която, макар и минала средната възраст, беше с много интересна прическа. Посивялата й коса беше вдигната на кок Помпадур, в който бяха втъкнати щраусови пера. Роклята от дамаска в синьо и златно, подплатена и силно пристегната, с буфан-ръкави, беше отдавна излязла от мода, но подхождаше на величествената й фигура. А диамантите на шията и ушите бяха великолепни.

— Добре дошли в Лондон, контесо — изрече тя с топла усмивка.

— Благодаря ви, мис Дънкан. Всички са толкова мили с нас. — Говорът й, оцветен с едва забележим акцент, издаваше, че е живяла дълго години в чужбина и още й е трудно да се върне към родния език.

— А това е мис Дела Лука — каза Прюдънс. — Мис Дела Лука, сестра ми Частити.

Лаура дела Лука, дълга и тънка, я погледна отвисоко. Строго затворената гълъбовосива рокля висеше на тесните й рамене като на закачалка. Косата, разделена на темето, беше сплетена на две плитки и завита над ушите. Младата дама изкриви тясната си уста в надменна усмивка, но очите й останаха студени.

— Много се радвам — изрече тя с тон, в който нямаше и капчица радост. — Знаете ли, още ми звучи необичайно да ме наричат „мис“. „Синьорина“ е много по-приятно.

— Ще се постараем да го запомним — отговори Прюдънс с усмивка, която не стигна до очите. — В Лондон не сме свикнали на чужди форми на общуване.

Частити улови погледа на Гидиън. Очевидно веднага бе разбрал, че новата гостенка опасно дразни острия език на жена му. Цяло щастие, че никой освен близките й не го забелязваше. Синьорина Дела Лука надали щеше да усети стрелите на подигравката, които щяха да улучват съвсем точно опитите й да налага своите виждания.

— Да, аз веднага разбрах, че англичаните не пътуват много — каза сега дамата. — Все още не са проумели, че пътуванията разширяват хоризонта.

— Права сте — отговори Констанс с обичайната усмивка на сестрите. — Но ще ми обясните ли как става така, че пътувалите по света често проявяват презрение към местните хора в тази изостанала страна?

Макс и Гидиън размениха погледи, в които неохотното веселие се смесваше с нещо като отчаяние. Веднъж набрали скорост, жените им не спираха.

Частити побърза да им помогне.

— Трябва да ми разкажете за Италия — намеси се решително тя. — Сестрите ми и аз прекарвахме много прекрасни месеци във Флоренция с нашата майка, но това беше толкова отдавна. Или поне на мен така ми се струва — добави бързо тя. — Сигурно много добре познавате Флоренция.

— О, Фиренце, естествено — протръби дамата. — Имам вила в края на града. Понякога имам чувството, че Уфиците са вторият ми дом.

— Какво щастие за вас — отвърна Частити. — Ние оставахме там само по един месец.

— Смятам, че един месец е напълно достатъчен да разгледате галериите, мис Дънкан — намеси се с усмивка контесата.

— Когато не се задълбочиш истински, естествено — подхвърли дъщерята. — Но аз смятам, мамо, че туристическите обиколки, даже да траят цял месец, изобщо не бива да се сравняват с постоянния живот там.

— Вечерята е сервирана, лейди Малвърн. — Звучният глас на иконома сложи край на разговора и Гидиън въздъхна облекчено.

Той предложи ръката си на контесата, Прюдънс кимна на Макс и той оказа същата чест на дъщеря й. Двама по двама, гостите се запътиха през залата към трапезарията.

Прюдънс бе определила за контесата почетното място отдясно на Гидиън. Синьорината беше поставена между Макс и един съдия, приятел на съпруга й, който седеше вдясно от нея. Така самата тя щеше да е в непосредствена близост до неприятната гостенка. За щастие Частити и Роди Бриджъм седяха точно срещу тях и това улесняваше разговора. Констанс, която седеше до Гидиън, не можеше да участва в разговори, които се водеха на другия край на масата.

— Гидиън допринесе ли с нещо за днешната трапеза, Прю? — попита весело Частити, когато заеха местата си. — Знам колко обича да готви.

— Не, но избра менюто — отговори сестра й и се обърна към синьорината: — Мис Дела Лука, трябва да знаете, че моят мъж е превъзходен готвач.

— О, наистина ли… колко необикновено. — Погледът на Лаура издаваше презрение. — Един италианец никога не би стъпил в кухнята. Това… не е мъжествено.

— Разбирам ви — кимна спокойно Прюдънс. — Явно италианският характер се различава значително от английския. Англичаните не са особено загрижени за своята мъжественост, защото тя им е вродена. Какво ще кажете, джентълмени? — обърна се тя с усмивка към мъжете на масата.

— Според мен много зависи от националната кухня — побърза да се намеси Макс. — Доколкото знам, приготвянето на тестени изделия изисква много време, а жените разполагат с предостатъчно време.

— О, това е обобщение, Макс — обади се Частити с надеждата да отклони разговора от обсъждането на плюсовете на Италия пред Англия. — Не всички жени прекарват дните си в четене на списания и обмяна на клюки. Освен това, по-голямата част от работната сила е заета в домакинството.

— Точно това имах предвид. — Сега той я дразнеше нарочно. — Домакинската работа съответства на естественото предназначение на жената и приготвянето на храната е само един пример. Ще се съгласите ли с мен, господин съдия?

— Точно така е. — Съдията кимна тежко, без да престава да се храни. — Отлична супа, лейди Малвърн. Имате превъзходна готвачка.

— Може би някой ще се опита да обясни защо най-добрите готвачи в света са мъже? — попита бързо Частити, като видя как Лаура дела Лука пое въздух. — Поне във Франция. Познавате ли добре Франция, синьорина?

— Oh, mais oui. Париж е вторият ми дом.

— А аз си мислех, че са Уфиците — отбеляза Прюдънс, наведена над чинията си, толкова тихо, че синьорината, която тъкмо възхваляваше великолепието на Лувъра, не можа да я чуе. Тази жена говореше за музея, сякаш беше личната й гордост.

Така продължи цялата вечер. Лаура дела Лука обсеби разговора и упорито и без пауза говореше по предпочитаните от нея теми, така че никой не успяваше да се отклони. Даже Частити сложи оръжие.

След като се нахраниха, Прюдънс размени облекчен поглед с Гидиън и се надигна.

— Ще се оттеглим ли, дами?

Господата станаха да помогнат на дамите и изчакаха женската половина от компанията да напусне трапезарията.

Прюдънс влезе първа в салона, където вече чакаше кафето.

— Чух, че сте купили къща в Мейфеър, контесо — заговори сърдечно тя, наля кафе и подаде чашата на прислужника, за да я поднесе на дамата.

— Да, на Парк Лейн — отговори контесата. — Много хубава къща.

— Но не е толкова голяма и удобна като вилата ни край Флоренция — подхвърли недоволно дъщерята.

— За двете ни е напълно достатъчна — възрази майката и пое чашата от ръцете на прислужника. — А градината е великолепна.

— А точно срещу вас е Хайд парк — каза Констанс и хвърли остър поглед към потъналата в мисли Частити. — Някога много обичахме да яздим там. Нали помниш, Час, когато бяхме деца?

Младата дама вдигна стреснато глава.

— Прощавай…

— Говоря за ездата в Хайд парк — повтори търпеливо Констанс. — Много харесвахме разходките на кон в ранно утро, нали?

— Да, о, да! — Частити с мъка се върна в действителността. — Все още ги харесвам, макар че рядко ми се удава случай да пояздя. Конете ни са на село, а наемните, които ми водят, най-често са твърде бавни.

— О, аз никога не бих взела наемен кон — обади се синьорината с пренебрежителен жест на сухата ся ръка. — Те са невъзприемчиви.

— Моята доведена дъщеря често язди в Хайд парк — каза Прюдънс, сякаш не беше чула обидната забележка.

— Аз мога да яздя само първокласни коне — продължи младата дама, без да обърне внимание на домакинята. — Вкъщи имах прекрасна кобила, нали, мамо?

Майката кимна и Лаура дела Лука се впусна да обяснява какви са предимствата и недостатъците да притежаваш арабска кобила, като, естествено, даде на слушателките си да разберат, че нито една от тях не е в състояние да изпитва такива благородни чувства.

Тази жена наистина е невъзможна, помисли си отвратено Прюдънс. Ала знаеше, че сега не е времето, нито пък си струва усилията да я постави на място.

— Възнамерявате ли да се представите в двореца, синьорина Дела Лука? — попита неочаквано Частити. — Това е неизбежен ритуал, ако желаете да вземете участие в лондонския сезон.

— Да, разбира се, че възнамерявам — отговори дамата. — Защо иначе беше нужно да идваме в Лондон? Мама ще ме представи след Коледа. Естествено тя е била представена на кралица Виктория.

— Естествено. — Частити се усмихна малко отнесено и отново се отдаде на мислите си. Щом Лаура дела Лука възнамерява да участва в светския сезон през идната година, значи си търси съпруг. Защото за всички присъстващи дами беше ясно, че, дори при най-доброжелателна оценка, времето й отдавна беше минало. Колко ли бърза да мине най-сетне под венчило? — размишляваше Частити.